Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (29)

Глава осма

Моето обучение в Париж. Портрети. Особености. Разни.

На празника по случай пристигането на нейния син, Силвия даде блестяща вечеря, на която събра всички свои роднини, а за мен това беше щастлива възможност да се запозная с тях. Бащата на Балети, който се оказа болен, не взе участие в празненството, но присъствуваше по-възрастната му сестра. С театралното име Фламиния последната бе станала известна в републиката на науките чрез няколко превода; но аз имах желание да я опозная по-основно не толкова за това, колкото заради известната в цяла Италия история за пребиването на тримата известни литератори в Париж. Тези трима учени бяха маркиз Мафей, абат Конти и Пиетро Джакомо Мартели, които станали врагове, оспорвайки правата си относно благосклонността на артистката. Като учени те се нападаха със своите пера: Мартели написа против Мафей една сатира, в която той го означаваше с анаграма Фемия.

Тъй като бях представен на тази Фламиния като кандидат на литературната република, тя мислеше, че трябваше да ме почете, като в своя разговор отдаде особено предпочитание на мен. Тя обаче не беше права, тъй като ми бе неприятно нейното лице, нейният тон, нейният стил, изобщо всичко, даже и нейният глас. Наистина тя не го каза, но ми даде да разбера, че като една знаменитост на литературния свят знае, че говори на едно насекомо. На всички свои изрази тя придаваше нещо неоспоримо и на една възраст от шестдесет и повече години тя мислеше, че има право на това, особено спрямо един млад новак от двадесет и пет години, който не беше обогатил още никоя библиотека. За да я полаская, говорих с нея върху абат Конти и по някакъв повод цитирах два стиха от този дълбок мислител. С благосклонно изражение уважаемата поправи произношението ми на думата scevra, която означаваше разделен, като ми каза, че трябвало да се каже sceura; тя прибави, че сигурно няма да ми е неприятно, че съм научил нещо още в първия ден на пристигането ми в Париж. С този ден започвал един нов период от моя живот.

— Уважаема госпожо, аз съм дошъл тук да се уча, а не да се отучвам, и ще ми позволите да ви кажа, че scevra се изговаря с V, а не U; защото тази дума произхожда от sceverra.

— Зависи от това, кой от двама ни се лъже.

— Вие, уважаема госпожо, защото Ариосто римува scevra с persevra I, една дума, която не би била в съзвучие със sceura, тъй като последната съвсем не е италианска.

Тя поиска да защити твърдението си, но мъжът й, един стар господин на осемдесет години, й каза, че не е права. Тя замълча, но от този момент казваше всекиму, който искаше да слуша, че аз съм измамник.

Нейният съпруг, Луиджи Рикобони бил наречен Лелио. През 1716 година той довел трупата в Париж в служба на херцога-регент. Беше заслужил човек. В миналото е бил много красив и с право се ползваше от всеобщо уважение, както поради своя талант, така и поради своята нравственост. Моето главно занимание по време на обяда беше да изучавам Силвия, която бе на върха на своята слава, според мен, тя надвишаваше всичко, което бе писано за нея. Беше на около петдесет години, имаше елегантна фигура, благородно изражение, изискани маниери, беше любезна, весела, духовита, отзивчива към всекиго и съвсем скромна. Нейното лице беше една загадка, понеже тя предизвикваше жив интерес, харесваше се на всеки, обаче при по-подробно проучване нямаше нито една действително красива черта. Не можеше да се каже, че е хубава; но сигурно никой не би я намерил грозна. Въпреки това, не спадаше към онези, които са нито красиви, нито грозни, защото притежаваше нещо извънредно красиво, което биеше на очи и завладяваше. Но всъщност каква беше тя?

Красива — но красива според закони, които бяха неизвестни за онзи, който не се чувствуваше привлечен от нея чрез непреодолима сила, за да я обича и който, следователно, нямаше смелостта да я изучава и издръжливостта, за да я опознае.

Силвия беше идолът на Франция и нейната дарба беше основата на всички комедии, които големите автори, особено Мариво^[1], съчиняваха за нея. Без нея тези комедии не биха дошли до потомството. Не би се намерила никога една артистка, която би могла да я замести, тъй като последната би трябвало да съчетава всички качества, който притежаваше Силвия в нейното трудно изкуство; подвижност, глас, ум, мимика, държание и голямо познаване на човешкото сърце. Всичко в нея беше природа, а изкуството, което усъвършенствуваше тази природа, оставаше винаги скрито.

Към току-що изброените качества Силвия прибавяше още едно друго, което й придаваше един нов блясък, макар че и без последното предимство тя би блестяла върху сцената на първо място: нейното поведение беше неопетнено. Тя искаше да има само приятели, никога любовници. С това осмиваше едно право, от което можеше да се ползува, но което би я направило смешна в нейните очи. На това поведение тя дължеше своето име на уважавана жена в една възраст, в която то би изглеждало смешно или даже обидно за всички нейни колежки. Много високопоставени дами я удостояваха повече със своето приятелство, отколкото със своето покровителство. Капризният партер не смееше никога да освирква Силвия даже и в ролите, които не му харесваха; мнението беше единодушно, че прочутата артистка е една жена, която стои високо над своята професия.

Силвия смяташе, че доброто поведение не бива да й се приписва като заслуга. Тъй като знаеше, че беше почитана именно затова, нейното самочувствие имаше полза от това почитане. Затова тя не проявяваше никога гордост или превъзходство в отношенията си към нейните колежки, макар че последните малко държаха да се прочуят чрез добродетел, а бяха доволни да се проявят чрез своите дарби или красота. Силвия ги обичаше и бе обичана от всички, тя признаваше публично техните заслуги и искрено ги хвалеше, но човек чувствуваше, че тя не губи нищо, тъй като, превъзхождайки ги със своя талант и със своето безупречно име, те не можеха да я засенчат.

Природата отне десет години от живота на тази изключителна жена, защото на шестдесетгодишна възраст, десет години след нашето запознанство, тя заболя от охтика — парижкият климат оказва често подобно влияние върху италианските артистки. Две години преди нейната смърт аз я видях да играе ролята на Мариана в пиесата на Мариво и въпреки нейната старост и нейното състояние, илюзията беше пълна. Тя умря в мое присъствие, държейки в прегръдките си своята дъщеря, пет минути преди да издъхне, тя даде своите последни съвети. Тя бе погребана с почести в Сен Сово, без никакво противодействие от страна на уважавания свещеник, напротив, този достопочтен пастир на човешките души, който беше далеч от нехристиянската нетърпимост на повечето от своите събратя, каза:

— Въпреки нейната професия на артистка, все пак тя е била добра християнка, а земята е обща майка на всички ни, както Исус Христос е спасител на целия свят.

Ти ще ми простиш, драги читателю, задето без всякакво намерение да извърша някакво чудо, аз те оставям да вземеш участие в погребението на Силвия десет години преди това, но затова пък ще ти спестя този труд, когато стигна дотам.

Нейната единствена дъщеря, която тя нежно обичаше, седеше на масата до нея, по това време тя беше едва на девет години. Погълнат изцяло от вниманието, което отдавах на майка й, аз съвсем не я забелязвах, но по-късно тя щеше да ме интересува. След вечерята, която трая много дълго, се отправих към моята хазяйка госпожа Кенсон, при която бях чудесно настанен. Когато на следната сутрин се събудих, госпожа Кенсон дойде в моята стая и каза, че вън чака прислужник, който ми предлага услугите си. Казах да влезе и видях един нисък човек, който не ми хареса. Казах му това.

— Моят нисък ръст, принце, ви гарантира, че няма да обличам вашите дрехи, за да ходя по любовни авантюри.

— Как се казвате?

— Както искате!

— Как? Аз ви питам за името, което носите!

— Нямам никакво име. Всеки господар, комуто служа, ми дава според вкуса си едно име и в живота си съм имал повече от петдесет. При вас ще нося името, което вие ми дадете.

— Но вие трябва да имате едно фамилно име?

— Не съм имал никога фамилия. Като младеж имах име, но от двадесет години, откакто служа и с всеки господар сменям името си, го забравих.

— Добре, аз ще ви наричам Еспри.

— Оказвате ми голяма чест.

— Донесете ми срещу този луи дребни пари!

— Ето, господине.

— Виждам, че сте богат.

— На услугите ви.

— От кого мога да се осведомя за вас?

— В посредническото бюро. Впрочем, госпожа Кенсон може да ви даде сведения за мен — цял Париж ме познава.

— Това е достатъчно. Ще ви давам на ден по тридесет су, няма да ви обличам, ще спите, където искате и ще бъдете на разположение всяка сутрин в седем часа.

Балети ме посети и ме помоли да се храня всеки ден с него. След това наредих да бъда заведен до Пале Роял и оставих Еспри при входа.

Любопитен да видя това толкова хвалено място, започнах да го разглеждам. Видях една доста хубава градина, алеи с високи дървета, басейни, високи къщи наоколо, много разхождащи се господа и дами и навсякъде павилиони, в които можеха да се купят новоизлезли книги, благоуханни води, клечки за зъби и всевъзможни дреболии. Видях редица сламени столове, които се наемаха срещу едно су, седнали на сянка хора, които четяха вестници, кокотки и господа, които закусваха сами или в компания, и келнери, които бързаха по една стълба, прикрита с храсти.

Седнах на една малка маса, дойде веднага един келнер и ме попита какво желая. Поисках чаша шоколад, донесе ми отвратителен шоколад в една великолепна позлатена чаша. Поръчах да ми донесе кафе, ако има добро.

— Отлично! Вчера сам го приготвих.

— Вчера! Не го искам.

— Нашето мляко е отлично!

— Мляко? Никога не пия. Пригответе ми чаша кафе с вода!

— С вода? Такова правим само след обяд. Желаете ли един фруктов крем, една чаша бадемово мляко?

— Да! Бадемово мляко.

Намерих питието отлично и реших да закусвам всяка сутрин с него; попитах келнера, дали има нещо ново; отговори ми, че дофината родила принц. Един абат, който седеше на съседната маса, му каза:

— Глупости! Тя е родила принцеса.

Един трети се приближи и каза:

— Аз току-що идвам от Версай, дофината не е родила нито принц, нито принцеса.

Той ми каза, че му приличам на чужденец и когато отговорих, че съм италианец, започна да говори с мен за двора, за града, за пиесите и най-после предложи да ме придружава навсякъде. Аз благодарих, станах и тръгнах. Абатът ме придружи и ми каза имената на всички момичета, които се разхождаха в градината.

Един млад човек го срещна, те се прегърнаха и абатът ми го представи като вещ познавач на италианската литература.

Заговорих на италиански, той отговори духовито, но трябваше да се засмея на неговия стил, като му казах причината: той говореше по начина на Бокачо. Моята забележка му хареса, но скоро го убедих, че не бива да говори така, макар че езикът на този стар писател е съвършен. За по-малко от четвърт час ние станахме добри приятели, понеже забелязахме, че имахме едни и същи склонности. Той беше поет, аз — също. Той се интересувате от италианска литература, аз — от френската. Ние си разменихме адресите и обещахме да се посетим.

В един ъгъл на градината видях много хора, които стояха неподвижно с вторачени погледи. Попитах новия си приятел какво интересно има там?

— Следят меридиана, всеки държи часовник в ръката си, за да го нагласи точно на дванадесет.

— Та няма ли навсякъде меридиан?

— Разбира се, но този от Пале Роял е най-точният.

Аз се изсмях високо.

— Защо се смеете?

— Защото е невъзможно всички меридиани да не са еднакви. Това е една пълна парижка безсмислица.

Той помисли един момент, разсмя се също и ми даде изобилен материал за критикуване на добрите парижани.

Напуснахме Пале Роял през главения вход, където видях много хора да се трупат пред един дюкян, който носеше знака на една цибетска котка.

— Какво е това?

— Ето че пак ще се смеете. Всички тези добри хора чакат реда си, за да напълнят табакерите си.

— Та няма ли друг продавач на тютюн?

— Тютюнът се продава навсякъде, но от три седмици се търси само тютюнът от цибетската котка.

— Той по-добър ли е, отколкото другите?

— Може би не по-добър! Но откакто херцогинята от Шартр го въведе като мода, никой не иска друг.

— Но какво е направила, за да го въведа като мода?

— Два или три пъти тя спря колата си пред дюкяна, за да напълни табакерата си и каза публично на младата жена, която я обслужи, че нейният тютюн е най-добрият в цял Париж. Празноскитащите, които се събират винаги около колата на един принц, даже да са го видели вече сто пъти или даже ако той е грозен като маймуна, разпространиха думите на херцогинята из града и повече не беше нужно, за да се раздвижат всички пушачи на столицата. Жената ще си създаде добро състояние, понеже дневно продава тютюн за повече от сто талера.

— Естествено, херцогинята няма никакво понятие какво благодеяние е направила на жената.

— Напротив, това е една военна хитрост от нейна страна. Херцогинята се интересуваше от младата жена, която неотдавна се омъжи; тя искаше да й направи добро по един деликатен начин и прибягна до това средство, което има пълен успех. Не бихте повярвали колко доблестни и добри са парижаните; вие се намирате в единствената страна на света, където е безразлично, дали умът предлага нещо истинско или фалшиво: той ще успее и в двата случая; защото в първия случай той ще бъде признат от умните и заслужили хора, а във втория е готова винаги глупостта, която ще го възхвали. Глупостта е наистина нещо характерно за Париж и най-чудното е, че тази парижка глупост е дъщеря на ума. Затова също не е парадокс, когато се казва, че французинът би бил по-умен, ако имаше по-малко ум.

Божествата, на които тук се кланят, макар че не им издигат олтари, са новостта и модата. Достатъчно е да затича човек по улицата и всички започват да го следват. Тълпата се спира едва тогава, когато се открие, че човекът е побъркан, но тук имаме множество хора, които са побъркани по рождение, а минават още за разумни.

Тютюнът на цибетската котка е само незначителен пример как един нищожен повод може да събере огромна тълпа на едно място. Един ден, когато кралят отишъл на лов в Ньой, спрял пред вратата на кръчмата и пожелал чаша ратафия^[2]. Щастлива случайност било, че бедният кръчмар наистина имал една бутилка. Кралят изпил една чашка и поискал след това втора, като казал, че в живота си не е пил толкова вкусна ратафия. Това било повече от достатъчно, за да се прочуе ратафията на добрия ньойски кръчмар като най-добрата в Европа. Кралят го беше казал. Бедният кръчмар бе посещаван непрекъснато от най-висшето общество. Днес той е един много богат човек и на същото място построи великолепна къща. Тя носи доста смешен надпис, който дължим на един от четиридесетте безсмъртни: Кое е божеството, което този кръчмар трябва да обожава? Глупостта, лекомислието и желанието за смях.

— Струва ми се — възразих му аз, — че този израз на одобрение, което се дава на мненията на крале, принцове и прочее, е по-скоро едно доказателство за любовта на нацията, която ги обожава, защото французите считат тези хора за безпогрешни.

— Наистина, това, което става у нас, създава у чужденеца вярата, че народът обожава своя крал, но мислещите между нас скоро разбират, че това съвсем не е чиста монета, защото дворът не постъпва по същия начин.

Когато кралят пристигне в Париж, всички викат: „Да живее кралят!“, но това става, защото започва някой нехранимайко, или защото някой полицай в тълпата дава знак. Всъщност тези викове нямат никакво значение, те се дължат на весело настроение, понякога на страх и кралят съвсем не ги взема за чиста монета. В Париж той съвсем не се чувствува удобно и предпочита да е във Версай сред двадесет и петте хиляди души, които го пазят от гнева на същия народ, който може да поумнее и също да извика: „Да умре кралят!“ Людвиг Четиринадесети знаеше това много добре и това струва живота на няколко съветници от горната камара, които се осмелиха да изкажат мнение, че трябва да се свикат генералните щати, за да се помогне срещу злото, от което държавата страда. С изключение на Людвиг Благочестиви, Людвиг Двадесети и добрият и велик Хенрих Четвърти, Франция никога не е обичала своите крале, а при последния любовта на народа беше немощна и в невъзможност да го предпази от меча на йезуитите, на тази проклета каста, която е враг, както на народите, така и на кралете. Сегашният крал, един слаб човек, когото министрите водят за носа, веднъж, след една прекрасна болест, каза съвсем откровено: „Аз съм учуден от големите изрази на радост по повод оздравяването ми, понеже не мога да разбера, защо толкова ме обичат.“ Същото биха могли да кажат много крале, най-малко, ако размерът на любовта би отговарял на размера на извършените от тях добрини. Наивните думи на владетеля били възвеличани до небето, но някой царедворец-философ би трябвало да му каже, че го обичат толкова, защото носи добавъчно име „многообичаният“.

— Добавъчно име или прякор? А има ли у вас царедворци-философи?

— Философи не, понеже това са две неща, които взаимно се изключват както светлината и тъмнината; но у нас има остроумни хора, които се заяждат от честолюбие и користолюбие.

С такива разговори господин Патю — така се казваше моят нов познат ме придружи до къщата на Силвия, за познанството, с която той ме поздрави, тук ние се разделихме. Намерих любезната артистка в приятна компания. Тя ме представи на всички присъствуващи и ми назова имената им. Името Кребийон^[3] ме изпълни с радост.

— Как, господине — извиках аз, — толкова скоро щастлив? От осем години ви се възхищавам, от осем години желая да се запозная с вас. Моля, слушайте!

И му издекламирах най-красивото място от „Зенобия и Радамис“, което бях превел в бели стихове.

Силвия се радваше за удоволствието, което Кребийон чувствуваше, когато слушаше на осемдесет години един език, който познаваше и обичаше като своя собствен. Той издекламира същата сцена на френски и учтиво наблегна на местата, на които според него бях придал особена красота. Благодарих, но без да се полаская от комплимента му.

Седнахме на масата и понеже ме попитаха какво интересно съм видял в Париж, разказах им всичко, с изключение на разговора ми с Патю. След като говорих дълго, Кребийон, който по-добре от всички останали бе разбрал начина, по който постъпвах, за да изуча добрите и лоши страни на неговия народ, ми каза следното:

— От пръв поглед, господине, намирам наблюденията ви многообещаващи и без съмнение, ще напреднете. Разказвате добре и говорите френски по начин, който дава възможност да ви разбират напълно, но всичко, което казвате, е само преведено от италиански. Слушат ви с интерес и чрез начина на говорене вие приковавате вниманието на слушателите си. Мога даже да ви кажа, че този начин е в състояние да спечели одобрението на слушателите, понеже е своеобразен и нов, а вие се намирате в страна, където всички харесват своеобразното и новото. Но още от утре трябва да си направите труда да се научите да говорите нашия език, защото след два или три месеца същите хора, които сега ви ръкопляскат, ще започнат да ви се подиграват.

— Вярвам, господине, и се страхувам. Главната причина на пътуването ми до Париж е да се отдам с всички сили на изучаването на френския език. Но, господине, как да намеря учител? Аз съм непоносим ученик: любопитен, упорит, ненаситен. И да приемем, че наистина бих могъл да намеря подходящ учител, то не съм достатъчно богат, за да мога да му платя.

— От шестдесет години насам, господине, аз търся такъв ученик, като вас. Живея в Маре^[4], притежавам най-добрите италиански поети. Ще ги превеждате на френски.

Преизпълнен с радост приех. Чудех се как да изразя благодарността си, но предложението беше отправено с малко думи, както и му отговорих.

Кребийон беше великан. Хранеше се добре и имаше чувство за хумор. Беше прочут със своите духовити изрази и беше отличен събеседник, но прекарваше живота си в своята къща, рядко излизаше и почти никого не приемаше. Беше заобиколен от около двадесет котки, с които играеше през по-голямата част от деня. Имаше една стара икономка, една готвачка и един слуга. Неговата икономка се грижеше за всичко, не оставяше никога да му липсва нещо и никога не му даваше сметка за парите. В лицето Кребийон приличаше на лъв или на котарак, което е все същото. Той беше кралски цензор и тази служба му доставяше удоволствие, както той ми каза. Неговата икономка му четеше произведенията, които му изпращаха и прекъсваше четенето, когато мислеше, че нещо заслужава неговата цензура. Но понякога те бяха на различно мнение и тогава спорът им ставаше наистина смешен. Един ден чух как икономката изпращаше някого с думите: „Елате пак идната седмица; още не сме имали време да прегледаме вашия ръкопис.“

В продължение на цяла година аз ходих три пъти седмично у господин Кребийон и от него научих френски, но никога не ми е било възможно да се освободя от моя италиански акцент. Забелязвам го много добре, когато го срещна у други, но при писане те се изплъзват от перото. Убеден съм, че никога не ще успея да ги открия, също както никога не съм могъл да открия в какво се състои погрешният латинизъм, за който укоряват Тит Ливий.

По някакъв повод съчиних едно осемстишие в свободни стихове и го показвах на господин Кребийон, за да го поправи. Той прочете стиховете внимателно и ми каза:

— Стиховете са хубави и много правилни, мисълта е красива и много поетична, езикът е съвършен и въпреки това осемстишието е лошо.

— Защо?

— Не зная. Липсва му нещо. Представете си, че виждате един мъж — красив, добре развит, любезен, умен, с една дума съвършен. Идва една жена, вижда го, наблюдава го и си отива, като ви казва, че мъжът не и харесва. „Но какъв недостатък намирате в него?“ — „Никакъв, но той не ми харесва.“ Вие се обръщате отново към онзи мъж, изследвате го още веднъж и откривате, че за да притежава ангелския глас му е отнето това, което го прави мъж. И така, трябва да се съгласите, че несъзнателното чувство на жената й е открило истината.

Чрез това сравнение Кребийон ми разясни едно почти неразяснимо нещо, защото, наистина, само вкусът и чувството могат да обяснят едно явление, което не се поддава на никакви правила.

На масата ние говорихме често за Людвиг Четиринадесети, за чието благоволение Кребийон се е стремял в продължение на петнадесет години и той ни разказа съвсем чудновати анекдоти, които никой не знаеше. Между другото, той ни увери, че сиамските посланици били измамници, които били наети от госпожа дьо Ментенон^[5]. Каза ми, че не довършил своята трагедия „Кромуел“, понеже един ден кралят му казал, че не трябва да злоупотребява с перото си, за да прославя един хитрец.

Кребийон говори с нас и за своя „Катилина“. Каза, че считал тази драма за най-слабата измежду всичките си произведения, но пиесата би била хубава само ако Цезар беше представен на сцената като млад мъж, а това той не желаел, защото по такъв начин Цезар би изглеждал смешен, също както Медея би изглеждала смешна, ако я представеха като младо момиче преди запознаването й с Язон. Той се възхищаваше от таланта на Волтер, но го обвиняваше в кражба, защото бил откраднал от него сцената на сената. Все пак той бил роден историк и напълно подходящ да пише световната история, както трагедии. За жалост той подправял историята, като я изпълвал с малки историйки, приказки и анекдоти, само за да направи четивото по-интересно. Според Кребийон човекът с желязната маска бил измислица, Людвиг Четиринадесети потвърдил това със собствената си уста.

Същия ден вечерта в италианския театър даваха драмата „Сени“ от госпожа дьо Графини^[6]. Отидох навреме, за да получа добро място в амфитеатъра.

Интересуваха ме дамите, които бяха покрити цели с диаманти и заемаха места в най-предните ложи. Наблюдавах ги внимателно. Носех един хубав костюм, но по отворените ми маншети и по копчетата, всеки познаваше, че съм чужденец, защото тази мода не съществуваше в Париж. Докато стоях и излагах особата си на погледите на зяпльовците, при мен дойде един богато облечен човек, който беше три пъти по-дебел от мен и ме попита учтиво дали съм чужденец. Аз потвърдих и той попита как намирам Париж. Докато хвалех Париж, в близката ложа влезе една огромна дама, покрита със скъпоценни камъни. Нейните чудовищни размери ме смаяха и аз запитах най-просташки господина.

— Каква е тази дебела свиня?

— Жената на този дебел шопар.

— О, господине, моля ви милион пъти за извинение!

Но моят дебел господин не се нуждаеше от извинението ми. Далеч от мисълта да се сърди, той щеше да се пръсне от смях. Аз бях в отчаяние, а дебелият господин се държеше за корема от смях. Най-сетне той стана и напусна амфитеатъра; миг след това го виждах да влиза в ложата и да говори с жена си. Не смеех да ги погледна в лицето, а ги наблюдавах с крайчеца на окото си. Внезапно видях дамата да изпада във веселостта на нейния съпруг и да се смее сърдечно. Веселостта й увеличи още повече смущението ми и аз реших да си отида. Но внезапно чух да ме викат: „Господине! Господине!“

Не можех да се покажа неучтив и влязох в ложата. Сега той ме помоли със сериозно изражение и с най-благороден тон за извинение, задето се е смял толкова. Покани ме по най-любезен начин да му окажа честта да вечерям още същата вечер у тях.

Благодарих му учтиво и се извиних, като им казах, че съм вече поканен. Той повтори настойчиво предложението си. За да ги убедя, че не съм се опитал да отклоня поканата им под някакъв измислен предлог, аз им казах, че Силвия ме очаква.

— Убеден съм, че мога да ви освободя, ако не ви е приятно. Ще отида лично при нея.

Би било неучтиво от моя страна да не се съглася. Той стана, излезе и се върна след малко с моя приятел Балети, който ми каза, че неговата майка била възхитена, задето съм направил такива запознанства и ме очаквала на следния ден за обяд. След това приятелят ми ме дръпна настрана и ми каза, че господинът бил главният бирник, господин Дьо Бошай.

Когато завесата падна, аз предложих на уважаемата госпожа ръка, качихме се тримата в един великолепен екипаж и тръгнахме към техния дворец. Там господствуваше изобилието, или по-точно разсипничеството, което в Париж се наблюдава у всички хора от тази класа: многобройно общество, игра на карти, великолепно ядене и непринудена веселост на масата. Вечерята трая до един часа през нощта; колата на уважаемата госпожа ме откара вкъщи. Тази къща бе отворена за мен през време на цялото ми пребиваване в Париж и аз не бива да пропусна да кажа, че тя ми беше от голяма полза. Вярно е, когато се казва, че чужденецът прекарвал в Париж скучно първите четиридесет дни. Аз обаче имах щастието да бъда въведен в обществото още в първите двадесет и четири часа по моя вкус и можех да бъда сигурен, че ще се чувствувам удобно.

На следната сутрин ме посети Патю и ми подари своята хвалебствена реч в проза за умрелия маршал на Саксония. Ние излязохме заедно и се разхождахме в градината на Тюйлери, където той ме представи на мадам Бокаж.

От Тюйлери Патю ме заведе при една прочута оперна певица, госпожица Льо Фел, любимката на цял Париж и членка на Кралската музикална академия. Тя имаше три прелестни малки деца, които играеха вкъщи.

— Обожавам ги! — ми каза тя.

— Напълно заслужено, понеже са толкова красиви — отговорих аз, — макар че всяко дете има различно изражение.

— Наистина е така! Най-големият е син на херцог Дьо Анеси, вторият е син на граф Егмонт, а най-малкият е от Мезон Руж, който неотдавна се ожени за Роменвий.

— Ах, извинете, моля, помислих, че вие сте майка и на трите.

— Вие съвсем не сте се излъгали; аз съм майка им.

При тези думи тя погледна Патю и двамата се разсмяха, от което аз не се изчервих, но съзнах грешката си. Бях новак и още несвикнал с това жените да си присвояват някои права на мъжете. Но госпожица Льо Фел не беше безсрамна, тя принадлежеше даже към доброто общество, но както се казва, беше над предразсъдъците. Ако познавах по-добре нравите на времето, то сигурно бих знаел, че подобни неща бяха съвсем редни и че високопоставените господа, които разпространяваха по този начин своето благородно потомство, даваха своите деца в ръцете на майките, за което им плащаха значителни суми за отглеждането. Затова тези дами живееха толкова по-охолно, колкото повече собствени деца бяха насъбрали.

Вследствие на моето непознаване на тези парижки нрави, правех често неприятни грешки и без съмнение госпожица Льо Фел след моя дебелашки отговор, би се изсмяла всекиму в лицето, който би й казал, че съм умен.

Един ден бях при балетмайстора на операта Лани. Видях у него пет или шест млади момичета от тринадесет до четиринадесет години, всички придружавани от майките си и всички със скромно изражение, което говори за добро възпитание. Аз им казах ласкателства и те ми отговориха с наведени очи. Когато една от тях се оплака от главоболие, й предложих моето шишенце за вдишване, а една от нейните другарки й каза:

— Сигурно не си спала добре.

— О, не е от това — отговори моята Агнес, — мисля, че съм бременна.

На този неочакван отговор от страна на едно младо момиче, което по възраст и вид приемах за девица, отговорих:

— Не мислех, че госпожата е омъжена.

Тя ме погледна за миг изненадана, обърна се към приятелката си и двете се изсмяха високо. Засрамен, но повече заради нея, отколкото заради себе си, си отидох, твърдо решен да не вярвам повече лекомислено за добродетел в една класа от жени, където тя е толкова рядка. Човек трябва да е толкова наивен, за да търси или предполага срамежливост в задкулисни нимфи, те намират за достойно да нямат никакъв срам и се подиграват с всекиго, който предполага у тях такъв.

Патю ме запозна с всички момичета, които бяха що-годе известни в Париж. Той обичаше красивия пол, но за негово нещастие нямаше темперамент като мен и любовта за удоволствие му струва живота през младите години. Ако бе останал жив, то той не би отстъпил много на Волтер, но на тридесет години плати на природата съдбоносния данък, от който никой не избягва. Аз узнах от учения една тайна, която прилагаха мнозина млади френски литератори, за да имат една напълно съвършена проза. Отнех му тази тайна до известна степен чрез изненада.

Когато една сутрин бях при него, видях върху масата множество разхвърляни листове, изписани с два двадесетосрични неримувани стихове. Прочетох десетина от тях и му казах, че стиховете са наистина хубави, но тяхното четене доставя повече труд, отколкото удоволствие.

— Това са същите мисли — казах аз, — както в хвалебствената реч на маршала на Саксония, но трябва да ти призная, че прозата ми доставя много по-голямо удоволствие.

— Моята проза не би ти харесала, ако не беше написана преди това в неримувани стихове.

— Напразно си положил толкова голям труд.

— За труд не може да се говори, тъй като неримуваните стихове не ми създават никаква трудност. Пишат се като проза.

— Значи ти мислиш, че прозата ще бъде по-хубава, когато я взимаш от твоите собствени стихове?

— В това не може да има съмнение, тя става по-красива и аз се осигурявам, така че прозата ми да не е изпълнена с онези полустишия, които излизат от перото на автора, без той да забележи това.

— Това недостатък ли е?

— Много голям, непростим, една проза, която е изпълнена със случайни стихове, е по-лоша отколкото една поезия в проза.

— Всеки случай стихове, вмъкнали се като паразити в една надгробна реч, правят лошо впечатление.

— Положително. Вземи за пример Тацит, неговата история започва с изречението: „Градът Рим в началото се управляваше от царе.“ Това е един много лош латински хекзаметър, който големият историк положително не е поставил преднамерено и който той не е забелязал при преглеждане на произведението си, защото в противен случай би дал друга форма на израза. Не е ли лоша също и италианската проза, когато се срещат случайни стихове в нея?

— Много лоша. Но трябва да ти кажа, че много бедни умове вмъкват нарочно стихове, понеже мислят, че по този начин ще я направят по-благозвучна. Изобщо тъкмо това съзвучие е причината, за да ни упреквате. Впрочем мисля, че ти си единственият, който си прави този труд.

— Единственият? Съвсем не. Всички автори, на които неримуваните стихове не създават труд, си служат с тях. Попитай Кребийон, абат Дьо Воазенон, Льо Арп, попитай, когото искаш и ще ти се каже същото. Волтер е първият, който е приложил това средство в малките произведения, в които прозата му е вълшебна. Към последните спада например епистолът до госпожа Дю Шатле, той е великолепен. Прочети го и ако намериш в него дори един-единствен полустих, то можеш да кажеш, че не съм прав.

Този разговор възбуди любопитството ми и аз попитах Кребийон. Той потвърди казаното, но ме увери, че самият той никога не е писал по този начин.

Патю едва можа да дочака да ме заведе в операта, за да видя какво впечатление щеше да ми направи. Без съмнение един италианец трябва да я намери изключителна. Даваха операта „Венециански тържества“, чието име ме заинтересува. За нашите четиридесет су отидохме в партера, където, макар че трябваше да се стои прав, имаше добро общество, понеже тази пиеса беше любимото забавление за французите.

След като превъзходният оркестър изсвири една много хубава увертюра, завесата се вдигна и видях красиви декори, които изобразяваха площад Сан Марко, гледан откъм малкото островче Сан Джорджо, но за мое неудоволствие, видях Палата на дожите, вляво, а голямата камбанария — вдясно, значи точно обратното, както е в действителност. Трябваше да се засмея на тази комична грешка, която не биваше да се допуска и нашето столетие, и Патю, комуто казах причината, се засмя също. Музиката беше наистина хубава за стария вкус, но тя ме забавлява малко само в началото, защото беше нова за мен, а по-късно ме отегчи. Говорът с пеене ме умори както със своята монотонност, така и с надаваните на неподходящи места високи крясъци. Този говор на французите заменя според тях гръцкото пеене и нашия речитатив, който те намират отвратителен, но който биха обикнали, ако разбираха нашия език.

Действието представляваше един карнавален ден, в който венецианците отиват да се разхождат маскирани по площад Сан Марко. На сцената се явиха любовници, сводници и момичета, които завързваха интриги и ги разплитаха отново. Костюмите бяха своеобразни и неистински, но цялата пиеса беше забавна. Трябваше да се смея от сърце, особено когато видях да излизат иззад кулисите дожът и дванадесетте членове на съвета, всички с чудновати талари^[7], да играят голямо хоро. Внезапно чух партерът да ръкопляска силно, появи се висок красив танцьор с маска и с огромна черна перука, която падаше върху половината от гърба му. Облечен бе с отворен отпред талер, който стигаше чак до петите му, Патю ми каза с уважение:

— Това е неподражаемият Дюпре!

Бях чул да се говори за него и внимавах добре. Видях красивата фигура да се движи напред с отмерени стъпки. Когато дойде до предната част на сцената, танцьорът повдигна бавно своите закръглени ръце, движеше ги с пълна грация, протегна ги, кръстоса ги, направи леки и отмерени движения с краката си, малки стъпки, един кръстосан скок, едно завъртане и след това изчезна като зефир. Всичко това не трая даже й половин минута. Ръкопляскания, викове „браво“ от всички ъгли и краища на залата. Бях учуден от това и попитах приятеля си за причината.

— Ръкопляскат на грацията на нашия Дюпре и на божествената хармония на неговите движения. Той е на шестдесет години и който го е гледал преди четиридесет години, намира, че е все същият.

— Как? Той никога не е танцувал другояче?

— По-добре не би могъл да танцува, защото това, което видя, е съвършено, а знаеш ли нещо, което да надминава съвършеното?

— Нищо, но при положение, че съвършенството не е само относително.

— В случая то е абсолютно. Дюпре прави винаги същото и всеки ден ние имаме илюзията, че го виждаме за пръв път. Това е могъществото на красивото и на доброто, на възвишеното и на истинското. Този танц е една хармония, той е единственият танц, за който вие, италианците, нямате никакво понятие.

Към края на второто действие Дюпре се появи отново с маскирано лице. Той танцува по друга мелодия, но в моите очи направи съвсем същото. Той пристъпи съвсем близо до рампата и застана за миг в красиво положение. Патю поиска от мен да му се възхищавам, признах му това, внезапно чух в партера хиляди гласове да викат:

— Ах, Боже мой, Боже мой, той се развива, той се развива!

Несъмнено, той имаше еластично тяло, което се развиваше и с това изглеждаше по-висок. Ощастливих Патю, като му казах, че Дюпре наистина притежава една съвършена грация. Непосредствено след това видях една танцьорка, която тичаше като фурия по сцената и правеше кръстосани скокове надясно и наляво и във всички посоки, но на малка височина. Въпреки това й ръкопляскаха бясно.

— Тази е — каза ми Патю — прочутата Камараго^[8]. Поздравявам те, приятелю, че си дошъл навреме в Париж да я видиш, понеже тя е привършила вече дванадесетото си лустро.

Признах, че танцът й е възхитителен.

— Тя е — продължи приятелят ми — първата танцьорка, която се е осмелила в нашия театър да прави скокове, защото преди нея танцьорките не правеха това. За учудване е също, че тя не носи гащи.

— Извинете, аз видях…

— Какво си видял? Това е кожата й, която наистина не е от лилии и рози.

— Камараго — казах аз със съкрушено изражение — не ми харесва. Дюпре ми е по-симпатичен.

Един стар поклонник, който стоеше отляво до мен, ми каза, че на младини тя правила скока на баските^[9] и дори гаргуйадата^[10] и никой не видял бедрата й, макар че тя танцувала с голи крака.

— Но, ако никога не сте виждал бедрата й, как можете да знаете, че не носи трико?

— О, това са неща, които могат да се знаят, виждам, че господинът е чужденец тук.

— О, в това отношение напълно чужденец.

Това, което ми хареса най-много във френската опера, беше моменталната бързина, с която декорите биваха сменявани. В Италия нямат никакво понятие за това. Намерих възхитително също и започването на оркестъра с един удар на лъковете, но диригентът с неговата палка, която размахваше надясно и наляво с бесни движения, като че ли всички инструменти трябваше да свирят от само себе си, ми беше просто отвратителен. Възхищавах се също и от мълчанието на слушателите, което е голяма рядкост за един италианец, защото с пълно право се ядосват в Италия на шума, който се вдига, когато пеят артистите, и едва ли може да се изкаже колко смешно е след това мълчанието, когато се появят танцьорите. Човек би помислил, че италианците крият цялата си интелигентност в очите. Впрочем няма страна в света, където наблюдателят да не би могъл да намери нещо особено и неразумно, и то само затова, защото той може да прави сравнения, местните жители не могат да забележат тези грешки. Общо взето, операта ми достави удоволствие, но всецяло ме завладя френската комедия. Тук французите са наистина неподражаеми, те играят майсторски и другите народи не могат да им оспорват палмата на първенството.

Отивах всеки ден в театъра и макар понякога да не присъствуваха дори и двеста души зрители, даваха се класически пиеси при отлично изпълнение. Така гледах „Врагът на човечеството“, „Скъперникът“, „Тартюф“, „Играчът“, „Самохвалкото“ и много други. И въпреки че ги гледах често, винаги мислех, че ги гледам за пръв път. Бях дошъл в Париж тъкмо навреме, за да видя Саравен, Денвий, Дюменил, Госен, Клерон, Превий. Запознах се също с много артисти, които се бяха оттеглили от театъра и живееха от своите песни, но все още очароваха обществото, което приемаха у себе си. Между другото се запознах с прочутата Льо Васьор. Посещавах много дами с удоволствие и те ми разказваха извънредно интересни анекдоти. Изобщо бяха много услужливи, и то във всяко отношение. Един ден седях в една ложа с Васьор, даваше се една трагедия, в която младо момиче играеше мълчаливата роля на жрица.

— Колко е красива — казах аз.

— Да, прелестна. Тя е дъщеря на актьора, който играе приятеля. Много любезна е в обществото и обещава твърде много.

— С удоволствие бих се запознал с нея.

— О, Боже мой, това не е мъчно. Баща й и майка й са много почтени хора и съм убедена, че ще бъдат възхитени, ако отидете на вечеря у тях. Те не ще ви досаждат, ще си легнат и ще ви оставят да говорите свободно с момичето, докато ви се иска. Вие сте във Франция, господине, а тук познават стойността на живота и търсят начини да му се наслаждават. Ние обичаме насладата и се считаме щастливи, когато можем да си доставим наслада.

— Тези разбирания са прелестни, уважаема госпожо, но как бих могъл да имам нахалството да отида на обяд у хора, които съвсем не познавам и които също не ме познават?

— О, Боже мой, какво говорите? Ние познаваме целия свят! Вижте как се отнасям с вас. След представлението ще ви представя и запознанството е готово.

— Ще ви моля да ми окажете друг път тази чест.

— Когато искате.