Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (28)

Глава седма

Комично преживяване на минаване през Ферара. Пристигането ми в Париж.

Точно в дванадесет часа по обяд пеотата ме свали на Понтелагоскура. Взех веднага кола, за да стигна във Ферара за обяд. Там отседнах в странноприемницата Сан Марко. Воден от един келнер, се качвах на първия етаж, когато внезапно един весел шум, идващ от една отворена врата, привлече любопитството ми. Поисках да узная какво ставаше, надникнах в стаята и видях десетина господа и дами, седнали около богато наредена трапеза. Поисках да продължа пътя си, когато внезапно бях спрян. Един приятен женски глас извика:

— Ах! Ето го! — И в същия момент дамата стана, спусна се към мен с разтворени обятия и ме прегърна. При това тя извика:

— Бързо! Сложете един прибор до мене и нека се донесе куфарът му в тази стая!

А на един млад мъж, който бе дошъл междувременно, тя каза:

— Е, не ти ли казах, че ще пристигне днес или утре?

Тя ме заведе до масата и след като бях поздравен от всички гости, които станаха от масата си в моя чест, покани ме да седна до нея.

— Мили братовчеде — каза ми тя, — сигурно имате добър апетит. При тези думи тя ме настъпи по крака, като продължи:

— Представям ви моя годеник, а тук виждате моя свекър и моята свекърва, останалите присъствуващи са приятели на къщата. Но, мили братовчеде, защо не е пристигнала и майка ми с вас?

Настъпи значи моментът, когато трябваше да говоря!

— Вашата майка, мила братовчедке, ще бъде тук най-късно след три или четири дни.

В началото мислех, че не познавам странното същество, но когато я погледнах по-отблизо, стори ми се, че чертите й ми са познати. Това беше Катинела, една много известна танцьорка, с която обаче не бях разменил никога нито дума. Разбрах веднага, че ме караше да играя една неподготвена роля в изобретената от нея пиеса и че вероятно се нуждаеше от мен, за да предизвика развръзката. Необикновеното винаги ме е привличало и понеже моята братовчедка беше красива, то с радост приех ролята си, тъй като не се съмнявах, че ще получа своята награда за това. Важно беше да играя добре и главно да не се изложа; затова се показах много гладен и по такъв начин й дадох време да говори с полузагатвания, така че да разбера къде съм. Тя схвана веднага причините за моето въздържание и ми доказа своя ум, като, обръщайки се ту към този, ту към онзи, каза всичко, което бе нужно да узная. Научих, че сватбата би могла да стане едва след пристигането на майка й, която трябвало да донесе дрехите и диамантите й. Научих също, че съм капелмайстор, който пътува за Торино, за да композира оперна музика, която ще бъде свирена на сватбеното тържество на херцога от Савоя. Последното откритие ми достави голямо удоволствие, тъй като видях, че нямаше да имам никакви проблеми, за да замина на следващия ден. Ето защо ролята ми хареса. Във всеки случай, ако не разчитах на една сладка награда, би било напълно естествено да кажа в обществото, че милата ми братовчедка е луда, но Катинела, макар и тридесетгодишна, беше много красива и освен това прочута с любовните си приключения. Посочената като свекърва дама, която седеше срещу мен, наля чаша вино в моя чест и ми я подаде. Вече се бях вживял в ролята си и протегнах ръка, за да взема чашата. Тогава тя забеляза, че държа ръката си малко изкривена, и ме попита:

— Какво ви е, господине?

— Ех, нищо особено, уважаема госпожо, едно леко навяхване, което с малко спокойствие ще се подобри от само себе си.

При тези думи Катинела се изсмя високо и извика, че съжалява, защото по такъв начин компанията била лишена от удоволствието да ме чуе да свиря на пиано.

— Намирам за странно, мила братовчедке, че се смеете на това.

— Засмях се, защото ми напомнихте за едно предпазливо навяхване, което бях измислила преди две години за себе си, за да не трябва да танцувам.

След кафето свекървата, като жена, която знае много добре какво подобава, каза, че без съмнение госпожица Катинела има да говори с мен по семейни работи, затова трябва да ни оставят сами. Всички се сбогуваха.

Когато останах с Катинела сам в стаята, приготвена за мен, тя се хвърли на едно канапе и се отдаде на една безмерна веселост. После, каза:

— Макар че ви познавам само по име, все пак съм сигурна, че мога да ви се доверя, но ще бъде добре да отпътувате утре отново. Тук съм от два месеца без нито една стотинка. Имам със себе си само малко дрехи и бельо и за да живея, би се наложило да продам тези неща, ако за щастие не бях накарала сина на хазайката да се влюби в мен. Поласках го с надеждата да стана негова жена и да му донеса зестра на стойност двадесет хиляди талера в диаманти, които уж имам във Венеция и които майка ми трябва да донесе. Моята майка няма нищо и не знае нищо за цялата история; тя значи няма да се мръдне от мястото си.

— Но кажи ми, моля те, красива неразумнице, какъв ще бъде краят на този фарс? Предвиждам трагичен край.

— Лъжеш се, краят ще бъде весел и много смешен. Очаквам всеки момент граф Ощайн, брат на курфюрста от Майнц. Той ми писа от Франкфурт; отпътувал е оттам и сега трябва да е във Венеция. Той ще ме вземе, за да ме отведе със себе си на панаира в Реджо и ако на моя годеник би му хрумнало да стане неприятен, но аз искам да не получи нито бой, нито пари. В момента на отпътуването ще му кажа тихо на ухото, че ще се върна и с това всичко ще се нареди, защото, за да го направя щастлив, нужно е само да му обещая, че ще се съглася да се омъжа за него след завръщането ми.

— Отлично! Ти си умна като ангел, но аз не ще дочакам завръщането ти, за да се оженя за тебе, нашата сватба трябва да стане веднага.

— Каква глупост! Почакай поне докато настъпи нощта!

— По никой начин! Мисля, че чувам вече колата на графа. Ако той не дойде, то не губим нищо за нощта.

— Значи, ти ме обичаш?

— Лудо! А даже и да не те обичам, но заради твоята комедия заслужаваш наистина да бъдеш обожавана. Нека не губим време!

— Ти си прав, това е един епизод, и то толкова по-красив, защото е импровизиран.

Още си спомням, че я намерих прелестна.

Надвечер цялото общество ни посети и се уговорихме да се разходим на чист въздух. Докато се приготвяхме за разходката, внезапно се чу шум от кола. Катинела погледна през прозореца и помоли всички присъствуващи да си отидат; пристигналият бил чужденец, който идвал за нея. Всички си отидоха, а мен избута в стаята и ме заключи. Наистина, берлината спря пред странноприемницата и аз видях да слиза един господин, който беше четири пъти по-дебел от мене и беше подкрепян от четирима слуги. Той се изкачи и влезе при бъдещата съпруга, с която проведе близо петчасов разговор. Накрая той бе запълнен с любовни сцени. След това дрехите на Катинела бяха опаковани и натоварени на берлината. После двамата вечеряха и изпразниха набързо няколко бутилки рейнско вино. Към полунощ граф Ощайн отпътува, както беше дошъл и отведе любовния обект на сина на съдържателя. През цялото това дълго време никой не дойде в стаята ми и аз бях разумен да не викам. Страхувах се да не бъда открит, тъй като не знаех как немският принц би погледнал на работата, ако бе научил, че е имал скрит свидетел на своите тежки доказателства за нежност, а пък последните не правеха чест на никого от двамата участвуващи и ми даваха богат материал за разсъждения върху нищожността на човешкия род.

След отпътуването на героинята забелязах през цепнатината на вратата бедния отблъснат любовник и го повиках да ми отвори. Бедният глупак отговори с плачевен глас, че ключалката трябвало да бъде счупена, защото госпожицата взела ключа със себе си.

Помолих го да направи това веднага, защото бях гладен. Когато се освободих, седнах да ям, а бедният младеж ми правеше компания. Той ми каза, че госпожицата намерила свободен миг, в който да го увери, че след шест седмици ще бъде отново тук, след което заплакала и го целунала нежно.

— Принцът сигурно ви е заплатил нейната сметка?

— Съвсем не, а и не бихме приели парите, ако ги беше предложил. Годеницата ми би се почувствувала обидена, вие не можете да си представите колко благородно мисли тя.

— Какво казва баща ви за отпътуването!

— Моят баща мисли винаги лошо; той казва, че тя няма да се върне, а майка ми държи повече на неговото мнение, отколкото на моето. Но вие, господин капелмайстор, какво ще кажете?

— Щом ви е казала, то без съмнение ще се върне.

— Да, ако не е имала намерението да се върне, не би ме уверила в това.

— Много правилно! Това наричам разумна приказка!

Вечерята ми се състоеше от остатъците от обяда, който готвачът на графа бе приготвил за своя господар, а аз изпих бутилка отлично рейнско вино, която Катинела бе прикрила, за да се почерпи нейният бъдещ съпруг. Той обаче мислеше, че не би могъл да я употреби по-добре, освен като почерпи своя бъдещ братовчед. След вечеря взех пощенската кола и отпътувах, след като уверих нещастния изоставен, че ще направя всичко, което ми е възможно, за да убедя братовчедка си да се върне час по-скоро. Исках да платя, но той отказа категорично да приеме. В Болоня пристигнах четвърт час след Катинела, отседнах в същата гостоприемница, в която бе отседнала и тя, и намерих удобен случай да й съобщя казаното ми от годеника й. В Реджо пристигнах преди нея, но не ми беше възможно да й говоря, защото тя не напусна нито за момент своя могъщ, но немощен повелител.

След свършване на панаира, през време на който не ми се случи нищо заслужаващо отбелязване, аз напуснах Реджо заедно с моя приятел Балети и ние отидохме в Торино, защото имах желание да опозная този град.

В Торино намерихме всичко еднакво красиво: града, двора, театъра и жените и на първо място херцогинята от Савоя. Но аз трябваше неволно да се засмея, когато ми казаха, че полицията била отлична, тъй като видях улиците пълни с просяци.

Никога през живота си не бях виждал крал и си бях втълпил в главата побърканата идея, че лицето на краля трябва да изразява рядка красота или величие, с една дума, нещо, което да го отличава от останалите хора. За един мислещ, млад републиканец, моето схващане не беше толкова глупаво, но когато видях този крал на Сардиния, аз скоро се отказах от това си схващане. Той беше грозен, гърбав, навъсен и неблагороден в цялото си държане. Така разбрах, че човек може да бъде крал, без да е съвършен.

На сцената слушах Аструа и Гафарело, тези два великолепни гласа и видях да танцува Жофроа, която точно по това време се омъжи за един почтен танцьор на име Бодин.

По време на престоя ми в Торино никакво любовно влечение не смути покоя на моята душа, но имах едно приключение с дъщерята на моята перачка, за което разказвам тук само поради факта, че то разшири физическите ми познания по един особен начин.

Момичето беше много красиво и макар че не бях влюбен, все пак пожелах да бъда ощастливен от нейното благоволение. Моите усилия да уредя среща с нея бяха напразни. Това ме ядоса малко и един ден се осмелих да опитам да я завладея с известно насилие. Удаде ми се случай да я изненадам и отстъпваща донякъде на моето уговаряне, донякъде на моето нападение, тя се намери веднага в най-удобно положение, а аз се залових за работа. Но в първия момент на съединението нещо силно изпука, което понижи значително усърдието ми, още повече че младото момиче покриваше лицето си с ръка, сякаш искаше да прикрие червенината си поради срама. Счетох, че трябва да я успокоя с нежна целувка и започнах отново. Но, велики Боже, в същия момент един още по-силен гръм, свързан с миризма, достигна до ухото и носа ми. Аз продължих — трети път, четвърти път, все същото. И така продължаваше при всяко движение с точността на хронометър, който определя такта на едно музикално парче. Това чудновато явление, смущението на бедното момиче, нашето положение, всичко това ми се стори толкова смешно и аз трябваше толкова да се смея, че бях принуден да се откажа от всякакъв опит. Засрамено и смутено, младото момиче избяга, а аз не се и опитах да я задържа. От този ден нататък тя не смееше да се яви пред мен. След като си отиде, аз останах повече от четвърт час, мислейки върху смешното в тази случка, за която като си спомням и днес ме развеселява. Предполагам, че момичето дължеше своята девственост на този особен своеобразен недостатък и че ако същият беше общ за целия женски пол, то би имало много по-малко галантни жени, а пък ние би трябвало да имаме тогава други органи, защото, ако моментната наслада трябваше да се купува за сметка на слуха и мириса, то тя би била много скъпо платена.

Балети бързаше да стигне в Париж, където в очакване раждането на един бургундски херцог се подготвяха великолепни празненства. Той ме убеди без много труд да съкратя престоя си в Торино. Ние отпътувахме и пристигнахме след пет дни в Лион, където останах за една седмица. Лион е един много красив град, в който по мое време за чужденците бяха отворени не повече от три или четири благороднически домове, но затова пък можеше да се намери най-добър прием у търговци, фабриканти и ангросисти, които бяха много по-богати от благородниците, и които живееха на широка нога. Те се отличаваха с услужливост, учтивост, непринудено държане и добър тон без вкостенелостта и глупавото високомерие, което цари в къщите на провинциалните благородници. Наистина, тонът не можеше да се сравнява с парижкия, но човек свиква с него. Богатството на Лион се дължеше на добрия вкус и на евтинията, а божеството, на което градът дължеше своето процъфтяване, е модата. Тя се мени всяка година и един плат, комуто модата на деня поставя цена тридесет, струва на следната година само двадесет или петнадесет. Тогава го пращат в чужбина, където се търси и купува само най-нова мода.

Лиончаните плащат на своите художници, които имат вкус, големи възнаграждения — това е тайната. Евтинията почива на конкуренцията, която е добър извор за богатства и дъщеря на свободата. Затова една държава, която иска да има цветуща търговия, трябва да й предоставя пълна свобода на действие. Тя трябва само да внимава и да не допуска измами, които могат да бъдат продиктувани от частния интерес, почиващ на погрешно разбиране, за да не се вреди на общия интерес. Правителствата трябва да отмерят мярката, с която гражданите могат да си служат, както желаят.

В Лион намерих най-прочутата куртизанка на Венеция. Всички бяха на мнение, че тя е нещо необикновено. Казваше се Анчила. Всеки, който я видеше, я пожелаваше, а тя имаше толкова добро сърце, че не можеше да откаже никому.

Венеция е имала винаги куртизанки, които са били прочути повече с красотата си, отколкото с ума си, най-прочутите по мое време бяха тази Анчила и една друга на име Спина. И двете бяха дъщери на лодкари, и двете умряха млади от прекаленото им отдаване на един занаят, който в техните очи им даваше титла на благороднички. Анчила стана танцьорка на двадесет и две години, а Спина искаше да стане певица. Един прочут танцьор от Венеция, на име Кампиони оформи у хубавата Анчила онази прелест, която подхождаше на нейните съвършени телесни красоти, и се ожени за нея. Спина имаше за учител един скопец, който можа да направи от нея само посредствена певица. Поради липса на талант, тя се видя принудена да прибегне до помощта на тялото си, за да може да живее.

Ще имам още веднъж случай да говоря за Анчила преди смъртта й. В Лион тя беше тогава заедно с мъжа си, те се връщаха от Англия, където бяха имали голям успех в театъра „Хей Маркет“. В Лион тя се бе отбила само за удоволствие и щом се показа, видя в краката си цялата блестяща младеж, която изпълняваше всяко нейно желание, за да й се хареса. През деня имаше излети, вечер блестящи вечери, през нощта голяма фараонова банка. Държател на банката беше някой си дон Джузепе Марати, същият, с когото се бях запознал в испанската армия под името дон Бепе или Кадето, който няколко години след това си прибави името Афлисио, а по-късно завърши много зле. Тази банка спечели в няколко дни 300 000 франка. В един град с двор на подобна сума не би се обърнало никакво внимание, но в един град, който беше само търговски и индустриален, тя създаваше безпокойство сред всички глави на семейства и собственици. Затова черната банда оттатък Алпите трябваше скоро да помисли за своето заминаване.

В Лион един почтен човек, с когото се запознах при господин Дьо Рошбарон, ми оказа честта да бъда допуснат като участник във възвишените обреди на масонството. В Париж дойдох като ученик, а след един месец станах там калфа и майстор. Майсторството навярно е най-висшата степен на масонството, тъй като всички останали, които трябваше да постигна последователно, са само приятни изобретения, които имат символично значение, но не допринасят нищо за достойнството на майстора.

Никой човек в света не е в състояние да знае всичко, но всеки, който се чувствува надарен и който горе-долу може да прецени своите душевни способности, трябва да се стреми да научи колкото се може повече един млад човек с добър произход, който иска да опознае света и така нареченото висше общество и който не иска да остане по-назад от подобните си и да бъде изключен от участие във всички техни удоволствия, трябва да се посвети на така нареченото масонство, макар и само за да узнае поне повърхностно какво представлява то. Масонството е една организация за благополучие, която в някои случаи е служила също и като прикритие за престъпни и превратни действия. Но, господи! Та с какво не е злоупотребявано! Не сме ли виждали как йезуитите са въоръжавали под светата егида на религията отцеубийствените ръце на слепи фанатици, за да убиват крале? Всеки човек, чието обществено положение се отличава със заслуга, знание или богатство, може да стане масон, а такива са много! Е, как да приемем, че подобни организации, чиито членове си налагат сами закона да не говорят никога за политика, религия и правителство, които си служат в речите само с морални или детински символи — как може, казвам, да се приеме, че такива организации, които даже правителствата могат да считат за свои създания, изглеждат опасни до такава степен, щото владетели и папи да се боят от тях и да ги преследват. Впрочем с последното съвсем не се постига целта и папата с цялата си безпогрешност не ще попречи масонството да добие чрез преследването едно значение, което може би то не би постигнало никога без него. Подмолната дейност лежи в природата на човека, всичко, което се представя на масите в една тайнствена форма, ще възбужда винаги любопитството и ще печели съмишленици, макар хората да са напълно убедени, че под воала често се крие едно нищо. И така: аз съветвам всеки млад човек с добър произход, който иска да види света, да стане масон. Същевременно бих му препоръчал да бъде внимателен при избора на ложата, защото макар че в ложата лошото общество не може да упражнява съществено влияние, все пак такова общество може да се срещне там и кандидатът трябва да се пази от опасни връзки. Който влиза като масон само за да се запознае с тайните на ордена, трябва много да се страхува, че ще остарее, без да постигне целта си. Наистина, има една тайна, но тя се пази в такава степен, че никога не е била изказвана или доверявала някому. Който разглежда нещата повърхностно мисли, че тайната се състои от думи, знаци или докосвания, или, че великата дума става известна чак при най-висшата степен, се заблуждава. Който отгатне тайната на масонството — а тя се узнава само чрез отгатване, стига до това познание само чрез често посещение на ложите, чрез размисъл, преценяване, сравняване и заключаване. Той не поверява тайната даже и на най-добрия си приятел в масонството, защото знае, че няма никакъв смисъл да му я пошепне на ухото, тъй като не би имал никаква полза от нея, след като не е могъл да я отгатне сам, както него. Той мълчи и тайната винаги остава тайна.

Любопитството, което вълнува днес непосветените (разбирам тези, които не са масони), е от същия род, както някога любопитството на гърците, които не са били допускани да вземат участие при Елевзинските мистерии в чест на Церера^[1]. Но Елевзинските мистерии са интересували цяла Гърция и всички издигнати хора на тогавашното общество са се стремели да бъдат допуснати; масонството напротив, освен големия брой много заслужили хора, включва също и доста много нехранимайковци, които не би приело никое общество, тъй като в нравствено отношение те са изметът на човешкия род.

Върху тайнствената служба на Церера се пазило дълго време непроницаемо мълчание, понеже тя е била на голяма почит. Впрочем и какво ли би могло да бъде разкрито? Трите думи, които главният жрец е казвал на посветените. Но какъв смисъл би имало това? По такъв начин би се обезчестил само недискретният, защото той е откривал само груби думи, които не са могли да бъдат разбрани от масите. Чел съм някъде, че светите тайнствени три думи на елевзинските мистерии означавали: бдете и не вършете зло. Осветените и тайнствени думи на различните степени на масонството са донякъде също така разбойнически. Посвещаването в мистериите е траело девет дни; церемониите правели голямо впечатление и обществото било много почтено. Както ни съобщава Плутарх, Алкивиад бил осъден на смърт и цялото му имущество конфискувано, задето се осмелил заедно с Полициан и Теодор, да се подиграва в жилището си пред Евмолпидите^[2] с мистериите. Даже се искало да бъде прокълнат от жреците и жриците. Но клетвата не била изречена, понеже една жрица отказала, като обяснила: аз съм жрица, за да благославям, а не за да проклинам. Възвишени думи! Те съдържат една поука на морал и мъдрост, която папата пренебрегва, на която евангелието учи и която Спасителят предписва.

За определена група от космополити днес нищо не изглежда важно, както нищо не е свещено за нея.

Ботарели обнародва в една книга всички обичаи на масоните, за което се задоволиха само да кажат, че той е нехранимайко. Това се знаеше предварително. В Неапол един княз и господин Хамилтън извършват в къщата на последния чудото на свети Януарий^[3]; естествено, те се смеят на това и с тях се смеят още много други. Но кралят се преструва, че не знае, че носи на кралските си гърди звездата на ордена, която има около фигурата на свети Януарий надписа: „Кръвта свързва“. Днес всичко е непоследователно и нищо вече няма значение; въпреки това ще бъде добре, ако се върви напред, защото спирането по средата на пътя би било още по-лошо.

Ние отпътувахме от Лион с пощенска кола и за пет дни стигнахме в Париж. Балети беше съобщил на семейството си кога ще отпътува, така че то знаеше момента на пристигането ни.

Бяхме осем души в пощенската кола и седяхме много неудобно, защото това беше един голям сандък с овална форма, така че никой не заемаше ъглово място, понеже такова нямаше. Ако тази кола беше изнамерена в страна, където царува равенство пред законите, то това средство би било много смешно. Но би ли подхождало като италианец да не се възхищавам от всичко френско, особено в самата Франция? Овална кола: поклоних се почтително пред модата, като същевременно я проклинах, тъй като своеобразното движение на колата упражни върху ми същото действие, както движението на кораб върху развълнувано море. Впрочем колата имаше много добри пружини; въпреки това даже и по-силно друго друсане би ми било по-малко неприятно.

Движението ми подействува така, че трябваше да повърна всичко, което бях ял. Поради това ме помислиха за лош компаньон, но не ми го казаха, все пак се намирах във Франция и между французи, които познаваха законите на учтивостта. Задоволиха се само да кажат, че явно съм ял твърде много на вечеря, а един парижки абат каза в моя защита, че съм имал слаб стомах. В крайна сметка започна спор за това. Накрая търпението ми се изчерпа и казах:

— Господа, всички грешите, имах отличен стомах и изобщо не съм вечерял.

В отговор на тези думи един господин каза със съвсем сладък тон: не бивало да казвам на господата, че грешат, но бих могъл да им кажа, че нямат право, подобно на Цицерон, който не казал на римляните, че Катилина и неговите съзаклятници били мъртви, а че са живели.

— Не е ли все същото?

— Моля, за извинение, господине, едното е учтиво, другото — не.

След това започна да държи една дълга реч за учтивостта, която завърши с думите:

— Мисля, че господинът е италианец?

— Да, такъв съм, но ще ми направите ли удоволствието да ми кажете по какво познахте?

— О! По вниманието, с което вие изслушахте моето продължително дрънкане.

Всички се засмяха. Възхитен от неговата оригиналност, започнах да го лаская. Той беше възпитател на едно момче на дванадесет или тринадесет години, което седеше до него. Използувах го през цялото пътуване, за да ме поучава на френска учтивост.

— Какъв?

— Вие трябва да оставите, дори да забравите думичката, която често употребявате по всякакъв повод… не е френска дума. Вместо този неучтив навик, казвайте по-добре… Затова престанете да я употребявате, господине, или бъдете готов всеки момент да давате и да получавате саблени удари.

— Благодаря ви, господине, вашият подарък е скъпоценен и аз ви обещавам да не казвам… вече през целия си живот.

По време на първите две седмици на моя престой в Париж ми се струваше, че правех най-големи грешки, понеже не преставах да искам постоянно извинение. Дори една вечер в театъра помислих, че ще стане скандал, задето съм се извинил по неподходящ начин. В партера един офицер ми настъпи крака и аз побързах да му кажа:

— Извинете, господине!

— Извинете вие, господине!

— Не, вие!

— Не, вие!

— О, господине, нека се извиним взаимно и се прегърнем!

С тази прегръдка спорът беше приключен.

По време на пътуването една вечер бях заспал от изтощение в „гондолата“, когато внезапно рамото ми беше разтърсено силно и моят съсед каза:

— Ах, господине, вижте този замък!

— Виждам го. Е, какво?

— Ах, моля ви, не го ли намирате прекрасен?

— Не би било за учудване, ако той не се намираше на четири часа път от Париж. Ах, ще ми повярват ли моите хапльовци-съотечественици, че на четиридесет мили от столицата се намира такъв красив замък? Колко невежа е човек, когато не е пътувал!

— Тук имате право.

Човекът беше сам парижанин и хапльо в дъното на душата си, като гал от времето на Цезар.

Впрочем, ако парижаните от сутрин до вечер са хапльовци и се забавляват с всичко, то един чужденец като мене трябва далеч да ги превъзхожда. Разликата между тях и мен се състоеше в това, че бях свикнал да гледам нещата такива, каквито са. Затова бях изненадан да ги виждам често под една маска, която ги променяше. Докато тяхната изненада напротив често се дължеше на това, че им се дава възможност да отгатнат какво се крие под маската.

Това, което особено ми хареса при пътуването за Париж, бяха великолепните пътища, безсмъртно творение на Людвик Петнадесети, чистотата на гостоприемниците, доброто ядене, което се получава в тях, бързината, с която човек бива обслужван, отличните легла, скромното изражение на лицето, което прислужва на масата. Обикновено това е най-способната от дъщерите на къщата и нейното приветливо лице, скромно държане, чистота и добри маниери вдъхват уважение и на най-безсрамния развратник. Кой италианец гледа с удоволствие нашите келнери в Италия с техните нахални лица и тяхното безсрамие? По мое време във Франция съвсем не знаеха какво е да изискваш премного; тя беше наистина отечество за чужденците. Наистина, наблюдаваха се често действията на един отвратителен деспотизъм: lettres de cachet^[4] и т.н., но това беше деспотизмът на народа. Последният дали е по-малко отвратителен?

Ние обядвахме във Фонтенбло, а на две мили преди Париж забелязахме една берлина, която идваше насреща ни. Когато последната се приближи до нас, Балети извика на кочияша да спре. В колата седеше неговата майка, която ме посрещна като приятел, когото очаквала. Тя беше прочутата актриса Силвия. Когато й бях представен, ми каза:

— Надявам се, господине, че приятелят на сина ми ще има добрината да вечеря днес у нас.

Приех поканата, поклоних й се и се качих отново в „гондолата“, а Балети остана при майка си в берлината. Така продължихме пътуването.

При моето пристигане в Париж намерих един слуга на Силвия с една наемна кола, който ме закара до жилището ми, за да оставя там моите неща, след това отидохме у Балети, който живееше съвсем наблизо.

Балети ме представи на своя баща, който се наричаше Марио; Марио и Силвия бяха имената, които господин и госпожа Балети носеха в играните от тях импровизирани комедии; по онова време французите имаха обичая да означават италианските артисти само с имената, които те носеха на сцената. „Добър ден, господин Арлекин, добър ден, господин Панталон!“ Така бяха поздравявани господата, които играеха тези роли.