Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (20)

Глава деветнадесета

Малки нещастни случки, които ме принуждават да напусна Венеция. Приключения в Милано и Мантуа.

На втория ден на Великден ни посети Карло със своята прелестна жена, която във всяко отношение ми се струваше много различна от първата Кристина. Това се дължеше преди всичко на нейната напудрена прическа, която не можеше и да се сравни с абаносовата чернота на нейните прекрасни коси, и на нейното ново градско облекло, далеч по-малко привлекателно от красивата и богата селска носия. Щастието бе изписано върху лицата им. Карло ми подхвърли нежни укори, задето не съм ги посетил нито веднъж и за да поправя тази моя очевидна простъпка, аз ги посетих още на следващия ден, придружен от господин Дандоло. Карло ми каза, че жена му била просто обожавана от неговата леля и станала най-добрата приятелка на сестра му. Била нежна, услужлива, пълна със съчувствие, изобщо имала подкупващ характер. Това ми достави наистина голямо удоволствие. Изпитах почти също такова, когато видях, че Кристина започва да се запознава вече с венецианското наречие.

Не намерихме Карло вкъщи — Кристина беше сама с нейните две роднини. Бяхме приети отлично и когато разговорът премина на тази тема, лелята похвали усърдието и напредъка на Кристина в писането и я подкани да покаже тетрадката си. Отидохме в съседната стая, където тя ми каза, че е напълно щастлива и че всеки ден открива нови ангелски качества в своя съпруг. Той й казал, без най-малка следа от подозрение, че знаел какво сме правили два дена заедно в Тревизо и се изсмял в лицето на „доброжелателната личност“, която му направила това услужливо донесение, за да помрачи щастието им.

Карло притежаваше всички добродетели и благородни качества на честен и отличен във всяко отношение мъж. Двадесет и шест години по-късно аз бях принуден да се обърна към неговата кесия и той се оказа истински мой приятел. Никога не съм посещавал къщата му и той съумя да оцени тази моя деликатност. Няколко месеца преди заминаването ми от Венеция той умря. Остави своята вдовица в добро материално положение и трима добре възпитани синове, които се наредиха добре и в живота и може би още живеят при своята майка.

През месец юни отидох в Падуа за годишния панаир и се сприятелих там с един младеж на моя възраст, който следваше математика при прочутия тогава професор Сучи. Казваше се Таньоло, но скоро след тава промени това неблагозвучно име с името Фабрис. Това е същият Фабрис, който почина като граф де Фабрис, генерал-лейтенант от войската на Йозеф Втори, командир в Зибенберген. Този човек, който дължеше щастието си изключително на своите добродетели, би умрял по всяка вероятност неизвестен, ако си бе запазил името Таньоло, което звучи съвсем селски. Таньоло произхождаше от Одерцо, голямо селище във венецианско Фриоли. Той имаше един брат, абат, много духовит човек и страстен картоиграч, който, добре познавайки света, бе приел името Фабрис, след което и другият брат се принуди да се нарече така, за да не бъдат изобличени в лъжа. Скоро след това той купи едно ленно владение, придружено с графска титла, стана венециански благородник и престана да бъде селянин. Ако бе запазил името Таньоло, това би му навредило, тъй като никога не би могъл да го изрече, без да си спомни за това, което отвратителният предразсъдък нарича низко произхождение. В своето престъпно заблуждение привилегированата класа не иска да повярва, че в един селянин би могло да се открие също известно величие и дори гениалност. Без съмнение, ще дойде време, когато обществото ще бъде по-просветено и по-разумно и ще признае, че благородни чувства, чест и героичност могат да се намерят също и в представители на една класа, чиято кръв невинаги е чиста от петното на мезалианството^[1].

Докато новият граф доведе до забрава своя произход, той се бе показал достатъчно разумен да го забрави самият той и при всички подписани от него документи до фамилното му име стоеше винаги и нововъзприетото. Неговият брат му посочи два пътя, по които той можеше да преуспее, като му предостави сам да избере единия от тях. Първият, както и вторият, изискваха разход от хиляда цехина, но абатът вече разполагаше с такава сума. На приятеля ми се предоставяше да избере между меча на Марс и птицата на Минерва. Абатът бе убеден, че може да купи за брат си една рота в армията на Негово Императорско Апостолическо Величество или да му осигури катедра в университета на Падуа, защото парите все пак правят всичко. Но моят приятел, обладаващ усета за справедливост и надарен с благородни чувства, знаеше, че за да напредне по почтен начин в своето поприще, както в единия, така и в другия случай са необходими известни познания. Затова, преди да вземе окончателно решение, той се залови да изучава математика, където постигна успехи. Накрая все пак реши да поеме военната кариера, както Ахил, който предпочете меча пред вретеното^[2]. Но и той като сина на Пелей загуби живота си. Във всеки случай той не умря толкова млад като победителя на Хектор и не от стрела, а от чума, повалила го в тази нещастна страна, в която безгрижната Европа позволява на турците да я разпространяват.

Благородният характер, възвишените чувства, познанията и добродетелите на Фабрис биха изглеждали смешни под името Таньоло, защото силата на предразсъдъците, особено сред тези, които могат да се облегнат само на своето глупаво високомерие, е толкова голяма, че едно неблагозвучно име в най-глупавия от всички светове може да унизи ужасно своя носител. Убеден съм напълно, че който има неблагозвучно име или такова, което напомня за неприлични и смешни неща, трябва да го промени, ако държи на своята чест и очаква уважение и преуспяване в изкуствата или в науката. Разумно погледнато, не би трябвало никой да му оспори това право при условие, че името, което той приеме, не принадлежи вече другиму. Азбуката е всеобщо притежание и всеки е свободен да си служи с нея, за да образува някакво звуково съчетание и се нарече с него. Но той трябва да е съчинил сам името. Волтер^[3] например, въпреки своя гений може би не би стигнал до поколенията със своето истинско име Аруе, особено при народ като френския, при който двусмислиците и смешното стоят винаги на първо място. Как би могло да се открие велик човек в писател, който е à rouer^[4]? А би ли постигнал Д’Аламбер своя блясък и своята известност, ако се беше задоволил да остане господин Le rond^[5]? Какво впечатление би направил Метастазио под истинското си име Трапасо^[6]? Какво уважение би имал Меланхтон^[7] със своята бащина фамилия Шварцерд? Би ли се осмелил като философ на морала и като реформатор да говори за евхаристията^[8] и толкова други свети неща? А господин дьо Буарне^[9] не би ли предизвикал у едни смях, а у други изчервяваме, ако бе запазил своето име Бови, макар и първият от неговия старинен род да бе дължал щастието си именно на истинността на това име? И най-сетне Les Bourbeux (калните) биха ли представлявали такава внушителна фигура на трона, както Les Bourbons^[10]. Те сигурно биха променили своето име, ако се бяха заселили в Португалия. Твърдя също, че крал Понятовски трябваше да се откаже от името Август, което бе приел при възкачването си на трона, когато му бе отнето кралското достойнство^[11].

Само Колеоните от Бергамо биха изпаднали в затруднение, ако трябваше да сменят имената си. Тогава те щяха да бъдат задължени да сменят и знака на герба си, тъй като върху щитовете на старите им фамилии са изобразени тестикули, а с това биха провалили славата на героя Бартоломео, техния прадядо.

Към края на есента приятелят ми Фабрис ме представи на едно семейство, което бе създадено наистина да освежава духа и сърцето. То живееше на село, в областта Дзеро. Играеха помежду си, обичаха се и се мъчеха да си устройват шеги, които понякога биваха наистина груби, но доблестта изискваше засегнатият да не се сърди и да се смее на всичко, защото, който не разбираше от шеги, минаваше за глупак. В тези шеги влизаше събарянето на легла, явяването на духове, поднасянето на диуретични хапчета на младите дами под формата на захарни бонбончета, а понякога и такива, предизвикващи образуването на газове, които не могат да бъдат сдържани. Тези шеги понякога бяха доста прекалени, но такъв си беше и духът на обществото — трябваше на всяка цена да се смеят. В прояви, както и в търпение, аз бях не по-малко храбър от останалите. Но най-после и на мен изиграха една недостойна шега, а тя предизвика друга, чиито последици сложиха край на манията, обзела дотогава всички.

Цялата компания правехме чести разходки до едно арендаторско имение, което лежеше на миля от централния път. Този път можеше да се съкрати наполовина, като се преминеше по една тясна дъска, поставена върху дълбок и кален ров. Аз винаги поемах по този път напук на нашите красавици, които трепереха от страх, макар че винаги минавах пред тях и им подавах ръка от другата страна. Един хубав ден, когато преминавах, както винаги пръв, за да окуража дамите, дъската внезапно се счупи под мен и аз паднах в рова. Потънал до брадата във воняща кал, въпреки яростта, която ме бе обзела, съобразно установения обичай аз бях принуден да се присъединя към всеобщата веселост, която впрочем трая само миг, защото шегата беше наистина отвратителна и цялата компания съзна това. Повикаха селяни, които ме изтеглиха с голям труд и в жалко състояние. Съвсем новата ми модерна дреха с лъскави обшивки, целите дантели, чорапите ми, с една дума, всичко бе напълно повредено. Въпреки това аз продължавах да се смея, дори по-силно от другите, макар че вътрешно вече замислях да си отмъстя колкото се може по-жестоко. За да открия автора на тази лоша шега, трябваше само да мълча и да се показвам привидно спокоен и равнодушен. Ясно бе, че дъската е била предварително прерязана. Заведоха ме в къщи и ми заеха всичко, необходимо за преобличане, тъй като аз този път бях дошъл само за двадесет и четири часа и не бях взел нищо със себе си. На следващия ден отидох в града и вечерта отново бях сред веселото общество. Фабрис, който бе ядосан не по-малко от мен, ми каза, че авторът на подлата шега сигурно чувствува своята вина, тъй като до този момент не се е открил. Една цехина, която обещах на една селянка, ако ми каже кой е прерязал дъската, ме отведе при един млад човек, когото тя ми назова. Намерих го веднага и обещанието за втора цехина, и особено заплашванията ми, го принудиха да признае, че му било платено за това от господин Деметрио, един гръцки търговец на подправки, на възраст четиридесет и пет — петдесет години, добър и любезен, комуто дотогава не бях устройвал никаква друга шега, освен тази, че му бях отнел една малка апетитна слугиня, в която той бе влюбен.

Доволен от моето откритие, аз си блъсках главата да измисля каква шега да му погодя. Но за да бъде отмъщението ми пълно, шегата трябваше да бъде по-солена от тази, която сам той ми бе изиграл. Изобретателната ми способност ми изневеряваше и не ми подсказваше нищо задоволително. Едно погребение ме извади от затруднението.

Въоръжен с ловджийски нож, аз отидох малко след полунощ съвсем сам в гробищата, изрових мъртвеца, когото бяха погребали същия ден и без мъка му отрязах ръката до рамото. След това отново зарових трупа, върнах се с ръката на мъртвеца в стаята си и си легнах. На другия ден вечерях с цялото общество и веднага след това се отправих в стаята си под предлог, че ми се спи. Малко след това обаче взех отрязаната ръка, промъкнах се в стаята на гръцкия търговец и се скрих под леглото му. Четвърт час по-късно моят човек влезе, съблече се, угаси светлината и легна. Почаках, докато започне да заспива и леко издърпах покривката към края на леглото, така че да го открия до бедрата. Гъркът започна да се смее и каза:

„Който и да сте, вървете си и ме оставете да спя, защото аз не вярвам в никакви духове“.

С тези думи той дръпна отново завивката върху себе си и се опита да заспи. Почаках пет-шест минути и отново започнах да го отвивам, но когато той поиска пак да изтегли завивката, като повтаряше, че не се страхува от духове, аз оказах известна съпротива. Той се надигна, за да хване ръката, която държеше завивката, и аз му пробутах ръката на мъртвеца. Мислейки, че е хванал мъжа или жената, която му устройва шега, той я притегли, все още смеейки се. Аз продължих здраво да държа ръката още няколко мига, след което внезапно я пуснах, гъркът падна заедно с нея обратно на дюшека и дори не гъкна.

Понеже с това номерът ми завърши, аз се измъкнах тихо, върнах се в стаята си и си легнах доволен.

Спах непробудно, докато рано сутринта някакво шумно щъкане из къщата не ме събуди. Понеже не разбирах причината, станах и първия човек, когото срещнах, бе господарката на къщата. Тя строго ми каза, че това, което съм направил снощи, било вече твърде много!

— Та какво съм направил? — попитах невинно аз.

— Господин Деметрио лежи на умиране.

— Че да не би аз да съм го убил?

Тя се отдалечи, без да ми отговори. Облякох се малко изплашен, но във всеки случай твърдо решен да се преструвам докрай, че не зная нищо за случилото се. Отидох в стаята на гърка. Там заварих събрана цялата къща. Всички ме гледаха с ужас и ми отправяха най-тежки укори. Уверявах ги, че съм невинен, но всеки ми се присмиваше в лицето. Свещеникът и клисарят, които бяха повикани, не искаха да заровят ръката, която беше още тук. Те ме осъждаха, че съм извършил голямо престъпление спрямо мъртвеца.

— Аз съм учуден, Ваше Високопреподобие, — се оправдах аз пред свещеника, — от погрешната присъда за деяние, което си позволяват да ми припишат, без да съществува каквото и да било доказателство за това.

— Вие и само вие! — извикаха всички присъствуващи в един глас. — Само вие сте способен да извършите такова отвратително нещо. То напълно ви прилича! Никой друг, освен вас, ме би се осмелил да направи нещо подобно.

— Аз съм длъжен — заяви свещеникът — да съставя протокол за случилото се.

— Както искате — отговорих аз, — това зависи напълно от вашето желание, но аз ви заявявам предварително, че не се страхувам от нищо. А сега си отивам.

На обяд продължих да се държа спокойно и равнодушно. Разбрах, че са пуснали кръв на гърка и той започнал отново да движи очите си, но все още не и крайниците и не можел да говори. На следващия ден говорът му се възобнови. След заминаването си научих, че вследствие на преживяния ужас той останал слабоумен и страдал от гърчове. В такова жалко състояние той прекара остатъка от своя живот. Неговата съдба ме наскърби, тъй като нямах всъщност намерение да му причиня чак толкова голямо зло, но се утешавах при мисълта, че шегата, която той ми бе изиграл, би могла също лесно да ми струва живота.

В същия ден свещеникът разреши ръката да бъде погребана отново при тялото и същевременно подаде в епископската канцелария в Тревизо формално обвинение срещу мен.

Отегчен от укорите, които ми се правеха, аз се завърнах във Венеция. Четиридесет дни по-късно получих призовка да се явя пред съда. Помолих господин Барбаро да се осведоми за причината, понеже това по начало бе страшно обвинение. Учудих се, че се действува против мен, като че ли бе вече установено, че именно аз съм осквернил гроба, а всъщност можеше да става дума само за предположение. Оказа се, че става въпрос за това. Господин Барбаро докладва вечерта, че някаква жена се оплакала от мен и поискала правосъдие за обезчестяването на дъщеря й. В жалбата си тя твърдеше, че съм примамил дъщеря й в Зуека и съм я изнасилил. За доказателство добавяше, че дъщеря й лежала на легло вследствие на лошото ми отнасяне към нея при постигането на целта ми.

Това бе една от жалбите, които по онова време се подаваха често, с цел да вкарат в затруднения и разходи някой съвсем невинен човек. Относно обезчестяването, аз наистина бях невинен. Вярно бе само това, че бях набил добре хубавото момиче. Написах следната защита, като помолих господин Барбаро да има добрината да я предаде на секретаря на съда:

ОБЯСНЕНИЕ.

Обяснявам, че на този и този ден съм срещнал тази и тази жена с нейната дъщеря и че съм ги заговорил с молба да влезем у един продавач на лимонада, за да се освежим. Когато дъщерята отказа моите милувки, майката ми заяви:

— Тя е още недокосната и има правото да не се отдава, без да извлече печалба от това.

— Ако това е вярно — казах аз, — аз ще ви дам шест цехина за девствеността й.

— Можете да се убедите в това — отговори майката.

След като се уверих чрез опипване и признах това за възможно, аз й казах, че бих желал да я заведа следобед в Зуека и там ще й дам шестте цехина. След като предложението ми се прие с радост, майката доведе дъщеря си и ми я остави на края на градината Дела Кроче, където, след като получи шест цехина, ни остави и си отиде.

Когато поисках да се възползувам от придобитите си права, момичето, научено вероятно от своята майка, приложи средство да ми попречи на това. Най-напред тези маневри ми харесаха, но накрая се уморих и й казах сериозно да престане. Тя ми отговори наивно, че не била нейна вината, щом не мога. Възбуден и отегчен, аз я докарах до положение, в което тя се намери в невъзможност да ми избегне, но продължи бясно да се съпротивлява, с което на практика ми пречеше да предприема нещо.

— Защо се съпротивляваш? — я попитах аз.

— Защото не искам.

— Не искаш ли?

— Не.

Тогава аз поставих дрехите си в ред, взех, без да правя ни най-малък шум една дръжка от метла, която случайно лежеше там наблизо, и с нея я наложих добре, та поне да имам нещо срещу моите шест цехина, които аз, глупакът, й бях платил предварително. Но не й счупих нито ръка, нито крак, тъй като полагах грижи да я налагам само по най-скъпото й, където сигурно ще се намерят още следи от моето наказание. Вечерта я принудих да се облече отново и я качих в една лодка, която минаваше случайно и с която тя бе отвозена сигурно. Майката на момичето получи шест цехина, дъщерята запази своята отвратителна девственост и, ако съм виновен, то е само за това, че съм набил едно момиче, безсрамна ученичка на още по-безсрамна майка.

Моето обяснение не постигна никакъв ефект, защото чиновникът познаваше добре момичето, а майката дори ми се надсмя, че ме е излъгала. Постъпките на моите приятели не ми помогнаха с нищо. Призоваха ме, но аз не се явих. Трябваше да бъде издадена заповед за арестуването ми, когато жалбата за оскверняването на трупа пристигна в същия съд. За мен щеше да е много по-благоприятно, ако това второ дело бе изпратено в съвета на десетте, защото единият съд може би щеше да ме спаси от другия.

Това второ престъпление, което всъщност беше само смешно, бе таксувано от духовната канцелария като чиста фелония^[12]. Бях призован да се явя лично до двадесет и четири часа и бях сигурен, че ще се нареди незабавното ми арестуване. Господин де Брагадино се оказа, както винаги, добър съветник. Посъветва ме да си плюя на петите, за да избягна бурята. Този съвет намерих за много умен и без да губя нито минута, направих приготовленията си.

Никога не съм напускал Венеция с по-голямо съжаление, отколкото този път, защото бях започнал няколко много приятни любовни отношения и щастието ме подкрепяше в играта. Моите приятели ме увериха, че най-късно до една година и двете мои дела ще бъдат прекратени, тъй като във Венеция се урежда всичко, веднага щом публиката забрави.

Отпътувах с настъпването на нощта и на следващия ден бях вече във Верона. Не се задържах там и два дни след това пристигнах в Милано. Пътувах сам, добре облечен, в притежание на множество скъпоценности, наистина без препоръчителни писма, но пък с добре натъпкана кесия. Радвах се на блестящо здраве и бях на двадесет и три години.

С пристигането си поръчах превъзходна вечеря, тъй като в една гостилница трябва да се започва винаги с това. После отидох да се поразходя. След като разгледах кафенетата и обществените градини, влязох в театъра и останах възхитен, като видях на сцената да се появява като гротескна танцьорка Марина, посрещната с бурни аплодисменти. Тя си ги заслужаваше напълно, тъй като танцуваше отлично, бе висока, красива, добре развита и много приятна на вид. Реших да подновя връзките си с нея, ако е свободна, и след операта накарах да ме заведат при нея. Тя тъкмо сядаше с един господин на масата, но щом ме видя, захвърли кърпата за ядене и се спусна да ме целува. Отговорих на целувките й, тъй като, подведен от нейните милувки, приех присъствуващия индивид за незначителен. Без да чака да му се каже, сервитьорът постави веднага трети прибор на масата и Марина ме покани да вечерям с тях. Понеже се почувствах обиден от това, че господинът не стана да ме поздрави, преди да приема поканата, аз се осведомих кой е той, като я помолих да ни представи.

— Този господин — каза тя, — е граф Чели от Рим, мой любовник.

— Поздравлявам те — отговорих аз.

И обръщайки се към тъй наречения граф, продължих:

— Гобподине, не тълкувайте зле нашата нежност, тъй като Марина е моя дъщеря.

— Курва е тя и нищо друго!

— Така е — намеси се Марина, — и ти можеш да му вярваш, защото той ми е сводник.

При тези думи грубиянинът й плисна една чаша вода в лицето, тя отскочи настрана и побягна. Негодникът се опита да я последва, но аз поставих върха на шпагата си върху гърдите му и извиках:

— Стой или ще те убия!

Казах веднага на Марина да нареди да ни сервират, но тя се наметна бързо, увисна на рамото ми и ме помоли със сълзи на очи да я отведа веднага.

Мнимият граф ме покани да се явя на следващия ден сам в казиното „Ябълка“, за да чуя какво имал да ми каже.

— В четири часа следобед — отговорих аз.

Заведох Марина в моята странноприемница и я настаних в стая, съседна на моята. След това седнахме да се храним.

Когато Марина ме видя замислен, ме попита:

— Сърдиш ли ми се, че избягах от изблиците на гняв на този суров човек?

— Не, напротив, аз трябва да ти благодаря за това. Но хайде, разкажи ми сега по-подробно какъв е този дангалак?

— Това е един професионален картоиграч, който нарича себе си граф Чели. Запознах се с него тук. Той дойде при мен, покани ме на вечеря, състави веднага компания за карти, като смъкна много пари от някакъв англичанин, когото бе примамил, казвайки му, че и аз ще присъствувам. На мен даде петдесет гвинеи с думите, че ме е направил участник в банката. Едва станал мой любовник, той поиска от мен да бъда любезна с всички, които искаше да измами. Накрая се намести изцяло на квартира при мен. Очевидно приемът, който ти оказах, не му бе по вкуса. Останалото знаеш. Сега съм тук и ще остана до заминаването ми за Мантуа, където съм ангажирана като примабалерина. Моят слуга ще ми донесе всичко, от което имам нужда за през нощта, а утре ще го изпратя да прибере останалите вещи. Не искам повече да видя този подлец. Искам да принадлежа само на теб, ако не си ангажиран другаде, както в Корфу, и ако още ме обичаш.

— Добре скъпа Марина, аз те обичам, но ако си моя, то трябва да ми принадлежиш всецяло.

— О, положително! Аз имам триста цехина, утре ще ти ги дам и няма да поставя друго условие, освен да ти принадлежа.

— Аз нямам нужда от пари, а искам само теб. Значи решено, от утре вечер ще бъдем по-спокойни.

— Ти сигурно мислиш, че ще се биете? Не вярвай в това, приятелю! Познавам си човека, това е най-големият страхливец.

— Все пак аз трябва да удържа на думата си.

— Знам това, но той няма да удържи на своята, което всъщност ме радва много.

После ние променихме разговора и заговорихме за наши общи познати. Тя ми разказа, че се е разделила с братята си. Сестра й била певица в Генуа, а Белино-Тереза останала в Неапол, където продължавала да разорява херцозите. Завърши с думите:

— Аз съм единствената нещастна между тях.

— Защо нещастна? Ти си станала красива и отлична танцьорка. Бъди по-малко разточителна с твоите благоволения и ще намериш някого, който ще те направи щастлива.

— Пестелива с моите благоволения? Това е трудно. Защото, когато обичам, аз съм извън себе си, а когато не обичам, не мога да се преструвам на приятелски настроена. Но все едно, приятелю мой, с теб ще бъда щастлива.

— Марина, аз не съм богат и честта ми не би ми позволила.

— Мълчи, разбирам всичко!

— Защо нямаш камериерка вместо слуга?

— Прав си, това би ми създало малко повече уважение. Но моят слуга е така сръчен, така верен, че като него няма!

— Отгатвам всичко, което е той, но това не ти подхожда.

На следващия ден се нахранихме заедно аз я оставих да подготвя своя театрален тоалет. След като прибрах всички свои по-ценни неща в джобовете си, повиках един файтон и се отправих към казино „Ябълка“. Бях напълно убеден, че ще направя моя хитрец неспособен да се бие, затова отпратих колата обратно. Чувствувах, че правя глупост, като рискувам живота си срещу подобен човек и че можех и да не удържа на думата си, без да стана с това безчестен. Но аз имах действително желание да се бия и тъй като ми се струваше, че правото е напълно на моя страна, намирах всичко в реда на нещата. Едно посещение при танцьорка, един безсрамен, представящ се за благородник господин, който я обижда в мое присъствие и иска да я убие, който се оставя да му я отведа под носа и който, вместо да ми окаже съпротива, ми назначава среща — струваше ми се, че ако не отида, ще му дам право да ме счита за подъл страхливец.

Тъй като мнимият граф още не бе пристигнал на срещата, аз отидох в съседното кафене, за да го дочакам. Там намерих един млад французин с приятно лице и го заговорих. Разговорът с него ми хареса, казах му, че щом дойде един индивид, когото очаквам, честта ми изисква да ме намери сам, поради което го моля да се отдалечи при неговото приближаване. Четвърт час по-късно видях да влиза моят противник, придружен от друг господин. Като видях това, казах на французина, че ще ми направи удоволствие, ако остане, и той прие това като забавление. Моят човек влезе със своя придружител, който носеше предизвикателно една рапира, дълга най-малко четиридесет цола. Изражението му издаваше истински главорез. Ставайки от масата, аз казах на подлеца с възможно най-сух тон:

— Вие ми казахте, че ще дойдете сам!

— Приятелят ми ще е излишен, тъй като идвам тук само за да говоря с вас.

— Ако знаех това, нямаше да си дам труда да излизам. Но да не вдигаме шум, а да отидем да си кажем две думи насаме някъде, където няма да ни видят. Последвайте ме.

Аз излязох с французина, който, познавайки добре местността, ме заведе на най-удобното място. Застанахме там да дочакаме останалите двама. Те се приближаваха бавно, разговаряйки тихо помежду си. Щом наближиха на десетина крачки от нас, аз изтеглих шпагата си и извиках на противника си да се пази. Французинът изтегли също своята и я прикрепи под мишницата си.

— Двама срещу един — извика Чели.

— Нека приятелят ви си отиде и господинът също ще се отдалечи. Впрочем, приятелят ви също има рапира, тъй че сме двама срещу двама.

— Да — каза французинът, — предлагам да направим каре.

— Аз не се бия с танцьори — каза бандитът.

При тези думи моят секундант се приближи до него и му каза през зъби, че един танцьор струва много повече от някакъв си кучи син, при което му нанесе здрав удар с плоската страна на шпагата. Аз последвах примера му с Чели, който отстъпи назад, заедно със своя другар, викайки, че искал да ми каже само една дума и тогава да се бие с мен.

— Говорете.

— Вие ме познавате, но аз не ви познавам, така че кажете ми кой сте?

Вместо отговор аз започнах да го налагам, а французинът показа по същия начин най-голямо усърдие по гърба на другия. Но понеже двете баби си плюха бързо на петите, ние бяхме принудени да си приберем отново шпагите в ножниците. Това беше големият дуел, който завърши още по-смешно, отколкото бе предсказала Марина.

Моят храбър французин очакваше компания и аз се разделих с него, като го помолих да дойде след театъра на вечеря при мен. Казах му името, което бях съобщил на вратаря, и странноприемницата, в която живеех.

При завръщането си намерих Марина и й разказах как се бе развила случката.

— Аз — каза тя, — ще разкажа тази весела история на целия театър. Най-голямо удоволствие ми достави — добави прелестното момиче, — четвъртият секундант, ако наистина е танцьор, може да бъде само господин Балети, който трябва да танцува с мен в Мантуа.

След като поставих моите документи и ценности отново в куфара си, отидох в партера на операта, където видях Балети. Щом ме забеляза, той обърна вниманието на всички върху мен, като разказа случилото се на своите познати. Когато свърши операта, той дойде с мен и аз го заведох у дома. Марина, която бе избързала напред да се върне, дойде в стаята ми веднага, щом ме чу да говоря и аз изпитах голямо удоволствие от изненадата на моя любезен французин при вида на партньорката, с която трябвало да се реши да играе полухарактерни танци. Защото Марина, макар и отлична балерина, не се осмеляваше да изпълнява сериозни класически танци. Двамата любезни ученици на Терпсихора^[13], които дотогава не бяха сядали заедно в компания, си обявиха на масата страхотно любовно сражение, което ми подслади вечерята по много приятен начин. Тъй като това бе наш приятел, Марина възприе тон, напълно подходящ на обстоятелствата и съвсем различен от този, който използуваше обикновено при мъжете. Освен това тя надмина себе си тази вечер по любезност и настроение, защото бе получила бурни аплодисменти, когато станала известна историята с мнимия граф Чели.

Състояха се още десет представления и тъй като Марина настояваше да замине в същия ден след последното изпълнение, ние решихме да направим това заедно. Аз междувременно бях помолил Балети — това бе италианско име, което той бе възприел — да ни бъде сътрапезник през цялото време. Свързах с любезния млад човек дружба, която, както читателят ще види по-нататък, упражни голямо влияние върху по-нататъшната ми съдба. Той имаше голяма дарба като танцьор, но това бе най-малкото от добрите му качества. Беше добродетелен, имаше благородна душа, добро образование, бе получил най-доброто възпитание, което можеше да се даде във Франция по онова време на младеж от най-добър произход.

Още на третия ден забелязах, че Марина се домогва да плени своя колега. Понеже чувствувах колко полезно може да бъде това за младото момиче, реших да й помогна. Тя притежаваше двуместна пътническа кола и аз лесно я убедих да вземе Балети със себе си, тъй като поради причини, които не мога да й поверя, съм принуден да пристигна в Мантуа сам. Действително, ако ни видеха да пристигаме заедно, всички биха си казали, че съм влюбен в нея, а това аз не исках. Балети бе възхитен от предложението ми, но искаше непременно да плати своята част от разноските по пътуването, а Марина не се съгласяваше. Причините, които младият човек изтъкваше, бяха много основателни и аз употребих голям труд да го убедя, че трябва да приеме поканата на своята колежка. Най-сетне успях. Обещах им да ги чакам за обяд и вечеря в Кремона и на определения ден отпътувах един час преди тях.

Пристигнах навреме в Кремона, където трябваше да пренощуваме и след като се настаних, излязох да се поразходя. Влязох в едно кафене. Там се запознах с някакъв френски офицер, с когото решихме да направим малка обиколка из града. Една прелестна жена мина в кола покрай нас, той бързо се приближи, заговори я и дамата нареди на кочияша да спре. След като размениха няколко думи, колата отмина и офицерът се върна отново при мен.

— Коя е тази красива дама? — попитах любопитно аз.

— Прелестна жена! Ще ви разкажа един анекдот за нея, който заслужава да бъде предаден на поколенията. И вие не ще можете да ме обвините в преувеличение, защото това, което ще ви разкажа, всъщност е достояние на целия град.

Милата дама, която току-що видяхте, се отличава повече със своя ум, отколкото е красотата си. Ето ви пример за това. Един млад офицер, който я ухажваше наред с всички останали по времето, когато маршал дьо Ришельо командуваше Генуа, се ласкаеше от мисълта, че е поставен пред нея по-добре от всички останали мъже. Един ден той дал в кафенето съвет на свой другар да не си губи повече времето с нея, като му казал: „Вие можете да бъдете сигурен, че никога няма да постигнете нищо е нея.“ — „Скъпи мой — му отговорил другарят, — аз имам много по-голямо основание да ви дам същия съвет, защото вече съм получил от нея всичко, което един облагодетелствуван любовник може да пожелае.“ — „А аз съм убеден, че лъжете — му отговорил другият, — и ви моля да ме последвате.“ — „На драго сърце — продължи недискретният, — но защо да поставяме истината в зависимост от края на нашия дуел и защо да си прерязваме гърлата, когато този факт може да бъде потвърден от самата нея?“ — „Хващам се на бас в противното за двадесет и пет луидора“ — отговорил неверникът. — „Приемам баса. Да вървим!“ И двамата съперници се отправили право при дамата, която видяхте преди малко, за да я накарат да признае кой от двамата има право.

Намерили я да си прави тоалета. „Ах, господа! — възкликнала тя, като ги видяла да влизат. — Кой добър вятър ви довя заедно в този час при мен?“ — „Един бас, уважаема госпожо — казал неверникът, — и само вие можете да станете съдия по спора, който го предизвика. Господинът се хвали, че е получил от вас всичко, което една жена може да даде на своя облагодетелствуван любовник. Аз го обвиних в лъжа, което трябваше да доведе до дуел, но той ми предложи вие сама да потвърдите това. Казах му да се хванем на бас за двадесет и пет луидора, че вие няма да признаете и той прие баса. Сега, уважаема госпожо, моля да решите нашия спор.“ — „Вие губите, господине, — му отговорила тя. — А сега моля и двама ви да ме оставите на мира, като ви предупреждавам, че може да съжалявате, ако се осмелите отново да се появите тук, под какъвто и да е предлог!“

Двамата неразумни хора си излезли съкрушени. Невярващият платил, но в яда си нарекъл победителя глупак и една седмица по-късно този го убил на дуел.

От това време насам дамата ходи в казиното, посещава обществото, но не приема никого в дома си и живее добре със своя мъж.

— А как погледна съпругът на тази история?

— Възможно най-добре, като всеки възпитан човек. Казал, че би се развел, ако жена му бе постъпила другояче, тъй като тогава никой вече не би се съмнявал в това твърдение.

— Този съпруг е бил действително умен човек. Ако жена му бе изобличила безсрамния бъбрица в лъжа, то естествено, той би заплатил баса, но, смеейки се, би продължил да твърди това и всички биха му повярвали. Като го е обявила за победител, тя е отрязала тази мълва изкъсо и така е предотвратила едно обществено заключение, което би я обезчестило. Недискретният пък се е оказал двойно по-виновен и за това е заплатил с живота си, но и противникът му не е бил по-малко груб, защото добре възпитаните хора не си позволяват да сключват басове за подобни неща. Който се басира „за“ е по начало безсрамен, а който държи на „не“, е глупак. Харесва ми обаче самообладанието на дамата.

— Но какво мислите по въпроса?

— Считам, че тя е невинна.

— Аз мисля като вас и това е всеобщото мнение. Сега навсякъде се отнасят с нея по-добре, отколкото по-рано. Елате с мен в казиното и сам ще се убедите. Там ще ви запозная с нея.

Поканих офицера на вечеря с нас и неговото присъствие я направи още по-приятна. Когато си отиде, установих със задоволство, че Марина е способна, когато поиска, да се държи достойно. Тя бе наела за себе си отделна стая, за да не обиди своите уважавани приятели.

В Мантуа отседнах в странноприемницата Сан Марко, а Марина, която бях предупредил, че ще виждам само рядко, нае жилището, което й бе определил нейният импресарио.

След като се бях разхождал дълго из града, следобед влязох в една книжарница, за да видя какво ново има. Незабелязано нощта настъпи и собственикът ме предупреди, че вече ще затварят магазина, така че трябва да си тръгвам. Не направил и няколко крачки по улицата, ето че ме спря един стражар. Офицерът, който командуваше патрула, ми заяви, че трябва да ме отведе в ареста, задето не нося със себе си фенер, а наближавало вече два часът^[14]. Възразих основателно, че съм пристигнал едва днес и не съм знаел за заповедта. Наложи се да се подчиня.

В ареста офицерът ме представи на своя капитан, един висок и красив млад човек, който ме прие с най-весело изражение на лицето. Помолих го да бъде така добър да ме остави да си отида в странноприемницата, тъй като се нуждая от почивка, но той отговори, смеейки се:

— Не, за Бога! Искам да прекарате заедно с мен и моята добра компания една весела нощ. Върнете на господина шпагата му — каза той на подофицера, който ми я бе взел, и, като се обърна отново към мен, добави: — Искам, господине, да ви считам тук само като приятел. Бъдете мой гост!

Този начин да се канят гости, колкото и насилнически да бе по начало, ми се стори приятен и чрез мълчанието си аз изразих своето съгласие. Той отдаде на един немски войник няколко заповеди и един час по-късно бе застлана маса с четири прибора. Дойдоха още двама други офицери и ние започнахме да се храним в много приятно настроение. При десерта компанията се увеличи с две отвратителни безсрамни жени. След вдигане на покривката масата бе покрита с друга, пъстра като килим, и един от офицерите се приготви да държи фараонова банка. Аз залагах, за да не правя изключение от останалите и, след като загубих няколко цехина, станах да подишам чист въздух, тъй като бяхме почели достатъчно добре Бакхуса. Едната от двете нещастници ме последва, залепи се за мен и най-после, въпреки първоначалната ми съпротива, ми лепна болест за шест седмици. След този жалък подвиг отново влязох при останалите.

Един млад, много любезен офицер, който вече бе загубил петнадесет или двадесет цехина, псуваше като гренадир, защото банкерът прибрал парите му и вдигнал банката. Този млад човек имаше много пари пред себе си и твърдеше, че банкерът би трябвало да го предупреди, че това е последно раздаване на картите.

— Господине — намесих се аз учтиво, — не сте прав. Фараонът е най-свободната от всички игри. Защо не държите сам банката?

— Това би ме отегчило, тъй като господата правят смешно ниски залози. Но ако на вас ви доставя удоволствие — добави той усмихнато, — дръжте вие банката.

— Господин капитан, искате ли да участвувате с една четвърт?

Той прие.

— Господа — казах аз, — имам честта да ви съобщя, че ще направя само шест раздавания.

Поисках нови карти и поставих триста цехина на масата. Капитанът написа на гърба на една карта „Валидна за сто цехина, О’Нейлан“, след което я прибави към моето злато и банката бе открита. Съвсем доволен, младият офицер каза:

— Възможно е банката ви да свърши преди края на шестото раздаване.

Не отговорих на това нищо и продължих играта.

При петото раздаване банката ми едва се държеше, а младият офицер ликуваше. Аз малко го изненадах, като казах, че бих се радвал много, ако загубя, тъй като, откакто той печели, мисля, че е станал по-любезен.

Понякога проявявам учтивост, която носи нещастие на лицето, към което е отправена. Случаят бе именно такъв, защото моят комплимент фактически му забърка главата. По време на петото раздаване цяла поредица от лоши карти го накара да изгуби всичко, което бе спечелил, а понеже искаше непременно да принуди щастието да се върне при него, при шестото раздавате игра като истински безумец и загуби всичките си пари.

— Господине — ми каза той, — вие имахте щастие в играта, но утре искам от вас реванш.

— С най-голямо удоволствие бих ви го дал, господине — му отговорих, — но аз играя само когато се намирам под арест.

Преброих парите си. Бях спечелил двеста цехина, освен това имах да вземам още петдесет цехина от един офицер, който бе играл и загубил на честна дума и чийто дълг О’Нейлан пое за своя сметка. Изплатих на О’Нейлан полагаемата му се част от банката и на разсъмване той ме пусна да си отида.

Със завръщането си в странноприемницата веднага си легнах, а при събуждането си видях да влиза капитан Лаурент, същият, който бе играл на честна дума. Понеже помислих, че е дошъл да ми плати, аз му казах, че е длъжник на капитан О’Нейлан, на което той ми отговори, че всъщност е дошъл да ме помоли за заем от шест цехина срещу разписка, като се задължаваше да ми ги върне след осем дни. Дадох му ги и, тъй като ме бе помолил да не казвам никому за това, го успокоих:

— Обещавам ви това, но, моля, не забравяйте думата си!

На следващия ден се оказах болен и читателят вече знае от какво! Пазех диета, която на тази възраст е много отегчителна, но постоянствувах и се чувствувах добре.

Три или четири дни по-късно ме посети капитан О’Нейлан и, когато му признах, че съм болен, започна да се смее. Това ме изненада много.

— Значи, бяхте съвсем здрав? — се смееше той.

— Чувствувах се отлично.

— Яд ме е, че сте си изгубили здравето на това лошо място. Ако можех само да подозра, щях веднага да ви предупредя.

— Значи, вие сте го знаели?

— Дали съм го знаел! Едва ли има и седмица, откакто бях ваш предшественик, но мисля, че тогава тя не беше болна.

— Значи съм ви задължен за подаръка, който сте ми направил.

— Възможно е, но това е дреболия, защото можете лесно да се излекувате, ако това ви прави удоволствие.

— А на вас не ви ли прави удоволствие?

— Честна дума, не! Една диета ми се струва много отегчителна. И защо да се лекува такава дреболия, когато човек е убеден, че няма да минат и четиринадесет дни и пак ще я придобие. Аз съм имал поне десет пъти това търпение, но вече ми омръзна и от две години насам оставям работата така.

— Съжалявам ви, защото, както ви гледам, щастието в любовта не би било често срещу вас.

— Не съжалявам за това. Грижите, които тя струва, са за мен по-голям товар, отколкото малкото неудобство, на което съм привикнал вече.

— Аз не мисля като вас, защото любовното удоволствие е безвкусно, ако любовта не го подслажда. Намирате ли, например, че това чудовище е достойно за страданието, което сега трябва да изтърпя заради нея?

— Съвсем не и затова именно се ядосвам. Ако знаех, щях да ви създам по-добро запознанство.

— И най-добрата от този род не струва колкото здравето, което трябва да бъде пожертвувано за любовта.

— Вие искате жени, които да бъдат достойно обичани? Тук имаме няколко такива. Останете и когато оздравеете, ще можете да упражнявате с тях завоеванията си.

О’Нейлан беше на двадесет и три години. Баща му бе умрял като генерал. Красивата графиня Борзати бе негова сестра.

Той ми показа графиня Дзанарди-Нерли, която бе още по-красива, но аз останах достатъчно благоразумен да не поднасям благосклонността си на никоя от дамите. Струваше ми се, че цял свят отгатва състоянието ми.

Никога не съм виждал по-развратен младеж от капитана. Прекарвах често нощите си с него и се учудвах на дързостта му и на неговия цинизъм. При това той бе иначе благороден, великодушен, смел и много честолюбив.

Когато младите офицери по това време си позволяваха толкова неморални неща, толкова безсрамия, приемани от обществото като нещо обикновено, всъщност те самите бяха по-малко виновни от тези, които бяха им осигурили привилегии, на който те по навик, снизхождение или съсловни предразсъдъци можеха да се наслаждават. Его един ярък пример за това.

Един ден О’Нейлан, малко пийнал, препускаше с отпуснати поводи през града. Една стара жена, която пресичаше улицата, не успя да се отдръпне навреме, падна под коня и главата й бе смазана от копитата му. О’Нейлан бе задържан в ареста, но още на следващия ден бе освободен въз основа на декларацията му, че всичко е станало съвсем случайно.

Понеже офицерът, който ми бе дал разписката за шест цехина, не дойде в края на седмицата, когато го срещнах на улицата, аз му казах, че не се считам повече задължен да мълча за дълга му.

Вместо да ми се извини, той отговори нагло:

— Все ми е едно!

Тъй като този отговор ми се видя обиден, мислех да поискам удовлетворение, но на следващия ден О’Нейлан ми каза, че капитан Лаурент се е умопобъркал и са го затворили. По-късно той оздравя, но поради лошо поведение бе изключен от корпуса.

О’Нейлан, смел като меча на Баярд^[15], падна десет години по-късно в битката за Прага. Такъв, какъвто бе, той трябваше да стане жертва или на Марс, или на Венера. Ако притежаваше смелостта на лисица, вероятно щеше да е още жив, но той бе смел като лъв! За един войник това е добродетел, но за офицер е почти грешка. Който презира опасностите, осъзнавайки причините, е достоен за висока почит, но който не ги познава, се спасява само по чудо или без заслуга. Между това, истински големите бойци трябва да се тачат, защото тяхната неукротима храброст може да бъде подтикната само от един висок дух, от една добродетел, която ги издига над останалите смъртни.

Всеки път, когато си помисля за принц Карл дьо Лин, проливам сълзи. Той е бил храбър като Ахил, но Ахил е бил неуязвим за стрелите, така че принцът може би щеше да живее по-дълго, ако по време на битката си беше спомнил, че е смъртен. Кои се онези, които са го познавали и които не са пролели сълзи при спомена за него? Той бе красив, благ, учтив, много начетен, любител на изкуството, весел, забавен в разговорите си, верен в познанствата си и винаги в неизменно добро настроение. Злощастна и ужасна революция! Един топовен изстрел го бе откъснал от семейството му, от приятелите му и от щастието, което дотогава му се бе усмихвало.

Принц фон Валдек също заплати своята благородна неустрашимост с едната си ръка! Говори се, че той се утешава за тази си загуба с мисълта, че и с тази, която му е останала, може пак да командува армията.

О, вие, които презирате живота, кажете ми, мислите ли, че с това презрение ставате по-достойни?

Представленията в операта започнаха непосредствено след Великден. Аз ходех там всеки ден, защото, оздравял вече напълно, поднових стария си начин на живот. Радвах се, като виждах, че Балети приема своята приятелка в много благоприятна светлина. Не ходех при тях често, но той идваше почти всяка сутрин да закусваме заедно.

Балети често ми говореше за една стара артистка, която напуснала театъра преди двадесетина години. Тя твърдяла, че е била приятелка на баща ми. Един ден ме обзе силно желание да я видя и той ме заведе при нея.

Видях една старица, чийто накит ме изненада толкова, колкото и цялата й личност. Въпреки дълбоките бръчки, лицето й бе набелено и начервено, а съвсем черните й вежди дължаха цвета си само на китайския туш. Беше оставила да се гледат половината от повехналите й отвратителни гърди. Човек не би могъл да се излъже и относно изкуствените зъби. Носеше лошо залепена перука, под която се виждаха няколко косъма, избягнали опустошението на старостта. Треперещите й ръце при допира ни разтрепериха и моите. Миришеше от двадесет крачки на амбра. Неестественото й държане ме отвращаваше и същевременно ме караше да се смея. Съвсем изисканото й облекло преди двадесет години сигурно би могло да мине за най-нова мода. Гледах с ужас страшните следи на отвратителната възраст върху едно лице, което, преди да го сбръчкат и унищожат годините, вероятно е било много красиво. Но това, което най-много ме учуди, бе детинското безсрамие, с което този измет на времето излагаше своите увехнали прелести.

Балети се страхуваше да не би твърде очебийното ми учудване да я е обидило. За да замаже това, той й каза, че особено ме е възхитило, че времето е било безсилно да накара да увехне хубавата ягодка, която и сега блести върху гърдите й. Това всъщност бе една бенка, приличаща на ягода.

— На тази ягода — ми каза матроната с озъбена усмивка, — дължа името си. Аз бях, днес съм още и ще бъда винаги Флаголета.

При тези думи аз неволно потръпнах.

Пред мен стоеше злощастният призрак, който бе станал причина за моето съществувание. Виждах жената, която чрез своята ослепителна красота бе привлякла преди тридесет години баща ми и бе опропастила живота му. Защото, ако не е била тя, баща ми не би помислил никога да напусне бащиния си дом и, по всяка вероятност, никога не би ме създал с една венецианка. Аз никога не съм споделял мнението на стария, който е казал: „Никой не би поискал живота, ако би знаел какво ще му донесе той.“

Понеже ме видя така разстроен, Флаголета попита учтиво Балети кой съм аз, тъй като той ме бе представил просто като свой приятел, без да съобщи предварително за посещението ни. Когато чу, че се казвам Казанова, изненадата й бе извънредно голяма.

— Да, уважаема — й казах аз, — аз съм синът на Гаетано Казанова от Парма.

— Какво чувам! Какво виждам! Ах, млади приятелю. Та аз обожавах вашия баща. Несправедливо ревнив, той ме напусна. Иначе вие щяхте да бъдете мой син! Позволете ми да ви прегърна като нежна майка.

Очаквах това и от страх да не падне, пресрещнах прегръдката й и се предоставих на нежните й спомени. Все още артистка, тя поднесе една носна кърпичка към очите си, като че да изтрие бликнала сълза, уверявайки ме, че не трябвало да се съмнявам в думите й, макар да не изглеждала толкова стара.

— Единствената грешка на вашия скъп баща — каза тя след малко, — беше неблагодарността му.

Без съмнение тя трябва да е издала подобна присъда и за сина, тъй като въпреки учтивата й покана аз повече не стъпих в дома й.

Понеже кесията ми бе все още добре напълнена и Мантуа не ми предлагаше вече нищо привлекателно, аз реших да отпътувам за Неапол, за да видя отново моята скъпа Тереза, дона Лукреция, дон Паоло — баща и син, дон Антонио Казанова и всички останали мои стари приятели. Този план, без съмнение, не бе приятен на моя дух пазител, защото той се противопостави на изпълнението му. Три дни по-късно щях вече да съм отпътувал, ако не се бях подчинил на желанието си да отида на опера.

През време на двата месеца, прекарани в Мантуа, мога да кажа, че бях живял разумно, защото още на първия ден бях допуснал една глупост. Играх само онзи единствен път и то щастливо. А понеже моето малко любовно нещастие ме принуди да пазя диета, по такъв начин се предпазих може би от още по-голямо нещастие, което иначе не бих избягнал.