Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (15)

Глава четиринадесета

Продължение на моята любовна история. Пътуване до Отранто. Постъпвам на служба при госпожа Ф. Щастливо нараняване на крака.

Събралите се бяха много. Влязох съвсем тихо. Негово Превъзходителство ме видя, лицето му се развесели и погледите на всички се обърнаха към мен, когато той каза на висок глас:

— Ето един млад човек, който разбира от принцове.

— Уважаеми господине — отговорих веднага, — станал съм познавач в тази област, понеже съм общувал често с подобни хора.

— Дамите са любопитни и искат да узнаят какво сте правил от изчезването ви до вашето завръщане.

— Значи ли това, че ме приканвате към публична изповед?

— Щом го разбирате така, то пазете се да не изпуснете и най-дребната подробност и се дръжте тъй, като че ли аз не присъствувам.

— Напротив, понеже само от Ваше Превъзходителство очаквам опрощение. Но историята ще бъде много дълга.

— В такъв случай изповедникът ви позволява да седнете.

Разказах историята си най-изчерпателно, премълчах само честите ми срещи с нимфите на острова.

— Цялата история — ми каза старият господин — е поучителна.

— Да, уважаеми, защото тя доказва, че един млад човек никога не е изложен на опасност да се провали, когато е обзет от голяма страст и има възможност да следва собствената си воля, понеже носи в джоба си пълна със злато кесия.

Исках да си отида, но дворцовият управител дойде при мен и съобщи, че Негово Превъзходителство ме кани да остана за вечеря. Имах очевидно честта да седя на неговата маса, но не и да ям. Трябваше да отговарям на хилядите въпроси, които ми се отправяха от всички страни, тъй че ми беше невъзможно да сложа хапка в устата си.

Седях до викарий Булгари и го помолих за извинение, задето се бях пошегувал със заклинанията на отец Делдимопуло.

— Това е измама — отговори ми той, — но е много мъчно да се направи нещо против нея, защото тя носи печата на древността.

При десерта госпожа Ф. прошепна нещо на ухото на генерала, при което той се обърна към мен и каза, че на драго сърце би изслушал какво ми се е случило през време на пребиваването ми в Цариград с жената на Юсуф, както и при един друг турчин, в чийто дом съм бил свидетел на къпане при лунна светлина. Много изненадан, аз обясних, че това са комедии, които не заслужават да ги разказвам. Най-възмутително от всичко ми се струваше недискретността на госпожа Ф., която не трябваше да посвещава целия Корфу в това, което бях й разказал на четири очи. Съжалявах, че тя не беше по-предпазлива по отношение на доброто си име, което ми беше по-близко до сърцето, отколкото личността й.

Когато два или три дни по-късно останах насаме с нея, тя попита:

— Защо не пожелахте да разкажете на генерала приключенията си в Цариград?

— Защото не исках да узнаят всички, че ми позволявате да ви забавлявам с подобни неща. Каквото аз, уважаема госпожо, се осмелявам да споделя с вас на четири очи, положително не бих го разказал пред всички.

— А защо не? Ако мълчите от чувство на уважение, когато не сме сами, то толкова повече би трябвало да правите това, когато съм сама.

— Имах желание да ви развеселя, а се изложих на опасност да предизвикам вашето неодобрение, но уважаема госпожо, това няма да се случи вече.

— Аз не искам да споделяте с мен вашите намерения, но ми се струва, че ако сте имали желанието да ми се харесате, то не би трябвало съзнателно да предизвиквате тъкмо обратен резултат. Ние ще вечеряме у генерала. А вас ще ви покани от негово име господин Д. Р. Убедена съм, че той ще повтори желанието си и ще бъдете принуден този път да го изпълните.

Скоро след това наистина дойде господин Д. Р. и ние се отправихме към генерала. По пътя аз разсъдих, че трябваше да погледна на този обрат като на щастие, въпреки че тя искаше да ме унижи, защото, принуждавайки ме да се оправдавам, тя ме предизвика да й се обясня, а това не можеше да й бъде безразлично.

Главният проведитор ме прие радушно и лично ми предаде едно писмо, пристигнало за мен същия ден от Цариград. След като му благодарих с дълбок поклон, поставих писмото в джоба си, но той ме спря, като ми каза, че бил любител на новини и мога да прочета писмото пред него. Аз го отворих, беше от граф Боневал. Когато чу името на добрия Юсуф, генералът ме помоли да му разкажа историята с неговата жена. Понеже не можах да отклоня поканата, почти цял час забавлявах Негово Превъзходителство и обкръжените му с история, в която нямаше нищо достоверно, освен сериозността, с която я разказвах. По този начин нито накърних достойнството на приятеля си Юсуф, нито изложих госпожа Ф., напротив, представих се в благоприятна светлина. Измислената от мен случка ми правеше чест и аз изпитах истинска радост, когато хвърлих поглед към госпожа Ф. и прочетох по лицето й, че тя, макар и смутена, изглеждаше доволна.

Когато по-късно се озовахме в нейната къща, тя каза в присъствието на господин Д. Р., че описаната от мен история била много хубава, макар да е само приказка. След това се обърна към господин Д. Р. и продължи:

— Той твърди, че ако каже истината за разговора си с жената на Юсуф, би създал пред хората убеждението, че ме занимава с неприлични истории. Как мислите? Въпреки това, господин Казанова, опишете ни тази среща със същите изрази, които употребихте пред мен!

— Да, синьора, мога, ако искам.

Ядосан, аз все пак обрисувах приключението като въодушевен художник, одухотворяващ картината с всичките оттенъци на страстта и без да прикривам нищо от чувствата, които прелестите на гъркинята бяха възбудили в мен.

— И вие намирате — каза господин Д. Р. на дамата, — че това трябваше да стане достояние на цялото общество?

— Ако не е правилно да го разказва публично, то също така не е редно да ми го разказва насаме!

— Това можете да знаете само вие. Ако историята не ви е харесала — да. Ако ви е забавлявала — на мен самия трябва открито да призная, тя ми се видя много забавна, — но аз бих го укорил, ако я разкаже по същия начин пред по-голяма аудитория.

— Тогава, моля — обърна се към мен госпожа Ф., — за в бъдеще ми разказвайте насаме само това, което бихте могли да повторите пред повече слушатели.

— Уважаема госпожо, обещавам ви да се придържам към вашето предписание.

— Разбира се — извика господин Д. Р., — тя си запазва напълно правото да отмени тази заповед, когато намери за добре.

Аз бях обиден, но съумях да прикрия яда си. Малко след това си отидохме.

Започнах да опознавам прелестната жена, но колкото по-дълбоко прониквах в характера й, толкова по-лесно предвиждах всички изпитания, на които щеше да ме подложи. Но все едно, имах смелостта да упорствувам срещу тръните, за да мога да откъсна розата. Преди всичко, правеше ми голямо удоволствие да виждам, че господин Д. Р. съвсем не беше ревнив, макар че аз, изглежда, го предизвиках. Това беше много важно.

Няколко дни по-късно стана дума за това, че съм имал нещастието да остана без нито един хелер в лазарета на Анкона.

— Въпреки това — разказах й, — аз се влюбих там в една млада и красива гръцка робиня и заради нея едва не наруших санитарните предписания.

— Как стана тава?

— Уважаема госпожо, вие сте сама и аз не съм забравил вашите заповеди.

— Значи, е много неприлично?

— Не, но не бих желал да ви го разказвам пред други.

— Добре тогава! — усмихна се тя. — Отменям заповедта, както господин Д. Р. предсказа. Говорете!

Описах й всички подробности и напълно вярно цялото приключение и понеже виждах, че тя се замисли, преувеличих нещастието си.

— Какво разбирате под нещастие? Според мен гъркинята е за съжаление, не вие. Не сте ли я виждали повече?

— О, да, но не смея да ви го кажа.

— Продължете до края! Това е глупост. Кажете ми всичко. Готова съм да чуя от вас дори някоя лоша шега.

— Съвсем не, уважаема госпожо! Това беше една много сладка, макар и непълна наслада.

— Разкажете! Но не наричайте нещата с истинските им имена, това е най-важното.

Вследствие тази нова заповед аз й разказах, без да я гледам в лицето, за срещата си с гъркинята в присъствието на Белино и за недовършения любовен акт, който извършихме по едно висше вдъхновение до момента, когато прелестната гъркиня се изтръгна от обятията ми при завръщането на господаря й. След това прехвърлих разговора на друга тема.

Щастието, което и в най-отчаяните ситуации не ме бе изоставяло, и в този случай не искаше да ме третира както лоша мащеха. Моята красавица си поряза пръста доста дълбоко, извика от болка, протегна нежната си ръка и ме помоли да изсмуча кръвта. Ако читателят ми е влюбен, или е бил някога такъв, той ще отгатне как изпълних приятната си задача. Какво е една целувка? Не е ли тя палещото желание да се слеем с любимото същество? А кръвта, която аз изсмуках от тази прелестна рана, какво беше друго, ако не една частица от обожаваното от мене същество? Когато свърших, тя ми благодари нежно и ми каза, че би трябвало да изплюя кръвта.

— Тя е тук! — казах аз, като поставих, ръка на сърцето си. — И Бог знае каква наслада ми е доставила.

— Вие сте погълнали кръвта ми с наслада? Не сте човекоядец, надявам се?

— Не съм, уважаема госпожо, но бих се страхувал да не ви оскверня, ако оставя да бъде изгубена дори една капка.

Една вечер разговорът стигна до радостите на предстоящия карнавал и се чуха горчиви оплаквания, че нямало да има театър. Предложих веднага услугите си да се погрижа на мои разноски за една театрална трупа, ако се наемат веднага всички ложи и ми се даде изключителното право да държа банката на фараон. Нямаше време за губене, понеже карнавалът наближаваше и аз трябваше да отида в Отранто^[1]. Предложението ми се прие с радост и генералът ми даде една фелука^[2] на разположение. За три дни всички ложи бяха закупени и един евреин взе целия партер, с изключение на два дни през седмицата, които запазих за себе си. Карнавалът тази година беше много дълъг, затова имах изгледи за успех. Казват, че театралното предприемачество била трудна професия, но аз мога да твърдя обратното.

Отплавах от Корфу с настъпването на нощта и благодарение на попътния вятър пристигнах в Отранто в зори, без гребците ми да са потопили греблата си. От Корфу до Отранто са само четиринадесет или петнадесет мили.

Не слязох на сушата, защото в Италия всичко, което пристига от изток, се подлагаше на карантина.

Щом съобщих, че съм пристигнал, за да наема театрална трупа за Корфу, дойдоха директорите на двете трупи, които се намираха по това време в Отранто. Най-напред поисках да се запозная с всички членове на двете трупи.

Двамата конкуренти изпаднаха в твърде смешна ситуация, защото всеки от тях искаше другият да покаже пръв трупата си. Според началника на пристанището от мен зависело да сложа край на препирнята, като им кажа коя да се представи първа. Едната беше неаполитанска, другата — сицилийска. Тъй като не познавах нито една от двете, назовах първо неаполитанската. Нейният директор, дон Фастидио се натъжи много от това, докато Батипалия светеше от радост, като се надяваше, че след сравнението щях да предпочета неговите хора.

Един час по-късно видях Фастидио да пристига с актьорите си. Представете си изненадата ми, когато познах Петронио и сестра му Марина. Щом ме забеляза, тя нададе радостен вик и падна в обятията ми. И ето че се разигра ужасна сцена между дон Фастидио и началника на пристанището. Тъй като Марина беше на заплата при дон Фастидио, началникът на пристанището го принуди да я даде в лазарета, където тя трябваше да прекара на негови разноски карантината. Бедната малка плачеше, но аз не можех да поправя несправедливостта. Най-сетне турих край на караницата, като казах на дон Фастидио да ми представи всички един по един. Към тях спадаше и Петронио, който играеше ролите на любовник. Той подшушна, че имал за мен писмо от Тереза. С удоволствие наблюдавах един венецианец, когото познавах и който играеше Панталоне^[3], три актриси, които можеха да се харесат, една Пулчинела^[4], една Скарамуча^[5], но като цяло трупата ми изглеждаше много посредствена.

Накарах Фастидио да ми каже точно колко ще иска дневно, защото бих предпочел неговия конкурент, ако той ми поиска по-евтино.

— Господин офицер — каза той, — вие ще приготвите за двадесет души шест стаи и десет легла, към тях една обща зала, ще платите всички разноски по пътуването и дневно по тридесет неаполитански дуката. Тук имате моя репертоар, можете да изберете, за да играем всяка пиеса, която харесате.

Сетих се за бедната Марина, която трябваше да прекара цялото мъчително време в лазарета, преди да може отново да се яви на сцената, и казах на Фастидио да приготви договора, понеже имам намерение веднага да замина.

Едва бях изрекъл тези думи, когато между предпочетения и отхвърления директор избухна открита война. Последният беше като побеснял и наричаше Марина курва, като твърдеше, че тя в съгласие с Фастидио нарочно е нарушила санитарното предписание, за да ме принуди да наема нейната трупа.

Петронио взе страната на сестра си и дойде на помощ на Фастидио. Нещастният Батипалия бе изхвърлен след един хубав бой, който във всеки случай не компенсираше изпуснатата сделка.

Четвърт час по-късно Петронио ми донесе писмото на Тереза. Тя станала богата, след като съсипала херцога. Все още пазела верността си към мен и ме очаквала в Неапол.

Надвечер напуснах Отранто с двадесет комедианти и шест големи сандъка, в които се намираха всички нужни принадлежности за сцената. Лекият южен вятър, който духаше при отплаването ни, би могъл да ме откара за десет часа в Корфу, но след като плавахме един час с платна, моят корабушири съобщи, че е забелязал при лунна светлина да се приближава друг кораб, който ще ни ограби, ако е пиратски. Не исках да рискувам, затова се върнах обратно в Отранто. На разсъмване отплавахме отново. Но едва бяха изминали и два часа, когато капитанът ми каза, че се е появила някаква бригантина^[6], според него пиратска, понеже маневрирала, така, като че иска да ни пресрещне. Казах му да промени посоката, за да разберем дали ще ни последва. Бригантината извърши веднага същата маневра. Тъй като не можех вече да се върна в Отранто, а нямах никакво желание да отида в Африка, наредих на капитана да отседнем в най-близкото пристанище на калабрийското крайбрежие. Моряците трепереха от страх, който се предаде и на моите комедианти! Скоро на целия кораб цареше тревога. Всеки се уповаваше на някой светия, но не чух нито един от сбирщината да се уповава на Бога.

Мръщенето на Скарамуча и мрачното безутешно лице на Фастидио представляваха картина, на която бих се смял сърдечно, ако не ми пречеше грозящата ни опасност. Само Марина, която нямаше никакво понятие за размера на заплахата, беше весела и се шегуваше с общия страх.

Надвечер, когато се изви силен вятър, заповядах да вдигнат всички платна и да плават все напред, дори и вятърът да станеше по-силен. Бях се решил да прекося залива, за да се подсигуря срещу нападенията на морския разбойник. След като плавах цялата нощ с опънати платна, реших до Корфу да гребем. Корабът се намираше в средата на залива и когато се мръкна, моряците бяха напълно изтощени, но аз вече не се страхувах. Внезапно започна да духа северен вятър. За по-малко от час той стана толкова силен, че бяхме подкарани с поразяваща бързина. Фелуката изглеждаше всеки момент, че ще се обърне. Ужас се изписа по лицата на всички, но цареше пълно мълчание, тъй като бях заповядал да продължим под страх на смъртно наказание. Въпреки усложненото положение, аз трябваше да се смея на хълцанията на страхливия Скарамуча. Кормчията беше способен моряк и понеже вятърът бе постоянен, чувствувах, че ще стигнем благополучно до целта. Наистина, на зазоряване видяхме Корфу и към девет часа слязохме на сушата. Всички бяха учудени, че ни виждат да пристигаме от тази страна.

Щом моята трупа слезе от кораба, естествено, младите офицери се приближиха, за да огледат артистките. Това беше в реда на нещата. Те им се видяха не особено привлекателни, с изключение на Марина, която прие безропотно съобщението ми, че няма да мога да й обърна внимание. Бях сигурен, че няма да й липсват обожатели. Моите актриси, които на пристанището изглеждаха грозни, получиха друга оценка, когато се появиха на сцената, а най-много от всички се хареса жената на Панталоне. Когато капитанът на линеен кораб Дуодо я посети и се сблъска с ревността на господин Панталоне, бе принуден да го удари няколко пъти с бастуна си. На другия ден дон Фастидио ми заяви, че актьорът и жена му не искат да играят повече. Опитах се да загладя положението, като им осигурих едно представление като особен бенефис.

Жената на Панталоне получи овации, но се бе почувствувала обидена от партера, който в знак на одобрение аплодирал двусмислено. Тя дойде да ми се оплаче в ложата на генерала, където обикновено се намирах. За да я утеши, генералът й обеща от мое име още едно бенефисно представление в края на карнавала. Тъй или иначе, аз трябваше да се съглася. Наистина, за да задоволя това ненаситно изчадие, аз му предоставих постепенно, едно след друго, всичките седемнадесет представления, които бях запазил за себе си. Разреших едно и на Марина, по желание на госпожа Ф., която се интересуваше от артистката, откакто бе имала честта да закуси с господин Д. Р. насаме в една вила извън града.

Това великодушие ми струваше повече от четиристотин цехина, но банката ми донесе повече от хиляда, макар че никога не теглех сам, тъй като работите около театъра не ми оставяха време за това.

Чест за мен бе, че устоях да не поддържам никакви любовни връзки с актрисите, което би било много лесно. Дори госпожа Ф. призна, че не ме считала за толкова разумен. През цялото време на карнавала бях толкова зает, че не можех да мисля не само за любов, но и за тази, която ми беше толкова близко до сърцето. Едва след започването на постите и след заминаването на артистите се отдадох всецяло на страстта си.

Една сутрин при мен дойде пратеник на госпожа Ф. с молба да я посетя. Беше единадесет часът. Отидох незабавно, за да разбера с какво бих могъл да й бъда полезен.

— Повиках ви — каза ми тя, — за да ви върна двестате цехина, които ми заехте по такъв благороден начин и разбира се, да ми върнете полицата.

— Вашата полица, уважаема госпожо, не е вече в моите ръце. Тя е в запечатан плик у господин нотариуса Н. Н., който трябва да я върне, съгласно тази разписка, само на вас.

— Защо не сте я задържали у вас?

— Страх ме беше да не бъде открадната или по някакъв начин да се загуби. Или представете си, че умра, а не искам полицата да попадне в други ръце, освен във вашите.

— Постъпката ви е продиктувана сигурно от най-добри чувства, но струва ми се, че би трябвало да си запазите правото сам да изтеглите полицата.

— Не съм предвидил тази възможност.

— Но тя все пак съществува. Значи ли това, че мога да поискам от нотариуса да ми изпрати плика?

— Без съмнение, уважаема госпожо.

В крайна сметка нотариусът й върна писмото.

В плика обаче имаше само един нечетлив лист хартия, на който едва личеше името й.

— Това свидетелствува — каза ми тя, — за един, както благороден, така и деликатен начин на действие. Признайте обаче, не мога да бъда убедена, че това е наистина моята полица, макар да разчитам името си.

— Така е, госпожо, и щом не сте сигурна, аз съм постъпил неправилно.

— Налага ми се да бъда сигурна в нея. Все пак не бих могла да се закълна.

— Признавам.

През следващите дни ми се стори, че държането й към мен коренно се бе променило. Тя не ме приемаше вече в утринна доба и аз трябваше да се отегчавам и да чакам, докато слугинята й я облече, едва тогава бивах допускан в стаята й.

Когато разказвах нещо, тя се правеше, че не ме разбира или като че не може да открие остроумието в игрословието или в анекдота, често дори не ме поглеждаше и тогава се смущавах. Когато господин Д. Р. се смееше на нещо, което бях казал, тя го питаше защо се смее, а когато той повтаряше моя разказ, тя го намираше плитък и безвкусен. Когато се разкопчаеше някоя от нейните гривни, естествено, аз предлагах услугите си да я закопчая, но тогава се оказваше или че не искала да ми създава труд, или че не съм познавал механизма на пружината, и това било задължение на слугинята й. Моята раздразнителност постепенно стана видима, но тя се преструваше, че не я забелязва. Когато господин Д. Р. ме приканваше да кажа нещо приятно и аз не започвах веднага, тя казваше, че съм стигнал вече до дъното на чувала си и съм напълно изчерпан. Разсърден, аз й признах това и понеже не получих нито веднъж похвала от нея, предпочитах да мълча. Все пак страстта ме разяждаше, защото не знаех на какво се дължи тази промяна, тъй като ми се струваше, че не бях дал ни най-малкия повод за това. Исках да се реша да й покажа открито моята ненавист, но щом ми се удадеше случай за това, нямах смелост.

Когато една вечер господин Д. Р. ме попита дали съм се влюбвал често, аз отговорих:

— Три пъти, уважаеми господине.

— И винаги щастливо, нали?

— Винаги нещастно. Първия път може би защото като абат не смеех да си призная. Втория път, защото едно ужасно, непредвидено обстоятелство ме принуди да се отдалеча от любимото същество точно в момента, когато желанията ми трябваше да се изпълнят. Третия път дамата, в която бях влюбен, изпитваше състрадание към мен и вместо да ме ощастливи, реши да ме излекува от страстта ми.

— И какво лечебно средство употреби тя за тази цел?

— Не беше вече любезна.

— Разбирам, тя се е отнесла лошо с вас, вие наричате това състрадание? Лъжете се.

— Сигурно — каза уважаемата госпожа — изпитваме състрадание към някого, когото обичаме и не искаме да го излекуваме, като го направим нещастен. Тази жена никога не ви е обичала.

— Това не ми се вярва, уважаема госпожо.

— Но излекувахте ли се?

— Напълно, защото, когато се сетя за нея, чувствувам, че съм студен и равнодушен. Все пак необходимо беше доста време, за да оздравея.

— Предполагам, че е минало достатъчно време, за да се влюбите в някоя друга?

— В някоя друга? Струва ми се споменах, че тя беше последната.

Няколко дни по-късно господин Д. Р. ми каза, че госпожа Ф. не била добре, а той не може да й прави компания и аз трябвало да отида, защото е убеден, че това ще й достави голямо удоволствие. Аз го послушах и по-късно повторих пред госпожа Ф. дума по дума съвета на Д. Р. Тя отговори, без да ме погледне, че има треска и затова не ме кани да остана. Убедена била, че ще се отегчавам.

— Във ваше присъствие, уважаема госпожо, не мога да се отегчавам. Мога да си отида само ако ми заповядате, но в такъв случай ще остана в чакалнята ви, понеже трябва да дочакам господин Д. Р.

— Тогава седнете, ако обичате!

Тази грубост ме възмути, но аз я обичах, пък и сега ми се струваше толкова хубава! Останах мълчалив и неподвижен като статуя. Тя позвъни за камериерката си и ме помоли да я оставя за момент сама. Няколко минути по-късно ме повика отново:

— Какво стана с вашето весело настроение?

— Ако веселото ми настроение е изчезнало, уважаема госпожо, то това може да е станало само под ваше влияние.

— Какво трябва да направя, за да си го възвърнете?

— Бъдете към мен такава, каквато бяхте, когато се завърнах от Казоло. От четири месеца не съм ви приятен и понеже не мога да разбера защо, това дълбоко ме наскърбява.

— Аз съм си същата. В какво отношение ме намирате променена.

— О, небеса! Във всичко, с изключение на личността ви. Но аз съм взел вече своето решение.

— И какво е то?

— Искам да страдам мълчаливо. Нищо не може да отслаби чувствата, които вие ми вдъхнахте. Винаги ще ме изпълва желанието да ви убедя в моята преданост!

— Благодаря ви, но не зная защо трябва да страдате заради мен. Аз ви съчувствувам и изслушвам с удоволствие вашите приключения. Така например много съм любопитна да ми разкажете за вашите три любовни връзки.

Измислих веднага три истории, в които се говореше много за чувства и идеална любов, но избягвах каквито и да било описания на чувствени наслади, особено когато забелязвах, че тя очакваше нещо подобно. Познавах я достатъчно добре, за да зная, че това беше най-доброто средство да постигна желаната цел. Тя направи една забележка, която ме засегна чувствително. Отнасяше се до онази от трите, която от състрадание се беше наела да ме излекува от любовта ми.

— Ако наистина ви е обичала — каза тя, — то възможно е да е искала да излекува не вас, а самата себе си.

На следващия ден нейният съпруг, господин Ф., помоли моя генерал Д. Р. да ми позволи да замина за три дни в една експедиция до Бутинтро, тъй като неговият адютант бил тежко болен. Бутинтро се намира на разстояние седем морски мили от Корфу. То е най-близко лежащото място на континента, едно обикновено село в Епир, днешна Албания, принадлежи още на венецианците.

Следвайки основното политическо начало, че занемареното право е загубено право, венецианците изпращат там всяка година четири галери с осъдени, за да секат дърва и да ги натоварват на кораби. Те са съпроводени от военни части, за да надзирават осъдените, които без тези предпазни мерки биха могли да избягат. Понеже една от четирите галери следваше да бъде екипирана от господин Ф., трябваше му един адютант и изборът му падна върху мен.

Отплавахме и на четвъртия ден докарахме голям запас дърва. Беше Велики петък. Когато отидох в жилището на господин Д. Р., го заварих сам на терасата. Замислен, след късо мълчание той каза нещо, моето никога няма да забравя:

— Господин Ф., чийто адютант вчера умря, току-що ме помоли да го замествате, докато успее да си намери друг. Аз му отговорих, че нямам право да се разпореждам с вас и трябва да разговаряте лично. Ако ме помолите за позволение, не бих имал нещо против, макар че се нуждая от двама адютанти.

— От завръщането ми насам, господине, ако ми благодари, задето съм отплавал с неговата галера до Бутинтро — нищо друго.

— Без съмнение, той ще ви говори за това, какво ще му кажете?

— Убеден съм, че никога не бих напуснал Ваше Превъзходителство, без изричната ви заповед.

— Аз сигурно няма да ви дам тази заповед.

Докато господин Д. Р. говореше, влязоха госпожа и господин Ф. Понеже предполагах за какво щеше да стане дума, аз излязох веднага. Четвърт час по-късно бях повикан и господин Ф. ми каза със сърдечен тон:

— Нали, господин Казанова, ще ви е приятно да бъдете адютант при мен?

— Негово Превъзходителство, значи, ме уволнява?

— Съвсем не — каза господин Д. Р., — но ви предоставям свободен избор.

— Уважаеми господине, невъзможно ми е да бъда неблагодарен.

Стоях смутен, с наведени очи. Не се мъчех да прикрия смущението си. Страхувах се от погледите на госпожа Ф., които не бих желал да срещна за нищо на света, толкова повече, че тя би могла да отгатне всичко, каквото ставаше в душата ми. Миг след това мъжът направи със студен тон глупавата забележка, че при него съм щял да имам много по-напрегната служба, отколкото при господин Д. Р., освен това би било много по-голяма чест да служа на губернатора на галерите, отколкото на един обикновен сопракомито. Исках да отговоря, но уважаемата госпожа взе думата и каза с любезен глас и съвсем непринудено изражение:

— Господин Казанова има право.

След това заговориха за друго и аз излязох, за да обмисля случилото се.

Най-сетне стигнах до заключението, че господин Ф. ме е изискал от господин Д. Р. само по настояване на жена си или най-малкото с нейно съгласие. Това поласка едновременно и любовта, и самочувствието ми. Впрочем, моята чест беше поставена на карта, тъй като можех да приема тази смяна на службата само ако съм сигурен, че настоящият ми началник е съгласен. Аз ще приема, си казах, щом господин Д. Р. ми каже направо, че с приемането ще му доставя удоволствие. А затова трябва да се погрижи господин Ф.

Същата вечер имах честта да подам ръка на госпожа Ф. при процесията на Велики петък, която всички благородници следваха пеша. Очаквах да ми каже някоя дума по този повод, но тя мълчеше. Любовта ми беше в отчаяние и прекарах цялата нощ, без да мога да затворя очи. Страхувах се, че отказът ми я беше обидил и тази мисъл ме измъчваше. През целия следващ ден не хапнах нито троха. Чувствувах се като болен и си легнах с треска, която ме принуди на другия ден да остана на легло.

На следния ден бях все още много слаб и исках да остана в стаята си, но дойде един пратеник на госпожа Ф. Забраних му да споменава, че ме е намерил на легло, станах и отидох у тях. Влязох в стаята й бледен и разстроен. Тя помълча един миг, като че ли искаше да размисли защо е пратила да ме викат, и после каза:

— Както знаете, нашият адютант умря и трябва да намерим заместник. Моят мъж, който ви харесва, е убеден, че господин Д. Р. ви предоставя свободен избор, и си е внушил, че ще приемете, ако аз самата ви помоля да ни направите това удоволствие. Ако желаете да дойдете, ще получите съседната стая.

Тя ми показа една стая непосредствено до нейната спалия и така разположена, че дори нямаше нужда да идвам на прозореца, за да мога да я виждам.

— Господин Д. Р. — ми каза тя — ще остане все така благосклонен към вас. А сега кажете ми, искате ли да дойдете или не?

— Много бих искал, уважаема госпожо, но не мога.

— Не можете? Това е странно. Какво го възпира, когато сте сигурен, че с приемането ще направите удоволствие както на господин Д. Р., така и на нас?

— Ако бях сигурен в това, бих приел веднага, но аз не чух от неговата собствена уста нищо друго, освен че ми предоставя свободен избор.

— Значи се страхувате да не го наскърбите, ако дойдете при нас?

— Това е възможно, а аз за нищо на света не бих искал.

— Аз съм сигурна в противното.

— Имайте добрината да го накарате да ми каже това.

— И тогава ще дойдете?

— О, боже мой! Моментално!

При това възклицание, което беше твърде красноречиво, аз се обърнах настрана, за да не я смутя. Тогава тя поиска наметката си да отиде на литургия и ние напуснахме къщата. Когато слизахме по стълбата, ръката й се опираше на моята. За пръв път получавах това благоволение. Погледнах на него като на един добър знак. Когато освободи ръката ми, тя ме попита дали нямам треска, понеже ръката ми бяла съвсем гореща.

След излизане от църквата й подадох наново ръка, за да се качи на колата на господин Д. Р., когото случайно срещнахме. Щом се сбогувах с тях, побързах да се върна в къщи, за да си отдъхна и да се отдам на душевната си радост, защото не се съмнявах повече, че бях обичан и вярвах, че господин Д. Р. не би могъл да откаже при тези обстоятелства на госпожа Ф. исканата от нея услуга.

Какво е любовта! Чел съм много древни празнословия по този въпрос, чел съм също и по-голямата част от съвременните теории, но каквото и да е казано, каквото и аз самият да съм казвал, когато съм бил млад, и сега, когато не съм вече такъв, нищо не ще ме накара да призная, че любовта е дреболия или суета. Тя е един вид лудост, да — лудост, върху която философията няма никакво влияние. Тя е една болест, на която човек е изложен във всички възрасти, и която е неизцерима, когато го хване на старост. Любов! Необяснима същност! Необяснимо чувство! Бог на природата! Сладка горчивина! Ужасна горчивина! Любов! Прелестно чудовище, което не се поддава на описание! Всред хилядите страдания ти сееш толкова много наслада, че без тях да бъдеш или не би било едно и също.

Два дена след това господин Д. Р. ми каза да отида в галерата на господин Ф., която щяла да отплава след пет или шест дни, за да получа заповедите му. Опаковах нещата си и се отправих към моя нов началник, който ме прие много добре. Отплавахме, без да видя сеньората, понеже тя още спеше. Пет дни по-късно влязохме отново в пристанището и аз се отправих веднага към новото си жилище. В момента, когато се готвех да отида при господин Д. Р., за да получа заповедите му, се яви самият той. Попита господин Ф. дали е доволен от мен и отправи и към мен същия въпрос по отношение на господин Ф. След това допълни:

— Казанова, понеже вие сте доволни един от друг, то бъдете убеден, че ще ми доставите истинско удоволствие, като останете на служба при господин Ф.

Подчиних се почтително и за един час се приспособих към новото си служебно положение. Госпожа Ф. ми каза, че била възхитена, задето този въпрос се е разрешил най-после съгласно желанията й. Така бях най-после като саламандра в огън, в който пожелах сам да вляза. Бях почти винаги под око на уважаемата госпожа, хранехме се често сами, съпровождах я на разходка, когато господин Д. Р. не беше с нас на масата. Тя оставаше в моята стая дори когато пишех, или аз я забавлявах в нейната. Бях винаги готов да услужа. Така прекарах първите четиринадесет дни, без това сближение да предизвика някаква промяна в нашите отношения. Между другото, за да усиля смелостта си, убеждавах се, че любовта не е още достатъчно силна, за да победи гордостта й. Очаквах всичко от случая и бях твърдо решен да го използувам, щом като ми се предостави. Един влюбен е загубен, ако не съумее да улови щастието още в самото начало.

Беше ми неприятно, че пред обществото тя се старае да ме отрупва с доказателства за благоволението си, а когато бяхме на четири очи, изглеждаше, че се скъпи на тях. Пред света се преструвах на щастлив. По-приятно би било да изглеждам по-малко щастлив, отколкото съм в действителност. Любовта ми към нея беше чиста.

Когато един ден бяхме останали сами, тя ми каза:

— Вие имате неприятели, но вчера вечерта ги накарах да замълчат.

— Те са завистници, уважаема госпожо, у които бих предизвикал състрадание, ако знаеха тайната на сърцето ми.

— Как бихте предизвикали тяхното състрадание и как бих могла да ви освободя от тях?

— Те ме считат щастлив, а аз не съм. Бихте ме освободили от тях, като се отнасяте зле с мен.

— Значи, бихте били по-малко чувствителен към моите лоши обноски, отколкото към завистта на зложелателите?

— Сигурно, уважаема госпожо, при предположение, че публичните лоши обноски можеха да се компенсират с доброта на четири очи. Могат да ме съжаляват, но аз ще бъда щастлив, ако те се заблуждават.

— Никога не бих съумяла да играя подобна роля.

Често се криех зад пердето на моята стая, за да я наблюдавам напълно спокойно, когато беше сигурна, че никой не я гледа. Но това, което постигнах по този начин, беше доста незначително. Тя или подозираше, че я гледам, или това й беше навик — с една дума, всичките й движения бяха така отмерени, че дори и когато я виждах в леглото, щастието ми се ограничаваше само върху прелестната й глава.

Когато един ден нейната слугиня подстрига дългите й коси, аз си направих удоволствието да събера всички тия малки, красиви косъмчета и ги сложих по един върху нейната тоалетна маса, с изключение на една къдрица, която прибрах в джоба си. Мислех, че не е забелязала това, но когато останахме сами, тя ми каза приятелски, но доста сериозно, да й върна косите, които съм взел. Намерих това пресилено, тъй като една подобна строгост ми се стори както жестока, тъй и несправедлива и неуместна. Подчиних се, но хвърлих косите върху тоалетката с най-презрително изражение.

— Господине, вие се забравяте!

— О, не, уважаема госпожо, вие можехте да се престорите, че не сте забелязали тази невинна кражба.

— Подобно преструване е неуместно.

— Какво ли черно злодеяние можахте да припишете на душата ми поради тази детинска кражба?

— Не черно злодеяние, а непозволени чувства, които не бива да изпитвате към мен.

— Чувства, които може би не споделяте, уважаема госпожо, но които могат да ми бъдат забранени само поради омраза или гордост. Ако имахте сърце, не бихте станали жертва на подобни чувства, но вие имате само ум и той трябва да е злобен, тъй като си дава толкова труд да ме унижи! Вие ми изтръгнахте тайната, уважаема госпожо, правете с нея каквото обичате. Но затова пък аз ви опознах добре.

След този изблик на чувства, аз излязох и понеже не я чух да ме вика обратно, заключих се в стаята си. С надеждата да се успокоя, като заспя, съблякох се и си легнах. В такива моменти влюбеният счита обекта на любовта си отвратителен. Неговата превърната в гняв любов произвежда само омраза и презрение. Не ми беше възможно да заспя и когато чух да ме викат за вечеря, наредих да съобщят, че съм болен. Нощта премина в безсъница, чувствувах се измъчван. Отказах да се появя на обяд, като повторно обясних, че съм болен. Вечерта почувствувах, че сърцето ми бие от радост, когато чух моята прелестна дама да влиза в стаята ми. Вследствие на безпокойствието, гладуването и безсънието, изглеждах наистина болен и това ме радваше. Казах с равнодушен тон, че имам силно главоболие, от което често страдам, че гладуването и спокойствието ще ме възстановят бързо.

Към единадесет часа вечерта госпожа Ф. дойде отново, този път заедно с приятеля си господин Д. Р. Тя пристъпи към леглото ми и попита нежно:

— Какво ви е, мой бедни Казанова?

— Силно главоболие, уважаема госпожо, надявам се до утре да мине.

— Защо чак до утре? Трябва веднага да оздравеете. Аз ви поръчах един бульон и две пресни яйца.

— Не, уважаема госпожо! Само гладът може да ме излекува.

— Той има право — каза господна Д. Р. — аз познавам тази болест.

Поклатих слабо глава.

Докато господин Д. Р. разглеждаше една гравюра, тя хвана ръката ми и каза, че много би се радвала, ако изпия чаша бульон. Когато отдръпна ръката си, почувствувах, че у мен остана едно пакетче.

Когато отворих пакетчето, видях коси и побързах да го скрия под покривката. Едновременно с това почувствувах как кръвта ми се качва в главата. Поисках вода. Тя се доближи с господин Д. Р. до леглото ми и двамата се уплашиха, че ме виждат внезапно зачервен и разгорещил, след като допреди малко бях съвсем бледен и безчувствен. Тя ми подаде чаша кармелитска^[7] вода, която предизвика силно повръщане. Миг след това се почувствувах по-добре и поисках нещо за ядене. Господин Д. Р. смяташе, че вижда чудо, а аз прочетох в изражението на обожаемата госпожа любов, състрадание и покаяние. Ако не присъствуваше господин Д. Р., то сега би ударил часът на моето щастие, но бях сигурен, че той беше само отложен. Господин Д. Р. каза на госпожа Ф., че ако не ме е видял да повръщам, би взел болестта ми за преструвка, защото според него такъв бърз преход от тъга към веселост бил невъзможен.

— Моята вода предизвиква това — каза госпожа Ф., като ми хвърли един поглед, — ще ви оставя тук моето шишенце.

— Не, уважаема госпожо, вземете го по-добре със себе си, понеже без вашето присъствие водата не би действувала.

— И аз мисля така — каза господин Д. Р., — затова ще ви оставя при болния.

— Не, не! Трябва да го оставим да спи.

Наистина аз спах през цялата нощ и я сънувах. Разбрах, че съм напреднал, понеже едно двадесет и четири часово гладуване ми даде правото да й говоря открито за любов, а подаряването на косите й беше едно безсъмнено любовно признание.

На следната сутрин имах удоволствието да я чуя как се смее, когато научи, че съм дошъл при нея. Нареди да ме пуснат.

Не само в очите на влюбения, но и в очите на всеки мъж, който види една хубава жена в момента, когато тя се изтръгва от обятията на съня, тя изглежда хиляди пъти по-прелестна, отколкото когато е довършила тоалета си. Госпожа Ф. ме обля с повече лъчи, отколкото разпространява слънцето, когато се показва след зората. Въпреки това и най-хубавата жена държи толкова много на тоалета си, колкото и онази, която не може да мине без него. Защото човек, колкото повече има, толкова повече желае да има.

Притежател на косите й, аз поисках от любовта си съвет какво да правя с тях, тъй като, за да поправи сантименталното скъперничество, което беше проявила през деня, като ме принуди да ги върна, сега тя ми беше дала цял кичур, който беше достатъчно голям, за да си направя една плитка от него. Косите й бяха дълги лакът и половина. След като взех решение, отидох при един евреин сладкар, чиято дъщеря беше добра везачка и я накарах да извезе в мое присъствие върху една гривна от зелен атлас началните букви на имената ни. След това, от остатъка тя направи една много тънка връв. На единия й край накарах да прикачат една червена панделка, с която бих могъл да се удуша, ако любовта би ме довела някога до отчаяние. Понеже не исках да загубя нищо от толкова ценното съкровище, нарязах с ножица целия остатък от косите, тъй че станаха на много ситен прах и поръчах на сладкаря да го омеси пред очите ми в тесто от амбра, захар, ванилия, кошенил и щоракс. Не си отидох, докато бонбоните, които той правеше от тестото, не бяха готови. Накарах да ми приготвят други бонбони от същите съставни частици, с изключение на косите. Поставих първите в една красива бонбониера от кварц, другите — в една кутия от костенурка.

Откакто ми беше разкрила тайната на сърцето си чрез подаряването на косите, аз не си губех времето да й разправям истории. Говорех й само за моята страст и за желанията си. Казах й, че тя трябва или да ме изгони, или да ме направи щастлив. Отговори ми, че можем да бъдем щастливи само като се въздържаме от всяко нарушение на дълга. Когато се хвърлих в краката й, за да получа предварително прошка за насилието, което исках да упражня върху й, тя ме отблъсна с глас, пълен с любов и чувство:

— Приятелю, аз не ви моля да уважавате слабостта ми. Щадете ме поне заради любовта, която изпитвам към вас!

— Как? Вие ме обичате и не искате да ме направите щастлив! Това е невероятно, това е неестествено. Оставете ме за миг да слея устните си с вашите. Не ще искам нищо повече от вас.

— Не, приятелю мой, не! Това само би разпалило нашите желания, би разколебало решението ми, и ние бихме били още по-нещастни.

По такъв начин тя ме докарваше всеки ден до отчаяние и се оплакваше след това. Вече са забелязали да ми липсва духът и веселостта, които толкова много й харесвали след завръщането ми от Цариград.

— Как? — извиках аз. — Значи, признавате, че сте жестока с мен? Страхувате се, да не би хората да отгатнат вашата строгост и въпреки това си доставяте удоволствието да постоянствувате с подобна строгост! Оставяте ме да претърпя всички страдания на Тантала! Вие бихте била възхитена да ме видите весел и светещ от радост, дори и когато биха помислили, че това се дължи на благосклонността, която ми оказвате, а ми отказвате и най-незначителното доказателство за нея.

— Нека го вярват, щом в действителност не е вярно.

— Какво противоречие! Възможно ли е да не ви обичам, да не изпитвате никакво чувство към мен? Такива противоречия ми се струват противоестествени. Вие също слабеете, а аз умирам. Нашата съдба е безвъзвратно решена. Скоро ще умрем, вие — от охтика, аз — от изтощение, защото ден и нощ, винаги и навсякъде се наслаждавам на видението ви, дори и когато съм във ваше присъствие.

Когато изрекох това със страстен тон, аз я видях развълнувана и вярвах, че моментът на щастието е настъпил. Притиснах я в обятията си, предвкусвайки насладата, когато часовият почука два пъти. Скочих, застанах пред нея и се приведох в ред. Появи се господин Д. Р. и ме намери този път в такова весело настроение, че остана чак до един часа през нощта.

Моите бонбончета започнаха да привличат вниманието. Господин Д. Р., госпожа Ф. и аз бяхме единствените, които ги държаха постоянно в своите бонбониери.

Никой не смееше да поиска да ги опита, понеже бях казал, че са скъпи и че на Корфу няма сладкар, който да е в състояние да ги направи, и химик, който би могъл да открие съставните им части. Преди всичко не поднасях никому от съдържанието на моята кварцова кутия и госпожа Ф. забеляза това. Положително не считах моите захарни перли за някаква любовна магия и бях далеч от мисълта, че те можеха да станат по-вкусни чрез косите, но вследствие на любовно суеверие ги ценях и мисълта, че поглъщам няколко малки частици от обожаваното същество, беше за мен наслада.

Госпожа Ф. твърдеше навсякъде, че моите бонбончета били всеобщо лекарство. Но понеже беше забелязала, че аз предлагах на други хора захарни перли само от кутията от костенурка, а сам ядях такива единствено от кварцовата кутия, тя ме попита за причината. Без да съобразя, аз й отговорих, че в тези, които аз ядях, има нещо, което ме кара да ги предпочитам.

— Не вярвам нито дума. Те значи са различни от тези, които аз ям?

— Съвсем същите са, само че в моите се намира една съставна част, която ме принуждава да ви обичам.

— Кажете ми каква е тази съставна част?

— Това е тайна, която не мога да ви открия.

— Тогава няма да ям повече вашите захарни перли.

При тия думи тя стана, изпразни нейната бонбониера и я напълни с шоколадени бонбончета. От този час и през следващите дни тя се държеше пренебрежително и избягваше всеки повод да остане сама с мен. Това ме обезпокои. Аз се натъжих, но не можех да се реша да кажа, че ям косите й.

Четири или пет дни след това тя ме попита защо съм толкова тъжен.

— Защото не ядете вече от моите бонбони.

— От вас зависи да запазите тайната си, а от мен, да ям каквото искам.

— Така ми се пада, задето аз направих признание!

При тези думи отворих кварцовата кутия и изсипах цялото й съдържание в устата си.

— Още два пъти — извиквам аз — и ще умра от моята любовна лудост. Тогава ще си отмъстите за моето въздържание. Сбогом, уважаема госпожо.

Тя ме помоли да седна до нея и ми каза да не правя никакви глупости, които биха я наскърбили, защото ме обича.

— За да бъдете сигурен, приемете един залог за моята нежност!

Предложи ми красивата си уста и аз притиснах устните си. Хвърлих се в краката й, с очи мокри от сълзи на нежност и благодарност и извиках, че ще разкрия тайната си. Казах й какво съм направил с нейните коси, а тя отговори с шеговит тон, че аз съм бил най-престъпният от всички хора, които тя е срещала досега. При тези думи аз станах и си излязох.

Силно зарадван, смятах, че щастието не може да бъде много далеч и го очаквах, чезнейки всеки ден. Но тя ме разочарова, като ми каза веднъж:

— Приятелю, нашата любов е като невръстно дете, което настоява на своето, но дългът ни налага да го укротим. Можем да бъдем щастливи и така, без да отиваме по-нататък.

С болка в душата си се подчиних, приготвяйки се да понеса нови мъчения. Но вярвах вече съвсем сигурно, че моята хубавица не би могла за дълго да противодействува на своята природа.

Един ден при нас дойде господин Д. Р. Отидохме да се разходим в градината. При вида на цъфналите рози госпожа Ф. се възхити и пожела да си откъсне от тях. Когато отиде към един храст, от който се виждаха кървавочервени цветове и посегна да ги откъсне, един от долните клони на храста я одраска по крака. Госпожа Ф. възкликна. За голямо мое учудване, от раната потече обилна кръв. Господин Д. Р. превърза наранения крак с носната си кърпа. Аз изтичах до къщата и повиках слугите на помощ. Те донесоха една носилка, положиха госпожа Ф. на нея и я отведоха в къщи. Когато камериерката й я разсъблече и сложи в леглото, аз влязох и останах до него. Като разбраха за случилото се, започнаха да идват много гости, така че не можех да остана сам с нея. Всяка вечер идваше господин Д. Р. и оставаше до късно.

Един стар ескулап идваше всяка сутрин на разсъмване, за да я превързва, при което присъствуваше само нейната слугиня. Аз, отивах винаги по пижама в стаята на слугинята, за да се осведомя пръв как се чувствува моята богиня.

Една сутрин слугинята дойде при мен, тъкмо когато докторът превързваше госпожа Ф., и ми каза да вляза.

— Вижте, моля, дали кракът ми не е вече така червен.

— За да мога да кажа това, уважаема госпожо, трябва да съм го видял вчера.

— Имате право. Имам болки и се страхувам, че ще се яви и червен вятър.

Лекарят беше зает с приготвянето на компрес и понеже слугинята беше излязла, аз попитах дали чувствува твърдост в прасеца на крака и дали червенината се увеличава. Естествено, съпроводих този въпрос с преглед с ръце и очи. Не видях никаква червенина и не почувствувах никаква твърдост, но… и нежната болна побърза да се покрие, смеейки се, като ми позволи да си взема една нежна целувка, на чиято сладост не бях се наслаждавал вече от четири дни. Любовна лудост, вълшебна ярост! От нейните устни преместих целувката върху раната й. В този момент бях убеден, че това трябваше да бъде най-доброто лекарство и не бих я пуснал, ако влизането на слугинята не ме принуди да престана.

Когато бях сам с нея, аз я заклех, разпалван от страст, да ощастливи поне очите ми.

— Чувствувам се унизен, когато си помисля, че щастието, на което току-що се насладих, беше само една кражба!

— Как се лъжете!

На следната сутрин, щом лекарят си отиде, тя ме помоли да й оправя възглавниците. Аз го сторих моментално. И като че ли искаше да ми облекчи тази приятна работа, тя отмахна завивката и се подпря на ръцете си. Така ме улесни да видя множество прелести, от които се опиваха очите ми. Удължих работата си, но тя ме упрекна, че съм много бавен.

Когато свърших, не можех повече. Отпуснах се срещу нея на едно кресло и се задълбочих в един вид благоговение. Наблюдавах това възхитително същество, което привидно съвсем неподправено ми доставяше наслада, без обаче да достигна никога до целта.

— За какво мислите? — попита тя.

— За висшето щастие, с което ме дарихте.

— Вие сте ужасен човек.

— Не, аз не съм ужасен, но тъй като ме обичате, то не трябва да се изчервявате заради това, че сте била милостива. Помислете. Аз ви обичам страстно и не бива да вярвам, че тази прелестна гледка ми се е разкрила само поради изненадване. Защото, ако я дължах само на случая, то би трябвало да призная сам на себе си, че всеки друг на моето място би могъл да получи подобно щастие, а тази мисъл би била непоносима мъка за мен. Оставете ме да ви дължа блажената благодарност, задето сте ме научили тази сутрин, как едно-единствено от моите сетива да ме направи щастлив. Можете ли да се сърдите на моите очи?

— Да.

— Те ви принадлежат, извадете ги!

На следния ден, щом докторът си отиде, тя изпрати слугинята си, за да направи покупки. След няколко мига ми каза:

— Но тя забрави да ми облече ризата!

— О, позволете да я заместя.

— Добре. Но не забравяйте, че позволявам само на очите ви да вземат участие в празненството.

— Съгласен съм.

Тогава тя стана от леглото си, съблече своята риза и застана пред мен в заслепяваща голота. Аз бях като замаян.

— Дайте ми чистата риза — каза тя, — ето я там на масата.

Аз я взех и я подадох с треперещи ръце. Когато моята хубавица се облече, аз потънах в нейните обятия и нашите устни се сляха в продължителна целувка. Почувствувах как в мен се разгаряше буен огън, а и тя изглеждаше, че губи разсъдъка си, но въпреки това не ми позволи да се сдобия с никакви по-големи доказателства за благоволението й. Отчаян, трябваше да стана, понеже чух, че слугинята се завръща.