Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (44)

Глава двадесет и трета

Вечеря с френския посланик Де Берни. Едно предложение от М.М., което аз приемам. Последици. Ч.Ч. ми изневерява, но аз не мога да се оплача от това.

Срещата, която уговорих с моята любима М.М. ме изпълни с най-голяма радост и като че ли трябваше да бъда щастлив. Но не бях щастлив. Откъде идваше тогава безпокойството, което ме измъчваше? Откъде идваше то? От моя погубен навик да играя. Тази страст беше дълбоко вкоренена в мен: да се живее и да се играе беше за мен едно и също, тъй като не можех да държа банка в Ридото, само залагах и загубих преди обяд и вечеря. Това ме направи нещастен. Естествено човек можеше да ме запита: та защо играеш? Ти нямаше нужда, тъй като не ти липсваше нищо и имаше толкова пари, че можеше да задоволиш всяка своя прищявка. Този въпрос би ме поставил в затруднение, ако не беше в характера ми да говоря истината. Ето, господа любопитни, ако не играех въпреки пълната сигурност, че ще загубя, макар че никой може би не е бил по-чувствителен от мен към загубите, то това се дължеше на моето скъперничество. Обичах харченето, даже прахосването, но сърцето ме болеше, когато трябваше да изразходвам пари, които не са спечелени от игра. Това е отвратителен недостатък на моя характер и не искам да го оправдавам. Както и да е, през четирите дни на очакването загубих всички пари, които бях спечелил чрез М.М.

В жадувания ден се отправих за моето казино, където в уговорения час дойдоха М.М. и нейният приятел. Щом той свали маската си, тя ми го представи по всички правила.

— Имах силно желание — каза посланикът — да подновя познанството си с вас, тъй като, както ми каза мадам, ние се познаваме от Париж.

При тези думи ме погледна изпитателно, за да си припомни срещата ни. Поясних му, че ние не сме говорили никога, тъй че едва ли е виждал достатъчно лицето ми, за да си припомни чертите ми.

— Имах честта да се храня с Ваше Превъзходителство у господин Де Мочениго, но вие бяхте зает цялото време с пруския посланик и аз нямах щастието да привлека вниманието ви нито за момент върху себе си. Тъй като след четири дни трябваше да отпътувате за Венеция, то вие бързахте и се сбогувахте почти веднага след яденето. Оттогава не съм имал повече честта да ви видя.

— Сега си спомням — извика той, — спомням си, че запитах някого дали вие не сте секретар на посолството. От днес вече няма да се забравим, тъй като мистериите са от такова естество, че те трябва да създадат едно трайно интимно отношение помежду ни.

Рядката двойка се разположи удобно и скоро седнахме на масата. Естествено прислужването поех аз. Министърът беше изтънчен гастроном, той възприе вината ми за отлични и се зарадва, когато чу, че ги набавям от граф Алгароти. Последният беше известен с това, че притежава най-добрите изби.

Моята вечеря беше вкусна, изобилна и разнообразна и аз прислужвах на красивата двойка като частно лице, което има за гости своя княз и неговата любима. Видях М.М. очарована от моето почтително държане към нея и от моите забележки, които караха посланика да ме слуша с голям интерес. Макар че както подобава на първа среща, тонът на разговора беше по принцип сериозен, той не изключваше фин хумор, а в тази област господин Де Берни беше французин в пълния смисъл на думата. Пътувал съм много и съм изучавал хората както индивидуално, така и групово, но истинска общителност съм намирал само у французите, защото единствено те умеят да се шегуват, а финият и изтънчен хумор оживява разговора, прави обществото приятно.

Весели думи придружаваха хубавата вечеря през цялото време, любезната М.М. насочи умело разговора върху романтичния случай, чрез който се бе запознала с мен. По този повод ние заговорихме съвсем естествено за моята страст към Ч.Ч. и тя даде за прелестното момиче едно извънредно интересно описание, което посланикът слушаше толкова внимателно, като че ли никога не бе виждал Ч.Ч. Това спадаше в неговата роля, тъй като не му бе известно, че знаех, че той е наблюдавал от своето скривалище глупава ми нощна среща с нея. Той каза на М.М., че би му доставило най-голямо удоволствие, ако тя я беше взела със себе си на нашата вечеря.

— Бих се изложила — отговори хитрата калугерка, — на много голяма опасност и рискът би бил много голям. Но, — продължи тя, като се обърна благородно и любезно към мене, — ако ви е приятно, мога да ви събера с нея в моето казино на вечеря, тъй като ние спим в една и съща стая.

Това предложение много ме учуди, но моментът не беше удобен да оставя да се забележи учудването ми.

— Удоволствието човек да бъде с вас, многоуважавана — възразих аз, — не може да се сравни с нищо друго. Все пак признавам, че срещу едно подобно благоволение не бих бил нечувствителен.

— Тогава ще помисля за това.

— Но — каза сега посланикът, — мисля, че ако взема участие в срещата и аз, бихте направили добре да я предупредите.

— Това не е нужно — казах аз, — тъй като ще й пиша да извърши сляпо всичко, което мадам ще й каже. Ще изпълня това си задължение още утре.

След това помолих посланикът да бъде снизходителен към едно петнадесетгодишно момиче, което няма още никакъв житейски опит. И му разказах историята на О’Морфи, която му направи голямо удоволствие. Помоли ме да му покажа портрета й и ми съобщи, че тя е все още в Еленовия парк и кралят, от когото тя има вече дете все още е възхитен от нея. В осем часа^[1] моите гости се сбогуваха много доволни и аз останах сам в моето казино.

За да изпълня обещанието си, дадено на хубавата калугерка, на следната сутрин писах на Ч.Ч. Предадох писмото на Лаура и отидох в казиното в Мурано, където икономката ми връчи следното писмо от моята М.М.

„Не бих могла да се надявам на спокойна нощ, скъпо съкровище, ако не освободя душата си от известни угризения, които я измъчват. Може би ти се съгласи с плана да вечеряме четирима с нашия приятел само от учтивост. Бъди откровен, мое сърце, тъй като, ако срещата не ти е приятна, ще я отменя веднага, без ни най-малко да те изложа. Разчитай на мен! Но ако чистосърдечно си съгласен, то всичко ще стане съгласно уговореното. Вярвай ми, обичам твоята душа по-силно от твоето сърце, исках да кажа твоята личност. Адио!“

Нейният страх беше естествен, но един фалшив срам ме възпираше да взема думата си обратно. М.М. ме познаваше добре и като опитен психолог ме хвана на слабото ми място.

Отговорих й следното:

„Очаквах писмото ти, мила приятелко, в това сигурно не се съмняваш, защото познавайки ме основно, трябва да знаеш, че и аз те познавам. Да, познавам твоя ум и знам каква представа трябва да си си съставила за моя, защото чрез моите софизми съм се показал пред теб в цялата си слабост и раздразнителност. Изкупувам това, мила приятелко, при мисълта, че се съмняваш в мен и поради това твоята нежност трябва да е малко поотслабнала. Моля, забрави моите своенравности и повярвай, че за в бъдеще моята душа ще бъде винаги в съзвучие с твоята. Уговорената вечеря трябва да се състои, тя ще бъде за мен едно удоволствие, но позволи ми да ти кажа, че дадох съгласието си повече от благодарност, отколкото от учтивост. Ч.Ч. е млада и съвсем няма да ми е приятно, ако започва да се учи как да се движи в общество. В кое училище би могла тя да се научи по-добре отколкото под твоето настойничество? Предоставям я на теб и ще ми направиш удоволствие, ако за в бъдеще й посвещаваш приятелските си грижи и удвоиш към нея добрината си, ако това изобщо е възможно. Опасявам се само, че ще я убедиш да стане калугерка, ако това стане, ще бъда вечно неутешим. Твоят приятел ме плени напълно, той е един разумен и прелестен човек.“

По този начин се поставих доброволно в невъзможност да отстъпя, но поради познанията ми на човешкото сърце през главата ми минаха множество мисли. Разбрах лесно, че посланикът без съмнение беше влюбен в Ч.Ч., че той беше говорил с М.М. за това и че последната не беше в състояние да попречи на неговата любов. Естествено като вярна ученичка на господин посланика тя трябваше да се съгласи с всичко, което можеше да поощри неговата страст. Разбира се, без моето съгласие не можеше нищо да направи и работата й се бе сторила твърде трудна, за да ми предложи срещата по такъв начин. Те постъпиха така, като че ли без особено намерение насочиха разговора за това, а аз от учтивост, а може би и от убеждение одобрих плана и по този начин влязох в мрежата им. Посланикът, чиято професия беше интригантството, беше постигнал напълно своята цел. Захапах примката точно както той искаше. И не ми оставаше нищо друго, освен да направя весело лице на лошата шега, било за да не изглеждам като някакъв глупав дебелак, било, за да не се покажа неблагороден към един човек, който ми бе засвидетелствувал нечувано благоволение. Но резултатът от цялата тази коварна игра явно щеше да бъде охлаждане на чувствата ми както към едната, така и към другата ми любовница. Всичко това М.М. беше почувствувала съвсем вярно след завръщането си вкъщи и за да се запази и предотврати всяка опасност, тя ми пишеше веднага, че би провалила плана, ако не го одобря, но тя знаеше предварително, че няма да приема предложението й. Суетността е по-силна от ревността. Тя забранява на онзи, който не иска да мине за глупав, да се покаже ревнив, особено пред такива, у които липсата на тази ниска страст изпъква очебиещо.

На следния ден отидох доста рано в казиното и намерих там посланика, който ме прие най-приятелски. Той ми каза, че ако ме бе познавал в Париж, би ме въвел лесно в двора, където според него бих създал щастието си. Когато днес мисля случайно за това, си казвам: възможно е, но какво бих спечелил. Като много други вероятно и аз бих станал жертва на революцията. Същото би постигнало безсъмнено и него, ако съдбата не му бе определила да умре през 1794 г. в Рим. Той умря богат, но нещастен, ако не е променил преди смъртта своите разбирания, но не вярвам в това. Запитах то дали му харесва Венеция, а той ми отговори, че се чувствува много добре, тъй като се радва на отлично здраве и срещу много пари може да си достави по-добре от другаде всички удоволствия от живота.

— Съмнявам се дали ще ме оставят още дълго време на поста ми тук. Но, моля, запазете това за себе си, не бих желал да огорчавам М.М.

Водехме още такива тъй да се каже доверителни разговори, когато влязоха М.М. и нейната млада приятелка. Последната силно се изненада, като ме видя с друг господин. Но я насърчих, като я посрещнах най-нежно, а тя се успокои напълно, когато видя, че непознатият беше възхитен да чуе, че на отправения му към нея комплимент тя отговори с хубав френски език. Това даде възможност на двамата да възхвалят познанията и умението на учителката, от която тя бе научила тъй добре езика.

Ч.Ч. беше очарователна. Нейният оживен и все пак скромен поглед като че ли ми казваше: ти трябва да бъдеш мой! Едновременно с това исках да я видя да блести и това двойно чувство ми помогна да превъзмогна една позорна ревност, която би ме завладяла. Насочвайки разговора на теми, за които знаех, че е запозната с тях, й дадох възможност да прояви своя естествен ум, а аз имах задоволството да я видя, че блести.

Отрупана с одобрение и ласкателства, разгорещена от израза на задоволство, което тя четеше в моите погледи, Ч.Ч. се стори на господин Де Берни като същинско чудо. А аз — странни противоречия на човешкото сърце — радвах се на това и едновременно изтръпвах, че той може да се влюби в нея.

Каква загадка: помагах аз сам в едно дело, в което бих убил всеки, който би посмял да вземе участие в него.

По време на яденето, което беше достойно за някой крал, посланикът отрупа Ч.Ч. с всичкото възможно внимание. Ум, веселие, благоприличие и добър тон ръководеха нашата компания, те не изключваха онези шеговити забележки, с които френският дух умее да украси всички разговори.

Един критичен наблюдател, който, без да ни познава, би поискал да отгатне дали беше намесена и любовта, би предположил може би нещо подобно, но никога не би могъл да го твърди със сигурност. М.М. се отнасяше към посланика само с тона и държанието на една приятелка. Към мен проявяваше безупречно внимание, а към нейната Ч.Ч. нищо друго, освен сестринска нежност. Господин Де Берни беше към М.М. любезен, учтив и благосклонен, но това не му пречеше да проявява непрекъснато голям интерес към всяка забележка на Ч.Ч., като я поставяше в благоприятна светлина, и със своето одобрение всеки път се обръщаше към мен. Най-добре играеше ролята моята млада приятелка. Последната отговаряше на натурата й, а тя беше красива, така че Ч.Ч. трябваше да бъде очарователна.

Прекарахме пет приятни часа. Особено посланикът, изглежда, се забавляваше отлично. Върху лицето на М.М. личеше израз на радост от нейното дело, а аз прикривах лицето си на доволен критик. Ч.Ч. светеше от удоволствие, че се е харесала на всички ни, вероятно беше примесена и искра от суетност поради това, че посланикът се занимаваше изключително с нея. Тя ме гледаше усмихната и аз разбрах напълно езика на нейната душа. Искаше да ми каже, че схваща напълно разликата, която съществува между това общество и онова, в което нейният брат се бе държал тъй грубо.

След полунощ беше време да прекъснем. Господин Де Берни започна да прави комплименти. Той благодари на М.М., че му е дала най-приятната вечеря, каквато някога е преживял и с това я принуди да му предложи подобна за по следния ден. Той направо ме попита дали на мен такава вечеря не би направила същото удоволствие, както на него. Можеше ли да се съмнява в съгласието ми? Не вярвам, още повече че трябва да се считам за задължен да бъда любезен с него. Разделихме се най-сърдечно.

Когато на следната сутрин размислих върху тази образцова вечер, разбрах лесно какъв край щеше да има цялата работа. Посланикът дължеше щастието си на красивия пол, тъй като той притежаваше във висша степен изкуството да внушава любов. И тъй като по природа беше много чувствен, той имаше сметка от това, понеже възбуждаше страсти, а това му доставяше наслади, които да отговарят на неговата изтънчена природа. Виждах, че е влюбен до полуда в Ч.Ч., а съвсем не ми изглеждаше като човек, който би се задоволил само с възхищението от нейните хубави очи. Съвсем сигурно, мислех си аз, той има определен план, чието изпълнение ще трябва да поеме М.М., колкото и искрена да е нейната любов към мен. При това тя ще се държи толкова умело и изискано, че вероятно, ще ми липсват съществени доказателства. Макар че не чувствах никаква склонност да продължавам повече играта, която можеше да се изисква от мен, предвиждах, че накрая аз ще бъда измаменият и че моята бедна Ч.Ч. ще стане жертва на един фокус. Не можех да се реша нито да стане това доброволно, нито да попреча на изпълнението на плана. Също не считах моята малка жена способна на някаква постъпка, която не би ми харесала и затова се чувствах полусигурен, като разчитах на това, че съществуват доста трудности, за да я прелъсти. Глупаво внушение! Суетност и фалшив срам ми пречеха да прибегна до здравия си човешки разум. Цялата интрига ме постави в един вид треска, тъй като се страхувах от последиците и все пак любопитството ме възбуждаше до такава степен, че сам ускорих развитието. Знаех, че второто издание на вечерята няма да бъде в никакъв случай повторение на същата комедия, предвиждах, че ще има твърде съществени изменения.

За да бъда кратък — мислех, че честта ми изискваше да не променям държанието си. От мен зависеше да дам тон и аз си поставих за задача да приложа цялата си мъдрост, за да осуетя намеренията им.

Всички тези разсъждения ми вдъхваха известна самоувереност, да треперя ме караше само неопитността на Ч.Ч., защото въпреки всички познания, които беше придобила напоследък, тя все пак беше още начинаеща. Тя можеше да мисли, че е задължена да бъде учтива, а с тази й вяра можеше да се злоупотреби. Това опасение беше скоро разсеяно чрез моето доверие в деликатността на М.М. Тя бе видяла по какъв начин бях прекарал шест часа с младото момиче, на нея й беше напълно известно, че имах намерение да се оженя за нея и ми се струваше, че не биваше да я считам способна за такова ниско предателство. Но всички тези разсъждения не бяха нищо друго, освен слабост и срам, че ревнувам, и затова не водеха до нищо. Трябваше да оставя нещата да се развиват от само себе си и тогава да видя какво да се прави.

В уговорения час бях в казиното и намерих моите хубави приятелки да седят пред огъня.

— Добър вечер, мои богини! Къде е нашият любезен французин?

— Още не е дошъл — отговори М.М., — но ще дойде сигурно.

Свалих маската си, седнах между тях и им дарих хиляди целувки, като внимавах добре да не предпочета никоя от двете. Макар да знаеха, че имам неоспорими права и върху двете, запазих едно прилично въздържание. Направих им хиляди комплименти за тяхното взаимно влечение и забелязах, че бяха много доволни, че не трябва да се червят заради това.

Прекарах в галантни и приятелски разговори повече от един час и макар че горях от любов, не си позволих никакво задоволяване на желанието, защото М.М. ме привличаше повече от Ч.Ч., а за нищо в света не бих оскърбил прелестното дете. М.М. започна да проявява известно безпокойство поради закъснението на господин Де Берни, когато влезе икономката и й предаде едно писмо от него.

„Един куриер — пищеше той, — който пристигна преди два часа ме възпрепятствува да бъда щастлив тази нощ, тъй като съм принуден да я прекарам в отговаряне на получените телеграми. Надявам се, че не само ще ми простите, но и ще ме съжалите. Мога ли да се надявам, че ще ми позволите за в петък удоволствието, от което днес съдбата ме лиши? Уведомете ме за това утре. Желая да ви намеря в същата компания, която ви моля да поздравите сърдечно от мен.“

— Жалко — каза М.М., — но не по негова вина ще вечеряме трима. Ще дойдеш ли в петък?

— Разбира се, с удоволствие. Но какво ти е, моя мила Ч.Ч.? Лицето ти е толкова тъжно!

— Тъжно — не. Това би могло да бъде най-много заради моята приятелка, защото не съм виждала никога толкова учтив и любезен човек.

— Радвам се, любов моя, че ти е направил впечатление.

— Направил ми е впечатление! Та може ли човек да не види неговите достойнства?

— Още по-добре. Напълно съм съгласен с теб. Кажи ми само дали го обичаш.

— Та ако го обичам, с това още не е казано, че ще му го призная. Впрочем, сигурна съм, че той обича приятелката ми.

С тези думи тя стана и седна в скута на М.М. Тя я нарече нейна малка жена и моите две хубавици започваха да се милват по такъв начин, че бих могъл да умра от смях. Далеч от мисълта да смущавам играта им, даже ги поощрих, за да имам удоволствието от едно зрелище, за което отдавна знаех.

М.М. взе една папка с гравюри, върху които бяха изобразени най-сладострастните положения и ме попита с многозначително смигване:

— Съгласен ли си да се запали огън в стаята с алкова?

Отгатвайки мислите й, отговорих:

— Ще ми направиш удоволствие с това, леглото е толкова голямо, че трима бихме могли да легнем съвсем удобно.

Разбрах, че тя се опасяваше от подозрението ми относно нейния приятел, който можеше да иска да има гледката на нашето трио. С предложението тя искаше да премахне това подозрение, без да влиза в подробности.

Масата бе наредена пред алкова. Ядохме с удивителен апетит, като дамите не останаха зад мен. Докато М.М. показваше на приятелката си как се приготовлява пуншът, наблюдавах с удоволствие напредъка, който бе направила красотата на Ч.Ч.

— Твоите гърди — й казах аз, — трябва да са станали през последните девет месеца съвсем хубави.

— Те са като моите — каза М.М. — Искаш ли сам да прецениш?

Понеже не можех да откажа, тя пристъпи към работа и развърза корсета на приятелката си, която прие това с удоволствие, а след това и своя. В по-малко от две минути видях пред себе си четири състезаващи се гърди, които биха могли да си оспорват наградата, както някога трите богини. Нужно ли е да казвам какъв огън запали в мен тази очарователна гледка? Поставих веднага папката с гравюрите върху масата и показах на М.М. една от групите. Тя разбра желанието ми и попита:

— Какво ще кажеш, мила? Да представим ли тази група в действителност?

Отговорът беше един одобрителен поглед. Тя не каза нищо, не беше още толкова опитна, както учителката си. Докато аз се смеех, моите две хубавици се приготвиха и скоро тримата се намерихме върху леглото в състоянието, както ни е създала природата.

Отначало аз останах само зрител на привидната борба, която моите две вакханки водеха помежду си. Наслаждавах се на техните движения и на цветния контраст, тъй като едната беше руса, а другата черна. Но скоро сам бях обзет от огъня на сладострастието. Хвърлих се върху тях и последователно техните души замираха в любов и щастие.

Когато и тримата бяхме напълно изморени, ги поканих да се отдадем на почивка и ние спахме, докато издрънча будилникът, който бях нагласил за четири часа. По този начин бяхме сигурни в използуването и на двата часа, които имахме до нашата раздяла.

На зазоряване се разделихме, бяхме изтощени и трябваше със смирение да признаем това, но същевременно доволни един от друг и с копнеж за скорошно повторение на същите наслади.

Когато на следната сутрин си спомних за тази весела нощ, почувствувах угризение на съвестта. Както обикновено, любовта беше заглушила разума. М.М. искаше да ме убеди, че ме обича, затова украси любовта си с всички добродетели, които се ценяха от моята любов, чест, нежност и искреност. Но нейният ум беше роб на темперамента й, а последният я увличаше към разврата. Всички нейни приготовления целяха именно това и тя само чакаше момента, за да ме направи свой помощник. Тя милваше обекта на своята любов, за да го направи мек и послушен. Опитваше да се самоизлъже, като не искаше да признае пред себе си, че вероятно можех да се оплача, задето ме изненадва. Но тя знаеше, че можех да направя това само ако се признаех за по-слаб или по-малко храбър, а тя разчиташе на моето чувство за срам. Не се съмнявах ни най-малко, че неявяването на посланика беше умишлено и уговорено с нея. Нещо повече: за мен беше съвсем ясно, че двамата съзаклятници бяха допуснали, че ще прозра техния добре скроен план и хванат на чувствителното ми място, няма да искам да се покажа, по-малко великодушен от тях. Посланикът ми беше създал пръв една прекрасна нощ — как бих се съгласил да го лиша от една подобна? Моите приятели си бяха направили много добре сметката, колкото и да се противеше моето чувство, все пак виждах, че не можех да противопоставя личността си на тяхната победа. Ч.Ч. не ги смущаваше. В победата си над нея те бяха сигурни, щом като аз не ги безпокоях със своето присъствие. За това трябваше да се погрижи М.М., която бе поставила напълно под своята власт бедното младо същество. Виждах я по лош път и аз бях виновният за това! Стенех от болка при мисълта, че при нашата последна оргия не съм предпазил двете момичета, а какво би станало, ако се видят и двете в положение да изхвръкнат из манастира. Виждах ги вече и двете на врата си и изглежда за толкова щедра благодат той не беше твърде блестящ. Това беше едно много малко приятно изобилие от добрина. В този злощастен спор между разум и предразсъдък, природа и чувство, не можех да взема никакво решение дали да участвувам или не във вечерята. Ако отида, нощта ще измине в пълно благополучие, но ще се покажа смешен, ще изглеждам ревнив, неблагодарен, дори и неучтив. Не отида ли, то Ч.Ч. е загубена поне за мен, защото чувствувам, че няма да я обичам повече, а за женитба не може и дума да става. В своята безпомощност чувствувах нужда да се опра на нещо положително, отколкото на предположения. Маскирах се и отидох право в палата на френския посланик. Обърнах се към швейцареца и му казах, че имам едно писмо за Версай и би ми било много приятно, ако мога да го предам на куриера, който трябва да се върне щом получи депешите от Негово Превъзходителство.

— Но господине — каза швейцарецът, — от два месеца не сме имали тук никакъв извънреден куриер.

— Как, нали вчера е пристигнал тук куриер!

— Той трябва да е влязъл през покрива или през комина. През вратата, давам ви честната си дума, не е влизал.

— Но господин посланикът е работил цялата нощ.

— Възможно е, но не тук. Защото Негово Превъзходителство беше на вечеря у испанския посланик и се върна много късно вкъщи.

Бях отгатнал правилно, не съществуваше вече никакво съмнение. Решението бе взето, с чест не можех вече да се оттегля. Ч.Ч. трябваше сама да пази кожата си, ако работата не беше по вкуса й, насилие нямаше да се упражни върху й.

Надвечер се отправих специално за казиното в Мурано, за да напиша писъмце на М.М. Молех я да ме извини, че една важна работа, която засяга господин де Брагадино ме възпрепятствува да прекарам нощта с нея и двамата ни приятели. Молих я да поздрави последните от мен и да ме извини пред тях. След като свърших това хубаво дело, аз се върнах във Венеция, за да се поразсея, отидох в игралната зала и губих през цялата нощ.

На третия ден отидох отново в Мурано, тъй като бях сигурен, че ще намеря там писмо от М.М. Наистина, икономката ми даде едно пакетче, в което намерих едно писмо от моята калугерка и друго от Ч.Ч., защото помежду им сега всичко беше станало общо.

Ч.Ч. ми пишеше:

„Наскърбихме се много, мили приятелю, когато чухме, че няма да имаме щастието да те видим. Четвърт час след това дойде приятелят на моята скъпа М.М. Също и той много съжали, когато прочете писъмцето ти.

Мислехме, че ще имаме твърде скучна вечеря, но приятният разговор на нашия кавалер ни развесели и ти едва ли можеш да си представиш колко разпуснати станахме, след като пихме пунш от шампанско. Нашият приятел беше също тъй разпуснат като нас и ние прекарахме цялата нощ в трио, което не ни измори, а ни достави голямо удоволствие. Уверявам те, той е прекрасен човек, който трябва да бъде обичан, но в себе си трябва да призная, че във всяко отношение стои под теб. Бъди убеден, че винаги ще те обичам и че ти ще бъдеш винаги повелителят на моето сърце.“

Въпреки недоволството си, трябваше да се смея на това писмо. Но писмото на М.М. беше по-особено. То гласеше:

„Убедена съм, мое сърце, че ти излъга само от учтивост и отгатна, че аз съм очаквала това. С това ти поиска да направиш на нашия приятел един великолепен подарък за този, който ти получи от него, когато той не се противопостави неговата М.М. да ти отдаде сърцето си. Ти притежаваш всецяло това сърце, мили приятелю, и би го притежавал съвсем сам, ако не беше толкова сладко да се подсладят радостите на любовта с всички прелести на приятелството. Мъчно ми беше, че не те видях, но чувствувах, че не би било толкова весело, ако присъствуваше и ти, защото въпреки големия си ум, нашият приятел все пак има известни вродени предразсъдъци. Умът на Ч.Ч. сега е вече толкова свободен, колкото е нашият и аз се считам щастлива, че това благодеяние тя дължи на мен. Също и ти трябва да ми благодариш загдето завърших развитието й и я направих напълно достойна за теб. Би ми доставило удоволствие, ако беше в скривалището на стаичката в наша близост, убедена съм, че би прекарал там прелестни часове. В сряда ще бъда в твоето казино във Венеция сама с теб и напълно твоя. Съобщи ми дали в обикновения час ще бъдеш при паметника на героя Колеони. Ако не можеш да дойдеш, то определи ми някой друг ден, който ти е удобен.“

Трябваше да отговоря на тези две писма в същия тон й въпреки горчивината, която чувствувах, че тече по всичките ми кръвоносни съдове, отговорите ми трябваше да бъдат меденосладки. Това ми костваше много усилия, но си спомних навреме думите: „Ти го поиска, Жорж Данден“^[2]. Не можех да се противя да поема наказанието за действията си и никога не ми е било напълно ясно, дали срамът, който почувствувах, беше тъй нареченият фалшив срам. Ще оставя този проблем неразрешен.

В писмото, си до Ч.Ч. имах смелостта или безсрамието да й направя комплименти и даже да я насърча да прави като М.М. По-добър образец не можех да й препоръчам.

На калугерката си писах, че ще ме намери навреме при паметника и между множеството фалшиви комплименти, от които тя би могла да схване състоянието на сърцето ми, й писах, че се възхищавам от съвършеното възпитание, което Ч.Ч. е получила от нея, но се поздравявам, че не са ми били отсъдени мъките на наблюдателния пост, защото чувствувам, че не бих могъл да ги изтърпя.

В сряда бях точен на мястото и не чаках дълго М.М. Тя дойде облечена като мъж.

— Тази вечер никакъв театър — извика тя. — Ще отидем в Ридото, за да загубим или удвоим парите си.

Тя имаше шестстотин цехини в себе си, аз около сто. Щастието ни обърна гръб и ние загубихме всичко. Надявах се, че сега ще напуснем игралната, но тя се отдалечи за момент и се върна с една кесия пълна със злато. Нейният приятел, когото тя знаеше как да намери й беше дал триста цехини. Тези пари на любовта или на приятелството й донесоха за момент щастие, тъй като тя спечели обратно всичко, което бе загубила, но от алчност или неразумност, ние продължихме да играем и скоро нямахме нито хелер повече.

Когато не можехме изобщо да играем повече, тя веднага каза:

— Ела, сега няма нужда да се спасяваме от разбойници. Да отидем на вечеря.

Тя беше калугерка, свободомислеща светска дама, играчка и една очарователна жена във всичко, което правеше. Беше загубила дванадесет хиляди франка, а настроението й беше тъй непомрачено като че ли беше спечелила значителна сума. Във всеки случай не би й струвало голям труд да си набави проиграните пари.

Когато останахме сами, тя ме намери тъжен и разсеян, макар че исках да не се забележи това. Тя обаче беше точно както обикновено: красива, блестяща, весела и влюбена.

Вярваше, че ще ме развесели, като ми разправи с всички подробности преживяното с Ч.Ч. и нейния приятел през въпросната нощ, но трябваше да се сети, че това е една нетактичност от нейна страна. Но това е една грешка, която се извършва от всички. Човек приема, че и другите са в същото настроение, в което се намира той.

Бях като върху жарава и се мъчех да отклоня тази тема и да насоча разговора върху друг въпрос, защото сладострастните подробности, които тя ми описваше с особено удоволствие ме ядосаха, а понеже ядът действува охладително, страхувах се, че в предстоящата любовна борба може би ще представлявам тъжна фигура. А когато един любещ се съмнява в силите си, то той почти винаги може да приеме, че последните ще му изневерят.

След вечерята ние легнахме върху леглото в алкова. Красотата, телесните и душевни прелести, миловидността и огънят на моята очарователна калугерка прогониха скоро лошото ми разположение и ме приведоха в най-добро настроение. Понеже нощите бяха станали вече по-къси, ние прекарахме целите два часа, които имахме на разположение в най-сладките любовни борби, след това се разделихме доволни и щастливи. Преди това М.М. ме помоли да отида в нейното казино, за да взема оттам пари и да играя с нея по наполовина. Сторих това и взех всички пари, които намерих. С тях аз играх мартингал^[3], като постоянно удвоявах залозите. До края на карнавала печелех непрекъснато. Имах щастието да не загубя никога на шестата карта, и ако би ми се случило това, то не бих имал повече никакъв капитал да играя, понеже това шесто залагане възлизаше на две хиляди цехини^[4]. Радвах се, че съм увеличил състоянието на моята скъпа любима. Последната ми писа, че от приличие трябва да вечеряме четиримата на Розовия понеделник^[5] и аз се съгласих.

Тази вечер беше същевременно моята последна среща с Ч.Ч., но когато видя, че съм взел своето решение и се занимавам само с М.М., тя, без да се смущава направи точно като мен и се посвети изключително на новия си любовник.

Предвиждах, че по-късно сигурно ще си попречим и затова помолих М.М. да нареди така, че да бъдем разделени и тя направи това отлично.

След яденето посланикът предложи да постави фараонова банка. Нашите хубавици не познаваха тази игра, тъй като в Ридото се играеше само басета. Той каза да донесат карти, постави сто двойни луидора на масата и държа банката, като съумя тъй да нареди, че Ч.Ч. спечели цялата сума. Това бяха парите за харчене, които той считаше, че й дължи. Младото момиче беше съвсем объркано, не знаеше какво да прави с парите и помоли милата си приятелка да й ги пази, докато напусне манастира, за да се ожени.

Когато играта свърши, М.М. каза, че има главоболие и иска да си легне в алкова. Мен помоли да я приспя. Дадохме възможност на нововлюбените да се наслаждават взаимно. Когато шест часа по-късно будилникът ни извести, че е време за раздяла, ние ги намерихме да спят прегърнати. Аз самият прекарах една спокойна любовна нощ, бях доволен от моята М.М. и не помислих нито за момент за Ч.Ч.