Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Ставам нехранимайко. Едно голямо щастие ме изтръгва от унижението и ставам важен господин.

При едно възпитание, което би могло да ми осигуря почтено място в света, при душевни качества, при добро литературно и научно образование и освен това надарен с онези случайни физически качества, които са такава превъзходна препоръка, на двадесет години се оказах начинаещ в едно възвишено изкуство, при чието изпълнение също така с право презират посредствеността, както признават превъзходството на дарбата. Бях принуден да стана член на един оркестър, където не можех да спечеля нито уважеше, нито внимание. Естествено е, че трябваше да очаквам да стана за смях на хората, които ме бяха познавали като доктор, духовник и офицер и които ме бяха виждали приет и почитан в най-доброто общество.

Знаех всичко това, тъй като съвсем не си правех илюзия относно моето положение. Само презрението, единственото, спрямо което не можех да бъда равнодушен, не се проявяваше никъде по такъв начин, че да не мога да го отмина незабелязано. Винаги съм имал силното желание да бъда уважаван, но моето честолюбие дремеше и доволен, че принадлежа на себе си, се наслаждавах на моята независимост, без да си блъскам главата за бъдещето. Чувствувах, че в моята професия, за която съвсем не бях призван, бих могъл да си пробия път само като лицемер, но бих презирал себе си, дори и ако постигнех римския пурпур[1], защото външните почести не пречат на човека да бъде свой пръв свидетел и да заглуши собствената си съвест. Ако бях продължил да търся щастието си във военната професия (която изглежда красива само през мъглата на щастието), то би трябвало да имам голямо търпение, на което не можех да разчитам, понеже всяка несправедливост ме възмущаваше и всеки ярем ми беше непоносим, щом като го забележех.

Освен това мислех, че всяка професия, която човек си избира, би трябвало да осигури издръжка за нуждите му. Средните приходи на един офицер обаче не биха стигнали за моето съществуване, тъй като вследствие на възпитанието си имах по-големи нужди, отколкото са обикновено тези на един офицер. Като свирех на цигулка, аз печелех достатъчно, за да мога да живея, без да имам нужда от някого. Положението ми, разбира се, не беше блестящо, но това ме тревожеше и отхвърляйки предубежденията си, най-сетне аз възприех навиците на моите прости другари.

Често се случваше да обикаляме през нощта из различни части на града, като измисляхме и извършвахме всевъзможни безчинства. Една от нашите любими шеги се състоеше в това, да отвързваме частните гондоли от брега и да ги предоставяме на течението в каналите, като предварително се смеехме на всички проклятия, които лодкарите щяха да изсипят против нас на сутринта. Често будехме за бърза работа уважаемите акушерки, като ги заклинахме да отидат при тази или онази дама, която после — тъй като никога не се оказваше бременна — се отнасяше с нея при идването й като с луда. Също така подвеждахме лекарите, които карахме полуоблечени да търчат при този или онзи високопоставен господин, който се оказваше напълно здрав. Дори и духовниците идваха на реда си. Пращахме ги да миросат някой съпруг, който спеше спокойно до жена си и никак не се интересуваше от последното миросване. Откъсвахме шнуровете на звънците на всички къщи и когато намирахме някоя врата отворена, промъквахме се вътре и изплашвахме спящите, като викахме, че вратата на къщата им е отворена.

През една много тъмна нощ се наговорихме да преобърнем една голяма мраморна маса, която стоеше като паметник в сградата на площада Сант Анджело. Говореше се, че по времето на Лига де Камбраи комисарите изплащали на тази маса сумите, които били събирани за Свети Марко. Поради това тази маса беше на почит.

Когато можехме да се вмъкнем в камбанариите, голямо удоволствие беше за нас да разтревожим цялата община, биейки камбаната, като че ли бе избухнал пожар. Но не се задоволявахме с това. Отрязвахме въжетата на камбаните, така че звънарят се виждаше в невъзможност да свика на сутринта вярващите за първата литургия. Понякога преминавахме канала, всеки в отделна гондола, и когато стигахме на другия бряг, побягвахме, без да платим, така че гондолиерите ни гонеха разгневени.

Целият град кънтеше от оплаквания, ние обаче се смеехме на преследванията, които се предприемаха, за да открият смутителите на общественото спокойствие. Внимавахме да не издадем нещо, защото ако ни откриеха, биха ни накарали да гребем известно време в галерата на Съвета на десетте.

Бяхме седмина, а понякога осмина, понеже, чувствувайки голямо приятелство към брат си Франческо, аз му позволявах от време на време и на него достъп до нашите нощни оргии. Междувременно страхът постави най-сетне край на тези безобразия, които считах тогава за младежки лудории. Стана така:

Във всяка една от двадесет и четирите енории на град Венеция има по една голяма кръчма, наречена магацино. Тя е отворена през цялата нощ и виното се продава на дребно по-евтино, отколкото в другите кръчми. В нея може и да се яде, но исканото ядене трябва да се донесе от съседния гостилничар, който е привилегирован за тази продажба и затова държи магазина си отворен през цялата нощ. Обикновено това е гостилничар, който приготвя много лоша храна, но само защото я дава евтино, бедните я намират вкусна и тези заведения се ползуват със славата, че са много полезни за низшата класа. По тези места не се виждат никога нито благородници, нито добри граждани, нито дори имотни занаятчии, тъй като на чистотата тук не се обръща голямо внимание. Освен това има и малки отделни стаи, където на една заобиколена от скамейки и непокрита маса почтени семейства или приятели могат да се отдадат по приличен начин на веселие.

Беше по време на карнавала през 1745 година, когато, всички ние, осмина маскирани, скитосвахме една нощ след дванадесет часа. Заети с това, да измислим някаква нова лудория, която би могла да ни развесели, влязохме да пием в един магацино на енорията Дела Кроче. Не намерихме никого вътре, но в една малка съседна стая открихме трима мъже, които се разговаряха много приятелски с една млада и красива дама, като изпразваха при това бутилките си.

Нашият водач, един благороден венецианец от рода Балби, ни каза:

— Би било чудесна шега да отвлечем от тия трима безделници тази хубава жена, която след това би останала по неволя под наше покровителство.

Той ни изложи веднага своя план с всички подробности, влязохме в стаята, прикрити от нашите маски, Балби напред. Появяването ни изненада много бедните хора, но те съвсем се изплашиха, когато чуха Балби да казва:

— Под страх на смъртно наказание и по заповед на Съвета на десетте, нареждам ви да ни последвате веднага, без да правите ни най-малък шум. Вие, добра жено, не се страхувайте от нищо, ще бъдете заведена вкъщи.

Едва бяха казани тези думи, двама от нашите другари хванаха жената, за да я заведат на определеното от водача ни място, останалите уловихме тримата треперещи мъже, които съвсем не мислеха да ни оказват съпротива. Келнерът се притече със сметката и нашият водач му плати, като му заповяда под страх от смъртно наказание да мълчи. Заведохме тримата мъже в една голяма лодка. Балби застана на кормилото и заповяда на лодкаря да гребе на предната част. Последният трябваше да се подчини, без да знае накъде пътуваме. Пътят се определяше от кормчията и никой от нас не знаеше къде водачът ни ще отведе бедните хора.

Той пое пътя през канала, после го изостави и след четвърт час пристигнахме в Сан Джорджо, където накара да слязат тримата пленници, които се почувствуваха много щастливи, като се намериха на свобода. След това нашият водач, който се беше изморил, накара лодкаря да дойде на кормилото и му заповяда да ни откара при Санта Дженовева, където слязохме, след като му платихме добре.

След това се отправихме към малкия площад Раниер, където брат ми и един друг от бандата ни очакваха, седнали на земята с красивата жена, която плачеше.

— Не плачете, хубавице — й каза Балби, — не ще ви сторим нищо лошо. Ще пийнем в Риалто по една глътка, след което ще ви съпроводим до вкъщи.

— Къде е мъжът ми?

— Бъдете спокойна, утре сутринта ще го видите отново.

Утешена от това обещание, тя ни последва кротка като агне, до гостоприемницата Дела Спаде, където наредихме да се запали хубав огън в една стая на втория етаж. След това поръчахме ядене и пиене, отпратихме келнера и останахме сами. Тогава свалихме маските си и видът на осем млади и свежи лица изпълни душата на хубавата отвлечена със задоволство. Чрез любезното й държане ние я доведохме до много приятно настроение. Ободрена от виното и добрата храна и подготвена чрез нашите разговори и няколко целувки, тя виждаше вече какво я очаква и по всичко личеше, че ще се подчини доброволно. Естествено нашият началник трябваше да открие танца. С учтивост той победи естественото съпротивление, което тя отначало оказваше. Без съмнение жертвоприношението й се стори сладко, понеже след като аз се бях предложил като храбър жертвоприносител за второто жертвоприношение, тя ме прие с един вид признателност. Не можа и да прикрие радостта си, като видя, че беше определена да ощастливи точно толкова души, колкото гости бяхме ние. Само брат ми се оттегли от задължението си, като се извини, че бил болен. Това беше и единственото основание, което можеше да извини отказа му, тъй като беше станало един вид закон, всеки от нас при всеки повод да върши същото, което вършат другите.

След това красиво геройство ние си сложихме отново маските, платихме сметката и отведохме щастливата жертва в Сан Джобе, където тя живееше. Напуснахме я едва когато видяхме да влиза в къщата си и да затваря вратата.

Човек може да си представи дали имахме желание да се смеем, когато тя ни пожела лека нощ, като при това ни благодари по най-сърдечен и най-откровен начин. След това се разделихме и всеки си отиде вкъщи.

На втория ден тази нощна сатурналия[2] започна да вдига шум. Съпругът на младата жена беше тъкач, също и неговите двама приятели. Те се оплакаха пред Съвета на десетте. Жалбата им бе съставена много чистосърдечно и обрисуваше цялата истина, но оплакването от отвратителното деяние беше смекчено от едно обстоятелство, което трябваше да премахне бръчките по строгите чела на съдиите, тъй като даваше изобилен материал за смеха в обществото. Жалбата казваше именно, че осем маски не били извършили никаква неприятна постъпка спрямо жената. Двете маски, които я отвлекли, я завели на това и това място, където след един час дошли и останалите и след това всички заедно се отправили за гостоприемницата „Към мечовете“, където прекарали един час в гуляй. Жената била нагостена много добре от маските и след това заведена вкъщи, където била помолена за извинение за това, че искали само да устроят една шега на нейния мъж. Тъжителите не могли да напуснат острова преди съмване и когато се завърнал, мъжът намерил жена си да спи спокойно. Той я събудил и тя му разказала всичко, което й се случило. Тя се оплакала само заради големия страх, който претърпяла за мъжа си и затова изискваше правосъдие и примерно наказание.

В тази жалба всичко беше смешно, понеже тримата глупаци играеха ролята на храбреци, като казваха, че ние сигурно не бихме ги намерили толкова послушни, ако водачът не бил изговорил уважаемото име на съда.

Жалбата имаше тройно въздействие. Най-напред тя разсмя целия град, второ, всички безделници отидоха в Сан Джобе, за да чуят историята от устата на самата героиня, което й донесе повече от един подарък и трето, принуди я да обещае публично чрез съда една награда от петстотин дуката на всеки, който й издаде виновниците на престъплението, дори ако той е един от злосторниците, с изключение на предводителя.

Това обявление би трябвало да ни уплаши, ако предводителят ни, единственият, който би бил в състояние да ни предаде, не беше патриций. Това качество на нашия главатар ме успокои веднага, тъй като знаех, че дори и ако някой от нас се беше унижил дотам да поиска да вземе тази сума като награда за едно предателство, съдът не би предприел нищо, за да не бъде принуден да изложи един патриций. Но предател между нас не се намери, макар че всички бяхме бедни. Страхът обаче оказа благотворно въздействие и нашите нощни безчинства не се подновиха вече.

Три или четири месеца след това рицарят Николо Ирон, по това време инквизитор, ми поднесе една голяма изненада, като ми разказа цялата история и ми назова имената на всички участници. Не ми каза дали някой от бандата е издал тайната, работата малко ме интересуваше, само проумях ясно духа на аристокрацията, за когото „само аз“ е най-висшият закон.

Към средата на април 1746 година господин Джироламо Корнаро, най-възрастният член на семейство Корнаро, се ожени за една госпожица от рода Соранцо ди Сан Поло и аз имах честта да присъствувам на сватбата… в качеството ми на цигулар. Бях член на един от многобройните оркестри за баловете, които се даваха през трите следващи дни в двореца Соранцо.

На третия ден, към края на празненството, един час преди разсъмване напуснах уморен оркестъра с намерение да си отида, когато на слизане по стълбата забелязах един сенатор с червен талар[3], който искаше да се качи в гондолата си. Когато извади носната си кърпичка от джоба, изпусна едно писмо. Вдигнах писмото с най-голяма бързина и го предадох на високопоставения господин, когото настигнах по стъпалата. Той го прие, благодари и ме попита къде живея. Казах му и той ме покани в гондолата си. Приех с благодарност и седнах на скамейката до него. Миг след това той ме помоли да раздрусам лявата му ръка, като ми каза, че изпитва толкова силно изтръпване, че не можел да я чувствува вече. Аз я раздрусах с все сила, но веднага след това той ми каза с неясен глас, че изтръпването се разпростирало по цялата му лява страна и чувствувал, че умира.

Ужасен, повдигнах завесата и взех фенера. Видях един умиращ със съвсем разкривена уста. Разбрах, че високопоставеният господин беше получил удар и извиках на гондолиерите да опрат, за да повикам хирург, който да му пусне кръв.

Скочих от гондолата тъкмо на това място, където преди три години бях дал такъв добър урок на Рацета и отидох в едно кафене, където ми дадоха адреса на един хирург. Изтичах дотам, почуках два пъти, отвориха ми, принудих хирурга да ме последва по нощница в гондолата, която ни чакаше. Той пусна кръв на сенатора, докато аз разкъсвах ризата си, за да подготвя компреси и превръзка.

След тази операция заповядах на лодкарите да гребат с двойна сила и за един миг ние пристигнахме при Санта Марина. Събудихме слугите на господина, които го занесоха като почти безжизнен труп в леглото му.

Влизайки в ролята на разпоредител, заповядах на един слуга да повика бързо лекар. Щом ексулапът пристигна, извърши моментално второ кръвопускане. Тъй като се считах упълномощен да се грижа за болния, седнах до леглото му, за да бъда в помощ.

Един час по-късно влязоха един след друг двама патриции, приятели на болния. Те бяха отчаяни и тъй като се бяха осведомили вече от гондолиерите, които им бяха казали, че аз зная по въпроса повече от тях, ме разпитаха. Казах им всичко, което знаех. Те не знаеха кой съм и не се осмеляваха да ме попитат, а аз счетох, че трябваше да се обвия в скромно мълчание.

Болният лежеше неподвижен и не даваше никакъв друг признак за живот, освен че още дишаше. Слагах му компреси, а свещеникът, когото бяха повикали и който беше съвсем изплашен, изглежда очакваше само смъртта му. По мое настояване отклониха всички посещения и двамата патриции и аз бяхме единствените при болния. Към обяд ние мълчаливо се нахранихме, без да напускаме стаята.

Вечерта по-старият от двамата патриции ми каза, че мога да си отида, ако имам работа, понеже те ще прекарат нощта върху дюшеци в стаята на болния.

— А аз, господине — казах му, — аз ще я прекарам в същото кресло до леглото на болния, защото ако се отдалеча, той може да умре, а чувствувам, че ще живее дотогава, докато съм тук.

Този тържествен отговор им направи, както и очаквах, силно впечатление и двамата се спогледаха изненадали.

Нахранихме се и при оскъдния разговор, който водихме по време на вечерята, господата ми разказаха, че севдаторът бил техният приятел, господин де Брагадино, единственият брат на прокурора със същото име. Този господин де Брагадино бил прочут във Венеция, колкото със своето красноречие и със своите големи дарби на държавник, толкова и с любовните приключения на бурната си младост. Вършил бил глупости заради жените и не една хубавица била вършила същото заради него. Много бил играл и много губил и брат му бил негов най-върл неприятел, който осем месеца по-късно, след едно основно разследване, го признал единодушно за невинен. Но въпреки това бляскаво удовлетворение брат му не се отказал от своите предубеждения.

Невинният сенатор, потискан от своя несправедлив брат, който бе заграбил половината от приходите му, живееше като добродушен философ, отдаден на приятелството. Той имаше двама доверени приятели, именно ония, които сега бяха при него, единият беше от семейство Дандоло, другият — от семейство Барбаро, и двамата уважавани и любезни като него. Господин Брагадино беше красив, учен, забавен и имаше благ характер, той беше на петдесет и седем години.

Докторът, който предприе лекуването му, се казваше Теро. Той си въобразяваше, че ще може да го спаси, като разтрие гърдите му с живачен мехлем, което му позволиха да стори. Бързото действие на това лечебно средство ме ужаси, тъй като за двадесет и четири часа болният почувствува силен прилив на кръв в главата. Докторът каза, че на следния ден това разтриване щяло да подействува откъм главата върху другите части на тялото, които имали нужда да бъдат оживени чрез изкуствено възвръщане на нормалното кръвообращение.

Към полунощ болният беше целият в огън и в смъртно възбуждение. Аз се приближих до него и видях, че едва диша. Накарах двамата приятели да станат и им обясних, че болният ще умре, ако не бъде освободен веднага от противния мехлем. Без да докачам отговор, разголих гърдите му и свалих пластира, след което го измих внимателно с хладка вода. За по-малко от три минути го видяхме да диша облекчено и да се унася в спокоен сън. Тогава и ние си легнахме успокоени.

Докторът дойде много рано и лицето му прие доволно изражение, когато видя своя болен в такова добро състояние. Едва когато господин Дандоло му каза какво беше направено, той се разсърди, каза, че с това сме тикали болния в гроба и попита кой си е позволил да промени неговото лечение. Сега господин де Брагадино взе думата:

— Докторе, човекът знае повече, отколкото вие.

При тези думи той посочи с ръка към мен.

Аз не зная кой от двама ни беше повече изненадан: докторът ли, който виждаше един млад, непознат нему човек, когото той трябваше да счита за лечител, макар да го представяха за голям учен, или аз, който се видях преобразен в лекар, без да мисля да бъда такъв. Пазех скромно мълчание, за да не избухна в смях, докато докторът, объркан ме наблюдаваше с презрение и без съмнение ме считаше за нахален измамник, който се е осмелил да го измести. Най-сетне, той се обърна към болния и каза студено, че ми отстъпва мястото си. След като си отиде, аз станах лекар на един от най-прочутите членове на сената на Венеция. Трябва да призная, че поначало бях респектиран от това и казах на болния, че той има нужда само от диета, а природата ще се погрижи за всичко останало.

Абдикиралият лекар разправи случката в целия град и когато състоянието на болния се подобри, един негов роднина, който го посещаваше, изрази изненадата на всички, че е избрал за лекар един цигулар от оркестъра на театъра. Господин де Брагадино му затвори устата, като му каза, че този цигулар може да знае толкова, колкото всички лекари във Венеция и че само благодарение на мен не се е задушил.

Високопоставеният господин ме слушаше, както се слуша пророк. Това завоевание ми даде смелост. Аз говорех като учен за догмите на медицината и цитирах автори, които никога не бях чел.

Господин де Брагадино, който с удоволствие се занимаваше с отвлечени науки, ми каза един ден, че ме намирал прекалено учен за един млад човек, затова сигурно разполагам със свръхестествени сили. Помоли ме да му обясня.

Колко странно действуват случаят и силата на обстоятелствата! За да не засегна неговата суетност, като му кажа, че се лъже, взех безумното решение да му направя в присъствието на неговите двама приятели невярното и пресилено разкритие, че обладавам един начин на пресмятане, чрез който, като напиша един въпрос и го превърна в числа, получавам също така в числа отговор, който никой на света не би могъл да ми даде. Господин де Брагадино ми каза, че това бил ключът на Соломон, който простият народ наричал кабала[4]. Попита ме от кого съм усвоил тази наука.

— От един стар еремит — казах му аз, — който живее на планината Карпеня и с когото случайно се запознах, когато бях пленник в испанската армия.

— Този еремит — каза ми той, — е съединил, без ваше знание, една невидима идея с пресмятането, на което ви е научил, понеже обикновените числа не могат да имат способността да мислят. Вие притежавате, — добави той, — едно истинско съкровище и само от вас зависи да извлечете най-голяма полза от него.

— Не зная — отговорих аз, — как бих могъл да извлека тази голяма полза от моята наука, понеже отговорите, които моето пресмятане ми дава, понякога са така неясни, че ми стават извънредно досадни и почти никога не се ползувам от тях. Впрочем, вярно е, че аз никога не бих имал щастието да се запозная с Ваше Превъзходителство, ако не бях ви направил моята пирамида.

— Как тъй?

— На втория празничен ден в дома Соранцо аз пожелах да попитам моя гадател, дали няма да срещна на бала някого, срещата с когото би ми била неприятна. Получих отговора: „Напусни празника точно в шест часа!“ Това беше един час преди разсъмване. Реших да се подчиня и срещнах Ваше Превъзходителство.

Моите трима слушатели бяха като вкаменени. Тогава господин Дандоло ме помоли да отговоря на въпрос, чието разяснение било възможно само от него, тъй като работата била известна само на него.

— На драго сърце.

Тъй като бях започнал вече така необмислено, трябваше да бъда дързък. Той написа въпроса, даде ми го, аз го прочетох, но не разбрах нищо от работата, нито от съдържанието. Все едно, трябваше да отговоря. Щом въпросът ми беше до такава степен тъмен, че не можех да разбера нищо, то, естествено, не можех да разбера нищо и от отговора. И тъй, аз отговорих с обикновени числа в четири реда, чиито преводач би могъл да бъде само той и се показах много равнодушен по отношение на тълкуването. Господин Дандоло ги прочете, прочете ги отново, беше изненадан, но разбра всичко.

— Това е божествено, това е единствено — извика той, — това е едно небесно съкровище. Числата са само средство, но отговорът трябва да произлиза от един безсмъртен дух.

Господин Дандоло беше така доволен, че и двамата му приятели трябваше да се зарадват. Те ми задаваха въпроси за всевъзможни неща и моите отговори, от които аз сам не разбирах нищо, им се струваха все божествени. Поздравих тях и самия себе си затова, че притежавах нещо, на което досега не бях отдавал никакво значение и им обещах също, че няма да пропусна да се грижа внимателно за него, тъй като виждам, че с моето умение бих могъл да бъда полезен на Техни превъзходителства.

Сега и тримата ме попитаха за колко време бих могъл да ги науча на правилата на това висше пресмятане.

— За много късо време, господа — отговорих им, — и ще изпълня с удоволствие желанието ви, макар че еремитът ме увери, че три дни след като съобщя някому моето знание, ще умра от внезапна смърт. Но аз съвсем не вярвам на тази заплаха.

От този момент никой от тях не заговори повече по този въпрос. Те мислеха, без съмнение, че ако могат да ме привържат към тях, то би било същото, като да притежават самите те знанието. По такъв начин аз станах хиерофантът[5] на тези трима високо уважавани и безкрайно любезни хора, но които въпреки добрите си научни познания не бяха достатъчно мъдри, тъй като бяха оглупели по химерични тайни науки и вярваха в съществуването на невъзможни неща от душевно и от телесно естество. Те се виждаха чрез мен притежатели на камъка на мъдростта, на универсалната медицина, на общуването с природните сили, с всички небесни и адски духове. Най-сетне те не се съмняваха, че чрез моята висша наука ще открият тайните на всички кабинети в Европа.

След като се бяха уверили във възвишеността на моята кабалистична наука чрез въпроси из миналото, те се приготвиха да я използуват, като й отправяха въпроси относно настоящето и бъдещето. Не ми беше трудно да отгатвам, понеже давах само двусмислени отговори, които внимателно нареждах, тъй че те можеха да бъдат разтълкувани само след настъпването на събитието. Така моята кабала, като делфийския гадател[6] никога не сбъркваше. Разбрах колко лесно трябва да е било за старите езически свещеници да лъжат незнаещия и поради това лековерен народ. Видях колко удобно е било винаги за измамниците да лъжат хората и чувствувах по-добре от римския оратор как двама авгури[7] не можеха да се погледнат, без да се засмеят, защото и двамата имаха един и същ интерес да отдават голямо значение на измамата, която вършеха и от която изкарваха огромни облаги. Това, което не разбрах и без съмнение никога не ще разбера, е, че християнските църковни отци, които не бяха прости и невежи както нашите евангелисти, са вярвали, че не бива да отричат божествеността на гаданието, и за да се избавят от затруднението, приписвали го на дявола. Те бяха умни хора, но суеверни и съвсем не философи. Впрочем, когато вярваха напълно в моите предсказания, те бяха прекалено добри, за да ти считат за дело на дявола. Приемаха отговорите ми по-скоро за внушение на някой ангел.

Тримата високопоставени господа бяха не само добри християни и предани на своята религия, но и добросъвестни. Те бяха женени и след като се бяха отказали от жените, бяха станали техни неприятели, което говори може би за тяхната душевна болест. Бяха си въобразили, че това било condcio sine qua non[8], което духовете изисквали от онези, които искали да имат връзки или доверено общуване с тях. Едното изключвало другото.

Въпреки всичката тази побърканост, която в началото на нашето запознанство ми се виждаше необяснима, тримата високопоставени господа, както току-що казах, бяха поначало умни хора. Но предубеденият ум лошо съди, а при всяка една работа въпросът се свежда до това, да се разсъждава добре. Често се смееха тихо на себе си, когато ги слушах да говорят за тяхната религия. Те се смееха на онези, чиито умствени способности бяха толкова ограничени, че не разбираха религиозните тайни. Въплътяването на душата беше дреболия за Бога и следователно лесноразбираема, а възкресението беше толкова маловажна работа, че не им се струваше удивителна и тъй като Бог не можеше да умре, то Исус Христос естествено трябваше да възкръсне. Що се отнася до евхаристията[9], истинското присъствие при транссубстанцията[10], то тя беше за тях една осезаема очевидност и все пак те не бяха йезуити. Те се изповядваха всяка седмица, без да изпадат в затруднение спрямо своите изповедници, тъй като съжаляваха благосклонно тяхното невежество. Смятаха се задължени да им дават отчет само за това, което считаха за грях.

С тия трима чудаци, които, — като изключим тяхната знатност по рождение — бяха уважавани поради техните морални качества и справедливост, също както и поради тяхното влияние и възраст, аз прекарвах много приятни дни, макар поради голямата им жажда за знания да ме задържаха често по десет часа в усърдна работа.

Най-после аз ги спечелих като доверени приятели, разказвайки им всичко, което ми се беше случило досега. Не крия, че съм ги излъгал също както поп Делдимопуло мамеше гърците, които искаха от него гаданията на неговата Дева.

Ще кажете, че ако съм искал да се придържам строго в най-чистия морал, то не би трябвало да се сприятелявам с тях, или трябваше да ги извадя от заблуждението им. Съвсем не искам да отрека това, само ще възразя, че бях на двадесет години, имах умна глава и най-сетне бях стъргач на цигулка за един талер дневно. Най-после напразно бих опитвал да ги излекувам. Това не би ми се удало, понеже те биха ми се изсмели в лицето, биха съжалявали невежеството ми и на това отгоре биха ме изхвърлили. Освен това, не се чувствувах призван да се представя за апостол и ако бях взел героичното решение да ги напусна, щом разбрах, че са мечтали, то бих доказал, че съм враг на хората, на които доставях невинни наслади. Бих могъл да бъда виновен за смъртта на господин Брагадино и бих изложил тримата уважавани мъже на опасността да станат жертва на първия опитен крадец, който, възползувайки се от тяхната мания, би могъл да ги разори, като ги склони към магическа операция от голям мащаб. Съществуваше и още една причина, мой мили читателю, и понеже си ми скъп, то ще ти я кажа: моето самочувствие би ми попречило да се призная, поради невежество или гордост, недостоен за тяхното приятелство и бих им дал очевидни доказателства за моята неучтивост, като престана да общувам с тях.

Аз взех, струва ми се, най-доброто, най-благородното и най-естественото решение, което отговаряше на тяхното душевно разположение, а именно, да се поставя в положението да не ми липсва вече най-необходимото. А кой би могъл да прецени по-добре от мен какво беше това най-необходимо.

Чрез приятелството на тези трима души аз си осигурявах в родния си град уважение и влияние. Освен това, за мен беше твърде ласкателно удоволствието, да бъда предмет на разговорите и обсъжданията на безделните празноглавци, които искаха да отгатнат причините за всички морални явления, които не можеха да си обяснят.

Във Венеция си блъскаха главите да разберат как е възможна връзката ми с тези мъже — те толкова набожни, аз — отдал се на всички удоволствия.

В началото на лятото господин де Брагадино беше отново в състояние да се яви в сената и в деня преди първото си излизане, той ми държа следната реч:

— Който и да си ти, аз ти дължа живота си. Твоите покровители, които искаха да те направят свещеник, доктор, адвокат, войник и най-сетне цигулар, бяха все глупци, които не те познаваха. Бог е заповядал на твоя ангел да те доведе в ръцете ми. Аз те разбрах и умея да те ценя. Ако искаш да станеш мой син, трябва само да ме признаеш за баща и за в бъдеще ще се отнасям с теб като баща чак до смъртта си. Жилището ти е готово, нареди да се пренесат нещата ти, ще имаш един слуга, една самостоятелна гондола, моята маса и десет цехина месечно. На твоята възраст и аз не получавах от баща си по-голяма сума за дребни разходи. Не е необходимо да мислиш за бъдещето, мисли за това да се запазиш и ме приеми като съветник по всичко, което би могло да ти се случи, или което искаш да предприемеш. Бъди сигурен, че ще намериш в мен твой приятел.

Аз се хвърлих в краката му, за да го уверя в благодарността си, като го наричах с най-сладките бащини имена. Той ме взе в обятията си и ме нарече свой скъп син. Обещах му послушание и любов. След това ме прегърнаха и неговите двама приятели, които живееха с него в двореца и ние се заклехме във вечно побратимяване.

Това е, окъпи читателю, историята на моята метаморфоза и на щастливото събитие, което ме въздигна от ниската професия на цигулар — надничар, до положението на важен господин.

Бележки

[1] Червена папска манта. — Б.пр.

[2] Древноримски празненства в чест на бога Сатурн. — Б.пр.

[3] Сенаторска роба. — Б.пр.

[4] Тайно теософско учение у евреите, занимаващо се с мистично тълкуване на буквите и числата. — Б.пр.

[5] Откривател на божествените тайни — върховен жрец в храма на Деметра. — Б.пр.

[6] Най-прочутият храм за предсказване в древна Гърция. — Б.пр.

[7] Римски жреци, които предсказали бъдещето по летенето птиците. — Б.пр.

[8] Латински израз: Условие, без което не може. — Б.пр.

[9] Литургия, през време на която се приготовлява хлябът и виното за причастие. — Б.пр.

[10] Преобразуване на материята, преобръщане на хляба и виното в тялото и кръвта на Христа. — Б.пр.