Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (52)

Глава тридесет и първа

Предателството на Сорадачи. Отец Балби довършва щастливо свето дело. Напускаме килията си. Неподходящо двоумение на граф Асквино. Впускане в бягство.

Сорадачи държеше моите писма от два или три дни, когато един следобед ми каза, че секретарят го подозирал, че е предупредил каплана, понеже свещеникът не бил ходил никога при посланика и у него не намерили никакво заявление. След продължителен разпит го завели в една тясна килия и го оставили там няколко часа, след това го оковали отново и го завели във вериги пред секретаря. Последният поискал от него да признае, че е казал някому в Изола, че свещеникът няма да се завърне вече, той обаче не могъл да признае това, защото никому не бил казвал такова нещо. Секретарят се уморил от разпита, позвънил и той бил доведен от полицаите отново при мен.

Този разказ силно ме натъжи, защото виждах много ясно, че нещастникът щеше да остане дълго при мен. Тъй като трябваше да известя Балби за злополучната съдба, писах му през нощта и понеже бях правил това повече от един път, най-сетне ми се удаде чрез упражнение да пиша доста добре в тъмнината.

На следния ден исках да се уверя, че не съм се излъгал в подозрението си. Казах на шпионина да ми предаде писмото, което бях писал на господин де Брагадино, трябвало да прибавя още нещо. „След това можете да го зашиете веднага пак“.

— Това е опасно, защото ключарят би могъл да дойде през това време и тогава бихме били загубени.

— Това няма значение, дайте ми писмата.

Изведнъж извергът се хвърли в краката ми и се закле, че при повторното отвеждане пред строгия секретар се разтреперил силно и почувствувал някакъв непоносим натиск върху гърба си, точно на мястото, където били зашити писмата. Секретарят прочел двете писма и ги поставил в едно чекмедже на писалището си. Казал му, че ако бил занесъл писмата, това би се узнало и би могло да му струва живота.

Престорих се, като че ли ми става лошо, покрих лицето си с ръце, хвърлих се на колене до леглото пред иконата на Девата и с тържествен тон поисках от нея отмъщение за подлеца, който престъпи най-светата клетва и ме предаде. След това легнах в леглото си, обърнах лице към стената и имах търпението да остана през целия ден в това положение, без да се помръдна, без да кажа нито дума и без да обръщам внимание на плача, виковете и уверенията в невинност на нехранимайкото. Играх отлично своята роля в една комедия, чийто план имах готов в главата си. През нощта писах на Балби да дойде точно в един часа на обяд, нито минута по-рано или по-късно и да продължи работата си, но да работи само четири часа, нито минута повече. „Нашата свобода зависи от вашата голяма точност и вие няма защо да се страхувате от нищо“.

Беше двадесет и пети октомври и наближаваше моментът, когато трябваше или да изпълня плана си, или да се откажа безвъзвратно от него. Държавните инквизитори и секретарят прекарваха всяка година първите три дни от ноември на някое място на сушата^[1], Лоренцо използуваше отсъствието на господарите си, напиваше се всяка вечер, спеше по-дълго от обикновено и се явяваше късно под оловните покриви.

Знаех това и предпазливостта изискваше да избера това време за бягството си, понеже можех да бъда сигурен, че бягството ми щеше да бъде забелязано едва късно сутринта.

За да взема решението си, макар че не можех повече да се съмнявам в низостта на моя съзатворник, имаше още една причина, която ми се вижда достатъчно важна, за да скрия от моите читатели.

Най-голямата утеха за един намиращ се в нужда човек е надеждата да се освободи от нея. Той копнее за края на своето нещастие и вярва, че може да ускори идването му чрез своите молитви, той би сторил всичко възможно, за да узнае точно часа на своето мъчение. За жалост никой не може да знае в кой момент ще настъпи едно събитие, което зависи от волята на някой друг, даже и ако този друг сам му каже това. Страдащият човек става нетърпелив и слаб и проявява неволно склонност към суеверие. Бог, казва си той, трябва да знае момента, който ще сложи край на моето нещастие. Бог може да позволи да ми стане известен този момент, безразлично по какъв начин. И когато е изпаднал вече в такива мисли, той не се бави да попита съдбата. Избира си за това един начин, който неговото въображение му внушава и няма значение дали той вярва повече или по-малко в откровенията на избрания от него гадател. В този дух са действували повечето от онези, които са искали съвет от Пития, или от джобовете в гората на Додона, този дух подбужда също и онези, които се обръщат към кабалата или търсят желаното осветление в някой стих от библията или от Вергилий, чрез което са се прочули тъй много вергилианците, за които ни съобщават толкова много писатели, същият дух най-сетне въодушевява и тези, които са твърдо убедени, че могат да получат разяснения на всички свои съмнения чрез случайни или почиващи на пресмятане комбинации на някаква мизерна колода карти.

В това състояние на духа се намирах и аз. Но понеже не знаех по какъв начин бих могъл да принудя съдбата да ми открие чрез библията предопределената ми участ, което значи момента на възвръщането на несравнимото благо на свободата, то реших да запитам божественото стихотворение на майстор Лодовико Ариосто, бях чел „Бесният Роланд“ стотина пъти. Знаех го наизуст и ме възхищаваше даже и под оловните покриви. Обожавах идолопоклоннически гения на големия поет и според мен той можеше по-добре да предскаже съдбата ми, отколкото Вергилий.

В този смисъл написах един въпрос, който бе отправен към мнимото всезнание. Попитах го в коя песен на Ариосто бих намерил предсказан деня на моето освобождение. От числата, които се явиха от думите на въпроса, съставих една обратна пирамида. Като извадих от всяка двойка числа числото девет, намерих крайното число девет. И тъй, това означаваше, че търсеното от мен предсказание трябваше да се намира в деветата песен. Приложих същия метод, за да определя строфата и стиха и получих числото седем за строфата и числото едно за стиха.

Взех стихотворението в ръка и сърцето ми биеше така, като че ли бях повярвал напълно на гадателя. Отворих книгата, потърсих и намерих мястото.

Точното съвпадение на този стих ми се стори чудновато. Не искам да кажа, че употребих всичките си сили, за да превърна предсказанието в истина. Чудноватото в тази работа е, че между края на октомври и началото на ноември се намира само мигът в полунощ. И тъкмо когато камбаните на часовника биеха полунощ, между тридесет и първи октомври и първи ноември, аз напуснах моята килия, както читателят скоро ще види.

Впрочем, аз моля читателя да не ме счита за по-суеверен от всеки друг поради това тълкуване, той би се излъгал. Разказвам случката, защото е истинска и защото е изключителна и защото бягството ми може би не би сполучило, ако не бях й обърнал никакво внимание. Този случай е поучителен за всекиго, който още не знае, че без предварителните предсказания, много важни събития не биха никога станали. Събитието услужва на предсказанието, като го прави истинно, но настъпи ли събитието, то предсказанието остава неоснователно.

Прекарах цялата сутрин до обяд да въздействувам върху душата на злобното глупаво животно, за да объркам неговия слаб разум, да го смая с чудновати представи и да го направя безвреден.

Щом Лоренцо ни остави сами, казах на Сорадачи да изяде супата си. Подлецът лежеше върху своя сламеник и бе казал на Лоренцо, че бил болен. Той не би се осмелил да дойде при мен, ако не бях го повикал. Той стана, простря се целия пред краката ми, целуна ги и проливайки горещи сълзи, каза, че ако не съм му простял, щял да умре същия ден, понеже чувствувал вече отмъщението на светата Дева, което съм призовал върху него. Чувствувал страшни болки в корема си и устата му била пълна с пришки. Той ми я показа и аз видях, че бяха устни гъбички, дали ги е имал преди ден, не зная. Не си дадох труд да изследвам дали ми казва истината, в мой интерес беше да се престоря, че му вярвам и да го оставя да се надява на милост. Може би, предателят имаше намерението да ме измами и понеже сам бях решен да го измамя, то въпросът бе кой от двама ни е по-ловък. Бях подготвил едно нападение срещу него, против което той мъчно можеше да се защити.

Придавайки на лицето си израз на екстаз, му казах:

— Седни и изяж супата си. След това ще ти открия съдбата ти. Защото знай, днес в зори ми се яви светата Дева на броеницата и ми заповяда да ти простя. Ти няма да умреш, а ще напуснеш затвора заедно с мен.

Коленичил, понеже нямаше стол, той ядеше съвсем смаян супата си. След това седна на моя сламеник, за да ме изслуша. Казах му приблизително следното:

— Скръбта поради твоето отвратително предателство ми причини една безсънна нощ, понеже писмата ми сигурно ще ме осъдят да остана до края на живота си в тъмницата. Изпълнен от това чувство, което е недостойно за един християнин, и понеже бог ни заповядва да прощаваме, лежах в леглото си, най-сетне заспах от умора и по време на тази щастлива дрямка имах едно истинско видение. Видях светата Дева, тази Божа Майка, чийто образ виждаш на стената. Видях да стои жива пред мене, тя отвори уста и ми каза следното:

„Сорадачи е последовател на моята света броеница — той стои под мое покровителство, искам да му простиш, тогава проклятието, което той си навлече, ще изгуби силата си. Като наградата за твоето великодушие, ще заповядам на един от моите ангели да приеме човешки образ и да слезе от небето, за да пробие тавана на твоята килия и в пет или шест дни да те освободи. Този ангел ще започне своята работа точно в един часа, и ще престане половин час преди залез-слънце, понеже трябва да се завърне още по светло на небето. Когато съпроводен от моя ангел, напуснеш затвора, ще вземеш Сорадачи със себе си и ще се грижиш за него, но при условие, че изостави своята професия на шпионин. Ще му кажеш всичко.“

При тези думи светата Дева изчезна и аз се събудих.

Докато казвах тези думи с вдъхновен тон и с най-сериозно изражение, наблюдавах лицето на предателя. Той седеше като вкаменен. След това взех моя молитвеник, напръсках цялата килия със светена вода и се престорих, че се моля на бога, като при това целувах от време на време иконата на светата Дева. Един час по-късно дангалакът, който до тогава не бе отворил уста, ме попита внезапно, кога ангелът ще слезе от небето и дали ще чуем шума, който той трябвало да направи при пробиването на килията ни.

— Уверен съм, че ще дойде в един часа, ние ще го чуем като работи и ще си отидем в определеното от светата Дева време.

— Може би само сте сънувал.

— Положително не. Чувствуваш ли се в състояние да ми се закълнеш, че ще изоставиш шпионирането?

Вместо да ми отговори, той се обърна и заспа. Събуди се чак след два часа, обърна се и ме попита, дали би могъл да отложи още исканата от мен клетва.

— Можеш да я отложиш, докато дойде ангелът, за да ме освободи, но ако тогава не се откажеш с клетва от твоята подла професия, която те е докарала дотук и която ще те доведе и до бесилката, то ще те оставя тук. Така гласи заповедта на Божата Майка, която те е лишила от покровителството си.

Прочетох по грозното му лице задоволството, което изпитваше, защото бе убеден, че ангелът няма да дойде. Изглеждаше, че ме съжалява. С нетърпение очаквах удара на камбаната, понеже тази комедия ми правеше грамадно удоволствие и бях убеден, че пристигането на ангела щеше да обърка неговия недоразвит ум. Планът ми не можеше да не се получи, иначе Лоренцо трябваше да е забравил да предаде книгата, а това беше невъзможно.

Един час преди уговорения момент го повиках, за да се храним заедно. Пих само вода, Сорадачи обаче изпи всичкото вино и изяде за десерт всичкия чесън, който имах, най-големия деликатес за него. По такъв начин неговата възбуда се увеличи още повече. В момента, когато чух часовника да бие, паднах на колене и му заповядах със страшен глас да стори същото. Той ме погледна объркано, но се подчини. Когато чух слабия шум, който монахът направи при промъкването си през дупката в стената, извиках:

— Ангелът, идва! — Проснах се по корем и му нанесох силен удар с юмрук, така че и той зае същото положение. Раздробяването на дъската правеше силен шум. В продължение на четвърт час имах търпението да остана в моето неудобно положение. При други обстоятелства бих се смял сърдечно, гледайки как животното лежеше неподвижно. Но не се засмях, защото не забравих нито за миг похвалното си намерение да направя човека съвсем луд или поне побъркан. Неговата порочна душа можеше да се възвърне към човечност, само като я изпълвах с ужас. Най-сетне се изправих, но веднага коленичих, като му позволих да заеме същото положение. След това го накарах да се моли, прехвърляйки броеницата в продължение на три и половина часа. От време на време той заспиваше, уморен повече от неудобното положение, отколкото монотонното мърморене на молитви. Не се осмели нито веднъж да ме обезпокои. Понякога се решаваше да хвърли бегло поглед към тавана или да се поклони със смаяно лице пред иконата на светата Дева. Всичко това беше извънредно смешно. Когато чух часовника да бие пет, казах му с полутържествен, полунабожен тон:

— Легни, сега ангелът ще си отиде.

Балби се върна в килията си и ние не чувахме вече нищо.

Изправих се и погледнах изпитателно нещастника и забелязах по лицето му смущение и страх, бях възхитен от това. Размених няколко думи с него, за да видя в какво състояние беше разсъдъкът му. Той проля потоци от сълзи и това, което каза бе толкова объркано и несвързано, че не се поддава на описание. Говори за греховете си, за голямата си набожност, за своето усърдие към свети Марко, за своите задължения към републиката и тези си заслуги приписваше на милостта, която Мария му оказвала. Трябваше да изслушам с тържествено изражение една дълга история за чудесата на броеницата, която неговата жена, чийто изповедник бил един доминиканец, му била разказала. Най-после ми каза, че не разбирал само как един невеж човек като него, би могъл да ми бъде в помощ.

— Ти ще постъпиш на служба при мен и ще получаваш всичко, от което имаш нужда, без да трябва да упражняваш опасната професия на шпионин.

— Но тогава не бихме могли да останем повече във Венеция?

— Не, естествено не, ангелът ще ни отведе в една страна, която не принадлежи на свети Марко. Готов ли си да ми се закълнеш, че ще изоставиш своята позорна професия? И, ако се закълнеш, няма ли да престъпиш за втори път клетвата си?

— Ако се закълна, ще остана сигурно верен на клетвата си, това е съвсем положително. Но признайте, че без моето клетвопрестъпление светата Дева не би ви оказала голямата милост. Моята неверност е причина за вашето щастие, значи вие трябва да ме обичате и да се радвате на моето предателство.

— Ти обичаш ли Юда, който е предал Исус Христос?

— Не.

— Разбираш значи, че хората се отвращават от предателите и същевременно се молят на провидението, което знае да прави от злото добро. Досега ти си бил само един подлец, ти си обидил бога и неговата девствена майка и аз ще приема клетвата ти само ако изкупиш греховете си.

— Какви грехове съм направил?

— Ти сгреши от гордост, Сорадачи, като помисли, че ти дължа благодарност за това че ме предаде, като предаде писмата ми на секретаря.

— Как бих могъл да изкупя този грях?

— Ще ти кажа, когато утре дойде Лоренцо, ти ще останеш да лежиш върху сламеника си, с лице обърнато към стената, без да направиш ни най-малкото движение и без да погледнеш Лоренцо. Ако той те заговори, ще му отговориш, без да го погледнеш, че не си могъл да спиш и трябва да си починеш. Обещаваш ли безусловно това?

— Обещавам ви да изпълня точно всичко, което ми казвате.

— Закълни се пред тази икона! Бързо!

— Обещавам ти, пресвета Божа Майко, че няма да погледна Лоренцо и че не ще се помръдна върху моя сламеник.

— А аз, пресвета Дево, ти се заклевам в сърцето на твоя божествен син, ако видя Сорадачи да направи и най-малкото движение и да погледне Лоренцо, ще се хвърля веднага отгоре му и ще го удуша безмилостно за твоя чест и за твоя слава.

Разчитах на действието на тази заплаха най-малко толкова, колкото на неговата клетва. Все пак, за да добия колкото се може голяма сигурност, го попитах, дали има да възрази нещо против тази клетва. След като размисли за момент, той ми отговори: не, бил напълно съгласен с нея. Останах много доволен. Сега му дадох да яде, а след това му заповядах да си легне, защото съм имал нужда от сън.

Щом заспа, писах на Барби в продължение на два часа. Разказах му цялата история и му казах, че ако работата е напреднала достатъчно, нужно е съвсем малко, за да пробие тавана. Съобщих му, че трябва да избягаме през нощта на тридесет и първи октомври срещу първи ноември и че общо ще бъдем четирима. Това писмо написах на двадесет и осми октомври.

На следния ден монахът ми писа, че главната част от работата била привършена и му оставало да пробие само последния пласт над килията ми, това щяло да стане за четири минути. Сорадачи удържа клетвата си, престори се, че спи, а и Лоренцо не го заговори. Не го изпусках нито за миг от очи и мисля, че бих го удушил, ако бе направил и най-малкото движение с глава, защото за да ме издаде, нужно беше само да намигне на Лоренцо. Останалата част от деня бе посветена на разговори. Говорех толкова тържествено и с най-пресилени изрази, колкото можех и за мен бе наслада да видя, как той ставаше все по-фанатизиран. Освен тези тайнствени речи, извиках на помощ и винените пари. От време на време го карах да пие големи количества, докато най-сетне опиянението и умората го надвиха и той заспа.

Макар че всяко метафизично мислене бе чуждо за неговата глава и че способността си да мисли беше употребявал изключително, за да измисля шпионски хитрини, все пак ме затрудни за момент, като ми каза, че не разбирал защо ангелът трябвало да работи толкова много, за да ни отвори килията. Аз вдигнах поглед към небето, или по-добре към тавана на моята тъжна килия и му казах:

— Пътищата на бога са неизвестни на хората, освен това, небесният пратеник работи не като ангел, защото тогава едно духване от устата му би било достатъчно. Той работи като човек, чийто образ, без съмнение е взел само затова, защото ние не сме достойни да понесем неговото присъствие в небесния му вид. Освен това, предвиждам, че ангелът няма да дойде днес, за да ни накаже заради твоята зла мисъл, която обиди светата Дева. Нещастнико! Ти никога не мислиш като набожен и страхуващ се от бога честен човек, а винаги като проклет грешник, който има работа с месер-гранде и с неговите полицаи.

Бях искал да го доведа до отчаяние и това ми се бе удало. Той проливаше горещи сълзи и когато чу да бие един часа и ангелът не дойде, хълцането му го задави. Вместо да го успокоя, се опитвах да засиля още отчаянието му, като горчиво се оплаквах. На следния ден той пак удържа клетвата си, когато Лоренцо го попита за здравето му, той отговори, без да си обърне главата. На последния ден се държа по същия начин, а също и на сутринта на тридесет и първи октомври, когато видях Лоренцо за последен път. Дадох му книгата за Балби и бях писал на монаха да дойде към единадесет часа и да пробие тавана. Не се страхувах вече, че би могла да се яви някаква пречка, защото както бях чул от Лоренцо, инквизиторите и секретарят били отплували вече към сушата. Нямаше защо да се страхувам от пристигането на някой нов затворник и не бе необходимо да се опасявам повече от моя подъл нехранимайко.

Когато Лоренцо излезе, казах на Сорадачи, че ангелът ще направи в единадесет часа отвор в тавана на нашата килия. Той ще донесе една ножица и ти ще отрежеш моята брада и тази на ангела.

— Та има ли ангелът брада?

— Да, ще видиш. След това ние ще излезем и ще минем през покрива на двореца, оттам ще се спуснем долу на площада Сан Марко и оттам ще отидем в Германия.

Той не отговори. На обяд яде сам, тъй като душата и сърцето ми бяха твърде развълнувани, за да мога да ям. Не бих могъл да спя.

Часът удари — ангелът дойде. Сорадачи искаше да се хвърли на пода, но му казах, че това не е нужно. За три минути дупката бе готова, последното парче дъска падна в краката ми и отец Балби се хвърли в прегръдките ми.

Прегърнахме се и той ми даде лоста и една ножица. Казах на Сорадачи да ни отреже брадите и не можех да сдържа смеха си, когато видях как животното стоеше с отворена уста и наблюдаваше чудноватия ангел, който изглеждаше като дявол.

Бях нетърпелив да изследвам околността и казах на монаха да остане при Сорадачи, защото не исках да оставя последния сам. След това тръгнах. Сега се намирах над килията на графа, спуснах се в нея и прегърнах сърдечно достойния старец. Видях, че поради телосложението си той не бе в състояние да извърши бягството по един наклонен и покрит изцяло с оловни плочи покрив. Попита ме за плана ми и ми каза, че според него съм действувал малко лекомислено.

— Ще вървя напред, докато намеря свободата или смъртта.

Той ми раздруса ръката и каза:

— Ако мислите да пробиете покрива и да потърсите път по оловните плочи и слезете оттам, то не виждам никаква възможност за успех, освен ако нямате крила, а аз нямам смелостта да ви придружа, ще остана тук и ще моля бога за вас.

Излязох отново да изследвам големия покрив. Като се промъкнах колкото бе възможно в най-външния страничен ъгъл, стъпих най-после върху гредите, с които са изпълнени таваните на всички големи дворци. Изпробвах дъските с края на моя лост и имах щастието да ги намеря полуизгнили. При всеки удар с лоста се разпадаше на прах всичко, което докосвах. Като видях, че за по-малко от един час можах да направя една достатъчно голяма дупка, завърнах се в моята килия и прекарах там четири часа да разрязвам чаршафите, одеялата, дюшеците и сламеника, за да направя от тях въжета. Всички възли направих сам и се уверих в тяхната здравина, защото един-единствен лошо стегнат възел би могъл да ни струва живота. Най-сетне се видях притежател на въжета, чиято обща дължина възлизаше на сто разтега^[2].

При големи начинания има известни неща, от които зависи всичко и които водачът, ако иска да има успех, не бива да предостави на друг човек. Когато въжетата бяха готови, опаковах заедно моята дреха, моето копринено наметало, няколко ризи, чорапи и носни кърпи и всичките отидохме в килията на графа. Добрият стар господин поздрави Сорадачи, за това че е бил поставен в моята килия и чрез това ще добие скоро отново свободата си. Смаяното лице на Сорадачи ме разсмиваше. Бях хвърлил вече маската на Тартюф, която ми бе станала отвратително неудобна, и която трябваше да сложа заради нехранимайкото. Той явно бе убеден, че съм го излъгал, но не разбираше нищо от цялата работа, защото не можеше да отгатне как бях контактувал с мнимия ангел, тъй че можех да го карам да идва и да си отива в определен час. Той слушаше внимателно графа, който ни казваше, че сме щели да се опропастим и като истински страхливец обмисляше вече в главата си плана как да се откаже от опасното пътуване. Казах на монаха да направи своя пакет, като аз сам ще довърша дупката към покрива.

Към осем часа вечерта завърших дупката, без да имам нужда от чужда помощ. Бях раздробил на прах дъските и отверстието бе два пъти по-голямо, отколкото бе необходимо. Цялата оловна плоча лежеше пред мен. Не можех да я повдигна сам, защото беше запоена. Монахът ми помогна, като пъхнах лоста между дъждовната тръба и плочата удаде ми се да разкъртя последната. Аз промъкнах главата си през дупката и видях със съжаление, че луната, която се намираше в първата си четвърт пръскаше обилна светлина. Това нещастие трябваше да се понесе с търпение, трябваше да дочакаме полунощ, когато луната щеше да изчезне, за да освети обратната страна, защото в една толкова очарователна нощ, сигурно цялото добро общество се намираше на площада Сан Марко и следователно не можехме да се изложим на лунната светлина върху покрива. Нашите сенки биха паднали на площад Сан Марко. Очите на всички биха се отправили към нас и чудноватата сцена би възбудила непременно всеобщо любопитство, а особено това на месер-гранде и неговите полицаи, които са единствените пазачи във Венеция. И неприятното им усърдие би разстроило скоро хубавия ни план. И тъй, реших да излезем на покрива едва след залязването на луната. Призовах божията помощ, но не исках никакви чудеса. Изложен на капризите на щастието, трябваше да му оставя по възможност по-малко точки за нападение, ако планът ми пропаднеше, то исках поне да съм предпазен от укора, че съм направил грешка. Луната щеше да залезе след единадесет часа, а слънцето се появяваше едва в седем и половина, по такъв начин ни оставаха до разсъмване седем часа пълна тъмнина и ни можехме да действуваме. Имахме доста трудности пред нас, но за седем часа трябваше да смогнем да постигнем нашата цел. Казах на отец Балби, че бихме могли да прекараме три часа в разговор с граф Асквино. Помолих го да му съобщи предварително, че имам нужда от тридесет цехини, които го моля да ми заеме, защото те могат да ми бъдат от такава важност, както бе лостът за извършеното досега. Той изпълни поръчката ми и след четири минути се върна с отговора да отида сам, тъй като графът желаел да говори с мен без свидетели. Бедният стар господин ми каза много приятелски, че за да избягам, не съм имал нужда от пари, той нямал никакви, имал многобройно семейство и ако съм заминел, парите, който той ми е дал, щели да бъдат загубени. С една дума, каза още цял куп подобни излишни неща, за да прикрие с тях своето скъперничество или своето нежелание да дава в заем пари. Моят отговор продължи половин час. Приведох убедителни основания, но последните са били винаги безсилни, откакто съществува светът, защото най-красивите риторически изрази отскачат от стоманената броня на най-упоритата от всички страсти. Налице беше случаят „Който не иска, трябва да се набие“, но аз не бях достатъчно жесток, за да употребя насилие спрямо един нещастен старец. Най-сетне му казах, че ако иска да избяга заедно с нас, аз ще го нося на раменете си, както Еней — своя баща Анхис, но ако иска да остане, за да моли бога да бди над нас, то молбата му би била непоследователна, защото той би молил бога да успее едно дело, за което сам той не е пожелал да допринесе дори и с най-обикновени средства.

Той ми отговори, като заплака. Аз се развълнувах. Той ме запита дали биха ми стигнали две цехини, на което отговорих, че всичко трябва да ми бъде достатъчно. Той ми даде двете цехини, като ме помоли да му ги дам обратно, ако след като направя обиколката по покрива видя, че най-разумното би било да се върна в килията си. Обещах му това, малко изненадан, че можеше да допусне, че бих се решил да се върна. Той не ме познаваше, бях твърдо решен по-скоро да умра, отколкото да се върна на едно място, което след това не бих напуснал вече жив.

Повиках приятелите си и ние поставихме целия си багаж до дупката, след като бях разпределил стоте разтега въжета на две връзки. После разговаряхме в продължение на два часа и си спомнихме не без удоволствие за различните превратности на нашето предприятие. Първото указание, което отец Балби ми даде за своя благороден характер, се изрази в това, че той ми повтори десет пъти, че не съм удържал думата си, тъй като съм го уверил, че моят план бил готов и сигурен, а случаят съвсем не бил такъв. Дръзко ми каза, че ако знаел това предварително, нямало да ме освободи от моята килия. Графът ми каза също с всичката сериозност на своите седемдесет години, че най-умното било да се откажа от рискованото си начинание, защото било невъзможно да сполуча, напротив, очевидно било, че в момента съществувала много по-голяма опасност да загубим при изпълнението му живота си. Това, което той ми каза, бе типична адвокатска реч, отгатнах веднага, че истинската причина за неговото усърдие бяха двете цехини, които трябваше да му върна, ако успее да ме убеди да остана.

— Покритият с оловни плочи покрив — каза той, — е толкова стръмен, че няма да можете да ходите по него, защото едва ли ще бъдете в състояние да се държите прави, покривът е снабден наистина със седем или осем капандури, но те всички са с железни решетки, защото са отдалечени от стряхата и защото на тях не може да се стъпи сигурно. Въжетата, които имате, няма да ви послужат за нищо, понеже няма да намерите място, за да ги закрепите. А даже и да намерите такова място, не бихте си помогнали, защото човек не може да слезе от такава височина, тъй като няма за какво да се прикрепя докато стигне до долу. Трябва да вържете въжето около тялото си и един от вас тримата да спуснете двамата си другари един след друг като някое ведро или вързоп дърва. Този обаче, който направи това, би трябвало да остане жив, да се върне в килията си. Кой от вас тримата се чувствува готов за такова милостиво, но опасно дело? А дори да приемем, че един от вас е такъв герой, то кажете ми от коя страна искате да се спуснете? Във всеки случай не към площада, защото биха ви видели, към църквата е невъзможно, защото там бихте били затворени, за страната, обърната към двора, не може и да се мисли, защото там бихте попаднали в ръцете на полицаите, които обикалят постоянна. Значи можете да се спуснете само откъм страната на канала, а имате ли там гондола, която да ви чака, или някой кораб? Не. Ще бъдете принудени, значи да скочите във водата и да плувате до Санта Аполония, там ще пристигнете в плачевно състояние и няма да знаете накъде да бягате по-нататък. Помислете си, че можете лесно да се плъзнете по оловните плочи, а ако паднете в канала, ще бъдете загубени, дори и да можете да плувате като акули, защото при голямата височина на зданието и малката дълбочина на водата, падането може да бъде само смъртоносно. Ще бъдете смазани, понеже три или четири стъпки вода не са достатъчни, за да спрат действието на тежестта, когато тялото ви пада от такава голяма височина. Бихте се считали даже за щастливи, ако стигнете долу само със строшени крака или ръце.

Тази реч, която при нашето положение бе много неуместна, накара кръвта ми да кипне. Въпреки това, имах смелостта да го изслушам с едно търпение, което обикновено не притежавах. Безогледните укори на графа ме възмущаваха и имах голямо желание да му отвърна грубо, но чувствувах, че се намирам в деликатно положение и можех лесно да разваля собственото си дело, защото имах работа с един страхливец, който бе в състояние да ми отговори, че не бил дотолкова отчаян, че да рискува живота си да тръгне сам. Ако обаче останех сам, не бих могъл да разчитам на успех. Казах с приятелски тон, че съм сигурен в успеха на моето предприятие, макар че не мога да им съобщя подробности.

— Вашите мъдри съображения — казах на граф Асквино — ще ме подтикнат да действувам предпазливо. Имам доверие в бога и в своите собствени сили и ще преодолея всички трудности.

От време на време протягах ръката си, за да се уверя дали Сорадачи е още тук, защото през цялото време той не каза нито дума. Засмях се при мисълта какво става сега в главата му, след като беше съвсем сигурен, че го бях измамил. Към десет и половина часа му казах да види къде се намира сега луната. Той ме послуша, върна се веднага и ми каза, че след час и половина луната нямало да се вижда вече, а една извънредно гъста мъгла щяла да направи оловните покриви много хлъзгави, и опасни.

— За мен е достатъчно — отговорих му аз, — че мъглата не е зехтин. Опаковай наметалото си с една част от въжетата. Трябва да ги разпределим на равни връзки.

За моя голяма изненада той прегърна колената ми, след това хвана ръцете ми и ги целуна. Плачейки, ми каза:

— Моля ви, не искайте смъртта ми! Зная положително, че ще падна в канала. Не мога да ви принеса най-малката полза. Ах! Оставете ме тук и аз ще моля през нощта свети Франциск за вас. Във вашата власт е да ме убедите, но никога няма да ви последвам.

Естествено глупакът не знаеше, колко много молбата му съвпадаше с моите желания!

— Ти си прав, остани тук, но ти позволявам това при условие, че ще се молиш на свети Франциск. Преди това обаче донеси тук всички мои книги, искам да ги оставя на графа.

Той се подчини, без да възрази нищо и без съмнение с голяма радост. Моите книги струваха най-малко сто талера. Графът ми каза, че ще ми ги предаде при завръщането ми.

— Вие няма да ме видите вече тук, можете да разчитате на това. Книгите ще ви обезщетят за вашите две цехини. Извънредно приятно ми е, че подлецът Сорадачи няма смелостта да ме последва, той би ме затруднил. Освен това, мизерникът не е достоен да сподели с отец Балби и с мен честта на едно толкова красиво бягство.

— Това е вярно, каза графът, но възможно е утре да има основание да се поздрави за това.

Помолих графа за перо, мастило и хартия, които той имаше въпреки забраната, защото забраните не значеха нищо за Лоренцо, който за един талер би продал и самия свети Марко. Написах следващото по-долу писмо, което предадох на Сородачи и което не можах да прочета повторно, защото се намирахме на тъмно. Започнах с предсказанието на един мечтател, което написах на латински език.

„Аз не ще умра, а ще живея, за да възпявам славата на господа“.

„Господа инквизиторите проявяват всичко възможно, за да задържат насила виновника под оловните покриви. Виновникът, който е щастлив да не е затворник под честна дума, трябва също да стори всичко възможно, за да си възвърне свободата. Тяхното право се основава на юриспруденцията, правото на виновния е природата. И както вие не се нуждаете от неговото съгласие, за да го затворите, така и той не се нуждае от вашето, за да си възвърне отново свободата.“

„Джакомо Казанова, който пише това с горчивина в сърцето си, знае, че може да има нещастието да бъде хванат отново, преди да може да напусне държавата и да отиде на сигурно място в някоя гостоприемна страна. Тогава той би попаднал отново под меча на тези, от които се готви да избяга сега. Но ако би го постигнало това нещастие, той се обръща към човечността на своите съдии и ги моли да не отегчават ужасната му участ, от която се опитва да избяга, като го накажат, задето е послушал гласа на природата. Ако бъде заловен отново, той моли да му се върне всичко, което му принадлежи и което оставя в килията. Ако обаче има щастието да постигне целта си, той подарява всичко на Франческо Сородачи, който остава тук като затворник, защото няма смелостта да се изложи на опасност. Той не предпочита като мен свободата пред живота. Казанова моли техни превъзходителства да не забранят на нещастника този подарък, който той му прави. Написано един час преди полунощ, без светлина в килията на граф Асквино, на 31 октомври 1756 г.“

Казах на Сородачи да предаде това писмо не на Лоренцо, а лично на секретаря, защото той ще нареди сигурно да го повикат, ако не се качи и сам горе, което е още по-вероятно. Графът му каза, че въздействието на моето писмо било несъмнено, но трябвало да ми предаде всичко обратно, когато се върна. Глупакът му отговори, че желае да ме види отново, за да ми докаже, че на драго сърце ще ми върне всичко.

Но бе време да тръгвам. Луната не се виждаше вече. Окачих около врата на отец Балби полагаемата му се част от нашия багаж, така че той носеше от едната страна половината от нашите въжета, а от другата — своите собствени вещи. Същото направих и аз. След това ние двамата по ръкави, с шапки на главите, пристъпихме към отвора на покрива:

„И се качихме, за да видим отново звездите.“

(Данте)