Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (13)

Глава дванадесета

Свалям свещеническите одежди и обличам войнишки мундир. Тереза отпътува за Неапол, а аз отивам във Венеция, където постъпвам в служба на моето отечество. Тръгвам с кораб за Корфу и слизам в Орзера да се поразходя.

При пристигането си в Анкона се настаних в една малка гостоприемница, за да не привлека ничии погледи. След като писах на Тереза и на френския офицер и писмата ми бяха предадени в пощата, намислих да си купя нови долни дрехи, а понеже и пристигането на куфара беше най-малкото несигурно, сметнах, че ще сторя добре, ако си поръчам и нови дрехи. Заедно с тази мисъл съобразих също, че за в бъдеще едва ли ще мога вече да намеря щастието си в свещеническото поприще. Колебаещ се при това какъв избор да направя, имах идеята да се превърна в офицер, тъй като за действията си нямаше да давам никому сметка. Тази мисъл беше естествена за моята възраст, още повече бях имал контакта с две армии, където видях, че само войнишкият мундир беше на почит и реших, че е добре да се сдобия със същото уважение. Освен това исках да се върна във Венеция и изпаднах във възторг от идеята да се покажа там в почтените одежди, тъй като в тези на религията там се бяха отнесли с мен твърде зле.

Попитах за добър шивач. Изпратиха ми „Смъртта“. По-точно човекът, когото ми доведоха, се казваше Морте. След като избрах сукно и му обясних каква желая да бъде моята униформа, той взе мярка и следния ден бях преобразен в един последовател на Марс. Снабдих се с дълга шпага. С красивия си бастун в ръка, с шапка с дръзко повдигнати краища и черна кокарда и с една дълга изкуствена плитка на гърба, аз излязох и се разхождах из града.

Считах, че на моя нов сан приляга едно по-прилично жилище от това, наето при пристигането ми, и се пренесох в най-добрата гостоприемница. И днес още си спомням с удоволствие за приятното впечатление, което имах от себе си, когато се любувах до насита на вида си в огледалото. Бях очарован от себе си. Намирах се възхитителен и създаден да нося и да прославя войнишкия мундир, който бях избрал по щастливо вдъхновение. Понеже бях сигурен, че никой не ме познава, аз си рисувах предварително с жива радост предположенията, които ще бъдат правени относно моята личност при появяването ми в първото кафене в града.

Униформата ми беше бяла, жилетката — синя, със златни и сребърни шнурове, със също такъв темляк за шпагата. Много доволен от внушителния си вид, отидох в кафене, четох вестник, докато опитвах от шоколада си съвсем небрежно и се радвах вътрешно, като виждах, че привличам вниманието. Един дързък човек ме заговори под някакъв предлог, отговорих му само едносрично и заблудих по този начин най-хитрите. След като оставих да ми се учудват достатъчно в кафенето, разходих важно особата си по най-оживените улици и се върнах в моята гостоприемница, където се храних сам на обяд.

Веднага след ядене дойде собственикът с една книга, в която ме помоли да запиша сведенията за личността си.

— Казанова.

— Моля, положението ви, господине?

— Офицер.

— На чия служба?

— На ничия.

— Отечеството ви?

— Венеция.

— Откъде идвате?

— Това не ви интересува.

Тези думи, изречени с един, както вярвах, отговарящ на външността ми тон, упражниха своето въздействие. Гостилничарят си отиде и аз бях много доволен от себе си, понеже отгатнах, че той беше дошъл, подтикнат от някои любопитни и знаех, че в Болоня се живее напълно свободно.

На следния ден отидох при банкера Орси, за да ми изплати моята менителница, приех една нова за шестстотин цехина и сто цехина в злато. След това разходих, както предишния ден, моя нов сан из града. Когато на следния ден пиех кафето си след ядене, съобщиха ми за идването на банкера Орси. Изненадан от това посещение, аз го поканих да слезе и видях, че го придружава монсиньор Корнаро, но се направих, че не го познавам. След като господин Орси ми каза, че идва да ми предложи пари за моите менителници и ми представи прелата, станах и казах, че съм възхитен да се запозная с него.

— Ние вече се познаваме — поясни той — от Венеция и Рим.

Аз се престорих на замислен и му отговорих, че положително се заблуждава. Прелатът, който подозираше причината за моето поведение, не настоя на твърдението си и се извини. Поканих го на чаша кафе, той прие, след това се сбогува с молба на следния ден да му направя честта да закусвам с него.

Решен да постоянствувам в отричането, аз отидох у прелата, който ме прие приятелски. Тогава той беше висш таен секретар на апостолическия съд в Болоня. Донесоха шоколада и докато пиехме, той ми каза, че вероятно имам сериозни основания за моето въздържане. Но било несправедливо от моя страна да нямам доверие в него, тъй като въпросната работа ми правела чест.

— Не зная, монсиньор, за каква работа се касае.

Той ми подаде някакъв вестник и ми посочи да прочета една статия. Представете си моята изненада, когато видях статията под рубриката Пезаро:

Господин де Казанова, офицер от полка на кралицата, е дезертирал, след като е убил на дуел един капитан. Не се знаят причините за този дуел. Знае се само, че споменатият офицер се е отправил към Римини върху коня на другия, който е останал мъртъв на място.

Въпреки изненадата и обзелото ме желание да се смея, прочитайки нещо, в което се смесваше толкова много неистина с толкова малко истина, аз не промених израза на лицето си и казах на прелата, че Казанова във вестника е някой друг, не аз.

— Може да е така, но все пак вие сте същият, когото видях преди един месец при кардинал Акуавива и преди две години при моята сестра, госпожа Лоредан във Венеция. Освен това банкерът от Анкона ви е записал в своята менителница до господин Орси също като абат.

— Е, да, монсиньор, Ваше Превъзходителство ме принуждава да призная, че съм същият, но ви моля да ограничите всички въпроси, който бихте ми задали. Честта ме задължава да пазя днес строго мълчание.

— Това ми стига. Да говорим за друго.

След няколко минути приятелски и вежлив разговор аз го напуснах, като му поблагодарих за желанието да ми помогне. Видях отново този архиерей чак шестнадесет години по-късно и ще говоря за това на съответното място.

Смеех се вътрешно на всички неверни истории и обстоятелства, които се трупаха, за да им придадат вид на истина. Оттогава станах голям скептик по отношение на историческите истини. Все пак изпитах истинско удоволствие чрез моето въздържане да подхранвам мисълта, че съм същият Казанова, за когото се пишеше във вестника от Пезаро. Бях сигурен, че прелатът ще пише във Венеция, където това дело би ми правило чест, поне докато се открие истината, която би оправдала моето въздържане. Освен това, тогава може би щях да съм вече далеч. Тази мисъл допринесе твърде много за решението ми да отида във Венеция, щом получа писмо от Тереза, тъй като мислех, че там бих могъл да я дочакам много по-спокойно, отколкото в Болоня. Впрочем в моето отечество нищо не би ме спряло да се оженя за нея. Междувременно, баснята ме забавляваше и аз очаквах всеки ден опровержение във вестника. Във всеки случай офицерът Казанова вероятно се е смял на мнимо отвлечения от него кон също така, както аз се смеех на хрумването, което ме накара да се преоблека в Болоня като офицер, като че ли нарочно исках да потвърдя тази басня.

На четвъртия ден от моето пребиваване получих чрез специален пратеник едно дебело писмо от Тереза. Тя ми съобщаваше, че в деня на моето заминаване от Римини барон Вайс й представил херцог де Кастропиано, който, след като я чул да пее, й предложил хиляда унции годишно, ако тя желае да гастролира в театъра в Сан Карло, където трябвало да отиде незабавно след ангажимента й в Римини. Тереза помолила за осем дни за размисъл и ги получила. Към писмото си беше прибавила два особени листа. Единият беше написаният от херцога договор, който тя ми изпращаше за сведение и не искаше да подпише без моето съгласие. Другият — едно формално задължение да остане на доживотна служба при мен. Пишеше ми, че ако искам да отида с нея в Неапол, тя би се срещнала с мен на всяко посочено от мен място и ако искам да отклоня връщането в този град, трябвало просто да отхвърля това предложение и да съм сигурен, че тя не знае никакво друго щастие, освен да се подчинява безрезервно на моите желания.

За първи път в живота си се видях принуден дълго да размислям, преди да взема решение. Това писмо обърка всичките ми планове и аз поръчах пратеника да дойде на следния ден, понеже не можех да отговоря веднага.

Две еднакво силни причини поддържаха везните в равновесие — суетност и любов. Чувствувах, че не трябваше да изисквам от нея да изпусне своя шанс, не можех също и да я оставя да отиде без мен в Неапол, нито да отида и аз с нея. От една страна, треперех при мисълта, че любовта би могла да попречи на щастието на Тереза, а от друга, страхувах се от възможното накърнение на самолюбието ми, ако замина с нея в Неапол. Та и как можех да се реша да се явя отново в този град, след като го бях напуснал преди седем или осем месеца и то да се явя в облеклото на бедняк, който живее на разноски на жена си или на любовницата си? Какво биха казали братовчед ми Антонио, дон Поло и неговият мил син дон Лелио Карафа и всички благородници, които ме познаваха? Треперех при мисълта за Лукреция и нейния съпруг. Знаех, че въпреки нежността ми към Тереза бих се чувствувал много нещастен, ако всички там ме презираха. Като любовник или съпруг, свързан с нейната съдба, аз бих се ненавиждал и бих се чувствувал като паразит по призвание и занаят. След това размислих, че бих се оковал в разцвета на младостта и трябва да се откажа завинаги от голямото щастие, за което се чувствувах създаден. Усетих, че везните загубиха равновесие и разумът заповяда на сърцето да мълчи. Понеже вярвах, че съм открил начин да печеля време, аз се спрях на това. Писах на Тереза, че трябва да приеме и да отиде в Неапол, като бъде сигурна, че ще я намеря там или през юли, или след завръщането ми от Цариград. Посъветвах я да си наеме една прислужничка с прилична външност, за да може да влезе във висшето общество както подобава, и да се държи така, че при пристигането си да мога да се оженя за нея, без да се червя. Предвиждах, че нейното щастие ще зависи повече от красотата, отколкото от таланта й и понеже познавах характера си, знаех, че никога няма да бъда услужлив любовник или вежлив съпруг.

Ако съобщението на Тереза беше дошло една седмица по-рано в ръцете ми, то сигурно бих заминал за Неапол, понеже тогава любовта ми беше по-силна от разума ми. Но в любовта, както и във всичко друго, времето е могъщ фактор. Писах й да ми отговори в Болоня и три дни по-късно получих едно тъжно, нежно писмо, с което ми съобщаваше, че била подписала своя ангажимент и взела една прислужница, която би могла да представи като своя майка. През май щяла да бъде в Неапол и щяла да ме чака дотогава, докато не й пиша, че не искам вече да зная за нея. Четири дни след получаването на това писмо, предпоследното от Тереза, заминах за Венеция.

Преди да отпътувам, получих писмо от моя френски офицер, който ми съобщаваше, че паспортът ми е пристигнал и че ще ми го изпрати заедно с куфара, ако преди това заплатя на господин Марчело Бирна, комисионер на испанската армия, петдесет дублона за коня, който отвлякох, или който ме отвлече. Отидох веднага у господина, доволен от това, да приключа тази работа и получих куфара си и паспорта миг преди да замина. Впрочем, след като всички научиха, че съм платил за коня, монсиньор Корнаро се убеди напълно, че съм убил и капитана на дуел.

За да се влезе във Венеция, трябваше да се прекара карантина, но тази формалност съществуваше още само затова, че двете правителства бяха в изострени отношения. Венецианците искаха папата да отвори пръв границата си, а понтифексът настояваше венецианците да направят първата стъпка. От всички тези раздори произлизаха големи щети за търговията, но на нуждите на населението се е гледало често твърде лекомислено. Аз не исках да се подложа на тази формалност и можах да я избягна по следния начин. (Работата беше опасна, понеже във Венеция царува извънредно голяма строгост по отношение на здравните мерки. Все пак, по онова време изпитвах особено удоволствие в това, да върша всичко, което беше забранено или най-малкото много трудно.)

Знаех, че можеше да се премине от Мантуа във Венеция. Знаех също, че пътуването между Мантуа и Модена не беше ограничено. Следователно, ако отида в Мантуа и си дам вид, че ида от Модена, работата беше наред, понеже оттам можех да премина някъде реката По и да отпътувам с кола за Венеция. Наех една кола от Роверо, град на река По в държавицата Мантуа.

Кочияшът ми каза, че можел да кара по странични пътища до Роверо и да обясним, че идваме от Мантуа. Единствената пречка можело да се яви само в това, че няма да можем да представим на градската порта здравно свидетелство от Мантуа. Наредих му да каже, че го е загубил и всичко останало да предостави на мен. Малко пари го накараха да тръгне по волята ми.

На пропуска пред Роверо казах, че съм офицер от испанската армия и че отивам за Венеция, за да говоря по много важна работа с херцога на Модена, който тогава пребиваваше там. Не само че не питаха за здравното свидетелство, но ми оказаха дори военни почести и бяха извънредно учтиви с мен. Дадоха ми веднага свидетелство, че идвам от Роверо и с него преминах По при Остилия^[1], откъдето се отправих към Леняго^[2]. Там освободих кочияша, който беше също доволен от моята щедрост, както аз от успешното пътуване, взех пощенската кола и вечерта пристигнах във Венеция. Забелязах, че беше 2 април 1744, моят рожден ден, който десет пъти през живота ми е бил свързан с някаква особена случка.

На другия ден отидох на борсата, за да потърся превоз до Цариград. Но понеже не намерих никакъв кораб, който да отплава по-рано от три или четири месеца, наех каюта в един линеен^[3] кораб, който щеше да отплава до един месец за Корфу. Това беше венециански кораб, командуван от капитан Цизано.

След като се подготвих по този начин да се подчиня на съдбата си, която според моето суеверно чувство ме зовеше в Цариград, аз се отправих към празния площад, за да поразгледам, а и мен да ме забележат. Предварително се наслаждавах на изненадата на моите познати, които няма да ме познаят като господин абата. Да не забравя да кажа на читателите си, че в Роверо бях украсил шапката си с една червена кокарда.

Считах се задължен да направя посещение и мислех, че първото с право се полага на абат Гримани. Щом ме видя, той извика от учудване, понеже смяташе, че още съм на дипломатическа служба при кардинала Акуавива, а виждаше пред себе си жрец на Марса. Когато влязох, той стана от масата. Между гостите забелязах един офицер в испанска униформа, но това не ме смути ни най-малко. Казах на абата Гримани, че само преминавам оттук и счетох за свой дълг да му направя посещение.

— Не очаквах да ви видя в такова облекло.

— Взех умното решение да махна облеклото, което не можа да ме направи достатъчно щастлив.

— Къде отивате?

— В Цариград и се надявам да намеря скоро превоз до Корфу, понеже съм снабден с бързи писма от кардинал Акуавива.

— Откъде идвате сега?

— От испанската армия, в която бях преди десет дни.

След тези думи чух един млад господин да извиква: „Това не е вярно!“

— Моят ранг — отговорих веднага — не ми позволява да бъда обвиняван в лъжа — поклоних се в кръг и излязох, без да обръщам внимание на поканите на гостите, които искаха да ме задържат.

Носех униформа и поради това трябваше, струва ми се, да имам и онази раздразнителна гордост, онова високомерие, което характеризира толкова военни. Не бях вече свещеник, не трябваше да търпя да ме изобличават в лъжи и особено когато това ставаше така публично.

Отидох у госпожица Манцони, която имах голямо желание да видя. Моят вид я възхити и тя не пропусна да ми напомни за нейното предсказание. Разказах й историята си, която я впечатли, но ми каза, че ако отида в Цариград, вероятно няма да я видя повече.

След това отидох у госпожа Орио, където намерих добрия господин Роза, Нанета и Мартина. Изненадата им беше извънредно голяма, бяха като вкаменени. Двете любезни сестри ми се сториха още по-красиви, но не намерих за удобно да им разкажа цялата история на деветмесечното си отсъствие, тъй като тя не би могла да поучи лелята, нито да хареса на племенничките. Затова се задоволих да измисля нещо друго и да ги забавлявам приятно в продължение на три часа. Добрата жена беше възхитена. Обясних й, че зависи само от нея да ме притежава през тези три или четири седмици, които трябва да прекарам във Венеция, като ми даде една стая и вечеря, но само при условие, че няма да бъда в тежест нито на нея, нито на нейните прелестни племеннички.

— Ще бъда щастлива — отговори ми тя, — ако мога да ви предложа една стая.

— Вие я имате, скъпа моя — й отговори нейният приятел Роза. — Аз се наемам в два часа да я приведа в ред.

Това беше стаята, която се намираше до тази на племенничките. Нанета поясни, че ще се пренесе със сестра си долу, но госпожа Орио й отговори, че това не било нужно, тъй като те биха могли да се заключват в стаята си.

— Няма нужда от това, синьора — поясних аз сериозно и скромно, — ако знаех, че бих ви причинил и най-малкото безпокойство, бих предпочел да остана в гостоприемницата.

— Не правете това. Простете на моите племеннички, те са малки гиздосии, които имат голямо мнение за себе си.

Когато по този начин всичко беше уредено, принудих госпожа Орио да приеме петнадесет цехина в предплата и я уверих, че съм богат и чрез тази сделка имам печалба, понеже в гостоприемницата бих платил много повече. Добавих, че на следния ден ще изпратя куфара си и ще се нанеса. По време на този разговор видях да се изписва радост в очите на моите малки женички, които спечелиха отново правото си върху сърцето ми — въпреки моята любов към Тереза, която виждах мислено постоянно, но това беше само преходна невярност, а не непостоянство. На следния ден отидох във военното министерство, но за всеки случай се погрижих да се явя там без кокарда, за да избегна евентуални неприятности. Намерих майор Плодоро, който от радост, че ме вижда във войнишка униформа, увисна на врата ми. Щом му казах, че трябва да отида в Цариград и че съм свободен въпреки униформата си, той ме увери настойчиво в преимуществото да замина за Турция заедно с баило^[4], понеже последният трябвало да отпътува най-късно след два месеца. Посъветваха ме дори да направя опит да постъпя на служба във Венеция. Този съвет ми хареса и военният министър, с когото се бях запознал преди една година, сега си спомни за мен, повика ме и ми каза, че получил писма от Болоня по повод на нещо, което засягало честта ми, но аз не съм искал да го призная и ме попита дали съм подал оставка при напускането на испанската армия.

— Не можах да дам никаква оставка, понеже не съм служил никога.

— А как е възможно да дойдете във Венеция, без да прекарате карантина?

— Който идва от областта на Мантуа, не се подлага на карантина.

— Това е вярно, сега ви съветвам същото, което ви е предложил майорът — да постъпите на държавна служба.

Когато напуснах двореца на херцога, срещнах абат Гримани, който ми каза, че моето внезапно избухване у него не е направило добро впечатление.

— Даже и на испанския офицер?

— Не, той каза, ако сте били там, не бихте могли да постъпите другояче и за да засили своето твърдение, той ме накара да прочета една статия във вестник, според която вие сте убили своя капитан. Но това сигурно е измислица?

— Кой ви каза това?

— Значи е истина?

— Не твърдя, защото все пак би могло да бъде вярно, също както е вярно, че преди десет дни бях в испанската армия.

— Това не е възможно, тогава трябва да сте прекъснали кордона.

— Не съм прекъсвал нищо. Пресякох река По при Роверо по установения ред и така дойдох тук. Съжалявам, че не мога да идвам вече у Ваше Превъзходителство, ако личността, която ме обиди, че лъжа, не ми даде пълно удовлетворение. Когато носех облеклото на смирението, можех да претърпя такава обида, днес не мога да сторя това, понеже нося дрехата на честта.

— Не сте прав. Господинът, който ви противоречи, беше господин Валмарана, сегашен проведиторе^[5] в здравната служба. Той твърди, че не бихте могли да дойдете тук, понеже преминаването не било свободно. Удовлетворение! Забравихте ли кой сте вие?

— Не, но зная кой съм и зная още нещо: ако преди заминаването си можех да мина за страхлив, то сега, след завръщането ми, който ме обиди, ще съжалява!

— Елате да обядвате у нас!

— Не, не искам онзи офицер да разбере!

— Той сам ще ви види, защото обядва всеки ден с мене.

— Добре, тогава ще дойда и ще го повикам за свидетел пред съда относно нашия спор.

Намерих се на масата, заедно с майор Пелодоро и няколко други офицери. Всички единодушно ме убеждаваха да постъпя на държавна служба и аз се реших на това.

— Познавам — каза ми майорът — един млад подпоручик, чието здраве не му позволява да отиде в Леванте и който иска да продаде мястото си. Ще ви струва сто цехина, но само това не е достатъчно, тъй като трябва да имате и съгласието на военния министър.

— Говорете с него — отговорих му аз, — стоте цехина са готови.

Вечерта отидох у госпожа Орио и намерих едно превъзходно подредено жилище. След вечеря лелята покани своите племеннички да ме заведат в стаята ми и както може да се отгатне, триото прекара една отлична нощ. През следващите нощи те си разделиха приятното задължение, като се сменяваха една с друга. За да избегнем всякаква изненада, в случай че на лелята й хрумнеше да ги посети, извадихме ловко една дъска от преградната стена, така че те да минават, без да отварят вратата. Но добрата леля, която ни смяташе за образец на добродетелта, не ни постави никога на изпитание.

Два или три дни по-късно господин Гримани уреди среща между мен и господин Валмарана. Той ми каза, че ако е знаел как би могло да се заобиколи здравният кордон, никога не би твърдял, че е невъзможно, дори ми благодари, задето съм му дал това сведение. Така работата беше уредена и до заминаването ми аз оказвах всекидневно чест на господин Гримани, вземайки участие в неговия отличен обед.

Към края на месеца постъпих в служба на републиката като портупей юнкер в полка Бала, който беше в Корфу. Моят предшественик, който напусна мястото си срещу сто цехина, беше подпоручик. Военният министър ми изложи задълженията, на които трябваше да се подчиня, ако искам да постъпя в армията, като ми обеща да ме повиши непременно към края на годината в подпоручик. Обясни ми, че ще ми разреши отпуск, за да отида в Цариград. Приех, тъй като исках непременно да служа.

Високопоставеният сенатор Пиетро Вендрамин ми издействува милостта да замина за Цариград с рицаря Вениеро, който отивате там като баило. Но тъй като Вениеро трябваше да стигне в Корфу един месец след мен, той ми обеща приятелски да ме вземе със себе си при минаването си оттам.

Няколко дни преди заминаването получих едно писмо, в което Тереза ми съобщаваше, че херцогът лично щял да я придружава. „Този херцог, пишеше тя, е стар. Но даже и да беше млад, можеш да бъдеш съвсем спокоен за мен. Ако ти трябват пари, то тегли за моя сметка, където и да бъдеш и знай, че ще заплатя менителниците ти, даже да трябва да продам цялото си състояние“.

С кораба, с който трябваше да ме отведат в Корфу, щеше да пътува и един благороден венецианец, който, придружен от голяма бляскава свита, отивал като съветник на о-в Занте. Капитанът на кораба ми обясни, че ако бъда принуден да се храня сам, ще получавам оскъдна храна, затова ме посъветва да се представя на този господин, който сигурно щял да ме покани да му направя честта да се храня с него. Той се казваше Антонио Долфино и му бяха дали прякора „Гиздавия“, понеже се държеше много благородно и се обличаше много гиздаво. Аз не трябваше да предприемам нищо, тъй като абатът Гримани сам ми предложи да се представя на обичащия разкоша съветник. Щом това стана, бях приет с подчертано достойнство, като бях поканен да заема място на неговата маса. Освен това трябваше да му направя удоволствие да се запозная и с неговата съпруга. Намерих я извънредно фина, но доста възрастна и напълно глуха жена. Не можеше да се очаква нищо от нея по време на разговор. Тя имаше една прелестна, твърде млада дъщеря, която щеше да постъпи в манастир. По-късно тя стана много известна и мисля, че живее и днес като вдовица на прокурора Ирон.

Не бях виждал човек по-красив и по-изискан от господин Долфино. Отличаваше се с особена духовитост и учтивост. Беше красноречив, благороден играч, който умееше да губи, обиран от дамите, на които искаше да се хареса и винаги неустрашим и равнодушен както в щастието, така и в нещастието.

Беше се осмелил да пътува без разрешение. Постъпил на служба в чужда държава и вследствие на това изпаднал в немилост пред правителството, тъй като един благороден венецианец не би могъл да извърши по-голямо престъпление. Това го бе заставило да прекара известно време в оловните стаи^[6], едно запазено и за мен по-късно благоволение.

Любезният, щедър, но в никакъв случай и не богат човек, се бе видял принуден да измоли от висшия съвет една доходна служба, затова беше назначен за съветник на остров Занте. Отиваше обаче с една толкова голяма свита, че не можеше да има надежда да спечели големи богатства. От друга страна, този човек, такъв, какъвто го описах, не можеше да намери щастието си във Венеция, защото едно аристократично правителство можеше да разчита на спокойствие дотогава, докато съществува между аристократите равенство, а е невъзможно да се съди за физическото или морално равенство другояче, освен по вида. От това следва, че този, който не иска да бъде преследван, ако е по-добър или по-лош от другите, трябва да направи всичко възможно, да се преструва, че презира отличията. Ако иска някаква длъжност, то трябва да се прави, че не държи на нея, ако има хубава фигура, трябва да я занемари. Той трябва да се държи зле, да се облича още по-зле, да не притежава нищо търсено, да осмива всичко чуждо, да се покланя несръчно, да не си дава труд за никаква образцова учтивост, да цени малко изящните изкуства, да скрива добрия си вкус, да не държи готвач-чужденец, да носи лошо направена и малко нечиста перука. Понеже господин Долфино не притежаваше нито едно от тези важни качества, не можеше да разчита на никакво щастие в своята родина.

През деня преди заминаването си не излизах, като считах, че трябваше да посветя този ден на приятелството. Госпожа Орио проля, също както и очарователните й племеннички, обилни сълзи, а и аз не по-малко. През последната нощ, която прекарахме заедно, те ми изплакаха стотина пъти в най-сладките примирения, че няма да ме видят вече никога. Отгатнаха истината, но ако ме бяха видели отново, то тогава щяха да останат разочаровани.

На пети май се озовах на борда, добре облечен и снабден с украшения и пари. Нашият кораб превозваше двадесет и четири топа и двеста славонски войници. Отплавахме през нощта от Маламоко за Истрия и хвърлихме котва в пристанището на Орзера. Докато екипажът беше зает с това, аз слязох заедно с много други на сушата, за да се разхождам в мизерното гнездо, макар че преди 9 месеца бях прекарал там три дни. При това направих приятни сравнения между моето положение при първото ми посещение и сегашното. Каква разлика в положение и чувства! Бях убеден, че във величественото си облекло, което носех, никой не би ме познал като бедния абат, от когото без брат Стефано Бог знае какво би станало.