Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (48)

Глава двадесет и седма

Красивата болна бива излекувана от мен. Заговор срещу мен. Младата графиня Бонафеде. Ерберия. Обиск. Разговор с г-н Брагадино. Арестуват ме по заповед на държавните инквизитори.

Вечерта отидох на вечеря у господин Брагадино и достойният и великодушен старец прекара една приятна вечер. Тъй беше винаги. Той и неговите двама добродетелни приятели бяха щастливи всеки път, когато се хранех с тях.

Напуснах ги рано и отидох вкъщи, където за голяма моя изненада намерих балкона на спалнята си зает. Една млада дама с красива фигура стана, когато ме видя и с изискано благоприличие ме помоли да я извиня за свободата, която си е позволила.

— Аз съм — каза ми тя — статуята от тази сутрин. Заради комарите вечер не палим свещи. Но ако искате да си легнете, ще затворим прозорците и ще си отидем. Представям ви сестра си, майка ми вече си легна.

Отговорих й, че балконът е винаги на разположението й и понеже е още рано, то я моля да облека дрехата си за спане и да ми позволи да й правя компания. Дарбата й за разговор беше прелестна. Тя ми подари два приятни часа и остана при мен до среднощ. Младата й сестра запали свещ. След това те се поклониха и пожелавайки ми лека нощ, си отидоха.

Легнах си с изпълнено от хубавото момиче въображение. Съвсем не можех да повярвам, че тя е наистина болна. Разговаряше толкова оживено и весело. Беше начетена, умна и с приятни маниери. Ако действително болестта й можеше да се премахне само чрез средството, което Ригелини посочи като единствено, то не разбирах как в един град като Венеция не е била отдавна излекувана, защото въпреки бледността си тя ми се стори напълно достойна да плени някой любовник, а според мен тя беше достатъчно умна, за да не се реши да прибегне в една или друга форма към най-приятното средство, което медицинският факултет може изобщо да предпише.

На следната сутрин, когато позвъних, защото исках да стана, влезе по-младата сестра и каза, че в момента нямали слугиня, затова тя ще ми услужи, с каквото ми е нужно. Извън палата Брагадино не обичам да бъда обслужван от моя прислужник, тъй като по този начин имах по-голяма свобода.

След като младото момиче ме обслужи, я попитах как се чувствува сестра й.

— Много добре, нейното малокръвие не е никаква болест и тя се чувствува зле само когато се затрудни дишането й. Има добър апетит и спи отлично като мен.

— Какво е това свирене на цигулка, което чувам?

— Това е танц майсторът, който обучава сестра ми.

Облякох се бързо и отидох да я видя. Лицето й беше оживено от един розов оттенък и я намерих очарователна, макар че старият й учител я караше да танцува с превити крака. На красивото момиче липсваше само искрата на Прометея — цветът на живота. Нейната бледност напомняше много на снега, тя причиняваше болка на окото.

Учителят по танц ме помоли да танцувам с ученичката му един менует и аз се съгласих, като го помолих да свири ларгисимо. Той беше на мнение, че това ще бъде много уморително за синьората, но тя бързо му отговори, че съвсем не е толкова слаба и танцува много добре, но накрая трябваше да седне в едно кресло.

— За в бъдеще, драги маестро — каза тя на стария господин, — ще танцувам винаги ларгисимо, понеже мисля, че това бързо движение ми действува добре:

Когато учителят си отиде, й казах, че лекциите й са много къси и учителят й я оставя да придобие лоши привички. И поставих краката, раменете и ръцете й в правилно положение, показах й как да подава ръката си грациозно и как да свива коляното си според такта, с една дума й дадох в продължение на един час напълно изискано обучение. Когато я видях малко изморена, я помолих да седне и излязох, за да направя посещение на М.М.

Намерих М.М. много тъжна, защото бащата на Ч.Ч. беше умрял и бившата ми любовница беше взета от манастира, за да бъде омъжена за един адвокат. При сбогуването си Ч.Ч. оставила за мен едно писмо, в което ми пишеше, че ако й обещая да се оженя за нея, когато имам възможност да направя това, то тя би ме чакала и би отблъснала всяко друго предложение. Отговорих й направо, че нямам служба, а и никакви изгледи да получа такава, затова й давам пълна свобода и дори я съветвам да не отказва на някой кандидат, за когото мисли, че би могъл да я направи щастлива.

Въпреки това Ч.Ч. се омъжи за някой си Н. едва след моето бягство от оловните килии, когато никой не можеше повече да се надява да ме види отново във Венеция. Видях я отново чак след дванадесет години и изпитах болката да я намеря като нещастна вдовица. Ако сега бях във Венеция, не бих се оженил за нея, тъй като в моята възраст бракът е безсрамие, но сигурно бих разделил с нея малкото, което имам и бих живял с нея като с една нежно обичана сестра.

Някои жени наричат мъжете неверни и ги обвиняват в непостоянство. Когато ги слушам в подобни случаи да уверяват, че мъжете им обещават вечна вярност само с цел да ги измамят, то им давам право и се присъединявам с удоволствие към оплакванията им. Но в действителност никоя жена не може да твърди това, защото в момента, когато се обича, обещава се обикновено само това, което внушава сърцето. Поради това подобни жаловити песни ми се виждат обикновено смешни. За съжаление ние обичаме, без да се допитваме до разума, а когато престанем да обичаме, разумът няма нищо общо с това.

По това време получих писмо от абат де Берни. Беше писал в същия смисъл и на М.М. Пишеше ми, че трябва да употребя всички усилия да вразумя нашата калугерка и ми описваше подробно всички опасности, на които бих се изложил, ако я отвлека и отида с нея в Париж, защото цялото му влияние там не би могло да ни гарантира сигурността, без която човек не може да се надява на щастие. Отидох при М.М. и разменихме писмата си. Тя заплака горчиво и нейната тъга нарани сърцето ми. Нещастната прелестна жена предизвика в мен най-силно съчувствие. Изпитвах към нея все още гореща любов, макар че й изневерявах всеки ден. Когато мислех за онези светли моменти, в които я бях видял тръпнеща от наслада, можех само да я оплаквам и да съжалявам за нейната съдба, защото трябваше да мисля за дните на отчаяние, които още й предстояха.

Когато един ден я посетих, ми каза:

— Днес бе погребана една калугерка, която онзи ден умря от охтика. Беше едва седемнадесетгодишна и беше като светица. Казваше се Мария Кончета. Познаваше те и каза на Ч.Ч. името ти, когато на празници посещаваше по-рано нашето богослужение. Ч.Ч. мислеше, че трябва да я помоли да пази тайна, но калугерката й каза, че си бил много опасен човек, от когото едно младо момиче трябва да се пази. Ч.Ч. ми разказа всичко това, когато след пиеро маскарада името ти се узна.

— Как се казваше тази светица, когато беше още жива?

— Марта.

— Сега разбирам.

И разказах на М.М. цялата история на моята любов с Нинета и Мартина, до писмото, което тя ми беше писала най-накрая и в което ми беше казала, че дължи пряко на мен вечното блаженство, което се надява да придобие.

С дъщерята на моята хазайка разговарях всяка вечер на балкона и разговорите ни продължаваха почти винаги до среднощ. Обучавах я редовно всяка сутрин по един час в танц. След осем или десет дни се проявиха две действия, които трудно можеха да не се явят. Първо, изчезнаха затрудненията в дишането, второ, влюбих се в нея. Естественото лечебно средство не беше още приложено, но все пак не беше повече нужно да й се пуска кръв. Ригелини продължаваше да прави посещенията си както по-рано, когато видя как тя непрестанно се съвземаше, той предрече, че още преди есента тя ще се възползува от онова благодеяние на природата, без което животът може да се поддържа само изкуствено. Нейната майка виждаше в мен един ангел от небето, който добрият бог й беше изпратил, за да излекува дъщеря й, а последната изпитваше към мен благодарност, която при жената е отдалечена само една крачка от любовта. Казах й да напусне стария си танц майстор и направих от нея една добра танцьорка.

На десетия или на дванадесетия ден тъкмо исках да й изнеса лекцията си, когато дишането й престана и тя падна като мъртва в ръцете ми. Уплаших се силно, но майка й, която беше свикнала да я вижда в такова състояние, отиде веднага да повика хирурга, а нейната сестра й разкопча елечето. Твърдостта на нейните гърди, които нямаха нужда от никакъв цвят, за да бъдат съвършено красиви, ме възхити. Покрих гърдите й, като казах, че хирургът не би улучил правилно кръвоносния съд, ако ги види тъй разголени. Но когато почувствува, че обзет от възхищение, оставих ръката си да лежи върху гърдите й, тя ме отблъсна нежно и ми отправи един умиращ поглед, който ми направи най-дълбоко впечатление.

Хирургът дойде и отвори един кръвоносен съд на ръката. Почти моментално тя дойде в съзнание. Пусна й се най-много четири унции кръв, а когато майка й ми каза, че никога не й се пуска повече, разбрах, че чудото не беше толкова голямо, както твърдеше Ригелини, защото като й правеше по този начин кръвопускане, той й отнемаше месечно по три фунта кръв^[1]. Това беше количеството кръв, която тя би загубила по естествен начин, ако кръвоносните съдове не бяха запушени. Природата, която винаги се приспособява, за да се запази, я заплашваше със смърт, ако чрез някое изкуствено средство не се възстановеше колкото се може по-скоро нарушеното равновесие.

Едва си беше отишъл хирургът, когато за голямо мое учудване тя ми каза ако искам да я почакам малко в залата, защото ще дойде, за да танцуваме. Тя наистина дойде и танцува като че ли не бе се случило нищо.

Наистина гърдите, чиято красота можаха да удостоверят със сигурност две от моите сетива, ме бяха съвсем запалили.

С настъпването на нощта се върнах вкъщи и я намерих със сестра й в нейната стая. Каза ми, че очаква кръстника си, който е бил интимен приятел на нейния баща и от осемнадесет години прекарва всяка вечер по един час у тях.

— Колко е годишен той?

— Над петдесет.

— Женен ли е?

— Да, той е граф Чериго. Обича ме като баща, със същата гальовна любов, която изпитваше към мен, когато бях дете. Понякога идва и неговата жена и ме кани на ядене. Следната есен ще отида с тях на село и се надявам, че добрият въздух там ще ми подействува добре. Моят кръстник знае, че живеете при нас и е съгласен с това. Той не ви познава, но ако желаете, ще се запознаете с него.

Нейното съобщение ми достави удоволствие, защото по този начин бях посветен във всичко, без да имаше нужда да задавам нескромни въпроси. Приятелството на гръцкия граф беше очевидно един вид любов. Той беше съпругът на графиня С., която преди две години ме беше въвела в манастира Мурано.

Графът беше много учтив. С бащински тон ми благодари за приятелството, което посвещавах на неговата кръщелница и ме помоли да му направя удоволствието да се храня следния ден с него в къщата му. Ще му окажа чест, ако му дам възможност да ме представи на жена си. Приех поканата с удоволствие, защото обичах театрални ефекти, а моята среща с графинята ми обещаваше един твърде интересен. Поканата беше един израз на благороден характер и моята хубава ученичка беше много зарадвана, когато след отиването на графа изказах хвалебствия за него.

— Моят кръстник — каза ми тя — има в ръцете си всички необходими документи, да му се изплати от къщата Перзико наследството на моята фамилия, което възлиза на 40 000 сребърни дуката. Една четвърт от тази сума принадлежи на мен, а моята майка обеща на сестра ми и мен, че ще подели своята част помежду ни.

Разбрах, че момичето щеше да донесе на мъжа, който се ожени за него 15 000 сребърни дуката.

Отгатнах, че чрез своето състояние момичето искаше да възбуди интереса ми и че искаше да ме накара да се влюбя в нея, като се показваше непристъпна, защото когато си позволих някои волности, тя ги отблъсна с укор, на което не се осмелих да отговоря. Но се заех да я наведа на други мисли.

На следния ден я придружих до нейния кръстник, без да й кажа предварително, че вече познавам графинята. Мислех, че дамата ще се направи, че не ме познава, но се излъгах, защото тя ме прие приятелски като стар познайник. Това очевидно изненада графа, но той беше достатъчно възпитан, за да не издаде изненадата си. Все пак я попита къде се е запознала с мен, а тя му отговори с женска находчивост без най-малко смущение, че сме се видели преди няколко години в Мира. С това въпросът бе изчерпан и ние прекарахме деня приятно.

Надвечер взех една гондола и отпътувах с госпожицата към къщи. За да ускоря работата, си позволих няколко милувки. Ядосах се, че тя ми отговори с упреци и затова не слязох с нея, а продължих към Тонина, при която прекарах почти цялата нощ, тъй като посланикът дойде много късно.

На следната сутрин станах много късно и затова нямаше час по танци. Когато после я помолих за извинение, тя ми каза да не си създавам никакви затруднения. Вечерта седях на балкона до късно през нощта, но хубавицата не дойде. Това подчертано равнодушие ме ядоса. Следната сутрин станах много късно. Тя беше на балкона, но се държах на прилично разстояние и произнасях само безразлични думи. На другия ден ме събуди силен шум. Станах, облякох бързо халата си и изтичах в нейната стая, за да видя какво има. Намерих я умираща. Беше началото на юли, жегата беше непоносима, а моята хубава болна беше покрита само с тънка покривка. Можеше да говори само с очите си, но въпреки изтощението й, в последните имаше нещо толкова нежно. Попитах я дали има сърцебиене и сложих ръката си върху сърцето й, а устните ми залепиха върху гърдите й една гореща целувка. Тя изпусна една въздишка, която я облекчи. Нямаше сили да отстрани ръката ми, която притиснах любовно върху нейното сърце. Осмелен от това, притиснах горещите си устни върху умиращата й уста, стоплих я с дишането си и дръзката ми ръка се плъзна до светилището на щастието. Тя направи усилие да ме отблъсне. Погледът й ми казваше, колко обидена се чувствува.

Изтеглих ръката си и в същия момент влезе хирургът. Едва бе отворен кръвоносния съд и тя започна отново да диша, а когато операцията бе свършена, поиска да стане. Помолих я да остане в леглото и майка й се присъедини към мен. Най-после успях да я увещая, като й казах, че няма да се отделя нито за момент от нея и ще кажа да се донесе яденето ми при нейното легло. Тя облече едно елече и помоли сестра си да я завие с тафтена покривка.

След като поръчах яденето си, седнах на леглото й, взех ръката й и покрих последната с целувки. Казах й, че знам със сигурност, че ще оздравее, ако би могла да обича.

— Уви — въздъхна тя, — кого бих могла да обичам, когато не съм сигурна, дали ще се отговори на любовта ми.

Не оставих незабелязани тези думи и я обсипах с галантни думи, на които тя отговори с тиха въздишка и таен любовен поглед. Сложих ръката си върху нейното коляно и я помолих да ми позволи да остане там, като й обещах да не искам повече. Но постепенно се приближих към центъра и се опитах да възбудя в нея приятно чувство.

— О, оставете ме — каза тя с чувство, като едновременно се отдръпна. — Може би точно това е причината на моята болест.

— Не, моя приятелко, не — казах й пламенно аз, — това не може да бъде. — Моята душа задуши върху устните й възражението, което искаше да ми направи.

Бях във възторг, тъй като това признание разчистваше пътя и виждах близо момента на щастието. Чувствувах се сигурен, че ще мога да я излекувам, ако докторът не се лъжеше относно естеството на лечебното средство. Щадях нейната срамежливост, като се въздържах, от всякакви нескромни въпроси, но й обясних моята любов, като й обещах да не искам нищо от нея, освен онова, което тя сама би сметнала като подходящо, за да даде нова храна на моята нежност.

После се хранихме заедно с добър апетит. След това тя стана, а аз се облякох за излизане. Когато вечерта се върнах рано вкъщи, намерих я на моя балкон. Седнах съвсем близко срещу нея и двамата говорихме само с погледи и въздишки. Оглеждайки със страстни погледи нейните прелести, които лунната светлина правеше още по-привлекателни, й предадох огъня, който ме изгаряше. Притиснах я страстно до гърдите си и тя ме направи щастлив с толкова жар и самоотдаване, че явно повече мислеше да получи наслада, отколкото да ми даде такава. Извърших жертвата без олтарът да се зацапа с кръв.

Когато сестра й дойде и каза, че е вече късно, тя й отговори:

— Легни си, свежият нощен въздух ми действува добре и искам да му се насладя още малко.

Когато останахме сами, легнахме в леглото, като че ли от години бяхме тъй свикнали. Прекарахме една вълшебна нощ. Мен ме оживяваше любовта и желанието да я излекувам, а нея сладко сладострастие и нежна благодарност. На зазоряване тя стана и отиде в спалнята си, за да си отпочине в нейното легло, след като прочувствено и с радостни сълзи ме беше прегърнала още веднъж. И аз се нуждаех от почивка, в резултат на което урокът по танц не се състоя. Макар че в моментите на наслада очарователното момиче се беше забравило в несвестни трепети, не пропуснах нито за момент да бъда предпазлив. В продължение на три седмици ние преживяхме най-сладки нощи и имах щастието да я видя напълно оздравяла. Без съмнение бих се оженил за нея, ако към края на същия месец не ме бе сполетяло едно нещастие.

Ти ще си спомниш, драги читателю, за един сатиричен роман от абата Каири, който ми бе дал господин Мърей. В него авторът ме беше представил доста лошо. Този абат Каири не беше по-добър, отколкото повечето от неговите колеги. Нямах никакво основание да бъда доволен от него и в този смисъл се бях изразил толкова ясно, че господин абатът се страхуваше от порядъчно набиване и вземаше всички предпазни мерки. Приблизително по същото време получих едно анонимно писмо. Съобщаваше ми се: вместо да мисля да възпитавам абата, бих направил по-добре да помисля за себе си, понеже съм заплашен от близко нещастие. Човек трябва да презира анонимните писачи, но понякога трябва да умее да се възползува от съветите, които получава по такъв начин. Не го направих и това беше голяма моя грешка.

По това време с мен се запозна някой си Мануци, като предложи да ми доставя диаманти на кредит, което ми даде повод да го приема в жилището си. Той беше бивш каменоделец, а сега шпионин и оръдие на държавните инквизитори, но аз съвсем не го познавах. При своето посещение той видя много книги, които се намираха из стаята ми, между които и ръкописи върху магията. За нещастие неговата изненада ме развесели и аз му показах книгите си, които се отнасяха до контактите с елементарните духове^[2].

Читателите ми да бъдат тъй добри да ми повярват, че в ползата от тези стари негодни книги не вярвах ни най-малко. Притежавах ги и се забавлявах с тях както човек се забавлява и с хиляди други глупости, които са излезли от кухи глави. Няколко дни по-късно предателят дойде пак и ми каза, че един, чието име не може да ми съобщи, бил готов да плати за петте книги хиляда цехини, но иска предварително да ги види и се увери, че са истински. И тъй като се задължаваше да ми ги върне в срок от двадесет и четири часа, а на мен те съвсем не бяха нужни, то му ги поверих. На следния ден той наистина ми ги върна, но ми каза, че любителят ги счита за подправени. Няколко години по-късно узнах, че той ги е занесъл на секретаря на държавните инквизитори, който по този начин се убедил, че съм бил голям магьосник.

В този съдбоносен месец сякаш всичко се съюзи, за да ме унищожи: госпожа Мемо, майката на господата Андрея, Бернандо и Лоренцо Мемо си беше втълпила, че увличам синовете й в атеизъм. Тя се обърна към стария рицар Антонио Мочениго, чичо на господин де Брагадино. Той не можеше да ме търпи, понеже според него съм заблудил племенника му с помощта на моята кабала. Работата беше сериозна и едно аутодафе не беше изключено, тъй като с това се засягаше свещения официум, а това е един вид диво животно, с което е по-добре човек да няма никаква работа. Но понеже му беше трудно да нареди да ме затворят в духовните тъмници на светата инквизиция, то реших да изложа случая пред държавните инквизитори и последните предприеха първо проучване относно моя начин на живот.

Антонио Кондулмер, мой неприятел в качеството си на приятел на абат Киари, беше тогава червен държавен инквизитор. Той използува случая да ме представи като смутител на обществения ред. Един легационен секретар, с когото се запознах няколко години по-късно, ми разправи, че един платен обвинител и двама свидетели, които бяха също на заплата при строгия трибунал, ме обвинили, че вярвам само в дявола — като че ли такава глупава вяра, в случай, че последната изобщо съществува, няма за предпоставка по необходимост вярата в бога. Тримата достопочтени хора дали клетва за това. Когато съм губел в игра никога не са ме чували да проклинам дявола, а в такива моменти всички вярващи християни обикновено го проклинали. Освен това бях обвинен, че ям всеки ден месо, че отивам в църква само на най-големи празници и че съществува силно подозрение, че принадлежа към масонството. Освен това контактувам с чужди посланици и понеже живея с трима патриции, то било сигурно, че изтръгвам от тях всякакви държавни тайни и ги продавам за многото пари, които ме виждат да губя.

Тези обвинения, никое от които не беше обосновано, послужиха на строгия трибунал за повод да ме третира като неприятел на отечеството и съзаклятник. От няколко седмици бях съветван от лица, на които можех да имам доверие, да замина за чужбина, понеже трибуналът се занимавал с мен. Това беше достатъчно, защото във Венеция могат да живеят спокойно само онези, чието съществувание е неизвестно за страшния съд. Но аз отблъснах упорито всички предупреждения. Ако се бях вслушал в съветите, които ми се даваха, то се бих обезпокоил, а сега бях враг на всяко безпокойство. Казах си, че нямам угризения на съвестта, не съм виновен, а щом съм невинен, то няма защо да се страхувам.

Бях глупак, така можеше да разсъждава един свободен човек, но във Венеция нямаше свободни хора.

Не мога да отрека, че онова, което до голяма степен ми пречеше да помисля за едно възможно нещастие, беше действителното нещастие, което ме преследваше непрекъснато. Губех ден след ден, имах навсякъде дългове, бях заложил всичките си скъпоценности, даже и табакерите си, от които предпазливо бях извадил портретите. Последните бях поверил на моята приятелка госпожа Манцони, която съхраняваше също важните ми книжа и любовните ми писма. Забелязах, че ме избягваха. Един стар сенатор ми каза един ден, че се знаело, че младата графиня Бонафеде се е побъркала в резултат на даденото й от мен любовно питие. Тя била още в болницата и в пристъпите си на лудост повтаряла с проклятие непрекъснато моето име. Трябва да разкажа накъсо тази история на читателите си.

Младата графиня Бонафеде, на която малко след завръщането си във Венеция бях подарил няколко цехини, искаше да ме предизвика да й направя други посещения, тъй като би извлякла голяма полза от това. Досаждаше ми с писмата си и я посетих още няколко пъти, като всеки път й оставях по няколко цехини, но с изключение на първия път, никога не се показах нежен към нея. В продължение на една година всичките й опити се осуетяваха от моето равнодушие. Тогава тя скрои престъпен план, но не можах да я изоблича.

Написа ми писмо, в което с топли думи ме молеше да я посетя в определен час във връзка с важна работа. От любопитство, както и от желание да й бъда полезен, отидох. Когато ме видя да влизам, тя се хвърли на врата ми и каза, че важната работа била любовта. Засмях се сърдечно на това и ми хареса, че беше по-чиста, затова ми се стори и по-хубава. Тя насочи разговора към нашите преживявания в крепостта Сан Андре и съумя тъй да ме възбуди, че получих желание да изпълня молбата й. Свалих наметката си и попитах дали баща й е вкъщи.

— Той излезе — отговори тя.

Трябваше да изляза за момент. Когато се връщах сбърках вратата и влязох в съседката стая, където за голяма моя изненада видях графа и двама зле изглеждащи младежи.

— Драги графе — казах му аз, — вашата дъщеря току-що ми каза, че не сте вкъщи.

— Тази поръчка й дадох аз, защото трябва да сключа една сделка с господата. Но това може да се свърши друг път.

Исках да си отида, но той изпрати двамата души и ме задържа. Каза ми, че е очарован да ме види и започна да ми разказва историята на цялото си злополучие, защото последното беше твърде разнообразно. Държавните инквизитори му отнели скромната пенсия. Виждал се в положение да бъде изхвърлен със семейството си на улицата и да тръгне да проси за насъщния. Каза ми, че от три години не е могъл да плати нищо на хазаина си, но ако би могъл да му плати само за четвърт година, то би получил отсрочка. Понеже се касаеше само за двадесет дуката, извадих от джоба си шест цехини и му ги дадох. Той ме прегърна със сълзи от радост, взе мизерната си наметка, повика дъщеря си, каза й да ми прави компания и излезе.

Когато останах сам с графинята, изследвах междинната врата към стаята, в която бях преди това с нея и открих, че тя беше само прикрепена.

— Баща ви — казах й аз — би ме изненадал и може лесно да се отгатне, какво би направил с двамата полицаи, които бяха с него. Заговорът е твърде ясен, а аз се спасих благодарение на щастливата случайност.

Тя отричаше, плачеше, кълнеше се в бога и всички светци, падна на колене. Обърнах глава, взех наметката си и си отидох, без да кажа нито дума. Тя ми пишеше непрекъснато писма, на които не отговарях и повече не отидох при нея. Това беше през лятото. Горещината, страстта, гладът и мизерията й объркаха главата. Тя полудя и един ден излезе по обедните часове гола на Петровия площад, като молеше хората, които тя спираше, да я доведат при мен.

Тази неприятна история се разнесе из целия град и ми причини голяма досада. Бедната нещастница бе затворена и разсъдъкът й се възвърна едва след пет години. Когато бе пусната от болницата, я видях в печалната нужда да проси по улиците. Същата съдба имаха и всичките й братя, с изключение на най-възрастния, когото дванадесет години по-късно срещнах като обикновен кадет в гвардията на испанския крал в Мадрид. По времето, за което сега разказвам, младата графиня беше вече остаряла с една година, но тъй като за злобните намерения на моите неприятели и малкото можеше да бъде от полза, то историята се изрови от забравата, като се добавиха най-фантастични неща. По такъв начин облаците се натрупаха и сгъстиха още повече.

През юли 1755 година страшният трибунал съобщи на Месер-гранде заповедта да се намери моята личност жива или мъртва. Така гласеше дивата форма на всички заповеди за арестуване от строгия триумвират, защото най-нищожната от неговите заповеди съдържаше заплахата от смъртно наказание за провинения.

Три или четири дни преди имения ден, деня на Св. Якоб, М.М. ми подари няколко лакти сребърна дантела, за да се обшие една тафтена дреха, която исках да облека за първи път на имения си ден. Посетих я в хубавия си нов костюм и й казах, че на следния ден ще дойда пак, за да я помоля да ми заеме пари, защото вече не знаех какво да правя, за да се сдобия с такива. Тя притежаваше още петстотинте цехини, които беше оставила настрана, когато продадох диамантите й.

Тъй като бях сигурен, че на следния ден ще получа пари, играх цялата нощ и загубих петстотин цехини на честна дума. На разсъмване чувствувах нужда да се успокоя и отидох към Ерберия при Големия канал, който минава през града. Това е пазарът за зарзават, плодове и цветя.

Всяка по-хубава сутрин в Ерберия отива да се разхожда част от доброто общество. Привидно те правят това за удоволствието да гледат стотиците лодки, които пристигат натоварени със зарзават, овощия и цветя от многобройните острови на околността в града. Но всеки знае, че това са млади господа и дами, които са прекарали нощта в любов или пиршество или които чрез нещастие или непредпазливост в игра са загубили последната си надежда. Те идват тук, за да подишат чист въздух и да успокоят възбудата си. Фактът, че се намира удоволствие в тази разходка, доказва колко може да се измени характерът на една нация. Някогашните венецианци, който бяха също толкова потайни в личните си дела, колкото и в политиката си, бяха заменени от модерните, които обратно, намираха удоволствие да вършат всичко открито. Кавалерите, които отиват там придружени от дами, искат да предизвикат завистта на своите другари, като излагат на показ любовните си успехи. Който отива сам, търси да открие нещо или да направи другите ревниви. А дамите отиват всъщност само за да бъдат видени. Те са извънредно доволни, когато всички узнаят, че не се срамуват. Впрочем за кокетиране на това място не може да става дума, тъй като облеклото често е в лошо състояние. Дори изглежда, че дамите са се уговорили да се покажат небрежни и с това да дадат на зрителите материал за всевъзможни предложения. Кавалерите, които ги водят под ръка, дават да се разбере чрез небрежното си облекло и неизисканото си държание, че уважението към дамите всъщност е нещо остаряло и досадно. В небрежното облекло на техните придружители човек трябваше да съзре признак на техния триумф. С една дума, ако човек изглежда при тези сутринни разходки доста изморен, — това е признак на принадлежност към доброто общество.

От това достоверно описание, драги читателю, ти едва ли ще си съставиш добро мнение за нравите на моите съотечественици, но защо на моята възраст да не кажа истината? Впрочем Венеция не се намира на другия край на света. Тя е доста познато място, което се посещава от повечето чужденци, които любопитството привлича в Италия и всеки може да каже дали моето описание е преувеличено.

След като се разхождах половин час в Еберия, си отидох вкъщи. Понеже мислех, че всички още спят, извадих ключа от джоба си, за да отворя къщната врата, но за голяма моя изненада се оказа, че това беше излишно, тъй като вратата беше отворена, а и ключалката беше строшена. Изкачих се горе, влязох и намерих дамите станали. Хазайката ме посрещна с жални оплаквания.

— Месер-гранде — каза тя — дойде с една банда полицаи и влезе насила в къщата ми. Обърна всичко с главата надолу, за да търси както ми каза, някакъв куфар със сол.

Контрабандата със сол беше строго забранена.

Предния ден наистина беше донесен куфар от една гондола. Това беше вярно, но той принадлежеше на граф Чериго и съдържаше само бельо и дрехи. След като Месер-гранде видял този куфар, си отишъл, без да каже нито дума. Претърсил също и моята стая. Тя ми каза, че ще поиска на всяка цена удовлетворение. Според мен тя имаше право и й обещах да говоря още същия ден с господин Де Брагадино за това.

Тъй като имах голяма нужда от почивка, си легнах, но едно вътрешно безпокойство, което приписвах на претърпяната загуба в играта, ми попречи да заспя. Затова станах след два или три часа и отидох при господин Де Брагадино. Разказах му цялата история и го помолих да поиска непременно удовлетворение. Изтъкнах му убедително основанията, на които моята почтена хазайка желае удовлетворение, което да съответствува на обидата, защото законите би трябвало да гарантират спокойствието на всяко семейство с почтено поведение.

Моята реч натъжи много тримата приятели и мъдрият старец ми каза със спокойно и замислено изражение, че ще ми отговори след ядене.

Дьо ла Хей се хранеше с нас, но през цялото време на обяда, който беше тъжен, не проговори нито дума. Неговото мълчание би трябвало да ми се стори подозрително, ако не се намирах под властта на един лош дух, който ми попречи да употребя обичайния си разсъдък.

Тъгата на тримата приятели си обясних с приятелските чувства, които те изпитваха към мен.

Приятелството ми с тези трима почтени господа беше предмет на учудване в целия град. Всички бяха на мнение, че не се касае за обикновена работа, а трябва да е намесено някакво магьосничество. Те бяха във висша степен добродетелни и набожни, аз напротив, бях всичко друго, само не и набожен, а във Венеция едва ли имаше по-голям развратник от мен.

След ядене господин де Брагадино ме заведе в своята работна стая заедно с тримата си приятели, които при такива случаи не биваше да липсват. Каза ми доста спокойно, че вместо да мисля за отмъщение на обидата, която Месер-гранде е нанесъл на къщата, в която живея, по-добре да помисля за своята сигурност.

— Куфарът със сол или злато е повод, мили приятелю. Безсъмнено са търсили теб и са вярвали, че ще те намерят. Тъй като твоят дух покровител е наредил тъй, че не са те намерили, то спасявай се. Утре може би няма да има време за това. Бил съм осем месеца държавен инквизитор и познавам начина, по който трибуналът постъпва при арестуване. Не се разбива вратата, за да се търси куфар със сол. Може би се е знаело, че не си вкъщи и затова са отишли, за да ти дадат време да избягаш. Послушай съвета ми, мили синко. Отпътувай моментално за Фузина и замини оттам колкото се може по-бързо за Флоренция. Остани там докато ти пиша, че можеш да се върнеш без опасност. Ако нямаш пари, то на първо време ще ти дам сто цехини. Бъди разумен! Мъдростта изисква да заминеш веднага.

В заслепението си му отговорих, че не се чувствувам в нищо виновен и затова не се страхувам от трибунала, следователно, не мога да последвам съвета му, макар, че признавам последния за много мъдър.

— Строгият трибунал — отговори ми той — може да те изкара виновен, без да ти дава сметка за това. Попитай твоя оракул, дали трябва, да последваш съвета ми или не!

Спестих си този труд, защото познавах най-добре несериозността на моя оракул. Все пак казах на моя баща, за да смекча отказа си, че се допитвам до моя оракул, когато се съмнявам. Накрая приведох последния си довод, че чрез отпътуването си бих се признал за виновен, защото невинният не може да има никакви угризения на съвестта.

Казах му:

— Ако мълчанието е присъщо за строгия трибунал, то след моето отпътуване, на вас ще е невъзможно да узнаете дали съм постъпил добре или лошо, като съм избягал. Същата предпазливост, която караше Ваше Превъзходителство да ме посъветва да отпътувам, ще ми попречи да се завърна. Трябва ли значи да напусна завинаги моя роден град и всичко, което ми е скъпо?

Той направи последен опит и положи всички усилия, за да ме убеди поне да прекарам деня и следващата нощ в неговия палат. Срамувам се и до днес, че отказах на достойния старец, комуто дължах толкова обич и благодарност, защото дворецът на един патриций е свещен за полицаите. Те не биха се осмелили никога да пристъпят прага на такъв дворец без изричната заповед на трибунала, а такава заповед той не би издал никога. Бих избягнал по този начин голямо нещастие и бих спестил на доблестния стар господин голяма скръб.

Бях трогнат, когато видях господин Де Брагадино да плаче и може би сълзите му биха постигнали това, което отказвах упорито на неговите молби и разумни основания.

— Моля ви — извиках аз — спестете ми сърцераздирателната гледка на вашите сълзи!

Той веднага се съвзе. Каза ми още няколко незначителни думи, след това ме прегърна и с една добродушна усмивка ми каза:

— Може би, приятелю, не ми е съдено да те видя повече, но съдбата знае пътя.

Прегърнах го нежно и си отидох. Неговото предсказание се оказа вярно, защото не го видях вече. Той умря единадесет години след това.

Вървях из улиците, без да изпитвам ни най-малък страх, но бях много угрижен заради дълговете си. Нямах смелост да отида в Мурано и да взема от М.М. нейните последни петстотин цехини, които трябваше да платя веднага на господина, от когото ги бях загубил през последната нощ. Предпочетох да го помоля за отсрочка от осем дни и добре направих. След като направих това неприятно посещение, отидох вкъщи и утеших хазайката си с всички доводи, които можах да измисля. След това прегърнах дъщеря й и си легнах. Това беше вечерта на 25 юни 1776 година. Сутринта на следващия ден ужасният Месер-гранде влезе в моята стая. Събудих се, като го чух да пита, дали аз съм Джакомо Казанова.

— Да, аз съм Казанова.

Заповяда ми да стана, да се облека, да предам всичките собствени и чужди книжа, които притежавам и да го последвам.

— По чие нареждане ми давате тази заповед?

— По нареждане на трибунала.