Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (8)

Глава седма

Нещастие в Киоца. Босокракият отец Стефано. В лазарета на Анкона. Гръцката робиня. Богомолско пътешествие до нашата любима госпожа в Лорето. Пеша до Рим. Пътуване до Неапол. Епископът, когото търся, не може да се намери. Щастието ми набавя средствата, необходими да стигна до Марторано, откъдето най-бързо ще отпътувам, за да се върна в Неапол.

Така наречената голяма свита на посланика ми изглеждаше твърде малка и се състоеше от един дворцов управител от Милано на име Карничели, един абат, който му служеше за секретар, понеже той не знаеше да пише, една стара прислужница, готвач с грозна жена и осемдесет слуги.

Към обяд пристигнахме в Киоцо. Когато слязохме, учтиво попитах миланеца, къде мога да наема квартира. „Където искате — отговори ми той, — само трябва да кажете на онзи човек там къде живеете, за да може да ви уведоми, когато тартанът^[1] ще бъде готов за отплаване. Аз съм поел задължението да ви превозя безплатно до лазарета в Анкона, така че, дотогава, забавлявайте се!“

Човекът, когото той ми посочи, беше собственик на тартана. Попитах го къде бих могъл да се настаня. „У нас — отговори той, — ако се съгласите да спите в едно голямо легло с господин готвача, чиято жена остана на борда на тартана.“ Не можех да измисля нищо по-добро от това да приема предложението. Един матрос нарами куфара ми и ме заведе в къщата на доблестния моряк. Куфарът трябваше да бъде пъхнат под леглото, тъй като заемаше цялата стая. Това ме развесели много, пък и бях настроен да се показвам придирчив. Отидох в кръчмата, за да се нахраня и разгледам след това местността. Киоцо е полуостров с пристанище, което принадлежи на република Венеция. Неговите десет хиляди жители са главно матроси, рибари, търговци, митничари и данъчни или финансови служители на републиката.

Забелязах едно кафене и влязох. Едва пристъпил, при мен дойде един млад доктор по право, с когото учих навремето в Падуа, прегърна ме и ме представи на един аптекар, чиято аптека беше до кафенето. Каза ми, че при него се събират всички литературно образовани хора. Малко след това дойде един грамаден едноок якобински монах, когото познавах от Венеция, на име Корзини. Той ме поздрави най-учтиво. Каза ми, че съм идвал тъкмо навреме, за да взема участие в пикника на макаронските академици, който щял да се състои на следващия ден веднага след заседанието на академията. На заседанието всеки член щял да рецитира свое стихотворение. Покани ме да взема участие и окажа чест на сдружението, като им прочета някое от моите произведения. Съгласих се и след като прочетох десет куплета, съчинени по този повод, с овации бях приет за член. На масата аз направих още по-добро впечатление, отколкото на заседанието, защото изядох такова количество макарони, че ме провъзгласиха за княз.

Младият доктор, който също беше якобинец, ме представи на своето семейство. Неговите много богати родители ми оказаха хиляди любезности. Той имаше една много мила сестра, но другата, която беше станала калугерка, ми се стори почти като чудо на красотата. Сред това прелестно семейство моето пребиваване в Киоцо би могло да бъде много приятно, ако не ми било писано да преживея тук само скърби. Младият доктор ми обърна внимание, че якобинецът — монах Корзини е голям нехранимайко, на когото никой не гледа с добро око и че съм щял да сторя добре, ако избягвам каквито и да било контакти с него. Благодарих му сърдечно за добрия съвет, но моето лекомислие не допусна да го последвам. По природа снизходителен и доста непредпазлив, за да се боя от клопки, аз си втълпих, че, напротив, монахът би могъл да ми достави доволно приятни преживявания.

На третия ден се срещнах пак с този безделник и той ме заведе в една къща с лоша слава, в която бих намерил достъп и без неговата препоръка. За да се похваля, показах се любезен към една нещастница, чиято грозота само би трябвало да ме уплаши. Оттук той ме заведе на вечеря в една кръчма, където намерихме много други синковци от неговата пасмина. След ядене един от тях постави банка за фараон^[2]. Поканиха ме да взема участие в играта. Аз се подведох поради някакъв фалшив срам, толкова често пагубен за млади хора. След като бях загубил четири цехина, поисках да прекъсна, но моят почтен приятел, якобинецът, съумя да ме накара да рискувам още четири по наполовина заедно с него. Той държеше банката и тя фалира. Не исках повече да играя, но Корзини се направи, като че съжалява много, загдето е станал причина за моята загуба и ме посъветва да поставя банка само от двадесет цехина. Банката се стопи. С надежда да спечеля обратно парите си загубих и останалото, което имах. Тръгнах си съвсем съсипан. Когато лягах до готвача, той се събуди и промърмори, че съм отвратителен човек.

— Вярно е! — беше моят отговор.

Бях съвсем изтощен от безсъние и скръб, затова заспах дълбоко. Към обяд ме събуди жалкият нехранимайко Корзини и ми каза победоносно, че един много богат млад човек бил поканен да вечеря с нас и трябвало да загуби непременно, с което аз тук съм щял да си възвърна отново снощната загуба.

— Аз загубих всичките си пари, заемете ми двадесет цехина.

— Когато заема пари, губя съвсем сигурно. Това е суеверие, но много често съм правил опити. Гледайте да намерите пари и елате. Довиждане.

Не се осмелих да доверя на моя разумен приятел положението, в което бях изпаднал, а се осведомих за адреса на някакъв благоприличен залогоприемател, при когото изпразних куфара си. Честният човек направи списък на вещите ми и ми даде тридесет цехина, при условие всички вещи да му принадлежат, ако не върна парите в тридневен срок. Трябва да го призная за честен човек, тъй като ме остави да си задържа три ризи, няколко чифта чорапи и носни кърпи. Исках да му дам всичко, защото имах предчувствието, че ще спечеля обратно загубеното. Една почти всеобщо разпространена заблуда! Няколко години по-късно си отмъстих, като написах съчинение против предчувствията. Вярвам, единственото предчувствие, в което човек би трябвало да има доверие, е това, което му предсказва зло, просто защото то произлиза от разума. Предчувствието, което ни предсказва щастие, идва от сърцето, а сърцето вярва на глупаво щастие, тъй като самото то е глупаво.

Изтичах с всички сили при уважаемото общество, което не се страхуваше, че няма да дойда пак. През време на вечерята не стана нито дума за игра, но чух най-надутите похвали за моите изключителни способности. Всички ме облажаваха за голямото щастие, което ме очаквало в Рим. Когато след ядене все още не ставаше дума за игра, злият ми дух ме подбутна и аз поисках енергично отплата. Отговориха ми, че трябва само да поставя банка и всички щели да заложат. Направих го, отново загубих всичко и си отидох. Помолих монаха да плати сметката ми и той ми обеща.

Съвсем отчаян тръгнах към жилището си. И сякаш за да допълня нещастието, по пътя бях забелязан от друга гъркиня, която беше по-малко красива, но също така коварна. Като замаян легнах в леглото си, съвсем безчувствен. Единадесет часа прекарах в тежък сън. Едва събудил се, отново отворих очи и се опитах да заспя пак, тъй като духът ми беше убит и не исках да видя дневната светлина, за която не се считах вече достоен. Страхувах се от едно пълно пробуждане, понеже тогава би трябвало да взема някакво решение, по нито за миг не ми мина през ума мисълта да се върна във Венеция, което всъщност би трябвало да направя. Предпочитах да се убия, отколкото да поверя на младия доктор унизителното положение, в което бях попаднал. Животът ми бе станал бреме, имах неопределената надежда, че може би ще умра от глад, без да мръдна от мястото си. Вярвам твърдо, че наистина не бих станал от леглото, ако добрият албанец, морякът от тартана, не ме бе разтърсил и не ми бе казал, че трябва да отида веднага на борда, тъй като корабът се готви да отплава.

Човек се чувствува облекчен, когато може да бъде измъкнат без значение как от някоя голяма беда. Струваше ми се, че морякът ми бе казал единственото, което още можех да сторя в моята безизходност. Облякох се с голяма бързина, вързах цялото си притежание в една носна кърпа и се затичах към кораба. Един час по-късно котвата бе вдигната и на сутринта тартанът влезе в Исирийското пристанище Орсара. Всички слязохме на сушата, за да разгледаме града, който обаче, между нас казано, не заслужаваше това име. Орсара принадлежи на папата, тъй като Венецианската република го е подарила на светия престол.

Един млад босокрак^[3] брат на име Стефано от Белуно, когото морякът, голям почитател на свети Франциск, взел от съжаление, се приближи до мен и ме запита да не съм болен.

— Уважаеми отче, аз съм тъжен.

— Ще прогоните тъгата, ако дойдете с мен да хапнем при една привърженица на нашия орден.

От тридесет и шест часа не бях поставял нищо в стомаха си и понеже силното морско вълнение през време на нощното пътуване ме бе порядъчно разстроило, стомахът ми бе съвсем празен. Освен това измъчваше ме и силно еротично желание. Към това се прибавяше отвратителното чувство на унижение, тъй като нямах нито талер в джоба си. Намирах се в такова плачевно състояние, че нямах силата да насоча волята си към каквото и да било. С пълно безразличие последвах механично босокракия.

Той ме представи на привърженицата на ордена, като й каза, че ме съпровожда към Рим, където съм щял да приема дрехите на ордена на свети Франциск. Тази лъжа намирах за отвратителна и при други обстоятелства по никакъв начин не бих я допуснал, но в положението, в което се намирах, тази измама ми се стори само смешна. Добрата жена ни нагости с превъзходно ястие от риба, сготвено с отлично местно масло. Пихме рефоско, което бе чудесно. Докато закусвахме, дойде един любезен свещеник, който ми каза, че не е необходимо да прекарвам нощта в тартана, защото ме кани да спя в дома му на удобно легло и, ако на следния ден поради неблагоприятен вятър не можем да отплаваме, да остана за още един добър обяд у него. Приех незабавно предложението. След като закусих богато, благодарих сърдечно на добрата набожна жена и излязох със свещеника да разгледам града. Вечерта той ме заведе в своя дом и ми даде добра вечеря.

Тя бе приготвена от неговата икономка, която седна при нас на масата. Тя ми хареса. Рефоското беше още по-хубаво от това на набожницата. Виното ме накара да забравя всичките си скърби и аз весело бъбрех. Домакинът искаше да ми прочете едно свое стихотворение, но аз не можех да държа вече очите си отворени и му казах, че с удоволствие ще го изслушам на следващия ден.

Легнах и след десетчасов дълбок сън икономката ми поднесе кафето, за което бе дебнала момента на моето събуждане. Девойката беше прелестна, но за съжаление не бях в състояние да й докажа колко хубава я намирам.

Бях се харесал много на домакина. Изслушах внимателно неговото стихотворение и постепенно се освободих от обхваналото ме тъжно настроение. Направих някои забележки по стихотворението му, които го впечатлиха дотолкова, че ми призна, че всъщност ме намира за много по-сведущ, отколкото очаквал да бъда. Доволен, той поиска да ме ощастливи и с прочитането на своите идилии. Тук моята учтивост ме задължи да се усмихна любезно на това неприятно предложение. Прекарахме заедно целия ден много забавно. Икономката показваше явно вниманието си към мен. Разбрах, че съм й харесал и ми стана много приятно. Почувствувах, че и тя ме завладява, както и аз — нея. Денят премина за добрия свещеник много бързо, благодарение на „прелестите“, които откривах в неговите стихове. Откровено казано, те стояха под средното равнище. На мен обаче това време ми се стори ужасно дълго — така мечтаех за обещанията, които четях в погледите на икономката! Наистина и физически, и душевно се намирах в плачевно състояние, но си бях такъв: отдадох се на радостта си, въпреки че ако бях размислил разумно, би трябвало да бъда тъжен.

Най-после настъпи моментът. Любезното момиче ми изглеждаше доста обещаващо, но когато поисках да отдам пълна почит на нейните прелести, тя ми оказа известно съпротивление. Изоставих примирително опитите си — и двамата бяхме радостни, че така приятно се отървахме и аз си легнах спокойно. Но историята не свърши с това. На сутринта тя ми поднесе кафето в леглото и нейното прелестно лице отново ме подтикна към някои милувки. Тя се възпротиви, като повтаряше, че я е страх да не бъдем изненадани. Денят премина за свещеника и мен най-приятно, а вечерта прекарахме с нея два великолепни часа, тъй като хубавицата не се страхуваше вече от никакви изненади. Взех всички възможни при такива обстоятелства предпазни мерки. На другия ден заминах.

През време на цялото пътуване брат Стефано ме развеселяваше със своите забележки. Незнание и мошеничество бяха смесени под булото на невинността. Той ми показа подаянията, които бе получил в Орсара: хляб, вино, сирене, салам, бонбони и шоколад. Всички джобове на свещеното му расо бяха препълнени с хранителни продукти.

— Имате ли пари? — го попитах.

— Да пази Бог! Първо, нашият прославен орден ми забранява да се докосвам до пари, и второ, ако при моите просения бях решил да събирам пари, биха ми давали само по едно или две солди, а храната, която получавам, струва десет пъти повече. Повярвайте ми, Свети Франциск е бил действително умен човек.

Като се замислих по-задълбочено, стигнах до заключението, че за монаха богатството се състои точно в това, което в този момент ме правеше беден. Той ме покани да му правя компания в яденето и изглеждаше много горд, че му направих тази чест.

Тартанът влезе във Веруда, пристанището на Пола, и ние слязохме. След като се изкачвахме четвърт час, стигнахме в града и аз прекарах няколко часа в разглеждане на намиращите се там римски старини. Градът е бил някога главен град в Римската империя, но не намерих друга следа от миналото величие, освен развалините от една арена. Върнахме се обратно във Веруда и отплавахме. На следния ден пристигнахме в Анкона, но тъй като трябваше да маневрираме, влязохме в пристанището едва след две денонощия. Това пристанище се счита като голям паметник на император Траян. То би било доста неудобно, ако не е бил построен един скъпоструващ кей навътре в морето. По този начин достъпът до него е доста облекчен. Направих едно интересно откритие, а именно, че северното крайбрежие на Адриатическо море е пълно с пристанища, докато на отсрещното има само едно или две. Изглежда, морето се оттегля на изток и след три или четири столетия Венеция ще бъде вече непосредствено свързана със сушата.

В Анкона влязохме в стария лазарет, където ни казаха, че трябва да прекараме карантина от двадесет и осем дни. Венеция бе допуснала след тримесечно задържане екипажите на два кораба от Месина, а там малко преди това бе върлувала чумата. Поисках една стая за мен и брат Стефано, който ми бе безгранично благодарен за това. От един евреин наех легло, маса и два стола, като се задължих да платя наема след изтичането на карантинното време. Монахът поиска само един сноп слама. Мисля, че ако той подозираше, че без него може би щях да умра от глад, не би ликувал толкова, че съм го допуснал да живее с мен. Един матрос, който се надяваше на моята щедрост, ме попита къде е куфарът ми. Отговорих му, че не зная и той положи много труд, за да го открие. Албанецът също помагаше при търсенето. И аз без малко щях да се разсмея, когато след известно време морякът дойде при мен и взе да ми се извинява, че навярно куфарът е забравен, но до три седмици сигурно ще го получа.

Босокракият, който трябваше да прекара с мен четири седмици, смяташе да живее на моя сметка, а всъщност провидението ми го бе изпратило да осигурява моята прехрана със своите запаси.

Стана ми весело, когато тоя дебелак ми каза:

— Аз се наемам да ви заведа в Рим, само ми кажете, знаете ли да пишете?

— Шегувате ли се?

— Какво чудно! Така, както ме виждате, аз мога да напиша само името си. Във всеки случай мога да го напиша и с двете си ръце.

— Аз съм учуден. Мислех ви за свещеник.

— Какъв ти свещеник! Аз съм монах. Чета литургията, значи трябва да мога да чета. Свети Франциск, чийто недостоен син съм, не е могъл да чете, затова и никога не е извършвал литургия. След като можете да пишете, още от утре ви гарантирам, че ще ни изпращат толкова много хора, нуждаещи се от грамотни правописци, че ще можем да живеем прекрасно и в радост чак до края на карантината.

Целият следващ ден трябваше да прекарам в писане на писма. По осем за всеки, тъй като във Франциския орден съществува следното предание: ако един монах е похлопал на седем врати, без да получи милостиня, той трябва с доверие да почука на осмата, защото там няма да му откажат. Понеже веднъж бе пътувал за Рим, той познаваше в Анкона всички заможни къщи, където Свети Франциск бе на почит, и всички игумени на богати манастири. Аз трябваше да пиша на адресите, които той ми назова, и не биваше да изпусна нито една от лъжите, които ми диктуваше. Накара ме също да се подписвам, защото ако се подписвал той, лесно можели да забележат, че не той е писал писмата, а това би ни навредило, понеже в „нашето пропаднало време“, казваше той, „почитат само учените“. Трябваше да украсявам писмата с латински цитати — дори тези, отправени до жени. Всички мои възражения на това му изискване бяха напразни. Когато се съпротивлявах, той ме заплашваше, че няма да ми даде вече нищо за ядене. Така реших да направя всичко, каквото той искаше. На главния йезуит ме накара да напиша, че не се обръща към капуцините, тъй като те били чисти безбожници, затова и Свети Франциск никога не е могъл да ги търпи. Напразно му казвах, че по времето на светиите не е имало нито капуцини, нито босокраки. Той ми отвърна, че съм бил невеж. Мислех, че ще погледнат на него като на глупак и никой няма да му прати нищо, но се заблуждавах дълбоко. Пристигна храна в такова голямо количество, че бях съвсем изненадан. От три или четири страни ни пращаха вино, което щеше да ни стигне за цялото време на задържането, още повече, че аз пиех само вода, защото исках да оздравея по-бързо. Дневно получавахме за ядене повече, отколкото шест души можеха да изядат. Остатъкът давахме на нашия надзирател, който имаше многобройно семейство. За всички тези дарове монахът се считаше задължен да благодари само на Свети Франциск, а съвсем не на добрите хора, които му изпращаха милостинята.

Той се нагърби да даде чрез надзирателя дрехите ми за пране, тъй като аз самият не бих се решил да му ги дам. Каза, че с това не рискувал нищо, тъй като всеки знаел, че босокраките не носят долни дрехи.

Останах почти целия ден в леглото, така че нямаше нужда да се явявам пред хората, които мислеха, че са задължени да го посещават. Другите, който не дойдоха, му изпратиха писма, пълни с умели закачки, но аз се пазех добре да не му обърна вниманието върху тях. Освен това струваше ми голям труд да го убедя, че на тези писма няма нужда да се отговаря.

Една двуседмична почивка и строга въздържаност ми помогнаха да оздравея напълно. Вече се разхождах от сутрин до вечер в двора на лазарета, но трябваше да прекъсна това забавление, когато пристигна един турчин, търговец от Солун, и заедно с всички свои хора бе настанен в партера. Остана ми удоволствието да прекарвам през деня на балкона, който гледаше към този двор. От балкона видях една изненадващо красива гръцка робиня, която събуди цялото ми съчувствие. Тя седеше почти през целия ден на прага и плетеше или четеше. Когато вдигнеше хубавите си очи и срещнеше погледа ми, навеждаше скромно глава, а понякога дори ставаше и влизаше бавно в къщи, като че ли искаше да ми каже: не знаех, че съм била наблюдавана. На ръст беше висока и стройна. Съдейки по лицето й, би трябвало да се намира в най-нежния разцвет на младостта. Кожата й бе ослепително бяла, а косите и веждите й красиво черни. Носеше гръцки дрехи, които придаваха на цялото й същество нещо съвсем сладострастно.

При скуката в един лазарет и при моите навици и природа, как бих могъл в продължение на един ден да гледам толкова прелъстително същество, без да се влюбя до полуда? Бях я чул да разговаря на френски с нейния господар. Това бе един красив старец, който също така се отегчаваше и само от време на време излизаше за момент с лула в уста, за да си влезе веднага обратно в къщи. На драго сърце бих казал на прелестното момиче няколко думи, но се страхувах, че в такъв случай би могло да си отиде и да не го видя вече. Най-после не можах да издържа повече и реших да й пиша. Не бях загрижен за начина да й изпратя писмото, понеже трябваше само да го пусна от балкона. Но тъй като не бях сигурен дали тя ще го вземе, използувах момент, когато беше сама и пуснах едно малко, сгънато във формата на писмо парче хартия да падне пред краката й. Върху тази хартия обаче благоразумно не бях написал нищо, а задържах същевременно истинското писмо в ръка. Когато я видях да се навежда да вдигне първото писмо, аз бързо пуснах второто, тя взе и него и сложи двете писма в джоба си. Миг след това изчезна. Моето писмо гласеше приблизително:

Ангел на Изтока, аз те обожавам. Ще прекарам цялата нощ на балкона, понеже ме въодушевява желанието да дойдеш само за един-единствен четвърт час и да чуеш гласа ми през дупката, която се намира под краката ми. Ще си говорим тихо, тихо. За да чуваш, можеш да стъпиш на балата, която лежи точно под дупката.

Помолих пазача да не ме заключва, както правеше всяка нощ. Той се съгласи, при условие че ще ме наблюдава, тъй като, ако ми хрумне да скоча на двора, това би струвало главата му. Все пак обеща да не идва на балкона.

Към полунощ я видях да се явява и то точно в момента, когато се съмнявах вече, че ще дойде. Прострях се на балкана, така че главата ми да се намира над дупката — някъде към шест цола. Видях я да се качва на балата и главата й сега бе на около една стъпка от балкона. Тя трябваше да се държи с едната ръка за стената, тъй като опората й не бе сигурна. Така ние си говорихме за нас, за любов, копнеж, пречки, хитрини. Казах й защо не бих могъл да скоча долу в двора и тя забеляза: дори и да не съм бил възпиран по тази причина, подобно нещо би ни докарало нещастие, тъй като аз по никакъв начин не бих могъл да се кача отново горе. Освен това Бог знае само какво би предприел турчинът, ако ни намери заедно. След това тя ми обеща да излиза всяка нощ, за да си говорим и протегна ръката си през дупката. Ненаситен, аз я целувах безспир. Струваше ми се, че никога през живота си не съм докосвал толкова мека и нежна ръка.

Какво блаженство изпитах, когато и тя ме помоли за моята. Бързо протегнах цялата си ръка през дупката и тя притисна устни върху извивката на лакътя. Какви сладки кражби си позволяваше ръката ми! Но трябваше да се разделим. Когато влязох отново в стаята си, забелязах със задоволство, че пазачът лежи дълбоко заспал в един ъгъл.

Бях доволен, понеже бях получил всичко, каквото, можех да очаквам при неудобното ни положение. Започнах да се мъча да измисля някакъв начин, чрез който следващата нощ бих могъл да си доставя повече наслади. Тогава видях, че женският ум на моята хубава гъркиня бе по-находчив от моя. Тя се разхождаше с господаря си в двора и му говореше нещо на турски, на което той одобрително кимаше. Веднага след това дойдоха един слуга и пазачът и поставиха голям кош със стока под балкона. Тя даде нужните нареждания и поръча, уж за да направят повече място за коша, да поставят една от памучните бали напряко върху другите две. Радостно наблюдаващ, аз открих веднага нейното намерение: по този начин тя си създаваше средство да се издигне на две стъпки по-високо. Прецених обаче веднага, че би трябвало да заеме много неудобно положение: би трябвало да се прегърби, а така не би могла да издържи дълго. Дупката не бе достатъчно широка, за да може да пропъхне главата си и да стои удобно права. Трябваше да се намери някакво средство да се отстрани и това неудобство. Не виждах никаква друга възможност, освен да откъртя дъската, а това никак не беше лесно. Все пак реших да опитам и отидох в стаята, за да взема едни големи клещи. Пазачът не беше там. Използувах неговото отсъствие и ми се удаде да извадя внимателно четирите големи пирона, с които дъската бе закована. Когато се уверих, че мога по желание да я махна, поставих отново клещите на мястото им и зачаках нощта с нетърпението на влюбен.

Обектът на моите желания дойде точно в дванадесет часа. Когато видях, че й е трудно да се изкачи на най-горната бала и да се задържи отгоре, извадих дъската, протегнах й ръката си, доколкото можех, и й предложих по този начин сигурна опора. Тя се изправи и бе приятно изненадана, че може да пропъхне главата и ръцете си през дупката. Не загубихме много време в комплименти, само се поздравихме взаимно, че сме работили общо за постигането на същата цел.

Ако предишната нощ я бях притежавал повече, отколкото тя мене, сега бе точно обратното. Нейната ръка ме опипваше целия — аз обаче не достигнах повече от половината. Тя проклинаше майстора на балите с памук, че не ги е направил с половин стъпка по-дебели, за да може да се приближи повече до мен. Дори да бе така, пак нямаше да сме задоволени, но тя би имала повече наслада.

Нашите радости, макар и безплодни, ни занимаваха чак до разсъмване. Поставих внимателно отново дъската и легнах в леглото. Беше ми извънредно нужно да събера нови сили. Преди да си отиде, моята прелестна гъркиня ми каза още, че на сутринта започвал техният малък Байрям^[4]. Той траел три дни и ние бихме могли да се видим отново едва на четвъртия.

И наистина, още през първата нощ след байрама тя дойде. Каза ми, че без мен не би могла вече да бъде щастлива и понеже била християнка, бих могъл да я откупя. Трябвало само да я чакам след моето пускане от лазарета.

Това обяснение ме доведе до признанието, че не притежавам средства за това. Тя изпусна дълбока въздишка. На следващата нощ ми каза, че нейният господар е готов да я продаде за две хиляди пиастри, че била девица и аз съм щял да бъда доволен от нея. Тя щяла да ми даде кутийка, пълна с диаманти, единият от които струвал две хиляди пиастри. Бихме могли да продадем останалите и с парите да живеем приятно, без да се страхувахме от бедност. Увери ме, че турчинът сигурно не би забелязал изчезването на кутийката, а дори и да забележи, би подозрял всеки друг, но не и нея.

Бях влюбен в момичето и предложението ме разтревожи, но при събуждането ми на следната сутрин колебанието ми изчезна. Тя дойде на уговорения час, като донесе и кутийката, но аз й казах, че не мога да се реша да бъда съучастник в една кражба. Тогава тя въздъхна и ми каза, че не съм я обичал, както тя мен, но виждала, че съм добър християнин.

Това бе последната нощ. По всяка вероятност ние се виждахме за последен път. Огънят, който течеше в жилите ни, ни изгаряше. Тя ми предложи да я изтегля на балкона. Кой любовник би се отказал от такова примамливо предложение? Станах — макар и да не бях един нов Милон^[5], обхванах я под мишниците и я изтеглих при мен. Вече почти я притежавах, когато почувствувах, че някой ме хваща за раменете. Пазачът! Той ми извика:

— Какво правите там?

Спуснах моя скъпоценен товар и момичето бързо изтича в къщи. Изтръгнах гневен вик, хвърлих се надлъж върху пода и не се помръднах, колкото и да бях друсан от пазача.

Бих могъл да убия този човек. Най-сетне станах и си легнах, без да му кажа нито дума. Дори не поставих дъската на мястото й. На сутринта дойде управителят и ни обяви за свободни. Когато си отивах с разкървавено сърце, видях още веднъж хубавата гъркиня, чиито очи плуваха в сълзи.

Уговорих с брат Стефано да се срещнем ма пазара и отидох с евреина, комуто трябваше да платя наеми за мебелите, в минимитския манастир, където отец Лазари ми даде десет цехина и ми съобщи адреса на епископа. Той бе прекарал своята карантина на Тосканската граница и сега вече сигурно бил на път за Рим. Там трябваше да го намеря.

Платих на евреина и се нахраних скромно в една гостоприемница. Когато тръгнах оттам при моя босокрак, срещнах случайно албанския моряк. Той ме наруга високо, че съм го оставил да вярва, че съм забравил куфара си. Успокоих го, като му разказах нещастието си и му дадох писмено удостоверение, че не търся нищо от него. След като си купих обувки и наметало (синьо) отидох при Стефано. Казах му, че искам да отида в Лорето. Там ще го чакам три дни и тогава бихме могли да пътуваме заедно за Рим. Той ми отговори, че не искал да мине през Лорето, а аз съм щял да съжалявам, че съм пренебрегнал милостта на Свети Франциск. На следната сутрин се запътих пеша в най-добро настроение.

В Лорето пристигнах съвсем уморен, защото за пръв път през живота си бях изминал пеш петнадесет мили и бях пил по пътя само вода, тъй като горещото вино, което пият в тази област, ми изгаряше стомаха. Беше извънредно горещо. Трябва да отбележа, че въпреки моята бедност не изглеждах като просяк.

Когато влязох в града, забелязах срещу мен да идва абат с най-почтен вид. Понеже видях, че ме разглежда, като ме наближи, поздравих и го попитах къде бих могъл да намеря прилична гостоприемница.

— Виждам — каза той, — че човек като вас, който ходи пеш, идва тук от набожност. Елате е мен.

Абатът се обърна, аз го последвах и той ме заведе в една великолепна къща. След като каза няколко тихи думи на един човек, който ми изглеждаше да е вратар, той излезе. На сбогуване ми каза с благородно уважение:

— Ще бъдете добре обслужван.

Помислих веднага, че ме счита за някой друг, но оставих събитията да следват своя ход.

Заведоха ме в апартамент от три стаи. Спалнята бе тапицирана с пъстър плат, леглото беше с балдахин. Освен това вътре имаше една писалищна маса, която съдържаше всичко нужно за писане. Един слуга ми донесе лека копринена нощница, излезе и се върна веднага друг, който носеше долни дрехи и една голяма вана с вода. Сложиха я пред мен, свалиха ми обувките и чорапите и ми измиха краката. Миг след това дойде една много добре облечена жена с една слугиня, поклони ми се дълбоко и започна да оправя леглото ми. Едва ми бяха измили краката, когато чух звънец, всички коленичиха и аз последвах примера им. Това беше „Ангелус“^[6]. След това покриха една масичка много чисто и ме попитаха какво вино бих желал. Отговорих: „Кианти“. Донесоха ми вестник и два сребърни светилника. Един час по-късно ми поднесоха превъзходна вечеря от постни ястия. Преди лягане ме попитаха дали пия шоколада си преди или след литургия. Отгатвайки причината на въпроса, отговорих:

— Преди излизане — и се отдадох на почивка.

Щом легнах, донесоха ми една нощна лампа с часовник и аз останах сам. Бях легнал в легло, каквото съм намирал само във Франция, приспособено да лекува от безсъние. Но аз не страдах от тази болест. Спах десет часа.

По обноските забелязах, че не съм в гостоприемница. Но къде бях? Нима наистина се намирам в приют?

След шоколада се появи един накичен и зализан бръснар, който едва сдържаше страстта си да бъбри. Той отгатна, че не искам да бъда обръснат и предложи услугите си да ми отреже мъха с ножиците. Така съм щял да изглеждам по-млад.

— Но кой ви е казал, че искам да скрия възрастта си?

— Това е много просто. Ако, монсиньоре^[7], нямахте това намерение, отдавна щяхте да поискате да ви обръснат. Графиня Марколини е тук. Познавате ли, монсиньоре, тази дама? Днес по обяд трябва да я фризирам.

Понеже видя, че не се интересувам от графиня Марколини, бъбривецът премина на друга тема:

— За пръв път ли монсиньоре, попадате тук. Във всички градове на нашия господар няма по-великолепен приют от този.

— Вярвам и ще направя на Негово Светейшество комплимент за това.

— О, той сам знае това много добре! Преди избора му той сам е живял тук. Ако монсиньор Карафа не ви познаваше, не би ви въвел тук.

По такива въпроси бръснарите из цяла Европа са отлично запознати, но не трябва да бъдат разпитвани, тъй като тогава те най-нахално смесват истината с лъжата и изпитват сами, вместо да бъдат изпитвани.

Предполагах, че монсиньор Карафа ме очаква и поисках да ме въведат при него. Прелатът ме прие много добре, показа ми своята библиотека и ми даде един абат за чичероне^[8]. В него открих свой връстник и духовит събеседник. Той ми показа всичко. Двадесет години по-късно този абат ми бе много полезен в Рим и ако е още жив, той е каноник при Сан Джовани в Латерно.

На втория ден вечерях в Санта Каза, третия ден прекарах в посещение на всички чудни съкровища на светилището. На другата сутрин много рано бях отново на крак. Дотук бях похарчил само три паоли за бръснаря.

На половин път до Мачерата намерих отново брат Стефано, който вървеше много бавно. Зарадва се много, че ме вижда и ми каза, че тръгнал два часа след мен пеша от Анкона, но вървял само по три мили дневно, понеже искал да прекара два месеца на път, макар че би могъл да стигне пеша в Рим за осем дни.

— Искам — каза той, — да пристигна в Рим бодър и с добро здраве. Съвсем не бързам и ако ви е приятно да пътувате с мен по този начин, на Свети Франциск не ще бъде много трудно да ни снабдява с прехрана.

Той беше червенокос момък на около тридесет години, със здраво телосложение. Беше истински селянин, станал монах само за да живее в безделие. Отговорих му, че бързам и затова не мога да му бъда спътник.

— Днес ще измина двойно разстояние — каза той, — ако искате да носите наметалото ми, понеже то ми тежи много.

Намерих историята забавна, облякох наметалото му и го оставих да облече моето горно палто. След това преобличане ние изглеждахме толкова смешни, че всички минаващи край нас ни се смееха. Неговото наметало наистина би било цял товар за един катър. По него имаше дванадесет джоба, всички пълни. Към това се прибавяше още и задният джоб, който съдържаше половината от това, което се намираше във всички останали джобове заедно. Хляб, вино, прясно и солено месо, кокоши яйца, сирене, шунка, салам — имаше достатъчно най-малко за четиринадесет дни.

Когато му разправих как ме бяха приели в Лорето, той ми каза, че ако бях поискал от монсиньор Караха свободен билет за всички приюти чак до Рим, бих намерил навсякъде същия прием.

— Всички приюти — продължи той — са проклети от Свети Франциск, понеже в тях не приемат монаси — просяци. Впрочем това за нас няма значение, тъй като те се намират на голямо разстояние един от друг. Ние предпочитаме къщите на преданите на нашия орден набожни хора, които срещаме по пътя си.

— Защо не търсите подслон във вашите манастири?

— Не съм толкова глупав. Първо, не биха ме приели, понеже като беглец нямам писмено позволително, а те винаги искат такова. Бих се изложил дори на опасността да бъда затворен, защото монасите са проклети и негодяи. Второ, в нашите манастири не сме така добре настанени, както при нашите благодетели.

— Как? Вие сте беглец? Но защо?

Той ми разказа една пълна с изтъркани лъжи история за своето затворничество и бягство. Този беглец босокрак бе някакъв глупак с палячовски хумор, но считаше своите слушатели за по-големи глупаци, отколкото бе самият той. При всичката си глупост все пак той притежаваше известна доза лукавство. Неговата вяра бе особена: не искаше да бъде набожен и поради това ставаше скандален. За да разсмее своите слушатели, той си позволяваше най-отвратителни забележки. Нямаше никакво чувство към женския пол и за плътски наслади. Това се дължеше само на липсата на темперамент. При това той изискваше да му се възхищават на тази липса като на добродетел за въздържание. Темата за пола му служеше само за да предизвиква смях. Когато беше малко пийнал, отправяше към сътрапезниците си такива неприлични въпроси, че всички се изчервяваха. Негодникът обаче се смееше.

На сто крачки от къщата на благодетеля, когото искаше да почете с посещението си, той отново облече своето тежко расо. При влизане благослови всички и всеки му целуна ръка. Домакинята го помоли да им прочете молитва. Монахът се съгласи и поиска да го отведат в параклиса. Когато му пошушнах незабелязано на ухото:

— Забравихте ли, че сте закусили вече? — той ми отговори грубо:

— Това не ви интересува.

Не се осмелих да му отговоря нищо, присъствувах на молитвата и бях разбира се много „изненадан“, когато забелязах, че той не познава обреда. Той намираше това за смешно, но истински смешното щеше тепърва да стане! Щом завърши, доколкото можа, своята литургия, той седна на изповедническия стол и изповяда цялото семейство. При това му дойде идеята да откаже прошка на дъщерята в семейството, едно възхитително красиво дете на дванадесет или тринадесет години. Направи това открито, смъмри я и я заплаши с ада. Бедното момиче, напълно засрамено, напусна параклиса, обляно в горещи сълзи. Аз го съжалих и в гнева си не можах да се въздържа да не кажа на брат Стефано високо в лицето, че е луд. Изтичах след нея, за да я утеша, но тя бе вече изчезнала и нищо не можеше да я накара да седне заедно с нас на масата. Неговата невероятна постъпка ме разсърди толкова, че имах желанието да го набия. Нарекох го пред всички измамник и долен клеветник. Запитах го защо й е отказал прошката, но той ми затвори устата, като отговори хладнокръвно, че не можел да наруши тайната на изповедта. Аз не седнах на масата, твърдо решил да се отделя от хитреца. Когато си отивахме, наложи се да приема едно паоло за прочетената от него литургия. Трябваше да изпълнявам незавидната служба на негов касиер.

Щом излязохме на шосето, му казах, че искам да се отделя от него, понеже се страхувам да не стигна до каторга, ако продължавам да го придружавам. Между другото го нарекох невеж подлец, а той ми отговори, че не съм нищо друго, освен просяк. За този епитет му ударих силна плесница, на която той отговори с удар на тоягата си. Веднага го обезоръжих, оставих го и продължих към Мачерата. Четвърт час по-късно един файтонджия, отиващ с празна кола за Толентино, ми предложи да ме закара дотам за два паола. Приех. Оттам бих могъл да отида за шест паола до Филиньо, но от злощастно скъперничество отказах това предложение. Чувствувах се добре и мислех, че ще мога да стигна лесно пеша до Валчимара, но пристигнах там чак след петчасов ход и то уморен до смърт. Бях силен и здрав, но един път от пет часа бе достатъчен, за да ме изтощи напълно, тъй като в моето детство никога не бях изминавал нито една миля пеша. Трябва да се обръща голямо внимание на това, младежът да привиква на ходене.

На следната сутрин станах отпочинал с намерение да продължа пътя си. Поисках да платя на гостилничаря и изведнъж ново нещастие. Представете си моето печално положение: спомних си, че бях оставил моята кесия със седем цехини да лежи на масата в кръчмата в Толентино, когато поисках да разменя една цехина, за да платя. Бях безутешен. Най-напред помислих да се върна и да си я поискам, но се отказах от тази мисъл, понеже не знаех дали ще ми я дадат. За съжаление тази кесия съдържаше всичките ми пари, с изключение на няколко медни монети, които държах в джоба. Платих малката си сметка и се упътих опечален към Сервала. Бях едва на един час път от това място, когато при прескачането на един ров си изкълчих крака. Трябваше да седна на междата на пътя с единственото утешение, което вярата предлага на всички притеснени: да моля Бога да накара да мине някой, който би могъл да ми помогне.

Седях вече половин час, когато някакъв селянин, минаващ с магарето си, предложи услугите си да ме откара за едно паоло до Сервала. За да ми спести пари, селянинът ме заведе при един човек с разбойническо лице, който ме прие срещу предплата от два паола. Помолих го да ми потърси хирург, но той можеше да дойде едва на следващия ден. Получих мизерна вечеря и легнах в ужасно наглед легло. Надявах се да мога да заспя и в съня си да намеря известно облекчение, но злият гений бе измислил тъкмо това легло, за да ме накара да претърпя нови адски мъки.

Трима мъже с карабини, които изглеждаха като истински бандити, влязоха след известно време, говорейки на някакъв жаргон, който не разбирах, псувайки и проклинайки, без да ми обърнат ни най-малко внимание. След като гуляха и пяха до среднощ, те легнаха на сламата, а моят пиян хазяин дойде и за голяма моя изненада поиска да легне при мен. Отвратен, че трябва да деля леглото си с подобен тип, извиках, че няма да го търпя до мен. Отговори ми с отвратителни ругатни, че дори целият ад не би могъл да го възпре да легне в собственото си легло. Трябваше да му направя място.

— За Бога — извиках аз, — къде се намирам?

— У най-честния полицай в цялата папска държава.

Можех ли дори да предположа, че селянинът ще ме доведе при тези проклети врагове на целия човешки род?

Човекът легна при мен, но скоро гневът ме принудя да го ударя така силно в гърдите, че падна от леглото. Той стана и отново поднови безсрамно опитите си да заеме леглото. Разбрах, че мога да го сразя само с опасност за живота си, затова сам станах, а и той не се противопостави на това, домъкнах се с мъки до един стол и прекарах върху него остатъка от нощта, четири дълги тъжни часа. На разсъмване негодникът бе събуден от своите другари, стана и след като отново пиха и ругаха, взеха карабините си и излязоха.

След като бандитите си отидоха, прекарах в стаята още един тъжен час. Напразно виках за помощ. Най-сетне дойде едно малко момче и доведе за две медни монети един хирург. Последният ме прегледа и ме увери, че три или четири дни почивка ще ме възстановят напълно. Посъветва ме да отида в странноприемница. Последвах този съвет с готовност. Занесоха ме, поставиха ме в легло и ме гледаха добре, но аз се намирах в толкова окаяно положение, че се страхувах от момента на оздравяването си. Страх ме беше, че трябва да продам горната си дреха, за да мога да платя на гостилничаря, и тази мисъл ме ужасяваше. Неволно мислех, че ако бях потиснал съчувствието си към така зле третираното от Стефано момиче не бих изпаднал в такова плачевно положение. Намирах постъпката си погрешна. Ех, ако бях се нагодил към босокракия… Да! Ако, ако, ако, всички тези „ако“ разкъсват сърцето на нещастника, щом започне да разсъждава. Защото след като е насочвал внимателно мислите си във всички посоки, той остава все тъй нещастен, както и преди. Все пак искам да призная, че подобни, предизвикани от нещастието мисли съвсем не са без полза за един млад човек. Чрез тях той се приучава да разсъждава. А от човек, който не разсъждава, никога не може да излезе нещо свястно.

Както ми бе предсказал хирургът, на четвъртия ден сутринта отново можех да вървя. Реших да помоля добрия човек да продаде горната ми дреха. Тази необходимост не бе никак утешителна за мен, тъй като започваха есенните дъждове. Дължах на моя гостилничар петнадесет паола и на хирурга четири. В момента, когато се готвех да го помоля за болезнената за мен услуга да продаде дрехата ми, влезе брат Стефано. При вида ми той се засмя с цяло гърло и ме попита дали съм забравил удара е тоягата.

Бях като ударен от гръм. Помолих хирурга да ме остави сам с монаха и той излезе.

Питам читателя: Как може човек да се предпази от суеверие, щом има подобни случаи? Най-чудното е, че всичко стана тъкмо когато ми бе най-необходимо. Монахът се появи в момента, когато щях да си отворя устата. Още повече бях учуден от силата на провидението, на щастието, на случайността, или както искате го наречете, с една дума, от съвсем неочакваното съвпадение на различните обстоятелства. Това ме накара да вложа всичките си надежди в този монах, когато се намирах в беда.

А какъв ангел покровител бе този Стефано! По-скоро в тази сила на съдбата би трябвало да открия наказание, а не милост.

Но неговата поява ми бе много приятна, тъй като не се съмнявах нито за миг, че ще ме избави от затрудненията. Дали бе изпратен от небето или от ада, аз чувствувах, че не мога да сторя нищо по-добро от това да се оставя на неговата помощ. Определената му от съдбата задача бе да ме отведе в Рим.

— Който върви бавно, върви сигурно — ми каза монахът, щом останахме сами. Той бе употребил пет дни, за да измине пътя, който аз бях извървял само за един ден. В замяна на това той се чувствуваше отлично и не бе прекарал никакво премеждие. Разправи ми, че когато минавал оттук, му казали, че абатът, който щял да стане секретар на венецианския посланик, лежал болен в странноприемницата, след като бил обран във Валчимара.

— Потърсих ви веднага и понеже вече сте съвършено здрав, ще тръгнем заедно за Рим. За ваша угода ще изминаваме по шест мили дневно. Хайде да забравим всичко и — бързо към Рим!

— Не мога. Загубих кесията си, а трябва да заплатя двадесет паола.

— Ще ви ги набавя в името на Свети Франциск.

Половин час по-късно той се завърна, но с кого? С моя гаден полицай! Последният ми каза, че ако му се бях доверил, той сам би ме задържал на драго сърце при себе си.

— Давам ти — продължи той — четиридесет паола, със задължението да се застъпиш за мен пред твоя посланик. Ако това обаче не ти се удаде, ще трябва да ми ги върнеш обратно в Рим. Трябва, значи, да ми дадеш писмено задължение за тях.

— С удоволствие.

За четвърт час всичко бе уредено, аз получих парите, платих дълговете си и заминах заедно със Стефано.

Бе едва един часът по обяд, когато монахът забеляза една бедна колиба на сто крачки встрани от пътя и ми каза:

— Колефиорито е още много далеч, ще трябва да спрем и да нощуваме тук.

Напразно го уверявах, че в колибата няма да бъдем настанени добре. Накрая трябваше да се подчиня на волята му. В колибата намерихме един изнурен, охтичав старец, който лежеше в мизерно легло, две грозни жени на тридесет до четиридесет години, три голи деца, една крава и един проклет пес, който постоянно лаеше. Картина на пълна нищета! Но монахът бе упорит и вместо сам да им даде милостиня, поиска в името на Свети Франциск вечеря.

— Трябва — каза умиращият на жените — да сварите петела и да извадите от килера шишето, което пазя от двадесет години.

Едва изговорил тези думи, старецът получи толкова силен пристъп на кашлица, щото помислих, че ще умре пред очите ни. Монахът дойде до леглото и му обеща, че Свети Франциск ще го направи отново млад. Изпълнен от съжаление при вида на тази сиромашия, аз поисках да тръгна сам за Колефиорито и там да го дочакам, но жените се възпротивиха и аз останах. Въпреки че вря цели четири часа, петелът можеше да изкърти и най-здравите зъби, а в бутилката, която отворих, имаше оцет. Сега вече, изгубил напълно търпение, взех торбата на монаха и сложих на масата хубава вечеря. При вида на нашата храна лицата на двете жени се проясниха.

Всички ядохме с добър апетит, после те направиха за нас две големи постели от прясна слама. Легнахме на тъмно, тъй като и последната угарка от свещ бе догоряла. Не изминали и пет минути, монахът ми извика, че една от жените е легнала при него. В същия момент усетих другата да ме прегръща. Започнах да я отблъсквам, монахът също се защитаваше, но безсрамните бабички не искаха да ни пуснат. Станах, но кучето се нахвърли върху мен и от страх легнах отново върху сламата. Без да се смущава безсрамницата продължи да ме насърчава към нещо, за което нямах никакво желание. В същото време глъчката, която вдигаше монахът, за да се отърве от своята похитителка, ми се стори толкова смешна, че гневът ми внезапно премина. Глупакът викаше вече Свети Франциск на помощ, тъй като бе разбрал, че на моята не може да разчита. Той ядно проклинаше, удряше напосоки наоколо, кучето лаеше като бясно, старецът кашляше, изобщо настъпи адска врява. Моята бабишкера ме уверяваше, че щяла да си отиде веднага, след като бъда по-любвеобилен с нея. Помислих си: когато фенерът е угасен, разлика между жените няма. Най-сетне Стефано, увит в дебелото си расо, успя да се отърве от милувките на своята фурия, стана напук на кучето и можа да се докопа до дебелата си тояга. Сега той удряше яко наляво и надясно около себе си. Една от жените изпищя.

— Ай, боже мой!

А гласът на босокракия прозвуча:

— Слава Богу, отървах се!

Настана отново тишина. Кучето, което без съмнение бе убил, не лаеше вече. Старецът, когото вероятно бе довършил, бе престанал да кашля, а жените, уплашени от болезнените любезности на монаха, се бяха свили тихо в един ъгъл. Останалата част от нощта прекарахме спокойно.

Щом се зазори, аз станах и Стефано последва примера ми. Огледах се наоколо в почуда. Жените бяха изчезнали. Старецът лежеше без признаци за живот. Върху, челото му имаше голям оток. Показах го на монаха със забележката, че навярно го е убил. „Възможно е — отговор и той, — но ако съм го направил, то е станало, без да искам.“

Когато видя огромния си джоб съвсем празен, той се ядоса страшно. Аз обаче се зарадвах много от това, тъй като ме беше страх, че жените са излезли, за да повикат помощ и ни затворят. Изчезването на нашите припаси ме поуспокои, тъй като сега бе вече сигурно, че бедните жени са избягали, за да не им поискаме сметка за кражбата. Въпреки това не пропуснах да опиша с ярки краски опасността, която ни заплашва и успях да уплаша Стефано така, че той се съгласи да тръгне с мен.

Близо до къщата срещнахме един колар, който отиваше към Филиньо. Придумах Стефано да използува заедно с мен добрата възможност да се отдалечим бързо оттук. Докато закусвахме във Филиньо, дойде друг колар, също свободен, който ни взе със себе си срещу дребна сума. Така стигнахме до Пизиняно, където един набожен човек ни предложи много добра квартира. Спах много добре, тъй като вече не се страхувах да бъда затворен.

Рано на другия ден пристигнахме в Сполето, където брат Стефано имаше двама благодетели. Понеже не искаше да им даде повод за ревност, той ощастливи и двамата. Обядвахме у единия, който ни прие като князе, а вечеряхме и преспахме у другия. Последният бе богат винар, баща на многобройно и чудесно семейство. Той ни нагости отлично и всичко би минало много приятно, ако монахът, който още на обяд бе прекалил с виното, не се бе съвсем напил. В това състояние той си позволи да говори лошо за другия благодетел, като може би смяташе, че с това ще направи удоволствие на нашия домакин. Аз не можех да понеса това. Когато твърдеше, че онзи твърдял, че всички вина на нашия домакин били подправени и че той бил хайдук, аз го нарекох в лицето лъжец и подлец. Нашият домакин и жена му ме успокоиха, като ме увериха, че познавали добре своя съсед и знаели кое може да е истина и кое не. Когато го укорих за неговите лъжи, монахът хвърли своята салфетка върху главата ми. Нашият домакин го хвана кротко под мишницата, заведе го в спалнята и го заключи там. Аз легнах в друга стая.

На следната сутрин станах много рано и реших да отпътувам по-нататък сам. Между това обаче монахът бе вече изтрезнял, дойде при мен и ми заяви, че от сега нататък ще живеем в добро разбирателство и няма вече да се караме. Подчиних се на съдбата си и тръгнахме отново. В Сорна една гостилничарка, жена с рядка красота, ни даде добър обяд с отлично кипърско вино. Доставяли й го италиански посредници, в замяна на отличните трюфели^[9], които тя им давала и които те продавали много изгодно при завръщането си във Венеция. Не можах да се разделя с нея, без да й оставя късче от сърцето си.

Едва мога да опиша негодуванието, което ме обзе, когато няколко мили преди Терни подлият му син ми показа цяла торба трюфели, които това чудовище бе откраднало от прелестната жена като благодарност за нейното вежливо гостоприемство. Откраднатите трюфели струваха най-малко два цехина. Извън себе си от гняв аз грабнах торбата от ръката му и му заявих, че на всяка цена ще я изпратя обратно на гостилничарката. Той обаче съвсем не бе извършил тази кражба, за да си достави удоволствието да върне обратно откраднатото, и се нахвърли върху мен. Започна истински бой, но победата не остана дълго време спорна — отнех му тоягата, блъснах го възнак в рова и си тръгнах. От Терни написах извинително писмо до хубавата гостилничарка и й изпратих обратно трюфелите.

От Терни отидох пеша до Отриколи, където се спрях само за да разгледам спокойно красивия старинен мост. Един файтонджия ме закара за четири паола до Кастелнуово, а оттам посред нощ се упътих пеша към Рим. На първи септември, около девет часа сутринта пристигнах в прочутия град.

Не трябва да премълча тук една особена случка, която ще се хареса на читателя, макар че всъщност е само смешна.

Въздухът беше спокоен и небето чисто. Един час след Кастелнуово забелязах на разстояние от десет крачки встрани висок цяла педя пламък, с формата на пирамида. Беше на около три или четири стъпки над земята. Това явление ми направи силно впечатление, понеже изглеждаше, че ме съпровожда. Опитах се да го изследвам по-отблизо, но пламъкът се отдръпваше от мен и оставаше все на същото разстояние, спираше, щом спирах аз, и тръгваше отново щом тръгнех. Когато по протежение на пътя имаше дървета, пламъкът изчезваше и не го виждах повече, но щом дърветата изчезваха, той се появяваше отново. Опитвах се също да се обърна в обратна посока, при което той изчезваше и се появяваше пак, щом тръгнех отново към Рим. Своеобразният пламък ме напуска чак когато дневната светлина прогони сенките на мрака.

Какво поле за действие би имало невежото суеверие, ако бях имал свидетели на приключението си и ако си бях създал по-късно в Рим бляскава кариера! Световната история е пълна с дреболии, които имат също такова значение, каквото човешкият дух добива чрез науката. Трябва да призная откровено, че въпреки моите познания по физика, видът на блуждаещия огън ми навя съвсем особени мисли. Бях достатъчно предпазлив да не разкажа никому за това.

При влизането си в старата световна столица имах в джоба си само седем паола. Затова пък нищо не можеше да ме спре: нито красивата входна порта, нито Портата на народите, нито също така наричания красив площад, нито входовете на красивите църкви, с една дума при първото виждане нито един от величествените паметници на красивия град не ми направи впечатление. Тръгнах по късия път за Монте — Магна — Наполи, където — така бе писано в адреса — трябваше да намеря моя епископ. Казаха ми, че той бил заминал преди десет дни и заповядал да ме изпратят безплатно до Неапол на адрес, който ми дадоха. Една кола отиваше още на следващия ден нататък и понеже не се интересувах от Рим, останах да лежа в легло до момента на тръгването. Спътниците ми бяха трима недодялани простаци. През целия път не им продумах нито дума. На шести септември пристигнах в Неапол.

Едва слязъл от колата, аз се отправих към означеното в адреса място. Епископът пак не беше там. Отидох веднага при минимитите и научих от тях, че бил отпътувал за Марторано. Напразно питах къде ли не, дали е оставил поръчки за мен. Никой не можа да ми даде отговор. Сега се намирах в непознатия голям град, с осем карлина в джоба, без да зная къде да се приютя. Все едно! Съдбата ме повика в Марторано — ще отида и там. Разстоянието е само двеста мили!

Намерих няколко файтонджии, които бяха готови да ме закарат до Козенца. Когато обаче узнаваха, че нямам куфар, не искаха и да чуят да тръгнат, преди да съм си платил. Вътрешно трябваше да им отдам право. Но аз трябваше на всяка цена да отида в Марторано. Реших да направя разходка пеша и да прося нахално за храна и пренощуване, както правеше преподобният брат Стефано. Най-напред изядох една четвърт от парите си в скромен обяд. Останалото се надявах да се нареди! Научих, че трябва да мина през Салерно и се насочих към Портичи, където пристигнах след около час и половина. Умората започна вече да се чувствува и против желанието ми краката сами ме отведоха в една странноприемница, където поисках стая и вечеря. Обслужиха ме добре, ядох с добър апетит и прекарах една отлична нощ в удобно легло. На другата сутрин се облякох и казах на гостилничаря, че ще обядвам там, след като разгледам Кралския замък. На входа на замъка ме заговори един ориенталски облечен човек с приятни черти на лицето. Каза ми, че ако желая да разгледам двореца, ще ми покаже всичко. По този начин можех да спестя парите си. Бях в положение да не мога да отказвам нищо, затова приех с благодарност любезното му предложение.

Когато през време на разговора му казах, че съм венецианец, той ми отговори, че бил мой поданик, тъй като е от Дзанте^[10]. Разбрах комплимента и му се поклоних леко.

— Имам — каза той, — великолепно мускатово вино от Леванте, което бих могъл да ви продам евтино.

— Бих го купил, може би, но не съм познавач.

— Толкова по-добре. Какво предпочитате?

— Чериго^[11].

— Имате право. Имам отлично чериго. Ще опитаме на обяд, ако ви е приятно да обядваме заедно.

— С голямо удоволствие.

— Имам самоско и кехалонийско вино. Имам също известно количество химикали, сярна киселина, кърмъзена боя, антимон и сто центнера^[12] живак.

— Всичко тук ли е?

— Не, в Неапол.

— Ще купя и живак.

Много естествено е и без всякакво намерение за измама, когато един млад човек, несвикнал на бедност и срамуващ се да покаже това, започне да разказва за своето имущество и за своите богатства, говорейки с някой богаташ. Докато разговаряхме, дойде ми на ум, че живакът се съединява с олово и бисмут. По този начин сместа се увеличава с една четвърт. Не казах нищо, но си помислих, че ако гъркът не познава тайната, бих могъл да извлека полза от това. Чувствувах, че трябваше да действувам сръчно и че не би излязло нищо, ако му предложех направо да откупи тайната ми. Трябваше да го изненадам с чудото на увеличаването, да се изсмея на това и да го оставя той да направи предложение. Измамата е порок, но почтеното лукавство може да се счита за признак на ум. Разбира се, то е една добродетел, която прилича на мошеничество, но не трябва да се обръща внимание на това. Който не умее да я приложи в случай на нужда, той е пълен глупак.

След като разгледахме замъка, ние се отправихме към гостилницата, гъркът ме заведе в стаята си и поръча два прибора. В съседната стая видях големи бутилки с мускатово вино и четири бутилки с живак, всяка от които тежеше десет фунта^[13]. Тъй като бях съставил плана си, помолих го за една бутилка живак на пазарна цена и я занесох в моята стая. Гъркът излезе да урежда работите си с обещанието да се видим отново на обяд. Междувременно аз също излязох и купих един и половина фунта олово и също толкова бисмут. Върнах се в странноприемницата, поисках да ми дадат няколко големи бутилки и се захванах на работа.

Обядвахме във весело настроение и гъркът бе възхитен от това, че приемам неговото чериго и мускатовото му вино за отлични. Той ме попита внезапно, смеейки се, защо съм купил една от неговите бутилки с живак.

— Ще видите това в моята стая! — отговорих аз.

След като се нахранихме, той дойде с мен и видя своя живак, разделен в две бутилки. Поисках една кожа от дива коза, прецедих живака през нея и напълних бутилката на гърка. Когато видя, че имам още четвърт бутилка чист живак и същото количество метал на прах, който не познаваше, той остана съвсем смаян. Това беше бисмутът. Изсмях се високо на неговото учудване, повиках келнера и го изпратих при аптекаря да продаде излишния живак. Малко след това келнерът се върна и ми донесе петнадесет карлини.

Гъркът беше вкаменен от учудване. Когато се посъвзе, той ме помоли да му върна неговата пълна бутилка — тя струваше шестдесет карлини. Смеейки се, аз му я върнах, като му благодарих тайно, че ми е дал възможност да спечеля петнадесет карлини. Същевременно му казах с умисъл, че на следващата сутрин ще отпътувам много рано за Салерно.

— Значи тази вечер ще се храним пак заедно — каза той.

Следобед отидохме да се разхождаме към Везувий. Говорихме за различни неща, но не и за живака. Стори ми се, че моят грък е много замислен. На вечеря, смеейки се, той ми каза, че съм могъл да остана на другия ден, за да спечеля с останалите три бутилки четиридесет и пет карлини. Отговорих му с важен и сериозен тон, че това не ми е нужно, тъй като аз съм направил това само за да му доставя приятна изненада.

— Но тогава трябва да сте богат!

— Не, защото аз работя за увеличаване количеството на златото, а това ни струва скъпо.

— Вие сте, значи, няколко души?

— Чичо ми и аз.

— Защо ви трябва да увеличавате златото? Увеличаването на живака ви стига. Кажете ми само, моля, дали увеличеното от вас може по същия начин още да се увеличава?

— Не, ако това беше възможно, би било една неизчерпаема златна мина.

— Вашата откровеност ме радва много.

След ядене платих на гостилничаря и го помолих да ми намери за следната сутрин, много рано, една кола с два коня до Салерно. Благодарих на гърка за отличното му мускатово вино, взех адреса му в Неапол и му казах, че след четиридесет дни ще ме види отново, понеже искам непременно да купя една бъчва от неговото чериго.

След това се прегърнахме и аз си легнах. Радвах се, че бях заслужил прехраната си за тоя ден и съвсем не бях изненадам, че гъркът не ми направи предложение да откупи тайната ми. Бях уверен, че поради тази причина той няма да може да заспи и на следната сутрин ще се яви рано-рано при мен. Във всеки случай имах достатъчно пари, за да стигна до Торе дел Греко, а там провидението щеше да се погрижи за мен. Струваше ми се невъзможно да прося като монах чак до Марторано, защото тъй, както изглеждах, не можех да възбудя никакво съжаление. Можех да заинтересовам само хора, които бяха убедени, че не се намирам в нужда, а това не подхожда за истинските просяци.

Както предвиждах, още в зори гъркът дойде при мен. Приех го много любезно и му предложих заедно да пием кафе.

— На драго сърце. Но кажете, господин абате, дали не бихте ми продал вашата тайна?

— Защо не? Ако се срещнем отново в Неапол.

— Защо не днес?

— Чакат ме в Салерно. Освен това тайната струва много пари, а аз не ви познавам.

— Това не е основание, понеже аз съм така добре познат тук, че мога да платя в брой. Колко искате?

— Две хиляди унции.

— Ще ви ги дам, но при условие, че сам започна увеличаването на намиращите се тук в ръцете ми тридесет фунта. Вие ще ми кажете какви материали са нужни и аз ще ги купя.

— Това е невъзможно, тъй като материалите не се намират тук, но в Неапол се намират в неограничено количество.

— Ако става дума за метал, ще го намерим в Торе дел Греко. Можем да отидем заедно до там. Бихте ли ми казал колко пъти се увеличава по пропорция?

— Един и половина процента. А вие сте познат също и в Торе дел Греко? Не бих искал да губя времето си.

— Вашето недоверие ме оскърбява.

При тия думи той взе едно перо, написа няколко реда и ми предаде едно пълномощно, което гласеше така: „При предявяване, платете на приносителя петдесет унции злато и го запишете на сметката на Панагиоти“ и т.н. и т.н.

Каза ми, че банкерът живеел на две минути от гостилницата и ме подкани да отида лично. Не оставих да ме моли дълго и получих петдесет унции. Върнах се в моята стая, където той ме очакваше и поставих златото на масата, като му казах, че можем да заминем за Торе дел Греко, да сключим там писмен договор и да приведем всичко в ред. Той имаше коне и кола и поръча веднага да впрегнат. Отпътувахме, след като деликатно ме бе поканил да сложа петдесетте унции в джоба си.

Когато пристигнахме в Торе дел Греко, той се задължи писмено в нужната форма да ми заплати две хиляди унции, щом му кажа с какви примеси и по какъв начин ще може да увеличи с една четвърт живак, като този, който аз в негово присъствие бях продал в Портичи, без при това да се влоши качеството му.

След това ми издаде менителница, платима осем дни след предявяването у господин Дженардо де Карло. По-късно аз му съобщих необходимите съставни части олово и бисмут, казах му, че оловото поначало се съединява с живака, а чрез бисмута става толкова течно, колкото да може да премине през кожата. Моят грък излезе веднага, за да направи сам у един свой познат опита. Нахраних се. Вечерта той се завърна с много натъжено лице. Очаквах това.

— Извърших опита — каза той, — но живакът не е чист.

— Той е същият като онзи, който продадох в Портичи. Вашето писмено задължение е ясно и точно.

— Но задължението казва също: без при това да се влоши качеството му. Сега признавате, че качеството е станало по-лошо. За доказателство служи фактът, че не се поддава на по-нататъшно увеличаване.

— Вие знаехте това. Ще водим процес и вие ще го загубите. Съжалявам, че с това тайната ще стане известна. Можете да си пожелаете щастие, скъпи господине! Ако спечелите, ще сте узнали безплатно тайната ми. Не ви считах за способен да ме измамите.

— Аз, господин абате, изобщо не съм човек, който мами другите.

— Знаете ли сега тайната или не? Бих ли ви я казал, ако не бяхме сключили договор? Неапол ще се смее и адвокатите ще спечелят добри пари. Цялата работа ми е вече неприятна и аз съжалявам, задето се оставих да бъда убеден от вашите хубави думи. Засега ето ви вашите петдесет унции.

Докато изваждах парите от джоба си, смъртно уплашен да не ги приеме наистина, той излезе, като ми каза, че не ги иска. След това се върна отново и ние ядохме, но на две различни маси. Намирахме се в положение на обявена война, но бях сигурен, че ще сключим мир. Цялата вечер не си проговорихме нито дума, но на другата сутрин той дойде при мен, когато вече се приготовлявах за отпътуване и поиска да ми говори. Изказах отново желанието да му върна петдесетте унции, но той ме помоли да ги задържа и да приема дори още петдесет, срещу което да му върна менителницата за двете хиляди. Започнахме разумно да се увещаваме и след два часа аз приех. Получих още петдесет унции, обядвахме заедно като добри приятели и се прегърнахме сърдечно. На сбогуване той ми даде едно пълномощно за своя склад в Неапол за една бъчва мускатово вино и ми подари великолепна кутийка, която съдържаше дванадесет бръснача със сребърни дръжки от фабриката в Торе дел Греко. Разделихме се като добри приятели и бяхме напълно доволни един от друг.

Останах в Салерно два дена, за да си набавя долни дрехи и други необходими вещи. Бях здрав, имах над сто цехина в джоба си и се гордеех с моя успех, за който по мое мнение нямаше защо да се укорявам. Моето сърдечно поведение при продажбата на тайната можеше да не се хареса само на един безсрамен морал, а такъв трудно вирее във всекидневния живот. Когато се видях независим и богат и бях сигурен, че мога да се явя пред моя епископ в приличен вид, а не да стоя пред него като просяк, аз отново си възвърнах веселото настроение и се поздравих, че на собствен гръб се бях научил как трябва да се пазя от хора като отец Корзини, от нечестни играчи и развалени жени, особено от онези безсрамни ласкатели, които дръзко хвалят в лицето избраните си жертви.

Този род шарлатани се намират навсякъде по света, дори и в така нареченото добро общество.

В Салерно тръгнах заедно с двама свещеници, които отиваха по работа в Козенца. Изминахме заедно сто четиридесет и двете мили за двадесет и два часа. В деня на пристигането ми в главния град Калабрия взех една талижка и отпътувах за Марторано. През време на пътуването се любувах на онази велика Гърция, която преди двадесет и четири столетия Питагор направи прочута със своето пребиваване там. Останах учуден, че в тази страна, прочута със своето плодородие и обсипана разточително с блага от природата, не видях нищо друго, освен ужасна сиромашия и пълна липса на онзи приятен излишък, при наличността на който животът става по-поносим. Добрите свещеници се смееха на моя страх от тарантули^[14] и скорпиони, понеже предизвиканата от тези насекоми болест ми изглеждаше още по-ужасна от онази, която вече познавах. Те ме увериха, че всичко, което се говорело за тези животни, било измислица, смееха се на стиховете, които Вергилий им е посветил в своите Георгики и които аз им цитирах, за да оправдая моя страх.

Намерих епископа Бернардо де Бернардис, седящ на един лош стол пред мизерна маса, на която работеше. Коленичих, както бе обичаят, но вместо да ми даде благословията, той стана, прегърна ме и ме притисна до гърдите си. Беше искрено огорчен, когато му разказах, че не съм намерил в Неапол никакво сведение къде да го намеря и да се хвърля пред краката му. Огорчението му обаче изчезна, когато му казах, че не дължа никому нищо и се чувствувам много добре. Нареди ми да седна, въздъхна, говори прочувствено за сиромашията и заповяда на един слуга да сложи трети прибор. Освен този слуга епископът имаше само още една много възрастна слугиня и един свещеник, който още след първите произнесени на масата думи се изяви като пълен невежа. Къщата, обитавана от негова милост, беше просторна, но лошо строена и лошо поддържана. Тя беше толкова зле мебелирана, че бедният епископ трябваше да отстъпи един от дюшеците на своето легло, за да ми бъде приготвена в съседната на неговата стая една мизерна постеля. Храната му ме ужаси, да не кажа нещо повече. Тъй като държеше много на предписанията на неговия орден, готвеха се само постни ястия, а маслото бе отвратително. Иначе монсиньорът беше умел и което е по-важно, честен човек. За моя голяма изненада, той ми довери, че неговата епископия, която съвсем не беше от най-малките, му донася редовно 500 дуката годишно, но за нещастие, той имал още 600 дуката дългове. Въздишайки, епископът добави, че имал само щастието да се измъкне от ноктите на монасите, чиито преследвания били превърнали последните му петнадесет години в истински ад. Всички тия доверителни известия ме наскърбиха, понеже видях, че тук не съм намерил възхвалената страна на Митра и чувствувах, че ще бъда в тежест на епископа. Той самият беше много огорчен, че трябваше да ми поднесе такъв скръбен подарък.

Попитах го дали има хубави книги, връзки с образоващи хора и изискано общество, с което могат да се прекарат няколко приятни часа. Каза ми, че в цялата му епархия нямало фактически нито един човек, който би могъл да се похвали, че знае добре да пише, а още по-малко, че има добър вкус или понятие от добра литература. Нямало нито един книжар, да, нямало дори нито един, който да се интересува от вестници! Все пак ми обеща, че заедно ще се занимаваме с наука, щом като получи книгите, които поръчал в Неапол.

Това можеше да стане, но без добра библиотека, без образовано общество, без умствени състезания, без литературна размяна на писма — това ли бе страната, където аз, осемнадесетгодишен, можех да се заселя? Когато добрият епископ видя, че се умислих и седях като замаян пред тъжния живот, който, изглежда, трябваше да водя при него, той вярваше, че би могъл да ме ободри, като ме увери, че би сторил всичко възможно, за да ме направи щастлив.

На следната сутрин епископът в пълни църковни одежди държа тържествена божествена служба. По този начин имах възможността да видя цялото духовенство, както и жените и мъжете, които пълнеха църквата. Гледката ме доведе до решението да напусна тази тъжна страна. Вярвах, че виждам пред себе си стадо тъпоумни говеда, което се вълнуваше от моя външен вид. Колко грозни бяха жените! Колко тъпи и тромави изглеждаха мъжете! Когато се завърнах в епископския дворец, казах на добрия прелат, че не се чувствувам призван да умра за няколко месеца като мъченик в този печален град.

— Дайте ми — продължих аз — вашата благословия и ме пуснете, или още по-добре, елате заедно с мен далеч оттук. Обещавам ви, че ще намерим другаде нашето щастие.

На това предложение той се смя няколко пъти през деня. Ако го беше приел, не би умрял след две години в разцвета на живота си. Доблестният човек чувствуваше добре колко основателна е моята съпротива да остана при него и ме помоли за прошка, за това, че е извършил грешка, като ме е повикал в Марторано. Той счете за свой дълг да ме изпрати обратно във Венеция, но понеже нямаше пари и не знаеше, че аз имам, ми каза, че щял да ме препоръча на един гражданин в Неапол, който щял да ми даде шестдесет дуката и с тях да замина за родния си град. Приех с благодарност предложението му и извадих бързо от куфара кутията с бръсначите, която гъркът ми бе подарил. Помолих епископа да я вземе за спомен. Положих голям труд да го склоня да вземе подаръка, който струваше шестдесет дуката. За да надвия съпротивата му, трябваше най-накрая да го заплаша, че ще остана, ако не го приеме.

Той ми даде много ласкаво писмо до архиепископа на Козенца, когото помоли да ме изпрати за Венеция на негови, на епископа, разноски. Така напуснах Марторано, шестдесет часа след пристигането си. Съжалявах оставащия епископ, който разплакан ми даде стотина пъти благословията си.

Архиепископът на Козенца, духовит и богат прелат, бе така любезен да ме задържи при себе си като свой гост. На масата възвеличах с преизпълнено сърце епископа на Марторано, но се нахвърлих безмилостно срещу епархията му и цялата Калабрия и моите забележки бяха така остри, че архиепископът и неговите гости се смяха от сърце. Между тези гости се намираха две дами, роднини на високопоставения господин, които бяха най-важните на масата. По-младата от тях се ядосваше на моето описание на родината й и затова ми обяви война. Но аз намерих подходящо средство да я успокоя, като й казах, че Калабрия би била прелестна страна, ако една четвърт от населението приличаше на нея. Може би, за да опровергае твърденията ми, монсиньорът даде на следващия ден блестяща вечеря.

Козенца е град, в който принадлежащият към доброто общество човек може да се забавлява добре, тъй като той може да намери там богати благородници, красиви жени и истински образовани хора, получили възпитанието си в Рим или Неапол. На третия ден отпътувах. Архиепископът ми даде писмо до прочутия италиански философ Дженовезе.

На 16 септември 1743 година пристигнах в Неапол и изпратих веднага писмото на епископа от Марторано на означения адрес. Последният гласеше: „Господин Дженаро Поло в Санта Ана.“ Този господин, който нямаше никаква друга задача, освен да ми изплати шестдесет дуката, ми каза, след като прочете писмото, че желаел да ми даде подслон в своята къща, за да се запозная със сина му, който също като мен бил поет. Архиепископът му бил писал, че съм отличен поет. След като известно време възразявах от учтивост, приех поканата и изпратих куфара си в неговата къща.