Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (38)

Глава седемнадесета

Кроче е изгонен от Венеция. Сгромбо. Неговото подло престъпление и неговата смърт. Едно нещастие сполетява моята любима Ч.Ч. Получавам безименно писмо от една калугерка и му отговарям. Любовна връзка.

Моят побратим направи във Венеция отлични гешефти и понеже беше любезен и принадлежеше към така нареченото добро общество, би могъл да продължава още дълго време по същия начин, ако се беше ограничил само с играта. Държавните инквизитори бяха много заети и те не си поставиха за задача да възпрепятствуват глупците да се разпореждат с имуществата си, глупавите — да станат разумни, а мошениците — да не измамват глупавите. Но Кроче бе подтикнат от един съвсем изключителен повод, който не му правеше чест, без разлика дали бе действувал с юношеска необмисленост, или от нравствена поквара.

Един благороден венецианец, благородник по рождение, но много неблагороден в нравствено отношение — някой си Сгромбо от семейство Грити, се влюбил в него и Кроче, било че искаше да се пошегува, било че споделяше вкуса му, не се показа жесток към него. За нещастие те не спазваха въздържанието, което благоприличието изисква и скандалът стана така явен, че правителството се видя принудено да изпрати на моя Кроче покана да напусне веднага града и да опита щастието си някъде другаде.

Скоро след това безчестният Сгомбро прелъстил и своите двама сина. За негово нещастие докарал по-младия до необходимостта да потърси помощ при един лекар. Ниската постъпка стана известна и бедното дете призна, че нямало смелостта да прояви непослушание спрямо своя създател. Намериха с право, че подобна подчиненост не спада към задълженията, които един син има към баща си и държавните инквизитори изпратиха отвратителния баща в цитаделата на Катаро^[1], където той умря след едногодишно затворничество.

Смъртоносното действие на въздуха, който се диша в Катаро, е така известно, че същият налага такова наказание само на такива престъпници, които не се осмелява да осъди публично на смърт, защото се страхува, че един публичен процес би възбудил твърде голям шум.

Преди петнадесет години Съветът на десетте изпрати в Катаро адвоката Контарини, един благородник, който с красноречието си се издигнал до господар на висшия съвет и искаше да измени държавното законодателство. Той умря в Катаро след една година, от неговите съмишленици трибуналът намери за уместно да накаже само четирима или петима, а останалите да остави ненаказани. И последните започнаха от страх да изпълняват мълчаливо дълга си.

Сгромбо, когото споменах по-горе, имаше прелестна жена, която предполагам, че е още жива. Тя се казваше Корнелия Грити, бе прочута както със стройното си тяло, така и с ума си и бе запазила красотата си въпреки своите години. Когато след смъртта на недостойния си съпруг стана самостоятелна, тя внимаваше да не встъпи във втори брак, защото нейната независимост й беше скъпа. Но все пак, понеже не беше нечувствителна към любовните радости, тя изслушваше домогванията на онези свои обожатели, които намираше по вкуса си.

Към края на юли моят слуга ме събуди един понеделник на разсъмване, като ми каза, че Лаура искала да ми говори. Предчувствувайки някакво нещастие, й казах веднага да влезе. Тя ми предаде едно писмо, което гласеше следното:

„Мои мили приятелю, едно нещастие, което ми се случи вчера вечерта, ме прави неутешима, толкова повече, че съм принудена да го държа в тайна от целия манастир. Имам ужасно кръвотечение и не зная какво да направя, за да спра кръвта, защото нямам достатъчно бельо, а Лаура ми каза, че ще имам нужда от голямо количество, ако кръвотечението продължи. Не мога да се доверя никому, освен на теб и те моля да ми изпратиш толкова бельо, колкото ти е възможно. Разбираш, че трябваше да се доверя на Лаура, понеже само тя може да влиза и излиза по всяко време при мен. Ако умра, скъпи ми съпруже, то целият манастир ще узнае от какво съм умряла, но аз мисля за теб и треперя. Какво ще правиш ти в твоята скръб. Ах, сърце мое, колко жалко!“

Обличайки се набързо, разпитвах Лаура. Тя ми каза съвсем открито, че има преждевременно раждане и че трябва да действуваме с най-голяма предпазливост, за да пощадим името на моята приятелка. Но тя не се нуждаела от нищо друго, освен от достатъчно количество бельо, иначе нямало нищо особено. Това бяха обикновени изрази и те съвсем не намалиха страха, който изпитвах. Отидох с Лаура у един евреин, от когото купих голямо количество чаршафи и двеста носни кърпички, след като поставих всичко това в един голям денк, отпътувах заедно с нея за Мурано. По пътя писах с молив на приятелката си да се довери напълно на Лаура, уверих я, че не ще напусна Мурано, докато не разбера, че се намира вън от опасност. Преди да слезем, Лаура ми каза, че е добре да се скрия у тях, за да не бъда забелязан. По всяко друго време това би било все едно да се пусне вълкът сред стадото. Остави ме сам в една бедна стаичка в партера, сложи по тялото си толкова бельо, колкото можеше да скрие и след това побърза при болната, която не бе виждала от предишната вечер. Надявах се, че тя ще я намери вън от опасност и копнеех за момента, когато щеше да ми донесе това известие.

Тя се забави цял един час, най-сетне се върна с тъжно лице и ми каза, че моята бедна приятелка загубила много кръв през нощта и лежала много слаба в леглото и ние трябва да измолим божията милост за нея, защото ако кръвотечението не спре скоро, тя в никакъв случай не би преживяла още двадесет и четири часа.

Когато видях бельото, което тя извади изпод полата си, се отдръпнах ужасен и помислих, че умирам. Същинска касапница. Лаура мислеше, че ще ме утеши, като ми каза, че мога да бъда сигурен, че тайната няма да бъде издадена.

— Ах, какво ме интересува това! — извиках аз, — ако спаси живота си, нека целият свят узнае, че ми е жена!

В друг момент би трябвало да се разсмея на глупавата забележка на Лаура, но в тази тъжна минута нямах силата, а също и желанието за това.

— Милата болна се засмя — каза тя, — когато прочете вашето писмо. Увери ме, че щом сте толкова близо до нея, тя нямало да умре.

Тези думи ми подействуваха добре. Колко малко е необходимо, за да се утеши един човек или да се облекчат болките му!

— Когато калугерките се хранят — продължи Лаура, аз ще отида отново при нея и ще взема толкова бельо, колкото мога да нося, а това тук ще изпера.

— Тя имала ли е посещения?

— О, естествено, целият манастир. Но никой не подозира.

— Но при голямата горещина тя може да има само една лека покривка и многото носни кърпи, които заемат толкова място, не може да не се забележат.

— Няма защо да се страхувате от това, понеже тя е седнала в леглото.

— Какво яде?

— Нищо, защото не бива да яде.

Скоро след това Лаура си отиде, а и аз също. Потърсих един лекар, при когото загубих време и пари, за да ми напише една дълга рецепта, която не можех да използувам, понеже по такъв начин работата би се узнала веднага от целия манастир, а даже и от целия свят, понеже тайните на калугерките проникват бързо през стените на манастира. Освен това лекарят на манастира би бил може би първият, който от жажда за отмъщение би разгласил тайната.

Върнах се тъжен в моята бедна стая у Лаура и половин час по-късно пратеницата дойде със сълзи на очи и ми предаде едно почти нечетливо писмо:

„Нямам вече сили да ти пиша, защото ставам все по-слаба, загубвам всичката си кръв и започвам да вярвам, че страданието ми е неизлечимо. Предоставям се на божията воля и му благодари за това, че честта ми не се намира в опасност. Не тъжи много! Единствената ми утеха е, че зная, че си така близо до мен. Ах, ако бих могла да те видя само за миг, бих умряла доволна.“

Видът на една дузина кърпички, които Лаура ми показа, ме накара да потреперя. Добрата жена мислеше, че ме утешава, като ми казва, че толкова кърпи биха могли да се напоят само с една-единствена бутилка кръв. Но душата ми не бе настроена да вярва на подобни уверения. Бях в отчаяние и си отправях най-ужасни укори, че съм причинил смъртта на невинното момиче. Хвърлих се на леглото и останах да лежа като замаян повече от шест часа, когато Лаура се завърна от манастира с около двадесет напоени с кръв сервиети. Понеже вече бе настъпила нощта, не можеше да се отиде там чак до следната сутрин. Прекарах една ужасна нощ, без да ям, без да мога да спя, отвращавах се от себе си и отказвах грубо услугите, които ми предлагаха дъщерите на Лаура. Едва бе настъпил денят, когато дойде Лаура и ми каза с плачевно изражение, че приятелката ми няма вече кръвотечение. Аз помислих, че е умряла и извиках:

— Тя не е вече жива!

— Тя е жива, господине! Но се страхувам, че няма да преживее деня, защото е съвсем изтощена, тя почти вече няма сили да отвори очите си, а пулсът й едва се усеща.

Отдъхнах си. Чувствувах, че моят ангел бе спасен.

— Лаура — казах аз, — това известие съвсем не е лошо, стига само кръвотечението да е спряло съвсем, не е нужно нищо друго, освен да й се даде малко лека храна.

— Повикали са един лекар, той ще нареди какво трябва да й се даде, но, ако трябва да ви кажа истината — нямам голяма надежда.

— Дай ми само уверението, че е жива!

— Да, уверявам ви в това, но вие ще разберете, че тя няма да каже истината на доктора и бог знае какво ще й предпише той. Аз й пошепнах на ухото да не взима никакви лекарства и тя ме разбра.

— Ти си божествена жена! Да, ако не умре до утре от слабост, тя е спасена, природата и любовта ще я излекуват!

— Дай боже! Ще ме видите отново след обяд.

— Защо не по-рано?

— Защото стаята й ще бъде пълна с хора.

Бях съвсем слаб от изтощение, но понеже трябваше да бъда силен, за да поддържам надеждата си, казах да ми приготвят малко храна и седнах да пиша на приятелката си, за да получи писмото в момента, когато ще може да го чете. Моментите на разкаяние са много тъжни и аз бях наистина за оплакване. Чувствувах голяма нужда да видя Лаура, за да науча какво е казал докторът. Имах достатъчно основание да се смея на гадателите, но не зная откъде дойде тази слабост, та имах нужда от гаданието на доктора и преди всичко от едно благоприятно гадание.

Най-младата дъщеря на Лаура ми донесе яденето, не ми беше възможно да погълна нито хапка, но ми правеше удоволствие да гледам трите сестри как лапат моето ядене, когато ги поканих. Най-възрастната, едно много апетитно парче, не вдигна нито веднъж своите големи очи към мене, двете по-млади ми се струваха, като че ли биха могли да бъдат любезни, но се занимавах с тях само за да вникна още по-дълбоко в горчивото си разкаяние.

Лаура, която очаквах вече с най-голямо нетърпение, дойде най-после, тя ми каза, че моята любима болна лежала все още в същото състояние на пълно изтощение, нейната слабост изненадала лекаря и той не могъл да си я обясни.

— Той й предписа укрепителни и леки супи и ако може да спи, то според него ще оздравее. Докторът предписа още една пазачка да седи нощно време при нея и болната протегна ръка към мен, като че ли искаше да ме посочи. Сега ви обещавам да не я напускам, денем и нощем, освен за да ви донеса известия.

Благодарих и й обещах да я възнаградя богато. С най-голяма радост узнах, че майката е присъствувала на посещението, че не е забелязала нищо и че била много загрижена и нежна.

Чувствувах се много по-спокоен, дадох на Лаура шест цехини, а на всяка от дъщерите й по една. Хапнах нещо за вечеря, след това легнах в едно от мизерните легла, които бяха в същата стая. Когато двете по-млади ме видяха в леглото, те се съблякоха без церемонии и легнаха заедно във второто легло, което бе съвсем близо до моето. Това невинно доверие ми хареса. Най-възрастната, която сигурно имаше вече известни познания, легна в съседната стая, тя имаше любовник, за когото мислеше скоро да се омъжи. Не бях обладан от демона на плътта и оставих невинността да спи спокойно, без да предприема ни най-малкото нападение.

Рано на следващата сутрин Лаура дойде и ми донесе известия, които бяха балсам за душата ми. С радостно лице тя ми каза, че болната спала добре и че трябва да се върне веднага при нея, за да й занесе малко супа. Бях като пиян, когато чух това. Все пак, не бяхме стигнали дотам да извикаме „виктория“, защото приятелката ми трябваше първо да се съвземе и да замести отново всичката си загубена кръв, а това можеха да направят само времето и непрекъснатата внимателна грижа. Останах още осем дни при Лаура и напуснах Мурано едва когато моята приятелка ми беше, тъй да се каже, заповядала това в едно дълго четири страници писмо.

Лаура плачеше от щастие, като видя, че й подарявам цялото хубаво бельо, което бях купил за моята Ч.Ч., а дъщерите й плачеха очевидно затова, че през десетте дни, които прекарах при тях, не можаха да ме съблазнят да ги целуна нито веднъж.

Във Венеция възприех отново моите стари навици, но как бих могъл аз, с моята натура, да бъда щастлив без една истинска любовна връзка? Нямах никакво друго удоволствие, освен да получавам всяка сряда по едно от моята любима пленница, вместо да ме покани да я отвлека, тя ме окуражаваше да я чакам. Лаура ми каза, че била станала по-красива и аз умирах от желание да я видя. Скоро се удаде случай за това и аз не го изпуснах. Една калугерка трябваше да бъде подстригана, а такова тържество привлича винаги множество зрители. Понеже калугерките, поради събитието, приемаха много посещения, то бе вероятно, че и възпитаничките щяха да бъдат в стаята за разговори. Нямаше никаква опасност, че този ден бих направил повече впечатление, отколкото кой да е друг, защото щях да се загубя напълно в тълпата. И тъй отправих се към манастира, без да кажа нещо на Лаура и без да предупредя моята малка жена и щях да припадна от възбуда, когато я видях да стои на четири крачки пред мен и да ме гледа в някакъв екстаз. Намерих я пораснала и по-развита и ми се стори по-красива, отколкото преди. Гледах само нея, а тя — само мен, и напуснах последен мястото, което този ден ми се стори като един храм на щастието.

Три дни след това получих писмо от нея. Описваше ми тъй страстно насладата, която моето присъствие й причинило, че обмислях средства и начини да й доставям тази радост колкото е възможно по-често. Отговорих й веднага, че ще ме вижда всеки празник на литургия в тяхната църква. Това не ми създаваше никакъв труд. Аз не я виждах, но знаех, че тя ме вижда и нейната радост бе също и моя. Нямаше от какво да се страхувам, защото бе почти невъзможно да ме познае някой в тази църква, която се посещаваше само от граждани на Мурано.

След като бях слушал две или три литургии, наех една гондола за преминаване, чийто лодкар не можеше да прояви любопитството да узнае кой съм аз. Бях предпазлив, понеже знаех, че бащата на Ч.Ч. желаеше дъщеря му да ме забрави и че той би я отвел бог знае къде, ако би имал и най-малкото подозрение, че зная местопребиваването й.

Така мислех аз в страха, че всяка връзка с моята приятелка можеше да бъде прекъсната, но още не познавах характера и хитростта на тази смирена божия дъщеря. Също тъй малко вярвах, че моята личност може да има нещо необикновено — поне за един манастир, но бях още новак, който не познаваше любопитството на жените и особено любопитството на безработните. Скоро имах случай да се поуча.

Бях правил своите посещения в продължение на около месец или пет седмици, когато моята любима Ч.Ч. ми писа шеговито, че съм станал загадка за целия манастир, и то както за калугерките, така и за пансионерките, без изключение и на най-възрастните. Целият хор чакал минутата, когато ще се покажа, побутвали се, когато ме виждали да влизам и да вземам светена вода. Забелязали, че никога не съм поглеждал към решетката, зад която трябваше да седят обитателките на манастира, и че никога не съм поглеждал никоя жена, която влизала в църквата или я напускала. Старите казвали, че сигурно имам някаква голяма скръб, за освобождението от която съм се надявал само на милостта на тяхната Света Дева, младите казвали, че сигурно съм меланхолик или мизантроп. Моята любима жена, която знаеше повече от другите и нямаше нужда от предположения, се забавляваше много с това, а забавляваше и мен, като ми разказваше всичко. Писах й, че ако се страхува, че бих могъл да бъда познат, няма да отивам повече там. Тя ми отговори, че не бих могъл да й наложа по-мъчително лишение и ме молеше да идвам както преди. Все пак мислех, че не биваше да отивам вече при Лаура, защото бъбривите богомолки биха могли да узнаят това и по такъв начин да научат повече, отколкото бе нужно да знаят. Но този начин на живот ме изнервяше и не можеше да продължава повече. Бях създаден да имам любовница и да живея щастливо с нея. Понеже не знаех какво да предприема, играех и почти винаги печелех, въпреки това, отслабвах видимо все повече, вследствие на моето неудовлетворено настроение.

След като бях спечелил чрез моя побратим Кроче в Падуа пет хиляди цехини, последвах съвета на господин Де Брагадино и наех едно казино, където държах фараонова банка на обща сметка с един матадор, който ме пазеше от лукавите атаки на известни силни аристократи, срещу чиято тирания един обикновен жител на моя роден град нямаше никога право.

Когато в деня на всички светии през 1753 година, след изслушване на литургията, исках да се кача в една гондола, за да се върна във Венеция, видях една жена от типа на Лаура, която при минаването си край мен ме погледна и пусна едно писмо. Вдигнах го и забелязах, че жената продължи спокойно пътя си, когато видя писмото в ръцете ми. Писмото бе без адрес, а печатът изобразяваше една примка. Скочих бързо в гондолата и щом се отдалечих, счупих печата й прочетох следното:

„Една калугерка, която от три и половина месеца насам ви вижда всеки празник в тяхната църква, желае да се запознае с вас. Една брошура, която сте загубили, която случайно е попаднала в нея, й дава повод да допусне, че говорите френски. Все пак, ако предпочитате да й отговорите на италиански, можете да сторите това, понеже за нея са от значение преди всичко яснотата и точността. Тя не ви предлага да я повикате в стаята за разговори, защото желае да я видите, преди да говорите с нея, затова тя ще ви определи една дама, която да придружите до стаята за разговори. Тази дама не ще ви познава и следователно не ще има нужда да ви представи, ако случайно бихте пожелали да останете непознат.

Ако мислите, че този начин на запознаване не е подходящ, то калугерката ще ви назове едно казино в Мурано, където ще я намерите сама в седем часа вечерта в определен от вас ден. Вие можете да останете при нея на вечеря или да си отидете след четвърт час, ако сте зает другаде.

Или предпочитате да й дадете вечеря във Венеция? Определете ден, час и място, където тя трябва да дойде и вие ще я видите да слиза маскирана от една гондола, само че трябва да бъдете маскиран и да стоите сам на брега с фенер в ръка.

Уверена съм, че ще ми отговорите и че ще отгатнете с какво нетърпение очаква тя отговора ви, затова ви моля да го предадете утре на същата жена, от която ще получите това писмо. Ще я намерите един час преди обяд в църквата Сан Канчиано при първия олтар отдясно.

Помислете, че аз никога не бих се решила на една стъпка, която би могла да ме представи в неблагоприятна светлина пред вас, ако не подозирах във вас благородно сърце и възвишен дух.“

Тонът на това писмо, което преписвам дословно, ме изненада повече от самото съдържание. Имах работа, но оставих всичко, за да се затворя в стаята си за отговор. Както изглеждаше, писмото беше от някоя странна личност, но същевременно намерих в него известно достойнство и чудноватост, които ме привлякоха. Дойде ми мисълта, че би могла да бъде същата калугерка, която даваше уроци на приятелката ми. Тя ми я беше описала като красива, богата, изтънчена и щедра. Моята любима жена може би беше извършила някоя непредпазливост, хиляди мисли ми минаваха през главата, но аз отхвърлях всяка, която не бе благоприятна за разкриващата се пред мен възможност. Впрочем, моята приятелка ми бе писала, че калугерката, която й давала уроци по френски, била не единствената, която говорела този език. Съвсем не можех да допусна, че Ч.Ч. не би ми казала, ако е поверила на приятелката си нещо за нашата тайна.

Въпреки това калугерката, която ми пишеше, можеше да бъде красивата приятелка на моята малка жена, но можеше да бъде и някоя съвсем друга. Тази възможност ме постави в известно затруднение. Най-сетне сметнах, че можех да й пиша следното, без да се изложа:

„Отговарям ви на френски, госпожо, и се надявам, че писмото ми ще притежава яснотата и точността, за които вие ми давате пример.

Работата е извънредно интересна и като се вземат предвид обстоятелствата, ми се струва много важна. Понеже трябва да отговоря, без да зная кому отговарям, то разберете, уважаема, че би трябвало да съм един глупак, ако не се страхувах от измама и, че следователно, трябва да внимавам.

Ако е вярно, че перото, което ми пишете било ръководено от една почтена дама, която ми отдава справедливост, като предполага и в мен същите благородни помисли, които има самата тя, то надявам се тя ще се съгласи, че не мога да й отговоря другояче, отколкото имам чест да сторя това тук.

Ако вие, уважаема, сте ме сметнали достоен за честта да се запозная с вас лично, макар че сте могли да съдите за мен само по външния ми вид, то се считам задължен да ви се подчиня, макар и само за да можете да съзнаете заблуждението си, в случай че съм ви дал неволно повод за такова.

От трите пътя, които бяхте така добра да ми предложите, се осмелявам да избера само първия и даже с ограничението, което вашият проницателен ум ми е оказал, ще придружа една дама, която не ме познава и следователно не може да ме представи, до вашата стая за разговори.

Не съдете много строго, уважаема, за особените причини, които ме принуждават да не се назова, и приемете моето обещание под честна дума, че ще узная името ви само за да ви направя чест. Ако намирате за уместно да се обърнете към мен, аз ще ви отговоря само с най-дълбоко уважение. Позволете ми тая надежда, че ще дойдете до решетката сама и ми позволете да ви кажа между впрочем, че съм венецианец и свой собствен господар в пълния смисъл на думата. Ако не избирам едно от двете предложения, които би трябвало да ми харесат повече, отколкото първото — защото за мен те означават една безкрайна чест — то това се дължи, позволете ми да повторя, единствено само на това, че се страхувам да не бъда подигран. Но и тези две възможности не са загубени, щом вие ме познавате и аз съм ви видял. Моля ви да вярвате в откровеността ми и да мерите нетърпението ми с вашето. Утре ще получа вашия отговор по същия начин и на същото място.“

Отидох на уреченото място, намерих любовната пратеница, дадох й моето писмо и една цехина и й казах, че на следващия ден ще бъда отново там, за да получа отговора. Отидох навреме и я намерих. Щом ме видя, тя дойде към мен и ми даде цехината, която й бях подарил и едно писмо, като ме помоли да го прочета и да й кажа дали трябва да чака за отговор. Отдалечих се, за да прочета писмото, което гласеше следното:

„Вярвам, господине, че не съм се излъгала в никое отношение. Отвращавам се като вас от лъжата, когато тя може да има важни последици, но я считам само за шега, когато тя не може да навреди никому. От моите три предложения вие избрахте онова, което прави най-голяма чест на ума ви. Уважавам причините, които са ви въздържали да се назовете и пиша на графиня С. тук приложеното писмо, което ви моля да прочетете. Желаете ли, моля, да го запечатите, преди да й го предадете? Тя ще бъде известена предварително за него чрез друго писмо. Идете при нея, когато ви е удобно, тя ще ви определи часа и вие ще я придружите дотук в нейната гондола. Графинята не ще ви зададе никакъв въпрос и вие нямате нужда да й давате никакво обяснение. За представяне не става и дума, но тъй като вие ще узнаете по този повод моето име, то можете след това да дойдете маскиран и да попитате за мен. Кажете да ме повикат в стаята за разговори от името на графинята. По такъв начин нашето запознанство ще бъде направено, без да си налагате някаква принуда и без да губите време от нощта. Заповядах на слугинята да чака вашия отговор, в случай че графинята не би ви била приятна, защото може би сте й познат. Ако моят избор ви хареса, кажете на момичето, няма нужда да ми отговаряте.“

Тъй като бях сигурен, че графиня С. не ме познаваше, казах на момичето, че няма да отговаря на господарката й и тя си отиде.

Писъмцето, което моята калугерка пишеше на графинята и което аз трябваше да предам гласеше:

„Моля те, мила приятелко, да дойдеш при мен за един разговор веднага, щом имаш време, и да определиш на маската, която ни предава тези редове, един удобен за теб час, за да може тя да те придружи. Тя ще бъде точна. Сбогом, с най-голяма благодарност, твоята приятелка.“

Това писъмце ми се видя великолепно поради духа на интригата, който лъхаше от него, и ми се стори, че то съдържа нещо възвишено, което много ме привличаше, макар и да чувствувах добре, че ме караха да играя една роля, като че ми оказваха милост.

В последното си писмо моята калугерка даваше вид, че й е все едно кой съм, тя одобри моя избор и се преструваше равнодушна по отношение на нощните срещи, но ми се стори, че е сигурна, че ще я повикам в стаята за разговори, след като я видя. Знаех вече за какво се отнасяше, понеже какво би целяла интригата, ако не любов или среща? Между това нейната сигурност, или по-добре, нейното доверие засили любопитството ми и аз чувствувах, че тя имаше право да се надява на това, ако беше млада и хубава. Зависеше само от мен да забавя работата с един-два дни и да зная от Ч.Ч. коя е калугерката, но, първо, това би било нечестно, второ, се страхувах да не разваля с това приключението, за което после може би бих съжалявал. Тя ми казваше да потърся графинята, когато ми е удобно, но това бе само защото достойнството й изискваше да не се показва прекалено усърдна, освен това, тя можеше да помни, че съм бил нетърпелив. Струваше ми се твърде опитна в галантните работи, за да я смятам за неопитна начинаеща, затова се страхувах да не изгубя времето си, но се справих с тази възможност и реших да се присмея на себе си, ако се намеря срещу някоя остаряла красавица. Положително не бих направил ни най-малката отстъпка, ако не бях любопитен, защото исках непременно да зная как изглеждаше една калугерка, която си беше предложила услугите да дойде във Венеция и да вечеря с мен. Впрочем, бях много учуден от свободата, на която се наслаждаваха набожните калугерки и от лекотата, с която те съумяваха да нарушат манастирския обет.

Към три часа отидох у графинята и казах да й предадат писъмцето, тя се яви и ми каза, че ще й направя удоволствие, ако дойда на следния ден по същия час. Ние се поклонихме и се разделихме. Графинята беше знаменита жена, малко прецъфтяла, но все още красива.

На следващия ден бе неделя и аз не пропуснах да отида на литургия. Бях облечен и фризиран елегантно и във въображението си бях вече изменил на моята любима Ч.Ч., защото целях повече да се покажа пред калугерката, била тя красива или грозна, отколкото на моята прелестна малка жена.

След обяд поставих отново маската си и отидох в уречения час у графинята, която вече ме очакваше. Качихме се в една гондола с две весла и пристигнахме в манастира, без да сме разговаряли за нещо друго, освен за хубавото време. Когато дойдохме до решетката, тя накара да повикат М.М. Това име ме изненада, защото притежателката му бе прочута. Влязохме в една малка стая за посещения и няколко минути по-късно видях да се появява една калугерка, която вървеше право към решетката и натисна едно копче. Четири прозоречни стъкла се дръпнаха настрана и разкриха един широк отвор, през който двете приятелки можаха удобно да се прегърнат. Непосредствено след това остроумно измисленият прозорец бе отново затворен грижливо. Отворът беше квадрат с най-малко осемнадесет цола широчина и един мъж с моето телосложение би могъл да се промъкне удобно през него. Графинята седна срещу калугерката, а аз заех място малко настрана, но тъй, че можех удобно да наблюдавам една от най-красивите жени, които човек изобщо може да види. Не се съмнявах, че това бе калугерката, която даваше френски уроци на моята любима Ч.Ч. и за която последната ми бе говорила. От учудване бях като омагьосан, тъй че не разбрах нито дума от разговора. Моята красива калугерка не отправи нито дума към мен, дори не ме удостои с поглед. Тя беше вероятно на двадесет и две или двадесет и три години и лицето й имаше най-красива форма. Ръстът й надминаваше доста средната мярка, нейното много бяло лице беше малко бледо, изразът й — благороден и смел, но същевременно въздържан и скромен, нейните добре оформени очи имаха красив небесносин цвят, изражението й беше нежно и усмихнато, устните й бяха красиви и влажни от най-сладка чувственост, зъбите й — два реда перли от най-блестящ емайл. Косите й не можах да видя поради качулката, но, ако имаше такива, те трябваше да са красиво светлокафяви, това можех да видя по веждите. Но което ме възхити най-много, това бе нейната ръка, която виждах чак до лакътя. Длетото на Праксител никога не е оформяло нещо по-красиво заоблено, по-съвършено и по-грациозно. Въпреки всичко, което виждах и отгатвах, аз не съжалявах, че бях отказал двете срещи, които красавицата ми бе предложила, защото се чувствувах сигурен, че в няколко дни ще я притежавам, а за мен бе наслада да мога да й принеса в жертва моите страсти. Копнеех за момента, когато ще бъда насаме с нея при решетката за разговори. И считах, че бих я обидил, ако не отида още на следния ден да я уверя, че й отдавам справедливата дан, която й се полага. През цялото време тя не ме погледна нито за миг, но всъщност този вид въздържание ми хареса. Внезапно двете приятелки понижиха глас и от деликатност трябваше да се отдалеча. Техният таен разговор продължи четвърт час, през което време аз разглеждах привидно една картина. След изтичането на това време те се прегърнаха отново, както в началото, калугерката затвори отново подвижната решетка, обърна ни гръб и си отиде, без да ми хвърли нито един поглед.

При пътуването ни обратно за Венеция на графинята вероятно омръзна моето мълчание и тя ми каза, усмихвайки се:

— М.М. е красива и много умна.

— Едното забелязах, а за другото вярвам.

— Тя не ви каза нито дума.

— Понеже не исках да й бъда представен, тя ме наказа, като се престори, че съвсем не забелязва присъствието ми.

Графинята не отговори и ние пристигнахме до къщата й, без да разменим повече нито дума. Оставих я на вратата, понеже един красив поклон и думите: „Сбогом господине!“, ми дадоха да разбера, че нямаше нужда да я придружавам по-нататък. Впрочем, нямах и никакво желание за това, отидох на друго място, за да се отдам на моите размишления относно това своеобразно приключение, за което бях много любопитен да узная как ще се развие по-нататък.