Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (50)

Глава двадесет и девета

Различни случки. Съзатворници. Приготовления за бягство. Преместване в друга килия.

За да може читателят да разбере бягството ми от оловните килии, трябва да го запозная с обстановката.

Оловните килии, които служат за затвор на политически престъпници, не са нищо друго, освен таванските помещения на големия дворец, а килиите са добили името си от големите оловни плочи, с които е покрит дворецът. До тях може да се стигне само чрез входната врата на двореца или през зданието за арестуваните или по споменатия вече от мен мост, така нареченият Мост на въздишките. Пътят за тях води само през голямата зала, в която се събират инквизиторите и единствен секретарят има ключ от нея, който той поверява на ключаря само за кратко време, от което последният се нуждае, за да обслужи сутрин затворниците. Това обслужване става на разсъмване, защото по-късно слугите на затвора биха били забелязани на идване и отиване от хората, които имат работа с членовете на Съвета на десетте. Този съвет се събира всеки ден в една съседна зала, така наречената Бусола и през тази зала трябва да минават пазачите винаги, когато искат да отидат в оловните килии.

Килиите са разположени под покривите на двете фасади на двореца. Три лежат на запад — към тях спада и моята — четири — на изток. Дъждовната тръба откъм западната страна води в дъното на двореца, другата води отвесно в канала, наречен Рио ди Палацо. Килиите от тази страна са много светли и в тях може да се стои прав, не е такъв случаят с килията, в която се намирах аз и която наричат la trave, поради огромната греда, която ме лишаваше от светлина. Подът на моята килия се намираше точно над тавана на залата на инквизиторите, които се събираха в нея обикновено нощем, непосредствено след дневното заседание на десетте, в което участвуват и те тримата.

Познавах точно обстановката и неизменните навици на инквизиторите. Единственото средство за бягство, или най-малко единственото, на което можех да разчитам на успех, беше пробиването на пода на моята килия. Но за това имаше нужда от инструменти, а това бе трудна работа на едно място, където всяка връзка с външния свят бе забранена, където не се позволяваха нито посещения, нито размяна на писма с когото и да било. За да подкупя някой полицай, би трябвало да имам много пари, а аз нямах нищо. Да приемем също, че ключарят и двамата слуги на затвора биха се оставили доброволно да бъдат удушени — защото нямах никакво оръжие, освен ръцете си, — то трети пазач стоеше винаги на стража пред вратата на коридора. Той държеше последната заключена и я отваряше само ако другият, който искаше да излезе, му кажеше паролата. Въпреки всички пречки, аз се занимавах само с мисълта за моето бягство и понеже не намирах в Боеций никакво средство, престанах да го чета. Бях убеден, че можех да намеря такова средство само чрез обмисляне и затова не си позволявах и най-малката мисъл, която не се отнасяше до него.

Винаги съм бил на мнение, че когато някой си втълпи в главата да успее в нещо и когато се занимава само с постигането на този план, то той ще постигне своята цел. Въпреки всички трудности този човек ще стане велик везир или папа, ще провали някоя монархия, при положение, че той започне навреме и че притежава нужния разум и издържливост, защото щастието презира старостта, а без помощта на щастието, човек не може да се надява на успех и затова старите хора не ги бива за нищо. За да имаме успех, трябва да разчитаме на щастието си и да не се отчайваме от неуспехите. Това е обаче едно от най-мъчителните политически пресмятания.

Към средата на ноември Лоренцо ми каза, че месер-гранде имал един нов затворник. Новият секретар, господин Бузинели, му заповядал да го постави в най-лошата килия, следователно, щял да го доведе при мен. Той ме увери, че му изтъкнал, че съм считал за особено благоволение да имам килия само за мен. Секретарят му отговорил, че по време на четирите месеца сигурно съм станал по-разумен. Това съобщение не ми бе неприятно, още по-приятно ми бе да чуя за сменяването на секретаря. Този Пиетро Бузинели беше добър човек, с когото се бях запознал в Париж.

След обяд чух ключалката да изскърцва. Дойде Лоренцо с двама полицаи и доведе млад човек, облян в сълзи. Той му свали белезниците, заключи отново вратата и си отиде, без да му каже ни дума. Аз лежах върху леглото си, където той не можеше да ме види. Неговата изненада ме развесели. Понеже имаше щастието да бъде седем или осем цола по-нисък от мен, той можеше да стои прав. Отначало той разглеждаше моето кресло, което, без съмнение, считаше предназначено за негова употреба. След това видя Боеций върху перилото на прозореца, взе книгата, отвори я и я захвърли отново с някаква досада — беше написана на латински и едва ли можеше да му послужи. Той продължи изследването на килията, обърна се наляво, опипа стената надлъж и остана много изненадан, когато намери дрехи. Дойде до алкова, протегна ръката си, докосна ме и ме помоли почтително за извинение. Поканих го да седне и с това нашето запознанство бе извършено.

— Кой сте вие?

— Казвам се Маджорино и съм от Винченца. Моят баща е кочияш в дома Поджана, до единадесетата година ме караше да ходя на училище, където се научих да чета и пиша, след това бях пет години ученик при един бръснар и изучих добре този занаят. След това отидох камердинер при граф Х. От две години насам служех при този господин, когато неговата дъщеря се завърна от манастир вкъщи. Натовариха ме да я фризирам. След време се влюбих в нея и й вдъхнах една страст, която бе също толкова голяма, колкото моята.

След като се бяхме заклели стотина пъти да си принадлежим вечно само един на друг, се отдадохме на повелителната нужда да си докажем взаимно нашата нежност. Резултатът бе, че скоро състоянието на младата графиня издаде връзката ни. Една слугиня в къщата, набожна стара жена, откри първа нашето споразумение и състоянието на моята любовница. Затова тя каза, че трябва да съобщи на баща й, но моята приятелка успя да я предума да мълчи, като я увери, че през следната седмица сама ще каже всичко на баща си чрез своя изповедник. Тя ме уведоми за всичко и вместо да отиде на изповед, направихме нашите приготовления за бягство. Тя присвои значителна сума пари и няколко диаманта, които бяха принадлежали на нейната покойна майка, и тази нощ трябваше да отпътуваме за Милано. Но вчера след обяд бях повикан при графа, той ми даде едно писмо и ми каза да отпътувам за Венеция и да го предам лично на лицето, до което е адресирано. Той говори тъй спокойно и благосклонно към мен, че не можех да подозра ни най-малко каква съдба ми бе определил.

Взех наметалото си и се сбогувах набързо с моята малка жена, като я уверих, че ще се върна скоро. Тя беше по-проницателна от мен, или имаше само някакво предчувствие за моето нещастие — с една дума, стана й зле. Пристигнах с голяма бързина във Венеция и побързах да предам съдбоносното писмо. Казаха ми да почакам за отговор и щом го получих отидох в една кръчма, за да пия нещо. Но когато излязох от кръчмата, арестуваха ме и ме отведоха в караулната, където ме държаха до момента, когато ме доведоха тук. Мисля, господине, че мога да считам младата графиня за моя жена.

— Лъжете се.

— Но природата…

— Природата увлича оногова, който я слуша, само за да го накара да извърши глупости, докато го пъхнат под оловните покриви.

— Аз съм значи под оловните покриви?

— Като мен.

Бедният млад човек заплака горчиво. Той беше красив младеж, откровен, почтен и извънредно силно влюбен. Простих вътрешно на графинята и решително осъждах нейния баща графа, че бе изложил дъщеря си на изкушението от общуването с един красив и чувствителен млад човек. Когато овчарят пусне вълка в кошарата си, не бива да се оплаква, ако беда постигне стадото му. Неговите сълзи и жалби не се отнасяха до него самия. Всичките му чувства принадлежаха само на приятелката му. Той мислеше, че ключарят ще се върне, за да му донесе легло и нещо за ядене, извадих го от това заблуждение и му предложих от моите провизии. Толкова му тежеше на сърцето, че не можеше да яде нищо. Вечерта му дадох моя сламеник и той прекара нощта на него, защото макар че очевидно беше чист, не исках да го пусна да спи при мен, тъй като се страхувах от влиянието на сънищата на един влюбен. Той не схващаше вината си и не разбираше също, защо графът бе почувствувал нуждата да накара да го накажат публично, за да спаси по такъв начин честта на дъщеря си и на семейството си. На следния ден му донесоха един сламеник и ядене за петнадесет солди, които трибуналът му беше определил от благоволение или от милосърдие, защото думата справедливост явно бе чужда за това отвратително учреждение. Казах на ключаря, че моето ядене ще стигне и за двама ни, че може да употреби отредените за младия човек пари, за да нареди да му четат литургии. Той прие с радост това. След като го поздрави, че е дошъл при мен, той ни каза, че можем да се разходим половин час из тавана. Намерих тази разходка отлична за моето здраве и за моя план за бягство, който можах да изпълня едва единадесет месеца по-късно. На единия край на това място за игра на плъховете видях една купчина стари мебели, които бяха нахвърляни по пода вдясно и вляво от два големи сандъка, зад тях лежеше голяма купчина хартии, съшити в тетрадки. Взех една дузина от тези тетрадки със себе си и видях, че бяха дела по криминални процеси.

Намерих това четиво много забавно, защото ми бе позволено да чета това, което по това време сигурно се държеше в строга тайна. Четях своеобразни отговори на опасни въпроси, преписките се отнасяха до прелъстявания на девици, отишли твърде далеч в нежностите си с ръководители на девически възпитателни институти, прегрешения на изповедници спрямо ония, които се изповядват пред тях, хомосексуални отношения на учители с техни възпитаници, укривания и измами на настойници. Някои от тези процеси бяха отпреди двеста или триста години, старинният стил и особените обичаи на онова време ме забавляваха в продължение на часове. Между вещите, които лежаха по пода, видях бутилка за стопляне, лопата за печка и ръжен, стари светилници, пръстени, гърнета и даже едно църкало за клизма. Помислих си, че някой знатен затворник трябва да е бил облагоприятствуван с позволението да употребява всички тези предмети. Но най-много от всичко ме заинтересува едно съвсем право, дебело колкото палец, дълго стъпка и половина желязо. Не пипнах нищо, тъй като плановете ми не бяха достатъчно назрели, за да вземат една определена насока.

Една сутрин към края на месеца отведоха моя другар и Лоренцо ми каза, че бил поставен в килиите. Тези килии се намират в обикновеното здание за арестантите и принадлежат на държавните инквизитори.

Затворените там имат привилегията да викат ключаря, когато имат нужда от него. Те са тъмни, но има маслена лампа, която дава светлина на затворниците. Опасност от пожар не съществува, понеже всичко е от мрамор. Много по-късно научих, че нещастният Маджорино прекарал в този затвор пет години и че оттам бил изпратен за десет години в Чериго. Дали някога се е върнал свободен оттам, не зная. Правеше ми добра компания и аз забелязах това веднага, щом си отиде, защото веднага изпаднах отново в меланхолия. Имах щастието да не ми се забрани разрешената ми половинчасова разходка из тавана. Така се заех да разгледам по-внимателно всички намиращи се там предмети. Един от двата сандъка беше пълен с хубава хартия за писане и рисуване, с неподрязани пера и с кълба конци, другият бе закован. Едно парче изгладен чер мрамор, дебело един цол, дълго шест цола и широко три цола привлече погледа ми, взех го, и макар че не знаех какво бих правил с него, го скрих грижливо в моята килия под ризите си.

Осем дни след отвеждането на Маджорино Лоренцо ми каза, че по всички изгледи скоро съм щял да имам отново компания. Моят тъмничар си беше въобразил, че аз никога не го питам нищо, защото вярвам, че не знае нищо. Това раздразни неговата суетност и за да ми докаже, че се лъжа, той започна да дърдори, без да го питам. Така, той каза:

— Вярвам, господине, че вие ще имате често посещения, защото всяка от другите шест килии има вече по двама затворника, които не могат да се пратят в кватрото.

Тъй като не му отговорих, след малко продължи.

— В кватрото затварят безразборно всевъзможни хора, които са осъдени там. Затворниците, които като вас са под мой надзор в оловните килии, са все високопоставени хора, които се наказват само за работи, за които любопитните не бива да узнаят нищо. Ако знаехте, господине, какви другари по съдба имате. Бихте се учудили, тъй като за вас с право се говори, че сте умен господин… но ще ми простите… Вие знаете, че умът не може да послужи за нищо, когато човек е тук, горе… Вие ме разбирате. Петдесет солди дневно, това е вече нещо… Един венециански гражданин получава три лири, един благородник — четири, а един граф чужденец — осем. Струва ми се, че трябва да зная това, защото всичко минава през моята ръка.

И той започна да пее за себе си хвалебствена песен, и то все с отрицания:

— Аз не съм крадец, нито предател, нито лъжец, не съм алчен, нито зъл, нито груб, както всички мои предшественици, и когато съм изпил половин литър повече, ставам още по-добър. Ако баща ми ме беше изпратил на училище, бих се научил да чета и пиша и днес бих бил, може би, месер-гранде, но това не е моя вина. Господин Андреа Диедо ме цени и моята жена, която е едва на двадесет и четири години и всеки ден готви ядене за вас, го посещава, когато иска, и той я пуска да влиза без церемонии, даже и когато е в леглото, едно благоволение, което той не оказва даже и на сенатор. Обещавам ви, че ще получите всички нови пришелци, но винаги за късо време, защото, щом секретарят чуе от собствената им уста всичко съществено, той ги изпраща на определеното им място, в кватро, в някое укрепление или в Левант. Ако са чужденци, изпращат ги през границата, защото правителството смята, че няма правото да се разпорежда с поданиците на чужд княз, макар и да са били на служба на републиката. Мекотата на Трибунала е безпримерна, няма друг съд в света, който да осигурява на своите затворници по-големи удобства. Приемат за жестока забраната на Трибунала да се пише или да се правят посещения, но това е глупост, защото с писане и посещения се губи само време. Ще ми кажете, че вие и без това няма какво да правите, но ние, другите, не можем да кажем същото и за себе си.

Така гласеше горе-долу първата кратка реч, с която дангалакът ме удостои, и трябва да призная, че той ме забавлява. Видях, че ако човекът беше по-малко глупав, би бил сигурно много подъл. Реших да използувам неговата глупост.

На следния ден ми доведоха нов другар, с когото първия ден се отнесоха по начина, както се бяха отнесли с Маджорино. И видях, че трябваше да кажа да ми купят втора лъжица от слонова кост, тъй като, понеже новодошлият не получаваше първия ден нищо, то аз се считах задължен да му окажа гостоприемство.

Моят нов другар ми направи дълбок поклон, понеже с брадата си, която беше вече четири цола дълга, правех много по-голямо впечатление, отколкото с ръста си. Лоренцо ми заемаше често една ножица, за да си изрязвам ноктите, но му бе забранено под страх на най-голямо наказание да ме остави да докосна брадата си. Не зная причината за това, но бях свикнал с брадата си, както се свиква с всичко.

Новият беше петдесетгодишен човек, на ръст почти равен с мен, малко прегърбен и слаб. Имаше голяма уста и лоши зъби, изпод две дебели червени вежди гледаха малки сиви очи, което му придаваше вид на кукумявка. Впечатлението се допълваше от една малка перука от черни конски косми, която издаваше една много неприятна миризма на зехтин и от едно палто от дебело сиво сукно. Той прие яденето ми, но беше въздържан и през целия ден не ми каза нито дума. Постъпих като него и мълчах, защото бях убеден, че той скоро ще си възвърне говора, това стана още на следния ден.

Рано сутринта му донесоха едно легло, което му принадлежеше, и ръчна чанта, пълна с долни дрехи. Ключарят го попита какво желае, както бе питал и мен, и какво иска да яде и му поиска пари, за да го купи.

— Нямам пари.

— Какво? Един богаташ като вас да няма пари?

— Нямам нито един солдо.

— Добре, тогава ще ви донеса черен хляб и вода. Това се полага.

Той отиде и след малко донесе един и половина пфунд черен хляб и една кана вода, постави всичко до затворника и излезе, като заключи пак вратата.

Когато останах отново сам с призрака, чух го да въздиша, обзе ме чувство на състрадание и аз наруших мълчанието.

— Не въздишайте, господине, вие ще се храните с мен, но ми се струва, че сте направил голяма грешка, като сте дошли тук без пари.

— Аз имам пари, но подобно нещо не трябва да се казва на тези харпии.

— Хубава мъдрост, която ви осъжда на вода и хляб! Знаете ли причината за вашето затваряне?

— Да, зная я и ще ви разкажа накратко моята история.

Наричам се Сквалдо Нобили. Моят баща бе селянин. Той ме даде да уча да чета и пиша и след смъртта си ми остави като наследство своята къщица и малко земя към нея. Аз съм от Фриол, моето село е на един ден път от Удине. Корно, един див поток, опустошаваше често моето малко имение, това ме доведе до решението да го продам и да се установя във Венеция. Това стана преди десет години. Получих за имението си осем хиляди лири в хубави цехини и понеже знаех, че в нашата щастлива република всеки се наслаждава на прилична свобода, бях убеден, че можех да добия известно състояние, като използувам моя малък капитал. Започнах да заемам срещу залози. Понеже знаех, че съм пестелив, скромен и опитен, реших се тъкмо на това занятие. Наех една къщичка близо до Големия канал и я обзаведох. Тук живеех сам много спокойно и след две години се видях притежател на десет хиляди лири извън моя капитал, макар че бях живял добре и бях похарчил не по-малко от две хиляди за мои нужди. Видях се вече на верен път, за да спечеля с време едно почтено състояние, ако продължавам така. Един ден бях заел на един евреин две цехини за множество книги и между тях намерих една, която носеше заглавие „Мъдростта на Харон“. И видях колко е щастлив човек, когато може да чете, защото тази книга, която вие може би не познавате, струва сама колкото всички други книги, понеже съдържа всичко, което човек има нужда да знае. Тя го освобождава от всички предразсъдъци, които той е възприел в детството си. Познава ли Харон, за него вече не съществува никакъв ад и никакви опасения от един бъдещ живот, очите се отварят, опознава се пътят към щастието, човек става мъдрец. Набавете си тази книга и се изсмейте на глупаците, които ви казват, че това съкровище било забранено.

Когато чух тази своеобразна реч, знаех какъв бе този човек. Бях чел Харон, но не ми бе известно, че е преведен на италиански. Харон беше голям обожател на Монтен, той мислеше даже да надмине своя образец, но усилията му бяха напразни. Беше разработил методично много теми, които са нахвърляни безразборно у големия философ, но като свещеник и теолог, Харон заслужаваше осъждането, което го постигна. Впрочем, той не е много четен, въпреки забраната, която би трябвало да действува в негова полза. Харон бе тъй надменен, че даде на книгата си същото заглавие, което носи библейската книга на Соломон, това не говори в полза на неговата скромност. Моят събеседник продължи, както следва:

— Харон ме освободи от угризенията на съвестта, които имах дотогава и от неверните представи, които могат да бъдат премахнати само с голяма мъка. И сключих сделките си така, че за шест години се видях притежател на десет хиляди цехини. Това не бива да ви учудва, тъй като в този богат град играта, развратът и празноскитането дават необикновени възможности за забогатяване. Тук цари постоянно липса на пари и това, което глупаците разпиляват, умните съумяват да използуват.

Преди три години граф Серимано ме помоли да приема от него петстотин цехини, за да ги употребя в сделките си, като му дам половината от печалбата, която бих добил чрез тази сума. Той поиска само една обикновена разписка, с която се задължавах да му върна при поискване от него същата сума. След една година му дадох седемдесет и пет цехини, което се равнява на едно олихвяване от петнадесет на сто. Той ми даде разписка за тях, но се показа недоволен. Не беше прав, защото нямах нужда от пари и не бях използувал неговите, за да върша сделки. След втората година аз постъпих само от благородство по същия начин, но дойде до размяна на обидни думи и той поиска да му върна петстотинте цехини.

— На драго сърце — казах му аз, — но ще си задържа от тях сто и петдесетте, които вече получихте.

Това го разяри и той ме покани чрез съдебен пристав да изплатя цялата сума. Един ловък адвокат пое защитата ми и съумя в продължение на две години да насочва процеса в моя полза. Преди три месеца ми се предложи спогодба. Аз отказах, но тъй като се страхувах от насилие, обърнах се към абата Джустиниани, адвоката на испанския посланик маркиз де Мон-Алегре. Срещу малко допълнително заплащане той ми нае една къщичка, спадаща към двореца на посланика, където човек е защитен от изненади. Бях готов да върна парите на граф Серимано, но исках да си удържа от тях сто цехини, колкото ми бе струвал процесът. Преди осем дни при мен дойдоха моят адвокат и този на графа, извадих от кесията си двеста и петдесет цехини и им казах, че съм готов да им дам тези пари, но нито солдо повече. Те си отидоха, без да кажат нито дума, като и двамата изглеждаха много недоволни, но това не ме обезпокои. Преди три дни абат Джустиниани прати да ми кажат, че посланикът намерил за добре да позволи на държавните инквизитори да се извърши обиск у дома. Мислех, че това е невъзможно, понеже бях под покровителството на чужд посланик. Вместо да взема предпазните мерки, каквито обикновено се вземат в подобни случаи, прибрах само парите си на сигурно място и зачаках смело посещението, за което ми бе известно. На разсъмване дойде месер-гранде и поиска триста и петдесет цехини. При отговора ми, че нямам нито солдо, той ме арестува и ето ме тук.

Потреперих, не толкова, че бях в компанията на такъв долен човек, колкото защото разбрах, че той ме считаше за себеподобен, защото ако имаше друго мнение за мен, то положително не би ме ощастливил със своята дълга история. Без съмнение, той предполагаше, че ще му ръкопляскам. Глупавите речи, които трябваше да чуя от него в продължение на трите дни на неговия престой, през време на който той непрекъснато говори за Харон, ми потвърдиха верността на италианската поговорка: „Пази се от този, който е прочел само една книга“. Книгата на вероломния свещеник го бе направила безбожник и той се хвалеше с това при всеки удобен случай. След обяд дойде Лоренцо и му каза да отиде с него, за да говори със секретаря. Облече се бързо и вместо своите обувки взе моите, без аз да забележа това. Половин час по-късно той се върна плачейки и извади от обувките си две кесии, в които се намираха триста и петдесет цехини, последните той предаде, придружен от ключаря на секретаря. След малко се върна, взе наметалото си и излезе. Лоренцо ми каза, че го пуснали на свобода.

Предположих, и то с основание, че секретарят го е заплашил с измъчване и го е накарал да се признае за виновен и да плати дълга си. Ако измъчването се използуваше само за такива цели, то аз, който го ненавиждам поначало, бих бил първият, който би защитил ползата от него.

На първи януари 1756 година получих моите новогодишни подаръци. Лоренцо ми донесе дреха за спане, подплатена с лисичи кожи, един подплатен копринен юрган и един чувал за краката от меча кожа. Приех с голяма радост тези подаръци, тъй като бе настъпил студ, който се понасяше също така трудно, както жегата, от която страдах през август. Той ми каза също, че секретарят му съобщил, че мога да разполагам с шест цехини месечно, за да купувам книги според желанието си и да получавам вестници, това било подарък от господин де Брагадино. Помолих Лоренцо за молив и написах на парче хартия: „Благодаря за великодушието на Трибунала и за добрината на господин де Брагадино“.

Човек трябва да се е намирал в подобно положение, за да може да разбере чувствата, които това събитие извика в душата ми. В първия изблик на чувства аз простих на моите преследвачи и почти бих се отказал от плана си за бягството, толкова непостоянен е човекът, когато нещастието го смазва и унизява. Лоренцо ми каза, че господин де Брагадино посетил тримата инквизитори, паднал със сълзи на очите на колене пред тях и ги помолил за милостта да позволят да получа този израз на неговата постоянна обич, ако съм още жив. Инквизиторите се разчувствували и не могли да му откажат.

Написах веднага заглавията на книгите, които исках да имам.

Когато една сутрин се разхождах из таванските помещения, погледът ми падна върху желязото, за което вече говорих, и видях, че от него става чудесно оръжие за нападение и отбрана. Взех желязото, скрих го под дрехата си за спане и го занесох благополучно в тъмницата си. Щом останах сам, взех парчето черен мрамор, за което също вече споменах и скоро разбрах, че последното беше едно отлично точило, понеже след като бях търкал известно време желязото върху този камък, видях, че на съответното място то бе изтрито съвсем гладко.

Бях пълен новак в тази работа, но имах желанието да я започна, защото по такъв начин можех да получа един инструмент, който бе абсолютно забранен под оловните покриви. Може би също и суетността ме караше да си направя оръжие, без да притежавам нито един от необходимите за това инструменти. Мъчнотиите бяха само нов подтик за това. Все пак те не бяха малки, защото трябваше да търкам желязото върху перилото на прозореца почти на тъмно, можех да държа камъка само с лявата си ръка и нямах нито капка масло, за да овлажня камъка и омекча желязото, което исках да изостря. Въпреки това, се реших да предприема тази тежка задача. Вместо зехтин ми служеше моята слюнка и аз работих осем дни, за да изгладя осем пирамидални фасети, които образуваха едно съвършено острие, фасетите бяха дълги цол и половина. С това острие моето желязо представляваше една осморъбеста кама и то с такава правилна изработка, по-добра от която не би могла да се изисква и от един добър майстор на шпаги. Но едва ли човек може да си представи мъката и напрежението, които трябваше да претърпя. Вложих всичката си енергия, за да довърша тази неприятна работа без друг инструмент, освен един постоянно изплъзващ се камък.

Това бе една работа, каквато и тираните на Сицилия не бяха измислили.

Дясната ми ръка се бе вдървила толкова, че почти не можех да я движа. Мускулът на палеца на лявата ми ръка бе съвсем разкъсан и представляваше голяма рана — резултат от многобройните мехури, които твърдостта на камъка и продължителността на работата ми бяха причинили. Едва ли може да си представи човек колко болки ми костваше да я довърша.

Бях съвсем горд от делото си, макар че още не бях помислил по какъв начин да го използувам. Първата ми грижа засега бе да скрия инструмента тъй, че и при най-обстойното претърсване да не може да бъде намерен. След като бях обмислял хиляди скривалища, които все не бяха най-добрите, погледът ми падна върху моето кресло и ми се удаде да скрия желязото тъй, че не можеше да възбуди никакво подозрение.

Така провидението ми помогна да направя първата стъпка към едно бягство, което стана достойно за учудване, даже удивително.

Признавам, че се гордея с него. Но не се гордея с успеха, защото щастието взе голямо участие в него, а се гордея, че считах това дело за възможно и че имах смелостта да се заема с него, въпреки всички неблагоприятни изгледи, защото ако плановете ми пропаднеха, положението ми би се влошило извънредно много и възвръщането на свободата ми би станало завинаги невъзможно.

От моето желязо бе станал един кол, който имаше дебелината на бастун за разходка и бе дълъг около двадесет цола. След като бях мислил три или четири дни как бих могъл да го употребя, стори ми се, че най-простото е да пробия една дупка в пода под леглото си.

Бях сигурен, че стаята под моята килия не можеше да бъде друга, освен онази, в която някога бях видял Кавали. Знаех, че тази стая се отваряше всяка сутрин и не се съмнявах, че можех да сляза лесно през една дупка на тавана, като навържа чаршафите си един за друг и ги завържа за крака на леглото. Бих се скрил под голямата маса на трибунала и бих отишъл на сигурно място, преди да могат да ме проследят. Възможно бе обаче в тази зала да стои на пост полицай, но колът щеше да ме освободи бързо от него.

Подът може да бъде двоен или троен. Това би ми създало голямо затруднение, защото моята работа можеше да продължи вероятно два месеца, а как можех да попреча на прислужниците да метат пода? Ако им забраня това, бих възбудил подозрение, толкова повече, че заради бълхите бях поискал от тях да метат всеки ден. Метлата би им издала веднага моята работа. Касаеше се да се намери средство за превъзмогване на тази трудност.

Най-напред забраних метенето, без да изтъкна някаква причина. След осем дни Лоренцо ме запита за това. Казах, че прахът ми пречел, предизвиквал силна кашлица, а някога можело да ми се случи нещо лошо.

— Ще накарам да пръскат пода.

— Това би било още по-лошо, Лоренцо, защото от влагата бих могъл да получа кръвотечение.

Това ми достави спокойствие в продължение на една седмица, след изтичането на това време обаче дангалакът заповяда да изметат. Той нареди да изнесат леглото на тавана и запали една свещ, за да бъде изметено по-грижливо, както каза той. Забелязах, че подозираше нещо, но ми се удаде да остана привидно напълно спокоен. Съвсем не се отказах от плана си, а напротив, мислех още по-усилено върху него. На следващата сутрин си нараних пръста и изцапах цялата си носна кърпичка с кръв. Очаквах Лоренцо в леглото си и щом дойде му казах, че съм получил толкова силна атака от кашлица, че ми се е спукал някой кръвоносен съд и от това е кръвта, която вижда. Трябвало да ми прати лекар.

Докторът дойде, предписа пускане на кръв и написа рецепта. Казах му, че Лоренцо е виновен за нещастието ми, защото наредил непременно да се измете. Той го смъмри и ни разказа, като че го помолих за това, историята на един млад човек, който неотдавна бил умрял по същата причина. Каза, че нищо не е толкова опасно, колкото да се вдиша прах. Лоренцо се закле във всички светии, че наредил да се измете само за да ми направи удоволствие, и обеща, че това няма да се повтори. Аз се засмях вътрешно, тъй като докторът не би могъл да свърши по-добре работата си, даже ако се бях споразумял с него. Присъствуващите прислужници бяха възхитени и взеха твърдо решение да метат само при такива затворници, които ги ядосват или се отнасят зле с тях.

Когато лекарят си отиде, Лоренцо ме помоли за извинение и ме увери, че всички негови останали затворници се чувствували добре, макар че той редовно карал да метат при тях.

— Но работата е важна — заключи той, — и ще им обърна внимание, защото ги считам за мои деца.

Пускането на кръв ми подействува добре, понеже ми възвърна съня и ме освободи от спазмите, които започваха понякога да ме плашат. Получих отново апетит и силите ми се възстановяваха от ден на ден. Но моментът да се заловя на работа не бе още дошъл, студът бе твърде силен и ръцете ми не можеха да държат по-дълго време кола. Изпълнението на плана ми изискваше обстойно обмисляне. Трябваше да избягвам всичко, което можеше лесно да се предположи. Трябваше да бъда смел и неустрашим, за да забележа всяка изгода, която случаят би ми предложил. Онзи, който трябва да действува така, както аз, се намира в много незавидно положение, но неприятното и ужасното в него се намалява наполовина, щом рискува всичко.

Дългите зимни нощи бяха ужасни, защото трябваше да прекарвам деветнадесет убийствено дълги часа в тъмнина, а през мъгливите дни, които не са редки във Венеция, светлината, падаща от прозореца, не беше достатъчно силна, за да може да се чете. Понеже никаква чужда мисъл не занимаваше ума ми, мислех непрекъснато само за бягството си, а един мозък, който се занимава постоянно все с един и същ обект, може лесно да заболее. Притежаването на мизерна кухненска лампа би ме направило щастлив, но какво трябваше да направя, за да си доставя такава радост! О, благородно преимущество на мисленето! Колко щастлив се почувствувах, когато вярвах, че съм открил начина да се сдобия с това съкровище! За да направя тази лампа, имах нужда от нейните отделни съставни части — съд, фитил, зехтин, кремък, стомана, прахан и серни конци. Съдът можеше да бъде един тиган, аз имах такъв, в който ми приготовляваха яйца на очи. Под предлог, че обикновеният зехтин затруднява храносмилането ми, накарах да ми купят Лука-зехтин за моята салата. Памучният ми юрган можеше да достави филтър. Престорих се, че имам зъбобол и казах на Лоренцо да ми намери пемза. Тъй като той не знаеше какво е това, казах му, че един камък за пушка^[1] би послужил също, ако се остави да лежи един ден в оцет, щял съм после да го държа продължително върху зъба и това щяло да облекчи болките ми. Лоренцо ми каза, че моят оцет бил отличен и съм могъл да сложа камък вътре. При тези думи той извади един или четири от джоба си и ми ги хвърли. Една солидна стоманена тока, която имах на колана си ми послужи за огниво. Сега оставаше да си набавя още прах и сяра и трябваше да насоча всичките си мисли върху тези два предмета. Най-сетне щастието ми дойде на помощ. Бях имал един вид червен обрив, от излекуването върху рамената ми бяха останали червени петна, които понякога предизвикваха сърбеж. Казах на Лоренцо да помоли лекаря за някое лекарство и на следния ден той ми донесе една бележка, която секретарят беше прочел. Докторът предписваше „Един ден диета и четири унции бадемово масло и кожата ще оздравее, или натриване със сяра на прах, но това външно лекарство е опасно.“

— Не ме е грижа за опасността — казах на Лоренцо. — Купете ми тази помада или ми донесете сяра, защото имам масло тук и сам ще си направя помадата. Ако имате серни конци, дайте ми ги.

Случайно той имаше такива конци в джоба си. Даде ми ги.

Колко малко е нужно да се зарадва и утеши един намиращ се в нещастие човек! Но в моето положение тези серни конци не бяха, разбира се, никаква дреболия, за мен те бяха истинско съкровище.

Сега мислех в продължение на часове как да намеря заместител на праханта, което още ми липсваше, а не знаех под какъв предлог да го поискам. Тогава се сетих, че бях казал на шивача да си постави под раменете на дрехата ми гъба, за да не се разваля палтото от потта.

Съвсем новата дреха висеше пред мен. Сърцето ми силно биеше.

Шивачът можеше да е забравил да сложи гъбата. Намирах се между ужаса и надеждата. Трябваше да направя само една крачка, за да се уверя, но тази крачка беше решителна и затова не се осмелявах да я направя. Най-сетне се приближих до дрехата, но се чувствувах почти недостоен за такава висша милост, паднах на колене и се помолих с горещо усърдие на бога, шивачът да не е забравил моята заповед. След тази гореща молитва взех дрехата, изрязах хастара и намерих гъбата. Бях луд от радост. И бе напълно естествено, че благодарих на бога, защото се бях осмелил да потърся гъбата с доверие към него.

Когато по-късно размишлявах върху тази проява на милост, се поздравих, задето бях последвал подтика на моето благородно сърце, но се засмях съжалително над глупостта си, че бях помолил всевишния да ми помогне да намеря гъбата.

Отнемането на телесната свобода води до израждане на духовните способности. Човекът трябва да моли бога за нещо, което отговаря на природата, но не и да обърне чрез някое чудо естествения ред с главата надолу. Ако шивачът не бе сложил гъба под раменете, то можех да бъда сигурен, че нямаше да намеря такава, а ако я бе поставил, можех да разчитам, че тя по никой начин не е изчезнала.

Тъй като притежавах вече всички съставни части, то скоро имах една лампа. Представете си задоволството, което изпитах, задето бях създал светлина в мрака, и не по-малко сладкото задоволство, че бях пристъпил заповедите на моите подли преследвачи. За мен нямаше вече нищо, но също и никаква салата, защото макар че я ядях с голямо удоволствие, я пожертвувах на драго сърце пред нуждата да пестя зехтина за осветлението си. Сега определих началото на трудното пробиване на пода за първия понеделник на постите, понеже се страхувах твърде много, че кардиналните безредици биха могли да ми изпратят гости. Предпазливостта ми бе разумна.

В неделя на Заговезни по обяд чух шума на ключалката и видях да влиза Лоренцо с един дебел мъж, в който познах евреина Габриеле Шалон. Той бе прочут със своята сръчност да снабдява млади хора с пари и по такъв начин да ги вмъква в нечисти сделки. Понеже се познавахме, ние се поздравихме непринудено.

Неговата компания не можеше да ми бъде приятна, но, разбира се, не биха ни питали предварително. Той каза на Лоренцо да отиде в неговото жилище и да му донесе ядене, легло и всичко необходимо. Ключарят обаче му отговори, че за това имало време до следния ден.

Този евреин беше един смахнат дърдорко, невежа и глупак извън неговите сделки. Предложих му половината от моето ядене, той не го прие, като ми каза, че ядял само кашер и предпочитал да почака, но за това пък да вечеря по-добре вкъщи.

— Кога?

— Тази вечер, не чухте ли? Когато поисках леглото си, той ми каза, че за това сме щели да говорим утре. Това показва явно, че не се нуждая от такова. Допускате ли, че е възможно да оставят човек като мен без храна?

— С мен го направиха.

— Може, но между нас има все пак известна разлика. Освен това инквизиторите направиха грешка, като наредиха да ме затворят. Убеден съм, че те са вече в затруднение, как да поправят грешката си.

— Може би ще ви определят пенсия, понеже един човек с вашата тежест, трябва да бъде третиран добре.

— Тук сте напълно прав, на борсата няма нито един посредник, който да е допринесъл за търговията по-голяма полза от мен, а петимата най-стари извлякоха голяма полза от съветите, които им дадох. Затварянето ми е едно извънредно събитие и случаят е поискал да станете и вие по този повод щастлив.

— Ах, наистина как моля?

— Няма да мине и месец и аз ще ви освободя. Зная по кой начин и кому трябва да говоря за това.

— Значи да разчитам на вас?

— Можете.

Този глупав шарлатанин наистина вярваше, че е нещо. Искаше да ми разкаже какво се говорило за мен в града, но, понеже не знаеше друго, освен плиткоумни дрънканици като него, той ме отегчи, и за да не го слушам повече, взех една книга. Той обаче има нахалството да ме помоли да не чета. Неговата страст бе да говори, но говореше винаги само за себе си.

В присъствието на това животно, не се осмелявах да запаля моята лампа. Когато нощта настъпи, той реши да хапне малко хляб с кипърско вино, след това трябваше да се разположи на моя сламеник, който биваше използуван за легло от всички новодошли.

На следната сутрин той получи легло и хранителни припаси от къщи. Трябваше да търпя този злополучен товар в продължение на два месеца, защото преди да го изпратят в Кварто, секретарят го разпита няколко пъти, за да разясни възможни измами и да го накара да отмени множеството непозволени договори. Сам той ми призна, че купил от господин Доменико Микеле ренти, които могли да принадлежат на купувача едва след смъртта на бащата на продавача.

— Без съмнение, — каза той — не се бе съгласил той да загуби петдесет на сто, но трябва да се вземе под внимание, че купувачът би могъл да загуби всичко, ако продавачът умреше преди бащата.

Когато видях най-сетне, че проклетият другар не си отиваше, се реших да запаля пак своята лампа, след като го наказах да обещае, че ще мълчи. Той удържа обещанието си само докато бе при мен, защото Лоренцо узна. За щастие не прояви интерес.

Дангалакът наистина ми тежеше, първо, защото заради него не можех да работя върху бягството си, и второ, защото ми пречеше да чета. Той беше претенциозен, невежа, суеверен самохвалко, страхлив и понякога отчаян. Мислеше, че трябваше да пригласям с висок глас на неговите жалби, когато ревеше от страх и повтаряше непрекъснато, че затворът щял да опозори доброто му име. Успокоих го с една ирония, която той не разбра, като го уверих, че доброто му име било вече отдавна затвърдено, та нямало защо да се страхува. Той сметна това за комплимент. Не искаше да признае, че е алчен, все пак един ден аз го принудих да стори това, като изтръгнах признанието, че бил готов да прекара целия си живот под оловните покриви, ако инквизиторите биха пожелали да му дават по сто цехини за всеки ден, прекаран в затвора.

Той беше талмудист, както всички днешни евреи, и искаше да ме накара да вярвам, че познавал добре своята религия, и държал много за нея, един ден обаче изтръгнах от него усмивка на одобрение, като му казах, че той би се отрекъл от Мойсея, ако папата би поискал да го направи кардинал. Като син на равин, той притежаваше големи познания по церемониала на своята религия, но вярваше, че същественото в религията се състои в съблюдаването на външната форма, едно неверие, което съм срещал у доста хора.

Този евреин беше извънредно тлъст, три четвърти от живота си прекарваше в леглото и понеже често спеше през деня, през нощта лежеше и се ядосваше, защото не можеше да спи, още повече, че слушаше спокойното ми дишане. Един ден ме събуди тъкмо като се бях отдал на най-блажена дрямка.

— Какво искате? — извиках, надигайки се.

— Мили приятелю, не мога да спя, имайте съжаление към мен, и се съгласете да поговорим малко.

— И вие ме наричате ваш приятел, отвратителни човече? Много бих желал безсънието ви да стане истинско мъчение за вас, но ако още веднъж ви хрумне да ме лишите от единственото благо, което имам, ще стана и ще ви удуша! — отговорих, силно разгневен.

— Моля, простете ми и бъдете сигурен, че това няма да се повтори повече.

Може би не бих го удушил, но положително имах най-голямо желание за това. Един затворник, който има щастието да спи дълбоко, не е роб през това време, в съня той не чувствува тежестта на своите вериги. Един затворник трябва да гледа на неразумния, който го събужда, като на оръжие на палача, което го лишава от свободата му, за да го тласне отново в мизерната действителност, понеже събуждането го кара да почувствува цялото си нещастие.

Зарадвах се, че не бях започнал голямата си работа преди неговото идване, още повече че той пожела да метат. Когато поиска това за първи път, трябваше да се изсмея на слугите на затвора, понеже те му казаха, че съм щял да умра. Той настоя и тогава не ми остана нищо друго, освен да се престоря на болен, защото интересът ми диктуваше да бъда любезен.

На велика сряда Лоренцо ни съобщи, че след обяд секретарят щял да ни направи обичайното великденско посещение, за да успокои онези, които биха могли да приемат причастието на светата вечеря и за да узнае, дали имат да се оплачат за нещо от тъмничаря.

— И така, господа, ако имате да се оплачете от мен, направете го. Облечете се напълно, защото така изисква етикетът.

Заповядах на Лоренцо да ми доведе на следния ден един изповедник.

Облякох се напълно и евреинът последва примерът ми, все пак той се сбогува предварително с мен, толкова сигурен беше, че секретарят ще му възвърне свободата, щом говори с него.

— Предчувствието ми — каза той, — е от рода на тези, които никога досега не са ме лъгали.

— Поздравявам ви за това, но не си правете сметката без кръчмаря.

Той не ме разбра.

Секретарят дойде. Щом тъмницата ни беше отворена, евреинът изтича навън и се хвърли на колене пред него. В продължение на четири или пет минута слушах само неговия плач и вик, тъй като секретарят не му каза нито дума. Евреинът се върна и Лоренцо ми каза да изляза. С моята осеммесечна брада и с една дреха, която бе направена за любовно приключение през август, трябва да съм представлявал наистина смешна гледка при настъпилия мраз. Треперех от студ и това ми бе неприятно, защото се страхувах, че секретарят би могъл да си въобрази, че треперя от страх. Тъй като трябваше да се наведа ниско, като се измъквах от моята дупка, то поклонът бе вече направен. Изправих се отново, погледнах го със спокойно лице, без да проявя неуместна гордост и чаках да ме заговори. Секретарят стоеше също и ние стояхме като две статуи. Когато след две минути видя, че не казвам нищо, господин секретарят ме поздрави с леко навеждане на главата и си отиде. Върнах се в килията си, съблякох се колкото се може по-бързо и легнах в леглото, за да се стопля. Евреинът остана учуден, че не съм казал нищо на секретаря, докато в действителност мълчанието ми бе казало много повече, отколкото неговият страхлив рев. Затворник като мен можеше да си отвори устата само пред своя съдия, за да отговори на въпросите му.

На Велики четвъртък един йезуит прие изповедта ми и два дни по-късно един свещеник от Сан Марко ми даде своето причастие. Моята изповед се стори на възлюбления син на свети Игнаций твърде оскъдна и той сметна за уместно да ми отправи напомняне, преди да ме обяви за опростен.

— Молите ли се на бога? — попита ме той.

— От сутрин до вечер и от вечер до сутрин! Защото в положението, в което се намирам, всичко, което става в мен, моята мисъл, моето нетърпение и даже всяка заблуда на моя ум може да бъде в очите на божествената мъдрост, която единствена вижда сърцето ми, нищо друго, освен молитва.

Йезуитът се усмихна леко и ми отговори с едно повече метафизично, отколкото морално тълкуване, което нямаше нищо общо с моята забележка. Бих го оборил по всички точки, ако не ме бе учудил с едно предсказание, което ми направи голямо впечатление. Той каза:

— Понеже вие сте научил от религията, то упражнявайте се като нас, молете се като нас и знайте, че ще излезете оттук едва в деня на светеца, чието име носите!

След тези думи той ми даде опрощението и ме остави. Залових се на работа и прегледах в календара всички светци.

Йезуитът беше изповедник на стария сенатор Фламинио Корнер, който тогава беше държавен инквизитор. Старият господин беше известен писател, голям политик, много набожен и автор на поучителни книги и аскетични творби на латински език. Неговото име бе неопетнено.

И тъй, понеже бях узнал, че щях да напусна затвора в деня на моя светец покровител и понеже можех да приема, че йезуитът, който ми съобщи това, го знаеше от сигурен източник, то се зарадвах преди всичко, задето имах светец покровител. Но кой е той се питах. Това не би могъл да ми каже и самият йезуит. Сан Якоб от Компо-Стела, чието име носех, не можеше да бъде, защото точно в деня на този светец месер-гранде бе разбил вратата ми. Взех календара и намерих като следващ светец свети Георги, който се ползва с известна слава, но за когото никога не бях мислил. Спрях се на свети Марко, чийто празник се падаше на двадесет и пети през месеца, и за чието покровителство като венецианец, можех да претендирам. Отправих към него молитвите си, но напразно, тъй като неговият празник отмина, а аз бях все още затворен. Сега си избрах свети Якоб, брата на Исус Христос, който е преди свети Филип, но се видях отново измамен. Тогава се обърнах към свети Антоний, който, както се казва в Падуа, прави дневно по тринадесет чудеса. За мен той не направа нито едно. Така минавах от един към друг и незабелязано привикнах да се надявам на покровителството на светиите само по начина, по който се надяваме на всичко, което желаем. Накрая престанах да им вярвам и оказах истинско доверие само на моя свят кол и на силата на моите ръце. Впрочем, предсказанието на йезуита се сбъдна, защото напуснах оловните килии в Деня на всички светии и знаех положително, че ако някой от тях беше мой защитник, то се намираше между тези, в чест на които е определен празникът.

Четиридесет дни след Великден ме освободиха от моя досаден израилтянин. Вместо да си отиде вкъщи, нещастникът бе изпратен за две години в кватро, когато го освободиха оттам, той се установи в Триест, където остана до края на живота си.

Щом останах сам, се залових усърдно на работа. Трябваше да бързам, защото постоянно се страхувах, че ще ми изпратят някой нов гост, който ще е също така непоносим, както евреинът, и ще поиска да се мете. Отместих леглото си настрана, запалих лампата и се прострях на пода, държах кола в ръка, а до мен стоеше една кърпа, за да поема стърготините от пода. Трябваше да разруша дъските, като забивам в тях върха на моя инструмент. Парчетата, които отцепвах, бяха отначало като пшенично зърно, но скоро станаха по-големи. Дъската беше от бориково дърво, широка шестнадесет цола. Започнах работата си на мястото, където дъската се подпираше до друга и понеже нямаше никакъв пирон или желязна скоба работата вървеше много гладко. След шестчасов труд стегнах кърпата си и я сложих настрана, за да я изпразня на следната сутрин зад купа хартии, който се намираше на тавана. Поставих отново леглото на мястото му и когато на следващия ден изпразних отново кърпата си уверих се, че стърготините не можеха да бъдат забелязани.

На следния ден бях пробил средната дъска, която бе дебела два цола, но под същата намерих втора, която изглеждаше да е от същата направа. В страха си да не получа нови посещения, удвоих усилията си и за три седмици се справих с трите дъски, от които се състоеше подът. Сега обаче реших, че съм загубен, защото стигнах до един пласт от мраморни парчета. Това е обикновеният под на всички венециански къщи с изключение жилищата на бедните, понеже и най-знатните господа предпочитат терацото пред най-красивия паркет. Бях съкрушен, когато видях, че колът ми не прониква в тази слепена маса. Почти щях да се обезкуража напълно, когато се сетих, че според Тит Ливий, Анибал си прокарвал път през Алпите, като накарал да трошат скалите с куки и други оръдия, след като ги размеквали с оцет. Излях в моята дупка една бутилка силен винен оцет, който имах, и било от действието на оцета, било защото си бях отпочинал и вложих повече сили и търпение в работата — видях скоро, че ще преодолея новата трудност. Нямаше нужда да троша мраморните парчета, а само да стривам на прах с острието на инструмента си спойката, която ги съединяваше. Скоро забелязах за голяма моя радост, че главната трудност беше само в горната повърхност. За четири дни цялата мозайка беше разрушена, без върхът на моето желязо да бъде претърпяло каквато и да е повреда.

Под каменния пласт се намираше пак дъска, но бях очаквал това. По мое мнение тя трябваше да бъде последна. Атакувах я с известна трудност, тъй като дупката ми беше дълбока десет цола и управлението на моя кол беше вече твърде неудобно. Хиляда пъти призовавах милосърдието на бога. Свободомислещите, които твърдят, че молитвата не си струва труда, не знаят какво говорят. Аз зная от опит, че ставах винаги много по-силен, след като се бях молил на бога. Това е достатъчно, за да се докаже ползата от молитвата, без разлика, дали увеличаването на силата произлиза непосредствено от бога или само от доверието, което човек има към него.

На 25 юни Република Венеция празнува единствена в целия свят чудноватото появяване на свети Марко под символичната форма на един крал лъв в църквата. Съществува убеждението, че това появяване е станало към края на единадесетото столетие и то показало на висшата мъдрост на управляващия по онова просветно време сенат, че е уместно да се отстрани отсега нататък свети Теодор, който имал вече достатъчно влияние, за да помогне на венецианците в техните експанзивни планове и вместо него да се избере ученикът на свети Петър и на свети Павел. На този ден към три часа следобед лежах по корем, съвсем гол и облян в пот и работех за довършването на моята дупка, до мен стоеше запалената лампа, за да свети при работата. Внезапно чух в смъртна уплаха да изскърцва ключалката на първия коридор и да се отваря вратата. Духнах лампата, оставих кола в дупката, пъхнах в нея кърпата с дървените стърготини и наредих бързо, доколкото можах, леглото си, като хвърлих върху него сламеника и дюшека. След това паднах като мъртъв върху останалите постелки на леглото. В същия миг се отвори вратата на моята килия. Ако беше дошъл две минути по-рано, Лоренцо би ме изненадал. Почти щеше да ме настъпи, когато нададох вик от болка, той отстъпи назад и извика:

— Боже мой, господине, жал ми е наистина за вас, човек се задушава тук като в пещ. Станете и благодарете на бога, който ви изпраща отлична компания! Влезте, влезте, превъзходителство! — каза той на нещастника, който го следваше.

Без да обръща внимание на голотата ми, той пусна да влезе знатния господин, който при вида ми се дръпна ужасен, докато напразно търсех ризата си.

Новодошлият помисли, че е влязъл в ада и извика:

— Къде съм? В каква дупка ме пъхнахте, велики боже! Каква горещина! Каква воня! Кой е тук?

Лоренцо го пусна да излезе и ме помоли да облека една риза и за момент да отида на тавана, до това време лошата миризма, която произлизала от зехтина, щяла да изчезне от килията. Каква изненада за мене да го чуя да казва последните думи! В бързината бях пропуснал да изстискам фитила, след като бях духнал лампата. Понеже Лоренцо не ме попита за това, допуснах, че той вероятно знае всичко и само злощастният евреин е могъл да ме предаде. Как се радвах, че не е могъл да му каже нищо повече!

В този момент почувствувах да изчезва отвращението, което бях изпитвал дотогава към Лоренцо.

След като бях облякъл една риза и върху нея нощната си дреха, излязох и намерих моя нов другар, зает да записва с молив това, което ключарят трябваше да му донесе. Едва погледът му бе паднал върху мене, когато той извика:

— Ах, Казанова!

Познах веднага абат Фенароло от Бресчия, човек на около петдесет години, любезен, богат и обичан от доброто общество. Той ме прегърна и когато му казах, че по-скоро съм очаквал да видя тук цяла Венеция, отколкото него, той не можа да сдържи сълзите си, а също и аз заплаках от вълнение. Когато останахме сами, му казах, че щом му донесат леглото, ще му предложа алкова, но го моля да не приема. После го помолих да не изисква да се мете, причината ще му съобщя по-късно. Той ми обеща да пази всичко в тайна и ми каза, че се считал щастлив, задето са го поставили при мен. После ми каза, че понеже никой не знаел престъплението, заради което съм в оловните килии, всеки искал да го отгатне. Едни твърдели, че съм водач на нова секта, друг, че госпожа Мемо надумала инквизиторите, че съм примамвал синовете й към безбожие, други твърдели, че Антонио Кондулмер, като държавен инквизитор накарал да ме затворят заради смущаване на общественото спокойствие, понеже съм освиркал пиесите на абат Киари и съм възнамерявал да замина в Падуа, за да го убия.

Всички тези обвинения бяха до известна степен обосновани и с това добиваха вид на вероятни, но в основата си те бяха напълно неверни. На религията не отдавах голямо значение, за да занимавам главата си с основаването на нова. Умните синове на добрата госпожа Мемо бяха способни по-скоро да измамят, отколкото да бъдат измамени, а господин Кондулмер би имал много работа, ако би накарал да затворят всички, които освиркват абат Киари.

Надвечер донесоха едно добро легло, хубаво бельо, благоуханна вода, добра вечеря и отлични вина. Абатът заплати обичайния данък, което значи, че не яде нищо. Затова пък аз се нахраних отлично за двама. Щом Лоренцо ни пожела лека нощ и ни заключи, отново чак до следния ден, аз извадих моята лампа, която намерих празна, защото кърпата бе попила всичкото масло. Трябваше да се смея сърдечно, като си представих объркването, което би могло да произлезе, ако кърпата се бе запалила от фитила и бе избухнал пожар. Споделих мислите с моя другар, който също се смя, след това запалих отново моя светилник и ние прекарахме нощта в приятни разговори. Историята на неговото затваряне бе следната:

— Вчера след обяд към три часа, госпожа Александри, граф Мартинанго и аз се качихме в една гондола. Отплувахме за Падуа, за да видим там операта и да се върнем веднага след това обратно във Венеция. По време на второто действие моят зъл дух ме накара да отида за миг в игралната зала, където имах нещастието да видя австрийския посланик граф Розенберг със свалена маска, а на десет крачки от него стоеше госпожа Руцини, чийто мъж ще отиде във Виена като посланик на републиката. Поздравих двамата и исках да се отдалеча, когато посланикът ми каза високо:

— Вие сте много щастлив, задето можете да ухажвате една толкова любезна дама. В такива моменти положението, което заемам тук, прави най-красивата страна затвор за мен. Моля, кажете й, че законите, които ми пречат да говоря тук с нея, не важат във Виена, че ако я видя там следната година, бих й обявил война!

Госпожа Руцини видя, че се говореше за нея, и ме попита какво е казал графът, аз й го предадох дума по дума.

— Отговорете му — каза ми тя, — че приемам обявяването на войната и ще видим кой от нас двама ни ще се сражава по-добре.

Мисля, че не вършех престъпление, като предадох този разговор, който всъщност беше само един комплимент. След операта имахме лека вечеря, след това отплувахме обратно и пристигнахме отново тук към полунощ. Исках да си легна веднага, когато един пратеник ми предаде едно писмо. То съдържаше заповедта да отида в един часа след обяд в Бусола, понеже секретарят на Съвета на десетте, господни Бузинело, имал да говори с мен. Изненадан от такава заповед, което винаги е едно лошо предзнаменование, и ядосан, задето трябваше да й се подчиня, отидох в определения час на определеното място, секретарят не ме удостои с нито една дума и заповяда да ме доведат тука.

Естествено, извършената от граф Фенароло грешка беше не по-малка от едно престъпление, но има закони, които могат да се престъпят напълно невинно и въпреки това престъплението им е наказуемо. Поздравих го, че неговото престъпление му е известно и му казах, че след осем дневен арест ще го пуснат и ще го помолят същевременно да прекара шест месеца в Бресчия.

— Не вярвам — каза той, — че ще ме задържат тук осем дни. — Оставих го да не вярва, но моето предсказание се изпълни. Реших да му правя добра компания, за да намаля огорчението му от затварянето и се поставих дотолкова в положението му, че забравих напълно моето собствено положение.

На следния ден, веднага след изгрев-слънце, Лоренцо донесе кафе и една кошница с всичко, което е необходимо за един добър обяд. Абатът бе много изненадан, защото не разбираше, как биха могли да предположат, че в тоя час той имал желание да яде. Оставиха ни да се разхождаме в продължение на един час на тавана, после ни заключиха отново и с това грижите по нас за този ден бяха свършили. Бълхите, които ни измъчваха, му дадоха повод да ме запита защо не искам да се измете. Беше ми невъзможно да го оставя да си помисли, че намирам удоволствие в такава нечистота или, че моята кожа е по-груба от неговата. Казах му всичко. Той беше натъжен, задето до известна степен ме бе принудил да му направя толкова важно признание, но ме окуражи да продължа усърдно работата си и да я довърша, ако е възможно още същия ден. Исках да ми помогне, като ме спусне и долната зала и след това да изтегли отново въжето. Показах му модела на едно приспособление, чрез което бях сигурен, че ще мога да изтегля долу при мене чаршаф от леглото, който трябваше да ми послужи за въже. Това бе една малка тояжка, на единия край на която бе завързана дълга връв. Моето въже трябваше да бъде закрепено за леглото, само посредством тази пръчица, връвта ще виси до пода на залата на инквизиторите, щом сляза долу, ще освободя тояжката с едно подръпване и въжето ще падне на пода. Той се увери в действието и ме поздрави за това. Тази предпазна мярка беше необходима, защото ако въжето от чаршафа би останало да виси, бих се издал веднага чрез него. Лоренцо би го видял моментално, когато минава през затворническата зала. И веднага би ме потърсил, открил и задържал.

Убедих лесно благородния си другар да отложа работата си, трябваше да внимавам за някоя изненада, тъй като имах нужда от още много дни, за да довърша дупката, която щеше да струва живота на ключаря Лоренцо. Можеше ли да ме възпре мисълта, че ще изкупя свободата си за сметка на един такъв човек. Бих действувал по същия начин дори и ако бягството ми би струвало живота на всички полицаи на републиката, а и този на самите инквизитори. Най-святото от всичко — отечеството, става нищо за човека, когато го потиска!

Доброто ми настроение не предпазваше моя другар от всички пристъпи на тъга. Той обичаше госпожа Александри, по-рано певица и сегашна любовница на съпруга на неговия приятел Мартинанго и безсъмнено тя беше благосклонна към него, но колкото по-щастлив е един любовник, толкова по-нещастен става той, когато го държат далеч от любимата му. Той въздишаше, проливаше сълзи и често заявяваше, че обичал жена, която била образец на всички добродетели. Съжалявах го и не му казвах нищо за утеха, че любовта е нещо незначително. Тази утеха, която често глупаците дават на възлюбените, не е никаква утеха, съвсем не е вярно, че любовта е една дреболия.

Осемте дни, които му бях предсказал, изминаха много бързо. Загубих милия другар, но не продължих да тъгувам по него, той доби отново свободата си и за мен това бе достатъчна причина да се радвам. Не помислих да го помоля да пази мълчание, най-малкото съмнение в това отношение би обидило благородната му душа. По време на осемте дни, които прекара при мен, той се храни само със супа, плодове и канарско вино, а неговото добро ядене изяждах аз, и това му доставяше голяма радост. На разлъка се заклехме в най-искрено приятелство.

На следния ден Лоренцо направи сметка на парите ми. Имаше един остатък от четири цехини в моя полза и той бе трогнат, когато му казах, че ги подарявам на жена му. Не му казах, че е откуп за лампата, но той можеше да си помисли това.

Сега се заех отново с моята работа и я поддържах непрекъснато, докато на 23 август я видях довършена. Че тя трая толкова дълго, бе виновно едно съвсем естествено събитие, последната дъска пробих с най-голяма предпазливост, като я откъртвах съвсем внимателно тресчица по тресчица, докато дъската бе станала съвсем тънка. Когато бях достигнал до горната повърхност, поставих око на една малка дупка, през която да разгледам стаята на инквизиторите. Наистина я видях, но същевременно забелязах една дебела около осем цола греда. Това, от което винаги се бях страхувал, бе станало, бях попаднал на таванска греда. Това ме принуди да разширя моя отвор откъм противната страна, понеже чрез гредата отворът би станал толкова тесен, че моето едро тяло не би могло никога да мине през него. Разширих дупката с една четвърт, при което се намирах между страха и надеждата, защото би могло да се окаже, че пространството между тази и следващата таванска греда не е достатъчно. Когато довърших разширяването, втора малка дупка ми позволи да установя, че бог бе благословил моето дело. Малките дупки запълних отново внимателно, за да не падне нищо в залата и да не може да бъде видяна оттам светлина от лампата ми.

Определих бягството за нощта преди деня на Августин, понеже знаех, че по повод на този празник се събираше целият съвет и че поради това нямаше да има никой в Бусола, която се намираше непосредствено до стаята, през която трябваше да мина при бягството си. Изпълнението трябваше да стане на 27, но на обяд на 25 август ме сполетя нещастие, споменът за което ме кара и днес да треперя, макар че оттогава са изминали толкова години.

Точно в дванадесет часа чух шума на ключалката и помислих, че умирам. Сърцето ми започна да бие така силно, че се страхувах да не е настъпил последния ми миг. Хвърлих се полуприпаднал в креслото си и зачаках. Лоренцо влезе и през моята решетка ми извика с весел глас.

— Поздравявам ви за доброто известие, което нося.

Помислих, че искаше да ми съобщи, че съм свободен, защото за друго не мислех. Потреперих при тази мисъл, защото знаех, че при откриване на дупката, помилването ми щеше да бъде отменено.

Лоренцо ми каза да вървя с него.

— Чакайте, ще се облека.

— Това не е нужно, понеже е необходимо да преминете от тази лоша килия в една друга, съвсем нова, където два прозореца осигуряват изглед към половината Венеция и където можете да стоите прав.

Почувствувах се близо до припадък и казах:

— Дайте ми оцет и кажете на секретаря, че благодаря на трибунала за тази милост, но моля да ме оставите тук.

— Карате ме да се смея, господине! Да не сте полудял? Искат да ви освободят от ада и да ви поставят в рая, а вие отказвате? Хайде, хайде! Заповедта трябва да бъде изпълнена — станете! Ще ви дам ръка и ще наредя слугите да пренесат вещите и книгите ви оттатък.

Тъй като видях, че всяка съпротива беше напразна, станах. Почувствувах голямо облекчение, когато чух, че бе заповядано на един от полицаите да пренесе след мене и креслото ми. Значи моят кол ме следваше, а заедно с него и надеждата. С удоволствие бих взел със себе си и моята хубава дупка, която ми струваше толкова труд и на която бях възлагал толкова надежди, които сега бяха загубени. Мога само да кажа, че когато напуснах това ужасно място, цялата ми душа остана там.

Опрян на раменете на Лоренцо, който мислеше да ме развесели с глупавите си шеги, изминах два тесни коридора. Следваха три стъпала надолу и влязох в една съвсем светла зала, в левия ъгъл на същата една малка врата водеше в друг коридор, широк две стъпки и дълъг около дванадесет, а в ъгъла беше моята нова килия. Последната имаше един решетъчен прозорец към коридора, който получаваше светлината си през други два също така решетъчни прозорци, а от последните се откриваше великолепен изглед чак до Лидо.

В този тягостен момент не бях в настроение да се радвам на това. По-късно със задоволство установих, че през този прозорец, когато беше отворен, проникваше нежен и свеж ветрец, който смекчаваше непоносимата горещина. Това бе истински балсам при въздуха, който трябваше да се диша тук горе, особено през горещото лято.

Неподвижен като статуя, седях в моето кресло и очаквах бурята. И все пак не чувствувах никак страх. Парализираше ме само съкрушителната мисъл, че всички усилия и планове бяха загубени. Въпреки това не чувствувах разкаяние, а само съжаление. Единствената утеха беше да не мисля за бъдещето.

Когато отправих мислите си към бога, не можех да гледам на новото нещастие, което ме постигна, освен като наказание, което сам Бог ми изпращаше, задето не бях избягал, след като средствата за това бяха готови. Впрочем, макар и да признавах, че бих могъл да се изплъзна три дни по-рано, все пак наказанието ми се виждаше твърде строго, понеже бях отложил изпълнението на плана си от предпазливост, а струваше ми се, че това заслужава по-скоро награда, защото ако бях последвал и търпението си, то бих пренебрегнал всички опасности. По разумни причини бях отложил бягството си за 27 август, за да се действува против този разум, би било необходимо едно откровение, а дотолкова луд още не ме бе направила книгата на Мария д’Аграда.