Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (22)

Глава първа

Намирам отново Джулиета и при нея мнимия граф Чели, който сега е станал граф Алфани. Решавам да отпътувам за Неапол. Една случка, която ме отвежда по друг път.

Когато се завърнах след една малка разходка в моята гостоприемница в Чезена, съдържателят ми даде театрална програма, на която бяха обявени четири представления на Метастазиевата Дидо в театър Спада. Понеже видях, че нямаше мои познати нито между артистите, нито между артистките, реших да видя вечерното представление и да отпътувам едва на следната сутрин с пощата. Все още чувствувах известен страх от инквизицията и ми се струваше, че ме следва по петите.

Преди да вляза в залата, отидох в гримьорната на артистките и първата, която видях ми се стори твърде апетитна. Тя беше болончанка и се казваше Наричи. Поздравих я и след няколко комплимента я попитах дали е свободна.

— Аз имам задължения — отговори тя, — само към дирекцията.

— Имате ли любовник?

— Не.

— Аз се предлагам за такъв, ако имате желание.

Тя се усмихна подигравателно и каза:

— По-добре купете от мене четири билета за четирите представления.

Извадих две цехини от кесията си, която нарочно държах така, че да види колко добре беше напълнена; след това взех четири билета, дадох ги на нейната слугиня, която беше по-красива и се отдалечих, без да кажа ни дума повече. Тя ме повика обратно, но се престорих, че не съм я чул и заех място в партера. Понеже намерих всичко съвсем посредствено, станах след първия балет да си вървя. Когато при това случайно хвърлих поглед към главната ложа, видях за голямо мое учудване венецианеца Манцони с прочутата Джулиета, за чийто прословут бал с плесницата читателят навярно още си спомня.

Тъй като видях, че не ме забелязаха, попитах съседа си коя е красивата дама с многото диаманти. Той ми обясни, че това е синьорът Кверини от Венеция и че собственикът на театъра генерал граф Спада я е довел тук от Фаенца.

Зарадвах се, че господин Кверини се е оженил най-сетне за нея, но не възнамерявах да се приближа, по причини, които читателят също така не вярвам да е забравил, както и произшествията, когато трябваше да я облека по нейно желание като абат. Исках да си вървя, но в същия миг тя ме съгледа и ми кимна да се приближа. Аз отидох, но тъй като не исках да бъда познат, прошепнах й, че се наричам Фаруси. Манцони ми каза, че говоря с Нейно превъзходителство синьора Кверини.

— Зная това — казах му аз, — от едно писмо, което получих от Венеция и пожелавам от сърце щастие на уважаемата госпожа.

Джулиета ме разбра и ме представи като барон на граф Спада. Господинът веднага ме покани да отида в ложата му. След като ме попита откъде идвам, накъде отивам, и така нататък, той ме помоля да му окажа честта да вечерям с него.

Преди десет години той беше приятел на Джулиета във Виена, точно когато Мария Терезия смяташе, че трябва да я изгони заради лошото влияние на прелестите й. Тя беше подновила във Венеция познанството си с него и го беше накарала да я вземе със себе си в Болоня за развлечение. Нейният стар обожател, господин Манцони, който ми разказа всичко това, я съпроводи, за да може да докладва на господин Кверини за нейното добро поведение. Във всеки случай, той беше не много подходящ пазител на добродетелта. Във Венеция тя разчиташе да разпространи навсякъде, че господин Кверини се е оженил тайно за нея, но на едно разстояние от петдесет мили тя не считаше тази формалност за уместна и генералът вече я беше представил на всички благородници в Чезена като сеньора Кверини ди Папоце. Впрочем, господин Кверини не би бил прав да ревнува генерала, защото той беше толкова стар познат, че съвсем не би било от значение, ако графът ухажваше красавицата. Повечето жени считаха, че мъж, който като най-нов любовник се показва ревнив относно някой стар познат, може да бъде само глупак и трябва да се третира като такъв. Джулиета ме беше повикала бързо, защото без съмнение се страхуваше от моята недискретност, но когато видя, че и аз също се страхувам от нейната, тя се успокои. Аз бях твърде разумен да се отнасям с нея още от самото начало с всичко дължимо на положението й внимание.

Заварих у генерала многобройно общество и доста красиви жени. Понеже не виждах Джулиета, попитах господин Манцони за нея и той ми каза, че тя седяла на фараоновата маса и харчела парите си. Отидох в игралната зала и я видях да седи от лявата страна на държателя на банката, който побледня при вида ми. Той беше мнимият граф Чели. Предложи ми книга^[1], аз я отказах учтиво, но приех предложението на Джулиета да играя наполовина с нея. Тя имаше около петдесет цехини пред себе си; аз й дадох също толкова и седнах до нея. След края на партията тя ме запита, дали познавам държателя на банката, и забелязах, че той чу това. Казах „не“. Дамата, която седеше от лявата ми страна, обясни, че това е граф Алфани. Половин час по-късно госпожа Кверини имаше едно sept-et-le-va^[2] от осемдесет цехини върху една карта и изтеглянето беше решаващо; аз се изправих и приковах погледа си върху ръцете на държателя на банката. Въпреки това, той направи волтата^[3] и синьората изгуби.

В същия момент дойде генералът и я взе за вечеря.

Аз оживих вечерята с множество малки истории и изтънчени шеги и спечелих с това приятелството на цялото общество, а особено това на генерала. Когато той чу от мен, че отивам само поради любовен каприз в Неапол, ме закле да прекарам един месец у него. Но молбата му беше безсмислена, понеже сърцето ми беше празно и жадувах да видя отново Лукреция и Тереза, за чиито прелести след пет години имах само неясен спомен. Все пак заявих, че съм готов да остана в Чезена още четири дни.

Когато на следната сутрин се обличах, видях да се появява страхливецът Алфани-Чели. Приех го с една подигравателна усмивка, като му казах, че съм го очаквал.

Понеже бръснарят ми присъствуваше, той не отговори нищо, но щом останахме сами, ме запита:

— Какви причини можете да имате, за да ме очаквате?

— Моите причини вие ще чуете подробно щом ми изплатите сто цехини, което ще сторите веднага.

— Ето ви петдесет, които исках да ви донеса; повече не можете да изисквате.

— Приемам ги като частично изплащане, но ви предупреждавам с добро да не отивате довечера у графа, защото няма да бъдете приет. И за това трябва да се благодарите на мене.

— Надявам се, че ще размислите, преди да извършите подобна постъпка.

— Аз вече съм я обмислил достатъчно. Махайте се!

На вратата се почука и мнимият граф Алфани изчезна, без да стане нужда да повторя поканата си. Новият посетител беше новият кастрат, който по поръчка на Наричи трябваше да ме покани на обяд. Поканата ми се стори забавна и аз я приех, смеейки се. Този кастрат и комик се наричаше Никола Перети и твърдеше, че е внук на един незаконен син на Сикст Пети^[4], което е твърде възможно. Петнадесет години по-късно ще говоря за него. При влизането си видях граф Алфани, който положително не ме очакваше. Хрумна ми, че той би трябвало да ме счита за свой зъл дух. След като ме поздрави учтиво, той ме помоли за разрешение да говори две думи с мене на четири очи.

— Давам ви още петдесет цехини — каза ми той, — но като честен човек можете да ги приемете само за да ги върнете на госпожа Кверини: но как ще й ги върнете, без да й кажете, че сте ме принудили към това? Знаете какви последици би могло да има.

— Ще й ги предам, когато вече не сте тук. Дотогава ще мълча. Но пазете се, защото бих ви изиграл лоша шега.

— Удвоете банката ми и ще получите по наполовина.

— Предложението ви е обида.

Аз получих петдесетте цехини и му обещах да пазя тайна.

У актрисата имаше много млади хора, които загубиха парите си. Аз не играх и поради това красавицата се чувствуваше разочарована. Като обикновен зрител имах възможността да се убедя, колко е бил прав Мохамед, като е забранил всички хазартни игри.

На следната сутрин отидох рано при генерала и узнах, че неговият адютант захвърлил картите в лицето на мнимия граф Алфани и че те трябвало да се срещнат следобед. Потърсих офицера в стаята му и му се предложих за секундант, като го уверих, че не ще се пролее никаква кръв. Той ми благодари и ми каза, че съм познал, защото граф Алфани бил отпътувал за Рим. „Сега, казах, довечера аз ще поставя една банка“. След ядене взех госпожа Кверини настрана, разказах й историята и й предадох петдесетте цехини, които бях запазил за нея.

— Вие искате — каза ми тя, — с помощта на тази измислица да ми направите подарък петдесет цехини, но аз не ги искам — нямам нужда от пари.

— Давам ви думата си, че съм принудил мошеника да ми ги върне, а заедно с тях и другите петдесет цехини, които ми дължеше.

— Може да е така, но аз не искам да ви вярвам. Не се считам за толкова глупава, че да оставя да ме излъжат, а още по-малко да ме ограбят.

Философията забранява да се съжалява, че сме извършили едно добро дело, но позволено е да се ядосваме, ако то е подложено на зложелателно тълкуване.

Вечерта след последното представление аз поставих съгласно обещанието си банка при генерала и загубих няколко цехини, но спечелих нещо много по-ценно. Това е едно много по-сладко чувство, отколкото когато се печели, при условие че не е нужно играчът да внимава за парите си.

Граф Спада, комуто се бях харесал, ме помоли да отида с него в Бризигета, но аз отказах, понеже исках да отпътувам непременно за Неапол.

На следната сутрин бях събуден от една ужасна глъчка, която се вдигаше непосредствено пред вратата на стаята ми. Скочих от леглото и отворих вратата, за да видя какво става. Видях една банда от полицаи и един прилично изглеждащ човек, който ругаеше на латински с цялото си гърло това изчадие, тази истинска чума за Италия, както и присъствуващия гостилничар, който извършил низостта да им отвори вратата.

Попитах съдържателя какво се е случило и дангалакът ми отговори:

— Този господин, който, както изглежда, говори само латински, лежи с едно момиче в леглото и стражарите на епископа са дошли, за да установят дали тя е негова жена. Работата е много проста. Ако е жена му, то той трябва само да докаже на хората това с някакво свидетелство и всичко е наред. Ако тя обаче не му е жена, то той трябва да отиде с момичето в затвора. Но дотам няма да се стигне, защото аз се задължавам да изгладя работата с две или три цехини. Ще говоря с техния началник и всички ще си отидат веднага. Ако говорите латински, то влезте вътре и го вразумете.

— Кой е разбил вратата на стаята?

— Не са я разбили, а аз я отворих — това е мой дълг.

— Такъв дълг може да има един нехранимайко, но не и един почтен съдържател.

Възмутен от подобна подлост аз реших, че трябва да се намеся в работата. С нощната шапчица върху главата влязох и поясних на господина всички подробности по това безпокойство. Смеейки се, той ми отговори, че първо, въобще не могло да се знае, дали лицето, което лежи с него в леглото е жена, понеже са го виждали само облечено като офицер; второ, никой не може да го принуди да дава сметка за това, дали тя е негова жена или негова любовница, ако се приеме, че лицето е изобщо жена.

— Впрочем — продължи той, — аз съм решен да не дам нито един талер, за да уредя тази история; не ще напусна леглото си, преди вратата ми да бъде отново затворена. Щом се облека, ще ви покажа едно красиво развитие на комедията: ще изгоня цялата банда безделници със саблени удари.

Аз се огледах и видях в единия ъгъл на стаята сабя и едно унгарско облекло, което изглеждаше като униформа. Попитах го дали е офицер.

— Името и положението си съм записал в книгата за посетителите, която се води от съдържателя — отговори той.

Учуден от дързостта на съдържателя, запитах последния и той призна, че това е истина.

— Обидата, която сте нанесли на офицера, скъпо ще ви струва, господин съдържателю!

Вместо отговор той ми се изсмя в лицето. Ядосан, задето един простак се осмелява да ми се подиграва, аз се запалих по тази работа и попитах офицера, дали има в мен доверие да ми даде паспорта си за няколко минути.

— Аз притежавам два и мога да ви поверя единия.

При тези думи той извади паспорта от портфейла си и ми го предаде. Оказа се, че е подписан от кардинал Албани. Офицерът беше капитан в един унгарски полк на императрицата и кралицата^[5]. Той идваше от Рим за Парма, за да предаде на господин Дютийьо, първия министър на инфанта, херцога на Парма, депеши от кардинал Алесандро Албани. В този момент в стаята влезе, проклинайки високо, един дангалак и ме помоли да кажа на господина да се разбере с хората, защото той искал да замине и не може да чака повече.

— Кой сте вие?

Той ми отговори, че бил коларят, с който капитанът трябвало да отпътува.

Сега видях, че се касаеше за една предварително скроена работа и помолих офицера да я предостави на мен, аз ще я доведа с чест докрай.

— Направете всичко, както обичате — отговори той.

Аз се обърнах към коларя и му казах:

— Донесете куфара на господин капитана; ще ви се плати.

Щом куфарът беше в стаята, извадих осем цехини от кесията си и му ги дадох, след като получих разписка на името на капитана, който говореше само немски, унгарски и латински.

Коларят си отиде и заедно с него изчезнаха съвсем смаяни и полицаите, с изключение на двама, които останаха в залата.

— Господин капитан — казах на унгареца, — желаете ли, моля, да останете до завръщането ми в леглото си? Аз отивам при епископа, за да му изложа работата и да му обясня, че ви дължи удовлетворение. Впрочем генерал Спада е в Чезена й…

Той не ме остави да се доизкажа:

— Аз го познавам! — извика той. — И ако знаех, че е тук, бих изпратил един куршум в челото на подлеца съдържател, който е отворил вратата ми на бандата!

Аз се облякох много бързо и се упътих несресан и с горно палто при епископа, където вдигнах голям шум и почти насила принудих прислугата да ме заведе в стаята му. Лакеят на вратата ми каза, че негова милост бил още в леглото.

— Все едно! Нямам време за чакане.

Блъснах го настрани и влязох. Разказах на прелата цялата история, като описах с най-ярки краски бъркотията в стаята на чужденеца, обърнах внимание върху несправедливостта на едно подобно отношение и наругах полицаите, чиито действия са в грубо противоречие с всякакви човешки права.

Епископът не ми отговори, но заповяда да ме отведат в неговата канцелария.

Намерих началника на канцеларията и му повторих казаното вече на епископа, но с по-малко отмерени думи, които действуваха повече раздразнително, отколкото успокоително и съвсем не бяха пригодни да доведат до освобождаването на офицера. Увлякох се даже до заплашвания и казах, че ако бях на мястото на офицера, бих изискал незабавно удовлетворение. Свещеникът ми се изсмя в лицето. А тъкмо това исках аз. Попита ме, дали съм с всичкия си и ми каза да се обърна към началника на полицаите.

— Към съвсем друг, господин абате! Към съвсем друг, а не към един началник на полицаи!

Силно зарадван от това, че влоших работата, аз излязох и се отправих бързо към генерал Спада. Каза ми се, че не мога да го видя преди осем часа и аз се върнах обратно в гостоприемницата.

От усърдието, с което се бях заел с работата, би могло да се заключи — и аз бих могъл да оставя читателите си с тази вяра — че възмущението ми произлизаше само от отвращението, като видях как една разюздана и безнравствена полиция си позволяваше позорно преследване спрямо един чужденец. Но защо да заблуждавам доброжелателния читател? Дължа му истината, която съм му обещал. Искам да кажа, че наистина изпитвах възмущение, но причината, която ме подтикваше към такова горещо усърдие, беше повече лична. Представях си скритото под завивката на леглото момиче като прелестно, горях от нетърпение да видя лицето й, което без съмнение срамът й беше забранил да ми покаже. Тя ме беше чула и не се съмнявах, че тя си е съставила за мене по-добро мнение, отколкото за своя капитан.

Понеже вратата на стаята беше останала отворена, аз влязох вътре и докладвах на капитана за всичко, което бях направил. Уверих го, че зависи само от желанието му да отпътува на разноски на епископа, защото генералът ще му даде положително пълно удовлетворение. Той ми благодари сърдечно, върна ми моите осем дуката и каза, че щял да замине на следния ден.

— Какъв е по народност — попитах го аз — вашият спътник?

— Той е французин и говори само своя език.

— Вие говорите френски?

— Нито дума.

— Това е забавно! Вие играете значи пантомима?

— Напълно.

— Съжалявам ви, защото този език е труден.

— Що се отнася до по-изтънчените мисли — без съмнение, но в материално отношение ние се разбираме отлично.

— Мога ли да ви помоля да ми позволите да закусвам с вас?

— Попитайте го дали това ще му достави удоволствие.

— Любезни спътнико на господин капитана — казах й аз, — желаете ли да ме допуснете като трети на вашата закуска?

Веднага видях да излиза изпод завивката една прелестна, свежа, засмяна глава с разпуснати коси, която въпреки своята мъжка нощна шапчица, принадлежеше на един пол, без който мъжът би бил най-нещастното същество на земята.

Очарован от това възхитително явление, аз й казах, че съм имал щастието да се интересувам от нея, преди още да съм я видял; сега обаче, понеже съм имал щастието да я видя, усърдието ми да й бъда полезен би могло само да се удвои.

Тя отговори с едно изящество и живост на духа, присъщи само на нейната любезна нация, като ми върна комплимента със свобода на израза, от която останах още по-възхитен. Понеже молбата ми бе приета, излязох да поръчам закуската и да ги оставя сами, за да могат да седнат удобно в леглото си, защото не искаха да го напуснат, преди вратата им да бъде отново затворена. Келнерът дойде. Аз влязох отново и видях моята красива французойка в синя горна дреха и фризирана небрежно като мъж, но прелестна даже и в този костюм. Едва можех да изтърпя да я видя станала. През време на закуската тя не прекъсна с нито една дума офицера, който непрекъснато ми говореше и когото аз само наполовина слушах, понеже бях буквално като омагьосан.

Веднага след закуската отидох при генерала и му разказах историята с някои преувеличения, които бяха предназначени да подбудят войнишката му гордост. Казах му: ако той не въдвори ред, офицерът бил решен да изпрати един пратеник на кон до своя покровител, кардинала. Но красноречието ми беше излишно, защото генералът желаеше свещениците да се грижат за небесните работи и да не си пъхат носа в светските работи.

— Аз ще сложа край на този фарс, като направя от него въпрос от най-голяма важност — каза той.

— Идете в гостоприемницата — нареди той на своя адютант, — и поканете офицера и неговия другар на обяд. След това идете при епископа и му съобщете, че офицерът, комуто е нанесена една кръвна обида, не ще замине, преди да получи бляскаво удовлетворение и сумата, която той сам ще определи като обезщетение. Кажете му, че освен това всички разходи, които офицерът би направил тук, ще бъдат за сметка на епископа.

Какво удоволствие за мен да присъствувам на тази заповед! Адютантът покани и него, и приятеля му да напишат какво удовлетворение и обезщетение желаят. Полицаите бяха изчезнали още при появяването на адютанта. Дадох на капитана хартия, перо и мастило и той написа искането си на един доста добър за един унгарец латински език. Доблестният човек поиска изрично само тридесет цехини, макар че аз го подтиквах да иска сто. Също и относно удовлетворението той беше твърде скромен, защото искаше само съдържателят и полицаите да го молят на колене в присъствието на адютанта за прошка. Той заплаши епископа, че ще изпрати пратеник на кон в Рим до кардинала Алесандро, ако желанието му не бъде изпълнено в два часа, и че ще остане на негови разноски в Чезена, като пресмята по десет цехини дневно.

Офицерът си отиде. Миг след това влезе почтително съдържателят и каза на капитана, че е свободен.

Един час по-късно ги видях в много добре стоящи униформи. Французойката носеше една измислена, но много елегантна униформа; аз изоставих веднага моя план за пътуване в Неапол и реших да отида с тях в Парма. Хубостта на красивата французойка ме беше пленила. Капитанът наближаваше шестдесетте и аз реших, че намерението ми трябва да се осъществи по приятелски начин.

Адютантът се върна с един свещеник от канцеларията на епископа, който каза на капитана, че исканите от него удовлетворение и обезщетение ще му бъдат дадени, но трябвало да се задоволи с петнадесет цехини. „Тридесет или нищо!“ отговори сухо унгарецът. Той ги получи и всичко беше уредено. Понеже тази хубава победа се дължеше на моите усилия, тя ми осигури приятелството на капитана и неговата красива спътница.

За да се разбере веднага, че спътникът на капитана не е мъж, нужно беше само да се погледнат бедрата. Тя беше прекалено красива жена, за да я помислят за мъж. Жените положително не са прави, когато искат да постигнат прилика с нас мъжете чрез преобличане, защото с това те признават, че им липсва едно от най-красивите преимущества на техния пол.

Малко преди обеда ние отидохме у генерала, който побърза да представи двамата офицери на всички присъствуващи дами. Никоя от тях не се остави да бъде излъгана, но понеже всички знаеха вече за случилото се, бяха възхитени да обядват с героите на комедията и всички се отнасяха с младия офицер, като че ли той е мъж, а мъжете напротив му оказваха уважение, което отговаряше по-добре на неговия истински пол.

Само сеньора Кверини се надуваше, понеже красивата французойка привличаше цялото внимание върху себе си и суетността на венецианката страдаше от това пренебрежение. Тя я заговаряше само за да се похвали със своя френски език, който действително говореше доста добре. Бедният капитан не каза почти нито дума, защото никой нямаше желание да говори латински, а генералът нямаше какво да му каже на немски.

Един стар абат, който присъствуваше на обяда, се опита да защити епископа, като уверяваше, че съдържателят и полицаите действували така само по заповед на Светия официум^[6].

— По тази причина — каза той — в гостоприемниците няма ключалки, та пребиваващите да не могат да се заключват. Инквизицията не позволява някой да спи с друга жена, освен със своята.

Двадесет години по-късно намерих в Испания всички врати, снабдени отвън със заключалки, така че пътниците се намираха в гостоприемницата като в някой затвор и бяха изложени на всички неприятности на нощните обиски. Тази болест е така вкоренена в Испания, че заплашва да погълне някой ден цялата монархия и съвсем не би било за учудване, ако един ден Великият инквизитор свали краля и седне на трона му.