Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (12)

Глава единадесета

Историята на Белина. Арестуван. Моето недоброволно бягство. Връщането ми в Римини и пристигането в Анкона.

Читателю, аз не те оставих да предчувствуваш най-щастливото развитие — само да предчувствуваш, защото никакво описание не би могло да ти обрисува цялото наслаждение, което прелестното същество беше запазило за мен. Щом легнах в леглото, тя се приближи до мен. Не казахме нито дума, нашите целувки се стопяваха една в друга и аз изпитах висшата наслада, преди да имам време да я потърся. След тази пълна победа — какво друго можеха да направят моите очи и пръсти? Те не биха могли да ми доставят по-голяма сигурност от тая, която вече притежавах! Аз гледах и се наслаждавах на красивото лице, което най-нежната любов беше оживила с най-гореща и естествена червенина.

След един миг на опиянение чувствата ми се запалиха от нова страст в нов пожар и ние го угасихме отново в море от наслаждения. Белино се чувствуваше задължена да ме накара да забравя страданията и да отговори сама на страстта, която прелестите й бяха разпалили в мен. Аз обаче удвоих моето щастие чрез това, което й доставих. Винаги съм имал слабост да търся четири пети от моето наслаждение в насладата, която доставях на прелестното същество, на което дължах щастието си. Но това чувство за съжаление ни кара да се отвращаваме от старостта, която все още може да получава наслади, но никога не може да достави такива. Младостта бяга от най-ужасния си враг — старостта.

Най-сетне настъпи моментът на успокоение, който беше станал нужен поради извънредната бурност на любовните ни радости. Нашите чувства не бяха още обезсилени, но се нуждаеха от онази почивка, която им възвръща отново свежестта и им дава онова напрежение, което е необходимо за игрите на любовта. Белино прекъсна първа мълчанието.

— Приятелю мой, доволен ли си? Намери ли ме достатъчно влюбена?

— Влюбена! Предателка! Значи признаваш, че не се лъгах, като открих в теб една чудесна жена? Ако е истина, че ме обичаш, как можа да отлагаш толкова дълго твоето и моето щастие?

— Аз съм изцяло твоя, увери ли се?

Какви наслади! Не открих ни най-малката следа от онова уродство, което тогава ме беше отвращавало.

— Но какво стана с онова ужасно нещо?

— Ще удовлетворя любопитството ти. Казвам се Тереза. При баща ми, беден чиновник в института в Болоня, живееше прочутият скопец Салимбени, очарователен певец. Още повече — млад и красив. Сближи се с мен и аз се чувствувах поласкана, че му харесвам, обичах да слушам как ме хвали. Бях едва на дванадесет години, когато си предложи услугите да ме обучава по музика и понеже хареса гласа ми, положи всички усилия. След една година знаех безупречно да си съпровождам на пиано.

Той получи наградата, която нежността му го принуди да измоли от мен, а аз му я дадох, без да се почувствувам унизена, понеже го обожавах. Без съмнение, мъже като теб поначало надминават мъжете от неговия сан, но Салимбени правеше изключение. Красотата и умът, държането, неговият талант и големите предимства на неговото сърце го поставиха в очите ми далеч над всички мъже, които бях познавала дотогава. Той беше скромен и нежен, богат и щедър и аз се съмнявам, че би могъл да срещне някога жена, която би му оказала съпротива. Въпреки това, не го чух никога да се хвали с успехи сред жените. Осакатяването беше направило от него едно чудовище, но всички останали качества го правеха ангел.

Салимбени издържаше при един учител по музика в Римини едно младо момче на моята възраст. Бащата на момчето беше беден и имаше многочислено семейство. Когато почувствувал, че наближава краят му, не знаел какво друго да направи, освен да накара да скопят и неговия нещастен син, за да може чрез гласа си да издържа останалите братя и сестри. Това младо момче се наричаше Белино. Добрата жена, която ти видя в Анкона, беше неговата майка и целият свят я счита за моя.

От една година вече принадлежах на Салимбени, когато един ден, плачейки, той ми съобщи, че трябвало да ме напусне, за да отиде в Рим, но ми обеща, че ще го видя отново. Това известие ме доведе до отчаяние. Той беше направил всичко възможно, за да мога да продължа образованието си, но тъкмо в този момент баща ми се разболя, умря и останах сираче.

Когато Салимбени ме видя в това положение, не можа да устои на моите сълзи, реши да ме заведе в Римини и да ме настани в същия пансион, където беше дал да обучават неговия малък любимец. Отседнахме в една гостоприемница и след като си отпочина, той ме остави и отиде при учителя по музика, за да уговори с него необходимите условия за моето обучение. Малко след това се върна тъжен и унил: Белино беше умрял предния ден.

Представяйки си каква болка ще причини на майката тази загуба, хрумна му да ме заведе в Болоня под името Белино и да ме даде на пансион у майка му. Понеже беше бедна, тя би имала интерес да запази тайната.

„Аз ще ти дам — каза ми той — всички средства, за да довършиш твоето образование, след четири години ще те повикам в Дрезден (той беше на служба при саксонския курфюрст и крал на Полша) и то не като момиче, а като скопец. Там ще живеем заедно, без никой да може да възрази нещо, и ти ще ме правиш щастлив чак до моята смърт. Касае се само да те представя за Белино, а няма нищо по-лесно от това, понеже никой в Болоня не те познава и само майката на Белино ще бъде посветена в тайната, тъй като другите й деца са виждали своя брат само в най-крехката възраст и няма да се досетят за истинското положение на нещата. Но ако ме обичаш, трябва да се откажеш от пола си, трябва да забравиш даже спомена, че си била някога момиче и трябва веднага да заминеш, преоблечена като момче под името Белино за Болоня. Няма да се грижиш за нищо друго, освен да не разбере някой, че си момиче. Ще спиш сама, никога няма да се събличаш или обличаш в присъствието на други хора и когато след две или три години се развият гърдите ти, то това ще бъде една особеност, която ти ще споделяш с много от нас. Освен това, преди да замина, ще ти дам един малък инструмент и ще те науча да го закрепваш, така че да те вземат лесно за мъж, в случай че някога се наложи да се подложиш на преглед. Ако планът ми ти харесва, то аз съм сигурен, че ще мога да живея с теб в Дрезден без кралицата — която е много набожна — да не одобри това. Съгласна ли си?“

— Нямаше нужда да се съмнява в моето съгласие, понеже аз го обожавах. Щом се облякох като момче, ние отпътувахме за Болоня, където пристигнахме с настъпването на нощта. След като уреди всичко с майката на Белино срещу заплащането на една малка сума пари, аз отидох при нея, като я нарекох майка, а тя ме прегърна и ме нарече свой любим син. Салимбени ни остави и се завърна малко след това с инструмента, който трябваше да допълни моето преобразяване. Той ме научи в присъствието на новата ми майка да го закрепям с лепило и аз толкова заприличах на моя приятел, че всеки би могъл да се излъже. Това би ме развеселило, ако внезапното заминаване на обожаваното същество не разкъсваше сърцето ми, защото Салимбени замина веднага след като беше направен своеобразният експеримент. Подиграват се с предвижданията, аз също не вярвам в тях, но предчувствието, което имах в момента, когато той ме прегърна, не ме излъга. Усещах, че го виждам за последен път и паднах в несвяст. Моето предчувствие излезе много вярно. Салимбени умря съвсем млад преди една година в Тирол, като истински философ. Неговата загуба ме принуди да извлека полза от таланта си, за да се препитавам. Майка ми ме посъветва да се представям и в бъдеще за скопец, понеже се надяваше по този начин да ме настани в театъра в Рим. Аз се съгласих — липсваше ми смелостта да взема друго решение. Междувременно тя прие за мен един ангажимент в театъра в Анкона и определи Петронио да играе там като танцьорка. По този начин ние образувахме една своеобразна трупа.

След Салимбени, ти си единственият мъж, когото съм опознала и зависи само от теб да ме върнеш към моето женско призвание, да ме освободиш от името Белино, от което след смъртта на моя покровител се отвращавам и което започва да ми причинява всевъзможни неприятности.

Аз съм излизала само в два театъра и всеки път съм била принудена да се подлагам на срамния и унизителен преглед, защото, навсякъде намират, че съм приличала много на момиче и искат да ме допуснат само след като се убедят в противното.

За щастие досега съм имала работа само със стари свещеници, които се задоволяват доверчиво с едно повърхностно преглеждане и даваха на епископа съответен доклад. Но ако се случи да попадна на някой млад свещеник, прегледът би се извършил много по-основно. Освен това, виждам се изложена на всекидневните преследвания на два вида мъже — на такава, които като теб не могат да повярват, че съм мъж и на такива, които, за да задоволят един неестествен вкус, се радват, че съм такъв, или които най-малко намират сметка в това, да ме оставят да мина за скопец. Последните особено ми досаждат. Техните страсти са така долни, а навиците им са така низки, че ме възмущават от дъното на душата ми. Страхувам се да не промуша някой ден един от тях, когато дълго сдържаната ми ярост поради срамните им предложения, потърси изход.

За Бога, ангеле мой, ако ме обичаш, бъди благороден! Освободи ме от това позорно състояние. Вземи ме със себе си! Аз не изисквам да стана твоя жена, това би било преголямо щастие, искам да бъда само твоя приятелка, както бях приятелка на Салимбени. Сърцето ми е чисто, чувствувам се създадена за почтен живот, като пазя ненарушима вярност към моя любовник. Не ме изоставяй! Нежността, която ти ми вдъхна, е истинска, моята нежност към Салимбени беше невинна и се дължеше само на моята младост и на моята благодарност. Едва чрез теб станах истинска жена.

Нежната трогателност, с която говореше, неописуемата прелест, която устните й придаваха на желанието да ме убеди, ме накараха да пролея сълзи от любов и нежно съчувствие. Смесих ги с тези, които се лееха от нейните, хубави очи и дълбоко развълнуван, чистосърдечно й обещах да не я напускам и да свържа нейната съдба с моята. Нейната много необикновена история ми създаде впечатление на съвършена истина и имах силно желание да я направя щастлива. Само не можех да се убедя, че по време на краткия престой в Анкона наистина съм й вдъхнал трайна страст, докато много други появявания са събудили в нея само бегли желания. Затова й казах:

— Ако ти наистина ме обичаш, как тогава можа да допуснеш да се отдам от яд заради твоята съпротива на твоите сестри?

— Ах, мили приятелю! Помисли си за нашата голяма сиромашия, помисли си колко тежко ми беше да се открия. Аз те обичах, но не трябваше ли да мисля, че страстта, която ти ми разкри, беше само преходен пламък на един каприз? Когато те видях да преминаваш така леко от Чечилия към Мариета, вярвах, че би се отнесъл по същия начин и с мен, щом задоволиш желанията си. Мнението ми за твоя непостоянен характер и за липсата на нежност се засили, когато видях онова, което направи на турския кораб, без да се въздържиш поне поради моето присъствие. Моето присъствие би ти било неприятно, ако ме обичаше. Страхувах се да не се видя презряна и Бог знае колко изстрадах. Ти, мили приятелю, ме обиди по хиляди различни начини. Въпреки това, аз те защищавах пред себе си, понеже виждах, че беше разгневен и искаше да си отмъстиш. Не ме ли заплаши днес в колата? Признавам, че ме уплаши, и не мисля, че страхът ме накара да отстъпя пред желанието ти. Не, аз бях решена на това още когато ми каза чрез Чечилия, че ще ме вземеш до Римини, а твоето въздържане по време на част от пътуването засили решението ми, защото повярвах, че мога да се доверя спокойно на твоя благороден характер.

— Откажи — извиках аз, — твоя ангажимент в Римини! Ще продължим пътуването, ще престоим два дена в Болоня, а оттам ще дойдеш с мен във Венеция. Щом си облечена като жена и носиш друго име, аз ще се погрижа за останалото. Нека импресариото на операта в Римини се опита да те намери!

— Съгласна съм! Твоята воля ще бъде винаги и моя. Аз съм господарка на себе си и ти се предавам безвъзвратно. Сърцето ми ти принадлежи и се надявам, че ще съумея да си запазя твоето.

В човека съществува стремеж да надмине целта, която вече е постигнал. Аз постигнах всичко, сега исках още повече.

— Покажи ми каква беше, когато те взех за мъж.

Тя стана, отвори куфара си, извади изкуствения член и гумата и го закрепи за себе си. Трябваше да се учудя на изобретението. След като любопитството ми беше задоволено, прекарах една щастлива нощ в обятията й.

Сутринта, когато се събудих, наблюдавах прелестното й лице, докато тя още спеше. Всяка дума на момичето, нейната красота, дарбите на чистотата на душата й, силата на нейното чувство, нейното нещастие, от което без съмнение най-горчивото беше това, че трябваше да се представя за друго същество, при което беше изложена на унижение и срам — всичко това ме доведе до решението да свържа съдбата й с моята, или моята с нейната, защото нашето положение беше почти еднакво.

Тъй като намеренията ми бяха сериозни, реших да придам на нашата връзка тържествеността на закона и на религията, като я направя моя законна жена. Според моите тогавашни схващания, това можеше само да повиши взаимната нежност и уважение и да ни осигури признаването от обществото, което никога не би счело нашата връзка за законна, ако не я подчиним на установения ред. Дарбата на Тереза ме увери, че не би ни липсвало никога необходимото и макар да не знаех за какво биха могли да ми послужат моите собствени способности, все пак не губех смелост. Ако трябваше обаче да живея от приходите на нейната работа, нашата любов можеше да отслабне. Тереза би ме превъзхождала и моето самочувствие щеше да бъде накърнено. По такъв начин нашите чувства щяха с течение на времето да се променят. Жена ми би се чувствувала може би като покровителка, вместо като покровителствувана. И ако имах нещастието да установя у нея подобен начин на мислене, то — чувствувах това — любовта ми би се преобърнала в дълбоко презрение. Макар че се надявах на противното, все пак усещах нужда да изследвам характера й и реших да я изпитам, което би ми позволило да надникна веднага до дъното на душата й. Затова, щом тя се събуди, казах:

— Мила, всички твои думи не ми оставят ни най-малко съмнение за твоята любов и понеже се чувствуваш сигурна, че си станала господарка на сърцето ми, това е повод да се влюбя изцяло в теб. Готов съм да сторя всичко, за да те убедя, че не си се излъгала. Най-напред искам да ти докажа, че съм достоен за твоето благородно доверие, като ти поверя със същата откровеност историята на моя собствен живот.

Нашите сърца трябва да бъдат напълно равностойни едно до друго. Аз те познавам, мила моя, но ти още не ме познаваш. Аз чета в погледа ти, че това ти е безразлично и тази преданост ми доказва пълната ти любов, но тя те издига много високо над мен, а аз не желая да ти предоставя толкова голямо предимство. Сигурен съм, че това ти доверяване не е нужно за твоята любов и че ти не желаеш друго, освен да ми принадлежиш и да притежаваш сърцето ми. Всичко това е твърде хубаво, мила Тереза, но аз бих се чувствувал унизен. Ти ми довери всичките си тайни. Слушай сега моите, но преди това обещай ми, че след като узнаеш всичко и твоите чувства или твоите надежди се променят, макар най-малко, ще ми признаеш това съвсем искрено.

— Заклевам се, че няма да скрия нищо от теб, но и ти бъди така честен да не ми правиш неверни признания, понеже предварително каза, че те няма да ти послужат за нищо. Ако употребиш хитрости, за да разбереш дали не съм по-малко достойна за теб, отколкото в действителност съм, то най-много да паднеш донякъде в очите ми. Не бих искала да те считам способен за хитри коварства. Бъди сигурен в мен, както аз се показах сигурна в теб, кажи ми истината без заобикалки.

— Тогава слушай истината: най-напред, ти ме считаш богат, какъвто аз не съм. Щом кесията ми се изпразни, аз няма да притежавам нищо. Освен това ти мислиш, че съм от благороден произход, а в действителност аз съм от по-низко съсловие, отколкото ти, или най-много от същото. Не притежавам никакъв талант, с който да печеля, нямам никаква служба. Да, дори не съм сигурен дали след няколко месеца ще имам средства за прехрана. Нямам нито родители, нито приятели. Нямам никакви намерения, още по-малко някакъв определен план в живота. С една дума, не притежавам нищо друго, освен младост, здраве, храброст, малко ум, честен и справедлив мироглед и имам слабост към хубавата литература. Най-голямото ми богатство е, че съм господар на себе си, че не завися от никого и че не се страхувам от нещастието. Освен това, склонен съм към прахосване. Красива Тереза, такъв е твоят мъж. Отговори сега!

— Преди всичко, мили приятелю, бъди напълно уверен, че ти вярвам буквално всичко, каквото ми каза и че в някои моменти в Анкона те бях преценила точно такъв, какъвто сега се описваш. Но това предугаждане на твоя характер съвсем не ми беше неприятно, напротив, страхувах се, да не би да се лъжа. Защото, ако ти беше такъв, какъвто те считах, то бих могла да се надявам, че ще ми се удаде да те завладея. Накъсо, приятелю мой, понеже ти наистина си беден и се разпореждаш лекомислено с парите си, то позволи ми да те уверя, че това ме радва, тъй като в такъв случай ти, тъй като ме обичаш, няма да пренебрегнеш подарък, който искам да ти направя. Този подарък съм аз, такава, каквато съм, с всичките ми дарби. Отдавам ти се безвъзвратно. Твоя съм и ще се грижа за теб. В бъдеще мисли само за това да ме обичаш, но обичай само мен единствена. От този момент не съм вече Белино. Нека отидем във Венеция, където моята дарба ще прехранва и мен, и теб. Ако обаче искаш да отидем другаде, аз съм съгласна.

— Трябва да отида в Цариград.

— Добре, но ако се страхуваш да не ме загубиш поради непостоянство, то да се оженим и правата ти върху мен ще бъдат узаконени. Аз няма поради това да те обирам по-нежно, но ще ми бъде приятно да мога да се наричам твоя съпруга.

— Аз имах това намерение и съм възхитен, че и ти го споделяш. Вдругиден, нито ден по-късно, ти ще приемеш в Болоня пред олтара моята клетва за вярност, както ти се заклевам сега тук, в обятията на любовта. Искам да бъдеш моя, да си принадлежим един на друг, свързани с всички мислими връзки.

— Щастлива съм! Няма какво да правим в Римини. Нека не ставаме сега. Ще се храним в леглото и утре, отпочинали, ще отпътуваме.

На следващия ден продължихме пътуването и се спряхме в Пезаро да закусим. Точно когато се качвахме отново в колата, дойде един подофицер с двама пехотинци, попита за имената ни и поиска паспортите ни. Белино му даде своя, аз обаче напразно търсех моя: не го намерих.

Подофицерът заповяда на пощенския колар да чака и отиде да докладва. След половин час се върна с паспорта на Белино и му каза, че може да отпътува по-нататък. На мен обаче обясни, че има заповед да ме заведе при коменданта.

— Какво сте направил с вашия паспорт? — ме попита офицерът.

— Загубил съм го.

— Паспорт не се загубва.

— Загубва се, понеже съм го загубил.

— Не можете да пътувате по-нататък.

— Идвам от Рим и пътувам за Цариград. Трябва да предам едно писмо от кардинал Акуавива. Ето писмото с неговия печат с герб.

— Всичко, което мога да сторя за вас, е да заповядам да ви отведат при господин дьо Гаж.

Намерих прочутия пълководец прав сред своя генерален щаб. След като му изложих всичко, което вече бях казал на коменданта, помолих го да ме пусне да продължа пътуването си.

— Мога само да ви окажа милостта да ви арестувам, докато от Рим пристигне нов паспорт на ваше име. Само на един небрежен човек може да се случи да загуби паспорта си. Кардиналът ще извлече поука друг път да не поверява никакви поръчки на лекомислени хора.

След като написа писмото си до кардинала, за да получа нов паспорт, той заповяда да ме отведат в поста Санта Мария извън града. Първо ме заведоха обратно в гостоприемницата. Там написах писмото си, което изпратих на Негово Високопреосвещенство по един конник. Молех коленопреклонно кардинала да изпрати незабавно един паспорт във военното бюро в Пезаро. След това прегърнах Тереза, която беше неутешима поради това нещастие, помолих я да ме почака в Римини и я принудих да приеме сто цехина от мен. Тя искаше да остане в Пезаро, но аз се противопоставих. След като накарах да свалят куфарите ми, тя отпътува, а аз се оставих да ме заведат там, където генералът беше наредил. Болката на Тереза ме наскърби много. Тя беше почти задушена от усилието да сдържа сълзите си, когато се изтръгвах от прегръдките й. Не би тръгнала, ако не бях й обяснил, че не може да остане в Пезаро и че след десет дни ще бъда отново при нея, за да не я напусна никога. Но съдбата беше решила другояче.

В Санта Мария дежурният офицер разпореди да ме отведат веднага в караулната, където седнах върху куфара си. Той беше един мълчалив каталонец, който не ме удостои с внимание дори когато му казах, че имам пари и го помолих да ми изпрати някого да ми прислужва. Не получих нищо за ядене и трябваше да прекарам нощта върху малко слама сред каталонски войници. Това беше на втората нощ, която съдбата ми определяше да прекарам по такъв начин, след като преди това се бях наслаждавал на две очарователни вечери. Без съмнение, моя ангел покровител се забавляваше, като ме оставяше да си направя изводи от подобни сравнения. Във всеки случай, една такава школа оказва безпогрешно действие върху определени характери.

Ако искаш да затвориш устата на някой философ, когато ти казва, че в живота сборът на страданията бил по-голям от този на радостите, то само го попитай дали би искал да живее един живот, в който да няма нито едните, нито другите. Или няма да ти отговори, или ще започне да извърта. Защото, ако отговори отрицателно, то той обича живота такъв, какъвто е. А щом го обича, той го намира приятен. Как би могъл да бъде приятен, ако е непоносим? Ако обаче отговори на въпроса положително, той признава, че е глупак, тъй като тогава трябва да вижда удоволствие в равнодушието? Това е безсмислица.

Страданието е свързано неразривно с човешката природа. Ние никога не страдаме, без да съхраняваме надежда за облекчение. А надеждата е радост. Ако случайно някой страда без надежда за облекчение, то непогрешимото упование, че животът му някога ще свърши, ще бъде радост. Смъртта — най-лошото, което може да ни се случи, е сън от изтощение, през време на който ни утешават щастливи сънища или загубване на усета. Но когато се наслаждаваме, никога не ни смущава мисълта, че след радостта ще последва страдание. Радостта е винаги чиста, а страданието е винаги смекчено.

Приемам, драги читателю, че ти си на двадесет години и започваш да ставаш мъж, като обогатяваш ума си с познанията, които ще те направят полезно същество. Ректорът влиза и ти казва: „Давам ти тридесет години живот — това е решение на съдбата. Петнадесет следващи една след друга ще бъдат щастливи, другите петнадесет — нещастни. Предоставя ти се да избереш свободно, да започнеш, с която половина искаш.“

Признай, драги читателю, че ти не ще мислиш дълго, за да решиш, а ще започнеш с годините на страданието, защото ще чувствуваш, че надеждата за петнадесет радостни години ще ти даде нужната сила, за да понесеш годините на страдание. Можем дори да приемем, че очакването на едно осигурено щастие ще облекчи в известен смисъл страданието.

Аз съм убеден, че вече си отгатнал какво искам да кажа. Вярвай ми, един мъдрец никога не може да бъде напълно нещастен, и аз вярвам с удоволствие на моя приятел Хораций, който, напротив, твърди, че бил винаги щастлив:

Ако само хремата не беше досадна. Но кой би имал непрекъснато хрема?

Факт е, че ужасната нощ, която прекарах в Санта Мария до Пезаро, ми донесе малка загуба и голяма печалба. Малката загуба се състоеше в това, че трябваше да се лиша от моята мила Тереза, но след като бях сигурен, че след десет дни ще я видя отново, това беше малко нещастие. Печалбата се състоеше в натрупването на житейски познания, които са истинско училище за човека. На тях дължа една пълна система против необмислената система на благоразумието. Можете да заложите сто срещу едно, че един млад човек, който е загубвал веднъж своята кесия или своя паспорт, никога вече не ще загуби нито едното, нито другото. И двете нещастия ме постигнаха. Всяко по един-единствен път. Но те биха ме постигали често, ако не се страхувах постоянно от тях. В житейския речник обаче на един истински лекомислен човек думата страх не съществува.

Офицерът, който на следния ден ме отърва от моите свадливи каталонци, ми се стори съвсем друг човек. Той имаше приветливо лице, което ми хареса. Беше французин и по този повод трябва да отбележа, че французите винаги са ми харесвали, а испанците — никога. В маниерите на едните има нещо толкова услужливо, толкова любезно, че човек се чувствува привлечен към тях като към стари познати. Изражението на злонамерена гордост по лицата на другите им придава известен отблъскващ вид, който не спечелва никого в тяхна полза. И все пак аз съм бил много пъти лъган от французи, но никога от испанци.

Офицерът се приближи с благородно и учтиво благоприличие и попита:

— На каква случайност, господин абате, дължа честта да ви имам под мое покровителство?

Подобно отношение възвръща цялата еластичност на белия дроб!

Разправих му на дълго и на широко цялото си злополучие. Той го намери смешно, но един характер, който намираше бедата ми смешна, не можеше да не ми хареса, защото съзнавах, че неговият начин на мислене е доста сходен с моя. Той ми даде веднага един войник да ме обслужва и малко след това имах вече легло, столове и маса. Вниманието му отиде дори дотам, че накара да поставят леглото ми в неговата стая — една любезност, към която не можех да остана безчувствен.

След като ме покани учтиво да взема участие в обяда му, предложи ми една партия пикет. Но веднага след моето начало той обърна вниманието ми, че играе по-добре от мен и че офицерът, който ще го смени, играе по-добре и от него. Загубих три или четири дуката. Накрая ме посъветва да не играя на следващия ден. Послушах го. Каза ми, че за вечеря ще има посещение, след ядене ще се играе фараон, но държателят на банката бил един грък — опитен играч, затова не бивало да играя. Намерих съвета много приятелски, особено когато видях, че всички играчи загубиха и че гъркът, без да се грижи за ругатните на измамените, с пълно спокойствие сложи парите в джоба си, след като изплати частта на дежурния офицер, който участвуваше в банката.

Този държател на банката се наричаше дон Бепе или Кадето и по произношението му познах, че е неаполитанец. Съобщих наблюденията си на офицера и го попитах защо ми каза, че е грък. Той ми обясни, че изразът неаполитанец означавал нечестен играч и поуката, с която той съпроводи обяснението си, ми беше от голяма полза.

През следните пет дни животът ми беше еднообразен и доста тъжен. На шестия ден обаче французинът пое отново поста. С удоволствие го видях да идва. Усмихвайки се, той ми каза, че бил възхитен да ме види отново и аз приех комплимента като нещо съвсем естествено. Вечерта се състоя същата игра и със същия резултат, като изключим това, че един от играчите стовари бастуна си по гърба на държателя на банката, на което гъркът със стоическо равнодушие не обърна внимание. Девет години по-късно видях отново същия индивид като капитан на служба при Мария Тереза във Виена. Той се наричаше тогава Де Афлисио. Десет години след това го видях пак като полковник и за кратко време след това като милионер. Най-сетне го видях преди тринадесет или четиринадесет години като затворник в галера^[1]. Беше красив, но смешно, въпреки своята красота, имаше разбойническа физиономия. Виждал съм и други лица от същия тип: Калиостро^[2] например и един друг, който още не е в галерите, но няма да им избяга. Ако читателят е любопитен, ще му кажа името на ухото.

След девет или десет дни бях познат и приятен на цялата армия. Все още чаках паспорта си, за чието пристигане бях сигурен, че скоро ще ми съобщят. Бях почти свободен и дори се разхождах извън погледите на часовите. С право никой не се страхуваше, че ще избягам, тъй като би било лудост от моя страна да мисля за това. Но съвсем непредвидено изживях едно от най-странните приключения в живота си.

Беше шест часът сутринта. Разхождах се на около стотина крачки от часовоя, когато към мен се приближи един яздещ на кон офицер, който слезе от коня, сложи юздата около шията му и се отдалечи, за да удовлетвори нуждите си. Учудих се на интелигентността на коня, който стоеше като верен слуга, комуто господарят е заповядал да го чака. Приближих се до животното, взех, без да имам някакво намерение юздата в ръка, поставих крака си в стремето и — едно, две, три — бях вече на седлото. За пръв път в живота си седях върху кон. Не зная дали случайно не го докоснах с бастуна си или с тока на обувката, но животното внезапно се впусна в пълен кариер. Вкопчих се в него с токовете си, понеже десният ми крак беше изпуснал стремето. Конят подивя, не знаех как да го спра, и започна да тича все по-бързо. Последният преден пост ми извика да спра, но аз не можех да изпълня заповедта. Конят летеше като вятър. Чух да просвирват няколко куршума, предизвикани от недоброволното ми неподчинение. При първия преден пост на австрийците спряха най-после коня ми и аз благодарих на Бога, че мога да сляза.

Един хусарски офицер ме попита накъде препускам тъй бързо, но думите ми бяха по-бързи от мисълта и отговорих неволно, че за това ще дам сметка само на княз Любковиц. Князът беше командир на армията, чиято главна квартира се намираше в Римини. В резултат офицерът заповяда да ми оседлаят един кон и двама хусари ме закараха в галон до Римини. Там дежурният офицер нареди веднага да ме отведат пред княза.

Намерих Негово Височество сам и му разказах всичко, което ми се бе случило. Моят разказ го разсмя, но все пак му се видя малко невероятен.

— Би трябвало, господин абате, да заповядам да ви хвърлят в затвора, но ще ви спестя тази неприятност.

След това повика един от своите адютанти му заповяда да ме съпроводи веднага до чезенската градска врата.

— Оттам — продължи той, обръщайки се към мен — можете да отидете, където искате, но внимавайте да не се върнете обратно при войската ми без паспорт, защото ще бъде лошо за вас.

Поисках да нареди да ми върнат коня, отговори ми, че конят не ми принадлежи. Забравих да го помоля да ме изпрати обратно там, откъдето бях дошъл. Но може би така беше добре.

Офицерът, който беше натоварен да ме съпроводи, ме попита, когато минавахме покрай едно кафене, дали искам да изпия чаша шоколад и ние влязохме вътре. Видях да минава покрай нас Петронио и докато офицерът говореше с един познат, дадох знак на момчето да се престори, че не ме познава и да ми каже къде живеят. След като изпихме шоколада, офицерът плати и ние продължихме. По пътя, разговаряйки, той ми каза името си, аз му казах своето и му разправих как бях дошъл до Римини. Попита ме дали бих се спрял за известно време в Анкона, но когато отговорих утвърдително, каза ми, усмихвайки се, че бих могъл да взема паспорт в Болоня, да се завърна спокойно в Римини и Пезаро и да си взема куфара, като заплатя на испанския офицер избягалия кон. Пред градската врата ми пожела приятно пътуване и ние се разделихме.

Видях се свободен, притежавах злато и украшения, но нямах куфара. Тереза беше в Римини, а ми беше забранено да се върна там. Реших да се отправя бързо към Болоня, да се снабдя с паспорт и да се върна в Пезаро, където междувременно моят римски паспорт сигурно беше пристигнал, защото не можех да се реша да остана без куфара си, а не исках да прекарам и без Тереза чак до края на нейния ангажимент при директора на операта в Римини.

Валеше дъжд, бях с копринени чорапи и понеже не ме биваше за пешеходец, имах нужда от кола. Застанах под входа на една църква да чакам спирането на дъжда и обърнах моето хубаво връхно палто, за да не бъда познат като абат. Някакъв селянин мина покрай мен, попитах го дали има кола да ме заведе до Чезена.

— Имам господине — отговори той, — но е на половин миля оттук.

— Вземи я и ела тук, ще те чакам.

Докато чаках завръщането на селянина с колата, пристигна един керван от четиридесет натоварени мулета, отиващ към Римини. Все още валеше, мулетата дойдоха съвсем близо до мен, поставих механично ръката си върху шията на едно от тях, последвах бавните стъпки на животното и влязох обратно в Римини, без да привлека вниманието дори на мулетарите. Дадох на първия уличен хлапак, когото срещнах, една златна монета и се оставих да ме заведе в жилището на Тереза.

Бях покрил косите си с нощна шапчица, свалих надолу полите на шапката, скрих хубавия си бастун под палтото. Така не приличах на нищо. Попитах за майката на Белино и хазайката ме заведе в една стая, където намерих събрано цялото семейство. Тереза носеше женски дрехи. Мислех, че ще я изненадам, но Петронио вече ги бе предупредил и те ме очакваха. Разказах моята история. Тереза се уплаши поради опасността, на която се бях изложил и въпреки любовта си, започна да ме убеждава, че трябвало непременно да отида в Болоня, както господин Вайс ме бил посъветвал.

— Познавам този офицер — каза тя, — той е честен човек, но идва всяка вечер тук и ти трябва да се скриеш.

Беше едва осем часът сутринта, имахме целия ден пред нас и всички обещаха да мълчат. Успокоих Тереза, като я уверих, че ще намеря лесно средство да се измъкна незабелязано от града. Тереза ме заведе в нейната стая и ми каза, че по пътя за Римини срещнала нейния директор, той я завел в определеното за нея и семейството й жилище, тя му обяснила, че била момиче и че не искала да минава за скопец. На директора това било много удобно, понеже Римини принадлежи към една друга област, не към тази, към която принадлежи Анкона и тук жени могли да излизат на сцената. Накрая ми каза, че била ангажирана само до началото на май и щяла да дойде навсякъде, където бих искал да я чакам.

— Щом имам паспорт — казах й, — нищо не ще може да ме спре да остана при теб, докато се освободиш. Но кажи ми, господин Вайс е идвал при теб, не си ли му казала, че съм останал за няколко дни в Анкона?

— Да, казах му, че са те арестували, понеже си изгубил паспорта си.

Сега разбрах защо офицерът се засмя, когато ми даваше своя съвет.

След този важен разговор приех комплиментите на майката и на двете по-млади сестри. Направи ми впечатление, че те са по-малко весели и по-малко чистосърдечни, отколкото в Анкона. Може би чувствуваха, че Белино, сега вече Тереза, беше станала опасен съперник. Изслушах търпеливо всички жалби на майката. Тя твърдеше, че Тереза е изпуснала щастието си, като е изоставила хубавата роля на скопец, понеже в Рим би могла да печели хиляди цехини годишно.

— В Рим, добра ми госпожо — казах аз, — фалшивият Белино би бил открит и Тереза би била затворена в някой мизерен манастир, а тя не е създадена за това.

Въпреки опасното положение, в което се намирах, прекарах целия ден заедно с моята любима и ми се струваше, като че всеки миг откривах в нея нови прелести, а в мен повече любов. Към осем часа вечерта чухме някой да идва, тя ме напусна и аз останах на тъмно, но можех да виждам и чувам всичко. Видях да влиза барон Вайс. Тереза му протегна ръка за целувка с миловидността на една красива жена, и с цялото достойнство на една княгиня. Първото, което той й каза, беше съобщение за мен, тя се престори, като че се радва за това и слушаше с равнодушно изражение, когато й разказваше, че ме посъветвал да се завърна с паспорт. Той прекара един час с нея и аз намерих Тереза достойна за възхищение, както поради държанието й, така и поради маниерите й. С една дума, тя се държеше така, че не можех да открия и най-малък повод за ревност. Марина светеше на офицера, когато си отиваше, и Тереза дойде при мен. Нахранихме се весело и в момента, когато искахме да си легнем, дойде Петронио и ми каза, че шестима мулетари ще тръгнат от Чезена два часа преди разсъмване. Ако успея да отида четвърт час преди това при тях и им дам нещо за почерпка, бих могъл без никакви трудности да се измъкна от града. И аз бях на същото мнение. Помолих го да не си ляга, за да може да ме събуди на време. Но това не беше нужно, тъй като бях готов още по-рано. Напуснах Тереза, уверен твърдо в моята любов и вярност, но малко неспокоен заради излизането ми от Римини. Тя имаше още шестдесет цехина и искаше да ме принуди да ги взема обратно, но аз я запитах какво ли би си помислила, ако ги приемех, тъй че не стана вече дума за това.

Отидох в обора, дадох на един мулетар пари за почерпка и му казах, че искам да яздя едно от неговите мулета до Сариняно.

— Можете — каза ми добрият човек, — но би било по-добре, ако се качите, когато излезем от града, като преминете градската врата, пеш, като че ли сте мулетар.

Тъкмо това исках и аз. Петронио ме изпрати до градската врата, където му дадох достатъчно доказателства за моята благодарност. Излязох навън безпрепятствено и напуснах мулетарите в Сариняно, откъдето отпътувах с пощата за Болоня. Скоро се убедих, че ми е невъзможно да получа паспорт, между другото и поради това, защото ми казваха, че съм нямал нужда от такъв. Наистина, при обикновени обстоятелства те имаха право, но аз не знаех, че в случая беше тъкмо обратното и нямах намерение да им обяснявам причините за това. Реших се да пиша на френския офицер, който се беше отнесъл така учтиво с мен в поста при Санта Мария. Помолих го да се осведоми при военния секретариат дали паспортът ми вече не е пристигнал и ако е пристигнал, да ми го изпрати. Сетне го молех да се осведоми за притежателя на отвлечения от мен кон, защото считах за напълно справедливо да го обезщетя за загубата. На всяка цена реших да дочакам Тереза в Болоня и й съобщих това, като настоявах да ми пише много често. Читателят ще види какво ново решение взех още същия ден.