Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (49)

Глава двадесет и осма

Под оловните покриви. Земетресение.

На какво се дължи фактът, че дадени думи упражняват странна власт върху душата? Кой може да обясни тези явления? Предния ден толкова се гордеех със своята смелост и се позовавах на моята невинност, а сега думата трибунал ме вкамени и имах само дотолкова сила, че да мога механически да се подчиня.

Секретарят^[1] ми стоеше отворен, всичките ми книжа лежаха върху една маса, която използувах за писане.

— Вземете — казах на пратеника на страшния съд, като му показах с ръка книжата, които покриваха масата. Той напълни с тях един чувал, който даде на един полицай. След това ми каза, че трябва да му предам също и свързаните ръкописи, които съм притежавал, и аз му посочих мястото, където те се намираха. Очите ми се отвориха. Разбрах, че мизерният Мануци ме беше предал. Хората, които знаеха, че притежавам тези книги смятаха, че съм голям магьосник и това не ми беше неприятно.

Месер-гранде взе също и книгите, които имах върху нощната си масичка, между които Петрарка, Ариосто, Хораций, Военна философия, един манускрипт, подарен ми от Матилда^[2], и Аретино. Последният беше посочен от Мануци, тъй като месер-гранде ме попита изрично за това.

Шпионинът Мануци имаше вид на почтен човек и това явно е необходимо качество за занаята, който той упражняваше. Неговият син намери щастието си в Полша, като се ожени за госпожа фон Опеска, която по-късно уби. Поне така се твърдеше. Доказателство за това аз нямам и в християнската си любов отивам дори дотам, че не го вярвам, макар че в действителност е способен на такова дело.

Докато месер-гранде прибираше моите ръкописи, книги и писма, аз се обличах машинално, нито по-бързо, нито по-бавно, отколкото обикновено. Измих се, избръснах се и вчесах, облякох риза с дантели и хубавия си костюм. Всичко това направих, без да мисля за нещо и без да кажа нито дума. Месер-гранде, който не ме изпускаше нито за момент из погледа си, нямаше нищо против да се облека, като че ли отивам на сватба.

Когато напуснахме моята стая, видях за голяма изненада около четиридесет полицаи в преддверието. Бяха ми оказали честта да считат това число за необходимо при моето арестуване. Странно е, че в Лондон, където всеки е храбър, за да се арестува някого се изпраща само един, а в моето мило отечество, където почти всички са страхливи, са необходими четиридесет души. Може би това се дължи на обстоятелството, че един страхливец като нападател трябва да има повече страх, отколкото един нападнат страхливец, затова един обикновено страхлив човек при известни условия може да бъде храбър. Но е факт, че във Венеция се вижда често един-единствен да се защищава срещу двадесет полицаи и накрая да им избяга, след като ги е набил здраво. Спомням си, че веднъж в Париж помогнах на един мой приятел да се отърве от четиридесет такива телохранители и че ние превърнахме цялата мизерна сган в бягство.

Месер-гранде каза да се кача на една гондола и седна до мен, като за охрана взе четири души. Пристигнали в неговата къща, ми предложи кафе, което отказах, след това ме заключи в една стая. Тук спах четири часа, като се събуждах всеки четвърт час, за да пускам вода. Това беше едно своеобразно явление, защото съвсем не страдах от често уриниране, беше много горещо и предния ден бях вечерял. По-рано бях забелязал, че една изненада чрез брутални средства ми беше подействувала като упойка, но сега установих, че една изненада има и силно уриниращо действие. Преди шест години в Прага трябваше да се смея сърдечно, когато чух, че няколко чувствителни дами се възмутили от това, че в моето бягство от оловните килии, което по това време бях вече публикувал, съм съобщил тази подробност, която според тях е било по-добре да изоставя. Навярно бих я изоставил, ако разказвах историята на една дама, но публиката не е една красива жена, която бих искал да щадя, а моето намерение е да поучавам.

Към три часа при мен влезе полицейският началник и ми каза, че има заповед да ме отведе под оловните покриви. Без да кажа нито дума го последвах. Качих се в една гондола и по хиляди извивки през малките канали се отправихме към Големия канал. Слязохме на Затворническия кей. След като се изкачихме по множество стълби, минахме по Моста на въздишките, който над Рио ди палацо представляваше връзката между затворите и Палатата на дожите. От другата страна на този мост се намира галерия, която преминахме. Накрая стигнахме до една стая, където месер-гранде ме представи на един господин, който носеше патрицианска роба. Последният ме разгледа от главата до краката, след което му каза:

— Това е той, поставете го на сигурно място!

Този човек беше секретар на инквизиторите, благоразумният Доменико Кавали, който очевидно се срамуваше да говори венециански в мое присъствие, тъй като даде своята заповед на тосканско наречие.

Месер-гранде ме предаде на затворническия пазач на оловните килии, който стоеше с огромна връзка ключове. При охрана от двама полицаи той ме накара да изкача две малки стълби, които водеха до един коридор, от който стигнахме през една затворена врата до втори коридор, от този в трети, в чийто край пазача отвори отново една врата. Последната водеше към един мръсен таван, дълъг шест разтега и широк два разтега, който получаваше светлина през една намираща се много високо горе капандура. Помислих, че тази покривна килия е моят затвор, но се излъгах, тъй като пазачът взе огромен ключ и отвори една обкована плътно с желязо врата, която беше висока само три и половина стъпки, а в средата си имаше кръгла дупка с диаметър от осем цола и ми заповяда да вляза. Заех се да разглеждам една желязна машина, зазидана здраво в дебелата стена. Тази машина имаше форма на конско копито, беше около един цол дебела и от единия край до другия около пет цола широка. Тъкмо си мислех за какво би могла да служи тази ужасна машина, когато ключарят усмихнато ми каза:

— Виждам господине, че бихте желали да знаете за какво служи този апарат и мога да изпълня желанието ви. Когато техни превъзходителства заповядат да бъде някой удушен, то въпросният се поставя да седне върху едно столче с гърба към това вратно желязо, главата се намира в такова положение, че желязото обхваща половината от врата му. Другата страна е обхваната от една връв, която минава през тази дупка, двата края са закрепени на оста на едно въртящо се колело, а човек върти това колело, докато пациентът предаде душата си на нашия господ повелител, защото, слава богу, изповедникът не се отделя от него, докато не спре напълно дишането му.

— Това е много остроумно и аз предполагам, че вие сте човекът, който има честта да върти колелото.

Той не отговори, а само ми кимна да вляза в килията. Направих това, като трябваше да се наведа до половина. Той ме заключи и след това ме попита през решетъчната дупка на вратата какво искам да ям.

— Още не съм мислил за това — отговорих му аз.

След това той се отдалечи, като заключи грижливо всички врати.

Съкрушен и зашеметен се облегнах с лактите си върху перилото на решетъчния прозорец. Последният беше две стъпки висок и също толкова широк, шест цола дебели железни пръчки се кръстосваха и образуваха шестнадесет отвора от около пет цола в квадрат. Чрез тези отвори моята килия би била доста светла, но под капандурата, която имах срещу себе си, се намираше една греда от покривната конструкция, широка една и половина стъпка, която запречваше светлината, която бих могъл да получа от отвратителния таван. Почти пипнешком изследвах тази тъжна дупка, при което трябваше да държа главата си наведена, тъй като тя беше висока само пет и половина стъпки. Намерих, че тя образуваше три четвърти от един квадрат от два разтега. Липсващата последна четвърт бе заета от нещо като алков, където можеше да се постави едно легло, но не намерих нито легло, нито маса или стол, нито каква да е друга мебел, с изключение на една кофа, предназначението на която читателя може лесно да отгатне, и една поставена в стената дъска, широка една стъпка и намираща се на височина четири стъпки от пода. Върху тази дъска аз поставих наметката си от матова коприна, нещастно осветеното си палто и моята шапка, която беше поръбена с дантела и носеше красиво бяло перо. Горещината беше ужасна и инстинктът ме отведе механически при малкото решетъчно прозорче, което беше единственото място, където можех да подпра лактите си. Капандурата не можех да виждам, но чрез светлината, която падаше през нея върху пода на тавана, видях огромни плъхове, които се разхождаха свободно наоколо, защото омразните животни, чиито вид ми е бил винаги отвратителен, идваха без всякакъв страх чак до моето решетъчно прозорче. При тази неприятна гледка затворих бързо кръглата дупка в средата на вратата посредством едно вътрешно капаче, тъй като при едно посещение от тях кръвта ми би се смръзнала. Подпрян с ръце върху перилото на прозореца, потънах в дълбок размисъл. Тъй аз прекарах осем часа в мълчание, без да направя никакво движение.

При звука на часовника, който показваше двадесет и първия час, се стреснах и бях малко обезпокоен, че не дойде никой да ми донесе нещо за ядене и да се пренесат нещата и мебелите, от които се нуждаех, за да мога да ходя. Струваше ми се, че би трябвало да ми се донесе поне стол, хляб и вода. Нямах никакъв апетит, но знае ли човек? А никога в моя живот устата ми не е била толкова суха и горчива. Все пак, бях убеден, че преди настъпване на нощта някой ще дойде. Но когато чух, че часовникът бие двадесет и четири часа, обзе ме ярост. Заудрях с юмруци и заритах с крака по вратата, проклинах и крещях. Това продължи повече от час, но не се яви никой, а не се и даде знак, че някой е чул виковете ми. Беше тъмно като в рог. От страх, че плъховете биха могли да скочат в моята килия, затворих решетъчното прозорче и се проснах върху пода. Такова ужасно изоставяне ми се струваше неестествено и аз дойдох до заключението, че варварските инквизитори са решили моята смърт. Нямаше нужда да размислям дълго върху въпроса с какво бях заслужил едно такова мизерно отнасяне, защото колкото и старателно да проучвах моите действия, то не намирах и най-малкото основание за подобно отнасяне. Бях развратник, играч, смел в думите си и мислех само как да се насладя на моя живот, но във всичко това не виждах никакво политическо престъпление, въпреки това с мен се отнасяха като с престъпник и в моята ярост и отчаяние употребявах срещу преследващата ме ужасна тирания изрази, които трябва да предоставя на читателите си да отгатнат, тъй като приличието ми забранява да ги повторя тук. Но въпреки възбудата, въпреки глада, който започна да се чувствува, въпреки жаждата, която ме изгаряше, въпреки твърдостта на пода, върху който се бях проснал, изтощената природа заяви своите права и аз заспах. Силното ми тяло се нуждаеше от сън, у един млад и здрав човек пред тази властна нужда отстъпват всички останали нужди и в това отношение сънят може да се нарече благодетел на човечеството.

Събудих се, когато биеше полунощ. Колко страшно е събуждането, когато то изтръгва човека из илюзиите на нищото. Не можех да си представя, че съм прекарал три часа, без да почувствувам никаква болка. Лежах върху лявата си страна, и без да се помръдна протегнах дясната си ръка, за да взема носната си кърпичка, която си спомних, че бях поставил на пода вляво от мен. Опипах да я намеря и, господи! Каква изненада! Ръката ми хвана друга леденостудена ръка. Ужас премина през цялото ми тяло и косите ми настръхнаха.

Никога през живота си не съм изпитвал такъв ужас. Никога не бях вярвал, че може да съществува такъв страх, в продължение на три или четири минути седях като замаян, без да мога не само да се помръдна, но даже и да мисля. Когато най-сетне дойдох отново на себе си помислих, че ръката, която бях докоснал е била само плод на моята разгорещена фантазия. С тази надежда протегнах още веднъж ръката си и намерих отново същата студена ръка. Ужасен, издадох пронизителен вик, отместих ръката, която държах настрана и дръпнах треперещата си ръка.

Но скоро малко се поуспокоих и можех да размисля. Дойдох до заключението, че докато съм спал навярно до мен е поставен някой мъртвец, бях положителен, че той не беше там, когато легнах. „Това ще е, — си казах аз, — трупът на някакъв нещастник, когото са удушили и по този начин са поискали да ми покажат участта, която и мен очаква.“ Тази мисъл ме изкара из кожата ми, на мястото на страха се яви яростта и аз протегнах за трети път ръката си към ледената ръка. Хванах я здраво, за да се убедя напълно в отвратителния факт. Исках да стана, подпрях се на левия си лакът и почувствувах, че ръката, която държах, беше моята собствена ръка.

От тежестта на моето тяло и от твърдостта на пода, който ми служеше за пухено легло, ръката ми беше съвсем изтръпнала и беше загубила своята топлина, подвижност и чувствителност.

Това преживяване съдържаше наистина нещо комично, но то съвсем не ме развесели, по-скоро събуди в мен най-черни мисли. Припомних си, че бях на едно място, където истината щеше да изглежда лъжа, защото и лъжливото изглеждаше истинско, където разсъдъкът загубваше половината от своите права и където болезнената фантазия караше разумът да стане жертва или на неоснователна надежда, или на ужасно отчаяние. Реших да бъда внимателен в това отношение и за пръв път в живота си, на тридесетгодишна възраст, повиках на помощ философията. Носех нейните зародиши в душата си, но дотогава не бях имал нужда да ги употребя.

Вярвам, че повечето хора умират без никога да са мислили и причината за това не е само липсата на ум и разум, а се дължи на това, че способността да се мисли никога не се е проявявала чрез някакво извънредно събитие, което да я откъсва от всекидневните привички.

След преживяната възбуда, за сън не можеше да се мисли повече. Но защо трябваше да стане? При ниския таван не можех да стоя прав. Останах седнал и при съществуващите обстоятелства това можеше да бъде единствено разумно решение. Тъй седях до четири часа сутринта, когато се яви здрачевината на новия ден, а едно предчувствие ми казваше, че ще бъда освободен. Горях от желание за отмъщение. Видях се начело на народ, който събаря правителството, което упражняваше насилие върху мен, избивах безмилостно всички аристократи, всичко трябваше да бъде направено на пух и прах. Лудувах в трескаво въображение. Познавах виновниците на моите страдания и в мисълта си разрушавах извора, от който те извираха. Възобновявах отново естественото право, според което хората трябва да се подчиняват само на закона и да бъдат съдени само от подобните им въз основа на признати от тях закони. С една дума, строях въздушни кули. В такова състояние се намира човек, когато е обзет от някоя голяма страст. Той не забелязва, че онова, което го ръководи не е разумът, а неговият най-голям враг — гневът.

Трябваше да чакам по-малко отколкото бях предположил и това малко ме успокои. В четири и половина часа мъртвата тишина на това място, истински ад за живи хора, бе нарушена от скърцането на ключалката.

— Имахте ли време да обмислите какво искате да ядете? — извика с дрезгавия си глас моят тъмничар през дупката за гледане.

Отговорих му, че желая оризена супа, варено месо, печено, хляб, вино и вода. Забелязах, че простакът беше учуден, че не чува оплаквания, каквито той очакваше. Отиде си, но се върна след четвърт час, за да ми каже:

— Учудвам се, че не искате да получите легло и необходимите мебели, защото ако си въобразявате, че сте доведен тук само за една нощ, то лъжете се.

— Тогава донесете ми всичко, което считате за необходимо.

— Какво да донеса? Ето ви молив и хартия — напишете ми.

Написах му откъде да вземе ризи, чорапи, различни дрехи, легло, маса и стол, освен това поисках книгите, които Месер-гранде ми бе взел, хартия, пера и пр. След като му прочетох всичко това, тъй като дебелакът не можеше да чете, той ми каза:

— Зачеркнете, господине, зачеркнете! Зачеркнете книгите, хартията, перата, огледалото, бръснача. Тук всичко това са забранени неща. И след това ми дайте пари, за да ви купя ядене за обяд.

Имах в себе си три цехини, дадох му една от тях и той се отдалечи. Както научих по-късно, бил е зает в продължение на един час в различните ходове да обслужва още седем други затворници, които се намираха разделени един от друг, за да се направи всякакво сближаване между тях невъзможно.

Към обяд ключарят дойде пак, с него бяха пет затворнически прислужници, които трябваше да обслужват политическите престъпници. Той отвори моята килия, за да могат да се нанесат поисканите от мен мебели и обяда ми. Леглото бе поставено в алкова, а яденето ми върху малка маса, приборът ми се състоеше от една лъжица от слонова кост, която той беше купил с дадените от мен пари, вилица, нож и всякакви други остри предмети бяха забранени. Накрая ми каза:

— Поръчайте какво искате да ядете утре, защото мога да идвам само веднъж на ден при изгрев-слънце. Високо благородният секретар ми заповяда да ви кажа, че той ще ви изпрати подходящи книги, исканите от вас са забранени.

— Изкажете му моята благодарност за милостта, че ме е оставил да бъда сам в килията.

— Ще направя каквото желаете, но вие не сте прав, като се подигравате по такъв начин с него.

— Не се подигравам, мисля, че е по-добре да бъда сам, отколкото с престъпниците, които навярно се намират тук.

— Как господине, престъпници? Благодаря за това! Тук са само честни хора, които наистина поради причини, известни само на техни превъзходителства, трябва да се държат отделени от обществото. Вие сте поставен сам, за да бъдете наказан още по-тежко. Наистина ли желаете да благодаря за това от ваше име?

— Не знаех това.

Глупакът имаше право, разбрах тава скоро. Когато човек е затворен сам, той няма никаква възможност да се занимава. Когато човек е сам на тъмно място, където не може да се вижда, където идва само веднъж през деня тъмничарят, за да донесе яденето, където може да ходи само прегърбен, тогава той е най-нещастният човек. Тогава предпочита да бъде в ада, ако вярва в него, само за да има компания. Това чувство е толкова силно, че най-сетне желаех да имам за другар дори някой убиец, някой чумав, някоя мечка. Самотата зад ключалката довежда човека до отчаяние, но за да се повярва в правотата на това твърдение човек би трябвало, може би, да го преживее сам. А не бих пожелал и на неприятелите си да имат такива преживявания. Ако един научно образован човек би получил в моето положение пера, мастило и хартия, то нещастието му би се намалило с девет десети, но палачите, които ме преследваха, съвсем не мислеха да облекчават положението ми.

Когато ключарят си отиде, поставих моята маса под дупката, за да имам малко светлина и седнах да ям, но ми беше невъзможно да изям повече от няколко лъжици супа. Не бях ял почти четиридесет и осем часа и затова не беше чудно, че бях болен. Прекарах целия ден седнал в креслото си и мислех само за книгите, които ми бяха милостиво обещани. Цялата нощ не можах да заспя, тъй като плъховете вдигаха шум, а часовникът от кулата на Сан Марко биеше тъй силно, че все едно беше в моята стая. Но тази двойна мъка не беше единствената, която трябваше да изтърпя. Струва ми се, че само малко читатели биха могли да си създадат понятие за това, което искам сега да съобщя, хиляди бълхи се наслаждаваха по цялото ми тяло. Малките насекоми смучеха кръвта ми с неописуемо упорство и настървение. От техните непрестанни хапания получих буквално спазми, те отравяха цялата ми кръв.

С настъпване на деня, дойде Лоренцо — тъй се казваше моя тъмничар — и каза да се направи леглото ми и да се измете и почисти стаята ми. Един от неговите полицаи ми поднесе вода, за да се измия. Поисках да изляза на тавана, но Лоренцо ми каза, че това е забранено. Даде ми две дебели книги. Не ги отворих, защото не бях сигурен дали ще мога да потисна първия израз на неодобрение, за което те навярно биха ми дали повод, и който шпионинът, естествено, би съобщил на своите господари. След като остави яденето ми и два разрязани лимона, той си отиде.

Щом останах сам, изядох бързо супата, докато е топла, след това пристъпих с книгата до прозорчето и видях с удоволствие, че ще бъде възможно да чета. Разгледах заглавието, то гласеше: „Мистичният град на исусовата сестра Мария, наречен д’Аграда“ Нямах никакво понятие каква може да бъде тази книга. Втората беше от един йезуит на име Каравита. Този йезуит, един лицемер, както всички негови събратя, препоръчваше едно ново обожаване на свещеното сърце на нашия спасител Исус Христос. От всички човешки части на нашия божествен спасител трябва според мнението на автора, сърцето да се обожава особено много. Своеобразна идея на един невеж глупак, която ме ядоса още от първата страница, защото ми се стори, че сърцето, съвсем не е по-достойна вътрешна част, отколкото белия дроб, стомаха или някой друг орган. Мистичният град малко ме заинтересува.

Изчетох всичко, което възбудената фантазия на една испанска девица може да създаде — една прекомерно набожна и меланхолична испанска девица, която в усамотението на нейния манастир е имала за съветници на съвестта си само невежи, лицемерни, двулични попове. Всички нейни фантастични и невъзможни видения бяха украсени с красивото име откровения. Като привърженица и особено като интимна приятелка на светата дева, тя получила от самия господ заповедта да опише живота на неговата божествена майка. Необходимите указания, които никой не е могъл да прочете никъде са й били съобщени от свети дух.

Тя започваше живота на Мария не от деня на нейното раждане, а от нейното неопетнено зачеване в утробата на майка й. Тази сестра Мария д’Аграда беше игуменка на женски францискански манастир, който беше основала сама в своя роден град. След като бе разказала подробно всичко, което нейната божествена героиня бе направила през деветте месеца, прекарани от нея в тялото на майка й, тя съобщаваше, че на тригодишна възраст измела къщата. При това помагали са й деветстотин прислужници, все ангели, които Бог определил сам за тази служба. Тези ангели стояли под специалните заповеди на техния княз Михаил, който уреждал контактите между тях и бога.

Учудващото в тази книга е, че способният да разсъждава читател добива непрекъснатото убеждение, че крайно фанатизираната авторка не е открила нищо, тъй като откритието не може да стигне толкова далеч, всичко е чиста вяра, казана с пълно убеждение. Това са видения на един напрегнат мозък, който без никаква сянка от гордост, упоен от бога, не мисли да открие нищо друго, освен онова, което светият дух му внушава.

Тази книга беше отпечатана с разрешението на всесветата и всеужасна инквизиция. Не можех да се съвзема от учудване. В моята душа книгата не предизвикваше, нито увеличаваше някаква склонност към набожност, нито даже най-простото желание за вярване, а напротив, даде ми основание да считам всички наши мистични, а дори и догматични предания за басни.

Книги като тази не могат да останат без въздействие, защото читател, чиято душа е по-чувствителна и по-достъпна за обикновеното, отколкото моята е изложен на опасността да стане като тази бедна девица духовидец и графоман.

Понеже трябваше да се занимавам с нещо, то прекарах цяла седмица върху това майсторско творение на безумието, което явно беше произлязло от един разстроен мозък. Пазех се да кажа нещо на ключаря относно това хубаво творение, но постепенно започнах да се чувствувам силно повлиян от него.

Щом заспивах, чувствувах чумата, с която сестра д’Аграда беше заразила духа ми, който от меланхолията, лошото хранене, липсата на въздух и движение и от ужасната неизвестност за онова, което ми предстои, беше отслабнал. Когато при събуждането си си спомнех за безумните си сънища, трябваше да се смея. Ако бях имал необходимото за писане, то бих го използувал великолепно и навярно бих създал в килията си едно съчинение, което би било още по-смахнато от това, избрано за мен толкова остроумно от господин Кавали.

От този опит узнах колко се лъжат онези, които приписват на човешкия ум известна позитивна сила, тази сила е само относителна и ако човек се наблюдава внимателно, ще открие в себе си само слабости.

Разбрах, че човек може да се побърка, макар че това става рядко, защото нашият разсъдък прилича на барута, който наистина се запалва много лесно, но все пак не се запалва никога, ако не дойде в допир с искрата, книгата на испанката притежаваше всички качества да побърка един човек, но за да упражни отровата върху него това действие, той трябва да бъде изолиран — да бъде тикнат под оловните покриви — и да му се отнеме всякакво друго занимание.

Когато през ноември 1767 година пътувах от Пампелуна за Мадрид, кочияшът ми Андреа Капело спря за обяд в един град в Стара Кастилия. Намерих този град толкова тъжен и отвратителен, че пожелах да узная името му. О, колко сърдечно трябваше да се смея, когато казаха, че това било градът Аграда.

Тук значи, си казах аз, мозъкът на смахнатата светица е измъдрувал чудното майсторско творение, с което без господин Кавали, никога не бих се запознал! Един стар свещеник, комуто вдъхнах най-голямо уважение, когато го запитах за обичащата истински биографка на божията майка, ми показа даже мястото, където тя е писала и ме увери, че бащата, майката, сестрата и всички роднини на блажената биографка са били всички големи светци. Той ми каза — и това беше вярно — че испанското правителство в Рим извършва нейното признаване за светица едновременно с това на достопочтения Палафокс. Може би този мистичен град даде нужния талант на отец Малагрида, за да опише живота на света Ана, който му беше продиктуван също от светия дух. Но бедният дявол трябваше да изтърпи за това мъчение. Едно основание повече, за да бъде обявен за светец, в случай, че ужасното общество възкръсне и стане отново всесилно, което е тайната цел, към която то се стреми.

След девет или десет дни парите ми свършиха. Лоренцо ми поиска.

— Нямам вече!

— Откъде да взема?

— От никъде.

Това, с което правех впечатление на този невеж, алчен, бъбрив и любопитен човек беше моето мълчание и отговорите ми само с единични думи.

На следния ден ми каза, че трибуналът ми е определил дневно по шестдесет солди, парите ще останат в него, но ще ми дава сметка всеки месец и остатъкът ще се употребява според желанието ми.

— Ще ми носиш два пъти седмично Лайденски вестник.

— Невъзможно! — това не е позволено.

Седемдесет и пет лири месечно бяха повече отколкото се нуждаех, тъй като не можех вече да се храня, голямата горещина и причиненото от лошото хранене изтощение, ме бяха съвсем обезсилили.

Бяха настъпили кучешки дни, слънчевите лъчи падаха в килията ми с такава сила, че се намирах като в баня. Потта течеше по бедното ми тяло отляво и отдясно на креслото, върху което трябваше да седя съвсем гол.

От четиринадесет дни линеех в този ад и не бях имал нито едно изпразване на червата си. След изтичане на това почти невероятно дълго време, природата заяви своите права и помислих, че е настъпил последният ми час. Хемородиалните вени бяха толкова подути, че тяхното напрежение ми причиняваше непоносими болки. На този тъжен престой в оловния затвор дължа болезненото си страдание, което оттогава не можах да излекувам. Същите болки се явяват от време на време отново, макар и не в такава степен, те ми напомнят за причината и не допринасят с нищо да направят спомена за това време приятен. Ако медицината не може да ни посочи средствата, за да лекуваме всички болести, то тя ни дава сигурни средства да придобием страдания от най-различно естество. С тази болест спечелих в Русия комплименти, там на нея се отдава такава голяма стойност, че не смеех да се оплача от нея, когато десет години по-късно пребивавах в тази страна. Нещо подобно ми се случи в Константинопол, когато веднъж имах хрема и се оплаках от това, в присъствието на един турчин, последният изказа мнението, че едно християнско куче не е достойно за такова щастие.

На петнадесетия ден ме нападна силна треска и аз останах да лежа в леглото. Не казах на Лоренцо нищо за това, но когато на следващия ден видя, че яденето, което ми беше донесъл, е непокътнато, той ме попита как се чувствувам.

— Много добре.

— Това не е възможно, господине, защото не ядете. Вие сте болен и ще познаете великодушието на трибунала, който ще ви даде безплатно лекар, хирург и лекарства.

Той излезе и се върна след три часа без своите телохранители. Носеше в ръка една свещ и се следваше от една почтителна личност: лекарят. Лежах в огъня на треската, която от три дни не беше ме оставяла. Той пристъпи към леглото ми и започна да ме разпитва. Казах му, че с изповедника и с лекаря си говоря само на четири очи. Докторът каза на Лоренцо да излезе, но той отказа. Лекарят си отиде, като ми каза, че се намирам в смъртна опасност. Точно това исках, защото при тези условия, за мен животът не беше най-голямото благо. От друга страна, изпитах известно задоволство от мисълта, че по този начин моите безмилостни преследвачи щяха да бъдат принудени да разберат колко безчовечно и ужасно беше тяхното отнасяне с мен.

Четири часа по-късно чух пак шума от ключалката и лекарят влезе отново. Този път той носеше сам свещта, а Лоренцо остана навън. Бях отслабнал толкова много, че на слабостта си дължах истинско спокойствие. Благодетелната природа беше освободила действително болния човек от мъките на скуката. Бях възхитен, че подлият ми тъмничар бе останал навън, защото откакто ми беше обяснил вратното желязо, се отвращавах от него.

Беше ми нужно по-малко от четвърт час да осветля доктора върху всичко.

— Ако искате да оздравеете — каза ми той — не бива да бъдете повече тъжен.

— Напишете рецептата и я отнесете на единствения аптекар, който може да я изпълни. Господин Кавали е лошият лекар, който ми даде „Сърцето на Исуса“ и „Мистичният град“.

— Твърде е възможно треската и хемороидите да дължите на тези две отрови. Няма да ви изоставя.

Той си отиде, след като приготви собственоръчно една слаба лимонада, от която ми каза да пия по-често. Прекарах нощта в полусъзнание и сънувах хиляди мистични глупости.

На следната сутрин той дойде отново с Лоренцо и един хирург, който ми направи кръвопускане. Даде ми едно шише бульон и лекарството, което трябваше да взема вечерта.

— Издействувах разрешението — каза ми той — да ви поставят в таванското помещение, където горещината не е толкова голяма и въздухът не е толкова лош като тук.

— Отказвам се от тази милост, понеже се отвращавам от плъховете, за които вие не знаете и които сигурно биха дошли в леглото ми.

— Каква мизерия! Казах на господин Кавали, че без малко е щял да ви убие с книгите си, той ме натовари да му ги върна и да ви дам вместо тях Боеций. Ето го.

— Много съм ви благодарен за това, той е по-добър от Сенека. Ще ми подействува добре.

— Оставям ви ечемичена вода и един необходим инструмент, гледайте да оздравеете.

Той ме посети четири пъти и успя да ме спаси. Моят темперамент направи останалото и скоро апетитът ми се върна. В началото на септември бях вече напълно здрав, не ме измъчваха повече никакви телесни страдания, освен ужасната горещина, насекомите и скуката — защото не можех да чета непрекъснато Боеций.

Един ден Лоренцо ми каза, че имам позволение да напускам килията си, за да се мия навън по времето, когато се оправя леглото ми и се измита. Използувах този израз на милост, за да правя движения през тези десет минути, докато траеше почистването. Тъй като се движех много бързо, плъховете се страхуваха и не смееха да се показват. Същия ден Лоренцо ми даде сметка за парите ми, той ми дължеше тридесет лири. Оставих му ги, като му казах, да отслужи с тях литургии. Бях убеден, че ще ги употреби съвсем за друго, а той ми благодари с тон на задоволство, от който разбрах, че свещеникът ще бъде той. Същото правех всеки месец и не видях никога квитанция от попа, който е отслужил литургиите, по този начин от парите все още имаше известна полза.

Живеех тъй ден за ден. Всяка вечер се утешавах с надеждата, че на следния ден ще бъда освободен. И тъй като всеки ден оставах излъган в тази си надежда, нещастният ми мозък ми внуши, че това ще стане непременно на първи октомври. В този ден именно, започва властта на новите инквизитори. Според тези изчисления моето задържане трябваше да трае до сменяването на сегашните инквизитори, поради тази причина не бях видял нито веднъж секретаря, който в противен случай би ме посетил, за да ме изслуша, изследва, да ме изобличи в престъпление и да ми съобщи присъдата. Струваше ми се, че срещу това не беше възможно никакво възражение, тъй като то беше напълно естествено, но това заключение беше погрешно под оловните покриви, където нищо не става съобразно естествените помисли. Въобразих си, че инквизиторите навярно са разбрали моята невинност и своята несправедливост и ме задържат още в затвора само за форма, за да не изложат името си с петното на несправедливостта. В резултат на това заключих, че те ще ми възвърнат свободата в момента, когато оставят жезъла на своята нечувана власт. В душата ми цареше такова спокойствие, че се чувствувах в състояние да им простя и да забравя обидата, която ми бяха нанесли. Как биха могли господата, си казвах аз, да ме представят тук на милостта на своите приемници, на които те не биха могли да представят нещо съществено, за да оправдаят осъждането ми? Струваше ми се невъзможно, че биха могли да ме съдят и да изготвят присъдата ми, без да ми я съобщят, без да ми посочат даже причината за моето затваряне. Правотата ми се струваше неоспорима. Съобразно с това, правех своите изводи, но не биваше да търся основания в разума срещу един трибунал, отличаващ се от всички трибунали по земята със своето своеволие и самовластие. Достатъчно е инквизиторите да започнат срещу някого процес, с това той е вече виновен и защо е нужно да се говори повече с него? А щом като е вече осъден, защо е нужно да му се съобщава присъдата? Неговото съгласие не е необходимо, и затова те са на мнение, че е по-добре да се остави на нещастника поне надеждата, защото и да му се каже всичко, с това той няма да излезе нито час по-рано от затвора.

Мъдрият не оставя да му се въздействува от други при извършване на работата му, а работата на трибунала във Венеция е да съди и да осъжда. Виновният е една машина, която няма нужда да се намесва в тяхната работа и да допринася със своето участие. Той е само един пирон, който трябва да се чука по главата, за да се забие в стената.

Познавах само отчасти привичките на чудовището, в чиито лапи се намирах, но съществуват неща, които човек не може да знае добре, преди да ги е преживял.

В последния ден на септември прекарах безсънна нощ, очаквах с ужасно нетърпение настъпването на новия ден — толкова сигурен бях, че в този ден ще придобия отново свободата си. Господството на подлеците, които ми я бяха отнели, се свършваше, но денят настъпи, Лоренцо дойде както обикновено и не ми съобщи нищо ново. В продължение на пет или шест дни бях в ярост и отчаяние. Тогава си внуших, че поради причини, които ми беше невъзможно да отгатна, искат да ме държат затворен до живот. На тази отвратителна мисъл трябваше да се смея. Защото знаех, че ще остана само още късо време роб, тъй като бях решил да поставя край на затворничеството си, дори това да е свързано с опасност за живота ми. Знаех, че ще успея или да избягам, или да намеря смъртта.

В началото на ноември обмислях сериозно плана да напусна насила едно място, където бях затворен противозаконно и този план беше единствената ми мисъл. Измъчвах мозъка си да намеря начинът, по който бих могъл да осъществя един такъв план. Обмислях хиляди начини, един от друг по-смели, но винаги се явяваше някакъв нов начин, като се отказвах от този, на който преди това бях дал предимство.

По време на тази изморителна за въображението ми работа стана едно особено събитие, което ми даде възможност да осъзная в какво печално състояние се намираше моят дух.

Стоях в килията и гледах нагоре към капандурата и намиращата се под нея дебела греда. Внезапно видях тази греда да се движи или по-точно да се обръща на дясната си страна и след това бавно и равномерно да се връща в първоначалното си положение. Понеже загубих едновременно и равновесието си, то разбрах, че това беше земетресение. Лоренцо и полицаите, които в този момент излизаха от затвора ми казаха, че и те също са почувствували люлеенето. Това събитие предизвика у мен радостно настроение, което прикрих, без да кажа нито дума.

Четири или пет секунди след това същото люлеене се повтори и аз извиках неволно „Още веднъж! Още веднъж! Но по-силно!“ Полицаите избягаха ужасени от тази мнима безбожност на един отчаян луд.

Когато те си отидоха, размислих и разбрах, че срутването на Големия палат считах като една от възможностите, чрез които бих могъл да възвърна свободата си, огромното здание ще се срине и аз ще се намеря здрав и читав, и разбира се, свободен на Марковия площад, където в най-лошия случай можех да бъде погребан под развалините. В положението, в което се намирах, човек счита свободата за всичко, а животът за нищо, или за много малко. Всъщност, бях вече на път да полудея.

Това земетресение беше във връзка с голямото земетресение, което по същото време разруши Лисабон.