Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Красивата О’Морфи. Измамникът-художник. Правя кабалистични пресмятания у херцогинята на Шартр. Напускам Париж. Пребиваването ми в Дрезден.

Един ден, когато се намирах заедно с моя приятел Патю на панаира в Сен Лоран, му хрумна идеята да вечеря с една фламандска актриса на име Морфи и ме покани да отида с него. Момичето не ме привличаше, но какво ли не правим, за да угодим на един приятел? След като вечеряхме с красавицата, Патю изяви желание да посвети нощта на едно по-сладко занимание, но не желаейки да го напусна, поисках едно канапе, за да прекарам нощта на него.

Морфи имаше сестра, една малка мръсница на около тринадесет години, която ми каза, че ако й дам един талер, щяла да ми отстъпи леглото си. Съгласих се и тя ме заведе в една стаичка, където намерих един чувал слама върху четири дъски.

— И това наричаш легло, дете мое?

— Друго нямам, господине.

— Не искам такова легло и ти няма да получиш своя малък талер.

— Вие сте искали, значи, да се съблечете?

— Разбира се.

— Каква идея! Ние нямаме никакви покривки.

— Значи, ти спиш съвсем облечена?

— О, не!

— Тогава легни тук, както правиш винаги и аз ще ти дам малкия талер.

— Че защо?

— Искам да те видя в това положение.

— Но няма да ми направите нищо?

— Абсолютно нищо.

Тя легна върху мизерния сламеник и се покри с едно старо перде. Видях пред себе си една съвършена красота и предприех нужното, за да задоволя желанието си, но тя се съпротивляваше. Един шестфранков талер я направи послушна и тъй като не видях в нея никакъв друг недостатък, освен пълното отсъствие на чистота, започнах да я мия собственоръчно.

За щастие намерих малката Морфи готова да ме остави да правя всичко, с изключение на едно-единствено нещо, което не ме интересуваше. Тя заяви, че не ще ми позволи това, защото според мнението на сестра й то струвало двадесет и пет луидора. Отговорих й, че ще поговорим друг път за цената на тази главна точка, а засега няма изобщо да й обръщаме внимание. След като се успокои в това отношение, всичко останало ми бе на разположение и аз открих у нея въпреки ранната зрелост една твърде усъвършенствувана способност.

Малката Елена отнесе послушно на сестра си шестте франка, които й дадох, и й разказа как ги е спечелила. Когато поисках да си вървя, тя дойде при мен и каза, че ако съм искал, щяла да намали малко от цената, защото се нуждаела от пари. Отговорих й, смеейки се, че ще я посетя на следния ден. Патю, комуто разправях случката, помисли, че преувеличавам и за да му докажа, че съм познавач на женската красота, настоях да види Елена в същото положение, в което аз я бях видял. Той призна, че никога длетото на Праксител не е могло да създаде нещо по-съвършено. Бяла като лилия, Елена представляваше най-красивата гледка, която природата и художеството биха могли да създадат заедно. Нейните прелестни черти имаха нещо толкова мило, че наблюдателят изпитваше в душата си някакво неописуемо чувство на щастие, едно очарователно спокойствие. Тя беше руса и въпреки това нейните великолепни сини очи имаха пълния блясък на най-красивите черни очи.

На следната вечер я посетих отново; но тъй като не исках да се съглася с исканата цена, разбрах се с по-старата сестра да плащам при всяко посещение по дванадесет франка, срещу което стаята ще бъде на мое разположение; това споразумение трябваше да трае дотогава, когато пожелая да й платя шестстотин франка. Това беше голямо кожодерство, но Морфи беше от гръцко потекло и напълно издигната над празните угризения на съвестта. Съвсем нямах желание да й дам тази голяма сума, понеже не изпитвах никакъв стремеж към равноценността; това, което получавах, беше всичко, което желаех.

По-старата сестра мислеше, че ще ме води за носа, тъй като за два месеца бях изхарчил триста франка, без да съм направил нещо с момичето; тя приписваше това въздържание на моето скъперничество — чудновато скъперничество!

Имах желанието да притежавам на портрет очарователното женско тяло и един немски художник я нарисува божествено красива за шест луи. Положението, което той я накара да заеме, беше възхитително. Тя лежеше по корем, с ръце и гърди опрени на една възглавница, но главата така обърната, като че ли с трите четвърти се опираше на гърба си. Сръчният и с вкус художник беше нарисувал долната част на тялото й с толкова изкуство и истинност, че не можеше да се желае нещо по-хубаво. Бях възхитен от този красив портрет, който поразително приличаше на оригинала, и написах отдолу: О’Морфи! — една дума, която наистина не е омировска, но пък е не по-малко гръцка, и означава красавица.

Кой обаче може да предвиди тайните пътища на съдбата! Моят приятел Патю изяви желание да има копие от картината; на приятел не се отказва такава незначителна услуга и същият художник получи поръчка да направи копието. След това същият беше повикан във Версай. Там показал между многото портрети също и тази прелестна картина и господин Дьо Сен Кантен я намерил толкова красива, че веднага побързал да я покаже на краля. Като голям познавач в тази област, Негово Всехристиянско Величество решил да се убеди със собствените си очи дали художникът е рисувал вярно, а ако първообразът е също така красив, както изображението, то внукът на Свети Людвик знаеше добре какво можеше да прави с него.

Услужливият приятел на краля, господин Дьо Сен Кантен бе натоварен с поръчката. Той попитал художника, дали първообразът би могъл да бъде доведен във Версай. Художникът счел това за лесно и обещал да го осведоми.

Той дойде при мен, за да съобщи предложението, което ме очарова, веднага го споделих с по-старата сестра, която беше извън себе си от радост. Тя се залови веднага да почисти сестра си, поръча и една хубава рокля и два или три дни след това те отпътуваха заедно с художника за Версай, за да се отдадат на приключението. Посредникът за малките удоволствия на краля беше вече осведомил неговия камердинер. Последният приел двете жени и ги завел в едно павилионче в градината. Половин час след това дошъл сам кралят в павилиончето, попитал малката Морфи дали е гъркиня, извадил портрета от джоба си, разгледал внимателно малката и извикал:

— Никога не съм виждал нещо подобно!

Малко след това той седнал, взел малката на скута си и й дал няколко милувки. След това се убедил със собствената си кралска ръка, че плодът още не е откъснат и я целунал.

О’Морфи погледнала внимателно своя повелител и се усмихнала:

— Защо се смееш?

— Смея се, защото вие приличате като две капки вода на шестфранковия талер.

На тази наивност монархът се изсмял високо. След това я попитал дали иска да остане във Версай.

— Зависи от моята сестра — отговорила малката.

Сестра й побързала да каже на краля, че по-голямо щастие едва ли биха могли да си пожелаят.

Кралят я заключил отново и си отишъл, но след четвърт час дошъл Сен Кантен и я взел. Той завел малката в едно жилище, в което една жена я чакала, а след това заедно с по-възрастната сестра отишъл при немския художник, комуто дал петдесет луидора за портрета. Морфи не получила нищо. Той само взел нейния адрес, като я уверил, че ще й се обади. И наистина още на другия ден тя получила хиляда луи. А добрият немец ми даде двадесет и пет луи за моя портрет, като обеща да приготви най-внимателно едно копие от този, намиращ се в Патю. След това ми предложи да рисува безплатно всички момичета, чиито портрети бих желал да притежавам.

За мен беше истинско удоволствие да видя радостта, с която добрата фламандка разглеждаше петстотинте двойни луи, които й бяхме доставили. Вследствие на това богатство тя не знаеше как да ми изрази своята благодарност, считайки ме виновник за нейното щастие. Малката красавица О’Морфи — така я наричаше кралят винаги, се хареса на владетеля не по-малко със своята наивност и нежен характер, колкото и със своята рядка красота, най-съвършената, която си спомням да съм виждал. Той й определи жилище в своя Еленов парк, който беше истински харем за сладострастния монарх и в който имаха достъп само представените в двора дами. След една година малката доби момче, което, както много други, изчезна безследно; защото, докато бе жива кралица Мария, никога не се узна, какво ставаше с извънбрачните деца на Людвиг.

Три години по-късно О’Морфи изпадна в немилост; все пак, когато я отпрати, кралят нареди да й се изплатят четиристотин хиляди франка, които тя донесе като зестра на един бретонски офицер. Когато през 1783 година бях във Фонтенбло, се запознах с един очарователен млад мъж на двадесет и пет години, който произхождаше от този брак и поразително приличаше на своята майка. Той нямаше никакво понятие за нейната история, но не мислех, че трябва да го осветлявам. Вписах името си в неговия бележник и го помолих да предаде на майка си моите почитания.

Причината, за да изпадне хубавата О’Морфи в немилост, беше злобата на графиня Дьо Валентеноа, свекървата на княза от Монако. Един ден тази известна в Париж дама казала на младото момиче, че ако иска да направи на краля хубава шега, трябва само да го запита как се отнася със старата си жена. Младото същество беше твърде наивно, за да забележи клопката и наистина задало на краля този безсрамен въпрос. Възмутен, Людвиг й отправил гневен поглед и й казал:

— Нещастнице, кой те научи да ми зададеш тази въпрос?

Повече мъртва, отколкото жива, бедната О’Морфи се хвърлила в краката му и му казала истината.

Кралят се отдалечил и не я погледнал повече. Графиня Валентеноа се яви в двора едва две години по-късно. Владетелят знаеше добре до каква степен следваше да бъде упрекнат като съпруг на своята жена, но той, като крал, не искаше да бъде упрекван в нищо и горко на този, който се забравяше спрямо кралицата.

Без съмнение, французите са най-духовитият народ в Европа, а може би и в целия свят, но това не пречи измамничеството и шарлатанството да успяват в Париж толкова лесно, колкото в никой друг град. Когато работата стане известна, те се подиграват и смеят с нея, но веднага се появява някакъв нов шарлатанин, който надминава всички останали и прави добри гешефти, докато дойде и неговият ред да бъде освиркан. Несъмнено това явление е резултат от влиянието на модата върху любезното, способно и лекомислено парижко население. Може нещо да бъде напълно безсмислено — ако то изненадва, намира одобрение в масите, защото всеки се опасява да не бъде взет за глупак, ако каже, че това е невъзможно. Във Франция аксиомата, че между можене и ставане лежи една безкрайност, знаят само учените-природоизпитатели. В Италия напротив тази аксиома е позната всекиму, което, разбира се, не значи, че италианците стоят над французите.

Един художник спечели за известно време много пари от това, че оповести нещо невъзможно. Той съумя да създаде убеждението, че може да нарисува портрета на едно лице само въз основа на обикновено описание, без да е видял последното. При това не искаше нищо друго, освен описанието да бъде точно. Един такъв портрет правеше по-голяма чест на поръчителя, описал лицето, отколкото на този, който го беше нарисувал. Но от това споразумение следваше също, че първият трябваше да признае приликата на портрета с оригинала, защото, ако не направеше това, то художникът изтъкваше най-справедливото извинение, че ако портретът не прилича на лицето, то виновен е този, който е направил описанието, тъй като не е съумял да изпълни душата на художника със същината на онези черти от лицето, който трябва да нанесе върху платното.

Вечерях една вечер у Силвия, когато някой донесе тази чудновата новина, и то не като някаква смешна шега, а с тон на най-твърдо убеждение. Разказа също, че художникът бил нарисувал вече повече от сто портрета и всички били сполучливи. Всички намериха това за изключително. Само аз не можах да се въздържа и да не се засмея и си позволих да кажа, че цялата история е смешна и невъзможна. Разказвачът се разсърди и ми предложи бас за сто луи. Върху това трябваше още повече да се смея, тъй като предложението не беше приемливо, защото съществуваше голяма опасност да бъде подведен.

— Но портретите са много сполучливи!

— Не вярвам, а ако те наистина са сполучливи, то трябва да има някаква измама.

Силвия беше единствената, която споделяше моето мнение. Разказвачът искаше непременно да ни убеди и предложи да ни заведе на обяд у художника. Ние приехме.

На следващия ден се отправихме към художника и видяхме у него множество картини, които привидно бяха напълно сполучливи. Не познавайки оригиналите, ние не можехме да оспорваме това.

— Господине — каза Силвия, — бихте ли нарисували портрета на моята дъщеря, без да я видите?

— Разбира се, уважаема госпожо, ако сте уверена, че можете да ми опишете точно чертите на нейното лице.

Ние разменихме поглед и въпросът се изчерпа. Художникът ни каза, че неговото любимо време за ядене е вечерта и че ще му направим голямо удоволствие, ако го удостояваме по-често с присъствието си.

Подобно на лекарите той носеше със себе си купища благодарствени писма и документи от Бордо, Тулуза, Лион, Руан и др. Последните съдържаха или похвали за превъзходството на неговите картини или описалия за нови портрети, поръчани при него. Впрочем портретите му се плащаха предварително.

Два или три дни след това срещнах неговата красива племенница, която ми отправи задължаващи ме упреци, задето не съм дошъл на вечеря у нейния чичо.

Племенницата беше апетитно парче, почувствувах се поласкан от упрека и обещах да отида още на следващия ден. За по-малко от осем дни обаче работата стана сериозна и се влюбих в нея. Но интересната племенница, която беше духовито момиче и искаше само да се забавлява, не беше влюбена и не ми позволяваше нищо.

Един ден бях в стаята си, пиех кафе и мислех за нея. Внезапно вратата се отвори без някой да ме беше предупредил за идването си и се яви един млад мъж. Не го познавах, но преди да имам време да му задам какъвто и да е въпрос, той ми каза:

— Господине, имах честта да се храня с вас у художника Сансон.

— Аха, да, моля, извинете, господине, не ви познах.

— Не е за учудване, защото на масата погледът ви беше зает само с госпожица Сансон.

— Това е твърде възможно; но понеже сте го забелязали, то признайте, господине, че тя е прелестна.

— Това мога веднага да призная, защото, за мое нещастие, го зная сам достатъчно добре.

— Значи, сте влюбен в нея?

— Да, за съжаление!

— За съжаление? Та спечелете също нейната любов!

— Стремя се към това, господине, от една година. И тъкмо започвах да имам известна надежда, дойдохте вие, за да ме тласнете в отчаяние.

— Ах, господине, тласнах ви в отчаяние?

— Да. Точно вие.

— Съжалявам много, но не мога да направя нищо.

— А не би било трудно за вас да направите твърде много и ако ми позволите, бих ви открил по какъв начин бихте могли да ми окажете една голяма услуга.

— Говорете напълно откровено!

— За в бъдеще бихте могли да избягвате съвсем къщата.

— Предложението е странно; между това, признавам, че то е единственото, което бих могъл да направя, ако имах желанието да ви окажа тази услуга. Вярвате ли обаче, че в такъв случай ще ви се удаде да спечелите любовта на младата дама?

— Това ще бъде моя работа. Само не ходете там. За останалото ще се погрижа сам.

— Бих могъл, наистина, да ви окажа тази извънредна любезност; но бихте ли имали добрината да признаете, че е доста странно да ме считате за мъж, комуто биха могли да се правят подобни предложения?

— Признавам, господине, че това може да изглежда наистина странно; но аз съм ви считал за един разумен и много умен човек и след зряло обсъждане, помислих, че ако се поставите на моето място, не бихте поискал да ме направите нещастен. От друга страна, вие няма да поставите вашия живот на карта заради една млада дама, която е извикала у вас само един любовен каприз, докато аз копнея с цялата си душа да свържа моята съдба с нейната, независимо дали това ще ми създаде щастие или нещастие.

— Но ако случайно и аз като вас бях имал намерението да се оженя за момичето?

— Тогава и двамата сме за съжаление и единият от нас трябва да умре преди другият да е постигнал целта си; защото, докато съм жив, госпожица Сансон няма да стане жена другиму.

Ето, пред мен стои този красив млад мъж: бледен, сериозен, студен като мрамор, влюбен до безумие, прави ми с поразяващо самообладание полуразумни, полуотчаяни предложения, и то в моето собствено жилище. Това ми даде повод да се замисля. Естествено съвсем не се страхувах от него; от друга страна, наистина бях влюбен в госпожица Сансон, но все пак не се чувствувах запален до такава степен, че заради хубавите й очи да прережа гърлото на един мой ближен, или да бъда убит от него заради една, намираща се още в зародиша си любов.

Без да дам отговор на младия човек, се разхождах около четвърт час в стаята и обсъждах със себе си въпроса: кое ще бъде в очите на един съперник по-похвално и в моите собствени очи — по-достойно? Трябва ли да приема хладнокръвно една борба на живот и смърт, или да се оттегля с пълно достойнство като му отстъпя?

Суетата казваше: бий се! Разумът казваше: принуди съперника си да признае, че ти си по-разумен от него.

Най-сетне се обърнах към него с твърд тон:

— Господине, какво бихте помислили за мен, ако ви кажа, че съм готов да не стъпвам вече в дома на госпожица Сансон?

— Ще кажа, господине, че сте имали милост към един нещастник и че винаги ще ме намерите готов да дам за вас и последната си капка кръв, за да ви засвидетелствувам моята благодарност.

— Кой сте вие?

— Казвам се Гарние и съм единственият син на търговеца на вина Гарние, на улица дьо Сен.

— Е добре, господин Гарние, няма да отивам вече у госпожица Сансон. Бъдете мой приятел.

— До гроб! Сбогом, господине!

— Сбогом, бъдете щастлив.

Пет минути след излизането на Гарние дойде Патю. Разказах му случката, той смяташе, че съм постъпил като герой.

— Разбира се — каза той, — аз не бих действувал другояче, но сигурно не бих се държал като Гарние.

Приблизително по това време граф Дьо Мелфор, полковник на орлеанския полк, ме помоли чрез Камила, сестрата на непосещаваната повече от мен Коралина, да отговоря посредством моята кабала на два въпроса. Написах два мрачни, но красноречиви отговора, запечатах ги и ги дадох на Камила, която ме помоли да отида на следващия ден с нея на едно място, което тя не можеше да ми назове. Съгласих се и се отправихме към Поле Роял, където по една малка стълба той ме заведе до покоите на госпожа херцогинята Шартр. След като чакахме около четвърт час, херцогинята дойде и благодари най-любезно на Камила, задето ме е довела. След това се обърна към мен и ми каза с много благородство, но и доста благосклонно, че доста се затруднявала с отговорите ми. Тя бе взела същите и ги държеше в ръка. В началото се почувствувах смутен от това, че въпросите произлизаха от Нейно Величество, но след това й казах, че аз наистина зная да поставям кабалата, но не притежавам способността да я тълкувам и ако тя има добрината да ми постави нови въпроси, отговорите биха могли да й станат по-ясни. Ето защо тя написа всичко, което не разбираше и което желаеше да узнае.

— Госпожо, вие трябва да си направите труда да зададете въпросите поотделно, защото кабалистичният оракул не отговаря едновременно на два въпроса.

— Е, тогава поставете сам въпросите!

— Ваше Височество ще ме извини, но всичко това трябва да бъде написано от вас собственоръчно. Представете си, госпожо, че вие говорите на някакъв умен дух, който знае всичките ви тайни.

Тя започна отново да пише и постави около седем или осем въпроси. Прочете ги внимателно още веднъж и след това каза с благороден и едновременно доверителен тон:

— Господине, бих желала да съм сигурна, че освен вас никой няма да узнае това, което съм написала тук.

— Госпожата може да разчита на моята чест.

Прочетох внимателно въпросите и видях, че нейното желание беше оправдано, бях даже на мнение, че не биваше да поставям хартията в джоба си, защото бих я загубил и можех да изложа нея и себе си.

— Необходими са ми, госпожо, три часа, за да свърша работата, и бих желал Ваше Височество да бъде напълно спокойна. Ако имате някакво друго занимание, можете да ме оставите тук сам, но не бива да бъда смущаван от никого. Щом бъда готов, ще запечатам всичко. Ваше Величество нека благоволи да каже кому трябва да предам писмото.

— Лично на мен или на госпожа Дьо Полиняк[1] ако я познавате.

— Да, госпожо, имам честта да я познавам.

Херцогинята ми даде една малка запалка, за да запаля една свещ и се отдалечи с Камила. Останах сам при заключени врати, а три часа след това дойде госпожа Дьо Полиняк. Току-що бях привършил и тя получи книжата.

Херцогиня Дьо Шартр, дъщеря на принц Конти, беше тогава на двадесет и шест години. Тя притежаваше онзи особен ум, който прави една жена достойна за обожаване. Беше подвижна, без предразсъдъци, весела, шеговита и обичаше шеги и забавления, които предпочиташе пред дългия живот. „Накъсо“ беше думата, която бе постоянно в устата й. Освен това, беше добра, щедра, търпелива, снизходителна и постоянна във всичките си склонности. Беше красива, но се държеше лошо и се присмиваше на танцмайстора Марсел, който искаше да я отучи от държането й. При танцуване издаваше главата си напред, кривеше главата си навътре, но въпреки това беше прелестна. За нещастие, имаше пъпки на лицето си, които се отразяваха върху красотата й. Мислеше се, че произлизат от болест на черния дроб. В действителност обаче това беше лоша кръв, която после причини смъртта й, на която херцогинята до последния си миг правеше напук.

Въпросите, които тя отправи към оракула ми, се отнасяха до сърдечни работи, но между другото, искаше също да знае, как би могла да отстрани загрозяващите я малки пъпки.

Гадателските ми изрази бяха неясни по всички точки, по които не познавах по-подробно обстоятелствата, но говореха ясно и недвусмислено относно болестта й и по такъв начин й станаха приятни и необходими.

На другия ден, както и очаквах, Камила ми писа писмо, в което ме молеше да оставя всичко и да бъда в пет часа в Пале Роял в същата стая, в която ме беше оставила предишния ден. Точно навреме бях там. Един стар камердинер, който ме чакаше, се отдалечи веднага и пет минути след това видях да влиза прелестната принцеса. След като ми направи мил комплимент, тя извади всичките ми отговори от джоба си и ме попита дали имам работа.

— Ваше Височество може да бъде уверено, че никога няма да имам по-належаща работа от тази да ви слушам.

— Много добре, аз също няма да излизам и ще работим заедно.

След това ми показа множество въпроси, които беше написала, последните се отнасяха до различни предмети, но преди всичко до лечебното средство против малките пъпки. Това, което беше направило моя оракул ценен, беше нещо, което никой не можеше да знае. Бях направил предположенията си и бях отгатнал правилно, но и да не бях отгатнал, би било все едно. Бих имал същите неприятности, а аз разбирах достатъчно от медицина, за да зная, че опитът да се отстрани насилствено една кожна болест чрез външни средства, би могло да й струва животът.

Нужна ми беше най-малко седмица, за да я излекувам поне привидно от нейната болест, но за едно основно излекуване беше необходимо да бъде лекувана в продължение на една година точно по определени предписания.

Прекарахме три часа в задаване въпроси на оракула. Беше любопитна, дали гадателят знае това със сигурност и се съгласи на всичко — осем дни по-късно всички отвратителни пъпчици бяха изчезнали.

Накарах я да взема всекидневно едно слабително средство, предписах й какво да яде и й забраних всякакви средства за разхубавяване; напротив, препоръчах й да се измива сутрин и вечер с вода от живовляк. Скромният гадател заповяда на принцесата да предприеме същите измивания на всички места, на които желае да постигне същите резултати и принцесата се подчини.

Посетих операта едва в деня, когато принцесата се показа там с гладка и розова кожа. След операта тя се разхождаше, придружена от знатни дами, в голямата алея на Пале-Роял, където беше поздравена радостно от всички присъствуващи. Забеляза ме и ме удостои с една усмивка. Само Камила, господин Дьо Мелфор и госпожа Дьо Полиняк знаеха, че аз бях гадателят на принцесата. Успехът ме направи горд, но още на следния ден се явиха отново няколко пъпчици по хубавата кожа на прелестната жена и аз веднага получих заповед да отида в Пале-Роял.

Старият камердинер ме въведе във великолепен будоар, до който се намираше кабинет с вана. Скоро се появи херцогинята, но изражението й беше малко тъжно, понеже имаше пъпчици по челото и брадата. В ръката си държеше листче с един въпрос за моя гадател, и тъй като въпросът беше къс, реших да й направя удоволствие и да я оставя да намери сама отговора. Нанесените от принцесата числа я укоряваха, че е пренебрегнала предписания й начин на живот, и тя призна, че е пила ликьор и е яла шунка.

Но беше съвсем учудена, че е намерила отговор, защото не можеше да разбере как последният е могъл да произлезе от редица числа. Една от нейните придворни влезели и й пошепна нещо на ухото; тя заповяда да я почака един миг навън, след това се обърна към мене и каза:

— Предполагам, че ще ви бъде неприятно, господине, да видите тук един ваш приятел, който е толкова тактичен, колкото и мълчалив.

С тези думи тя постави бързо в джоба си всички листове, които не се отнасяха до болестта й.

Видях да влиза един мъж, когото взех буквално за ратай в обор, беше граф Мелфор.

Принцесата му каза:

— Вижте, господин Казанова ме научи на кабалата!

Едновременно тя му показа отговора, който бе намерила сама, графът не искаше да повярва. Тогава тя извика:

— Е, добре, трябва да го убедим; какво да запитам?

— Каквото Ваше Височество желае.

Тя помисли един миг, след това извади от джоба си една кутийка от слонова кост и написа: „Кажи ми, защо тази помада не оказва вече никакво действие върху мен?“

Тя нареди пирамидата, редиците числа и ключовете, както й бях показал. За да получи отговора, аз я бях научил да прави събирания и изваждания, които изглеждаше, че произлизат от числата, но в действителност бяха напълно произволни. След това й казах да преведе числата в букви; самият аз излязох навън под някакъв предлог. Когато мислех, че би могла да бъде готова с превеждането, влязох отново и намерих принцесата извънредно учудена:

— О, какъв отговор, господине!

— Фалшив, може би — но, госпожо, това може да се случи.

— Фалшив? Божествен! Той гласи: помадата действува само върху кожата на жена, която още не е раждала.

— Съвсем не намирам отговора странен, госпожо.

— Та вие не знаете, че това е помадата, която абатът Дьо Бросе ми даде преди пет години и която тогава ме излекува, това стана десет месеца, преди да родя херцог Дьо Монпансие. Бих дала всичко, за да мога да се науча да съставят сама тази възвишена кабала.

— Как? — извика графът, — това е онази помада, историята на която аз зная?

— Точно тя.

— Това е необикновено.

— Бих искала да поставя още един въпрос, отнасящ се до една жена, чието име не желая да назова.

— Кажете: жената, за която мисля.

Тя зададе въпроса: „От каква болест страда тази жена?“

Накарах я да напише числата и наредих така, щото тя получи, отговора: „Тя иска да вразуми мъжа си“.

Херцогинята нададе висок вик на учудване. Понеже беше вече много късно, поисках да си отида, но господин Дьо Мелфор беше говорил междувременно с Нейно Височество и ми каза, че ще излезем заедно. Така и направихме и по пътя той ми каза, че кабалистичният отговор относно помадата бил направо изумителен; разказа ми следното: „Госпожа херцогинята, колкото красива и да била, имала по лицето си толкова много пъпчици, че херцогът се отвращавал от тях и не можел да си наложи да я прегърне като съпруга; така бедната херцогиня чезнела в напразен копнеж за майчинство. Абат Дьо Бросе я излекувал с тази помада и тя отишла с гладко като коприна лице в ложата на кралицата във френския театър. Отсреща, в ложата на краля, се намирал херцог Дьо Шартр, който съвсем не подозирал, че жена му е в театъра, понеже тя рядко го посещавала. Без да познае херцогинята, той я намерил красива и се осведомил коя е дамата. Казали му. Той не искал да повярва, напуснал ложата на краля, отишъл при жена си, поздравил я и още същата нощ наредил да й съобщят за посещението му. Резултатът бил, че госпожа херцогинята родила девет месеца по-късно херцог Дьо Монпансие; последният бил сега на пет години и напълно здрав. През цялото време на бременността херцогинята запазила красиво лицето си, но веднага след раждането пъпчиците се появили отново и помадата не действувала вече“. След като ми разказа тази история, графът извади от джоба си една кутия от костенуркова черупка със съвсем верния портрет на херцогинята и ми каза:

— Нейно Височество ви моли да приемете портрета й, а ако искате да му се постави също и рамка, то моли да приемете също и това.

Това беше един фишек от сто луи. Взех кутията и стоте луи и помолих графа да предаде на херцогинята моята дълбока благодарност. Не поставих никога портрета в рамка, защото тогава имах нужда от пари за други неща.

След това херцогинята ми оказа няколко пъти честта да ме повика, но за излекуването й от нейното страдание не стана вече дума — тя не беше в състояние да пази нужната диета. Понякога ме оставяше да работя пет или шест часа непрекъснато, ту в единия ъгъл, ту в другия; при това тя непрестанно излизаше и се връщаше. С обяд и вечеря ме снабдяваше посредством добрия стар камердинер, който не си отваряше никога устата.

Кабалата засягаше само тайни въпроси, върху които тя от любопитство искаше да научи подробности. Тя често откриваше истини, за които аз самият не знаех нищо. Искаше да й открия тайната, но никога не настояваше. Обаче накарала господин Дьо Мелфор да ми каже, че ако се съглася да я посветя в тайната, то тя щяла да ме снабди със служба с двадесет и пет хиляди ливри годишен доход. За жалост това беше невъзможно. Бях лудо влюбен в нея, но не си позволих никога да й дам възможност да забележи това: моята суетност задържаше любовта ми. Страхувах се да не бъда унизен от гордостта й — а може би и с право. Знам само това: съжалявам и досега, че съм се поддал на този глупав страх. Във всеки случай се ползувах от редица привилегии, които може би тя би отказала, ако беше узнала за любовта ми.

Един ден поиска да узнае чрез моята кабала дали ракът на гърдата на госпожа Дьо ла Поплиниер може да бъде излекуван. Накарах я да отговори, че дамата няма никакъв рак, а е напълно здрава.

— Как? — извика тя. — Цял Париж вярва това и тя вика един след друг всички лекари. Но няма значение, аз вярвам на кабалата!

Същия ден тя срещнала при двора херцог Ришельо и му казала, че знае положително, че госпожа Дьо ла Поплиниер съвсем не е болна. Маршалът, който беше посветен в тайната, й казал, че се лъже. Тя обаче му предложила бас на сто хиляди франка. Аз потреперих, когато херцогинята ми разказа това и я попитах уплашено:

— Той прие ли баса?

— Не, но остана учуден и сигурно, както знаете, той трябва да е посветен.

Три или четири дни по-късно тя ми каза с триумфиращо изражение, че господин Дьо Ришельо й признал, че мнимият рак бил само хитрост, за да предизвика съчувствието у съпруга й, при когото тя много искала да се върне. Сетне ми разказа, че маршалът й бил казал, че на драго сърце би платил хиляда луи, за да узнае как тя е открила истината.

— Ако искате да получите хилядата луи — каза ми тя, — то аз ще му кажа всичко.

— Не, не, госпожо! Моля ви коленопреклонно да не правите това.

Страхувах се от някоя клопка. Познавах маршала като буйна глава, а историята за дупката в стената, през която кавалерът намерил достъп до дамата си, беше известна на цял Париж. Господин Дьо ла Поплиниер беше допринесъл сам тя да се разгласи публично, като отказваше да види отново жена си и й даде само една рента от дванадесет хиляди франка годишно.

Херцогиня Дьо Шартр бе съчинила прелестни стихове за тази случка, които не бяха известни никому извън нейния интимен кръг, освен краля. Последният много я обичаше, макар че тя често му правеше груби забележки в лицето. Един ден например го запитала дали е вярно, че пруският крал щял да дойде в Париж. Людвиг й отговорил, че слухът не почива на никакво основание.

— Съжалявам много, защото умирам от желание да видя един крал — извикала тя.

Брат ми беше нарисувал междувременно доста картини и се реши да покаже една от тях на господин Дьо Марини и един хубав ден ние се отправихме у високопоставения господин, които живееше в Лувъра. Там всички художници му правеха посещение. Бяхме първи тази сутрин и чакахме в една зала непосредствено до покоите появяването му. Картината беше изложена; тя представляваше едно сражение по типа на Бургинион[2]. Първият посетител, който дойде, се спря пред картината, разгледа я внимателно и продължи, като каза: „Лоша“!

Миг след това дойдоха двама нови посетители, видяха картината и казаха, смеейки се: „Работа на ученик!“

Аз погледнах скришом брат си, който стоеше до мен. Изпотил се беше. Не мина и час, залата беше пълна с хора и всеки се шегуваше със злощастната картина. Бедният ми брат се чувстваше окончателно пропаднал и благодареше на бога, че поне никой не го познава.

Тъй като го съжалявах, станах, за да отида с него в друга зала и казах, за да го утеша, че господин Дьо Марини ще дойде и ще намери картината му хубава. Тогава това ще бъде отмъщението за всички обидни забележки. За щастие той не бе на същото мнение и ние излязохме бързо; качихме се на файтон и отпътувахме към вкъщи, където заповядахме на нашия слуга да прибере отново картината.

Когато злощастната картина бе вече у нас, моят брат направи от нея истинско бойно поле, тъй като я прободе на двадесет места с шпагата си. След това взе решението си да постави веднага работите си в ред, да напусне Париж и изучава другаде изкуството, което той обожаваше. Решихме да заминем за Дрезден.

Два или три дни преди сбогуването ми с моя прелестен Париж, обядвах сам у швейцареца при вратата Фойан в Тюйлери. Той се казваше Конде. След яденето неговата хубава жена ми даде сметката, в която всичко бе пресметнато на двойна цена. Обърнах й внимание, но тя отразя накъсо, че не може да отстъпи нито хелер. Платих, но понеже сметката бе подписана с думите госпожа Конде, то взех перото и след името Конде написах: Labré[3]. Оставих сметката на масата и излязох.

Без да мисля за моята кожодерка, отидох да се разхождам в една алея, когато внезапно един малък човек, с шапка накривена на лявото ухо, с огромен букет на бутониерата и дълга шпага отстрани, се приближи към мен с безсрамно изражение и каза направо, че има желание да ми пререже гърлото.

— О, хлапе, за тази цел трябва да се качите на кон. А пък аз ще ви отрежа ушите.

— По дяволите, господине!

— Без простащини! Нужно е само да дойдете с мен; веднага ще ви подредя.

Отправих се с бързи крачки към Звездата и тъй като там нямаше никой, внезапно се обърнах и го попитах какво иска и защо ме напада.

— Аз съм рицарят Дьо Талви, вие сте обидили една честна жена, която аз покровителствувам. Пригответе се!

С тези думи извади своята дълга шпага. Аз направих същото, нападнах и го раних в гърдите.

Той отскочи назад и извика, че съм го наранил по подъл начин.

— Лъжеш, простако, и признай, че лъжеш или ще те промуша!

— Не! Не! Та аз съм ранен; но ще искам реванш от вас, а ударът ще бъде преценен от арбитър.

— Жалко дрънкало! Ако не си доволен, ще ти отрежа ушите.

Оставих го. Бях убеден, че ударът ми беше напълно правилен, защото той държеше шпагата в ръката си преди мен и ако не се предпази веднага, то аз не бях длъжен да му напомням за това.

Към средата на август отпътувах с моя брат от Париж, където беше прекарал две години, беше се забавлявал добре и не бе имал друга неприятност, освен недостига понякога на пари. Ние пътувахме през Мец, Майнц и Франкфурт и към края на същия месец пристигнахме в Дрезден. Майка ни ни прие с най-нежна любов и беше възхитена, че ни вижда. Брат ми прекара в този хубав град четири години, отдаден на непрекъснато изучаване на изкуството си; той копираше в Курфюрстската галерия всички красиви бойни картини на най-големите майстори.

Върна се в Париж едва когато се беше уверил, че може да се противопостави на критиката. По-късно ще разкажа как пристигнахме там почти по едно и също време.

Животът, който водих до края на карнавала 1753 година в Дрезден, не предлага нищо особено. За да доставя удоволствие на артистите, и особено на моята майка, аз съставих една трагикомедия, в която се явяваха двама арлекини. Това беше една пародия на „Братята-врагове“ на Расин. Кралят се смя сърдечно на комичните шеги, с които бе изпълнена моята творба, а аз получих от него великолепен подарък. Той обичаше разкоша и беше разточителен и в тази си склонност намери отличен помощник в лицето на прочутия граф Брюл[4].

Скоро след това отпътувах от Дрезден. Оставих там моята скъпа майка, моя брат и моята сестра, която се бе омъжила за дворцовия учител по пиано Петер Аугуст. Той умря преди две години и остави своята вдовица в добро материално положение и семейство — в щастие.

Пребиваването ми в Дрезден остави в паметта ми спомени за една любовна връзка, от която, както и от други по-рано, се освободих чрез шестмесечно въздържане. Често съм мислил върху това, че по-голямата част от живота си съм прекарал в стремежа да се разболея, и след като постигах целта си, също така ревностно бързах да си възстановя здравето. И в двете успявах еднакво добре, но днес (тъй като в това отношение се радвам на съвършено здраве) скърбя, че не мога повече да се разболявам; старостта, тази жестока и неизбежна болест ме принуждава въпреки волята да бъда здрав. Болестта, за която говоря и която ние италианците наричаме глупаво френската болест, защото с пълно основание можем да претендираме, че ние сме я въвели най-напред, тази болест не съкращава живота, макар че остава незабележими следи. Тези белези, които може би са по-малко достойни, отколкото тези, придобити по бойното поле на Марс, не бива да предизвикват съжаление у носителя им, ако ги е спечелил с удоволствие.

В Дрезден имах често случай да виждам краля, обичах и неговия министър Брюл, защото той притежаваше двойната тайна да бъде още по-разточителен от своя господар и да осъществява всяко негово желание.

Никога никой монарх не е бил такъв върл враг на спестовността. Той се смееше на хитреците, които го крадяха и изразходваше много, за да може много да се смее. Понеже не беше достатъчно духовит, за да може да се смее на глупостите на други князе и на комичността на човешкия род, то той поддържаше четирима шутове. В Германия те биват наричани глумци, макар че тези изпаднали хора обикновено са по-умни отколкото своите господари.

Тези шутове са назначени официално да разсмиват своите господари чрез всевъзможни шеги, обикновено това са отвратителни кривения на лицето или безобидни грубости.

Но понякога тези професионални глумци придобиват такова влияние върху своите господари, че са в състояние да издействуват от тях значителни благоволения за лица, за които се интересуват. Поради това първите семейства се отнасят с тях извънредно добре. Кой човек не е бил принуден от нуждата да извърши низости? Не казва ли Агамемнон у Хомера, че те са били в положение да трябва да извършат такива? А тези господа са живели отдавна преди нас. С това, изглежда, се доказва, че във всички времена хората са били ръководени от един и същи нагон, а именно от егоизма. Греши се, когато се казва, че граф Брюл бил във вреда на Саксония, понеже той беше само верен изпълнител на желанията и склонностите на своя господар. Той остави децата си в бедност и с това неговата памет е достатъчно оправдана.

Дрезден имаше най-блестящия двор, който някога е съществувал в Европа. Изкуствата се намираха в разцвет. Но изтънченост нямаше. Защото крал Август не беше галантен, а саксонците не са склонни към изтънченост, щом като техният владетел не им даваше пример.

В Прага, където не мислех да пребивавам дълго, отправих само едно писмо на оперния импресарио Локатели; след това направих посещение на една стара позната — госпожа Морели, която обичах и у която намерих за два или три дни всичко, за което жадуваше сърцето ми. В момента, когато исках да отпътувам, срещнах на улицата моя приятел Фабрис, който беше тогава полковник. Той ме принуди да обядваме заедно. Прегърнах го и му обясних, че трябва да замина веднага. Напразно! Трябваше да отстъпя и по-късно бях възхитен, че съм направил това, тъй като прекарахме великолепно деня. Фабрис жадуваше за война и неговите желания се изпълниха след две години. В тази война той спечели голяма слава.

Трябва да кажа още една дума за Локатели. Той беше един оригинален човек, който заслужаваше да бъде опознат. Всеки ден поддържаше трапеза от тридесет прибори и гостите се състояха от негови артисти и артистки, танцьори и танцьорки, както и няколко приятели. Той председателствуваше с благородно достойнство апетитните пиршества, тъй като доброто ядене беше негова страст. Ще има пак случай да говоря за него, когато дойдем до моето пътуване в Русия.

Бележки

[1] Йоланда, княгиня Полиняк, интимна приятелка на кралицата Мария-Антоанета; по време на френската революция тълпата разнася главата й, набодена на копие и я показва на затворената в Гамъл кралица. — Б.пр.

[2] Куртоаз, наречен Бургинион, френски художник на бойни сражения с оригинален характер (1621–1676). — Б.пр.

[3] Labré — френски художник, на бойни сражения (1621–1676). — Б.пр.

[4] Граф Хенрих Брюл (1700–1763), всесилен пръв министър на Август III, курфюрст на Саксония и крал на Полша, който е съсредоточавал в ръцете си цялата власт. — Б.пр.