Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (16)

Глава петнадесета

Едно ужасно нещастие ме съсипва. Охлаждане на любовта. Отпътуването ми от Корфу и връщането във Венеция. Отказах се от военна професия. Ще стана цигулар.

Между това кракът й оздравяваше. Госпожа Ф. скоро щеше да стане от легло. Но беше все още жестока, постоянствуваше в тиранията си и измъчваше както мен, така и себе си.

Една сутрин легнах в леглото при нея. Тя ме притисна в прегръдките си и започна да ме целува страстно. Каква наслада! Очарован, аз започнах да се стремя към нещо повече, но тя остана непреклонна и не отстъпваше на молбите ми.

Докато я увещавах, душата й се изля в най-нежни изрази и притискайки ме силно в обятията си, почувствувах как тя се пропиваше от сладострастие.

Нашето мълчание трая малко, насладата беше противоестествена, защото беше непълна и затова ме натъжаваше, като удвояваше възбудата ми.

— Как можеш да се оплакваш от това? — каза тя с нежно усърдие, — та тъкмо на тази непълнота дължим продължителността на насладата. Преди няколко мига аз те обичах, сега те обичам сто пъти повече, но без съмнение, бих те обичала по-малко, ако беше направил насладата пълна.

— О, прекрати това заблуждение, прелестна приятелко! Колко се лъжеш! Ти се забавляваш със софизми и пренебрегваш действителността, природата, която единствена може да ни даде истинско наслаждение. Страсти, които постоянно се подновяват и никога не се задоволяват напълно, са по-лоши от адски мъки.

— Но не представляват ли тъкмо тези страсти щастието? Та те са винаги съпроводени с надежди!

— Не, те не са никакво щастие, когато тази надежда бива винаги измамена. Където няма никаква надежда, там е истинският ад — а не може да съществува вече надежда, щом злоупотребяваш с нея за целите на измамата.

— Приятелю, ако в ада няма никаква надежда, то там не може да има и никакви страсти, защото да си представим страсти без надежди е пълна безсмислица.

— Тогава отговори ми на следното: ако ти желаеш да ми принадлежиш всецяло и живееш с тази надежда, което, според казаното от теб, е напълно естествено, тогава защо винаги поставяш препятствие на своята собствена надежда? О, божествена приятелко, не се заблуждавай повече с тънки остроумия! Нека бъдем щастливи, както природата изисква и бъди уверена, че действителността само ще усили любовта ни и чрез нашите наслади тя ще бъде постоянно като новородена.

— Това, което виждам, ме убеждава в противното, ти живееш, но ако страстите ти бъдат задоволени, ти би останал без живот, без движение. Зная това от опит. Ако би слял душата си в щастието, както с удоволствие би го направил, ти би придобил само след дълги промеждутъци отново един слаб живот.

— Ах, прелестна моя, твоят опит не може да значи много, по-добре не се осланяй на него. Ти никога не си познавала любовта, виждам го. Това, което наричаш неин гроб, е храмът, в който тя получава живот. Убежището, което я прави безсмъртна. Поддай се на справедливите молби, тогава ти ще опознаеш разликата между брака и любовта. Тогава ще видиш, че Химен^[1] умира на драго сърце, за да се освободи от живота, но че, напротив, Амур^[2] се разделя с него само за да може да се наслаждава на живота и че той се ражда пак бързо от смъртта, за да опита отново сладостите на съществуването. Освободи се от заблуждението си и ми вярвай, удовлетворението само усилва нежността на двете сърца, които се обожават.

— Добре, аз ти вярвам, но нека почакаме. Дотогава нека се занимаваме с всевъзможни игри и да се задоволим с предварителната наслада, която нашите способности могат да ни доставят. Изяж с твоите целувки любимата си и ме остави да бъда господарка на цялото ти същество. Ако тази нощ ни се види къса, ще се утешим утре за това, като мислим как можем да си доставим една нова.

— А ако открият любовното ни съгласие?

— Та ще го държим ли в тайна? Цял свят може да види, че се обичаме и можем да се страхуваме само от онези, които са на мнение, че не сме щастливи. Трябва само да се пазим да не бъдем изненадани на местопрестъплението. Впрочем небето и природата ще се съединят, за да пазят любовта ни, защото когато две сърца се обичат така нежно, както ние се обичаме, тогава те не са виновни. Откакто се зная, любовта винаги ми се е струвала като божество на съществуването ми, защото винаги, когато видех мъж, ми се струваше, че виждах половината на моята същност. Бързах да се омъжа, като вярвах, че любовта ще се породи с брака. Ти не знаеш колко много се разочаровах, когато мъжът ми създаваше само страдания там, където очаквах най-висшата наслада. Постепенно ставахме приятели с него, но не и съпрузи. Но все пак той нямаше от какво да се оплаква, понеже винаги го задоволявах. Когато разбрах, че ти ме обичаш, се зарадвах извънредно много и пожелах да се влюбиш още повече, като вярвах, че аз самата няма да се разпаля. Но щом разбрах, че и аз се влюбвам, започнах да се отнасям лошо с теб, за да те отблъсна. Но твоето търпение и постоянство ме накараха да призная, че съм несправедлива и почувствувах, че мога да бъда щастлива само когато те направя щастлив.

— А защо не искаш да го сториш?

При тези думи аз посегнах към нея, но тя пак се отдръпна и ми каза да седна на стол до леглото. Вкаменен и развълнуван, аз я гледах и не можех да разбера що за странно същество беше тя. После извиках:

— Не, не мога да понасям вече! Ти няма да ме видиш повече! — след това скочих и излязох.

Впуснах се като полудял по площада и вдишвах дълбоко пресния въздух, защото ми се струваше, че щях да се задуша.

В това умопомрачение чух, че някой ме вика. Вдигнах глава и видях на един прозорец красивата Мелула, огрята от луната. Тази Мелула, от която имах лош спомен, беше куртизанка от остров Занте, жена с рядка красота. От четири месеца насам тя правеше всички развратници в Корфу или щастливи, или луди. Всеки, който я беше видял, възхваляваше прелестите й, говореше само за нея. Бях я виждал няколко пъти, но колкото и красива да беше, все пак не би ми дошло наум да я сравнявам с госпожа Ф., дори и да не бях влюбен в последната. Спомням си, че видях в 1790 година в Дрезден една разкошна жена, чиито черти много ми напомниха тези на Мелула.

Без да мисля, се изкачих горе и тя ме въведе в една добре наредена стая. Укори ме, че съм бил единственият, който още не я е посетил, макар че тя ме предпочитала пред всички други. Оставих я да върши с мен каквото иска и така се принизих като най-долен престъпник.

Нито моята страст, нито моята фантазия, нито красотата на жената бяха причина за моето падение, тъй като тя по никакъв начин не заслужаваше да ме има. Състоянието на възбуда, в което все още се намирах, беше причина да забравя за момент обожаваното същество, което, вместо да ме направи още повече влюбен, ме накара да мисля, че съм недостоен за нея.

Мелула беше така доволна, че отказа златните монети, които исках да й дам и ме пусна едва след като бях прекарал два часа с нея.

Щом дойдох отново в съзнание, изпитах чувството на отвращение спрямо себе си и спрямо недостойната жена, която ме беше подвела да нанеса такъв позор на най-достойната за обожаване. Измъчван от угризения на съвестта, аз се върнах вкъщи. Легнах си, но през тази ужасна нощ сънят не искаше нито за секунда да се спусне върху горещите ми клепачи.

Изтощен съвършено от безсънната нощ и от болката, станах на другата сутрин, облякох се и веднага се отправих при господин Ф., който беше пратил да ме повикат, за да ми предаде няколко заповеди за по-нататъшно изпълнение. След като изпълних нарежданията и му докладвах за това, влязох в стаята на сеньората. Намерих я пред тоалетната маса и пратих утринния си поздрав на образа й в огледалото, но внезапно очите й срещнаха моите, чертите й се разкривиха и тъга замести израза на задоволство. Тя наведе клепки, сякаш беше дълбоко потънала в мисли, но веднага след това отвори очи, като че искаше да чете в душата ми. Едва когато нейната слугиня излезе, тя наруши неприятното мълчание и ми каза с най-нежен и същевременно най-тържествен тон:

— Приятелю, никакви преструвки нито от твоя, нито от моя страна! Аз бях дълбоко натъжена, когато те видях снощи да си отиваш, понеже размишлението ми подсказа, че държанието ми би могло да ти причини беда. Подобни случки могат да въвлекат темпераменти като твоя в едно опасно заблуждение, затова се реших в бъдеще да не се спирам насред път. Мислех си, че си излязъл да подишаш чист въздух и това ме зарадва, понеже се надявах, че това ще ти подействува добре, за да съм сигурна в това, застанах на прозореца и стоях там повече от час, без да видя светлина в стаята ти. Понеже мъжът ми се върна вкъщи, трябваше да си легна с тъжната увереност, че ти не си се прибрал. Ядосана поради държанието ми и още повече влюбена в теб, аз не можах почти цялата нощ да затворя очи. Тази сутрин мъжът ми заповяда на един подофицер да ти каже, че искал да говори с теб, чух как той донесе отговора, че ти още си спял, понеже си се завърнал късно вкъщи. Тези думи ме прободоха в сърцето. Аз не съм ревнива, приятелю мой, понеже зная, че ти можеш да обичаш само мен, но се страхувам от някакво нещастие. Когато най-сетне те видях да влизаш тази сутрин при мен, сърцето ми заби от радост, исках да ти покажа разкаянието си, но когато те погледнах, повярвах, че виждам друг човек. И сега проверявам отново чертите ти и въпреки волята ми по твоето лице аз чета, че ти си виновен, че си ме обидил. Кажи ми без страх, драги приятелю, дали се лъжа, и ако си ми изменил, то признай го без заобикалки. Не изменяй на любовта и истината! О, ако това е истина, аз никога не бих могла ти се сърдя, тъй като вината е моя.

През живота си съм бил принуден да лъжа често жените, които съм обичал. Но тези трогателни думи ме накараха да бъда искрен и да призная вината си. Описах й състоянието на моето сърце, пламъка в кръвта ми и объркването, които станаха причина да се озова в прегръдките на друга жена, на една недостойна. Поисках да падна на колене пред госпожа Ф., но тя кротко ме повдигна, като ми каза през сълзи:

— Вината е само моя и само аз трябва да бъда наказана. Ти никога не би сторил това, ако не те бях отблъснала.

На третия ден от тази случка аз започнах да проумявам злощастното положение, в което ме беше докарала ужасната Мелула. Бях съвсем отчаян и при мисълта, какво нещастие би сполетяло моята приятелка, ако тя беше изпълнила обещанието си през тези три дни, изпаднах почти в умопомрачение. Ако това наистина би се случило, сигурно щях да се самоубия.

Преизпълнен от мъка, започнах строга диета, надявайки се след шест седмици да бъда отново съвсем здрав, тъй като нямах понятие за моята болест. Но страданията ми още не се бяха свършили. Мелула беше изляла във вените ми всички лоши сокове, поради което бяха отровени изворите, от които се поражда животът. Познавах един стар доктор, който имаше опит в тази област, поисках му съвет и той ми обеща да ме излекува напълно за два месеца. Удържа думата си. Към началото на месец септември се почувствувах напълно здрав и почти по същото време се завърнах във Венеция.

Още когато разбрах за моето състояние, бях взел решение да съобщя всичко на госпожа Ф. Любовта й ми беше много скъпа, за да се изложа на опасността да я загубя поради липса на доверие към нея. Познавах духа й, прямотата на душата й, благородното чувство, поради които тя би ме счела само достоен за съжаление, но не и виновен, затова вярвах, че чрез откровеност би трябвало да й докажа, че бях достоен за уважението й.

Описах й съвсем откровено състоянието, в което се намирах и й казах за чувствата, които изпитвах при мисълта какви ужасни последици би могло да има за нея същото състояние. Видях я да потреперва цялата при думите ми. Тя пребледня от страх, когато й казах, че бих я счел за отмъстена, като си отнема живота.

— Покварена, подла Мелула! — извика тя. А аз се почувствувах най-големият подлец, когато разбрах какво щастие бях пожертвувал поради най-отвратителна слабост.

Целият Корфу знаеше, че бях посетил проклетата жена и всички бяха учудени да ме видят в пълно здраве, понеже числото на жертвите, с които тя се беше отнесла по същия начин както с мен, не беше малко.

Моята болест не беше единствената мъка, която ме разяждаше. Имах и други неприятности, наистина от друго естество, но не по-малко угнетяващи. Било ми писано да се завърна във Венеция като прост портупей-юнкер, какъвто бях тръгнал оттам, защото главният проведитор не удържа думата си и незаконороденият син на един благородник бе предпочетен пред мен. От този момент аз се отвратих от военното съсловие, което много повече от всички други съсловия е изложено на своеволията на деспотични капризи и реших да си избера друга професия. Забелязах, че от момента, когато се бях омърсил с Мелула, върху главата ми се струпаха всички възможни затруднения, като че искаха да ме съсипят. Най-болезнено ми беше, че осем или десет дни след заминаването на частите, господин Д. Р. ме поиска отново на своя служба и че господин Ф. трябваше да си потърси нов адютант. По този повод сеньората ми каза с натъжено лице, че по известни причини не ще можем да се виждаме повече във Венеция. Помолих я да ми спести изброяването на тези причини, защото си помислих, че те щяха да бъдат унизителни за мен. Забелязах, че мнимата богиня беше само една бедна смъртна както всички други жени и започнах да мисля, че съвсем не съм бил прав да се откажа от живота заради нея. Един ден аз прозрях до дъното на душата й. По някакъв повод тя ми каза, че ме съжалява. От това заключих, че тя не ме обича вече, защото едно любещо сърце не познава унизяващото чувство на състрадание, още повече, че презрението стои винаги близо до това тъжно чувство. От този момент не се видяхме сами. Аз я обичах още, би ми било лесно да я накарам да се изчерви, но не го направих.

Веднага след пристигането ни във Венеция тя не се отдели от господин Д. Р., обичаше го до неговата смърт. Двадесет години по-късно тя ослепя. Вярвам, че е още жива.

През последните два месеца от пребиваването ми в Корфу извлякох едни от големите поуки в живота си.

По-късно аз често си ги спомнях, за да мога да ги използувам.

Преди моето нощно приключение с мизерната Мелула аз се чувствувах добре, бях богат, щастлив в играта, обичан от всички, обожаван от най-красивите жени в града. Когато говорех, всички наостряха уши, хвалеха моя ум, думите ми бяха гадание и всеки одобряваше моите възгледи. След онази съдбоносна среща загубих бързо здраве, пари, кредит. Заедно с щастието изчезна същевременно и доброто настроение, разсъдливостта, духът — да, даже и способността да се изразявам. Говорех много, но се знаеше, че съм нещастен и затова не убеждавах вече никого. Незабелязано изчезна влиянието, което упражнявах върху госпожа Ф. Красивата дама сама едва ли го съзнаваше, но аз знаех, че съм й напълно безразличен.

Отпътувах без парични средства, след като бях заложил или продал всичките си неща с известна стойност. Два пъти бях пристигал богат и два пъти отпътувах беден оттам, но този втори път бях направил дългове, които никога не изплатих — не от зла воля, а от нехайство.

Когато бях богат и здрав, бях почитан от целия свят, но на бедния и отслабналия не отдаваха повече никакъв знак на почит. Когато джобовете ми бяха пълни и говорех с уверен тон, намираха ме духовит, забавен, когато кесията ми остана празна и тонът ми — скромен, всички мои разкази се струваха плоски и глупави. Ако бях станал отново богат, отново бих станал осмото чудо на света. О, хора, о, щастие! Избягваха ме, като че ли нещастието, което се беше прилепило към мен, беше заразителна чума.

Към края на септември отплавахме под върховното командуване на господин Вениеро, пет галери, две галеаси и много малки кораби, плавахме по протежение на северното крайбрежие на Адриатическо море, което е богато с пристанища, докато насрещното е бедно. Всяка вечер влизахме в по едно пристанище, вследствие на това всяка вечер виждах госпожа Ф., понеже идваше със съпруга си да вечерят на нашата галеаса. На 14 октомври 1745 спуснахме котва в пристанището на Венеция и след времето, определено за карантина, стъпихме на 25 ноември на суша. Два месеца след това галеасите бяха премахнати. Тяхната поддръжка беше много скъпа, а ползата им — равна на нула.

Докато здравият разум успя да прокара премахването на тези стари сандъци, в страната имаше големи дебати, като за главен довод противниците привеждаха правилото, че трябвало да се почита и пази всичко старо.

Колкото и споменатият довод да е смешен, все пак той беше най-силният във всички републики, защото последните потреперваха при думата нововъведение, и то както по отношение на незначителните неща, така и по отношение на важните. Освен това, винаги се примесваше малко суеверие.

Това, което република Венеция никога нямаше да премахне, бяха нейните галери. Първо, защото имаше нужда от превозни средства, за да може по всяко време дори и при липса на вятър да преплува тясното море. Второ, защото знаеше какво да прави с хората, които е осъдила за галерите.

В Корфу, където се намираха често до 3000 гребци в галерите, аз направих едно своеобразно наблюдение, а именно, че тези, които са осъдени в галерите поради някое престъпление, един вид са опозорени, докато доброволните гребци се ползуваха с известно уважение. Аз съм бил винаги на мнение, че всъщност би трябвало да бъде тъкмо обратното, защото нещастието, от каквото и естество да е то, изисква винаги един вид уважение, докато един обикновен човек, който по занаят се посвещава на занаята на един наказан, е много повече за презиране. Освен това гребците в галерите на републиката се ползуваха с доста привилегии и се третираха във всяко отношение по-добре, отколкото войниците. Често се случваше войници да избягат от техните части и да се предават на някой сопракомито, за да станат гребци в галерите. Капитанът, който изгубваше по такъв начин един войник, не можеше да стори нищо друго, освен да се примири, всички негови постъпки биха били напразни. Причината за това явление е тази, че републиката считаше винаги, че гребците в галерите са й повече нужни, отколкото нейните войници, но може би днес тя започва да съзнава заблуждението си. (Пиша това в 1797 година).

Един гребец в галера имаше например рядката привилегия да може безнаказано да краде. Това, казваха, било най-малкото престъпление, което можел да извърши, затова трябва да му се прости. Внимавайте добре, казваше собственикът на наказания в галерите, и ако го хванете на местопрестъплението, бийте го, но не го осакатявайте, понеже тогава би трябвало да ми заплатите сто дуката, които той ми струва. Дори самата справедливост не можеше да обеси един гребец в галера, когато е извършил престъпление, без да плати предварително господаря му сумата, която той му е струвал.

Едва пристигнал във Венеция, аз отидох у госпожа Орио, но намерих къщата празна. Един съсед ми разказа, че адвокатът Роза се оженил за нея и тя живеела при него. Веднага се отправих натам и бях приет с радостно ликуване. Като първа новина ми бе съобщено, че Нанета станала графиня Р. и живеела със съпруга си в Гуастала^[3].

Двадесет и четири години по-късно видях най-възрастния й син като отличен офицер в служба на инфант-херцога на Парма.

Мартина била докосната от божествената милост и станала монахиня в Мурано. Две години по-късно получих от нея едно тържествено писмо, в което тя ме заклеваше в името на Исуса Христа и на Пресветата Дева да не се явявам пред очите й. Казваше ми, че трябвало да ми прости престъплението, което съм извършил, като съм я прелъстил и била щастлива заради това задължение, понеже разкаянието, с което престъплението ми я било изпълнило, я правело сигурна, че тя ще постигне блаженството на избраните. Накрая ме уверяваше, че ще моли непрестанно Бога за моето спасение.

Не я видях повече, но тя ме видя в 1754 година, както ще съобщя на съответното място.

Госпожа Манцони беше все още същата. Беше ми предсказала, че няма да остана във войската и когато й казах, че съм решен да сменя професията си, тъй като не мога да понеса извършената спрямо мен неправда, тя тъй се разсмя, че трябваше да се хване за корема. Попита ме каква професия възнамерявам да започна, когато сваля шпагата. Казах й, че искам да стана адвокат. Тя отново започна да се смее, като ми каза, че за това било вече късно. Но аз бях едва на двадесет години.

Когато се представих на господин Гримани, бях приет добре, но когато се осведомих за брат ми Франческо, той ми каза, че го държал в укреплението Сант Андрея, същото, в което беше наредил да ме поставят преди пристигането на епископа от Марторано.

— Той работи там за майора. Възпроизвежда картини на сражения от Симонети, за които майорът му плаща. По този начин печели прехраната си и ще стане същевременно добър художник.

— Но нали не е затворен?

— В известен смисъл, да, понеже не бива да напуска укреплението. Майорът се нарича Спиридион и е приятел на Рацета, комуто той на драго сърце направи услугата да се грижи за вашия брат.

Отвратително беше, че този съдбоносен Рацета трябваше да бъде палач на цялото ми семейство, но прикрих чувствата си и само казах:

— Сестра ми още ли е при него?

— Не, тя е в Дрезден при вашата майка.

Тази вест ме зарадва.

Сбогувах се сърдечно с господин Гримани и се отправих към укреплението Сант Андрея. Намерих там брат ми с четка в ръка, той не беше доволен от съдбата си, но се радваше на добро здраве. След като се прегърнахме, попитах го какво престъпление е извършил, та са го затворил по такъв начин.

— Моля, питай майора за това, нямам никакво понятие.

В този момент майорът влезе, аз го поздравих по военному и го попитах с какво право държи брат ми затворен.

— Не съм длъжен да ви давам сметка.

— Ще видим това.

Казах на брат ми да си вземе шапката и да дойде с мен да обядваме. Майорът се засмя и каза:

— Аз съм съгласен, стига само часовият да го пусне да излезе!

Видях, че с тази препирня бих загубил само времето си и затова си отидох, без да му отговоря, но твърдо решен да намеря справедливост.

Още на следната сутрин се отправих към военното министерство, където имах удоволствието да намеря моя любим майор Пелодоро, който командуваше сега укреплението Киоца. Поговорих с него по жалбата, която исках да подам заради брат си до военния министър и за намерението си да продам длъжността си портупей-юнкер. Той ми обеща, че щом получи одобрението на военния министър, ще посредничи при продажбата за определената от мен цена.

Трябваше да почакам само един миг. Военният министър дойде и за по-малко от половин час всичко беше уредено. Той ми обеща да приеме оставката ми, щом се убеди в годността на господина, който искаше да откупи моята длъжност. Междувременно беше пристигнал и майор Спиридион и „мъдрецът на писмото“ му нареди със заповеднически тон да пусне на свобода брат ми и за в бъдеще да не си позволява подобни недостойни своеволия. Веднага прибрах брат си и го настаних в една мебелирана стая при мен.

Няколко дни по-късно подадох оставката си срещу сто цехина, свалих униформата и станах отново господар на себе си.

Тъй като трябваше да помисля да се заловя с някаква професия, за да си изкарвам прехраната, реших да стана професионален картоиграч. Мадам Фортуна^[4] обаче беше на друго мнение, защото ме изостави още при първите стъпки в тази нова кариера и осем дни по-късно нямах вече нито един хелер в джоба си. Какво да сторя? Трябваше да живея и станах цигулар. Бях научил достатъчно при доктор Гоци, за да мога да свиря в някой оперен оркестър. Споделих желанието си с господин Гримани и той ме настани в оркестъра на своя театър Сан Самеле. Там получавах един талер на ден, с което трябваше да се задоволя за известно време, докато дойдат по-добри дни.

Съзнаващ положението си, не стъпих повече в нито една от къщите на доброто общество, с които бях поддържал връзки, преди да изпадна толкова ниско. Знаех, че гледаха на мен като на безделник, но това не ме интересуваше. Без съмнение ме презираха, но се утешавах със съзнанието, че нямаха основание. Положението, в което се намирах, след като бях играл доста блестяща роля, ме смиряваше. Не се бях отказал от щастието, надявах се, че мога още да разчитам на него, защото бях млад, и защото непостоянното божество не се отнася лошо с младостта.