Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста

Приключението с лъжливата калугерка завърши комично. На Капучефало се отмъщава. Разорявам се в игра по искане на М.М. Продавам постепенно всичките й диаманти, но щастието упорито ми остава враждебно. Отстъпвам Тонина на Мърей, който я осигурява за цял живот. Нейното място се заема от сестра й Барберина.

— Как направихте това очарователно запознанство? — попитах посланика.

— Преди шест месеца — отговори той, — стоях пред манастирските врати с нашия консул господин Смит, когото придружавах, за да видим някаква церемония. Говорихме за десет или дванадесет калугерки, които бяха минали покрай нас и по този повод му казах:

— Бих дал петстотин цехини, за да мога да прекарам няколко часа с майка М.М.

Граф Капучефало ме чу, но не каза нищо. Господин Смит ми каза, че човек може да я види само при решетката за разговори, както прави френският посланик, който често я посещава. На следващия ден при мен дойде Капучефало и ми каза, че ако съм говорил сериозно, то той би могъл да ми достави с калугерката една любовна нощ на някое определено от мен място, само тя да бъде сигурна, че работата ще се запази в тайна.

— Току-що говорих с нея и когато назовах името ви, тя ми отговори, че ви е видяла да стоите с господин Смит и би желала да вечеря с вас, и то повече от желание, отколкото за петстотинте цехини. Аз съм единственият, комуто тя се доверява и съм този, който я придружава до къщата на френския посланик във Венеция, когато тя пожелае да го посети. Няма нужда да се опасявате, че ще бъдете измамен, тъй като ще й предадете сумата сам, и то след като сте я притежавали.

При тези думи той извади от джоба си портрета й и ми го показа. Ето го тук. Четиринадесет дни след нашия разговор го откупих от него. Това беше два дни след като бях прекарал цяла нощ с въображаемата очарователна жена. Тази хубостница тук дойде маскирана и облечена като калугерка, а аз бях толкова глупав да вярвам, че притежавам едно съкровище. Ядосвам се само, че не открих измамата още когато видях косата й, защото знаех, че калугерките трябва да носят косите си късо отрязани. А когато обърнах внимание върху това на тази хубостница, тя ми отговори, че те имат право да ги носят под качулката си, а аз бях отново толкова глупав да й повярвам.

Знаех, че по тази точка Мърей не е бил излъган, но в този момент не се считах за задължен да го осветля.

Мърей ми даде портрета. Държах го в ръка и го сравнявах с лицето, което имах пред себе си. Хубавицата върху портрета беше представена с разголени гърди и когато направих забележката, че художниците рисуват тази част винаги по въображение, безсрамницата използува случая да ми покаже, че копието е вярно. Обърнах й гръб с израз на презрение, който би трябвало силно да я оскърби, ако подобни същества имат изобщо някакво чувство на срам. Трябваше неволно да се смея, когато намирах в резултат на наблюденията ми през тази нощ, че старият израз: „два предмета, които са еднакви с трети, са еднакви и помежду си“, невинаги е верен. Защото портретът приличаше както на М.М. тъй и на недостойната куртизанка, която си приписваше нейното име и въпреки това, между двете жени нямаше никаква прилика. Споделих наблюдението си с Мърей и той ми даде право. На тази тема философствувахме цял час. Когато случайно научих, че заместницата на М.М. се казва Иноченция, решихме да разберем дали това име подхожда на занаята й. Затова я попитахме, как хитрецът е успял да я накара да играе възприетата от нея роля. Тя разказа следното:

— Познавам граф Капучефало от две години и неговото познанство ми е било от полза. Самият той, наистина не ми е давал пари, но съм спечелила много от хората, с които той ме е запознавал. Един ден в късната есен на миналата година ми каза, че ако се наема да играя ролята на калугерка, като се облека в дрехи, които той ще ми набави и прекарам като такава цяла нощ с един англичанин, то бих могла да спечеля сто цехини.

— Не бива да се страхуваш от нищо — каза ми той, — тъй като аз сам ще те отведа в казиното, където ще те чака кандидатът, и ще те взема рано сутринта, за да те върна в твоя мним манастир.

Показа ми как трябва да се държа и ме научи какво да отговарям, в случай че любовникът ми ме попита за манастирския живот. И, господа, шегата ми хареса. Тя ме разсмиваше предварително и му отговорих, че съм съгласна. Би трябвало, обаче и да помислите, дали коя да е жена от моята професия би могла да устои на изкушението да спечели сто цехини. Намерих историята както забавна, тъй и изгодна и го подканих да предприеме необходимото, като му обещах, че ще играя ролята си отлично. Сделката бе сключена и графът ми даде указания за евентуалния разговор. Каза ми, че англичанинът ще говори вероятно само за моя манастир и сигурно ще ми загатне и за другите ми любовници. За това не бива да говоря, а да му отвърна само с усмивка, че не зная за какво говори. Мога дори да му кажа, че съм само една преоблечена калугерка и с шеговити думи да му покажа и косата си.

— Въпреки това, той ще те мисли за калугерка, и то за калугерка, която обича, защото ще бъде убеден, че не можеш да бъдеш друга.

Шегата ми стана ясна и не помислих нито за момент да се заинтересувам за името на калугерката, която щях да представям или за името на манастира, към който уж принадлежа. Единственото, което ме интересуваше, беше възнаграждението от сто цехини. И затова, макар че прекарах с вас една прекрасна нощ и макар че според мен, повече заслужавате да ви се плати, отколкото сам да плащате, даже не полюбопитствувах да узная как се казвате или кой сте. Вие знаете как прекарах нощта. Казах ви вече, че я намерих прекрасна и ви уверявам, че мисълта да прекарам с вас още една такава нощ ме направи щастлива. Дадохте ми петстотин цехини, но аз трябваше да се задоволя със сто, както ми каза Капучефало. Останалите четиристотин той задържа за себе си. Вие открихте всичко. Съжалявам за това, но не се страхувам от нищо, защото мога да се маскирам както си искам и не мога да попреча на хора, които ме желаят, да ме считат за светица. Щом това им прави удоволствие, за мен е все едно. Намерихте в мен оръжие, но всекиму е позволено да носи такова за своя защита. Не намирам, че имам каквато и да е вина.

— Познаваш ли ме? — попитах я аз.

— Не, но съм ви виждала често да минавате под прозореца ми. Аз живея в Сан Роко, при моста.

Разказаната с тон на нещо разбиращо се от само себе си история, ни убеди, че жената беше упражнила своя занаят като опитна проститутка, но струваше ни се, че Капучефало, въпреки графската му титла, заслужаваше позорния стълб. Момичето беше вероятно с десет години по-възрастно от М.М. Тя беше красива, но беше руса, а косите на моята калугерка имаха великолепен пепелив светлокафяв цвят. Освен това, М.М. беше най-малко с три цола по-висока.

След полунощ седнахме на масата и с най-добър апетит почетохме отличната закуска, която ни беше приготвила моята Тонина. Бяхме толкова жестоки, че не предложихме на нещастната хубавица даже и чаша вино, но мислехме, че не биваше и да постъпим другояче. При разговорите ни на масата моят весел британец изказа различни остроумни забележки относно ревността ми да го убедя, че не се е насладил от благоволението на М.М.

— Невъзможно е да проявите такъв голям интерес по тази работа, ако не сте влюбен сам в божествената калугерка.

Отговорих му:

— Ако бях влюбен, то бих бил за съжаление, тъй като ще трябва да се огранича само с ужасната стая за разговори.

— Аз бих платил с удоволствие по сто гвинеи месечно — отговори той, — за привилегията да я посещавам при решетката за разговори.

С тези думи ми даде стоте цехини, за които се бяхме хванали на бас. Благодари ми, че съм ги спечелил в играта и аз ги сложих в джоба си.

Два часа след полунощ чухме, че се почука тихо на пътната врата.

— Приятелят идва — казах аз, — бъдете разумен. Можете да бъдете сигурен, че ще признае всичко.

Капучефало влезе. Той видя Мърей и хубавицата, а присъствието на трети забеляза едва когато чу, че ключът от вратата към преддверието се обърна. Тогава се огледа и ме видя.

Той ме познаваше и без да изгуби присъствие на духа каза:

— Ах, това сте вие. Така да бъде. Вие разбирате необходимостта да се пази тайна.

Мърей се засмя и му каза спокойно да бъде тъй добър да седне. Той държеше в ръцете си пистолетите на хубавицата и го попита, къде ще я заведе преди разсъмване.

— В жилището й.

— Може би и там не, защото много е вероятно двамата да отидете в затвора.

— Не, от това не ме е страх. Историята би вдигнала твърде голям шум и шегобийците няма да са на ваша страна. Хайде — каза той на своята съучастница, — обличай се да вървим!

Посланикът остана спокоен и студен като англичанин. Той му наля чаша шамбертен и мерзавецът я изпразни за негово здраве. Мърей видя на пръста му красив брилянтен пръстен. Той изказа похвала за него и каза, че би желал да го разгледа. С тези думи той извади пръстена, разгледа го, намери го съвършен и попита графа колко струва. Капучефало отговори объркан, че му е струвал четиристотин цехини.

— Задържам го за тази цена — каза посланикът и постави пръстена в джоба си, а другият наведе глава. Мърей се засмя на неговата умереност и каза на проститутката да се облече и да отиде с достойния си мошеник.

Тя се облече за миг. Двамата се поклониха ниско и си отидоха.

— Сбогом, своднико на калугерки! — извика посланикът след него. Графът не отговори.

Когато останахме сами, прегърнах Мърей. Направих му комплимент за неговата въздържаност и му благодарих за това, защото един скандал би поставил само трима невинни в неудобно положение.

— Бъдете спокоен — каза той, — виновните ще получат наказанието си, без някой да може да допусне коя е причината.

След това казах на Тонина да се качи при нас. Англичанинът й предложи чаша вино, но тя благодари скромно и миловидно. Мърей я погледна с пламенни очи. След това си отиде, като с най-топли думи ми изрази своята благодарност.

Търпението и самообладанието на моята бедна Тонина бяха поставени на тежко изпитание и тя имаше основание да предполага, че съм й изневерил, но й доказах, че съм се въздържал и съм се запазил свеж за нея. Останахме шест часа в леглото и когато станахме, бяхме и двамата щастливи.

Веднага след обяд отидох при моята благородна М.М. и й разказах цялата история с всички подробности. Тя я изслуша с внимание и върху лицето й се отпечатваха различните чувства, които изпитваше. Тя узна с голямо удоволствие, че маската, която ме беше придружила в стаята за разговори, е била английският посланик, но прояви най-благородно презрение, когато й казах, че той би дал на драго сърце сто гвинеи месечно, за да я посещава и да може да се разговаря с нея при решетката в стаята за разговори. Тя беше ядосана на него, задето е могъл да си въобрази, че я е притежавал и задето е могъл да повярва, че притежаваният от него портрет е бил нейният, защото, според нея, последният едва ли е имал каква да е прилика с нея. С прелестна усмивка ми каза, че сигурно не съм показал лъжливата калугерка на моята малка, понеже последната би могла да си помисли нещо лошо.

— Значи ти знаеш, че имам едно младо момиче.

— Да. И при това много хубаво. Дъщерята на Лаура. Ако я обичаш, нямам нищо против, както и твоята Ч.Ч. Надявам се, че ще ми дадеш възможност да я видя. Ч.Ч. я познава вече.

Видях, че не мога да я заблудя, тъй като тя знаеше твърде много, затова й разказах откровено цялата история на моята нова любов. Тя изрази съвсем искрено радостта си от това и тази радост със сигурност не беше лицемерна. Когато поисках да си отида, тя каза, че честта й изисквала да се убие граф Капучефало. Мизерникът я е оскърбил толкова силно, че тя не може да му прости. За да я успокоя, обещах й, че ако посланикът не се справи до една седмица с него, то ще се погрижа сам за нашето общо отмъщение.

Приблизително по това време умря прокурорът Брагадино, братът на моя покровител. Чрез това последният стана много богат. С него би се прекъснала фамилията му и за да попречи на това, една жена, някогашна негова любовница, от която той имаше един незаконороден син, поиска да се ожени за нея. С този брак синът щеше да бъде узаконен и би могъл да продължи рода. Срещу заплащане на малка сума сенатът би признал на жената гражданско право и всичко би било уредено. Тя ми писа едно писъмце и ме помоли да намина към нея. Любопитствувах да узная какво можеше да иска от мен една жена, която не познавах нито от страна на Адам, нито от страна на Ева, и тъкмо се канех да отида при нея, когато ми предадоха, че господин Брагадино ме вика. Той ме помоли да попитам Паралис дали да последва съвета на дьо ла Хей по една известна работа. Обещал му да не ми казва нищо по това, но въпреки това, на оракула тя трябва да е позната. Естествено, оракулът се изказа против йезуита. Като уредих това, се отправих към дамата.

Тя ме посвети веднага във всичко и ми представи своя син. Каза ми, че ако бракът стане, ще ми се представи нотариално заверено писмено задължение, съгласно което след смъртта на господин де Брагадино ще получа едно имение, което ще ми носи годишно наличност от пет хиляди дуката.

Естествено, досетих се, че се касае за същата работа, която бе предложена на господин де Брагадино от дьо ла Хей. Отговорих й без колебание, че не мога да се меся в тази работа, понеже с нея се е занимавал преди мен дьо ла Хей. С това се сбогувах.

Изглеждаше странно, че йезуитът плетеше непрекъснато интриги зад гърба ми, за да ожени приятелите ми, защото преди две години той би оженил господин Дандоло, ако не се бях противопоставил. На мен ми беше съвсем безразлично, дали изгасва фамилията Брагадино, но ми беше скъп животът на моя благодетел, а бях убеден, че този брак значително би го съкратил, защото той беше тогава на шестдесет и три години, прекарал един опасен апоплектичен удар.

Лейди Мърей ме беше поканила на обяд.

След яденето посланикът ми каза, че е разказал на господин Кавали цялата история за лъжливата калугерка и секретарят на инквизицията му съобщил вечерта, че всичко е уредено, за да бъде удовлетворен. Граф Капучефало бил изпратен в родината си Кефалония, като му било забранено да се връща във Венеция. Проститутката била изчезнала.

Хубавото, или по-точно ужасното в тази проста процедура е, че никой не узна причината, така че това отвратително своеволие не можа да засегне нито виновния, така и невинния. М.М. беше във възторг от това разрешение, на което аз повече от нея се радвах, защото би ми било неприятно да омърся ръцете си с този мизерен граф.

В живота на човека има периоди, които биха могли да се нарекат кръговрати на съдбата. В дългия житейски път съм се убедил в това и съм бил вероятно повече от всеки друг в положение да установя истината на това твърдение. Бях имал доста продължителен щастлив период. В играта щастието беше ме облагодетелствувало дълго време. Бях щастлив в отношенията си с хората, а що се отнася до любовта не ми оставаше какво повече да желая. Но сега започна да се показва обратната страна на медала. Любовта все още ме облагодетелствуваше, но щастието в играта съвсем се бе отказало от мен и скоро ще видиш, драги читателю, че хората не се отнасяха с мен по-добре, отколкото сляпата богиня. Съдбата има своите фази както месеца, доброто следва след лошото, както нещастието — след щастието.

Все още играех моите мартингали, но толкова нещастно, че скоро нямах нито една цехина. Тъй като играех на обща сметка с М.М., трябваше да й давам отчет за състоянието на финансите си.

По нейно настояване продадох един след друг всичките й диаманти. И проиграх получените суми. За себе си тя запази само петстотин цехини, в случай на нужда. За отвличане не ставаше вече дума, защото какво бихме правили без никакви средства в широкия свят? Все още играех, но само на дребни суми, като държах банка за малки играчи. Тъй, играейки въздържано, чаках да се обърне щастието.

Английският посланик ме беше поканил на вечеря в своето казино с прочутата Фани Мърей. Затова един ден той дойде на вечеря в моето казино в Мурано, което държах още само заради Тонина. Той намери малката ми любовница за забавна и учтива, но все пак тя не излизаше извън границите на приличието, което съвсем не му хареса. На следния ден ми писа:

„Влюбен съм до полуда във вашата Тонина. Ако сте съгласни да ми я отстъпите, готов съм да се погрижа за нея по следния начин: ще й дам напълно обзаведено жилище, при условие, че ще мога да я посещавам там колкото пъти пожелая и че ще ми осигури всички права на един щастлив любовник. Ще й поддържам прислужница и готвачка и ще й давам месечно по тридесет цехини за трапеза за двама души. Вината ще доставям допълнително. Освен това, ще й предоставя една доживотна рента от двеста дуката в наличност годишно, с която ще може да разполага, след като е живяла една година с мен. Оставям ви, мили приятелю, осем дни, за да ми съобщите нейния отговор.“

Отговорих му веднага, че ще му съобщя след три дни дали предложението му може да бъде прието, защото Тонина има майка, пред която има голямо страхопочитание и без нейно съгласие не би направила вероятно нищо. От друга страна, по всичко изглеждаше, че младото момиче беше бременно.

За Тонина работата беше важна. Обичах я, но всъщност тя знаеше много добре, че ние няма да останем през целия си живот заедно и аз не виждах никаква възможност да я осигуря по такъв начин, какъвто сега й се предлагаше. Затова не се поколебах нито за момент, а отпътувах веднага за Мурано и й казах всичко.

— Значи искаш да ме напуснеш, — извика тя, плачейки.

— Аз те обичам, моя мила приятелко, и предложението ми би трябвало да те убеди именно в това.

— Не! Не мога да принадлежа на двама.

— Ти ще принадлежиш само на новия си любовник, мило сърце. Помисли си, че това ще ти достави една прилична сума, чрез която би могла добре да се омъжиш. Колкото и да те обичам, за мен е съвсем невъзможно да те осигуря тъй добре.

— Остави ме днес да поплача и помисля и ела утре вечер при мен.

Аз бях точен и тя ми каза:

— Намирам, че твоят англичанин е много красив, а когато говори венециански, не мога да се сдържа да не се смея. Ако майка ми е съгласна, може би бих могла да го обичам. В случай че не си подхождаме, то след година ще можем да се разделим и тогава ще имам годишен приход от двеста дуката.

— Радвам се, че обсъждаш въпроса тъй спокойно. Говори ли с майка си?

— Да се обсъждат такива работи между майка и дъщеря е много неудобно. По-добре говори ти с нея.

— На драго сърце.

Не бях виждал Лаура откакто ми беше дала дъщеря си. Не й беше нужно дълго време, за да обмисли въпроса. Силно зарадвана, ми каза веднага, че благодарение на това споразумение дъщеря й ще може да я подпомага, когато остарее. Тогава ще напусне Мурано, тъй като няма да й е приятно вече да служи. Тя ми показа сто и тридесет цехини, които Тонина беше спестила от службата си при мен и които й бе дала да съхранява.

В стаята влезе Берберина, по-младата сестра на Тонина и ми целуна ръка. Намерих я прелестна и й дадох всичките сребърни пари, които имах у себе си. Казах на Лаура, че я очаквам в жилището си. Тя дойде скоро след мен и даде на дъщеря си своята благословия. Повери я на света Катерина и й каза, че моли само за три лири дневно, за да може да се пренесе и живее със семейството си във Венеция.

Тонина увисна на врата й и й обеща това.

След като тази важна работа се свърши при общо задоволство, посетих М.М., която ми достави удоволствието да дойде в стаята за разговори с Ч.Ч. Намерих я тъжна, но по-красива отвсякога. Беше в траур, но това не й пречеше да бъде нежна. Тя можа да остане само четвърт час в стаята за разговори, защото се опасяваше да не бъде видяна, тъй като все още й бе забранено да напуска стаята си. Разказах на М.М., че Тонина ще се пренесе във Венеция и ще живее с Мърей.

— Съжалявам за това — каза тя, — защото сега, когато Тонина няма вече да те привлича в Мурано, ще те виждам още по-рядко, отколкото досега.

Обещах й, че ще я посещавам редовно. Но какво са обещанията! Наближаваше времето, когато трябваше да се разделим завинаги.

Същата вечер отидох у моя приятел Мърей и му занесох приятната вест. Той ме прегърна, обзет от радост, и ме помоли да вечерям на по следния ден в жилището му, като доведа и Тонина, за да му я предам напълно изискано. Разбира се изпълних желанието му. Той й предаде в мое присъствие доживотната рента от двеста венециански дуката във форма на превод при пекарския еснаф. С втори документ той й приписваше цялата мебелировка на жилището, което й беше наел като нейна собственост, при условие че ще живее в продължение на една година с него. Предписанията, които той даваше относно поведението й, бяха много либерални. Позволяваше й да ме приема като приятел и да посещава майка си и сестрите си колкото пъти пожелае. Тонина увисна на врата му, увери го в нейната благодарност и му обеща да положи всички старания, за да му хареса. Посочвайки ме, тя добави:

— Господин Казанова ще приемам, но само като приятелка, повече той няма да изисква. — По време на тази наистина трогателна сцена тя едва сдържаше сълзите си, аз обаче нямах сила да скрия своите. Чрез Мърей тя създаде щастието си, но аз не бях дълго време свидетел на това щастие. Защо, това ще разкажа по-късно.

Три дни след това Лаура дойде при мен. Разказа ми, че се е пренесла във Венеция и ме помоли да я придружа до нейната дъщеря. Бях твърде много задължен на добрата жена, за да й откажа тази услуга и затова тръгнах веднага с нея. Тонина благодари на добрия господ, благодари също и на мен. Нейната майка й пригласяше, защото тя не беше сигурна, дали добрия бог беше направил повече за нея, отколкото аз. Тонина се изказа много похвално за Мърей и не ме упрекна, че не съм я посетил. Това много ми хареса. Когато поисках да си отида, Лаура ме помоли да я взема в гондолата си. Понеже трябваше да минем покрай къщата, която беше наела, тя ме помоли да й направя удоволствието да вляза за момент. Изпълних желанието й, тъй като не исках да я обидя с отказа си. За моя чест трябва да кажа, че това направих само от любезност и съвсем не мислех, че ще видя Барберина.

Младото момиче беше толкова красиво, колкото сестра й, макар че неговата красота беше от друг вид. Започнах да ставам любопитен. На тази слабост се дължи изобщо непостоянството на един мъж, свикнал на порочен живот. Ако всички жени имаха еднакво изражение на лицето, еднакъв характер и един и същ начин на мислене и изразяване, то мъжете не само че никога не биха били непостоянни, но въобще не биха се влюбвали. Човек би си взел инстинктивно някоя жена и би държал до смъртта й само на нея, но тогава цялото устройство на нашия свят би било различно от сегашното. Новото — това е тиранинът на нашата душа. Ние знаем добре, че това, което не сме видели, е приблизително същото като това, което сме видели. Но сме любопитни, искаме да се убедим в това и за тази цел си създаваме толкова главоболия, като че ли знаем със сигурност, че ще намерим нещо съвсем ново и несравнимо.

Младата Барберина гледаше на мен като на стар познайник, защото майка й я беше свикнала да ми целува ръка, когато ги посетя. Беше се събличала неведнъж в мое присъствие, без да помисли, че това би могло да ме възбуди. Тя знаеше, че нейната сестра, а с това и цялото й семейство бе създало щастието си чрез мен. Естествено тя се считаше за по-красива от Тонина, понеже имаше бяла кожа и хубави черни очи. Имаше желание да замести сестра си и разбираше, че за да успее трябваше да ме нападне внезапно. Нейният млад разум й подсказваше, че не бих могъл да се влюби в нея никога, ако не идвах повече у тях. Тя знаеше, че трябва да ме превземе с пристъп и като най-подходящо средство й се струваше да бъде при удобен случай толкова отзивчива, че завладяването й да не ми струва никакъв труд. Всички тези мисли бяха само нейни, защото бях уверен, че не беше научена от майка си. Лаура беше една от онези майки, каквито има много по света, особено в Италия. Тя извличаше с удоволствие полза от естествените постъпки на своите дъщери, но никога не би помислила да ги тласне по пътя на порока. Нейната добродетел не отиваше по-далеч.

След като разгледах двете им стаи и малката кухня и се учудих на чистотата, малката Барберина ме попита, дали не бих искал да видя и тяхната градинка. Отговорих, че бих направил това с удоволствие, защото за Венеция градината е рядкост. Нейната майка й каза да ми предложи смокини, ако има зрели.

Градинката беше голяма около тридесет стъпки в квадрат и в нея не растеше друго, освен салата и едно хубаво смокинено дърво. Но по него имаше малко плодове и аз й казах, че не виждам никакви.

— Виждам няколко горе на върха — каза Барберина, — и ако желаете да ми държите стълбата, ще ги откъсна.

— Добре, направи го, ще държа стълбата.

Тя се изкачи леко, но за да достигне няколко доста отдалечени плодове, трябваше да протегне ръката си и да се наклони настрана, като с другата си ръка се държеше за стълбата.

— Моя мила Барберина, ако знаеш какво виждам!

— Това, което често сте виждали у моята сестра.

— Вярно е, но ти си по-красива от нея.

Малката не отговори, но се престори, че не може да достигне една смокиня и постави единия си крак върху един по-висок клон, чрез което ми предложи най-съблазнителната гледка. Бях като замаян. Барберина забеляза това, но съвсем не ускори работата си. Най-после й помогнах да слезе. При това ръката ми се заблуди и аз попитах, дали плода, който държа, е вече откъснат. Тя ме погледна с мила усмивка и ми остави толкова време, колкото желаех, за да се убедя, че беше непокътната девственица. Бях вече победен, взех я в прегръдките си, притиснах я влюбено до гърдите си и залепих на устните й една огнена целувка, на която тя сърдечно отговори.

— Искаш ли, мило дете, да ми подариш това, което държах в ръката си?

— Майка ми отива утре в Мурано и ще остане там целия ден. Ако дойдете, няма да ви откажа нищо.

Когато една невинна уста говори такива естествени думи, то мъжът, към когото те са отправени, трябва да е щастлив, защото страстите са само мъки, те са същински болки и ние само за това ценим толкова насладата, защото тя ни освобождава от тези болки. Това доказва, че онези, които предпочитат малко съпротива пред незабавното задоволяване на техните желания, не са прави. Но прекалено голяма отстъпчивост често е признак на развратност, а такава мъжете не обичат, колкото и да са самите те развратни.

Ние се върнахме в къщата. Прегърнах Барберина в присъствието на майка й и казах на последната, че притежава истински бисер. При този комплимент тя се засмя от радост. Дадох на прелестното момиче десет цехини и си отидох много доволен, но едновременно проклинах съдбата, че не ми позволяваше да предложа на очарователната Барберина веднага също такова щастие, като на нейната сестра.

Тонина ми беше казала, че от приличие би трябвало да вечерям поне веднъж при нея. Отидох същата вечер и намерих там Ригелини и Мърей. Вечерята беше много мила и се възхитих от пълното разбирателство, което вече царуваше при новата любовна двойка.

— Поднасям ви моя комплимент, — казах на посланика, — че сте изгубил известен вкус.

— Ако бях загубил нещо подобно, то това би ме натъжило, защото тогава би трябвало да приема, че отивам назад.

— Но по-преди обичахте да принасяте жертви на любовта, без да прикривате нейните тайни.

— Не аз обичах това, а Анчила, и тъй като нейната наслада ми беше толкова скъпа, колкото моята, то се приспособявах на драго сърце към нейния вкус.

— Вашият отговор ме радва, защото признавам, че би ми струвало голямо усилие да съм свидетел на любовните ви борби с Тонина.

Споменах в разговора, че нямам вече жилище в Мурано и Ригелини ми каза, че ако искам, може да ми набави много хубаво и евтино жилище при фундамента Нуове.

Тази градска част се намира на север и колкото е приятна през лятото, толкова е неприятна през зимата. Понеже е разположена срещу Мурано, където трябваше да отивам няколко пъти седмично, то казах на доктора, че бих искал да видя жилището.

Към полунощ се сбогувах с богатия и щастлив англичанин. Понеже следващия ден щях да прекарам с моето ново завоевание, то веднага легнах, за да бъда свеж и за да мога да се покажа дееспособен.

При Барберина отидох доста рано. Тя ме посрещна с думите:

— Майка ми ще се върне чак довечера, а брат ми ще обядва в училище. Ще бъдем, значи, напълно необезпокоявани. Имам тук пушена кокошка, шунка, сирене и две буталки скополо. Ще ядем без никакви приготовления, щом ни се поиска.

— Изненадан съм, прелестна приятелко, че си успяла да се снабдиш с такова добро ядене?

— Дължим го на майка ми, тя заслужава всяка похвала.

— Значи си й казала какво възнамеряваме да правим?

— О, не! Поне не всичко! Понеже сама не го зная. Но й казах, че ще ме посетите и едновременно й дадох десетте цехини.

— И какво отговори майка ти?

— Каза ми, че съвсем няма да й е неприятно, ако ме обичате също тъй, както сте обичали сестра ми.

— Ще те обичам още повече, макар че нея много обичам.

— Вие я обичате? Защо тогава я напуснахте?

— Не съм я напуснал. Вчера вечерях при нея, само не живеем вече като любовна двойка. Отстъпих я на един богат приятел, който й създаде щастието.

— Това е много хубаво, само че не го разбирам напълно. Кажете, моля, на Тонина, че сега аз ще заема нейното място. Освен това, би ми било много приятно, ако й кажете още, че сте бил съвсем сигурен, че вие сте първия мъж, когото съм обичала.

— А ако това съобщение я ядоса?

— О, толкова по-добре! Ще ми направите ли това удоволствие? Това е първото нещо, за което ви моля.

— Обещавам ти.

След този разговор ние закусихме и после при пълно единодушие отидохме в леглото. Жертвите ни бяха пренесени като че ли повече на Химен, отколкото на Амур.

Барберина не познаваше още играта. Нейните екстази, нейните естествени и наивни мисли, които тя неподправено ми съобщаваше, нейната неопитност или по-точно несръчност ме възхищаваха. Струваше ми се, като че ли докосвах за първи път сладкото дърво на познанието и като че ли никога не бях вкусвал такъв сочен плод. Моята малка нимфа би се засрамила, ако ме оставеше да забележа, че първият трън й е причинил болка, за да ме убеди, че се е насладила само от розата, тя се престара с уверенията, че изпитва най-висша наслада. При това тя преувеличи, тъй като първият опит винаги е повече или по-малко болезнен. Та тя не беше още напълно израснала. Зърната на гърдите й бяха още едва забележими пъпки и напълно зряла беше само в сърцето си.

След като бяха предприети и издържани редица атаки, ние станахме да ядем. Получили чрез това нови сили, се качихме отново върху олтара на любовта и се посветихме на сладката й служба до свечеряване.

Когато Лаура се върна в къщи, тя ни намери облечени и напълно задоволени. Подарих на Барберина още двадесет цехини, заклех й се във вечна любов и си отидох. Сигурно тогава нямах намерение да не остана верен на клетвата си. Но събитията, които съдбата ми беше предопределила не можеха да се съчетаят с онези обещания, които в момент на страст бяха излезли от устата ми.

На следната сутрин Ригелини ме взе, за да ми покаже жилището, за което ми беше говорил. То ми хареса. Наех го веднага и предплатих наема за четири месеца. Къщата принадлежеше на една вдовица, която имаше две дъщери. На по-възрастната току-що й бе пускано кръв, неин лекар беше Ригелини. Той я лекуваше от девет месеца, без да може да я излекува. Тъй като искаше да й направи своето посещение, аз влязох с него. Помислих, че се намирам пред хубава восъчна статуя и в изненадата, си извиках:

— Тя е красива, но скулпторът би трябвало да й предаде съответния цвят.

Статуята отговори с една усмивка, която би била божествена, ако би се появила върху розови устни.

— Нейната бледност — ми каза Ригелини — не бива да ви учудва, днес й е направено кръвопускане за сто и четвърти път.

Направих един разбираем жест на учудване.

Красивото момиче беше осемнадесетгодишно и природата още не беше го дарила с благодатта на месечното изчистване. В резултат от това тя се чувствуваше всяка седмица три или четири пъти близо до смъртта и единственото средство да й се даде облекчение се състоеше в това, да й се отвори кръвоносния съд.

— Мисля да я изпратя на полето — каза докторът, — чистият и приятен въздух там и особено по-голямото движение ще подействуват по-добре, отколкото всички лекарства тук.

— Но, драги докторе, не можете ли да й бъдете и аптекар, както сте й лекар?

— За мен тази игра би била твърде рискована, защото бих се видял принуден да се оженя за нея, а от женитба се страхувам като от огън.

Наистина към женитбата и аз имах толкова склонност, колкото и моят приятел, докторът, но току-що се бях приближил твърде много до огъня. В следната глава читателят ще види как постигнах чудото, което възвърна на хубавата малокръвна отново здравия цвят.