Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (30)

Глава девета

Моите грешки на френски език, моите успехи, моите многобройни познанства. Людвик Петнадесети. Пристигането на брат ми в Париж.

Всички италиански артисти в Париж искаха да им гостувам, за да ми покажат своя блясък. Бях приеман навсякъде великолепно. Карлин Бартинаци, любимият на цял Париж артист, който играеше ролите на Арлекин, ми припомни, че ме е виждал преди тринадесет години в Падуа, когато се връщал с майка ми от Петербург. Той ми даде великолепна гощавка в къщата на госпожа Дьо ла Кайери, при която живееше. Тази дама беше влюбена в него. Аз й направих комплимент за четирите прелестни деца, които играеха около нея. Съпругът й, който присъствуваше, ми отговори: Те са деца на господин Карлин.

— Възможно е, господине, но сега вие се грижите за тях, и понеже носят вашето име, то те трябва да считат вас за техен баща.

— Да, така е според закона, но Карлин е достатъчно почтен да се заеме веднага с тях, ако пожелая да ги напусна. Той знае, че те са от него и жена ми би била първата, която би протестирала, ако той не признае това.

Човекът съвсем не беше някакъв добродушен глупак, но понеже гледаше твърде философски на работата, то говореше за нея спокойно и даже с един вид достойнство. Той обичаше Карлин като приятел, а отношения от този род съвсем не бяха редки по онова време в Париж между хора от една известна класа. Двама високопоставени господа, Буфльор и Люксембург, си бяха разменили съвсем приятелски жените и двамата имаха деца от тях. Малките Люксембург се наричаха Буфльор, а малките Буфльор носеха името Люксембург. Потомците на тези бастарди са известни и днес още под същите имена.

Най-богатият измежду италианските комедианти беше Панталон, баща на Коралина и Камила и известен лихвар. Също и той бе така любезен да ме покани веднъж на обяд в семейството си и неговите две дъщери ме възхитиха. Коралина я издържаше принцът на Монако, синът на херцога от Валентеноа, който беше още жив, а Камила беше влюбена в граф Мелфор, облагодетелствуваният любовник на херцогиня Де Шартр, която по това време, след смъртта на нейния свекър, стана херцогиня Орлеан.

Коралина не беше толкова подвижна, както Камила, но по-красива. Започнах да я ухажвам в неподходящи часове, определени за официалния любовник. Поради това понякога се оказвах при нея тъкмо в момента, когато принцът идваше. При първата такава среща аз се поклоних и излязох, но впоследствие бях помолен да остана, защото князете само се отегчават, когато се намират на четири очи със своите любовници. Ние вечеряхме заедно и те имаха задачата да ме слушат, докато моята беше да ям и да разказвам.

Мислех, че трябваше да направя посещение на принца и бях приет отлично; но една сутрин, когато ме видя да влизам, той ми каза: „Ах, радвам се много, че ви виждам, понеже обещах на херцогиня Дьо Рюфе да ви заведа при нея; да отидем веднага.“

Аха, още една, херцогиня! Аз си казах: на добър час! Напред! Качихме се в един диабл, както се наричаше колата, която тогава бе на мода и към единадесет часа преди обяд бяхме у херцогинята.

Читателю, ако се придържах напълно към истината, то портрета, който би трябвало да нарисувам на тази сладострастна мегера^[1], би те ужасил. Представи си едно намазано с червило лице, върху което са се натрупали шестдесет зими, една покрита с пъпки кожа, едно мършаво с хлътнали бузи лице, една отвратителна физиономия, която развратът беше заклеймил с печата на грозотата. Херцогинята лежеше сладострастно протегната върху една кушетка и при явяването ми извика с дива радост: „Ах, аха! Това е красив младеж! Ти си прелестен, принце, че си ми го довел. Седни тук, млади момко!“ Аз се подчиних покорно, но една смрад от мускус, която ми напомни за мъртвец, щеше без малко да ме задуши. Безсрамната херцогиня се изправи и показа едни разголени отвратителни гърди, които можеха да уплашат и най-храбрия. Под предлог, че има работа, принцът излезе, като ми каза, че щял да ми изпрати след малко своя диабл.

Щом останахме сами, начервеният скелет простря ръцете си, преди да имам време да се опомня и притисна мокрите си устни върху бузата ми, при което ужас премина по тялото ми, една от ръцете й ме опипваше по най-неприличен начин и тя каза:

— Нека видя, петленце — имаш ли също хубав…?

Аз треперех, съпротивлявах се.

— О, не ставай дете! — извика новата Месалина — толкова ли си още неопитен?

— Това не, уважаема, но…

— О, ужасен човек! — извика тя, като ме пусна, — какво можеше да ми се случи!

Използувах удобния момент, взех си шапката и изчезнах толкова бързо, колкото можех; страхувах се само, че вратарят нямаше да ме пусне.

Взех един файтон и отидох у Коралина да й разкажа случката.

Тя се смя много и се съгласи, че принцът ми е изиграл много лоша шега. Похвали присъствието на духа, като бях изтъкнал една възпираща ме причина. Но не искаше да повярва, че само съм излъгал принцесата. Все пак аз хранех известна надежда, защото предполагах, че тя само не ме считаше достатъчно влюбен.

Три или четири дни по-късно вечерях сам с нея. По този случай аз се защитих така убедително и накрая се сбогувах с такива недвусмислени изрази, че тя ме утеши за следния ден.

— Принцът — каза ми тя ще се върне едва утре от Версай, значи, утре ще отидем и ще се завърнем напълно доволни в Париж.

— Отлично!

На другия ден към десет часа ние се качихме в един кабриолет и стигнахме до бариерата. В момента, когато искахме да я преминем, се появи един човек, извика внезапно: „Стой! Стой!“

Той беше кавалер Дьо Виртемберг, който, без да ме удостои с поглед, започна да прави комплименти на Коралина; след това й каза нещо на ухото. Тя отговори по същия начин и след това се обърна към мен, разтърси ми ръката и каза, смеейки се:

— Имам важна работа с принца. Идете сам в „Заешкия храсталак“, мили приятелю, обядвайте там и ме посетете утре.

Читателю, ако си се намирал някога в подобно положение, то ще можеш лесно да си представиш каква ярост ме обзе. Ако не си преживял никога нещо подобно, толкова по-добре за тебе.

Кабриолетът ми беше станал отвратителен, аз скочих и казах на кочияша да върви по дяволите. След това наех първия файтон, който намерих и се упътих право при Патю, комуто разказах с пяна на устата приключението си. Вместо да ме съжали или да одобри възмущението ми, Патю, по-разумен от мене, се изсмя на приключението ми и каза:

— Бих искал да ми се случи нещо подобно, защото сега си сигурен, че при следващата среща красавицата ще бъде твоя.

— Не я искам вече, презирам я ужасно.

— Би трябвало да я презираш преди това, но, понеже работата е вече свършена — какво ще кажеш, ако отидем да се нахраним в хотел Дьо Рул, та да можеш да се успокоиш?

— Наистина предложението е отлично: напред!

„Хотел Дьо Рул“ беше прочут в цял Париж, но аз още не го знаех. Съдържателката го бе подредила изискано и държеше в него дванадесет до четиринадесет отбрани нимфи; освен това, имаше всички удобства каквито човек би могъл да пожелае: изискана трапеза, удобни легла, чистота, самота в прекрасна градина. Готвачът беше отличен и вината й — превъзходни. Тя се наричаше госпожа Пари, което, без съмнение, беше измислено име, но което й беше напълно достатъчно. Бе покровителствувана от полицията. Къщата й се намираше доста далеч от Париж, затова не можеше да бъде сигурна, че посетителите на благотворителното й заведение са хора, които стоят над средната класа. Вътрешният ред бе точно установен и за всяко удоволствие бе определила разумна такса. Плащаха се шест франка за една закуска с някоя нимфа, двадесет за един обяд и двойно за една нощ. Намерих къщата далече надминаваща славата си и се зарадвах, че не бях отишъл към „Заешкия храсталак“.

Качихме се на един файтон и Патю каза на кочияша:

— Към Шарент!

— Разбирам, господине.

След половинчасово пътуване колата спря пред един вход, над който се четеше „Хотел Дьо Рул“. Вратата беше затворена. Някакъв швейцарец с големи мустаци излезе от една странична врата и ни разгледа със сериозно изражение. Една едноока жена на около петдесет години, но която носеше още следите от някогашна хубост, дойде при нас, поздрави ни учтиво и ни попита дали желаем да се нахраним. След нашия положителен отговор тя ни заведе в една красива зала, където видяхме четиринадесет млади момичета, всичките красиви и еднакво облечени с муселинени рокли. При появяването ни те станаха и се поклониха грациозно. Всички бяха почти на една и съща възраст, някои руси, други черни или кестеняви: за всеки вкус се намираше нещо. Ние ги разгледахме, като казахме по няколко думи на всяка и направихме избора си. Двете избрани нададоха радостен вик, прегърнаха ни с една страст, която някой новак не би могъл да сметне за нежност, и ни заведоха в градината, за да прекараме там времето, докато ни повикат за вечеря.

Градината, беше голяма и така подредена, че можеше да служи на любовта или ако не на любовта, то поне на радостите, които трябва да заменят любовта. Госпожа Пари ни каза: „Сега, господа, наслаждавайте се на хубавия въздух и на сигурността, във всяко отношение; моята къща е храм на спокойствието и на здравето.“

Избраната от мен хубавица приличаше донякъде на Коралина и това обстоятелство ме караше да я намирам прелестна. Но всред най-сладкото занимание ни повикаха. Бяхме нахранени много добре и се чувствувахме в настроение за нови дела, когато еднооката се появи с часовник в ръка и ни съобщи, че нашето забавление е свършило.

Дадох знак на Патю, който започна първо с няколко философски разсъждения, но след това се обърна към госпожа директорката и й каза:

— Ще поръчаме порцията още веднъж, като удвоим възнаграждението.

— Както искате, господа!

Ние се върнахме в залата и започнахме новата разходка. Точно както първия път, радостта ни бе смутена от строгата точност на госпожата.

— Ах, това е вече твърде много, госпожо!

— Мили приятелю, нека да се качим за трети път, да изберем трети път и да прекараме нощта тук.

Великолепен план, който напълно одобрявам.

— А мадам Пари одобрява ли плана?

— Аз самата не бих могла да го съставя по-добре, господа, той е създаден от майсторска ръка.

След като направихме новия си избор в залата, всички други се смееха на първите, които не бяха съумели да ни задържат, а за да си отмъстят, последните казаха, че сме били лигльовци.

Аз бях учуден от новия си избор. Бях взел една истинска Аспазия и благодарих на случая, задето не я бях открил първите два пъти, тъй като имах намерението да я притежавам четиринадесет часа непрекъснато. Тази красавица се наричаше Сен Илер, тя е същата, която стана прочута с това име в Англия, където един лорд я отведе година по-късно. Отначало тя беше обидена, задето не я бях удостоил с избора си нито първия, нито втория път и ме гледаше гордо и с презрение, но скоро ми се удаде да й обясня, че това е щастлива случайност, понеже вследствие на това тя ще може да остане по-дълго време с мен. Тогава тя започна да се смее и стана възхитителна.

Момичето имаше ум, образование и дарба — с една дума, всичко, което беше необходимо, за да има усет в поетата от нея кариера. Докато вечеряхме, Патю ми каза на италиански, че искал да избере тъкмо нея за себе си, когато аз съм я взел, а на следната сутрин ми каза, че спал през цялата нощ. Сен Илер беше много доволна от мен и се хвалеше с това пред приятелите си. Тя стана причина да посетя няколко пъти „Хотел Дьо Рул“. Тя беше много горда, че ме е пленила.

Тези посещения станаха причина да се охлади любовта ми към Коралина. Един венециански музикант на име Гуадани, красив, способен в изкуството си и умен, я спечели три седмици след като прекратих връзките си с нея. Красивият младеж, който само привидно притежаваше мъжка сила, я заинтересува и стана причина за скъсването й с принца, който я изненада на местопрестъплението. Но Коралина успя да го усмири; след известно време те отново се помириха, и то така сърдечно, че резултатът беше една кукличка. Беше момиче, на което принцът даде името Аделаида и една зестра. След смъртта на баща си, херцог Валентеноа, принцът напусна Коралина окончателно, за да се ожени за госпожица Де Бриньола от Генуа. Коралина стана любовница на граф Дьо ла Марш, бъдещия принц Конти. Коралина не е вече жива; не е жив също и синът, когото тя доби от него и когото принцът провъзгласи за граф Монреал.

Госпожа дофината роди принцеса, която бе украсена с титлата госпожа Дьо Франс.

През август в Лувъра се състоя художествена изложба на членовете на Кралската рисувална академия и понеже не видях в нея нито една картина с боен сюжет, реших да извикам брат си в Париж. Той живееше във Венеция и имаше талант да рисува.

Понеже Паросели, единственият френски изобразител на сражения, бе починал и аз вярвах, че Франческо би могъл да има успех и да се издигне. Поради това писах на господин Гримани и на брат си и ми се удаде да ги убедя; между другото той дойде в Париж едва в началото на следващата година.

Людвиг Петнадесети обичаше страстно лова и имаше навика да прекарва всяка година по шест седмици във Фонтенбло. Към средата на ноември той беше винаги във Версай. Това пътуване му струваше, или по-точно на Франция, пет милиона.

Той вземаше със себе си всичко, което можеше да допринесе за забавлението на всички чужди посланици и на неговия многочислен двор. Затова го следваха членовете на италианската и френската комедия, артисти и артистки от операта.

През време на тези шест седмици Фонтенбло беше много по-блестящ от Версай; въпреки това парижките представления в операта не се прекратяваха — толкова многобройни бяха трупите.

Бащата на Балети, чието здраве се възстанови, трябваше да отиде заедно със Силвия и цялото семейство във Фонтенбло. Те ме поканиха да ги придружа и да живея с тях в къщата, която бяха наели. Случаят беше прекрасен. Аз мислех, че не трябва да отказвам, тъй като никога не бих могъл да намеря по-добра възможност да се запозная с целия двор на Людвиг Петнадесети и с всички чужди посланици. Представих се на господин Де Морозини, който днес е прокурор на Сан Марко, а тогава беше посланик на републиката в Париж.

В първия ден, когато се даваше опера, аз си позволих да го придружа. Музиката бе от Люли^[2]. Аз седях в партера точно под ложата на Помпадур^[3], която не познавах. При първото действие видях да се явява на сцената прочутата льо Мор и я чух да надава един толкова неочакван вик, че помислих, че е полудяла. Засмях се съвсем невинно, без да допускам, че някой би могъл да ми се сърди за това. Един кавалер със синя лента-орден, който седеше до маркизата, ме попита с груб тон от коя страна съм. Отговорих със същия тон:

— От Венеция.

— Аз съм бил там и съм се смял много на речитатива на вашата опера.

— Вярвам ви, господине, и съм убеден, че никому не е дошло на ума да ви попречи да се смеете.

На моя малко рязък отговор госпожа Дьо Помпадур се засмя; тя ме попита дали наистина съм оттам долу^[4]?

— От къде долу?

— От Венеция.

— Венеция, госпожо, не е долу, а горе.

Този отговор им се видя още по-чудноват, отколкото първия и цялата ложа започна да спори дали Венеция е долу или горе. Очевидно се прие, че имам право, понеже не бях нападнат повече. Слушах операта вече без да се смея, но понеже имах хрема, ползувах се често от носната си кърпичка. Същият господин със синята лента-орден, се обърна отново към мен и ми каза, че очевидно прозорците на стаята ми не са се затваряли добре. Този господин, когото не познавах, беше маршал Ришельо^[5].

Половин час по-късно господин дьо Ришельо ме попита коя от двете главни героини намирам по-красива.

— Тази там, господине.

— Но тя има грозни крака.

— Не се виждат, господине; освен това, когато преценявам красотата на една жена, преди всичко оставям краката настрана.

Тази случайно подхвърлена дума, за чието значение съвсем не бях помислил, събуди любопитството на цялата ложа. Моят случайно измислен виц стана прочут и господин маршалът ме прие по най-любезен начин.

Измежду чуждите посланици аз се привързах особено към един пратеник на пруския крал, шотландския лорд маршал Кит^[6]. По-късно ще стане дума и за него.

В деня на пристигането ми във Фонтенбло отидох сам в двора, видях Людвиг Петнадесети, най-красивия крал, да отива на литургия; видях кралското семейство и всички придворни дами, чиято грозота ме изненада толкова, колкото торинските придворни ме бяха изненадали със своята красота. Всред тази грозота още повече ме изненада виждането на една истинска красота. Попитах коя е дамата. Един кавалер, който стоеше до мен, ми отговори:

— Тя е госпожа дьо Брион^[7], чиято добродетелност е по-голяма от красотата й; защото за нея не само че няма скандални истории, но тя не е дала никога ни и най-малък повод на порочността да измисли нещо за нея.

— Може би просто не са научили нищо за нея.

— О, господине, тук се узнава всичко.

Скитах сам из вътрешните стаи, когато видях внезапно десетина грозни дами, които изглеждаха по-скоро да тичат, отколкото да ходят: те стояха така несигурно на краката си, че изглеждаха постоянно като че ще паднат напред. Понеже един господин стоеше наблизо до мене, любопитството ме накара да го запитам откъде идват дамите и защо вървят така особено.

— Те идват от кралицата, а стоят така зле на краката си, защото обувките им имат много високи токове, поради което трябва да вървят с прегънати колене, за да не паднат на носа си.

— Защо не носят по-ниски токове?

— Такава е модата.

— О, глупавата мода!

Влизайки наслуки в една галерия, видях да преминава кралят, опиращ едната си ръка на раменете на господин Д’Аржансон^[8].

„О, раболепствие! — помислих си аз, — може ли един човек да се съгласи да носи по такъв начин хомот? И може ли един човек да се мисли за толкова издигнат над другите, че да усвои подобни маниери?“

Людвиг имаше най-красивата глава, която може да се помисли и той я носеше с величествена грация като величество. Никога не се е удало и на най-сръчния художник да предаде израза на тази чудесна глава, когато владетелят я обръщаше благосклонно настрана, за да погледне някого. Неговата красота и неговата грация пленяваха от пръв поглед. Когато го видях, помислих, че съм срещнал идеалния крал, който аз, за мое разочарование, не бях открил в краля на Сардиния. Не се съмнявах, че госпожа дьо Помпадур бе влюбена в това красиво лице.

Стигнах до една великолепна зала и видях около десетина дворцови кавалери да се разхождат насам-натам и една маса за най-малко двадесет души, която обаче беше наредена само за едно-единствено лице.

— За кого е тази маса.

— За кралицата: Ето, тя иде.

Видях кралицата на Франция, тя не беше си сложила никакво червило и беше облечена просто, главата покрита с голяма барета. Лицето й беше състарено, а изражението й — набожно. Тя пристъпи до масата и благодари любезно на две монахини, които сложиха една чиния с прясно масло. Кралицата седна и двадесетте кавалери се наредиха веднага в полукръг на десет крачки от масата. Аз се присъединих към тях, като им подражавах в благоговейното им мълчание.

Нейно Величество започна да се храни, без да погледне някого, понеже държеше очите си наведени към чинията. Едно поднесено ястие й хареса, тя поиска да й дадат втори път от него и сега очите й измериха полукръга пред нея, за да видят дали между тези наблюдатели не се намира някой, комуто би трябвало да даде сметка за своето лакомство. Тя го откри и каза:

— Господин Фон Льовендал^[9]!

В отговор на това повикване една великолепна мъжка фигура пристъпи напред, поклони се и каза:

— Госпожо.

— Мисля, че това рагу е фрикасе от кокошка.

— На същото мнение съм госпожо.

След този отговор, даден с най-сериозен тон, кралицата продължи да се храни и маршалът се върна, вървейки заднешком, на мястото си. Кралицата завърши обяда, без да каже нито дума повече и се върна обратно в стаите си, както беше дошла. При това аз си помислих, че ако кралете на Франция се хранеха винаги по същия начин, то не бих завиждал никому за честта да бъде техен сътрапезник.

Бях възхитен, че видях най-прочутия военачалник, на когото Берген-оп-Зом^[10] трябваше да се предаде, но с вътрешна болка чух, че един такъв велик човек трябваше да отговори на въпроса за едно фрикасе от кокошка със същия тон, с който един съдия произнася смъртна присъда.

Обогатен с този анекдот, аз го разказах у Силвия по време на един обяд с хора, подбрани измежду най-приятното общество.

Няколко дни по-късно бях към десет часа сутринта отново в двореца и се включих в шпалира заедно с дворцовите кавалери, за да имам удоволствието да видя как кралят отива на литургия и за да видя разголените гърди и рамене на неговите дъщери госпожи Дьо Франс. Внезапно забелязах Кавамаки, която бях видял наскоро в Чезена под името госпожа Кверини. Ако видът й ме изненада, то тя беше не по-малко учудена да ме види на такова място. Маркиз Дьо Сен Симон, пръв камерхер на принц Конде, й подаде ръка.

— Сеньора Кверини! Вие тук?

— Спомням си думите на кралица Елизабет: „Нищожният е навсякъде.“

— Сравнението е много вярно, уважаема госпожо.

— Шегувам се, мили приятелю. Идвам тук, за да видя краля, който не ме познава, но утре посланикът ще ме представи.

Тя пристъпи на пет или шест крачки пред мене в редицата близо до вратата, от която кралят трябваше да излезе. Негово Величество се появи и загледа така наречената сеньора Кверини. Без съмнение тя не му хареса, тъй като, без дори да се спре, каза на приятеля си знаменитите думи, които Джулиета трябваше да чуе: „Тук имаме по-красиви“.

След ядене отидох при венецианския посланик. Заварих го по време на десерта. От дясната му страна седеше госпожа Кверини, която ми каза най-ласкателни, и най-приятни неща. Това беше необикновено за една луда глава, която нямаше никаква причина да ме обича. Все пак, аз прозрях причината за държанието й и реших да не я разочаровам, а даже да й отмъстя благородно.

Тя беше насочила разговора върху господин Кверини и посланикът я поздрави, задето той й е отдал нужното внимание, като се е оженил за нея.

— Понеже аз не знаех това — добави той.

— Но от женитбата има вече повече от две години — каза Джулиета.

— Това е факт — поех аз думата, — защото преди две години генерал Спада я представи на всички благородници в Чезена, където имах честта да престоя, под името и с титлата Нейно Превъзходителство госпожа Кверини.

— Не се съмнявам, — каза посланикът, като ми хвърли остър поглед, — понеже самият Кверини ми писа за това.

Когато няколко мига по-късно исках да се сбогувам, посланикът ми каза, че получил много писма, чието съдържание искал да ми съобщи и ме помоли да отида с него в работния му кабинет. Там той ме попита, какво се говори във Венеция около тази женитба.

— Никой не знае нищо, говори се даже, че най-старият от къщата Кверини ще се ожени за една Гримани, но аз ще пиша за новината във Венеция.

— Каква новина?

— Че Джулиета е наистина госпожа Кверини, понеже Ваше Превъзходителство ще я представи на краля като такава.

— Кой ви каза това?

— Самата Джулиета.

— Може би е променила намерението си.

След това аз му предадох думите, които кралят беше казал на господин Дьо Ришельо относно Джулиета.

— Ах, тъй! — каза Негово Превъзходителство, — сега разбирам защо Джулиета не желае вече да му бъде представена.

По-късно узнах, че господин Дьо Сен Кантен, тайният министър на краля, дошъл след литургията при красивата венецианка и й казал, че кралят на Франция трябва да има много лош вкус, тъй като не я намерил по-красива, отколкото много други дами, които се намирали в неговия двор.

На следния ден Джулиета отпътува от Фонтенбло.

В началото на моите спомени аз говорих за красотата на Джулиета. Лицето й наистина беше изключително прелестно, но красотата й беше малко прецъфтяла, когато дойде във Фонтенбло.

Видях я отново в Париж у посланика и смеейки се, тя ми каза, че само се пошегувала като се нарекла госпожа Кверини, и че съм щял да й направя удоволствие, ако я наричам за в бъдеще само с истинското й име графиня Преати. Помоли ме да я посетя в хотел „Люксембург“, където живеела. Аз отивах често, за да се забавлявам с нейните интриги, но за щастие бях разумен да не се забърквам никога в тях.

Тя прекара четири месеца в Париж и има дарбата да накара секретаря на венецианската легация, господин Занки, един любезен, благороден и образован мъж да се влюби в нея, и то в такава степен, че беше решен да се ожени за нея. Но в един момент, за което може би съжаляваше после, тя се отнесе зле с него и глупакът умря от мъка. Посланикът на императрицата Мария Терезия, граф Кауниц^[11], я хареса; също и граф фон Цинцендорф. Но човекът, на когото тя сериозно разчиташе и чиято жена искаше да стане, беше граф Сен Симон; този граф би се оженил за нея, ако не бе му дала лъжливи адреси, от които да се осведоми за произхода й. Естествено, семейството Преати от Анкона я отрече и господин Дьо Сен Симон, който въпреки любовта си бе запазил малко здрав разум, има силата да я напусне. Накъсо, Париж не бе никакво Елдорадо за моята красива съотечественица, защото трябваше да остави там диамантите си като залог. Тя се върна във Венеция и се омъжи там за сина на същия учител, който шестнадесет години преди това я беше измъкнал от сиромашията. Тя почина преди десет години.

Аз все още вземах уроци по френски при моя добър стар Кребийон. Въпреки това казвах често обратното на това, което исках да изразя! Много дами от висшите кръгове ме помолиха да ги уча италиански, та, както казваха те, да можели да си доставят удоволствието да ме учат на френски; при тези контакти аз печелех повече отколкото те.

Госпожа Преодо, една от моите ученички, ме прие един ден лежаща в леглото си, като ми каза, че нямала желание да вземе урока си, защото предната вечер взела лекарство. Превеждащ глупаво един италиански израз буквално, аз я попитах с тон на искрено съчувствие дали се е облекчила добре.

— Господине, какво питате! Вие сте непоносим.

Аз повторих въпроса си, нова червенина от ярост заля страните на дамата:

— Не изговаряйте никога тази отвратителна дума!

— Можете да се възмущавате колкото обичате: тя е тъкмо подходящата дума.

— Напротив, съвсем неподходяща, господине; но да оставим тази тема. Желаете ли да закусите?

— Не, закусих вече; пих едно кафе.

— Ах, мили Боже. Що за глупава закуска!

— Пих едно кафе и изядох две сладки, потопени в кафето, както правя всяка сутрин.

— Но това е глупаво, приятелю, едно кафе, това е заведението, където се продава кафето; пие се чаша кафе.

— Добре! Изпийте вие чашата. Ние в Италия казваме едно кафе и имаме толкова ум да не мислим, че това е заведението.

— Той иска непременно да има право! А двете сладки? Как сте ги изяли?

— Потопих ги в кафето, понеже не бяха по-големи от тези, които имате тук на масата.

— И това вие наричате сладки? Кажете сухари.

В този момент влезе нейният мъж и аз му разказах набързо целия наш разговор.

Той много се смя, но ми даде право. Докато говорехме, дойде неговата племенница, едно младо момиче на четиринадесет години, възпитано, скромно и умно. Бях й дал пет или шест урока и понеже обичаше много италианския език и непрекъснато се упражняваше, то започна вече да говори. Тя поиска да ми направи един комплимент на италиански, но се обърка.

Господин Преодо и неговата жена избухнаха веднага в смях; госпожицата бе смутена, но аз бях безмълвен. Но станалото беше станало. Важен, аз взех една книга, надявайки се, че техният смях ще престане. Впрочем, когато французите се развеселяваха от грешките, които правех в езика им, то аз не им отвръщах със зло, като излагах известни смешни обичаи.

— Господине — казах на един, — как е вашата госпожа съпруга?

— Вие й правите голяма чест!

— О, моля ви, за каква чест говорите, когато думата е само за здравето?

В Булонската гора видях един млад човек да препуска бясно с коня си, но не можа да го овладее и най-после конят го хвърли. Аз улових коня и побързах да помогна на младия човек да се изправи.

— Причинихте ли си болка?

— О, благодаря, господине, напротив!

— Как, по дяволите, напротив! Значи, сте си причинили удоволствие?

И хиляди безсмислици от този вид!

Един ден бях за пръв път у госпожа президентката дьо Н., когато влезе нейният племенник, едно блестящо конте и тя ме представи, като му съобщи името и родината ми.

— Как, господине, вие сте италианец? Господи, вие изглеждате толкова добре, че бих могъл да се басирам, че сте французин!

— Господине, вашият вид ме заблуди по същия начин. Бих могъл да се закълна, че вие сте италианец.

Бях на обяд у лейди Ламберт с многобройно и блестящо общество. На пръста ми бе забелязан един карнеол^[12], на който бе издълбана с голямо изкуство главата на Людвик XV. Моят пръстен обиколи масата и всеки намери, че приликата е поразителна.

Една млада маркиза, която минаваше за особено остроумна, ме попита със сериозно изражение:

— Наистина ли е антика?

— Камъкът, уважаема госпожо, положително.

Всички се изсмяха, с изключение на любезната разсеяна, която съвсем не обърна внимание. При десерта се заговори за носорога, който можел да се види за двадесет и четири су на панаира в Сен Жермен.

— Да отидем!

Качихме се в нашите коли и пристигнахме. Направихме няколко обиколки из алеите, докато намерим точното място. Аз бях единственият кавалер и имах да предпазвам от тълпата две дами, а духовитата маркиза вървеше пред нас. Накрая на алеята, където, както ни се каза, трябваше да се намира животното, седеше един човек, за да събира входната такса. Този човек носеше африканско облекло, имаше наистина тъмна кожа и беше много дебел; но, въпреки това, все пак имаше човешки образ и даже подчертано мъжки и хубавата маркиза не би трябвало да се заблуди. Но в нейната занесеност тя се приближила до него и го запитала:

— Господине, вие ли сте носорогът?

— Влезте, госпожо, влезте!

Ние щяхме да се задушим от смях, особено когато маркизата видя животното и се почувствува задължена да помоли неговия господар за извинение, като го увери, че през живота си тя не е виждала никога носорог и затова той не бива да се чувствува обиден, че тя се е заблудила.

Един ден бях във фоайето на италианската комедия, където в антрактите идваха най-знатните господа, за да разговарят и да се смеят с артистките, които седяха там и чакаха момента за излизането си на сцената. Аз седнах до сестрата на Коралина Камила, която разсмивах, като й разказвах сладки безсмислици. Един млад съветник се ядосваше от това, че я забавлявах и ме нападна по един много пристрастен начин, критикувайки едно мнение, което бях изразил за една италианска пиеса, при това той си позволи да покаже лошото си настроение, като критикуваше моя народ. Гледайки смеещата се Камила, му връщах всяка нападка. Около нас се беше образувал голям кръг, който следеше внимателно борбата, която дотогава се водеше само с оръжието на шегата и не съдържаше нищо неприятно. Но изглежда, че започваше да става сериозно, когато контето насочи думите върху градската полиция и каза, че от известно време било опасно да се ходи нощно време пеша из парижките улици.

— През миналия, месец са обесени на Гревския площад седем души на дърветата, от които петима италианци; това е изумително.

— В това няма нищо изумително — отвърнах аз — защото почтените хора се оставят на драго сърце да бъдат обесени далеч от тяхното отечество; например през последната година бяха обесени между Неапол, Рим и Венеция шестдесет французи; пет срещу двадесет и шестдесет; значи, както виждате, това е само една обменна сделка.

Смеещите се наоколо бяха на моя страна и хубавият господин съветник малко се позабърка от това. Един от тях намери отговора ми добър, приближи се до Камила и я попита тихо кой съм. С това запознанството бе направено. Това беше господин Дьо Марини. Запознанството с него много ме зарадва заради моя брат, когото очаквах всеки ден. Господин Дьо Марини беше главен интендант на кралските здания, а управляваше така също и художествената академия. Говорих с него относно брат си и той обеща благосклонно да го покровителствува. Един друг млад кавалер, с когото водих разговор, ме помоли да го посетя; това беше херцог дьо Маталон. Казах му, че съм го виждал преди осем години като дете в Неапол и че съм много задължен към неговия вуйчо, дон Лелио; младият херцог беше във възторг от това и ние станахме интимни приятели.

През пролетта на 1751 година брат ми дойде в Париж и нае жилище у госпожа Кенсон, където живеех и аз. Той започна да работи с успех за частни лица, но неговата главна цел беше да завърши една картина, за да я представи на преценката на академията.

Затова го представих на господин Дьо Марини, който го прие много добре и го насърчи, като му обеща своето покровителство.

След това той се отдаде отново на своето следване, и то с голямо усърдие. Господин Де Морозини^[13] се беше върнал във Венеция и посланик на негово място бе станал господин де Мочениго^[14]. Бях му препоръчан от господин Де Брагади, но и той отвори къщата си за мен, както и за моя брат, защото схващаше като свой дълг да покровителствува последния като венецианец и като млад художник, който се стреми да се издигне чрез своята дарба.

Господин Де Мочениго имаше благ характер. Той обичаше играта и винаги губеше, обичаше жените и беше нещастен, тъй като не умееше да ги привлича. Две години след неговото пристигане в Париж той се влюби в госпожа дьо Коланд и понеже не успя да извоюва нейната любов, се самоуби.

Госпожа дофината роди бургундския херцог и веселите празненства, които се състояха по този случай, днес ми се струват невероятни, като виждам това, което същият този народ прави против своя крал. Народът иска да се освободи, неговото честолюбие е благородно, защото човекът не е създаден да бъде роб на волята на друг човек, но какво ще излезе от тази революция на един многоброен, велик, умен и лекомислен народ? Времето ще ни научи.

Чрез херцог Дьо Мотолон се запознах с римските князе дон Маркантонио и дон Джанбатиста Боргезе, които се забавляваха в Париж, където живееха.

Имах възможността да забележа, че на тези римски първенци се даваше само титлата маркиз, когато биваха представяни във френския двор. Княжеската титла се отнасяше за руските князе, които биваха представяни в двора. Наричаха ги с руското име княз, а това им беше все едно, тъй като и тази дума означава княз. Относно титлите френският двор е бил винаги дребнав, по най-глупав начин. Забелязал съм, че кралят се обръща към своите епископи само с „абат“, въпреки че тези господа държат извънредно много за своите титли. Ако някой от благородниците от неговото кралство не впишеше името си в списъка на кавалерите, които се поставят в услуга на двора, той се правеше, че не ги познава.

Но високомерието бе внушено на крал Людвик само чрез неговото възпитание, то не му бе вродено. Когато неговият посланик му представеше някого, то представеният си отиваше с увереността, че кралят го е видял, но това бе всичко. Освен това кралят беше много учтив, особено спрямо дамите, също и спрямо своите любовници на обществени приеми. Който проявеше и най-малката нетактичност спрямо тях, изпадаше в немилост. Никой не притежаваше в по-голяма степен от него великата кралска добродетел, която се нарича лицемерие. Той знаеше добре да пази тайна и беше очарован, когато беше сигурен, че никой, освен него не я знаеше. Кавалерът Д’Еон е един малък пример за това, защото само кралят знаеше и беше знаел винаги, че той е жена и целият спор с външното министерство относно фалшивия кавалер беше една комедия, която кралят остави за свое удоволствие да се изиграе до край.

Людвик беше велик във всичко и би бил без недостатъци, ако ласкателството не го беше принудило да има такива. Но как би могъл да съзнае грешките си, когато всеки ден му се повтаряше, че той е най-добрият измежду всички крале. Тъжна е съдбата на кралете! Жалки ласкатели вършат постоянно всичко необходимо, за да ги поставят още повече под нивото на обикновените смъртни.

По това време принцесата на Ардор доби малък принц. Съпругът й, който беше неаполитански посланик, изказа желанието Людвик XV да бъде кръстник и кралят се съгласи. Той подари на своя кръщелник един полк, но майката, която не обичаше войската, не искаше да чуе за това. Маршал дьо Ришельо ми разказа, че не е виждал никога краля да се смее така сърдечно както при този своеобразен отказ.

У херцогиня дьо Фулви се запознах с госпожица Госен, наречена Лолот. Тя беше любовница на английския посланик лорд Елбемарл, един умен, благороден и щедър мъж. Една вечер той се оплакал на своята приятелка, че тя славела красотата на звездите, които блестели на небесния свод, тъй като знаела, че той не могъл да й ги подари. Ако лорд Елбемарл беше посланик в Париж, когато се стигна до разрив между Франция и Англия, той би отстранил всички спорове и нещастната война, в резултат на която Франция загуби Канада, не би се водила. Нека не се съмняваме, че съгласието между два народа зависи почти винаги от посланиците, които те поддържат в дворовете, където има опасност от несъгласие.

Имаше само едно мнение за любовницата на този знатен лорд. Тя притежаваше всички качества, за да стане негова жена; първите къщи на Франция не намираха, че беше необходима титла на една лейди Елбемарл, за да я приемат с уважение, и никоя дама не намираше за неприлично да я види до себе си, макар че бе известно, че тя нямаше никаква друга титла, освен тази на любовница на лорда. Тя беше преминала на тридесет години от ръцете на майка си в тези на лорд Елбемарл и нейното поведение е било винаги достойно. Тя имаше деца, които лордът бе признал, и умря като графиня де Кронвий. Ще говоря по-късно за нея.

При господин Де Мочениго имах също възможност да се запозная с една венецианска дама, вдовицата на английския рицар Уейн. Тя дойде с децата си от Лондон, където е трябвало да отиде, за да им осигури наследството на нейния починал съпруг, понеже те биха изгубили всичките си права, ако не бяха приели английската религия. Доволна от успеха си, тя се връщаше сега обратно във Венеция. Най-голямата й дъщеря, дете на дванадесет години, носеше, въпреки младостта си, на своето лице всички признаци на съвършенство. Сега тя живее във Венеция като вдовица на граф Розенберг, който умря там като посланик на кралицата и императрица Мария Терезия. Тя блести със своя нравствен живот и с всички обществени добродетели, с които е украсена. Никой не открива в нея друга грешка, освен тази, че не е богата; но самата тя забелязва това, само защото не е в състояние да стори всичките добрини, които би пожелала да направи.

В следващата глава читателят ще види как имах един малък пазарлък с френската справедливост.