Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

В голяма опасност съм да се удавя в лагуните. Писма от Ч.Ч. и М.М. Сдобряване при среща в казиното в Мурано. Научавам името на приятеля на М.М. и се съгласявам да го поканя на вечеря заедно с общата ни любовница в моето казино.

Времето беше ужасно. Вятърът духаше силно и студът проникваше до мозъка на костите ми. Стигнах до брега, огледах се за някаква гондола и извиках за лодкари. Но напразно. Според венецианските полицейски закони, подобен случай не би трябвало никога да има. За всяко преминаване трябва да стоят готови най-малко две гондоли всеки два часа за публиката. Почти не се случва да не се намери даже и една гондола. Но днес това беше така. Нямаше никаква лодка, никакъв лодкар. Какво да се прави? Облечен в обикновено ленено облекло, аз не можех в такова време да се разхождам цял час по брега. Ако имах ключ, вероятно бих се върнал в казиното, но сега трябваше да изтърпя наказанието, че в раздразнението си го бях върнал. Вятърът почти ме отнасяше, а не можех да вляза в някаква къща, за да се предпазя от неговата ярост.

Имах в джоба си триста филипи[1], които бях спечелил вечерта в игра и една кесия пълна със злато.

При тези обстоятелства трябваше да се страхувам от крадците в Мурано, много опасни главорези и смели убийци, които се ползуват с известна ненаказаност и злоупотребяват с нея, тъй като имат редица привилегии, дадени им от правителството, за да се набавят необходимите работници за многобройните фабрики за огледала и стъкларии на острова. За да не се изселят, правителството им гарантира венециански граждански права. Трябваше да се опасявам да срещна по пътя си няколко от тези разбойници, които най-малкото биха ме оставили гол-голеничък, защото случайно нямах в себе си даже и малкия си меч, който в моя любим град трябва да носят всички честни хора, за да защитят живота си.

В това безизходно положение, внезапно видях светлина през цепнатините на прозоречните капаци на една къщичка. Приближих се и похлопах боязливо на капака.

— Какво искате? — ме попита един човек, съвсем учуден, като ме видя. С няколко думи му описах положението, в което се намирах, поставих едновременно в ръката му един филипо и го помолих да ме пусне да вляза, за да се предпазя от лошото време. Моят талер подействува по-силно от думите ми — с една дума, той ми отвори вратата, аз влязох и го помолих, обещавайки му още един филипо, да ми намери гондола, която да ме откара във Венеция. Отправяйки благодарност към добрия бог, той бързо се облече и се отдалечи, като ме увери, че ще ми докара веднага една гондола. Останах сам в една мизерна стая, в която цялата фамилия лежеше върху широко черно легло, като ме гледаше учудено в моя своеобразен костюм. След половин час добрият човек се върна и ми съобщи, че лодкарите били на брега, но искали да им се плати предварително. Казах, че съм съгласен, дадох му неговия филипо, благодарих му и тръгнах.

Когато видях двамата здрави лодкари, се качих спокойно в гондолата. Отделихме се лесно от брега, без да ни попречи вятърът. До Сан Микеле всичко вървеше добре. Но щом минахме острова, бурята ни нападна с такава ярост, че се видях в опасност за живота си, защото макар и добър плувец, не се доверявах на силите си чрез плуване или да мога да устоя срещу силата на течението. Заповядах на лодкарите да се върнем, за да се приютим на острова, но те ми отговориха, че не са страхливци и да бъда спокоен. Познавайки характера на нашите гондолиери, замълчах. Междувременно ударите от вятъра следваха един след друг, пенливите вълни се удряха и влизаха в гондолата и моите двама лодкари, въпреки своето безстрашие и сила не можеха да управляват вече лодката. Ние бяхме само на сто крачки от устието на Рио де Джезоити, когато един яростен удар от вятър преобърна предния лодкар в морето, но той се вкопчи в лодката и се качи отново без голям труд. Беше загубил лопатата и взе друга, но гондолата беше вече отвлечена доста настрана. Опасността беше голяма и нямах никакво желание да вечерям при Нептун. Изсипах една шепа филипи върху пода на лодката и заповядах на лодкарите да хвърлят във водата покрива на гондолата. Звънът на среброто, както и заплашващата опасност подействуваха и те изпълниха веднага моята заповед. Вятърът обхващаше сега само малка площ за нападение и моите лодкари доказаха на бог Еол, че са по-силни от него, защото за по-малко от пет минути ние навлязохме в Рио де Мендиканти и слязох пред палата Брагадино. Легнах и се завих добре, за да възстановя отново естествената си топлина. Но напразно копнеех за сладкия сън, който скоро би възстановил силите ми.

Пет или шест часа по-късно при мен дойдоха господин де Брагадино и двамата му неразделни приятели и ме намериха в трескаво бълнуване. Въпреки това моят достоен покровител трябваше да се смее, когато видя върху канапето костюма на Пиеро. Поздравиха ме, че съм се избавил тъй умело от опасното положение и след това ме оставиха на спокойствие. Вечерта се изпотих толкова силно, че трябваше да се смени даже бельото на леглото, на следния ден изпотяването се повтори и аз бълнувах, на третия ден треската престана, но всичките ми членове бяха като парализирани и чувствувах ужасни болки в слабините, но си наложих търпение, тъй като чувствувах, че облекчение можеше да ми даде само строга диета. В сряда при мен дойде вярната пратеница Лаура. Казах й, че не мога нито да чета, нито да пиша и я помолих да дойде пак на следващия ден. Тя постави писмата, които носеше за мен, върху една масичка до леглото ми и си отиде, след като я осведомих подробно, за да може да разкаже на Ч.Ч. за състоянието ми.

Тъй като вечерта се чувствувах малко по-добре, заповядах на прислужника си да ме заключи и отворих писмото на Ч.Ч. Първото, което видях, и то с голямо удоволствие, беше ключът от казиното, който тя ми изпращаше обратно. Вече съжалявах, че бях го върнал и имах някакво предчувствие, че може би не съм прав.

Видът на ключа ми подействува като същински балсам. Второто, което ми беше не по-малко приятно от връщането на скъпоценния ключ, беше едно писмо от М.М., което жадно прочетох. То гласеше:

„Подробностите, които прочетохте или ще прочетете в писмото на моята приятелка, ще ви накарат, надявам се да простите и забравите грешката, която извърших. Извърших я наистина съвсем невинно, тъй като се надявах да ви доставя най-голямата радост. Видях и чух всичко и вие не бихте си отишъл и не бихте оставил ключа, ако за нещастие не бях заспала един час преди вашето отпътуваме. Вземете обратно ключа и се върнете утре вечер в казиното; тъй като слава богу, сте се спасил от бурята. Може би вашата любов ви дава основание да се оплаквате, но тя не ви дава право да измъчвате една жена, която сигурно не ви е засвидетелствувала незачитане.“

След това прочетох писмото на Ч.Ч., което предавам тук, тъй като то ми се стори много интересно:

„Аз те моля, мили съпруже, да не ми връщаш този ключ — ти би трябвало да си станал най-жестокият от всички хора, за да намериш удоволствие в това да измъчваш две жени, които те обичат най-пламенно, и то само заради теб самия. Познавам твоето сърце и затова се осмелявам да мисля, че утре вечер ще отидем в казиното, за да се сдобриш с М.М., която тази вечер не може да дойде. Ти ще видиш, мили приятелю, че не си прав и че моята обична приятелка съвсем не те подценява, а напротив, само теб единствен в света обича. Между другото, съобщавам ти нещо, което ти още не знаеш и ще чуеш сигурно с голям интерес. Непосредствено след като ти си бе отишъл, мислех за отвратителното време, което ме изпълни с голям страх за теб. В този момент, когато исках да се върна в манастира, видях за моя голяма изненада пред себе си моята мила М.М. От едно скривалище тя беше чула всяка дума, казана от теб. Няколко пъти била в изкушение да се покаже, но винаги била възпирана от страха, че би могла да се яви в неподходящо време и чрез това да попречи на едно сдобряване, което според нея се разбира от само себе си между двама души, които действително се обичат. За нещастие, преди да си тръгнеш, сънят я надвил и тя се събудила едва от шума на будилника, когато беше вече късно, за да те задържи, тъй като ти избяга така бързо, като че ли искаше да избегнеш някаква голяма опасност. Щом я видях, й дадох ключа, който не познавах, и моята приятелка дълбоко въздъхна и обеща да ми разкаже всичко, щом си отидем вкъщи. Върнахме се в ужасното време, но треперехме само за теб, за нас самите едва мислехме. Пристигнали в манастира, облякох веднага моите обикновени дрехи, а М.М. си легна. Седнах до нейната възглавница и тя ми разказа следното:

«Когато лелята те повика и ти ми остави пръстена, аз го разгледах внимателно, докато най-после ми направи впечатление малката точка. Предположих, че последната може би крие пружина и взех една игла. Капачето отскочи и не мога да ти опиша колко силно се зарадвах, когато видях, че ние обичаме един и същ мъж, и колко много се наскърбих, когато помислих, че съм нарушила твоите права. Не бях очарована от моето откритие и реших веднага да го използувам, като ти създам удоволствието да вечеряш с него. Затворих отново капачето на пръстена и ти го върнах, като се престорих, че не съм открила нищо. В този момент мислех, че съм най-щастливата от всички жени. Познавах твоето сърце, знаех, че ти е известно любовта на твоя любим към мен, тъй като ти показах неговия портрет съвсем невинно, видях с възхищение, че ти не беше ревнива към мен. Затова сама бих се презирала, ако бях изпитала по-различни чувства от тези, които ти изпитваше, още повече, че твоите права върху него бяха съвсем други. Отгатнах лесно причината да криеш винаги името му от мен — това можеше да се дължи само на негова заповед и в твоята дискретност се възхищавах от благородството на твоите чувства и от добрината на твоето сърце. Казах си, че твоят възлюбен сигурно се страхува да не ни загуби и двете. Не мога да ти опиша каква мъка ми причини мисълта, че ти си видяла неговия портрет в мен и въпреки това съвсем не измени държанието си, макар че не можеше да се съмняваш, че неговата любов не принадлежеше само на теб. Имах само една мисъл: исках да докажа на двама ви, че М.М. е достойна за вашата нежност, за вашето приятелство и за вашето уважение. С неописуемо задоволство аз си представих как ние тримата бихме могли да бъдем сто пъти щастливи, защото да се държи в тайна нещо от любимото същество е непоносима мъка. Изпратих те на мое място и това ми изглеждаше като едно великолепно дело. Ти ми позволи да те облека като калугерка с една готовност, която отговаряше на безграничното ти доверие в мен, отиде в моето казино, без да знаеш къде отиваш. Едва бе слязла, когато гондолата се върна и аз се отправих към едно скривалище, което нашият приятел познава, и откъдето, без да бъда виждана, можех да наблюдавам всички ваши движения и да слушам всички ваши думи.

Пристигнах в казиното четвърт час след теб. Невъзможно ми е да ти опиша колко бях изненадана и възхитена, когато видях да влиза великолепният Пиеро, на когото се смеехме тъй сърдечно в стаята за посещения и когото трябваше инстинктивно да познаем. Но с неговото първо виждане се изчерпи и цялото удоволствие, което имах. В момента, когато видях действието, което оказа върху него измаменото очакване, появи се страх, учудване и безпокойство и аз се почувствувах нещастна. Нашият възлюбен прие работата другояче. Отчаян, той избяга, той ме обича още, но мисли за мен само защото иска да ме забрави. Това, предполагам, ще му се отдаде със сигурност. Връщането на ключа за мен е вече едно указание, че той няма да дойде повече в казиното. О, нещастна нощ. Та аз исках само да направя трима души щастливи. Как е възможно да стане така, че постигнах точно обратното? Ще умра, ако ти не успееш да го вразумиш, защото, чувствувам, че без него не мога да живея. Сигурно имаш възможност да му пишеш, ти го познаваш, знаеш името му, моля те, върни му ключа и му пиши, като го склониш да дойде утре или вдругиден в казиното поне да говори още веднъж с мен, надявам се да го убедя в моята любов и в моята невинност. Днес си почини, мила приятелко, но утре му опиши цялата истина. Съжали се над твоята бедна приятелка и й прости, че тя обича твоя любим. Аз ще му пиша само две страници, които да приложиш към твоето писмо. Аз съм виновна, за да не те обича повече, ти трябва да ме мразиш, а въпреки това си добра и още ме обичаш, умолявам те! Видях неговите сълзи, видях как силно обича неговата душа, сега го познавам! Не знаех, че има хора, които толкова обичат! Прекарах отвратителна нощ. Не мисли, драга приятелко, че ти се сърдя за това, че му довери нашите нежни любовни отношения, това съвсем не ми е неприятно и спрямо него това не е никаква непредпазливост, тъй като неговият ум е толкова свободен, колкото е добро и неговото сърце.»

Сълзи задушиха нейния глас, опитах се да я утеша и й обещах от сърце да пиша. Тя не можа да заспи през целия ден, но аз спах дълбоко четири часа.

Когато стигнахме, намерихме целия манастир изпълнен с лоши новини, които ни засегнаха по-отблизо, отколкото можеше да се предполага. Разказваше се, че един час преди разсъмване в лагуната е потънала една рибарска лодка, две гондоли се били обърнали и пътниците се удавили. Представи си нашия страх! Не се осмелявахме нищо да запитаме, но часът съвпадаше с времето, когато ти ме напусна и ние мислехме най-лоши неща. Върнахме се в нашата килия и М.М. падна в безсъзнание. Аз имах повече смелост от нея и й казах, че си добър плувец. Но всичките ми думи не я успокоиха и треперейки от треска, тя трябваше да легне. В такова тъжно състояние се намирахме, когато моята леля, която е изобщо много весела, влезе при нас, смеейки се и ни разказа, че същият Пиеро, който толкова ни бе разсмял щял без малко да се удави при бурята. Ах, бедният Пиеро! — казах аз, о, разправете ни подробно мила лельо! Радвам се истински, че се е отървал. Кой е той? Знае ли се? — О, да, отговори тя, знае се всичко, тъй като нашите собствени гондолиери са го отвели до вкъщи. Единият от тях току-що бе тук и разказа, че в нощта на бала Пиеро бил у Бриати и когато поискал да се завърне във Венеция, не намерил на определеното място никаква гондола. Нашите гондолиери се съгласили да го превозят за една цехина. Предният гондолиер бил тласнат от вятъра в морето, доблестният Пиеро хвърлил върху килима на гондолата една шепа талери и запратил покрива във водата. С това опасността от вятъра се намалила и те достигнали по аросешкия канал благополучно до Венеция. Щастливите лодкари си поделили тази сутрин тридесет филипи, които намерили в гондолата, а също имали и щастието да намерят и извадят отново покрива на гондолата. Пиеро има да си спомня за Мурано и за бала у Бриати! Лодкарят каза, че той бил синът на господин де Брагадино, брат на прокуратора, те го докарали полумъртъв от страх и студ до палата, бил облечен само със своя ленен костюм и нямал със себе си наметка.

Когато леля ми си отиде, се гледахме известно време, без да продумаме, но чувствувахме, че това съобщение ни възвърна живота. Смеейки се, М.М. ме попита дали си действително син на господин де Брагадино? Това не е изключено, отговорих аз, но името му не дава основание да се заключи, че той е незаконороден син на господин сенатора, а още по-малко, че е негов законороден син, защото господин де Брагадино не е бил никога женен. Бих съжалявала, каза М.М. ако беше негов син. Тогава счетох, че не е възможно повече да не й кажа истинското ти име и да не й разкажа какви постъпки е направил господин Де Брагадино пред моя баща, за да получи ръката ми за теб и че по тази причина именно съм изпратена в манастира. Тъй че, многообични ми, твоята малка женичка няма вече никакви тайни от М.М. и се надявам, че ти няма да ме упрекнеш в недостатъчно дискретност, защото по-добре е нашата мила приятелка да знае цялата истина, отколкото някаква, смесица от истина и лъжа. Както можеш да си помислиш, намерихме за много забавно, че всички мислят, че през нощта на бала си бил в палацо Бриати. Щом хората не знаят нещо, те си измислят и често вероятното заема мястото на действителното, а понякога това е твърде удобно. Истината е обаче, че това съобщение дойде като балсам за приятелката ни и сега тя е съвсем добре. Прекара добре нощта, а надеждата да те види в казиното й възвърна цялата красота. Тя прочете това писмо три или четири пъти, като бурно ме целуваше. Едва ще дочакам отговора, който ще й пишеш. Пратеницата ще чака за него. Може би ще те видя още веднъж в казиното и се надявам, че тогава ще бъдеш в по-добро настроение.“

Съвсем не бяха нужни толкова думи, за да ме вразумят. Когато привърших четенето на писмото, вече обожавах Ч.Ч., обожавах пламенно и М.М. Но, уви, бях схванат в кръста, макар че нямах треска. Тъй като бях сигурен, че на следващата сутрин Лаура пак ще дойде, реших да пиша и на двете. Писах наистина малко, но достатъчно, за да се убедят, че в моя беден мозък господствува отново разумът. На Ч.Ч. писах, че е направила добре, като е съобщила името ми на приятелката си, още повече че не ходя вече на литургия при тях, така че няма причина да крия името си по-дълго. Освен това й писах да бъде сигурна, че съзнавам цялата си несправедливост и ще дам на М.М. най-красноречиви доказателства за това веднага щом бъда в състояние да посетя казиното й. А на моята достойна за обожаване калугерка написах следното писмо:

„Аз оставих, прелестна приятелко, ключа от твоето казино на Ч.Ч., за да ти го предаде. Сторих това, защото помислих, че съм подигран, че обожаваното от мен същество ми е показало презрението си. В плен на това заблуждение, се считах за недостоен да се явя отново пред очите ти и тръпнех от ужас, въпреки цялата ми любов. Така ми подействува една постъпка, която би ми изглеждала достойна за възхищение, ако моята суетност не бе заслепила очите ми или по-скоро не беше замъглила напълно разума ми. Моят дух би трябвало да бъде на висотата на твоя, обожаема приятелко, а опитът ме убеди, че това не е така. Ти ме превъзхождаш във всичко — само не в страст, и в това ще те убедя при нашата първа среща, когато ще моля коленопреклонно за твоята великодушна прошка. Вярвай ми, очарователна женичке, ако желая тъй силно да оздравея, то е, за да ти докажа чрез удвоена любов как се срамувам за своята несправедливост. Единствено болките в кръста ми попречиха да отговоря още вчера на твоето писъмце, да ти изкажа моето съжаление и да ти се закълна в моята любов, чиято жар е удвоена от твоето тъй зле възнаградено от мен великодушие. Повярвай ми, че сред яростта на вълните, в момента на застрашаващата смърт, мислите ми бяха отправени само към теб и аз не съжалявам за нищо друго, освен че съм те огорчил. Но в нещастието, което ме заплаши, аз съзрях, обожаема моя, само едно справедливо наказание за моята несправедливост. Ако не бях оставил да ти се предаде по такъв оскърбителен начин ключа от казиното, то безспорно, бих се върнал и тогава нямаше да изтърпя наказанието за моето прегрешение и болката, която трябваше да понеса като възмездие за моята вина. Безкрайно съм ти благодарен, че ме върна към мен самия, бъди сигурна, че за в бъдеще нищо няма да е в състояние да ме накара да се усъмня в твоята нежност. Но какво ще кажеш, обожаема приятелко, за поведението на Ч.Ч.? Не е ли тя ангел в човешки образ, който само в теб има подобие? Ти обичаш и двама ни и ни обичаш с еднаква любов. Само аз съм слаб и несъвършен и вие ме карате да се червя от срам. И все пак, чувствувам, че за нея, както и за теб, бих дал без колебание живота си. Измъчва ме силно любопитство, което не смея да поверя на писмото си, но което ти ще трябва да задоволиш, когато ще имам щастието да те видя. Ще се радвам, ако след осем дни бъда в състояние да дойда в казиното, което този път ще бъде за нас изкупителен храм. Ще те уведомя два дни преди това. До това време бъди добра да мислиш малко за мен и да не се съмняваш никога в моята нежна любов. Сбогом!“

Когато на следната сутрин Лаура дойде при мен, вече седях в леглото и започвах да оздравявам. Помолих я да каже устно на Ч.Ч., че съм по-добре, след това й дадох написаното от мен писмо и получих друго от моята малка жена, в което беше приложено и писмо от М.М. Тези две писма не съдържат нищо друго, освен клетви, изрази на загриженост за здравето ми и горещи пожелания за по-скорошно оздравяване.

След шест дни бях отново здрав, отидох в казиното в Мурано и икономката ми предаде едно писмо от М.М. Пишеше ми, че умира от нетърпение да знае, че съм здрав и отново в притежание на нейното казино, което трябва да считам винаги като моя собственост.

„Моля, съобщи ми кога мислиш, че ще можеш да се видим, все едно дали в Мурано или във Венеция, това ти ще определиш. Бъди уверен също, че в Мурано няма да имаме милостиво опрощение.“

Отговорих й, че ще се видим на по-следващия ден, и то в казиното, откъдето пиша, защото на същото място, където съм я оскърбил, трябва да получа нейното милостиво опрощение.

Изгарях от желание да я видя, тъй като се срамувах, че съм бил несправедлив към нея и исках да се сдобрим колкото се може по-скоро. Когато обмислих спокойно случая и анализирах характера й, видях ясно, че постъпката й не беше проява на незачитане, а напротив, едно изтънчено доказателство на любов, която се отнасяше само до мен. След като бе открила, че аз бях любовникът на нейната млада приятелка, тя не можеше вече да допуска, че обичам само нея. Както нейната любов към мен не й пречеше да бъде любезна към посланика, тя е приела, че също и аз мога да бъда любезен към Ч.Ч. Тя не мислеше за различните проявления на двата пола и за привилегиите, с които жените се ползуват.

Днес, когато косите ми са побелели от годините, и е изгаснал огънят на чувствата, моята вече спокойна фантазия ме кара да мисля другояче. Аз чувствувам, че моята хубава калугерка е престъпвала срама и скромността, които са най-хубавата украса на красивата половина на човешкия род. Но ако тази наистина единствена или най-малко рядка жена имаше този порок, който тогава за мен бе добродетел, то тя бе чиста от онази отрова, която се нарича ревност — една пагубна страст, която разяжда обременения с нея нещастник, а повлича в нещастието също и онзи, който я предизвиква и върху когото тя се излива.

Два дни след това, на 4 февруари 1754 година, имах щастието да бъде отново сам с моя ангел. Тя беше в своето монашеско облекло. Понеже и двамата се чувствувахме виновни, неволно паднахме едновременно един пред друг на колене. И двамата бяхме прегрешили пред бога Амур — тя като го третираше като дете, аз, като го обожавах като янсенист[2].

Но на какъв език можехме да изразим извиненията, които трябваше да си кажем? Можехме ли да ги поискаме и да ги дадем? Целувката — този безмълвен и все пак толкова изразителен език, това нежно и сладостно докосване, което ни разтърсва трепетно и което изказва едновременно чувствата на сърцето и мислите на духа! Този език беше единственият, с който ние си послужихме и, о, колко скоро се разбрахме!

Нетърпеливи да докажем искреността на нашето разкаяние и да изгасим изгарящия ни огън, ние се изправихме и в най-висшия момент на нашето нежно вълнение, без да се отделим от обятията си, се отпуснахме върху близката софа. Там ние лежахме, докато се чуха две дълги въздишки, които ние не бихме задържали, дори ако знаехме, че са последни.

Тъй се извърши щастливото помирение. Спокойствието, с което съзнанието за задоволство изпълни душата ни, беше тъй да се каже удвоило щастието ни, и ние се засмяхме високо, когато забелязахме, че аз бях още с наметка и маска. След като се насмяхме до насита, се демаскирах и я попитах дали наистина на нашето помирение не е присъствувал свидетел.

Тя взе един свещник, хвана ръката ми и ме заведе в стаята пред голям шкаф, в който предполагах и по-рано, че се крие тайната. Когато го отвори, отмести една дъска настрана. Видях пред нас врата и през нея влязохме в хубав кабинет, снабден с всичко необходимо за някой, който би искал да прекара няколко часа в него. Над софата се намираше една подвижна дъска. М.М. я отмести настрана и през двадесет дупки, поставени близо една до друга, аз обхванах с погледа си всички части на стаята и се убедих, че любопитният приятел на моята хубавица е могъл да наблюдава съвсем удобно шестте действия на представлението, което природата и любовта му бяха подготвили. И мисля, че не е бил недоволен от артистите.

— А сега — каза М.М. — искам да задоволя любопитството ти, което ти от предпазливост не си доверил в писмото си.

— Но ти не можеш да знаеш.

— Мълчи, любимо сърце, любовта не би била божествена, ако не можеше да отгатва, тя знае всичко! Не е ли вярно, че искаш да знаеш дали в съдбоносната нощ, която ми струва толкова сълзи, при мен не е бил моят приятел?

— Съвсем вярно.

— Е, да. Той беше там и за това ти не бива да се сърдиш, тъй като сега той е във възторг от теб. Той е възхитен от твоя характер, от твоята любов, от твоите чувства и от твоята справедливост. Той не можеше да се начуди на верността ти и одобрява напълно страстта, която ти ми вдъхна. На сутринта той ме утешаваше, като ме уверяваше, че е невъзможно да не се върнеш при мен, когато ти изясня чувствата си, чистотата на намеренията си и искрената си вяра.

— Но вие често трябва да сте заспивали, тъй като е невъзможно човек да прекара в тъмно осем часа, без да продума нито дума.

— Будни ни държеше най-жив интерес. От друга страна, на тъмно стояхме само когато бяха отворени дупките за гледане. По време на ядене дъската бе изместена отново напред и при пълно мълчание ние чувахме всичките ви думи. Интересът, който държеше буден моя приятел, беше даже по-голям от моя. Той ми каза, че досега не е имал никога такава възможност да изучава човешкото сърце, а сигурно, ти никога не си преживявал такава мъчителна нощ. Той те съжали. От Ч.Ч. бяхме възхитени. Просто необяснимо е как едно петнадесетгодишно момиче можа да ме защити тъй умело само с помощта на природата и истината. Тя трябва да има ангелска душа. Ако се ожениш за нея, ще имаш божествена жена. Нейната загуба ще ме направи нещастна, но твоето щастие ще ме обезщети напълно. Знаеш ли, мили приятелю, не разбирам как можа да се влюбиш в мен, след като я познаваш и не разбирам също как тя не ме презира, след, като знае, че съм й откраднала твоето сърце! Моята Ч.Ч. има наистина нещо възвишено в чувствата си. И знаеш ли защо тя ти е разказала за нашите невинни любовни игри? Каза ми, че за да освободи съвестта си от упреците, които си е отправила, че с това в известен смисъл ти е изневерила.

— Мисли ли, че тя ми дължи пълна вярност, когато знае, че аз не съм й верен?

— Тя е извънредно нежна и съвестна, счита се напълно твоя съпруга и не мисли, че има правото да шпионира действията ти, като е убедена, че е длъжна да ти дава сметка за всяка своя постъпка.

— Благородно момиче!

Грижливата икономка беше донесла яденето и ние седнахме на масата. М.М. забеляза, че съм отслабнал.

— От телесните страдания не се пълнее — отговорих аз, — а от душевните болки се отслабва. Но ние и двамата достатъчно страдахме, трябва да бъдем разумни и да не предизвикваме спомени, които биха могли да ни причинят болка.

— Да, скъпи приятелю, и аз мисля като теб, миговете, които човек прекарва в нещастие или страдание, са загубени за живота му. А човек удвоява съществуването си, когато притежава дарбата да увеличава удоволствието от какъвто и да е вид.

Ние се развеселихме, като си спомнихме превъзмогнатите опасности, за маскарада на Пиеро, за бала у Бриати. М.М. се учудваше на поразителното действие на костюмирането, защото каза тя, Пиеро от стаята за разговори ми се стори по-висок и по-строен от теб. Ако случайно не бе взел манастирската гондола и ако не бе ти дошла странната идея да се преоблечеш като Пиеро, то не бих узнала никога кой си, защото другите калугерки не биха се заинтересували за съдбата ти. Много се зарадвах, когато чух, че не си благородник, както се опасявах, защото ако беше такъв, след време би могло да ме постигне голяма беда.

Знаех много добре от какво се опасяваше, но се престорих, че не зная и запитах:

— Не разбирам от какво можеш да се страхуваш, ако принадлежа към благородничеството.

— Мили приятелю, за това не мога да говоря с теб откровено, ако не ми дадеш дума, че ще направиш това, за което искам да те помоля.

— Мила приятелко, какво може да ме възпре да изпълня всяко твое желание — при положение, че не засяга честта ми? Нали сега нямаме вече никакви тайни? Говори, мое сърце! Кажи ми основанията си и разчитай на нежната ми любов, тя ти гарантира, че ще направя всичко, което може да ти достави радост.

— Е, добре. Ще дойда с моя приятел при теб в твоето казино. Той умира от желание да се запознае с теб.

— А след това? Ти ще си отидеш с него?

— Естествено, разбираш, че от благоприличие трябва да направя това.

— И твоят приятел, безсъмнено, знае вече кой съм?

— Мисля, че трябва да му кажа това, защото в противен случай, не би посмял да се надява на удоволствието да се храни с теб, и то в твоето казино.

— Сега се сещам! Предполагам, че твоят приятел е някой от чуждите посланици.

— Точно тъй.

— Но надявам се, ще ми окаже честта да премахне своето инкогнито?

— Това се разбира от само себе си. Ще те представя според всички изисквания, като при това ти съобщя неговото име и ранга му.

— Това е великолепно, любимо сърце! При такива обстоятелства би ли могла да допуснеш, че ще ти създам трудности, когато всъщност и на мен самия не би могла да доставиш по-голямо удоволствие? Определи деня и вярвай, че ще го очаквам с нетърпение.

— Бих била сигурна в съгласието ти, но съм свикнала да се съмнявам.

— Заслужавам порицанието ти.

— Но на което надявам се, ти само ще се смееш. Нашият приятел е френският посланик господин де Берни. Той ще дойде маскиран и щом свали маската си, ще те представя. Имай предвид, че ти, естествено знаеш, че той е мой любовник, но трябва да изглежда, че той не знае за нашето нежно съгласие.

— Така изисква приличието. Надявам се, ще останеш доволна от моя опит. Самата мисъл за тази вечеря ме възхищава и се надявам, че в действителност срещата ще ме възхити още повече. Ти си напълно права, мила приятелко, ако мисълта, че мога да бъда патриций, ти вдъхва страх, тъй като в такъв случай господа държавните инквизитори, които често се престарават, сигурно биха се намесили, а аз изтръпвам при мисълта, какви ужасни последици би могло да има това. Бих се намерил в оловните килии, а ти би била опозорена. Игуменката, манастирът, господи! Да, ако ми бе поверила опасенията си, бих ти казал кой съм, това можех да направя без колебание, тъй като моята сдържаност се дължеше само на това, че може да бъда познат и Ч.Ч. ще бъде преместена от баща си в друг манастир. Но можеш ли да ми кажеш кой ден ще се състои вечерята? Наистина съм нетърпелив да узная това.

— Днес сме четвъртък, значи след четири дни.

— Значи на осми?

— Да, след втория балет ще дойдем при теб. Опиши ми всичко подробно, за да можем да намерим твоето казино, без да става нужда да питаме някого.

Седнах на писалищната маса и написах точно как може да стигне до казиното ми по суша и по вода. Щастлив от мисълта за това прелестно удоволствие, помолих любимата да си легнем. Но я предупредих, че не съм още напълно оздравял и за това първите ми почитания ще бъдат поднесени вероятно не на Амур, а на Морфей. Съобразявайки се с обстоятелствата, тя нагласи будилника за десет часа и ние легнахме върху леглото в алкова. Когато се събудихме, Амур заяви своите права и нямаше основание да се оплаква. Към полунощ заспахме сред работата си с притиснати устни. В същото положение се намерихме сутринта, когато бе дошъл моментът на раздялата. Но макар че времето беше напреднало, не можехме да се решим да си кажем сбогом, преди да принесем на Венера още една жертва.

След като моята красива калугерка си отиде, останах в казиното и спах до обяд. След това се облякох, отпътувах веднага за Венеция и първата ми работа беше да дам на готвача си подробни указания, за да бъде вечерята ми на осми достойна за моите гости.

Бележки

[1] Вероятно това са сребърни талери на херцога Филип от Парма, един филипо е единадесет лири, а според други тълкувания, петнадесет франка. — Б.пр.

[2] Корнелиус Янсан (1585–1638), холандски богослов, който в съчинението си „Августинус“ излага според личните си схващания учението на Св. Августин за личността, свободната воля и предопределението. — Бел.ред.