Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и втора

Напускам моята килия. Смъртна опасност върху покрива. Напускам Двореца на дожите, с гондола пристигам на сушата. Отец Балби ме излага на голяма опасност. С хитрост се разделям за малко с него.

Промъкнах се пръв, Балби ме последва. Сорадачи, който ни бе придружил до дупката на покрива, получи заповед да постави отново оловната плоча на мястото й и след това да се моли на своя свети Франциск. Въпреки мъглата, всички предмети можеха да се различават доста добре. Пълзейки на четири крака, хванах здраво моя лост, пъхнах го късо в цепнатината между две оловни плочи и хванах после с четири пръста ръба на извитата от мен плоча. Така стигнах постепенно до билото на покрива. Монахът, който ме следваше, се държеше здраво с четирите пръсти на дясната си ръка за колана на панталоните ми. Така се озовах в неприятното положение на товарно животно, което трябва едновременно да тегли и да носи и при това върху един наклонен покрив, който бе станал плъзгав от една гъста мъгла.

Когато бяхме изминали едва половината от това опасно изкачване, монахът ми извика да спра. Един от пакетите му бил паднал, но той се надявал, че е задържан от водосточната тръба. Първата ми мисъл бе да го ритна и да го изпратя след пакета му. Хвала на бога, че се овладях и не го направих. Наказанието би било твърде тежко и за двама ни, понеже сам не би ми се удало да избягам. Попитах го дали е връзката с въжетата, но той ми отговори, че било неговото пакетче, в което се намирал един намерен от него на тавана ръкопис, който щял да му донесе голяма печалба. Казах му, че трябва да прежали тази загуба. Една крачка назад би могла да ни провали в бездната. Бедният монах изпъшка и ние се закатерихме по-нататък.

След като бяхме изкачили с най-големи усилия петнадесет или шестнадесет плочи, дойдохме до билото. Тук седнах удобно, като че яздех и отец Балби последва примера ми. Седяхме с гръб към малкия остров Сан Джорджо Маджоре и виждахме на около двеста крачки пред себе си многобройните кубета на църквата Сан Марко, която спада към двореца на херцога. Преди всичко свалих моя вързоп и подканих другаря си да направи същото. Той постави своята връзка въжета, колкото можа по-добре, под бедрата си, но когато поиска да свали шапката си, която му досаждаше, постъпи несръчно. Шапката се търкулна от плоча на плоча до дъждовната тръба и последва пакета с дрехи в канала. Моят беден другар бе съвсем отчаян от това и извика:

— Лошо предзнаменование! Още в началото останах без риза и без шапка, а загубих и един скъпоценен ръкопис, който съдържаше интересна и съвсем неизвестна история, състояла се в Двореца на дожите.

Моята ярост се бе поуталожила междувременно и му казах спокойно, че в двете нещастни случки няма нищо необикновено и могат да бъдат считани за лошо предсказание само от един суеверен човек и че аз не ги смятам за такова и съвсем не съм обезкуражен от тях.

— Те трябва, драги ми, да ви послужат за поука да бъдете предпазлив и разумен. От тях трябва да разберете, че бог несъмнено ни покровителствува, защото ако шапката ви беше паднала наляво вместо надясно, ние бихме били загубени, защото би паднала в двора на двореца. Там биха я намерили постовете, и безспорно биха разбрали, че някой се намира на покрива. И тогава бихме били заловени.

След като се оглеждах надясно и наляво в продължение на няколко минути, казах на монаха да чака, докато се върна и да не се помества. Само с лоста си в ръка, яздих без трудност по билото на покрива. В продължение на почти цял час изучавах всички покриви на двореца, но напразно. Никъде не съгледах нищо, на което бих могъл да закрепя въже. Бях съвсем безпомощен. Не можеше да се мисли за канала или за двора на двореца, а църквата ми предлагаше между своите куполи само дълбоки бездни, които бяха затворени от всички страни. За да стигна през църквата до каноника, би трябвало да се катеря по толкова наклонени покриви, че не виждах никаква възможност да избера този път. Моето положеше изискваше дръзка смелост, но ми забраняваше всякаква непредпазливост. Да се избере верният път беше извънредно трудно.

Трябваше да бъде взето някакво решение. Трябваше или да се върна в килията си, за да не я напусна може би никога вече, или трябваше да скоча в канала. Понеже ми оставаше само изборът между тези две възможности, то трябваше да предоставя много на случая и преди всичко да направя нещо. Погледът ми падна върху една капандура откъм страната на канала. Тя беше доста далече от мястото, откъдето бях тръгнал, за да ми позволи да приема, че осветяваният от нея таван не принадлежи към областта на килиите. Тя водеше навярно към таван над някое от жилищата в двореца, чиито врати щях да намеря отворени. Бях твърде убеден, че слугите в двореца, дори тези от семейството на дожа, биха улеснили с готовност бягството ни, ако ни забележеха. Положително те нямаше да ни предадат във властта на инквизиторите, даже ако биха познали в нас най-големите политически престъпници. Толкова омразна бе инквизицията в очите на всички венецианци.

Трябваше да изуча по-отблизо тази капандура. Като се плъзнах внимателно по права линия от билото на покрива, се намерих скоро върху малкото покривче на издатината. Държах се здраво с двете си ръце за ръба, протегнах глава напред и видях и почувствувах една малка решетка. Зад нея се намираше прозорец със стъкла, които бяха в оловни рамки. Прозорецът не ме смути, но решетката, колкото и тънка да беше, ми се струваше непреодолима пречка, понеже мислех, че без пила не бих могъл да я отстраня, а имах само моя лост.

Не знаех какво трябваше да направя и започнах да губя смелостта си, когато внезапно едно просто и естествено събитие повдигна отново духа ми.

Часовникът от кулата Сан Марко, който в този момент удари полунощ, ме освободи със силен тласък от състоянието на безпомощност, което ме сковаваше. Тези удари на камбаната ми напомниха, че в същия миг започваше денят на всички светии и че този ден е също празник на моя светия покровител, ако имах такъв. И предсказанието на йезуита, който ме бе изповядал, ми дойде на ум. Но трябва да призная, че особено повиши смелостта ми и увеличи действително телесните ми сили светското предсказание, което бях получил от моя любим Ариосто.

Звукът на часовника от кулата ми се стори като говорещ талисман, който ме подбуждаше към действие и ми обещаваше победа. Прострян по дължината си, с глава наведена към решетката, пъхнах лоста в рамката, с която тя бе споена и реших да я изкъртя изцяло. След четвърт час това ми се отдаде. Решетката се намираше неповредена в ръцете ми и аз я поставих до капандурата. Без мъка строших сега прозореца, макар че получих силно кървяща рана на лявата ръка. С помощта на лоста стигнах отново по гореописания начин до билото и по него се върнах на мястото, където бях оставил моя другар. Намерих го в яростно отчаяние. Наговори ми най-груби обиди, задето съм го оставил толкова дълго време сам и заяви, че чакал само да удари един часът, за да се завърне в килията си.

— Та какво помислихте за мен?

— Помислих, че сте паднали в някоя бездна.

— И радостта, която би трябвало да изпитвате, че ме виждате отново, е изява на обиди?

— Че какво правихте толкова дълго време?

— Елате с мен, ще видите!

Натоварих се отново с моите вързопи и се упътих към капандурата. Когато се намерихме срещу нея, уведомих Балби за всичко, което бях направил, и се посъветвах с него, как бихме могли да стигнем тавана. Това бе лесно за единия от двамата, защото другия можеше да го спусне с въжето, но не виждах никаква възможност вторият да може да го последва, понеже въжето не можеше да се закрепи на входа на капандурата. Ако се качех на нея и скочех вътре, можех да си счупя ръцете и краката, понеже разстоянието от капандурата до пода не ми бе известно. Когато му изказах тези размишления с приятелски тон, човекът ми отговори:

— Оставете ме първо да сляза. Докато съм долу, ще имате достатъчно време да размислите как да ме последвате.

Признавам, че при първото си възмущение изпаднах в изкушение да му забия лоста в гърдите. Един добър дух ме възпря и аз не го укорих с нито една дума за подлия му егоизъм, а развързах веднага моята връзка с въжетата. След като завързах здраво въжето около гърдите под мишниците, накарах го да легне по корем с краката надолу и да се спуска докато стигне до капандурата. Когато стигне дотам, му казах да влезе до отвора и да се държи с ръце за ръба. Когато той стори това, се плъзнах както по-рано по покрива, легнах по дължината си върху капандурата, опънах въжето и казах на монаха да се спусне сега без страх. Щом стигна долу, той отвърза въжето. Аз го изтеглих и видях, че височината възлизаше на повече от петдесет стъпки. Това бе твърде много, за да се реша на опасния скок. За монаха бях вече сигурен. Той бе прекарал два часа на билото на покрива, преизпълнен със страх в едно, нека призная, невдъхващо доверие положение. Извика ми да му хвърля въжетата. Той щял да се погрижи за останалото. Естествено, пазех се да изпълня този глупав съвет. Не знаех какво да правя. Очакващ вдъхновение, покатерих се обратно към билото. Погледът ми падна върху едно място до една купола, която още не бях посетил, и се запътих нататък. Видях равна площадка, покрита с олово, близо до една голяма капандура с два затворени капака. Върху тази площадка се намираше едно корито с готова вар, зидарски инструменти и една стълба, която ми изглеждаше достатъчно дълга, за да мога да сляза по нея до тавана, където ме очакваше моя другар. Това бе достатъчно, за да взема своето решение. Закрепих въжето на първото стъпало и домъкнах неудобния товар до капандурата. Сега обаче, въпросът беше да вкарам тежката стълба в капандурата. Трудностите, които ми създаваше това, ме накараха да съжаля, че съм лишен от помощта на монаха.

Бях довлякъл стълбата дотам, че единият и край допираше капандурата, докато една трета от дължината й стърчеше извън водосточната тръба. Плъзнах се до капандурата, привлякох стълбата към себе си и завързах края на въжето си за осмото й стъпало. След това я спуснах, докато върхът й се намери непосредствено до капандурата. Сега се помъчих да я пъхна вътре, но ми бе невъзможно да я накарам да влезе повече от петото стъпало, защото върхът й опираше вътре до покрива на капандурата и не би могло по никой начин да се вкара по-навътре, без да се строши или капандурата, или стълбата. За това имаше само едно средство. Трябваше да повдигна другия край. Чрез наклоняването върхът можеше да мине край пречката и след това тя щеше да се плъзне надолу по собствената си тежест. Без съмнение, би трябвало да поставя стълбата напреко и да закрепя за нея моето въже, за да мога да се спусна безопасно по нея. Но тогава стълбата би останала там и на следната сутрин би издала на полицаите и на Лоренцо мястото, където може би бихме се намирали още.

Не исках да рискувам да загубя чрез една непредпазливост плода на толкова труд и опасности. За да отстраня всякакви следи, стълбата трябваше съвсем да изчезне. Понеже нямаше кой да ми помогне, реших да се спусна сам до водосточната тръба, за да вдигна стълбата и тъй да постигна целта си. Така и направих, но при такава голяма опасност, че само благодарение на някакво чудо не заплатих с живота си за своята смелост. Пуснах въжето, без да се грижа повече за стълбата. Нямаше защо да се страхувам, че ще падне в канала, тъй като тя се бе закачила здраво с третото си стъпало за тръбата. С лоста в ръка се спуснах сега чак до мраморната водосточна тръба. Докоснах последната с върха на краката си, докато лежах по корем. В това положение, събирайки всичките си сили, можах да повдигна отзад стълбата и да я тикна същевременно напред. За голяма моя радост видях, че тя бе влязла с около една стъпка по-дълбоко в капандурата. Читателят ще разбере, че по такъв начин тежестта й се намаляваше значително. Касаеше се да я вкарам само още две стъпки по-навътре, като я повдигна същевременно толкова нагоре, тъй като, щом станеше това, трябваше само да легна отново на покрива на капандурата, за да вкарам цялата стълба с помощта на въжето. За да я вдигна сега толкова високо, колкото бе нужно, се изправих на колената си. Но в резултат на напрежението, се плъзнах и останах върху покрива само с гърдите си и с двата лакътя.

Ужасен момент! И днес още потрепервам при спомена за него. Читателят едва ли е в състояние да си представи целия ми ужас. В инстинкт за самосъхранение напрегнах почти несъзнателно всичките си сили, за да се задържа и мога да кажа, че това ми се отдаде по някакво чудо. Не изгубих нито за момент хладнокръвие и най-сетне, като напрегнах всичките сили на ръцете си, успях да се повдигна, така че тежестта на тялото ми почиваше върху дланите, докато същевременно се опирах и на долната част на тялото си. За щастие, нямаше защо да се грижа повече за стълбата, понеже при необикновено голямото усилие, което щеше да ми излезе толкова скъпо, имах щастието да я тикна три стъпки по-дълбоко в капандурата, така че тя стоеше там неподвижна.

Като се държах опрян на дланите си и на областта между долната част на трупа и бедрата, върху ръба на водосточната тръба, видях, че бих бил вън от всякаква опасност, ако можех да повдигна десния си крак и да поставя първо едното, а после и другото коляно върху тръбата. Но страданията ми не бяха се свършили. Вследствие напрежението, сухожилията ми се бяха свили тъй силно, че един извънредно болезнен гърч парализира всичките ми крайници. Все пак не се отчаях, а останах неподвижно, докато мине атаката. Знаех, че това беше най-доброто средство срещу гърча, защото го бях изпробвал често върху себе си. Колко ужасен беше този момент! След две минути поднових усилията си и достигнах успешно с двете си колена водосточната тръба. След като си поех дъх, повдигнах внимателно стълбата, докато тя затрепери най-сетне успоредно с малкия покрив на капандурата. Това ми стигаше, тъй като ми бяха добре познати законите на равновесието. Взех отново лоста си в ръка и се покатерих по същия начин на капандурата. Сега вкарах без голям труд цялата стълба, чийто край пое моя другар. Хвърлих на пода дрехите си, въжетата и изкъртената решетка и слязох по стълбата. Монахът ме прие преизпълнен от радост и сложи стълбата настрана. Опипвайки с ръце наоколо, ние изследвахме тъмното помещение, в което се намирахме. То бе около тридесет крачки дълго и двадесет крачки широко.

На единия край намерихме една двойна врата, която се състоеше от железни пръчки. Това беше лошо предзнаменование. Но когато поставих ръката си на намиращата се в средата дръжка, последната се подаде на натиска и вратата се отвори. Най-напред тръгнахме по протежение на стените около новото помещение, но когато искахме да го пресечем, блъснахме се в една голяма маса, която бе заобиколена със столове и кресла. Върнахме се към мястото, където бяхме намерили прозорци и отворихме един от тях. Но при светлината на звездите съгледахме само бездните между куполите на дома. Нито за миг не помислих да сляза оттук, защото знаех къде ще попадна. Затворих отново прозореца. Напуснахме залата и се върнахме на мястото, където бяхме оставили багажа си. Изтощен телесно и душевно до крайна степен, се отпуснах върху пода. Поставих една връзка въжета под главата си и една сладка дрямка ме овладя. Предоставих се на нея съвсем безволен. Би ми било невъзможно да противостоя на съня, дори и да знаех, че той щеше да ми струва живота. Спомням си добре и досега какво блажено чувство изпитвах, когато заспивах.

Спах в продължение на три и половина часа. Виковете и силното разтърсване на монаха едва можаха да ме разбудят. Той ми каза, че току-що ударило пет часа и не можел да разбере как съм могъл да спя в положението, в което се намирахме. За него бе неразбираемо, за мен обаче — не. Сънят ми не беше по моя воля. Бях се поддал на изтощената си природа и лежах, тъй да се каже, в последно издихание. В това изтощение нямаше нищо чудно. От два дни не бях нито ял, нито заспивал от вълнение, а усилията, които трябваше да направя, надвишаваха това, което един човек може да даде при обикновени условия. Те биха били достатъчни да изтощят напълно силите на който и да било. Освен това, този благотворен сън ми бе възвърнал старата сила, а и както забелязах с голяма радост, тъмнината се бе толкова разсеяла, че можехме да действуваме по-уверено и по-бързо.

Щом се огледах, извиках:

— Това не е затвор. Тук трябва да има някой лесно намираем изход.

Тръгнахме към стената, която се намираше срещу желязната врата и ми се стори, че разпознавам в един много тесен ъгъл врата. Опипах я с пръсти и най-сетне намерих дупка за ключ. Пъхнах в нея моя лост и с три или четири удара разбих ключалката. Влязохме в една малка стая, където намерих върху една маса един ключ. Опитах го на една срещуположна врата, завъртях го и видях, че тя се отключи. Поставих ключа обратно на масата, където го бях намерил, и помолих монаха да вземе нашите пакети. След това напуснахме стаята и се озовахме в един коридор, в който се намираха ниши, изпълнени с книжа. Това бяха архиви. Открих една малка каменна стълба и тръгнах по нея. Намерих една друга, слязох също и по нея и стигнах до една стъклена врата. Отворих я и се намерих изведнъж в една зала, която познавах. Отворих един прозорец. Би ми било лесно да се прехвърля през него, но тогава бих се намерил в лабиринта на малките дворчета, които заобикалят църквата Сан Марко. За Бога, само не подобна глупост!

Върху едно писалище видях един железен инструмент със закръглен връх и дървена дръжка. Той служеше на секретаря на канцеларията да пробива пергаментите и да прикрепя посредством един конец оловния печат. Взех инструмента. Отворих писалището и намерих препис от едно писмо, с което на проведитора на Корфу се съобщаваше за изпращането на три хиляди цехини за поправка на крепостта. Потърсих цехините. Нямаше ги. Бог знае с какво удоволствие бих ги взел и как бих се изсмял на монаха, ако би ме обвинил, че извършвам кражба. Бих погледнал на тази сума като на подарък от небето и съвсем откровено бих се смятал за неин собственик според правата на завоевателя.

Отидох до вратата на канцеларията и пъхнах лоста в ключалката. За по-малко от минута обаче се уверих, че няма да мога да строша ключалката и затова реших да направя бързо една дупка в едното крило на вратата. Избрах си едно място, където дървото имаше малко чепове. Залових се веднага за работа и с бързи удари на лоста си пробивах и разцепвах дървото, доколкото можех. Монахът ми помагаше според силите си с дебелото шило, което бях намерил върху писалището. Но той трепереше при ехтящия шум, който вдигаше моя лост, щом го забивах в дървото, и който навярно се чуваше на далечно разстояние. Чувствувах много добре голямата опасност, но не ми оставаше нищо друго, освен да продължа.

След половин час дупката бе вече задоволително широка, защото без трион едва ли бих могъл да я направя още по-широка. Ръбовете й изглеждаха страшни, понеже по тях се издаваха остри цепленки, които можеха да ни раздерат дрехите и ни наранят. Дупката се намираше на пет стъпки от пода. Поставихме пред нея две столчета едно до друго и се качихме върху тях.

Монахът се пъхна със скръстени ръце и с главата напред в дупката. Задържах го първо за бедрата, после за краката и ми се отдаде да го пробутам. Не се безпокоях от това, че стаята, към която водеше вратата, беше тъмна, понеже познавах мястото. Когато моят другар бе от другата страна, му подадох нашите пакети. Оставих само въжетата. След това поставих трето столче върху двете първи и се качих върху него, така че дупката се намираше вече на височината на бедрата ми. Пъхнах се в нея до долната част на тялото, макар че това ми създаваше големи затруднения, понеже дупката бе много тясна, нямах опора за ръцете си и понеже никой не ме буташе отзад, както аз бях напъхал монаха. Казах на Балби да ме хване и тегли, без да обръща внимание, дали ще бъда разпокъсан. Той се подчини и аз имах твърдостта да понеса ужасните болки, които ми причиняваха острите цепленки на дървото, като ми раздираха слабините и бедрата.

Когато най-сетне преминах успешно, взех бързо моя пакет, слязох по две стълби и отворих без труд вратата на коридора, който води към голямата врата на Кралската стълба и до който се намира кабинетът на военния министър. Тази голяма врата бе затворена, както тази на залата с архивите, и от пръв поглед видях, че не можех да сторя нищо на тази врата без млат или патрон за разбиване. Лостът, който имах в ръката си, като че ли ми казваше: това е краят, не мога да ви помогна вече. Можеш да ме захвърлиш. Лостът бе оръдието на моята свобода. Обичах го. Той бе достоен да виси като благодарствена жертва над олтара на свободата и спасението. Затова го задържах.

Напълно спокоен и съсредоточен седнах на един стол и казах на монаха:

— Седнете и вие. Моето дело е свършено. Бог или щастието трябва да направят останалото. Нека небесният водач за останалото да се грижи. Или пък щастието, ако той не се погрижи. Не зная дали хората от двореца ще дойдат да чистят днес, в деня на всички светии или утре на Задушница. Ако дойде някой, аз ще избягам щом се отвори вратата, а вие ще ме последвате. А ако не дойде никой, то не се мърдам оттук. Дори да умра от глад, не може нищо да се направи.

От тези ми думи нещастният монах изпадна в ужасна ярост. Той ме нарече обезумял глупак, съблазнител, измамник, лъжец. Това не ме развълнува и аз го оставих да ругае. Внезапно удари шест часа. От събуждането ми на тавана бе изминал само един час.

Сега най-важното за мен бе да се преоблека напълно. Отец Балби изглеждаше като селянин, но дрехите му не бяха разпокъсани и покрити с кръв като моите. Неговата жилетка от червена фланела и неговите панталони от виолетова кожа бяха здрави. А аз изглеждах достоен за съжаление — облян в кръв и с дрехи на парцали. Над коляното ми кървяха две дълбоки рани, които бях получил при дъждовната тръба. Дупката във вратата на канцеларията ми беше раздрала жилетката, ризата, панталоните, слабините и бедрата. Навсякъде имах ужасни наранявания. Разкъсах няколко носни кърпи и се превързах с тях, доколкото можах. След това облякох красивия си костюм, в който навярно изглеждах доста смешен през студените есенни дни. Подредих косата си, доколкото това ми се отдаде в мрежата, извадих бели чорапи, сложих си поради липса на друга риза с дантели и облякох още две отгоре. Носните кърпи и чорапите пъхнах в джобовете си, а всичко останало хвърлих в един ъгъл. Метнах моето красиво наметало на рамената на монаха и добрият човек изглеждаше, като че ли го бе откраднал. Аз трябва да съм изглеждал като кавалер, който е бил на бал, след това е прекарал нощта на някое лошо място и там се е малко разрошил. Само превръзките на моите колена, които се виждаха, не отиваха към моята малка неподходяща елегантност.

В този елегантен костюм, със своята красива шапка с испанска златна дантела и бяло перо, пристъпих към един отворен прозорец. Няколко безделници, които (както узнах две години по-късно в Париж) се намираха случайно в двора на Двореца на дожите, се учудиха, че един толкова изискано облечен господин като мене може да бъде горе в този час, отидоха при човека, който имаше ключ от тази зала, и му съобщиха това. Той помислил, че може би е затворил някого предния ден, взе ключовете и се качи горе. Ядосах се, задето се бях показал на прозореца. Не знаех, че тъкмо това беше най-голямото щастие за мен. Седнах отново до монаха и се оставих да бъда руган от него, когато внезапно до ухото ми достигна дрънкане на ключове. Съвсем възбуден, скочих и погледнах през една малка цепнатина, която за щастие се намираше между двете крила на вратата. Видях само един човек без шапка, само с една перука на главата, той се качваше бавно по стълбата, държащ в ръката си голяма връзка ключове. Казах на монаха с много сериозен тон да не си отваря устата, а да върви след мен и да ме последва веднага. Държах в дясната си ръка лоста си, скрит под дрехата. Застанах пред вратата тъй, че да мога да изляза веднага, щом бъде отворена. Молех се на Бога човекът да не ми окаже никаква съпротива, понеже в такъв случай бих се видял принуден да го поваля, а бях решен на това. Вратата се отвори. При вида ми бедния човек застана като вкаменен. Без да се спра, без да кажа нито дума, използувах слисването му и се спуснах бързо по стълбата, монахът след мене. С бързи крачки, но не като беглец, се обърнах към великолепната така наречена Гигантска стълба, без да слушам Балби, който непрекъсната ми викаше:

— В църквата! В църквата!

Вратата на църквата бе отдалечена на двадесет крачки от стълбата, но църквите във Венеция отдавна вече не предлагаха сигурност на преследвани престъпници и затова никой не търсеше убежище в тях. Монахът знаеше това, но в страха си го забрави. По-късно ми каза, че ме подканил да вляза в църквата само защото някакво религиозно чувство го привлякло към олтара.

— Защо не отидохте там самичък?

— Не исках да ви напусна.

Той би трябвало да каже: не исках да ви загубя.

Сигурността, която търсех, се намираше извън границите на светлейшата република и аз бях вече поел пътя за там. Мислено бях вече стигнал. Но касаеше се да стигна също и телесно. Упътих се право към Кралската врата на Двореца на дожите. Без да погледна никого — това е най-доброто средство да не ви се обръща внимание — отидох през малкия Марков площад до брега, качих се в първата срещната гондола и казах съвсем високо на гондолиера, който стоеше на задната част:

— Искам да отида във Фазина, повикай бързо още един гребец.

Такъв се намираше съвсем наблизо и докато гондолата бе отвързана, седнах на средното подплатено седалище, а монахът на страничната скамейка. Чудноватата фигура на Балби, без шапка и с красиво наметало върху рамената, моят неподходящ за времето костюм, всичко това трябваше да наведе хората на мисълта, че съм някой шарлатанин или астролог.

Щом заобиколихме митницата, лодкарите започнаха да гребат силно по Канала на Джудека, по който трябваше да се мине, за да се стигне до Фузина или до Местре, където в действителност исках да отида. Когато бяхме изминали половината канал, протегнах главата си през прозореца и попитах задния гондолиер:

— Мислиш ли, че ще стигнем в Местре преди осем часа?

— Но, господине, вие казахте, че искате да отидете във Фузина.

— Ти си луд, аз казах към Местре.

Вторият лодкар ми каза, че се лъжа и моят глупав монах, като усърден християнин и голям приятел на истината, повтори естествено, че не съм прав. Имах желание да го накажа с един ритник за ужасната му глупост, но се сетих, че не всеки, който желае, може да бъде умен. Изсмях се високо и признах, че може би съм казал погрешно, но в действителност имам намерение да отида в Местре. Не получих отговор, но след малко гондолиерът ми каза, че бил готов да кара и за Англия, ако поискам.

— Браво, значи към Местре.

— След три четвърти час сме там, тъй като вятърът и течението са благоприятни.

Много доволен, аз погледнах назад канала, който дотогава никога не ми се бе виждал толкова красив, особено защото нито една лодка не плуваше зад нас. Утрото бе великолепно, въздухът — чист, слънцето ни изпращаше първите си прекрасни лъчи и двамата лодкари гребяха силно и сръчно. И когато си припомних ужасната нощ, която бях прекарал, опасностите, от които се бях отървал, мястото, където един ден преди това бях затворник, след това всички случайности, които бяха благоприятни за мене, когато си спомних за свободата, на която току-що започнах да се наслаждавам и която беше пред мен с целия си блясък — тогава ме обзе благодарност към бога, избликът на чувства почти ме задуши и аз избухнах в плач.

Моят чудноват другар, който освен когато даде право на лодкарите, не бе казал нито дума, помисли, че трябва да ме утеши. Но той се излъга относно причината на сълзите ми и неумелият начин, по който се опита да ме утешава, има за последствие облекчителните ми сълзи да преминат в един своеобразен смях, който го наведе на друго, също така погрешно предположение. Той помисли, че съм полудял. Бедният монах беше глупав, както казах вече, зъл беше само защото бе глупав. Бях се изправил пред неумолимата необходимост да използувам неговата глупост, но чрез нея той щеше насмалко да ме тикне в пропастта, макар и без лошо намерение. Беше ми невъзможно да го убедя, че съм заповядал на лодкарите да карат към Фузина с намерението да отида в Местре. Каза ми, че тази мисъл могла да ми дойде едва при пътуването ни през канала.

Пристигнахме в Местре. На площада не намерих коне, но в гостоприемница Камбана се намираха множество колари, с които се пътува също така добре. Уговорих с един от тях да ме закара в Тревизо. За три минути конете бяха впрегнати, мислейки, че Балби е зад мене, аз се обърнах и казах:

— Качете се.

Но той липсваше. Заповядах на един слуга да го доведе и възнамерявах да го наругая здраво, дори и ако е бил принуден да задоволи някоя нужда. Защото се намирахме в едно положение, в което трябваше да потискаме всички нужди, дори и природните. Слугата се завърна и каза, че не можел да намери монаха. Разярих се. Помислих да го оставя просто на произвола на съдбата. Би трябвало да го сторя, само чувството на честност ме възпря.

Слязох отново да се осведомя. Всеки го видял, но никой не може да ми каже къде е, или къде може да бъде. Забързах надолу по залесената главна улица и като обърнах инстинктивно глава към прозореца на едно кафене, видях злощастния монах, че стои при тезгяха, пие кафе и се шегува с келнерката. Той ме видя, показа ми момичето, каза ми, че била красива и ме покани да изпия и аз чаша кафе. Същевременно ме помоли да платя за него, защото нямал нито едно солдо у себе си. Потиснах възмущението си и му казах:

— Не искам, побързайте!

Същевременно го ощипах по ръката, така че той побледня от болка. Платих и си тръгнахме.

Треперех от гняв.

Върнахме се в гостоприемницата и се качихме в една кола. Но едва бяхме изминали десет стъпки, когато срещнахме един жител на Местре, някой си Балби Томази, един добър човек, който обаче се ползуваше с името, че поддържа връзка със светия официум на инквизиторите. Той ме позна, спря се и ми извика:

— Как, господин Казанова, вие тук? Възхитен съм, че ви виждам. Вие сте значи избягали? Как сте постигнали това?

— Не съм избягал, освободиха ме.

— Това не е възможно. Вчера вечерта бях у господин Гримани и бих научил това.

Казах му да говори тихо, слязох от колата и го помолих да дойде малко настрана. Заведох го зад къщата на един ров, от другата страна на който се намираше празно поле. Когато видях, че никой не ни виждаше, въоръжих се с моя лост и го хванах за яката. Той разбра намерението ми, изскубна се, прескочи рова и побягна с всички сили, без да се обръща. Щом бе спечелил известна преднина, той намали бягането си, обърна се и ми прати въздушна целувка, за да ми даде да разбера, че ми пожелава приятно пътуване. Когато не го виждах повече, поблагодарих на бога, задето човекът ме бе предпазил чрез своята подвижност да не извърша някое престъпление, защото исках да го убия, а както изглежда той нямаше лоши намерения.

Мрачен като човек, който току-що е избегнал голяма опасност, хвърлих на жалкия монах, който сега разбра на каква опасност ни бе изложил само един презрителен поглед и се качих отново в колата. Обмислях как бих могъл да се отърва от глупака, а той седеше до мен и не се осмеляваше да отвори уста. Без други приключения пристигнахме в Тревизо, където казах на пощальона да ни приготви за десет часа една кола с два коня. В действителност нямах намерение да продължа пътуването с пощата, първо, защото нямах толкова пари; второ, защото се страхувах да не бъда проследен. Домакинът ме попита дали искам да закуся. Имах нужда да се подкрепя, понеже бях полумъртъв от глад. Но нямах смелостта да приема поканата. Загубата на четвърт час би могла да бъде съдбоносна. Страхувах се да не бъда открит, а от това бих се срамувал през целия си живот, тъй като един умен човек трябва да може да се справи на открито поле с четиристотин хиляди души. Ако не съумее да се скрие, той е глупак.

Излязохме през вратата Тома, като че искахме да се разходим. Една миля извървяхме по шосето, но после ударихме напреки през полето. Решихме да не се показваме вече по пътищата, докато се намирахме още в границите на републиката. Най-късият път водеше през Басано, но аз избрах най-дългия, защото не беше изключена възможността да ни чакат на изхода на най-близкия път, докато вероятно не биха помислили, че бихме минали през Фелтре, тъй като това беше най-дългият път, за да се достигне в територията на епископа от Триент. След като вървяхме в продължение на четири часа, се отпуснах на земята. Не можех повече. Трябваше да ям нещо, или да умра на място. Казах на монаха да остави наметалото до мене и да отиде в някоя близка селска къща, да поиска ядене срещу заплащане и да ми го донесе. Дадох му нуждите пари. Той отиде, но ми каза, че ме мислел за по-смел. Нещастникът не знаеше какво значи храброст, но бе по-силен от мен и без съмнение си бе напълнил добре стомаха преди бягството ни. Освен това, бе пил и кафе. Беше мършав, беше монах и предпазливост и честолюбие не обезпокояваха неговата душа за сметка на тялото. Макар къщата да не бе гостоприемница, добрата селянка ми изпрати богато ядене, което ми струва само тридесет солди. Когато утолих глада си, почувствувах, че сънят искаше да ме надвие и затова тръгнахме веднага, след като се осведомих точно за посоката. След четиричасов ход, спряхме до едно село и узнах, че бях на двадесет и четири мили[1] от Тревизо. Бях напълно изтощен. Обувките ми бяха скъсани и ходилата ми — подути. Имахме на разположение само още един час до мръкване. Прострях се на земята в една горичка, помолих Балби да седне до мен и му държах следната реч:

— Ние трябва да отидем в Борго ди Балзугана[2]. Това е най-близкото място оттатък границите на републиката. Там ще бъдем тъй сигурни, както в Лондон и ще можем да си отпочинем. Но за да стигнем на това място, трябва да бъдем извънредно предпазливи, а първата предпазна мярка е да се разделим. Вие ще минете през горите на Мартело, а аз през планините. Вие — по най-лекия път, аз — по най-дългия и най-трудния. Най-сетне, вземете всички пари, аз не ще задържа нито хелер. Подарявам ви моето наметало. Ще го замените с една селска дреха и една шапка и тогава всеки ще ви смята за селянин, понеже, за щастие, изглеждате такъв. Ето ви всичките пари, които са ми останали от двете цехини от граф Асквино, те са седемнадесет лири. Вземете ги. Ще пристигнете другиден в Борго. След двадесет и четири часа ще дойда и аз. Ще ме чакате в първата гостоприемница наляво и можете да разчитате, че ще дойда. Трябва да преспя тази нощ в едно добро легло, и провидението ще ми помогне да намеря някъде такова. Но трябва да съм напълно спокоен, а това е невъзможно, докато сте с мене.

Зная със сигурност, че сега ни търсят навсякъде и нашите фигури са описани толкова точно, че във всяка странноприемница, в която бихме се осмелили да пристъпим заедно, биха ни арестували веднага. Вие виждате в какво плачевно състояние се намирам и че трябва непременно да си почина десет часа. И тъй, сбогом! Вървете и ме оставете да следвам сам своя път. Ще намеря наблизо някое място за пренощуване.

— Всичко, което ми казахте, очаквах отдавна. Няма какво да ви отговоря, освен да ви спомня за това, което ми обещахте, когато ме придумахте да пробия вашата килия. Вие ми обещахте, че няма да се делим. Оставете, значи, надеждата, че ще ви напусна. Вашата съдба ще бъде моя, моята съдба — ваша. За нашите пари ще намерим добър подслон за пренощуване и няма нужда да отиваме в гостоприемница. Няма да ни арестуват.

— Значи вие сте решен да не последвате добрия съвет, който ви дадох и който разумът изисква?

— Безвъзвратно решен.

— Ще видим.

Станах не без мъка, измерих ръста му и го отбелязах върху земята. След това извадих лоста от джоба си, клекнах тъй, че почти лежах на лявата си страна и започнах да копая с най-голямо спокойствие една малка дупка, без да отговарям на въпросите му. След като работих в продължение на четвърт час погледнах го тъжно и му казах:

— Като добър християнин се считам задължен да ви кажа, че трябва да предадете душата си на бога. Понеже ще ви заровя тук жив или мъртъв, а ако сте по-силен от мен то вие ще ме заровите. Да взема това отчаяно решение ме принуждава вашето безогледно вироглавство. Впрочем, вие още можете да се отдалечите, защото няма да ви преследвам.

Когато видях, че той не ми отговори, залових се отново за работа. Все пак трябва да призная, че започнах да се страхувам, че глупакът би ме изкарал из търпение, но бях твърдо решен да се освободя от него.

Било от страх, било, че бе размислил — с една дума, той се хвърли най-сетне до мен. Понеже не знаех какво бе намерението му, го заплаших с лоста. Но нямаше защо да се страхувам, защото той ми каза:

— Ще направя всичко, което желаете.

Веднага го прегърнах, дадох му всичките си пари и му потвърдих обещанието си да се срещна с него в Борго. Макар че нямах сега нито хелер и трябваше да премина две реки, все пак се поздравих, че се бях освободил от компанията на един човек с такъв характер. Понеже сега, когато бях сам, се чувствувах сигурен, че ще премина границата на моята любима република[3].

Бележки

[1] Около 36 километра. — Б.пр.

[2] Град в Южен Тирол. — Б.пр.

[3] Бягството на Казанова от затвора с оловните килии във Венеция е вдигнало навремето голям шум. То е било предмет на осъждане и спорове също и по-късно, а и до днес. Според някои, Казанова е представил трудностите по-големи, отколкото са били всъщност, главно затова, защото бягството му е било подпомогнато не само от неговите приятели, но също и от самата власт, която не е взела строги мерки, за да осуети бягството му и за преследването и залавянето му след напускане на затвора. Известният изследовател на Казанова, д-р Хайнрих Конрад, доказва, обаче, че всички тези предположения са неоснователни. Казанова е бил наблюдаван, вероятно по заповед на Кондулмер, дълго време преди затварянето му от шпионина Мануци. В писмата на последния, които са намерени в държавната архива на Венеция, той докладва, че Казанова бил масон, който се подигравал с католическата църква и изповядвал безбожие, че бил всеки ден с другари-гуляйджии, говорил често френски, занимавал се с магия и кабала, четял Ариосто, Хораций, Аретино и други безнравствени съчинения, говорил лошо за висшите чиновници, заплашвал да убие абат Киари, който публикувал един памфлет против него и пр. Знае се, че Казанова е бил осъден на пет години затвор, без да го разпитват и без да му съобщават присъдата. Допустимо е, че както господин Брагадино, тъй и братята Мемо са положили усилия, за да освободят приятеля си. Те може би са подкупили тъмничаря Лоренцо Басадона, който след бягството е бил осъден на десет години затвор в кладенците, където скоро умира — а също са повлияли преследването му след напускане на затвора да не бъде особено усърдно. Но това не е от съществено значение. В хубавото описание са изложени невероятните трудности, които трябвало да преодолее Казанова. Неговата смелост и присъствие на духа се проявяват не само в пробиването на килията с някакво си малко желязо, във висенето на ръба на покрива, разбиването на вратата и пр., но също и в използуване за бягството си на един глупак като Балби и осуетяване предателството на един подлец като Сорадачи. — Б.пр.

Край