Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (6)

Глава пета

Смъртта на моята баба и последиците от това. Загубвам благоволението на господин Де Малипиеро. Нямам вече дом. Тинторета. Отивам в семинарията. Изгонен. Затворен в укрепление.

По време на вечерята говорихме само за бурята и арендаторът, който познаваше слабостта на жена си, ми каза, че бил убеден, че не ще пътувам още веднъж с нея.

— Както и аз с него — извика бързо младата жена, — защото той е безбожен човек, който със своите лоши шеги предизвиква светкавиците!

Жената умееше така сръчно да ме избягва, че не ми се удаде нито за момент да остана насаме с нея.

Когато се върнах във Венеция, намерих моята добра баба болна и поради това трябваше да скъсам с всички досегашни мои навици на живот. Обичах я твърде много, за да не се погрижа с цялото си възможно старание за нея. Затова не се отделих нито за момент от леглото й, докато тя не изпусна и последната си въздишка. Беше й невъзможно да ми остави нещо, тъй като бях получил приживе всичко, което можеше да ми даде. Въпреки това смъртта й имаше такива последици за мен, че трябваше да преустроя коренно живота си.

Един месец след нейната смърт получих писмо от моята майка. Тя ми пишеше, че тъй като не виждала никаква възможност да се върне във Венеция, решила да освободи къщата, за която досега бе плащала наем. Била съобщила намеренията си на абат Гримани и аз съм трябвало да постъпя съгласно неговите разпореждания. Той бил получил нареждането да продаде мебелите и да заведе мен, както и моите братя и сестри в някой добър пансион. Мислех, че съм задължен да отида при Гримани и да го уверя, че винаги ще се подчинявам на неговите разпореждания.

Наемът за къщата беше предплатен до края на годината и след като знаех, че вече няма да имам жилище и че всичките мебели ще бъдат продадени, не ограничавах повече своите нужди. Бях вече продал някои долни дрехи, пердета, килими, порцелан. Сега продължих с огледала, кревати и др. Не се самозалъгвах, че на това ще бъде погледнато с лошо око, но знаех, че всичко беше наследство от баща ми, върху което майка ми нямаше права. А да се спогодя с братята си винаги имах още достатъчно време.

Четири месеца по-късно майка ми отново ми писа. Писмото й бе с адрес от Варшава и в него намерих прибавено още едно писмо. Тя ми пишеше:

Тук се запознах, мили сине, с един учен минимит^[1] — калабриец, чиито отлични качества отправяха мислите ми към теб при всяко негово посещение. Преди една година му казах, че имам син, който иска да стане духовник, но нямам средства да го издържам. Отговори ми, че този син би станал и негов, ако бих могла да ходатайствам пред кралицата той да стане епископ в своята родина. Това лесно би могло да стане, ако тя има добрината да пише на своята дъщеря, кралицата на Неапол, и да й го препоръча.

Пълна с упование в Бога, аз се хвърлих в краката на Нейно Величество и получих милостта й. Кралицата се съгласи да пише на дъщеря си и почтеният прелат е назначен вече от папата за епископ на Марторано. Верен на своята дума, той ще те вземе със себе си, сине мой, към средата на идната година, защото за да стигне в Калабрия, трябва да мине през Венеция. Той сам ти пише това в тук приложеното писмо. Отговори му веднага и изпрати писмото си до мен. Аз ще му го предам. Той ще те поведе по пътя, който води към най-високите върхове на църквата. Представи си какво утешение ще бъде за мен, когато след двадесет или тридесет години ще имам щастието да те видя поне като епископ! До времето на неговото идване абат Гримани ще се грижи за теб. Давам ти моята благословия.

Писмото на епископа беше написано на латински и повтаряше съдържанието от писмото на майка ми. Освен това то беше твърде обещаващо. Съобщаваше ми, че ще остане във Венеция само три дни.

Отговорих както подобаваше.

Тези две писма ми забъркаха главата. Сбогом, Венеция! Със сигурен изглед за най-бляскаво щастие, едва можех да дочакам да стъпя на попрището, което щеше да ме отведе до тази цел и се поздравих, че се разделям без съжаление с всичко, което оставям в родината си, „Суетностите се свършиха!“ — казах си аз. „За в бъдеще ще се интересувам само от големи и важни неща“. Господин Гримани ми направи най-хубави комплименти за моята съдба и ме увери, че щял да положи най-големи грижи да ми намери добър пансион, в който да постъпя към Нова година, за да дочакам пристигането на епископа.

Господин де Малипиеро, който беше голям мъдрец и виждаше, че губя ценно време във Венеция в удоволствия и развлечения, беше възхитен, че още следващата година щях да потърся щастието си другаде и че с готовност се подчинявах на обстоятелствата. По този повод той ми даде един съвет, който никога няма да забравя. Прочутото правило на стоиците: — „Следвай Бога“! — трябва да се изкаже по-точно със следните думи: предостави се на това, което съдбата ти предлага, доколкото не чувствуваш отвращение към него. Това е демонът на Сократ — „често предупреждаваш, рядко насърчаваш“, — откъдето произлиза и изречението на същите стоици — „съдбата посочва пътя“.

Дотук се простираха знанията на господин де Малипиеро. Той беше учен, без да е чел друга книга, освен тази на естествения морал. Но като че ли трябваше да се докаже, че нищо не е съвършено и че всичко има своята добра и лоша страна. Макар че следвах неговите принципи, един месец по-късно се случи събитие, което ми навлече неговата немилост и от което не почерпих никаква поука.

Господин сенаторът вярваше, че може да прочете по известни признаци по лицата на младите хора, че за всичко в живота си трябва да благодарят на щастието си. И щом беше убеден, че е забелязал това, той приближаваше въпросният млад човек до себе си, за да го поучи как може да подпомогне щастието си с разумно поведение. Той разсъждаваше много вярно, че в ръцете на непредпазливия лекарството става отрова, както и че отровата в ръцете на един мъдрец става лекарство.

По мое време той покровителствуваше трима млади хора, за чието образование правеше всичко, което беше по силите му. Това бяха, освен мен, Тереза Имер, която читателят отчасти вече познава и по-късно ще опознае по-добре, и дъщерята на Гардела, гондолиер, която беше три години по-млада от мен и имаше прелестно миловидно личице. За да й създаде бъдеще, спекулативният старец я накара да учи танци, „понеже не е възможно“, казваше той, „билярдна топка да падне в мрежата, ако не е ударена“. Това младо момиче игра по-късно под името Аугуста блестяща роля в Лайпцигското общество. В 1757 година тя бе призната за официална любовница на Вюртембергския херцог. Беше очарователна. За последен път я видях във Венеция, където умря преди две години. Нейният съпруг, Микеле д’Агата, се отрови малко след нейната смърт. Един ден, след като ние тримата се бяхме нахранили у сенатора, той ни остави сами, за да се отдаде на обичайната си следобедна почивка. Няколко минути по-късно малката Гардела си отиде, тъй като имаше урок. Останах сам с Тереза, която съответствуваше на вкуса ми, макар че дотогава никога не бях любезничил с нея. Седяхме един срещу друг на една малка масичка с гръб към вратата на кабинета, където, както мислехме, спеше старият господин. По някакъв повод пожелахме да установим разликата в нашето телесно устройство. Но тъкмо бяхме стигнали до най-интересната част от нашата задача, трябваше да оставим работата недовършена, тъй като аз получих силен удар с бастун по гърба и веднага след това втори, който без съмнение щеше да бъде последван от още много други, ако не бях си плюл на петите. Без пелерина и шапка се втурнах през глава навън и се затворих в стаята си у дома. Само четвърт час след това получих двата изоставени предмета по една стара домакиня на сенатора, заедно с едно писмо, в което ми се забраняваше да стъпя отново в двореца на Негово Превъзходителство. Без да губя нито минута, му отговорих следното:

Когато ме ударихте, бяхте разгневен, следователно не можете да се похвалите, че сте ми дали урок, който заслужава да бъде научен. Не мога да ви простя и поради това, че би трябвало да забравя, че сте мъдрец, а това аз никога няма да мога.

Благородният господин имаше може би право, ако гледката, която му представихме, не му бе харесала. Но въпреки цялата му предпазливост, в случая той бе действувал много непредпазливо, тъй като всички слуги научиха причината за моето изпъждане и скоро целият град се смееше на моята история. Както ми каза Тереза по-късно, той не се осмелил да я укорява. Естествено и тя не се осмелила да го моли за милост към мен.

Наближаваше моментът, когато трябваше да напусна дома на моя баща. Една хубава сутрин видях пред себе си мъж на около четиридесет години с черна перука, яркочервено наметало и много почерняло от слънцето лице. Той ми връчи писмена заповед от господин Гримани да му предам всички мебели от къщата по опис, който носеше у себе си и чието копие се намираше у мен. Аз взех моя опис и му показах всички мебели, отбелязани в него, които не бяха поели по друг път, като за тези, които липсваха, казах, че не знам какво е станало с тях. Господинът повиши тон, като че ли беше господар на къщата и започна да вика, че искал да знае какво съм направил с тях. Този тон не ми хареса. Отговорих му, че не съм длъжен да му давам сметка и понеже той продължи да крещи, му посочих вратата с тон, който показваше, че зная, че съм господар в собствената си къща.

Считах се задължен да известя господин Гримани за случилото се и затова отидох рано при него, но там намерих същия дангалак, който му беше разказал вече всичко. След остра нападка, която мълчаливо оставих да премине край ушите ми, абатът поиска сметка за всичко липсващо. Казах му, че е трябвало да продам нещата, за да не правя дългове, след което той започна да се държи с мен като с крадец. Каза ми, че съм нямал право на това и че той знаел вече какво да прави. Накрая ми заповяда да напусна веднага къщата.

Извън себе си от гняв, изтичах при един евреин, за да му продам всичко, каквото все още беше останало, но тъкмо когато исках да вляза в дома си, намерих пред вратата един съдебен служител, който ми връчи заповед. Прочетох я и открих, че бе издадена по искане на някой си Антонио Рацета. Това беше мъжът с почернялото лице. По всички врати имаше вече печати и аз не можех да вляза дори в стаята си, тъй като съдебният пристав се бе показал така предвидлив да остави пазач. Незабавно отидох при господин Роза и в общи черти му изложих случая. Той взе заповедта, прочете я й ми каза: „Печатите ще бъдат снети утре сутринта. Междувременно ще направя това достояние на главния държавен адвокат. Тази нощ, драги мой, ще трябва да спите при някой приятел. Това е насилие, но ще ви се плати скъпо за него. Рацета действува по препоръка на господин Гримани.“

— Това е негова работа.

Прекарах нощта при моите ангели и на другата сутрин отидох в къщи, където намерих печатите свалени. Тъй като Рацета не се яви, господин Роза го покани от мое име пред Наказателния съд и се разпореди, ако не се отзове и на втората покана, да бъде затворен. На третия ден господин Гримани ми писа писмо и ми заповяда да отида при него. Отидох веднага. Щом ме видя, той ме попита с груб тон какво собствено искам?

— Да се предпазя от насилие, да се поставя под закрилата на закона и да се защитавам срещу един човек, с когото никога не би трябвало да имам нищо общо и който ме принуди да прекарам нощта на лошо място.

— На лошо място?

— Естествено. Той нарочно ми попречи да си отида в къщи.

— Сега имаш къщата си. Но преди всичко иди при адвоката си и му кажи да спре всички действия срещу Рацета, защото той е постъпил така по моя заповед. Ти щеше вероятно да продадеш и всички останали мебели. Затова взехме предохранителни мерки. Предоставям ти стая в Сан Джовани Кризостимо^[2] в една моя къща, чийто първи етаж заема нашата първа балерина Тинторета. Кажи да пренесат нещата ти там и идвай всеки ден да ядеш у дома. Дадох сестра ти в един много добър пансион, а братята ти — в друг. По този начин всичко ще се нареди от добре по-добре.

Отидох веднага при господин Роза, за да му съобщя за станалото. Приех изцяло съвета му да направя всичко, каквото иска господин Гримани. Освен това този изход беше напълно удовлетворяващ ме, още повече, че поканата да се храня при него ми правеше чест. Бях много любопитен и за новото си жилище при Тинторета, понеже по това време много се говореше за нея, тъй като княз фон Валдек правеше големи разходи по поддържането й.

Епископът щеше да дойде по средата на лятото. Значи трябваше да почакам във Венеция най-много още шест месеца, за да поема едно ново поприще, което очаквах да ме отведе може би до папския престол. Виждах всичко в розова светлина и духът ми се издигна лъчист във висините. Градях най-чудни въздушни кули.

По обяд отидох у господин Гримани, където трябваше да седна до Рацета, този неприятен за мен събеседник. През цялото време се правех, че не го виждам. След ядене отидох за последен път в моята хубава къща в Сан Самуеле. Оттам накарах да пренесат всичките ми вещи с гондола в новото ми жилище.

Госпожица Тинторета, която не познавах лично, но чието поведение и характер познавах добре, беше посредствена танцьорка, нито красива, нито грозна, но доста духовита. Княз фон Валдек пръскаше луди пари по нея, но нямаше нищо против тя да запази своя предишен покровител, един благороден венецианец от измрелия род Лино, тогава на шестдесет години, който прекарваше по цели дни при нея.

Този благороден господин, който ме познаваше, дойде вечерта при мен с поздрав от страна на госпожицата, която ми съобщаваше, че била възхитена да ме види в къщата си и че щяло да й направи голямо удоволствие, ако я посетя.

Извиних се пред господин Лино, че не съм знаел, че съм в нейната къща, тъй като господин Гримани не ми е казал нищо за това, иначе бих счел за свой пръв дълг да я посетя още преди да съм се нанесъл в жилището. След тези извинения последвах с готовност пратеника, който ме представи на своята държанка и запознанството бе извършено.

Тя ме прие като принцеса, свали ръкавиците си, за да ми подаде ръка за целувка и съобщи името ми на пет или шест присъствуващи господа, чиито имена изброи едно след друго. След това ме покани да седна до нея. Беше венецианка и затова намирах смешно да говори на френски. Казах й, че не разбирам този език и я помолих да ми говори на италиански. Учудена, че не разбирам френски, тя ми каза с доста обидено изражение на лицето, че с това съм щял да направя лошо впечатление, тъй като в нейната къща, където приемала много чужденци, не се говорел почти никакъв друг език, освен френски. Обещах й да го науча. Един час след това дойде князът, на когото тя ме представи. Той беше много любезен с мен. Говореше добре италиански и през цялото време на карнавала се отнасяше извънредно благосклонно с мен. Към края на карнавала ми подари табакера като награда за един твърде лош сонет, който бях написал за неговата красива Маргерита Гризелини. Това беше фамилното име на Тинторета, а прякорът й се дължеше на факта, че баща й бе бояджия.

Тинторета притежаваше много повече качества от Джулиета да очарова умни хора. Тя обичаше поезията и, ако не чаках моя епископ, бих се влюбил в нея. Самата тя обичаше един млад лекар, отличен човек на име Ригелини, който умря в разцвета на живота си и за когото и сега жаля. В спомените ми от дванадесет години по-късно, отново ще имам възможност да говоря за него.

Към края на карнавала майка ми писа на абат Гримани, че би било неприлично епископът да ме намери да живея при една танцьорка и абатът реши да ме снабди с прилично и достойно жилище. Той се посъветвал със свещеника Тозело и двамата не могли да измислят нищо по-добро от това, да ме дадат в семинария.

Всичко било уговорено без мое знание и свещеникът се зае да ме уведоми за това при свършен факт, като същевременно ме убеждаваше да отида доброволно. Когато обаче го чух да говори с успокоителен тон, който трябваше да ми подслади горчивата чаша, аз неволно се изсмях високо. Трябва да се е учудил безкрайно, когато му казах, че съм готов да отида всякъде, където намират за добре.

Идеята на двамата господа беше смешна, защото как можаха да си помислят да вкарат в семинария един седемнадесетгодишен младеж, и то младеж като мен! И тъй като не чувствувах никаква ненавист срещу това и, както винаги, следвах моя сократовски демон, решението им ми се стори извънредно забавно и аз не само се съгласих, но дори настоявах по-скоро да отида там. Казах на господин Гримани, че съм готов на всичко, стига Рацета да не се намесва. Той ми обеща, но наруши думата си още щом излязох от семинарията. Аз всъщност никога не можах да разбера точно дали този абат Гримани беше добър, защото беше глупав. Всичките му братя бяха като него. Щастието не може да изиграе по-лоша шега на един разумен млад човек от тази да го направи зависим от един глупак. Няколко дни след това свещеникът накара да ме облекат като семинарист и ме заведе в семинарията в Сан Чиприано в Мурано, за да ме представи на ректора.

Епископската църква на Сан Чиприано се обслужваше от сомаски монаси. Това е орден, основан от един венециански благородник, благочестивия Веронимо Емилиани. Ректорът ме прие много сърдечно и любезно, но от ласкателната реч, която ми дръпна, подразбрах, че по негово мнение ме дават в семинария, за да ме накажат или най-малкото да ми попречат да продължа неприличното си поведение. Понеже това накърни самочувствието ми, побързах да му кажа: „Отче, аз не предполагам, че някой би имал дързостта да иска да ме накаже.“

„Не, не, сине мой! Аз исках само да кажа, че вие ще се чувствувате тук много добре.“

След това той ме разведе и ми показа три зали с най-малко сто и петдесет семинаристи, после десет до дванадесет класни стаи, столовата, спалнята, градините за свободните часове, при което с всички сили се стараеше да ме убеди, че тук ще намеря най-щастливия живот, какъвто един млад човек би могъл да си пожелае. При пристигането на епископа съм щял да съжалявам, че трябва да напусна. Същевременно обаче всички ме окуражаваха, като казваха, че съм щял да прекарам тук най-много пет-шест месеца. Тяхната убедителност ме развеселяваше.

В началото на март постъпих в семинарията. Подготвих се за това, като прекарах предшествуващата нощ между моите две приятелки, които поляха леглото с обилни сълзи. Те, както и тяхната леля и добрият господин Роза, не можеха да разберат, как един млад човек като мен може така доброволно да се подчини.

В деня преди отиването ми в семинарията бях така предпазлив да предам всичките си книжа на госпожа Мандзони да ги пази. Това бе един дебел пакет, който едва петнадесет години по-късно получих от доблестната дама. Тя е жива и днес, на деветдесет години е и е запазила своето добро настроение и превъзходно здраве. Госпожа Мандзони ме прие сърдечно и ми каза, че няма да остана нито месец в моята семинария.

— О да, извинете, уважаема госпожо! Отивам на драго сърце и ще чакам там моя епископ.

— Вие сам не се познавате. Не познавате също и вашия епископ, при когото едва ли ще останете дълго.

Свещеникът ме придружи в една гондола към семинарията, но при Сан Микеле трябваше да спрем, защото започнах силно да повръщам. Братът аптекар ме излекува с вода от маточина.

Без съмнение този пристъп на слабост беше предизвикан от това, че бях накадил много тамян пред олтара на любовта. Влюбеният, който знае какво е чувствувал, когато е бил при любимото същество и се е опасявал, че го вижда за последен път — такъв влюбен лесно би могъл да си представи в какво състояние се намирах в тези последни мигове, когато мислех, че още мога да поостана и се полюбувам на моите две приятелки. Никога не желаем едно жертвоприношение да бъде последно и не спираме да принасяме жертви, докато у нас не остане вече никакъв тамян!

Свещеникът ме предаде на ректора; занесоха нещата ми в спалнята, където отидох и аз, за да оставя наметалото и шапката си. Въпреки моя ръст аз не бях поставен в класа на големите, понеже още нямах предписаната възраст. Нека отбележа, че тогава от суетност носех още мъха на страните си, защото той беше неоспоримо доказателство за моята младост. Без съмнение това беше смешно, но в коя възраст човек престава да бъде смешен?! Човек се освобождава по-лесно от пороците си, отколкото от смешните прояви. Тиранията, под която бях поставен, не отиде дотам да ме принуди да се бръсна. Само в тази единствена точка аз я намирах снизходителна.

— В кой клас — ме попита ректорът — искате да постъпите?

— В догматиката^[3], предостойни отче. Искам да уча църковна история.

— Ще ви заведа при отеца за препитване.

— Аз съм доктор, Ваше Високопреподобие, и не искам да държа изпит.

— Нужно е, обични сине, елате.

Тази необходимост ми се стори обидна и ме изпълни с негодувание. Веднага реших да си отмъстя и тази мисъл възвърна доброто ми настроение. Отговорих така лошо на всички латински въпроси и направих толкова много езикови грешки, че той се видя принуден да ме прати в най-нисшия клас, граматиката. Така аз се видях за голямо мое неудоволствие другар на двадесет малки десетгодишни момчета.

Почивката ми достави голямо удоволствие, защото моите другари по спалня, които бяха най-малко във философския клас, ме гледаха с комично презрение. Те разискваха помежду си своите възвишени тези и ми се смееха, когато се вслушвах внимателно в тези разисквания, които би следвало да са за мен пълна гатанка. Не смятах да се издавам, но едно непредвидено обстоятелство ме принуди да сваля маската.

Монахът-сомаск отец Барбариго от манастира дела Салуте във Венеция, при когото изучавах физика, посети ректора. Той ме видя, когато излизахме от литургия, и ме отрупа с хиляди комплименти. Първият въпрос, който ми зададе, беше за науката, с която се занимавам и реши, че се шегувам, когато му отговорих, че съм в граматическия клас. Ректорът дойде при нас, аз се сбогувах и всеки отиде в своя клас.

Един час по-късно ректорът дойде и ме извика навън.

— Защо — ме попита той — сте се правили на невежа при изпита?

— Защо — му отговорих аз — вие извършихте неправдата да ме подлагате на изпит?

Той се понамръщи, но ме премести в догматическия клас, където моите другари по спалня с най-голямо учудване ме видяха да влизам следобеда, в часа за почивка. Те ме заобиколиха и всеки искаше да стане мой приятел, така че скоро си възвърнах доброто настроение.

Между тях особено ми хареса със своето красиво лице и умствените си дарби един петнадесетгодишен младеж, който — ако е още жив, сега сигурно е епископ. Той ми вдъхна жива симпатия и през часовете за почивка аз отивах да се разхождам само с него, вместо да играя кегли с останалите. Говорехме за поезия и се възхищавахме на хубавите оди на Хораций. Предпочитахме Ариосто пред Таси и презирахме напълно Петрарка, както и Тасони и Муратори, които го критикуваха. За четири дни ние станахме такива добри приятели, че се ревнувахме един друг и се сърдехме като истински любовници, когато единият оставеше другия и тръгнеше с някой трети.

Един мирянин надзираваше спалнята и имаше задачата да поддържа реда в нея. След вечеря всички се отправяха към спалнята, водени от монах, когото наричаха префект. Всеки отиваше до леглото си, молеше се тихо, събличаше се и си лягаше. Префектът си лягаше едва след като се увери, че всички ученици са вече в леглата си. Голям фенер осветяваше залата, която образуваше правоъгълник от осемдесет на десет стъпки. Леглата бяха поставени на равни разстояния и до главата на всяко легло се намираше молитвен стол, всъщност обикновен стол, и куфарът на семинариста. В единия край на залата се намираха умивалниците, а в другия — леглото на префекта. Леглото на моя приятел бе срещу моето, а фенерът се намираше точно между нас.

Главното задължение на префекта беше да внимава никой ученик да не ляга в леглото на друг, защото се приемаше, че такова посещение не може да бъде невинно и на него се гледаше като на голямо престъпление. Леглото беше за спане, а не за да се забавляваме с другаря си. Считаше се за установено, че ако един семинарист легне в чуждо легло, това става само с неморални намерения. В собственото си легло обаче всеки беше пълен господар на себе си, напълно несмущаван; там той можеше да върши всичко, каквото пожелае и в същото време толкова по-зле за него, ако злоупотреби с тази си свобода. В Германия са забелязали, че тъкмо в онези места, където се събират млади хора, чиито родители полагат особени усилия да попречат на онанизма, порокът се среща най-често.

Съставителите на тези разпоредби бяха невежи глупаци, които не познаваха нито човешката природа, нито морала. Природата има нужди, които трябва да бъдат задоволени, и Тисо^[4] има само дотолкова право, доколкото неговите разсъждения засягат млади хора, които злоупотребяват със свободата си. Но злоупотребата би била много рядка, ако директорите бяха умни и мъдри и ако не издаваха нарочни забрани против нея, защото младите хора се поддават на тези опасни отклонения само заради удоволствието от неподчинението, пък и склонността към това е така естествена у човека, че тя е започнала с Адам и Ева.

През нощта на деветия или десетия ден от моето пребиваване в семинарията аз почувствах как някой легна до мен в леглото ми. Този някой хвана ръката ми, разтърси я и ми каза името си. Едва можах да сдържа смеха си. Беше моят приятел. Събудил се и понеже видял фенера угаснал, почувствал желание да ми направи посещение. Веднага го помолих да си отиде, понеже се опасявах, че префектът може да се събуди и бихме се намерили в голямо затруднение, защото по всяка вероятност щяхме да бъдем обвинени в ужасно престъпление. В момента, когато му давах този добър съвет, чухме стъпки. Абатът се измъкна от леглото ми, но веднага чух някой да пада и гласът на префекта прогърмя:

— Ах, подлецо! Утре, утре! — След това той запали отново фенера и си легна.

На следващата сутрин, още преди да е ударил звънецът за ставане, в спалнята влезе ректорът, съпроводен от префекта, и каза:

— Чуйте ме всички! Вие знаете какво безобразие е извършено тази нощ. Двама от вас са виновни, но аз искам да им простя и за да пощадя честта им, обещавам, че имената им няма да се узнаят. Всички ще дойдете преди почивката при мен, за да ми се изповядате.

При тези думи той се отдалечи и ние станахме. Съгласно заповедта му следобед всички отидохме при него и се изповядахме. След това се отправихме в градината, където абатът ми разказа, че имал нещастието да изтича право срещу префекта и не знаел как другояче да си помогне, освен да го блъсне. По такъв начин спечелил време, за да стигне, без да бъде познат до леглото си.

— И сега — казах му аз — ти си сигурен в прошката, понеже, естествено, си бил достатъчно разумен и си изповядал грешката си.

— Ти се шегуваш! — отговори приятелят ми. — Добрият ректор не би научил повече от това, което знае, дори и ако моето посещение при теб е било греховно.

— Значи си се изповядал непълно, понеже във всички случаи си виновен за неподчинение.

— Възможно е, но затова вината е негова, понеже ни принуди да се изповядаме.

— Мили приятелю, това, което казваш, е много логично и преподобният господин трябва сега да се увери, че всички от нашата спалня са по-умни от него.

Историята би свършила с това, ако след няколко нощи не бях изпитал желанието да върна на приятеля си дължимото посещение. Към един часа след полунощ трябваше да стана. Ослушах се, чух префекта да хърка, натиснах бързо фитила на нощната лампа и легнах в леглото на моя приятел. Той ме позна и се зарадва като мене на сполучилата шега, но и двамата се вслушвахме внимателно в хъркането на префекта. Щом спря да хърка, аз забелязах опасността, станах и се отправих колкото се може по-бързо към леглото си. Едва легнал в него обаче се натъкнах на две изненади вместо една. Първата беше, че до мене в леглото лежеше още някой, а втората, че видях префекта по риза и със свещ в ръка да минава бавно през залата и да оглежда вдясно и вляво леглата на семинаристите. Че префектът би могъл в един миг да запали свещта с барутна капсула, това разбирах, но по-необяснимо ми беше това, което видях в леглото си — с гръб към мен лежеше един от моите другари, унесен в тежък сън. Взех необмисленото решение да се престоря също на заспал. При второто или третото разтърсване от префекта аз се престорих, че се събуждам, докато другият беше вече наистина съвсем буден. Учуден, че се вижда в моето легло, той се извини с думите „Сбъркал съм — върнах се в тъмното от тоалетната, намерих леглото празно и го помислих за моето.“

— Това е твърде възможно — му отговорих, — понеже аз също трябваше да стана.

— Но как е възможно — каза префектът — да сте легнали в леглото, без да кажете нито дума, че сте намерили мястото си вече заето? Макар и на тъмно, би трябвало да разберете, че сте сбъркали леглото.

— Аз не можех да сбъркам, защото, когато пипах наоколо, докоснах края на това разпятие и с това всяко съмнение беше отстранено, а ученика съвсем не съм забелязал.

— Това, което твърдите, не е вероятно! — отговори нашият Аргус^[5] и с тези думи отиде при лампата, чийто фитил беше изваден. — Фитилът плува в масло, господа. Лампата не е угаснала от само себе си, следователно някой от вас е направил това. Утре ще разберем останалото.

Моят глупав другар се отдалечи и легна в леглото си. Префектът запали лампата, и също си легна. След тази случка, от която цялата зала се разбуди, аз отново заспах спокойно и още спях, когато на разсъмване при нас влезе ректорът с гневно лице, съпроводен от своя телохранител — префекта.

Най-напред ректорът направи оглед на местопрестъплението и започна дълъг разпит с моя съобвиняем, който, естествено, беше главен виновник, а после и с мен, макар че по начало не можех да бъда уличен. След това той излезе навън, като заповяда всички да се облечем и да отидем в църквата за литургия. Щом свършихме, той влезе отново и каза на нас двамата с нежен тон: „Установи се, че сте били в наказуемо съгласие с някой друг, защото лампата иначе не би могла да бъде угасена. Искам да вярвам, че причината за цялото това неприличие е била съвсем невинна или най-малкото е произхождала само от голяма необмисленост. С това обаче е нанесена обида на цялата спалня, послушанието е накърнено и редът е смутен. Това изисква изкупление. А сега идете си!“ Послушахме го, но едва намерили се между двете врати на спалнята, четирима слуги ни хванаха, вързаха ръцете ни на гърба и ни поведоха обратно в залата, където ни накараха да коленичим пред голямото разпятие. Така коленичили, ректорът им нареди да изпълнят заповедта му и слугите нанесоха на всеки от нас по седем или осем удара с въже или тояга, които аз, както и глупавият ми другар понесохме без никакъв вик. Щом обаче ме отвързаха, попитах ректора дали мога да напиша два реда в подножието на разпятието. Той поръча да ми дадат веднага мастило и хартия и аз написах следното:

Заклевам се пред бога, че не съм разменил никога нито дума със семинариста, когото намерих в леглото си. Моята невинност ме кара да протестирам и да се оплача на Негова милост епископа за това подло насилие.

Другарят ми по страдание подписа заедно с мен този протест, след което аз се обърнах към всички присъствуващи ученици, прочетох им нашето обяснение и ги подканих да кажат истината дали някой от тях може да твърди противното на това, което бях написал. Всички извикаха в хор, че никога не са ни виждали да си говорим и че не се знае кой е угасил лампата. Ректорът беше подигран и освиркан и се отдалечи, без да каже нито дума. Въпреки това той ни прати в затвора на петия етаж, където ни вкараха в две отделни килии. Един час по-късно пренесоха куфара, леглото и всичките ми вещи и всеки ден ми донасяха храната горе. На четвъртия ден се яви свещеникът Тозело със заповед да ме отведе във Венеция. Попитах го дали е осведомен по моя въпрос. Отговори ми, че е говорил вече с другия семинарист, знаел всичко и ни считал за невинни. Ректорът обаче не искал да признае несправедливостта си и сам не знаел какво да направи.

Свалих семинаристкото облекло и облякох дрехите, които бях носил във Венеция. Вещите ми бяха натоварени в една лодка. Качих се в гондолата на господин Гримани, с която свещеникът беше дошъл, и заедно отплавахме. По пътя свещеникът каза на гондолиера да свали багажа ми в двореца Гримани, след което ми заяви, че имал заповед от абата да ми каже при слизането във Венеция: ако се одързостя някога да отида в дома му, слугите имали заповед да ме изхвърлят навън.

При манастира на йезуитите той ме остави на брега. Нямах нито солдо^[6] в джоба си и не притежавах нищо друго, освен това, което носех на гърба си.

Към обяд отидох у госпожа Мандзони, която се разсмя от сърце, като видя, че предсказанието й се е сбъднало. След обяда отидох у господин Роза, за да се противопоставя по законен път на тиранията. Разказах му случилото се и той обеща да ми донесе същата вечер у госпожа Орио предложение за извънсъдебно уреждане на въпроса. Отидох там, за да го чакам и се насладя на изненадата, която предизвика появата ми у моите две прелестни приятелки. Наистина, те останаха като гръмнати, а разказът за моите приключения ги учуди не по-малко от самото ми присъствие. Дойде господин Роза и ми даде да прочета съчиненото от него заявление, което обаче поради краткото време не беше успял да потвърди нотариално, но ми обеща да уреди всичко на другия ден.

За вечеря отидох при брат ми Франческо, който беше на пансион у един художник на име Гуарди. Тиранията притискаше и него, както и мен, но аз му обещах да го освободя скоро от нея. Към полунощ потърсих моите две любезни сестри, които ме очакваха с нежно нетърпение, но — тук трябва да си призная с пълно смирение — скръбта, която изпитвах, се отрази вредно на любовта, въпреки четиринадесетдневното ми отсъствие и въздържание. Моята скръб им причини болка и те ме съжаляваха от цялото си сърце. Утеших ги с уверението, че всичко ще мине и загубеното време ще бъде наваксано.

Понеже не знаех накъде да се отправя и нямах нито грош в джоба си, отидох в библиотеката на Сан Марко^[7] където останах до обяд. После се запътих с намерението да обядвам у госпожа Мандзони, но когато излязох от вратата, един войник ме заговори и ми каза, че някакъв господин в гондолата — и той ми я показа — искал да говори с мене. Отговорих му, че ако някой иска да говори с мен, сам трябва да дойде, но когато с приятелски тон войникът добави, че води един приятел със себе си, за да ме отведат насила, аз отидох в гондолата, без да се бавя. Отвращавах се от скандали и се страхувах да не се изложа. Можех да се съпротивлявам, тъй като войниците не бяха въоръжени и не биха посмели да ме арестуват — във Венеция не бе позволено да се арестува по такъв начин. Но аз не мислех за това. Моят избран девиз „sequere deum“ отново се намеси, а и не почувствувах вътрешно упорство. Освен това има моменти на отпускане, когато смелият не е вече смел или не иска да бъде такъв.

Качих се в гондолата, някой дръпна перденцето и аз изведнъж се намерих пред моя зъл гений Рацета и някакъв офицер. Двамата войници седнаха в предната част. Познах гондолата на господин Гримани. Тя леко се отдели от брега и взе посока към Лидо^[8]. Тъй като двамата господа не ми продумаха, аз също запазих пълно мълчание. След половин час гондолата спря пред страничната врата на укреплението Сант Андреа, което се намира на входа на Адриатическо море, точно на мястото, където спира „Бученторо“^[9] когато на Възнесение дожът на Венеция се жени за морето^[10].

Часовият извика подофицера, междувременно ние слязохме и съпровождащият ме офицер ме представи на майора, комуто предаде и едно писмо. Последният прочете и заповяда на своя адютант, господин Дзено, да ме отведе в караулното помещение. Четвърт час по-късно видях моите спътници да отплават обратно, а господин Дзено ми даде три и половина лири, като ми каза, че ще получавам по толкова всяка седмица. Това бе точно заплатата на обикновен войник.

Не почувствувах никакъв гняв, но бях пропит от най-силно отвращение. Надвечер дадох да ми купят нещо за ядене, за да не умра от глад. След това се проснах върху походното легло и прекарах цяла нощ между войниците, без да мога да мигна, защото тези славни войници пееха непрекъснато, ядяха чесън, пушеха лош тютюн, който отравяше въздуха, и пиеха славонско вино, което е черно като мастило и само тези хора могат да го пият.

Много рано на следната сутрин майор Пелодоро — така се казваше комендантът на укреплението — ме повика три себе си и ми каза, че като ме оставил да прекарам нощта в караулното помещение, той изпълнявал заповедта на военния министър на Венеция, тъй наречения Мъдрец на писмото. „И така, господин абате — продължи той, — аз нямам друга заповед, освен да ви задържа в укреплението и да отговарям за вас. Предоставям ви като затвор цялото укрепление. Ще бъдете настанен в хубава стая, в която ще намерите вашето легло и куфара си. Разхождайте се, където ви хареса и знайте, че ще ме направите нещастен, ако избягате. Съжалявам, че са ми наредили да ви давам само по десет солди дневно, но ако имате приятели във Венеция, които могат да ви изпратят пари, пишете им и разчитайте на мен: вашите писма ще бъдат сигурно изпратени. Сега можете да си легнете, ако желаете.“

Заведоха ме в стаята ми. Тя наистина беше хубава, намираше се на първия етаж и имаше два прозореца, от които се откриваше прекрасен изглед. Видях леглото и куфара си, който за мое задоволство не беше разбиван; ключът беше у мен. Майорът се оказа толкова внимателен да остави на масата ми всичко необходимо за писане. Един славонски войник дойде и ми каза учтиво, че ще ме обслужва, за което би трябвало да му платя, когато мога. На всички беше известно, че имам само десет солди. Най-напред поисках да ми донесат една хубава супа и след като я изядох, легнах и спах здрав деветчасов сън. При събуждането майорът прати да ме поканят за вечеря. Убеждавах се все повече, че тук съвсем няма да ми бъде зле.

Отидох при доблестния майор, където намерих събрани множество гости. След като ме представи на съпругата си, той назова всички присъствуващи. Обществото се състоеше от няколко души: изповедника на укреплението, органиста на църквата „Сан Марко“ на име Паоло Вида и неговата хубава жена. Тя беше зълва на майора и мъжът й я беше оставил да живее в укреплението, понеже беше много ревнив, а ревнивите са винаги злепоставени във Венеция. Освен тях присъствуваха още няколко дами, които не бяха съвсем млади, но аз ги намирах прелестни, понеже се отнасяха любезно с мен.

Бях весел по природа и поради това събраното около масата общество ми създаде скоро превъзходно настроение. Тъй като всички изказаха желание да узнаят нещо повече за причините, които бяха накарали господин Гримани да ме затвори, аз им разказах подробно всичко, което се бе случило с мен след смъртта на моята добра баба. Разказът ми трая три часа и аз го разказвах без огорчение, да, дори придадох весели нотки на известни моменти, които иначе не биха се харесали. Обществото ме слушаше с най-голямо съчувствие и на раздяла всички ми потвърдиха своето приятелство и ми предложиха услугите си. И по-късно, до моята петдесетгодишнина съм се радвал винаги на такова щастие, когато съм изпадал в затруднение. Щом само се намереха честни хора, които желаят да узнаят историята на сполетялото ме нещастие, аз просто трябваше да го разкажа, за да им вдъхна приятелство и събудя съчувствието им, така необходимо, за да ги настроя благосклонно към себе си и да ги накарам да ми бъдат полезни.

За да постигна това, не ми беше нужен никакъв друг похват, освен да разкажа нещата просто и точно така, както си бяха, като при това не скривах и обстоятелствата, които можеха да ми навредят. Това е една тайна, която не всички хора знаят да използуват, защото по-голяма част от хората са страхливци, а е нужна смелост да бъдеш винаги искрен. Опитът ме научи, че истината е талисман с безпогрешно обаяние, при условие че не се разхищава по хитреци. Убеден съм, че виновник, който се осмелява да признае открито на един право мислещ съдия вината си, по-лесно ще бъде оправдан, отколкото някой невинен, който извърта нещата. Но да се разберем добре: разказвачът трябва да бъде млад или най-малкото да бъде в разцвета на живота си, понеже за стария човек цялата Вселена е враг.

Майорът пусна много шеги за посещението на семинариста в леглото ми и моето посещение в неговото, но изповедникът и дамите го смъмриха за това. Той ме посъветва да разкажа в писмо цялата моя история на Мъдреца на писмото. Той лично щял да му я предаде и ме увери, че мъдрецът щял да ме вземе под свое покровителство. Всички дами настояваха да последвам този съвет.