Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Анриета приема господин Д’Антоан. Аз изгубвам тази любезна жена, която придружавам до Женева. Връщам се обратно в Парма през Сан Бернар. Писмото на Анриета. Отчаянието ми. Дьо ла Хей се присъединява към мен. Неприятно приключение с една артистка и неговите последици. Ставам набожен. Бавоа. Измамата на един самохвалко офицер.

Завърнах се вкъщи с угрижено сърце и докладвах веднага на Анриета всичко, което господин Д’Антоан ми беше казал. След това й предадох писмото му, което беше дълго четири страници. Тя го прочете внимателно с видимо вълнение и ми каза след това:

— Мили приятелю, не се сърди, но честта на две семейства не ми позволява да те оставя да прочетеш това писмо, виждам се принудена да приема господин Д’Антоан, който твърди да е бил мой роднина.

— И тъй, значи идва последното действие! Ужасна мисъл! Наближава краят на едно извънредно голямо щастие! Нещастният аз! Защо ми трябваше да оставам толкова дълго в Парма! Какво заслепение! От всички градове на света, с изключение тези на Франция, Парма беше единственият, от който трябваше да се страхувам, и те доведох тук, а можех да отида с тебе на всяко друго място, защото ти не познаваше друга воля, освен моята. Вината ми е толкова по-голяма, защото ти никога не скри от мене опасенията си. Ах, защо доведох у нас този съдбоносец Дюбоа! Не трябваше ли да предвидя, че любопитството му рано или късно ще ни доведе нещастие! Не мога даже да прокълна това любопитство, защото то е напълно естествено. Мога да обвиня само всички съвършенства, с които природата те е надарила! Съвършенства, които ме направиха щастлив и които сега ще ме тласнат в пропастта на отчаянието, понеже аз, аз предвиждам ужасното бъдеще!

— Моля те, нежни приятелю, не предвиждай нищо и се успокой. Нека употребим целия си разум, за да се издигнем над събитията. Аз няма да отговоря на това писмо, но ти трябва да му пишеш да дойде утре към три часа с колата си.

— Ах, каква мъчителна жертва ми налагаш?

— Ти си моят най-добър, моят единствен приятел, не искам нищо, не те принуждавам, но би ли отказал…

— Не, никога, нищо! Разполагай с живота и смъртта ми!

— Предвиждах отговора ти, ти ще бъдеш при мене, когато той дойде, но след като от приличие поговориш малко с него, ще отидеш — под някакъв предлог в друга стая и ще ни оставиш сами. Господин Д’Антоан познава цялата ми история, той познава моите прегрешения, но също и основанията ми, и знае, че като честен човек и като роднина трябва да ме предпази от всякакво оскърбление. Той ще действува само в съгласие с мене и ако не приеме условията, които ще му поставя, не ще отида във Франция, а ще те последвам, където искаш и ще ти посветя целия си останал живот. Но, мили приятелю, имам предвид, че може би съдбоносни обстоятелства ще ни принудят да погледнем на нашата раздяла като на най-доброто разрешение. Трябва да бъдем силни и да вземем това решение и да можем да се надяваме, че не ще бъдем нещастни. Довери се на мене и бъди уверен, че ще съумея да взема мерки, за да си осигуря онзи дял щастие, на който ще се наслаждавам, след като съм лишена от единствения човек, комуто някога съм отдала цялата си нежна любов. По същия начин ще се погрижиш и ти за твоето бъдеще, това очаквам и от твоята велика душа и сигурна съм, че ще успееш. Дотогава, нека държим далеч от нас всички тъжни предчувствия, които биха могли да помрачат моментите, които ни са още отредени.

— Ах, защо не отпътувахме веднага след съдбоносната среща с този фатален любимец на княза.

— Може би бихме постъпили много зле, защото тогава господин Д’Антоан вероятно би се решил да докаже на семейството ми своето усърдие, като предприеме издирвания, за да ни открие. По такъв начин бих могла да бъда изложена на насилия, които ти не би търпял и които биха тикнали и двама ни в нещастие.

Направих всичко, което тя искаше, но от този момент нашата любов започна да става тъжна, а тъгата е една болест, която най-сетне убива любовта. Често седяхме в продължение на часове един срещу друг, без да си кажем нито дума. От гърдите ни се изтръгваха само въздишки, въпреки всички усилия, които правехме, за да ги потиснем. Когато на следната сутрин дойде господин Д’Антоан, аз изпълних точно указанията, които тя ми беше дала и прекарах сам шест убийствено дълги часа, привидно зает с писане.

Вратата ми стоеше отворена и ние можехме да се виждаме в огледалото на стаята ми. Те прекараха тези шест часа в писане, като прекъсваха от време на време, за да говорят за нещо, но разговорът им трябваше да е много важен. Читателят може лесно да се досети за страданията от това измъчване. Не можех даже да отгатна за какво се касаеше, но знаех, че щастието ми е разрушено.

Щом ужасният Д’Антоан си отиде, Анриета дойде при мене и като видях, че очите й са просълзени, изпуснах една въздишка, на която тя се помъчи да отговори с усмивка.

— Одобряваш ли, мили приятелю, ако заминем утре?

— О, небе, разбира се, че одобрявам! Къде да те заведа?

— Където искаш, но след четиринадесет дни трябва да се върнем отново тук.

— Тук, тъжна история!

— Да, за жалост! Аз дадох думата си да бъда в Парма и да получа тук отговора на едно написано от мене писмо, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се упражни върху ни никакво насилие, но тук не мога да издържа по-дълго.

— Ах, аз проклинам момента, когато кракът ми стъпи в този град, желаеш ли да отидем в Милано?

— В Милано? Много добре.

— Понеже за нещастие трябва да се върнем тук, Кауданя и сестра му могат да дойдат с нас.

— Превъзходно.

— Позволи ми да се разпоредя, те ще получат за тях отделна кола и ще вземат твоето виолончело, струва ми се, че би трябвало да съобщиш на господин Д’Антоан къде отиваш.

— Напротив, струва ми се, че не съм длъжна да му давам никаква сметка, толкова по-зле за него, ако би се усъмнил за момент, че няма да удържа на думата си.

На следния ден ние опаковахме необходимите за едно четиринадесетдневно отсъствие вещи и отпътувахме. Пристигнахме в Милано в невесело настроение, без да бяхме преживели нещо по пътя и останахме там съвсем сами четиринадесет дни, не видяхме никакво друго лице, освен гостилничаря, един шивач и една шивачка. Подарих на моята Анриета една рисова кожа, която тя намери много ценна.

От деликатност Анриета не ме запита никога за състоянието на моята кесия. Бях й благодарен за това, но имах също грижата да не я оставя да забележи, че последната беше близко до изчерпване. При завръщането ни в Парма имах още триста или четиристотин цехини. В деня след нашето връщане господин Д’Антоан се самопокани на обяд у нас. След кафето аз го оставих насаме с неговата роднина. Техният разговор трая също тъй дълго, както първият и се реши, че трябва да се разделим. Щом господин Д’Антоан си отиде, тя дойде при мен да ми каже това и ние плакахме дълго време в най-мрачно мълчание.

— Кога ще трябва да се разделя с тебе, многообичана жено?

— Съвземи се, мой нежни приятелю, ще се разделим в Женева, където ще ни заведеш. Намери ми утре една подходяща прислужница. С нея ще се отправя от Женева за определеното ми място.

— Ще прекараме значи още няколко дни заедно!

Дюбоа се почувствува почетен с поръчката да намери прислужница и три дни по-късно дойде при Анриета, за да й предостави една жена на средна възраст. Тя беше доста добре облечена и умееше да се държи прилично. Но беше бедна и затова щастлива, че намира възможност да се върне в родината си Франция. Мъжът й беше офицер, умрял преди няколко месеца и я оставил в пълно лишение. Анриета я прие за прислужница и й каза да бъде готова за заминаване всеки момент, щом Дюбоа й съобщи. В деня преди заминаването ни господин Д’Антоан дойде у нас на обяд, на сбогуване той даде на Анриета едно запечатано писмо за Женева.

Отпътувахме от Парма с настъпването на нощта и престояхме в Торино само два часа, за да наемем един слуга, който трябваше да ни придружава до Женева. На следния ден преминахме с носилки Мон Сени и се спуснахме в долината с шейна. На петия ден пристигнахме в Женева и отседнахме в гостоприемница „Везни“. На следния ден Анриета ми предаде едно писмо до банкера Тронхин, който щом го прочете ми каза, че ще ми предаде лично хиляда луи. Отидох вкъщи и седнахме на масата. Седяхме още на трапезата, когато ни съобщиха за банкера. Той ни даде хиляда луи в злато и каза на Анриета, че ще й намери двама души, за които може да гарантира. Тя отговори, че ще замине веднага щом й се даде колата, която той би трябвало да й намери, според нейното писмо, предадено чрез мене. Той я увери, че на следващия ден всичко ще бъде готово и се сбогува. Това беше един ужасен момент. Седяхме замръзнали и неподвижни в мрачно мълчание. Потискаше ни най-дълбока тъга.

Най-сетне, аз прекъснах мълчанието, за да й кажа, че колата, която господин Тронхин би й доставил, не би могла в никой случай да бъде така удобна и сигурна, както моята. Затова я моля да вземе последната. Това приемане ще ми бъде като един знак за продължаване на нейната любов.

— А аз, мила приятелко, ще взема колата, която банкерът ще ти достави.

— Съгласна съм, мили приятелю, за мен ще бъде едно облекчение на сърцето да притежавам още един предмет, който ти е принадлежал.

С тези думи тя ми пъхна пет фишеци от по сто луи в джоба. Слаба утеха за моето сърце, което беше разкъсано поради ужасната раздяла. В течение на последните двадесет и четири часа нашето красноречие се състоеше само от жалби, въздишки и ония банални, но енергични възклицания, които двама щастливи влюбени отправят към прекалено строгия разум, който ги принуждава сред щастие завинаги да се разделят. Анриета не се опита да ме ласкае с никаква надежда, за да облекчи мъката ми. Напротив:

— Тъй като необходимостта ни принуждава да се разделим — каза тя, — аз те моля, мой единствен приятелю, не разпитвай никого за мене, а ако някога се срещнем случайно, то направи се, като че не ме познаваш.

След това тя ми даде едно писмо за господня Д’Антоан, без да ме пита дали ще се завърна в Парма, но даже и да нямах подобно намерение, то пак бих се решил веднага на това. Помоли ме също да отпътувам от Женева едва когато получа едно писмо, което тя ще ми изпрати от първата спирка, където ще смени конете. На разсъмване тя отпътува; при нея седеше компаньонката й, на капрата един лакей, а друг яздеше напред като пратеник. Проследих я с очи, докато можех да виждам колата и дълго време след като очите ми не виждаха вече нищо, останах неподвижен на същото място, защото всичките ми мисли бяха заети от скъпото същество, което загубих, и целият свят не съществуваше за мен.

Завърнал се в стаята си, заповядах на келнера да не влиза при мене, преди да са се върнали конете, които бяха отвели Анриета. Легнах в леглото с надеждата, че сънят ще помогне на измъчената ми душа, която сълзите не можеха да успокоят.

Пощальонът се завърна едва на следния ден. Ходил чак до Шатийьон[1]. Той ми предаде едно писмо, в което намерих само тъжната дума сбогом. Човекът ми каза, че пристигнали в Шатийьон, без ни най-малката неприятност и уважаемата госпожа продължила веднага пътя си към Лион. Понеже можех да замина от Женева едва на следния ден, прекарах сам в стаята си един от най-тъжните дни в живота си. Открих върху едно от стъклата на прозореца следните думи, които тя беше надраскала с върха на един подарен й от мен диамант: „Ти ще забравиш също и Анриета!“ Това предсказание не беше направено да ме утеши, но какъв смисъл влагаше тя в думата: забравиш! Само този, че времето ще заличи дълбоката рана, която беше отворила в сърцето ми; но тя нямаше нужда да прави последната още по-дълбока, като ми отправяше този укор. Не, аз не съм я забравил, защото и сега още, когато главата ми е покрита с бели коси, споменът за нея е истински балсам за сърцето ми. Когато помисля, че в последните си дни съм щастлив само чрез спомена, намирам, че моят дълъг живот трябва да е бил повече щастлив, отколкото нещастен и след като благодаря на Бога, който е причината на всички причини, аз се поздравявам задето мога да призная пред себе си, че животът е едно благо.

На следната сутрин заедно с един слуга, който господин Тронхин ми поръча, отпътувах обратно за Италия. Въпреки лошото годишно време, избрах пътя през Сан Бернар, който преминах за два дена със седем мулета. Последните возеха мене, моя слуга, моите куфари и колата, която беше определена за прелестната жена, която бях загубил безвъзвратно. Когато човек е потиснат от някоя голяма скръб, той има това предимство, че нищо друго не му се струва тягостно. Това е един вид отчаяние, което има също своите предимства. Не чувствувах никакъв глад или жажда, нито студа, който вледеняваше природата в тази ужасна част на Алпите, нито трудностите, които са неразривно свързани с преминаването на този труден и опасен алпийски проход.

Пристигнахме в Парма в твърде добро здраве и отседнахме в една лоша странноприемница, надявайки се, че там никой не ще ме познава. Но останах излъган, защото срещнах Дьо ла Хей, който живееше в една стаичка до моята. Изненадан от срещата ни, той ми направи един дълъг комплимент, за да ме изпита, но аз разочаровах любопитството му, като му казах, че съм уморен и че пак ще се видим.

На следния ден излязох, за да предам на господин Д’Антоан писмото на Анриета. Той го отвори в мое присъствие и намери в него друго писмо с моя адрес; предаде ми последното, без да го чете, макар че беше отворено. По-късно му дойде на ум, че може би намерението на неговата роднина е било той да го прочете, понеже не беше го запечатила. Затова той ме помоли да му позволя да узнае съдържанието на писмото, което аз му разреших с удоволствие, след като го бях прочел. Той го прочете и когато го върна, ми каза най-сърдечно, че мога да разполагам при всеки случай с него и с неговия кредит.

Писмото на Анриета гласеше следното:

„Мой единствен приятелю! Аз трябваше да те напусна, но не увеличавай болката си, когато мислиш за моята. Нека да бъдем така разумни да си представим, че сме сънували един приятен сън и нека да не се оплакваме от съдбата си, защото един очарователен сън не е продължавал никога толкова дълго. Можем да се гордеем, че взаимно сме се ощастливили напълно в продължение на три месеца. Едва ли има други двама души, които биха могли да кажат същото за себе си. Нека не се забравим никога, нека честно си спомняме щастливите мигове на нашата любов, за да ги подновяваме в душите си, които въпреки раздялата ще намерят в този спомен висша наслада. Не разпитвай за мен, а ако случайно узнаеш коя съм, то не обръщай внимание. Ще ти доставя радост, като ти съобщя, че съм привела работите си в ред и че до края на живота си ще бъда щастлива, тъй като вече не те притежавам. Не зная кой си, но знам, че никой на света не те познава по-добре от мен. В живота си няма да имам вече нито един любовник. Искам да обичаш и други. Нека твоята добра фея ти помогне да намериш някоя друга Анриета. Сбогом, сбогом!“

Петнадесет години по-късно аз видях отново достойната за обожаване жена. Как стана това, ще узнаете, когато стигнем дотам.

Отидох вкъщи. Бъдещето ми беше безразлично и потънал в дълбока скръб, се затворих и легнах. Моята потиснатост ме зашеметяваше. Животът не ми тежеше, но само защото не мислех за това. Намирах се в състояние на пълна апатия. Шест години по-късно изпитах нещо подобно, но тогава за страданието ми не беше виновна любовта, а зловещият и ужасен затвор под оловните покриви на Венеция. Немного по-добре бях и през 1768 г., когато ме хвърлиха в затвора Буен Ретира в Мадрид. Но да не изпреварваме събитията. След двадесет и четири часа изтощението ми беше много голямо, но то не беше неприятно. В това душевно състояние мисълта, че бих могъл да умра вследствие на усилване на изтощението, имаше своите прелести за мен. Радвах се, че никой не ме безпокоеше да ми предлага храна и че бях освободил прислужницата си. След още едно денонощие слабостта ми беше толкова голяма, че можех да се считам за умрял от глад.

Намирах се в това състояние, когато Дьо ла Хей почука на вратата ми. Не бих отговорил, ако не беше казал при почукването, че трябва непременно да разговаряме. Отворих, макар че едва се държах на краката си и веднага легнах в леглото.

— Един чужденец се нуждае от кола и би желал да купи вашата.

— Не бих искал да я продавам.

— Бъдете добър да ме извините, ако съм ви обезпокоил, но вие изглеждате болен.

— Да, имам нужда от спокойствие.

— От какво сте болен?

Той пристъпи към леглото ми, хвана ръката ми и намери пулса извънредно слаб.

— Какво сте яли вчера?

— От два дни нищо — слава Богу!

Той предугади веднага истината, стана загрижен и ме закле да изям една супа с месо. Беше толкова настойчив в приказките си, че приех, както поради слабост, така и поради отегчение. Без да каже нито дума за Анриета, той ми държа проповед върху бъдещия живот, върху суетността на този свят и върху нашия дълг да не посягаме никога на живота си, който не ни принадлежи. Слушах го, без да отговарям, но тъй като си мълчах, Дьо ла Хей използува веднага това предимство и поръча малък обяд. Нямах нито сила, нито воля да се противопоставям и щом яденето бе донесено, изядох малка част от него. Дьо ла Хей извика „Виктория“ и целия ден се занимава само с това да ме развеселява чрез шеговити забележки.

Следващия ден прекара отново с мене, защото го бях помолил да ми бъде сътрапезник. Стори ми се, че тъгата ми бе намаляла, но животът ми изглеждаше за предпочитане пред смъртта.

Три или четири дни след това Дюбоа, комуто Дьо ла Хей беше казал всичко, ме посети и покани да изляза с него. Отидох в театъра, където се познавах с неколцина офицери корсиканци. Запознах се също с един млад сицилианец на име Патерно, най-големия лудетина, какъвто човек може да си представи. Младият човек беше влюбен в една артистка, която се подиграваше с него. Той ме забавляваше, когато ми изброяваше всички нейни достойни за обожаване качества и когато се оплакваше от лошото държане, което имала към него, въпреки че го приемала в жилището си по всяко време. При това тя го разсипвала, като давала постоянно обеди и вечери в тесен кръг, без той да има от последните каквато и да е полза.

Най-после той възбуди любопитството ми и след като видях красавицата на сцената, реших да се запозная с нея, а Патерно с удоволствие се съгласи да ме представи.

Намерих я податлива и понеже знаех, че беше съвсем бедна, не се съмнявах, че петнадесет или двадесет цехини биха били предостатъчни, за да я укротят. Изказах предположението си пред Патерно, но той, смеейки се, ми отговори, че ако се осмеля да й направя подобно предложение, тя не би приемала вече посещенията ми. Назова ми офицери, които не искала да види повече, за да ги накаже за подобни предложения.

— Въпреки това ще ми бъде много приятно — заключи той, — ако направите опит и след това ми кажете откровено как е завършил.

Почувствувах суетността си събудена и му обещах.

Посетих я в нейната гримьорна и когато тя по някакъв повод похвали красотата на моя часовник, аз й казах, че зависи само от нея да го притежава на тази и тази цена. Тя ми отговори съобразно катехизиса на нейната професия, че един почтен човек не може да прави подобни предложения на едно почтено момиче.

Когато предадох на Патерно думите й, той не беше на себе си от радост, но аз знаех как да действувам, защото cosi son tutte[2] и въпреки поканите й не отидох вече при нея на вечеря. Тези вечери бяха много скучни и всички артисти се надсмиваха на глупака, който понасяше разноските.

Седем или осем дни след това Патерно ми каза, че артистката му разказала случката точно както му я бях предал, като му казала, че не съм я посещавал, защото съм се страхувал да не се улови за думите ми, ако подновя предложението си.

Аз го помолих да й каже, че ще я посетя отново, но не за да й правя предложения, а за да отклоня предложенията, които тя би ми направила.

Моят страхопъзльо изпълни поръчката така добре, че артистката му казала разгневена да ме предизвика да й направя посещение. Решен твърдо да я уверя още същата вечер в моето презрение, отидох след второто действие на една пиеса, в която тя нямаше вече да се явява, в нейната ложа. Тя отпрати един господин, който беше при нея и каза, че имала да ми говори, след това затвори вратата, седна грациозно на скута ми и ме попита, дали наистина толкова я презирам. В подобно положение човек няма смелостта да обиди една жена. Вместо да отговоря, аз се залових за работа, без да срещна даже и онова съпротивление, което изостря апетита. Въпреки това отново се оставих да бъда заблуден от едно чувство, което е съвсем неподходящо, когато един мъж се залавя с жени от този род. Дадох й двадесет цехини и трябва да призная, че това беше висока цена за гризящо разкаяние. Тя беше много доволна и ние се смяхме върху глупостта на Патерно, който изглежда не знаеше, че предизвикателства от този род завършват винаги така.

На следния ден аз срещнах бедния сицилианец и му казах, че съм се отегчил много и не съм искал да ходя повече там. И действително имах това намерение, но една много основателна причина, която природата ми изтъкна три дни след това, ме принуди да удържа на думата си към него не само от просто отвращение. Но, въпреки че ми беше неприятно да се видя в такова позорно положение, не мислех, че имам право да се оплаквам. Напротив, в това нещастие съзрях само едно справедливо наказание за това, че съм се отдал на една нова любов, след като съм имал щастието да притежавам една Анриета. Понеже моят случай не спадаше в областта на опита, си мислех, че трябваше да се доверя на господин Дьо ла Хей, с когото се хранехме заедно всеки ден, понеже той не се опитваше да скрие от мен своята бедност и аз го уважавах заради неговата възраст и неговия опит. Той ми намери един опитен хирург, който беше също и зъболекар, известни познати нему признаци го принудиха да ме посвети на бога Меркурий[3] и поради годишното време, това лечение ме принуди да пазя леглото в продължение на шест седмици. Това се случи през зимата на 1749 година.

Докато оздравявах от една отвратителна болест, Дьо ла Хей ми предаде друга не по-добра, а може би и по-лоша, но от която не вярвах, че мога да се заразя. Фламандецът, който ме оставяше сам, само сутрин за един час, за да каже молитвата си, ме направи набожен и то до такава степен, че аз му признах, че трябва да се считам щастлив, задето съм придобил една болест, която е първият подтик за спасението на душата ми. Благодарих на Бога благоговейно и съвсем искрено, че си е послужил с Меркурий, за да изведе обвития ми дотогава в мрак дух към чистата светлина на истината. Без съмнение тази извършваща се в душата ми промяна в мирогледа, беше едно наследство на предизвиканото от живака отслабване. Това нечисто и винаги вредно средство беше отслабило ума ми до такава степен, че бях като оглупял и си внуших, че тогава съм бил в голямо заблуждение. Затова с моята нова мъдрост взех решението да водя за в бъдеще съвсем друг начин на живот. Дьо ла Хей плачеше често с мене за утеха, когато ме виждаше да плача в съкрушението си, която утеха той умееше да влива в моята бедна и болна душа с една непонятна сръчност. Той говореше за рая и за нещата от другия свят, като че ли лично е бил там и аз не го осмивах. Той ме научи да се отричам от разума си. Но за да може човек да се откаже от тази божествена дарба, необходимо е да не признава вече нейната сила, трябва да е станал глупав. Например един ден той ми каза, че не се знаело, дали Бог е сътворил света в равноденствието на пролетта или есента. Ако приемем, че е станало подобно сътворяване, отговорих му аз въпреки живака, този въпрос е сам по себе си детински; понеже годишното време може да важи само за една част от земното кълбо.

Дьо ла Хей ми възрази, че моите идеи били езически и че не бива вече да правя подобни заключения, изхождащи от разума. Аз отстъпих.

Човекът е бил йезуит, но той не само не искаше да признае това, но не можеше даже да търпи, когато се говореше за това. Един ден той напълно ме подведе като ми разказа своя живот.

След завършване на образованието си и постигане на някои успехи в науката и изкуството, бях двадесет години член на университета в Париж. След това служих в армията, оттогава съм публикувал редица съчинения, излезли анонимно; те се използуват във всички училища за образование на младежта.

След оттеглянето ми от служба, понеже съм беден, ръководих възпитанието на мнозина млади хора, няколко от които днес са прочути повече със своите нравствени добродетели, отколкото със своите дарби. Последният ми ученик беше синът на маркиз Бота. Сега вече нямам никаква служба и живея, както виждате, с упование в Бога. Преди четири години се запознах с барон Бавоа от Лозана, син на генерал Бавоа, който командуваше един полк на херцога от Модена и по-късно имаше нещастието да даде повод да говорят много за него. Младият барон, калвинист като своя баща, не беше привърженик на празния живот, който би могъл да води в бащината си къща; той ме помоли да му давам същите уроци, както на маркиз Бота, за да може да поеме военна кариера. Бях много щастлив, че ще имам възможност да развия добрите му заложби и оставих всичко друго, за да мога да се отдам напълно на тази задача. Скоро открих, че по отношение на религията той знаеше, че живее в заблуждение, държеше на своята вяра само от семейни съображения. Щом узнах тайната му, беше ми лесно да му покажа, че неговите най-висши интереси стоят на карта, тъй като най-важно е спасението на душата му. Тази истина му стана ясна и той се предостави напълно на моята пълна с любов грижа. Отидох с него в Рим, където го представих на папа Бенедикт Четиринадесети, който след прекръстване го настани като подпоручик в частите на херцога на Модена. За жалост моят скъп прозелит[4], който е едва на двадесет и пет години, има само седем цехина месечно, с които не може да живее, защото след сменяване на вярата си, той не получава вече нищо от своите роднини, за които неговото така наречено вероотстъпничество е ужас. Той би се видял принуден да се завърне в Лозана, ако не го подпомагах. Но тъй като за жалост съм беден и без служба, мога да го подпомагам само с милостините, които му давам, като се обръщам към кесиите на познатите ми добри хора.

Моят ученик има благородно сърце и би желал да се запознае със своите благодетели, но те не искат да се откриват и имат право, понеже, за да бъде заслужена, милостинята трябва да бъде очистена от всяко чувство на суетност. Аз нямам, слава Богу, никакъв повод за суетност. Прещастлив съм, че мога да заместя бащата на един млад, предопределен човек и че съм допринесъл като слабо оръжие в ръката на Бога за спасението на душата му. Добрият и красив младеж възлага цялото си доверие на мене и ми пише редовно два пъти в седмицата. Дискретността не ми позволява да ви покажа писмата му, но вие бихте плакали от вълнение, ако ги прочетете. На него изпратих вчера трите луи, които получих от вас.

При тия думи моят новопокръстител стана и отиде до прозореца, за да изсуши сълзите си. Аз бях развълнуван и преизпълнен с възхищение от добродетелта на Дьо ла Хей и на неговия възпитаник, който, за да спаси душата си, се вижда изправен пред суровата необходимост да живее от милостиня. Аз също се разплаках и в моята събуждаща се набожност казах, че не само не желая да назове името ми, но даже не желая да узнае сумите, които той взема от него. Съобразно с това го помолих да разполага с кесията ми, без да ми дава сметка. Едва бях изговорил тези думи, когато Дьо ла Хей дойде с отворени обятия към мене и ме целуна. Като съм следвал точно думите на евангелието, каза ми той, аз съм си отварял пътя към небето.

Духът е зависим от тялото; това е едно преимущество на материята. С празен стомах аз станах фанатик, а в празнината, която се бе образувала в мозъка ми вследствие на живака, намери убежище ентусиазмът. Без да съобщя на господин Дьо ла Хей нито дума, аз започнах да пиша на моите трима приятели, господата Брагадино и пр., възторжени писма за моя Тартюф и неговия възпитаник и по такъв начин им показах моя фанатизъм.

Оставих ги да предугаждат, че благоденствието на нашата компания зависи от приемането в нея на тези две добродетелни лица. Оставих ги да мислят за това, но понеже станах йезуит, без да зная, не им го казах направо; беше по-добре, ако тази мисъл произлизаше от тези прости, но наистина добродетелни мъже.

— Бог иска — писах им аз — да употребите всичките си сили, за да намерите във Венеция една почтена служба за господин Дьо ла Хей и едно място за младия Бавоа в избраната от него професия.

Господин Де Брагадино ми писа, че господин Дьо ла Хей може да живее с мене в неговия палацо, а Бавоа може да пише на своя покровител папата и да го помоли да го препоръча на венецианския посланик, последният ще пише за това на сената и тогава Бавоа може да бъде сигурен, че ще получи една добра служба.

По това време въпросът за патриархата Аквилея бе висящ и по него трябваше да се произнесе републиката заедно с австрийския император. Но тъй като последният бе присвоил jus elegendi[5] само за себе си, папа Бенедикт беше провъзгласен за арбитър. Понеже папата не беше казал още думата си, беше ясно, че на една препоръка от негова страна републиката би отговорила с най-голяма услужливост. Докато този въпрос бе висящ и ние очаквахме писмо от Венеция, което трябваше да ни уведоми за последствията от препоръката на Негово Светейшество, аз преживях едно малко смешно приключение, което не бива да скрия от читателите си.

В началото на месец април бях оздравял от моята последна рана и бях възвърнал предишното си здраве. Отивах с моя покръстител всеки ден в църквите и не пропусках нито една проповед. Но прекарвах също и вечерите си с него в кафенето, където намирахме винаги добро общество от офицери. Между тях беше също един провансалец, който забавляваше цялата компания със своите измислици и с разказа си за неговата военна кариера, в която се отличил при службата си на много сили, особено в Испания. Понеже беше забавен, то всички се преструваха, че вярват на всяка негова дума, за да не се прекъсне разказът му. Когато един ден го загледах внимателно, той ме попита, дали го познавам.

— Дали ви познавам? И аз мисля за това! Не взехме ли заедно участие в сражението при Арбела[6]?

При тези думи настана общ смях, но самохвалецът не се смути и каза бързо:

— Ай, господа, та какво смешно намирате в това? Аз бях там и възможно е господинът да ме е видял; наистина, струва ми се, че го познавам.

След това назова полка, където сме служили, ние се прегърнахме и се поздравихме за щастието, че се срещаме отново в Парма. След тази действително смешна сцена си отидох, придружен от моя неразделен прекръстител. На следния ден седях още с моя приятел на масата, когато провансалският самохвалко влезе в стаята ми с шапка на главата и каза:

— Господине от Арбела, имам да ви кажа нещо важно, побързайте и ме последвайте. Ако ви е страх, то вземете със себе си толкова приятели, колкото искате, аз струвам за половин дузина.

Аз скочих, грабнах един пистолет, насочих го към него и казах с твърд тон:

— Никой няма право да смущава спокойствието ми в моята стая: вън! Или ще ви пратя един куршум в челото!

Моят провансалец извади шпагата си и ме предизвика да го убия, но в същия миг Дьо ла Хей се хвърли между нас, като тропаше силно по пода. Съдържателят се изкачи и заплаши офицера, че ще повика стражаря, ако не си отиде веднага.

Той си отиде, като извика, че съм го обидил публично и че щял да се погрижи удовлетворението, което му дължа, да бъде също така публично както обидата. Понеже виждах, че работата може да вземе трагичен обрат, след излизането му споделих мисли с Дьо ла Хей относно начина за нейното мирно уреждане. Но нямаше нужда да се мъчим дълго, за да търсим такъв начин, тъй като след половин час се яви един офицер на инфант-херцога на Парма и ми заповяда да отида веднага в караулната, където плац-майорът, господин Дьо Бертолан, искал да говори с мене. Помолих Дьо ла Хей да ме придружи като свидетел, както за казаните от мен в кафенето думи, тъй и за случилото се в жилището ми. Отидох при майора, при когото намерих няколко офицери. Между тях беше и господин самохвалецът.

Господин Дьо Бертолан беше духовит човек, той се засмя тихо, като ме видя. Но след това ми каза с най-голяма сериозност:

— Господине, тъй като сте се подиграли публично с този офицер, то желателно и справедливо е да му дадете публично удовлетворението, което той изисква; като плац-майор съм принуден да изискам такова от вас, за да може работата да се уреди приятелски.

— Господин майор — отговорих, — не може и дума да става, че дължа на господина удовлетворение, тъй като не е вярно, че съм се подиграл с него и с това съм го обидил. Аз му казах, че ми се струва като да съм го виждал в сражението при Арбела, а и самият той ми каза, че не само е бил там, но даже ме е и познал.

— Да — прекъсна ме офицерът, — но аз разбрах Родела, а не Арбела, а всеки знае, че съм се сражавал там. Вие обаче казахте Арбела и сте го казали само с намерението да се подиграете с мене, защото са изминали повече от две хиляди години от тази битка, а сражението при Родела стана в наше време и аз служех там под заповедта на херцога от Монтемар.

— Преди всичко, господине, не вие ще преценявате намеренията ми. Съвсем не ви оспорвам, че сте били при Родела. Но с това положението се променя и сега аз ще изискам удовлетворение, ако се осмелите да отречете, че съм взел участие в сражението при Арбела. Аз не служех там при херцога от Монтемар, доколкото зная, той не е бил там, но бях адютант на Парменион[7], пред очите на когото бях ранен. Ако обаче поискате да ви покажа белега, то ще разберете, че не мога да сторя това, защото тялото, което имах тогава, не съществува вече, а в това, което нося днес, съм едва на двадесет и три години.

— Това ми изглежда чиста глупост и аз имам свидетели, че вие се подиграхте с мен, защото ми казахте, че сте ме видели в това сражение, по дяволите! Това не е възможно, тъй като не съм бил там. Искам удовлетворение на всяка цена.

— И аз също. Нашите права са най-малкото равни, ако моите не са даже и по-големи. Господата ще кажат, че сте твърдели, че сте ме виждали при Родела, по дяволите! Това не е възможно, понеже не съм бил там.

— Може да съм се излъгал.

— Аз също, следователно нямаме какво да изискваме един от друг.

Майорът си хапеше устните да не се изсмее високо и каза:

— Драги господине, аз не намирам, че вие имате и най-малкото право да изисквате удовлетворение, понеже господинът признава също като вас, че може да се е излъгал.

— Обаче — отговори офицерът — може ли да се вярва, че той е участвувал в сражението при Арбела?

— Господинът предоставя на вас да вярвате или не. Той има правото да твърди, че е бил там, докато вие не му докажете противното. Можете ли за това да изисквате от него да извади шпагата си?

— Да ме пази Бог! По-скоро бих желал обявя работата за уредена.

— А сега, господа, не ми остава друго, освен да ви поканя да се прегърнете като доблестни мъже.

Направихме това напълно сърдечно.

На следния ден провансалецът дойде малко смутен при мене. Приех го приятелски. Така завърши тази смешна история, за голямо задоволство на господин Дьо ла Хей.

Бележки

[1] Град във Франция на р. Сена. — Б.пр.

[2] Такива са всички жени (итал.). — Б.пр.

[3] Латинското име на живака, който е бил най-популярното средство за лекуване на венерическите болести. — Б.пр.

[4] Вероотстъпник. — Б.пр.

[5] Правото на избор (лат.). — Б.пр.

[6] Или Арба-илу, древен сирийски град, където в 331 г. Александър Велики победил Дарий. — Б.пр.

[7] Един от прославените македонски военноначалници при Филип II Македонски, убит в 330 г. пр.н.е. — Б.пр.