Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (25)

Глава четвърта

Въпреки упорството на Анриета, вземам ложа в операта. Господин Дюбоа идва при нас на обяд. Разсъждения на Анриета върху щастието. Отиваме у Дюбоа, чудновата дарба, която приятелката ми развива там. Господин Дютийьо. Великолепен дворцов празник в парка на херцога. Съдбоносна среща. Среща с любимеца на инфанта, господин Антоан.

Щастието, което изпитвах, беше много голямо, за да бъде дълготрайно и то трябваше да ми бъде отнето. Но да не изпреварваме събитията!

След пристигането на съпругата на инфанта дон Филипо госпожа дьо Франс казах на Анриета, че искам да наема една ложа в операта и ще отиваме всеки ден. Тя ми беше казала няколко пъти, че музиката е най-голямата й страст, и аз не се съмнявах, че тя с радост ще одобри плана ми. Не беше виждала още никаква италианска опера и вероятно любопитствуваше да се запознае също и с тази част от славата на Италия. Представете си изненадата ми, когато я чух да извиква:

— Как, драги приятелю, ти желаеш да ходиш всеки ден в операта?

— Мисля, мила приятелко, че ако не отиваме, бихме дали на лошите езици материал за клюки.

— Обичам музиката до полуда, мой нежни приятелю, но само пред мисълта, че трябва да излезем, треперя, без да искам.

— Ако ти трепериш, то аз изтръпвам, но ние трябва да отидем в операта или да заминем оттук, да отидем в Лондон или някъде другаде! Заповядай — аз съм готов да направя всичко, каквото поискаш.

— Вземи ложа, която не е изложена много на погледи.

Взех една ложа на втори балкон, но понеже театърът беше малък, то една красива жена можеше мъчно да остане незабелязана.

— Не вярвам — отговори тя, — че се излагам на някаква опасност, понеже в списъка на чужденците, който ми даде да прочета, не намерих нито едно познато име.

И тъй, Анриета дойде с мен в операта. Не беше си поставила червило и в ложата не горяха свещи. Първата вечер се даваше една комична опера; музиката на Буранело беше отлична и артистите много добри.

Приятелката ми си служеше с бинокъла си само за да гледа действието на сцената и никой не ни обърна внимание. Понеже краят на второто действие много й хареса, обещах да й набавя нотите.

При четвъртото или петото ни посещение господин Дюбоа дойде при нас в ложата. Понеже не исках да го представя на приятелката си, задоволих се да го попитам, с какво бих могъл да му услужа. Той ми предаде нотите, които му бях поръчал. Платих му цената и му благодарих за услужливостта. Понеже се намирахме срещу ложата на херцога, попитах го случайно, дали е приготвил вече портретите на техни височества. Отговори ми, че е направил вече два медала и аз го помолих да ми ги донесе в злато. Той ми обеща това и си отиде. Анриета не беше го погледнала нито веднъж. Това беше редно, тъй като не бях й го представил. Но на следния ден, когато седяхме на трапезата, той съобщи за идването си. Господин Дьо ла Хей, който се хранеше с нас, ни поздрави заради познанството ми с господин Дюбоа и щом последният влезе, той го представи на своята ученичка. Естествено, сега Анриета трябваше да го приеме приятелски и тя се държа отлично.

След като му благодари за партитурата, тя го помоли да й набави още няколко други мелодии и артистът се съгласи с тази молба, която му доставяше удоволствие.

— Господине — ми каза Дюбоа, — позволих си да дойда при вас, за да ви покажа медалите, за които ме питахте, ето ги.

Върху единия се виждаха инфантът и неговата съпруга, другият носеше само образа на дон Филипо. Двата медала бяха извънредно красиво изработени и ние ги похвалихме с право.

— Работата не може да се плати — каза му Анриета, — но златото може да се смени с друго.

— Уважаема госпожо — отговори скромно артистът, — те тежат шестнадесет цехини.

Тя му ги плати веднага и го покани да дойде и друг път. През това време беше поднесено кафето и Анриета го покани да пие с нас. В момента, когато искаше да сложи захар в чашата му, Анриета го попита, дали обича кафето сладко.

— Вашият вкус, уважаема госпожо — отговори галантният гърбав, — ще бъде положително и мой вкус.

— Отгатнахте, значи, че аз пия кафето винаги без захар, радвам се много, че споделяте този вкус с мене.

С тези думи тя му подаде много любезно чашата без захар, след това обслужи Дьо ла Хей и мен, като ни даде предостатъчно захар, и напълни своята чаша по същия начин, както тази на господин Дюбоа. Едва се сдържах да не се изсмея високо, защото моята французойка, която обикновено пиеше кафето по парижки начин, което значи много сладко, пиеше сега горчивото питие с едно изражение, като че то й доставяше най-голяма наслада, и принуди по такъв начин господин директора да показва доволно лице от лошата шега. Изтънченият гърбав бе наистина наказан за своя блудкав комплимент, но от това той не се смути, а хвалеше кафето и даже твърдеше, че този бил единственият начин да се наслади човек от приятния му аромат.

Когато Дюбоа и Дьо ла Хей си отидоха, ние се смяхме на тази шега. Но аз й казах:

— Ти ще бъдеш първата жертва на твоята лошота, защото, ако той се храни у нас, ще бъдеш принудена да продължаваш да играеш своята роля, за да не се издадеш.

— О, аз лесно ще намеря средство да пия кафето си добре подсладено, а него да го оставя да изпива и за в бъдеще чашата на горчивината.

След един месец Анриета говореше свободно италиански и това тя дължеше повече на постоянното упражнение с моята братовчедка Джанета, която й слугуваше като слугиня, отколкото на уроците на господин Дьо ла Хей, понеже чрез уроците се научават само правилата за разговор, обаче е нужно упражнение. Понеже имах щастието да живея в интимни връзки с тази достойна за обожаване жена, за което време аз научих повече френски, отколкото бях научил при Далаква.

Ние бяхме двадесет пъти в опората, без да направим нито едно запознанство и живеехме щастливо в пълния смисъл на думата. Излизах само с Анриета и използувахме винаги кола. Никой не можеше да говори с нас и затова никой не ме познаваше.

От отпътуването на нашия добър унгарец насам, господин Дюбоа беше единственият, който от време навреме идваше у нас на обяд, Дьо ла Хей, напротив, беше наш всекидневен сътрапезник. Дюбоа бе любопитен да узнае кои сме, но беше хитър и не се издаваше. Впрочем ние бяхме въздържани, без да го подчертаваме и любопитството му не можеше да бъде задоволено. Един ден той ни разказа за блясъка, който царял в двора на инфанта след пристигането на госпожа дьо Франс и за наплива на чужденци от двата пола, които понастоящем се намирали в Парма. И обръщайки се особено към Анриета, той каза:

— Чуждите дами, които видяхме тука, са ни в по-голямата си част непознати.

— Може би много от тях не биха се показали, ако не бяха непознати.

— Това е твърде възможно, уважаема госпожо, но аз ви уверявам, че даже когато те привличат внимание със своята красота или със своя накит, то това отговаря на желанията на нашето владетелско семейство да цари пълна свобода. Надявам се, уважаема госпожо, че ще имаме честта да ви видим при двора.

— Това едва ли ще стане, понеже ми се струва извънредно смешно, когато една жена отива в двора, без да бъде представена, особено когато държи да бъде представена.

При тези последни думи, които Анриета произнесе с натъртване, малкият гърбав не знаеше какво да отговори, приятелката ми използува създадената от това пауза и даде на разговора друга насока. След отиването му ние се смяхме над поражението, което любопитството на нашия гост беше претърпяло, но казах на Анриета, че трябва наистина да прости на всички, които прави любопитни, понеже… Тя ме прекъсна, като покри лицето ми с нежни целувки. Така опиянени от щастие и доволни всеки момент от самите нас, ние се смяхме на мърморещите философи, които отричат, че има съвършено щастие на земята.

Та какво искат, приятелю, онези празноглавци, които твърдят, че щастието не било дълготрайно? Какво разбират те под тази дума? Когато й придават смисъла на постоянство, безсмъртно и непрекъснато, то имат право, но тъй като човек сам не е такъв, то естествено също щастието не може да бъде такова. Всяко щастие е дълготрайно още само преди това, че съществува и за да бъде дълготрайно, то трябва само да е налице. Но ако под съвършено щастие някой разбират една последователност от разновидни и никога непрекъсващи се радости, то те не са прави, защото оставяйки си след всяко удоволствие почивка, ние имаме време да познаем щастливото състояние в неговата действителност, или с други думи, тези необходими моменти на почивка са един истински извор на наслади. Човек може да бъде щастлив само тогава, когато след собствено обмисляне се намира за такъв, а той може да обмисля само когато е спокоен; значи всъщност той никога не би бил напълно щастлив без тази почивка. И тъй, насладата, за да бъде наслада, трябва да престане да действува. Всъщност, какво означава думата дълготрайно?

Всеки ден настъпва един момент, когато пожелаваме да спим, последното е едно отражение на несъществуването. И въпреки това, може ли да се отрече, че то е едно удоволствие? Не, най-малко, струва ми се, това не може да се направи без непоследователност; защото приспи ли ни се, ние предпочитаме съня пред всякакви други наслади, но можем да бъдем благодарни на съня едва когато ни е напуснал.

Който твърди, че никой не може да бъде щастлив в продължение на целия си живот, той говори малко лекомислено. Философията ни учи на тайната да си изградим едно такова щастие; но трябва да е налице условието, че сме запазени от телесни страдания; едно щастие, което в този вид продължава цял живот, може да се сравни с букет, който е направен от хиляди цветя и който е тъй красив и така добре подреден, че би могъл да се вземе само за едно цвете. Значи, дали е невъзможно да прекараме тук целия си живот тъй както сега прекарахме един месец, винаги бодри, винаги доволни един от друг, без да изпитваме каквато и да е празнота или нужда? И за да имаме това щастие, необходимо ни е да умрем само в дълбока старост, говорейки за нашите сладки спомени. Положително едно такова щастие би било дълготрайно. Смъртта не би го прекъснала, тя би му сложила край.

Така философствуваше над чувствата моята приятелка Анриета с мен в продължение на дълги очарователни часове. Тя философствуваше по-добре отколкото Цицерон в своя Тускулан, но тя призна, че това дълготрайно щастие, чиято идея възхищаваше, би могло да съществува само между две същества, които живеейки заедно, щяха да бъдат постоянно влюбени един в друг, при това здрави телесно и душевно, просветени и достатъчно богати, най-сетне биха имали донякъде същия вкус, същия характер и същия темперамент. Щастливи са влюбените, при които умът може да заеме мястото на чувствата, когато последните се нуждаят от почивка! След това идва сладкият сън, който трае дотогава, докато физическата хармония отново бъде възстановена. При събуждането чувствата заемат мястото си, винаги готови да действуват отново.

За човека важат същите условия, както за вселената; би могло да се каже, че съществува пълно сходство. Понеже, ако изключим вселената, не съществува и човекът, а ако изключим човека — не съществува вселената. Защото, да приемем, че има само неодушевени материи, кой би могъл да си състави понятие за тях? Без идеята, тъй като от всичко идеята е най-същественото. Идеи обаче има само човекът. Впрочем, ако отстъпим от формата, ние не можем вече да си представим съществуването на материята и обратно.

Аз бях с Анриета също така щастлив, както тази достойна за обожаване жена беше с мен. Ние се обичахме безкрайно много, задоволявахме се напълно, живеехме абсолютно един в друг и един за друг. Тя ми повтаряше често хубавите стихове на добрия Лафонтен.

И ние живеехме по този съвет, защото никога миг на отегчение или на изтощение не прекъсна нашето щастие, никога не почувствахме някакво помрачение в блаженството, на което се наслаждавахме.

В деня след края на операта господин Дюбоа се храни с нас, след ядене той ни каза, че поканил за следния ден първия певец и първата певица и че зависело само от нас, ако искаме да чуем отново най-хубавите арии, които те пели на сцената. Щели да пеят в една сводеста зала в неговата вила, която била извънредно удобна за разгръщане на гласовете им. Анриета му благодари многократно, но забеляза, че има крехко здраве и затова не можела да поеме задължения от един ден за друг. След това даде на разговора друга насока.

Щом останахме сами, аз я попитах защо не иска да се забавлява у Дюбоа?

— Бих отишла, мой мили приятелю, и дори с най-голямо удоволствие, ако не се страхувах да не срещна там някого, който би могъл да ме познае и по такъв начин да смути щастието, на което се наслаждавам.

— Ако имаш някакъв нов повод за страх, то правиш добре, като си предпазлива, но ако това е само някаква неопределена боязливост, ангеле мой, защо искаш да се лишиш от едно истинско и съвсем невинно удоволствие?

— Но, сърце мое, ти не бива да вярваш, че аз съм по-малко смела от теб. Ние ще отидем у Дюбоа веднага след ядене. Преди това певците не ще започнат. Впрочем, приятелю мой, понеже той не разчита на нас, то не е поканил никого, който би любопитствувал да говори с мен. Ще отидем, без да му казваме и без да ни очаква, до известна степен ние ще му направим приятна изненада.

От думите й говореха предпазливост и любов, две неща, които толкова рядко са съединени едно с друго. Отговорих й с една прегръдка, в която имаше колкото възхищение, толкова и нежност и на следния ден към четири часа следобед отидохме у господин Дюбоа. За наша изненада намерихме го сам с едно красиво момиче, което той ни представи като своя сестриница.

— Възхитен съм, че ви виждам — каза ни той, но тъй като не се осмелявах да се надявам на щастието да дойдете в къщата ми, то от проектирания обяд направих една малка вечеря и се надявам, че ще бъдете така добри да я почетете с присъствието си. Двамата виртуози ще дойдат скоро.

По такъв начин бяхме принудени въпреки волята ни да вземем участие във вечерята.

— Поканили ли сте гости? — попита Анриета.

— Вие ще се намерите — отговори й той с изражение на победител, — сред едно достойно за вас общество. Съжалявам само, задето не съм поканил никакви дами.

На тази галантна и мила забележка, която беше отправена особено към Анриета, моята приятелка му отговори с поклон, придружен с усмивка. Видях с удоволствие израза на задоволство върху лицето й. Но тя само прикриваше неприятното чувство, което изпитваше. Възвишената й душа не искаше да се покаже неспокойна, а аз не проникнах в съкровените й мисли, не допускайки, че би трябвало да се страхувам от нещо. Бих мислил и действувал другояче, ако знаех цялата й история, не бих я оставил в Парма, а бих отишъл с нея в Лондон и тя би се радвала много на това.

Скоро дойдоха двамата певци. Това бяха Ласки и госпожица Балиони, която по това време беше много красива.

Постепенно дойдоха и всички гости.

Те бяха всички французи и испанци и все господа на средна възраст. Не стана дума за представяне и аз се удивих от такта на любезния Дюбоа. Но понеже всички бяха дворцови кавалери с изискани маниери, то този пропуск спрямо етикецията не попречи да окажат на приятелката ми всички почести. Тя ги приемаше с онази лекота и изисканост, които са познати само във Франция и даже и там само в най-доброто общество, с изключение на няколко провинции, където благородството, което несправедливо наричат добро общество, оставя малко прекалено да се прояви отличаващото го високомерие.

Концертът започна с една великолепна симфония, след това двойката артисти изпяха много добре един дует. После се яви един ученик на прочутия Бандини и изсвири един чело концерт, който получи всеобщо одобрение.

Ръкопляскането продължаваше още, когато Анриета стана внезапно, приближи се до младия артист и взе челото от него, като му каза със скромно, но доверчиво изражение, че искала да придаде по-голяма стойност на инструмента. Тя зае мястото на младия човек, взе челото между краката си и помоли оркестъра да започне още веднъж концерта. Настъпи пълно мълчание, но аз треперех като трепетлика и бях близко до припадък. За щастие, всички погледи бяха отправени към Анриета и никой не ме гледаше. Даже и тя не гледаше към мен, не се осмеляваше, защото ако беше хвърлила един поглед на красивите си очи върху мен, то би загубила смелостта си. Впрочем, понеже нея видях да заема поза за свирене, почнах да се лаская с надеждата, че е искала да направи само приятна шега. Но когато видях първото теглене на лъка по струните, получих толкова силно сърцебиене, защото помислих, че ще умра.

Но представете си чувствата ми, когато напълно заслужено ръкопляскането след първата част заглуши съвсем оркестъра. Този бърз преход от силен страх към прекомерна радост ме постави в едно възбуждане, наподобяващо на най-силна треска. Ръкопляскането изглежда, не правеше на Анриета никакво впечатление, без да отклони очите си от нотите, които виждаше за пръв път, тя изсвири една след друга още шест части със същото съвършенство. Когато напусна мястото си, тя не отправи към компанията никакъв знак на благодарност за ръкоплясканията, а се обърна с любезно изражение към младия артист и му каза с приятелска усмивка, че никога не е свирила на по-добър инструмент. След това се обърна към компанията и каза:

— Моля ви да извините малката суетност, която ме принуди да злоупотребя в продължение на половин час с вашето търпение.

Този достоен и същевременно прелестен комплимент съвсем ме развълнува и аз се скрих в градината, за да заплача там, където никой не можеше да ме види.

— Та коя е тази Анриета? — извиках аз с трогнато сърце, проливайки сълзи. Какво е това съкровище, което притежавам! Моето щастие ми се струваше твърде голямо, за да мога да бъда достоен за него.

Потънал в тези размишления, които правеха сълзите ми двойно по-сладки, аз бих останал още дълго в градината, ако сам Дюбоа не беше ме потърсил. Той ме намери въпреки нощната тъмнина, която цареше в алеята, където аз мечтаех.

Той беше неспокоен поради моето изчезване, но аз го успокоих, като му казах, че едно леко замайване ме е принудило да изляза, за да подишам чист въздух.

По пътя имах време да изсуша сълзите си. Все пак не можах да премахна червенината от очите си и за щастие последната бе забелязана само от Анриета, която ми каза:

— Знам, ангеле мой, какво си правил там!

Тя ме познаваше и можеше лесно да отгатне какво впечатление беше направила тази вечер на моето сърце.

Дюбоа беше събрал у себе си най-приятните кавалери от двора и вечерята, която той им даваше, беше наредена без разхищаване, но с вкус. Аз седях срещу Анриета, която, като единствена дама, естествено привлече вниманието на всички върху себе си, но тя би могла само да спечели, ако беше заобиколена от един кръг от дами, които положително би превъзхождала, без да се нуждае от други помощни средства, освен от своята красота, своя ум и своите благородни маниери. Тя придаваше прелест на вечерята с обаянието, което излъчваше в разговора. Дюбоа не говореше, но той сияеше от гордост, че му се е удало да има гостенка с една толкова пленяваща красота. С голямо умение тя каза всекиму по нещо любезно и проявяваше толкова такт, че никога не казваше нещо хубаво, без да ме намеси. От своя страна, аз показвах към моята богиня покорност, преданост и благоговение, но тя искаше всеки да отгатне, че аз съм нейният оракул. Тя би могла да бъде счетена за моя жена, но така, както аз се държах спрямо нея, това би трябвало да наглежда невероятно.

Когато разговорът дойде до качествата на френската и испанската нация, Дюбоа избърза да я попита, на коя нация дава предимство.

Въпросът беше извънредно деликатен, тъй като половината от присъстващите бяха испанци, а другата половина — французи.

Но Анриета отговори така добре, че испанците биха искали да бъдат французи, а французите — испанци. Ненаситен, Дюбоа я запита след това какво мисли за италианците. Аз изтръпнах. Някой си господин дьо Ком поклати неодобрително глава, но приятелката ми не отклони въпроса.

— Какво да ви кажа за италианците? — попита тя. Аз познавам само един-единствен, ако съдя по единия за всички, преценката ми би била сигурно много благоприятна за тях. Но един-единствен пример не може да служи за правило.

По-добре тя не би могла да отговори по никой начин. Но, както читателят може да си помисли, аз се направих като че не бях чул нищо и за да попреча на недискретния Дюбоа да разпитва по-нататък, дадох на разговора друга насока, като му зададох няколко безлични въпроса.

Разговорът се пренесе върху музиката и по този повод един испанец попита Анриета дали не свири на някакъв друг инструмент, освен чело.

— Не — отговори му тя, — имах влечение само към чело. Научих го в манастира, за да угодя на майка си, която свиреше доста добре и ако баща ми, съобразявайки се с правилата, не бе изрично заповядал и ако при това не бе подкрепен от епископа, игуменката никога не би ми позволила да свиря.

— Та каква причина би могла тя да има да ви забрани това?

— Набожната годеница на Бога твърдеше, че бих могла да свиря чело само в едно неприлично положение.

При тези думи испанците си захапаха устните, французите обаче се изсмяха високо и не се скъпяха със своите епиграми относно съвестната калугерка.

След няколко минути Анриета направи едно леко движение, като че моли за позволение да стане. Станахме всички и след малко си отидохме.

Горях от желание да остана сам с богинята на моята душа, зададох й стотина въпроси, без да й дам време да отговори.

— Ах, ти имаш право, моя Анриета, задето не искаше да отидеш, понеже беше сигурна, че ще ми създадеш неприятели. Сигурно ме ненавиждат, но аз се смея на това: ти си целият свят за мен. Жестока приятелко! Ти щеше почти да ми отнемеш живота с твоето чело, защото не можех да смятам въздържанието ти за естествено и помислих, че си полудяла. Но когато след това чух, трябваше да изляза, за да дам свобода на сълзите си. Те ме освободиха от ужасната тежест, която изпитвах. Кажи ми сега, заклевам те, какви таланти още притежаваш? Не скривай никой от мен, защото би могла да ме убиеш, ако го проявиш внезапно по изненадващ начин.

— Нямам никакви други таланти, сърце мое, изпразних чувалчето си наведнъж, сега ти познаваш напълно твоята Анриета. Ако преди един месец не беше ми казал случайно, че намираш музиката съвсем безвкусна, то сигурно бих ти разказала, че свиря много добре на чело, но те познавам, ако ти го бях казала, ти би побързал да ми набавиш инструмент, а твоята приятелка не желае да се забавлява с нищо, което те отегчава!

Още на следния ден тя получи едно отлично чело. Далеч от това да ме отегчи някога, тя ми доставяше чрез него всякога една нова наслада и аз вярвам, че един човек, който няма наклонност към музиката, ще стане непременно страстен любител, когато изпълняващото я лице е постигнало съвършенство и когато той обожава това лице.

Човешкият глас на челото надминава този на всеки друг музикален инструмент, той проникваше всеки път в сърцето ми, когато моята приятелка свиреше. Последната беше убедена в това и ми доставяше всекидневна наслада. Бях така възхитен от нейната дарба, че й предложих да дава концерти, но тя беше тъй предпазлива да не се съгласи на това. За жалост, въпреки предпазливостта й, не можехме да отклоним волята на съдбата. Съдбоносният Дюбоа ни посети в деня след хубавата вечеря, за да ни благодари и да получи похвалите, които ние му направихме за неговия концерт, за неговата вечеря и за неговото отбрано общество.

— Чувствувам, уважаема госпожо — каза той на Анриета, че ще трябва да положа голям труд, за да се отбранявам срещу настоятелните молби, с които ще ме обсипят да ви бъдат представени.

— Вашият труд, господине, не ще бъде много голям, както знаете, аз не приемам никого.

Дюбоа не се осмели да говори повече за представяне.

На същия ден получих едно писмо от младия капитан, който ми съобщаваше, като притежател на ножа и ножницата на Свети Петър, че ходил до Франция с двама магьосници, които обещали да извадят съкровището.

Но за негова голяма изненада той не бил приет, молеше ме да му пиша и да отида лично, ако искам да получа част от съкровището. Както може да се помисли, писмото остана без отговор, но бих искал на драго сърце да кажа на моите читатели, че изпитах голяма радост от това, дето ми се беше отдало да предпазя честния, но прост селянин от измамници, които биха го разорили.

Беше изтекъл един месец от онази вечеря у Дюбоа и през това време ние бяхме щастливи духом и телом, понеже никога нито един свободен момент не ни бе дал повод да се прозяваме. Единственото ни удоволствие вън от къщи беше разходка с кола извън града при хубаво време. Понеже никога не слизахме и не отивахме на никое обществено място, никой не можеше да се запознае с нас, впрочем никой не би могъл да намери повод за това, макар че приятелката ми вероятно бе събудила любопитство у хората, с които случаят ни беше събрал, особено на вечерята у господин Дюбоа. Анриета беше станала по-смела, а аз по-доверчив, след като бяхме видели, че нито в театъра, нито в онова общество някой я беше познал. Тя се страхуваше само от висшите благородници.

Когато един ден се разхождахме пред вратата Колорно, срещнахме херцога с неговата съпруга, които се връщаха в града. Миг по-късно дойде една друга кола, в която седяха Дюбоа и един непознат за нас господин. Едва колата ни беше минала покрай тяхната, когато един от нашите коне падна. Господинът, който седеше до Дюбоа, накара да спрат колата му, за да ни прати помощ. Докато изправяха коня отново на крака, той дойде с благородно приличие до нашата кола и направи на Анриета един съобразен с обстоятелствата комплимент. Като изтънчен учтив човек, който винаги се стремеше да се представи в благоприятна светлина за сметка на другиго, Дюбоа не пропусна възможността да й каже, че той бил министър Дютийьо. Приятелката ми отговори само с обичайното навеждане на главата. Когато конят беше отново на краката си, ние продължихме разходката си, след като благодарихме на господина за тяхната любезност. При обикновени обстоятелства една толкова обикновена среща не би имала никакви последици, но често малки причини предизвикват най-големи събития!

На следния ден Дюбоа дойде при нас на закуска. Той ни каза веднага, без заобикалки, че господин Дютийьо бил възхитен от щастливия случай, който му доставил удоволствието да се запознае с нас, и го натоварил да ни помоли за позволението да ни посети.

— Уважаемата госпожа или мене? — попитах веднага.

— И двамата.

— Много любезно. Но всеки за себе си, защото госпожата, както знаете, има своя стая и аз — моя.

— Да, но те са толкова близко една до друга.

— Признавам. Но трябва да ви кажа, че що се отнася до мен, аз ще побързам да отида при негово превъзходителство, ако господин министърът има да ми даде някаква заповед, или да ми съобщи нещо, моля ви да му кажете това. А що се отнася до госпожата, то тя е тук, понеже аз, господин Дюбоа, съм само неин много покорен слуга.

Смеейки се и много учтиво, Анриета му каза:

— Господине, аз ви моля да предадете на господин Дютийьо моята благодарност и да го попитате дали ме познава.

— Убеден съм, уважаема госпожо, че не ви познава.

— Виждате ли? Той не ме познава, а иска да ме посети. Съгласете се, че ако го приема, бих му дала основание да си състави едно твърде особено мнение за мен. Кажете ми, въпреки че никой не ме познава и сама не търся познанството на никого, все пак не съм никаква авантюристка, а и следователно, не мога да имам честта да го приема.

Дюбоа почувства, че беше направил грешка и замълча. През следващите дни той ни посети още няколко пъти, но ние не го попитахме как е приел министърът нашия отказ.

Три седмици по-късно дворът се намираше в Колорно; имаше великолепен празник и всеки имаше свободен достъп до парка, който беше осветен през цялата нощ. Фаталният гърбав Дюбоа ни говори толкова много за този празник, че ние получихме желание да отидем. За нас това беше ябълката на Адам. Дюбоа ни съпроводи. Ние отпътувахме един ден напред и наехме жилище в гостоприемница.

Надвечер отидохме да се разхождаме в парка и случаят пожела високопоставените владетели да се намерят също там заедно със свитата си. Госпожа дьо Франс направи на минаване покрай нас един поклон на моята Анриета по обичая на Версайския двор, но без да се спре. По този повод погледът ми падна върху един кавалер, който вървеше до инфанта дон Люис и наблюдаваше приятелката ми внимателно. Скоро след това ние се върнахме и срещнахме отново същия кавалер, който ни направи един дълбок поклон и помоли Дюбоа да го изслуша за една минута. Вървейки след нас, те разговаряха в продължение на четвърт час. Искахме да напуснем вече парка, когато непознатият господин ускори стъпките си и след като ме помоли много учтиво за извинение, попита Анриета дали има честта да бъде познаван от нея.

— Не си спомням да съм имала някога честта да ви видя.

— Това е достатъчно, госпожо, моля ви извънредно много за извинение.

Дюбоа ни каза, че господинът бил доверен приятел на инфанта дон Люис. Той помислил, че познава уважаемата госпожа и затова го помолил да й го представи. Дюбоа му казал, че се наричала Д’Арчи и щом я познавал, то нямал нужда от него, за да й направи посещение. Господин Д’Антоан му отговорил, че името Д’Арчи му било непознато, но той не би желал да се излъже.

— В тази неизвестност — продължи Дюбоа, — той сам предложи да поиска осветление, но сега трябва да е убеден, че се е излъгал.

След ядене Анриета ми се стори неспокойна и аз я попитах дали не се е само престорила, че не познава господин Д’Антоан.

— Уверявам те, приятелю, че това не беше преструвка. Името му ми е известно, той е от едно прочуто провансалско семейство, но самият той ми е съвсем непознат.

— Възможно ли е да те познава?

— Може би ме е виждал, но аз положително не съм говорила никога с него, иначе бих го познала.

— Тази среща ме безпокои и струва ми се, че тя не е без значение за теб.

— Признавам това.

— Да напуснем Парма и ако ти се хареса, да отидем в Генуа. А щом работата ми се уреди, ще отпътуваме за Венеция.

— Да, мой мили, тогава ще бъдем по-спокойни. Все пак не мисля, че трябва да бързаме.

На по следния ден се върнахме обратно в Парма и два дена по-късно моят слуга ми предаде едно писмо, като ми каза, че куриерът, който го донесъл, чакал в предната стая.

— Това писмо — казах на Анриета, — ме безпокои.

Тя го взе, отвори го, прочете го и ми го подаде с думите:

— Вярвам, че господин Д’Антоан е честен човек, затова, надявам се, че няма нужда да се страхуваме от нищо. Писмото гласеше следното: „Моля ви, господине, било у вас, било у мене, или на някое друго място, което вие ще бъдете добър да ми определите, да ми дадете възможност да разговарям с вас за нещо, което сигурно много ще ви заинтересува. Имам честта (и тъй нататък)… Д’Антоан.“

Писмото беше подписано: до господин Ди Фаруси.

— Мисля — казах на приятелката си, — че трябва да го видя, но къде?

— Нито тук, нито в жилището му, а в парка на херцога. Отговорът ти трябва да съдържа само часа и мястото на отиването ти.

Седнах на масата и му съобщих, че към единадесет и половина часа ще бъда в парка на херцога, като го молех да ми определи друг час, в случай че определеният от мене не му е удобен. Облякох се веднага, за да бъда точно на уреченото време и между другото се помъчихме да изглеждаме спокойни, но не можехме да се предпазим от мрачни предчувствия. Пристигнах навреме и видях, че господин Д’Антоан беше дошъл преди мене. Той ми каза:

— Бях принуден да се сдобия с честта, която ми оказвате, защото не можех да измисля по-сигурно средство да връча на госпожа Д’Арчи това писмо, което ви моля да й предадете. Моля, недейте да ми се сърдите, задето ви предавам писмото запечатано. Ако съм се излъгал, от това няма никакви последици, а и писмото няма нужда даже да бъде отворено, но ако не съм се излъгал, уважаемата госпожа ще определи сама, дали трябва да ви покаже писмото. По тази причина ви го предавам запечатано. Ако наистина сте неин приятел, то съдържанието на писмото ще интересува сигурно, и вас, както уважаемата госпожа. Мога ли да разчитам, че ще бъдете така любезен да й го предадете?

— Господине, давам ви честната си дума за това.

След това ние се разделихме, като си направихме взаимно по един дълбок поклон и аз се завърнах обратно в моята гостоприемница.