Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Получавам добри известия от Венеция, връщам се там и вземам Дьо ла Хей и Бавоа с мен. Приети сме отлично от моите трима приятели; тяхната изненада, когато ме виждат като образец на набожност. Бавоа ме връща към моя предишен начин на живот. Дьо ла Хей като истински лицемер. Приключение с девойката Маркети. Спечелвам на лотарията. Намирам отново Балети. Дьо ла Хей напуска палацо Брагадино. Отпътувам за Париж.

Всеки ден Дьо ла Хей печелеше господство над моя отслабнал ум. Всеки ден присъствувах на литургия, официум и проповед. По това време получих писмо от Венеция, което ми съобщаваше, че моята работа била забравена. От едно второ писмо на господин Де Брагадино узнах, че министърът на неделната служба писал на посланика, че е могъл да убеди светия отец, щом барон Бавоа се появи, да бъде назначен на длъжност при частите на републиката, чрез която длъжност той би могъл да живее прилично и при добро поведение би достигнал до най-високите чинове.

С това писмо изпълних сърцето на господин Дьо ла Хей с радост и я засилих до най-висша степен, като му казах, че сега нищо не би могло да ми попречи да се върна в родината си.

Вследствие на това той реши да отпътува за Модена и да говори със своя новопокръстен относно поведението, което последният трябва да държи във Венеция, за да си проправи път към щастието. На мен той можеше да се осланя във всяко отношение. Виждаше, че бях фанатик и знаеше, че докато причините продължават, фанатизмът е една неизлечима болест. Тъй като идваше с мене във Венеция, той се надяваше по всяка вероятност, че ще може да поддържа огъня, който сам беше запалил.

И тъй, той писа на Бавоа, че ще отиде при него. Два дни по-късно се сбогува с мене — обля се в сълзи, държа най-хубавите похвални речи за моите добродетели, нарече ме свой скъп син и ме увери, че се бил привързал към мен едва след като прочел в чертите на лицето ми божествения характер на избрания. Както се вижда, твърденията му не бяха преувеличени.

Няколко дни след отпътуването на Дьо ла Хей напуснах Парма с колата си, която оставих във Фусина. Оттам се отправих към Венеция. Бях отсъствувал цяла една година и моите приятели ме посрещнаха като техен ангел пазител. Те проявиха признаци на нетърпение относно пристигането на двамата избраници, чието запознанство им бях обещал в писмата си. За Дьо ла Хей беше наредено жилище в самия палацо. Поради политически причини моят баща не можеше да приеме у дома един чужденец, който още не беше на служба на републиката, затова за Бавоа се беше погрижил да набави две хубави стаи наблизо.

Моите приятели бяха силно изненадани, когато забелязаха чудноватата промяна, която се беше извършила в мен в нравствено отношение. Всеки ден присъствувах на литургията, често и на проповед, участвувах в четиридесетчасова молитва, не посещавах казината, а само кафенето, където се събираха набожни хора, познати със своето добро поведение. Седях винаги над книгите си, когато не бях с моите трима приятели. Като сравняваха моя сегашен начин на живот с предишните ми нрави, те се учудваха и не знаеха как да благодарят на провидението, на чиито непонятни пътища се удивляваха. Те благославяха престъпленията, които ме бяха принудили да прекарам една година далече от моя роден град. Радостта им достигна висшата си степен, когато платих всичките си дългове, без да поискам нито един хелер от господин Де Брагадино, който от една година насам не ми беше дал нищо и с набожна добросъвестност месец след месец бе отделял настрана полагаемите ми се джобни пари. Няма нужда да казвам колко се радваха добрите хора, като виждаха, че никога не отивах да играя.

В началото на май получих писмо от Дьо ла Хей. Съобщаваше ми, че щял да тръгне с кораб заедно със скъпия син на душата си, за да се постави на заповедите на уважаемите личности, на които го бях препоръчал.

Понеже знаехме часа на пристигането на търговския кораб от Модена, отидохме всички да го посрещнем, с изключение на господин Де Брагадино, който тоя ден беше в сената. Ние влязохме преди него в палацото му. Когато той ни намери, оказа на новодошлите най-добър прием. Дьо ла Хей имаше да ми съобщава стотици неща, но аз едва го слушах: така силно ме занимаваше барон Бавоа.

Той беше толкова различен от това, което си бях представял от направеното ми описание, че понятията ми за него бяха съвсем объркани. Трябваше да го изучавам в продължение на три дни, преди да се реша на едно истинско приятелско сближение.

Барон Бавоа беше млад човек на около двадесет и пет години със среден ръст, красиво лице, много добре развит, рус. Имаше непроменлив характер, говореше добре и умно и умееше да се изразява с една изискана скромност, която му отиваше. Чертите на лицето му бяха приятни и правилни, зъбите му много красиви, гъстите му коси бяха грижливо поддържани и миришеха на благоухания. Моите трима приятели бяха много учудени от този млад мъж, който нито по своя характер, нито по своя външен вид отговаряше на портрета, който си бяха съставили според описанието на Дьо ла Хей. Това обаче съвсем не се отрази върху добрия прием, който те му оказаха, тъй като техните чисти души не можеха да дадат една неблагоприятна преценка.

Когато Дьо ла Хей бе настанен в своето великолепно жилище, аз заведох барона в определеното за него, като бях наредил вече да занесат нещата му. Когато се видя настанен така добре у честни граждани, които предварително бяха спечелени на негова страна и се отнасяха с почит към него, той ме прегърна нежно. Каза ми, че се чувствувал дълбоко благодарен за всичко, което съм сторил за него, без да го познавам и за което Дьо ла Хей му разказал подробно. Престорих се, че не знам нищо и за да дам друга насока на разговора, го попитах как мисли да прекара времето си във Венеция, преди службата му да започне.

— Надявам се — отговори той, — че ще се забавляваме приятно, тъй като не се съмнявам, че нашите наклонности си съвпадат.

В състоянието на оглупяване, до което ме бяха довели Меркурий и Дьо ла Хей, не схванах веднага истинското значение на тия думи, макар че те бяха лесноразбираеми. Въпреки това все пак бях забелязал, че той се беше харесал на двете дъщери на хазайката си. Те не бяха нито красиви, нито грозни, но той беше любезен с тях като мъж, който разбира от тези работи. Аз обаче го приех като обикновена учтивост, дотолкова бях изпаднал вследствие на моя мистицизъм.

Първия ден заведох моя барон само до площад Сан Марко и в кафенето, където останахме чак до вечеря. Той се хранеше у господин Де Брагадино. На трапезата блестеше с духовити изрази и господин Дандоло уговори с него часа, за да го вземе на следния ден и да го представи във военното министерство. След вечеря го заведох отново вкъщи. Намерих двете млади момичета силно зарадвани, задето техният горд господин нямаше прислужник, надявайки се да го убедят, че може да се лиши от такъв. На следния ден, малко преди уговореното време, отидох у тях, за да го придружа до господата Дандоло и Барбаро, които трябваше да го представят на министъра. Заварих го с по-голямата сестра, която го фризираше. Стаята му излъчваше мириса на помадата и на есенциите, с които се парфюмираше. Това обстоятелство съвсем не говореше за един светец. Впрочем моите приятели, въпреки изненадата си от подобна изтънченост у един новопокръстен, не обърнаха внимание на този факт. Почти щях да се изсмея високо, когато господин Дандоло каза с тържествено изражение, че ако не побързаме, няма да имаме време да отидем на литургията, а Бавоа го попита изненадан дали е празник. Видях отново господата едва на обяд, където разговаряхме за приема, който мъдрецът беше оказал на младия барон. След обяда моите двама приятели го заведоха при дами, техни роднини, които изглежда се възхитили от него. За по-малко от осем дни той имаше толкова много познати, че нямаше нужда да се страхува от някакво отегчение, но през тези осем дни аз също опознах напълно неговия характер и неговите разбирания. Не бих имал нужда от толкова дълго изучаване, ако преди това не бях убеден тъкмо в противното, или по-добре казано, ако моите умствени способности не бяха затъпени от набожността ми. Бавоа обичаше жени, игра и разсипничество, но беше беден и жените бяха неговият главен извор на помощ; той изобщо нямаше религия и понеже не беше лицемер, не криеше това.

— Как сте могъл — попитах го един ден — такъв, какъвто сте, да измамите един Дьо ла Хей?

— Да ме пази Бог да измамя някого! Дьо ла Хей познава напълно моя мироглед и моите разбирания, но като набожен човек, какъвто е, той се е влюбил в душата ми и аз му оставям тази любов. Той ми е правил благодеяния, а аз съм му благодарен за това. Обичам го, тъй като никога не ме отегчава с разговори за религиозни догми и за спасението на душата ми, за която Бог, нашият добър отец, ще се погрижи и без това. Това е една спогодба между нас и така ние живеем като добри приятели.

Смешното в тази работа беше това, че Бавоа, докато се опитвах да опозная характера му, ми оправи отново главата, без да има подобно намерение. Аз се изчервих, задето се бях оставил да бъда видиотен от един йезуит, който въпреки своята отлично изиграна роля на съвършен християнин, беше само хитър лицемер. Възприех веднага отново моите предишни навици, но нека да се върнем още веднъж на Дьо ла Хей.

Ексйезуитът, който поначало се грижеше само за своето собствено благоденствие, но беше вече стар и поради това нямаше вече никаква склонност към женския род, беше тъкмо подходящият човек да омагьоса моите трима прости и добродушни приятели. Понеже говореше с тях само за Бог, ангели и вечна слава и с голямо постоянство ги придружаваше в църква, то той им изглеждаше достоен за възхищение.

Както предполагах, това ми създаде много свободно време, което иначе би трябвало да посветя на тяхното набожно лековерие. За по-малко от три седмици хитрата лисица се беше направила до такава степен духовен водач на моите трима приятели, че той не само вярваше, че вече няма нужда от мене, за да затвърди влиянието си върху тях, но и че е в състояние да ме срази, щом пожелае. Това беше една слабост от негова страна; разбрах това много ясно, както от начина, по който ми говореше, така и по промененото му държане към мене.

Той започна да има често разговори с моите приятели, на които аз не присъствувах, и беше накарал да го представят в много семейства, които аз не посещавах. Той се показваше вече като йезуит и си позволяваше, макар и с медени думи, да прави забележки, че понякога съм прекарвал нощта на места, за които приятелите не знаели нищо.

Това започна да ме ядосва; особено, задето ми държеше своите мазни проповеди на масата, в присъствието на моите приятели и на неговия новопокръстен. Постъпваше така, като че ли искаше да ме обвини, че аз подвеждам последния. Опита се да прави това с един привидно шеговит тон, но аз не се оставих повече да бъда воден за носа. Мислейки, че трябва да сложа край на тази игра му направих посещение. Влязох с думите:

— Като откровен обожател на евангелието, идвам да ви кажа на четири очи това, което по-късно ще ви кажа пред другите: пазете се да не направите в присъствието на моите трима приятели и най-малката забележка относно начина на живот, който водя с Бавоа.

— Не сте прав, като вземате насериозно обикновени забележки.

— Не се отнася до това, дали имам или нямам право. Защо вашите намеци не се отправят никога към вашия нов едноверец? За в бъдеще бъдете предпазлив или очаквайте от моя страна, на шега, един отговор, който вчера ви спестих, но който при следния случай ще получите право в лицето заедно с лихвите на лихвите.

С това го поздравих и излязох. Няколко дни след това прекарах няколко часа с моите приятели и Паралиса, и моят гадател им предписа да изпълняват всички предложения, които Валентин би им направил, но само след изслушване и на моето мнение. (Валентин беше кабалистичното име на ученика на Ескобар.) В изпълнението на заповедите ми нямаше нужда да се съмнявам. Дьо ла Хей забеляза скоро известна промяна и стана по-въздържан. Бавоа, комуто разказах постъпката си, се зарадва и похвали държането ми. Той беше убеден като мен, че Дьо ла Хей му е услужвал само поради слабост или от самолюбие, което значи, че той не би сторил нищо за душата му, ако младежът нямаше красиво лице, или ако старият не беше поискал да изтъкне една своя заслуга чрез неговото мнимо покръстване. Тъй като Бавоа виждаше, че назначаването му се отсрочваше от ден на ден, той постъпи на служба при френския посланик. Вследствие на това той не можеше да ходи вече у Брагадино, не биваше даже да се среща с Дьо ла Хей, понеже последният живееше в къщата на сенатора.

Един от най-строгите закони на висшата полиция на републиката е, че патрициите и техните семейства не бива да поддържат абсолютно никакви връзки с къщите на чуждите посланици.

Решението, което Бавоа трябваше да вземе, не пречеше все пак на моите приятели да се застъпят за него, и както ще видим по-късно, наистина им се удаде да му намерят служба.

Съпругът на Кристина, която аз никога не потърсих, ме покани да отида с него в казиното, което посещавали неговата леля и жена му; последната му била вече подарила един залог за тяхното взаимно влечение. Аз приех поканата и намерих Кристина прелестна. Тя говореше вече така добре венециански, както нейният мъж. В това казино се запознах с един химик, който възбуди в мен желанието да изучавам химия. Отидох в къщата му и срещнах там едно младо момиче, което ми хареса. Тя беше негова съседка и идваше само за да прави компания на неговата възрастна жена, докато в определен час биваше отвеждана вкъщи от една слугиня. Аз й бях направил комплимент само един-единствен път, и то в присъствието на старата жена на химика. За моя изненада не я видях в продължение на няколко дни и изказах учудването си от това. Добрата жена разказа, че очевидно нейният братовчед, един абат, у когото тя живеела, станал ревнив поради това и не й позволявал повече да идва.

— Един братовчед, който е абат и ревнив?

— Той я пуска да излиза само празнични дни, за да слуша първата литургия, и то в църквата Санта Мария Матер Домини[1], която е на не повече от двадесет крачки от къщата му. Той я пускаше да идва у нас, защото той не ни посещаваше; без съмнение слугинята трябва да му е казала, че вие идвате в нашата къща.

Като враг на ревнивите и като ревностен изпълнител на собствените си любовни капризи, писах на тази братовчедка — ако би пожелала да напусне своя братовчед заради мене, бих и дал една къща, в която тя би била своя собствена господарка. Ще й намеря компания и ще се погрижа за всички приятни неща, каквито Венеция може да предложи. Предадох й това писмо през време на литургията и й загатнах, че ще ме види отново на следния празник, за да ми отговори.

Бях точен на уговореното място и нейният отговор гласеше следното: тъй като абатът бил тиранин, то би се считала щастлива да се изскубне от ръцете му; но тя би могла да се реши да ме последва само ако се оженя за нея. В заключение ми пишеше, че ако имам това честно намерение, то необходимо е само да говоря с нейната майка Джована Маркети, която живее в града Лузия, на тридесет мили от Венеция.

Това писмо раздразни суетността ми и аз даже си помислих, че тя ми е писала в споразумение с абата. Мислех, че ми се поставя примка. Впрочем намирах това предложение смешно и реших да си отмъстя. Но тъй като преди това трябваше да зная всичко, реших да отида при майката на момичето. Тя беше много поласкана от посещението ми, особено когато й съобщих за писмото на нейната дъщеря и й казах, че искам да се оженя за нея, но не мога да се реша на това, докато тя живее у абата.

— Абатът — разказа ми майката — е мой далечен роднина. Той живееше съвсем сам в своята къща във Венеция допреди две години, когато ми каза, че имал голяма нужда от икономка. Той ме помоли за дъщеря ми, като ме увери, че във Венеция ще й се удаде лесно случай да се омъжи. Предложи ми писмено задължение, в което се определяше точно, че при женитбата й ще й даде всички свои мебели, които са оценени на хиляда дуката. Едновременно той я правеше наследница на едно малко имение, което притежава тук и което му носи сто дуката годишен приход. Тъй като сделката ми се видя изгодна и моята дъщеря беше доволна, то той ми предаде нотариално заверения документ, а тя замина с него за Венеция. Аз зная, че я третира като робиня, но тя сама поиска това. Впрочем можете сам да си представите, че имам горещото желание да я видя омъжена; защото докато едно момиче няма мъж, то е изложено на толкова опасности, че една бедна майка никога не може да бъде спокойна.

— Тогава елате с мен във Венеция, освободете я от ръцете на абата и аз ще се оженя за нея. Иначе не бих могъл; защото, ако я получа от неговите ръце, бих се обезчестил.

— О, съвсем не! Той е мой братовчед, макар от четвърта степен. Освен това е свещеник, който всеки ден чете литургията.

— Вие ме разсмивате, добра майко! Всеки знае, че един абат чете литургия, но поради това не си отказва известни дреболии. Вземете я със себе си, иначе оставете надеждата да я видите някога омъжена.

— Ако я взема със себе си, той няма да й даде никога своите мебели и вероятно ще продаде своето имение.

— Това е моя работа. Аз ще я освободя по такъв начин от ръцете му, че тя ще дойде при мен с всички негови мебели. Освен това ще получа и неговото имение; ако ме познавате, не бихте се съмнявали в това. Елате с мен! Уверявам ви, че след четири-пет дни ще бъдете отново тук!

Тя прочете още веднъж писмото, което й беше написала нейната дъщеря, след което ми каза, че била една бедна вдовица и че няма пари за пътуването до Венеция, още по-малко за връщане.

— Във Венеция няма да ви липсва нищо; за всеки случай ето ви десет цехини.

— Десет цехини! Значи тогава мога да пътувам с моята зълва!

— Пътувайте, с когото искате! Но нека отпътуваме, за да можем да бъдем за вечеря в Киоца. Утре ще ядем във Венеция и аз ще платя всичко.

На следната сутрин в десет часа ние пристигнахме във Венеция и аз настаних двете жени в една къща в Кастело, чийто първи етаж беше немебелиран. Тук ги оставих сами, след като се бях въоръжил с нотариално заверения документ на господина братовчеда абат.

Отидох за обяд у моите приятели, на които казах, че съм прекарал нощта в Киоца заради важна работа. След обяд отидох при един адвокат, Марко де Лесе; последният ми каза: ако майката подаде заявление до председателя на Съвета на десетте, то полицията веднага ще й даде съдействие да изземе дъщеря си с всички мебели, намиращи се в къщата, от властта на свещеника; тя може да пренесе същите, където пожелае. Аз го помолих да изготви заявлението.

Рано на следната сутрин отидох с майката. Оттам се отправихме в залата на съвета, където тя предаде заявлението си до началника. Четвърт час след това един разсилен от съда получи заповед да се отправи с майката в къщата на свещеника и да й предаде нейната дъщеря; едновременно тя можеше да вземе всички мебели от къщата.

Заповедта беше изпълнена буквално. Аз се намерих с майката в една гондола на брега на площада, намиращ се непосредствено до къщата. С нас имахме една голяма лодка, в която полицаите натовариха всички мебели от къщата. След всичко това видях дъщерята, която бе много изненадана, че ме намира в гондолата. Нейната майка я прегърна и й каза, че още на следния ден ще бъда неин съпруг. Тя й отговори, че това много я радва и че тя е оставила на своя тиранин само леглото и дрехите му. Пристигнахме в Кастело, където наредих да се разтоварят всички мебели; след това обядвахме и аз казах на дамите, че трябва да отидат в Лузия и да ме чакат там, а аз ще дойда, след като си уредя работите. Прекарах следобеда в приятен разговор с моята бъдеща. Тя ми каза, че абатът тъкмо се обличал, когато му предали заповедта на съвета, и го поканили да я изпълни под страх на смъртно наказание; след което абатът се облякъл и излязъл да чете своята литургия. Така всичко се извършило без ни най-малката съпротива.

— Моята леля — прибави тя — ми каза, че майка ми ме чакала в гондолата. Но тя не ми спомена нищо, че също и вие сте там; нямах никакво понятие, че всичко това е скроено от вас.

— С това, красавице моя, ви дадох първото доказателство за моята нежност.

При тези думи тя се засмя от удоволствие.

Аз се погрижих да получим добра вечеря и превъзходни вина; и след като прекарахме два часа на масата в голямо веселие, подкрепяно от Бакхуса, аз прекарах други четири часа насаме в шеги с моята бъдеща. Сутринта закусихме и след като целият багаж беше натоварен на една пеота, която бях наел и предплатил за тази цел, дадох на майката още десет цехини и трите отпътуваха много весели. След като свърших за моя слава и за мое пълно удоволствие тази работа, прибрах се вкъщи.

Работата бе вдигнала много шум, за да може да остане неизвестна на моите приятели: когато ме видяха, те проявиха към мен тяхното съчувствие и изненада. Дьо ла Хей ме прегърна с израз на дълбока скръб, но това чувство не му струваше нищо; за него то беше арлекиново облекло, което той обличаше с най-голяма лекота. Само господин Де Брагадино се смееше от сърце и каза на другите, че не разбират нищо от тази работа; цялото това приключение дава повод да се заключи за нещо велико, познато само на висшите духовни сили. Не се страхувах и се забавлявах с цялата дрънканица: в това настроение ние седнахме на масата и господин Барбаро беше първият, който каза с приятелски тон, че се надява, че не съм се оженил предния ден.

— Значи говори се, че съм се оженил?

— Това се говори от всички и навсякъде. Вярват го даже и членовете на съвета, а те имат право да го вярват.

— За да имат право да го вярват, трябва да са сигурни, а господата не са. Те не са по-малко безпогрешни от всяко друго същество в света, с изключение на Бога; и ви казвам, че те се заблуждават.

— Но — каза господин Дандоло — ти си прекарал нощта с твоята тъй наречена жена?

— Без съмнение, но за това, което съм направил през тая нощ, не съм длъжен да давам никому сметка. Не сте ли и вие на моето мнение, господин Дьо ла Хей?

— Моля ви, не ме питайте за мнението ми, защото не знам нищо. Но искам да ви кажа, че общественото мнение не бива да се пренебрегва до такава степен. Нежната любов, която изпитвам към вас, ме кара да се загрижа от тази мълва.

— На какво се дължи, че на господин Брагадино, който положително ме обича по-нежно, отколкото вие, тази мълва не причинява никаква грижа?

— Аз ви уважавам, но съм научил от собствен опит да се страхувам от клеветата. Говори се, че за да си присвоите едно момиче, което живее при своя вуйчо, един почтен свещеник, вие сте платили на една жена, за да се представи като нейна майка и да използува помощта на съвета, за да получите момичето. Разсилният от съда на съвета се кълне, че вие сте били с мнимата майка в гондолата, когато в същата е дошло момичето. Говори се, че документът, въз основа на който са иззети мебелите на почтения духовник, бил подправен и ви укоряват, че сте използували най-висшето държавно учреждение като оръжие за това престъпление. Най-после говори се: дори и да се ожените за момичето (което непременно трябва да стане), то членовете на съвета все пак няма да се успокоят, понеже сте употребили непозволени средства за постигане на вашата цел.

— Това беше една много дълга реч, господине — казах му хладно, — но нека ви кажа, че един разумен човек, който е чул една криминална история с толкова много блудкави подробности, не е вече разумен, ако повтаря това, което е чул; защото, ако историята е клеветническа, той става с това съучастник на клеветника.

След този начин на приключване, от който йезуитът се изчерви и чието действие възхити моите приятели, го помолих с твърдо изражение да бъде съвсем спокоен за мен; той може да бъде убеден, че познавам законите на честта и че имам толкова разум, за да мога да се държа добре. Той би трябвало само да остави хората да говорят за мене точно така, както аз правя това, когато чуя лоши езици да говорят за него.

Историйката забавлява града в продължение на пет или шест дни; след това случката се забрави.

Но понеже не отидох никога в Лузия и не отговорих на нито едно от писмата, които г-жа Маркети ми писа, не предадох също на нейния пратеник парите, за които ме молеше, то тя се реши на една стъпка, която може би не би останала без последствия, но за щастие все пак няма такива.

Един ден, когато седях още на масата с моите трима приятели, Дьо ла Хей и трима други гости, при мен дойде Игнацио, разсилният от съда на строгия трибунал на държавните инквизитори. Той ми каза учтиво, че рицарят Контарини дел Цофо желае да говори с мен и в този и този час ще бъде в къщата си в Мадона дел Орто. Аз станах и с един поклон му казах, че няма да пропусна да изслушам заповедите на Негово Превъзходителство.

Нямах понятие какво можеше да иска високопоставеният господин от моята скромна личност. Във всеки случай посланието ни разтревожи, защото господинът, който желаеше да ме види, беше държавен инквизитор, а това са птици, които рядко означават нещо добро. Господин Де Брагадино, който като член на Съвета на десетте е бил също държавен инквизитор и познаваше навиците на тези господа, ми каза, че няма защо да се страхувам.

Игнацио не беше в униформа, явно не е дошъл като пратеник на строгия трибунал.

— Господин Контарини иска да говори с тебе само като частно лице, ето защо ти предава да отидеш в неговия палат, а не в служебното му помещение. Той е един строг, но справедлив старец. Ти трябва да говориш откровено с него и преди всичко да изложиш истината; защото, ако я отричаш, излагаш се на опасността да влошиш положението си.

Този съвет ми хареса и ми беше необходим. Точно в определеното време отидох у държавния инквизитор. Негово Превъзходителство седеше на един стол и ме разгледа от горе до долу в продължение на една минута, без да каже нито дума. След това позвъни и заповяда на своя прислужник да въведе двете жени, които бяха в съседната стая. Сетих се веднага за какво се отнася и видях без никаква изненада да влизат майка Маркети и нейната дъщеря. Негово Превъзходителство ме попита дали познавам двете жени.

— Сигурно ги познавам, уважаеми господине, тъй като едната ще стане моя жена, щом със своето поведение ме убеди, че е достойна за тази чест.

— Нейното поведение е добро, тя живее при майка си в Лузия. Вие сте ги измамил. Защо отлагате женитбата? Защо не я посещавате? Вие не отговаряте на нейните писма и я оставяте в притеснено положение.

— Аз мога, уважаеми господине, да се оженя за нея, когато осигуря прехраната си; а това ще стане за три или четири години, когато чрез покровителството на господин Де Брагадино, моята единствена опора, получа едно назначение. До това време тя трябва да живее като порядъчно момиче от своя труд. Преди всичко трябва да съм сигурен, че тя не се среща повече с абата, нейния братовчед от четвърта степен. Аз не ходя при нея, понеже това, което ми се донася, и моята съвест ми забраняват.

— Тя иска да й дадете едно формално обещание за женитба и да се грижите за нейната поддръжка.

— Уважаеми господине! Нищо не ме задължава да й дам подобно обещание. Тъй като сам нямам нищо, то не мога да я поддържам. Тя трябва да се грижи за прехраната си, като работи със своята майка.

— Когато беше при своя братовчед — каза майката, — не й липсваше нищо, тя ще се върне при него.

— Ако се върне при него, то тя няма да ме интересува повече и тогава Ваше Превъзходителство ще види, че аз съм имал право, че не искам, да се оженя за нея, преди да съм сигурен, че тя води целомъдрен живот.

Съдията ми каза, че мога да си отида и с това въпросът се изчерпи. Повече не чух да се говори за него, а моят доклад относно разговора ми с инквизитора развесели господин Де Брагадино и неговите сътрапезници.

В началото на карнавала през 1750 година аз спечелих на лотария три хиляди дуката. Щастието ми направи този подарък в един момент, когато не ми беше нужен, защото през есента държах банка и спечелих. Ние играехме в едно казино, което никой венециански благородник не смееше да посещава, защото единият от притежателите на банката принадлежеше към дома ма испанския посланик, херцога от Монталегро.

Тъй като имах намерението да предприема пътуване към Франция, предадох на господин Де Брагадино хиляда цехини. Имах твърдостта да прекарам целия карнавал, без да рискувам парите си на фараон. Един почтен патриций ме направи съучастник с една четвърт в своята банка и в първите дни на постите ми предаде една доста значителна сума.

Към средата на постите приятелят ми Балети се завърна от Мантуа във Венеция. Той беше ангажиран в театъра Ст. Мозес, за да ръководи балета през време на панаира по Възнесение. Той поддържаше още връзката си с Марина, но те не живееха заедно. Тя беше завладяла един английски евреин на име Мендекс, който харчеше много по нея. Този евреин ми съобщи новини за Тереза, която познавал в Неапол. Неговите сведения ме заинтересуваха и аз се зарадвах, задето Анриета ми беше попречила да я посетя, както възнамерявах, защото бих могъл лесно да се влюбя отново в нея и Бог знае какво би станало тогава.

По онова време Бавоа бе назначен за капитан на служба при републиката и създаде своето щастие, за което ще съобщя на съответното място.

Дьо ла Хей пое възпитанието на един млад благородник на име Феличе Калви, с когото след известно време отиде в Полша.

Аз възнамерявах да посетя годишния пазар в Реджо и след това да отида в Торино, където заради сватбата на херцога от Савоя с една испанска инфанта, (дъщеря на Филип Пети) се бе събрала цяла Италия. Оттам исках да отпътувам за Париж, където в очакване на принц, който госпожа дофината трябваше да роди, се подготвяха великолепни празненства. Балети имаше намерение да направи същото пътуване, понеже беше повикан вкъщи от родителите си (неговата майка беше прочутата Силвия). Той трябваше да танцува в италианския театър и да играе първите роли като млад любовник. Не можех да си представя по-приятна компания, тъй като в Париж той можеше да ми бъде от голяма полза и да ми създаде многобройни познанства.

Аз се сбогувах с моите трима добродетелни приятели, като им обещах да се върна след две години. Оставих брат си Франческо като ученик на художника на бойни картини Симонети от Парма и му обещах да помисля за него, когато бъда в Париж. Читателят ще види как удържах думата си към него.

Във Венеция оставих също и моя брат Джовани, който се беше върнал тук, след като с Гуариенти бе обиколил цяла Италия. Той възнамеряваше да отпътува за Рим, където остана в продължение на четиринадесет години като ученик на Рафаел Менгс. В 1764 година той се върна в Дрезден и умря там през 1795 година.

Балети отпътува преди мен, а аз напуснах Венеция на първи юли 1750 година, за да се срещна с него в Реджо. Бях добре материално, притежавах достатъчно пари и бях сигурен, че никога нямаше да почувствувам липса, ако живея разумно.

Бележки

[1] Света Мария Божа Майка (лат.). — Б.пр.