Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (2)

Глава първа

Сведение за семейството ми. Моето детство.

Дон Яков Казанова, роден в Сарагоса, главен град на Арагона, законен син на дон Франческо, отвлече през 1428 година дона Ана Палафос от манастир; това стана на следния ден, след като тя бе дала тържествен обет. Дон Яков беше таен писар на крал Алфонсо и избяга с нея в Рим, където Ана трябваше да прекара една година в затвора; след това папа Мартин III я освободи от тържествения обет и благослови брака им по препоръка на дон Жуан Казанова, дворцов управител в светейшия палат и вуйчо на дон Яков. Всички деца, родени от този брак, умряха в ранна възраст, с изключение на дон Жуан, който се ожени през 1475 година за дона Елеонора Албани и доби от нея син на име Марк Антоний.

През 1481 година дон Жуан уби един кралски офицер, поради което бе принуден да напусне Рим. Той избяга с жена си и сина си в Комо. По-късно напусна и този град, за да потърси щастието си още по-далеч и умря през 1493 година като спътник на Христофор Колумб.

Марк Антоний стана добър поет в Марциалов стил; той бе секретар на кардинал Помпей Колона. Сатирата срещу Джулио ди Медичи, отпечатана в неговите събрани съчинения, го принуди да избяга в Рим, откъдето по-късно се върна в Комо и се ожени за младата Абондия Рецоника.

Когато Джулио ди Медичи стана папа Климент VII, той му прости и му позволи да се върне с жена си в Рим. Малко след завземането и ограбването на града от императорските войски през 1526 година Марк Антоний умря от чума (иначе би умрял в немотия, тъй като войниците на Карл V му ограбиха всичко, което притежаваше). За него говори подробно Пиетро Валериано в своята книга.

Три месеца след смъртта му неговата вдовица роди син, Джакомо Казанова; той умря в дълбока старост във Франция като полковник от армията, която се би при Фарнезе срещу крал Анри Наварски, по-късно Анри IV Френски. Джакомо остави в Парма един син, който се ожени за Тереза Конти. От този брак се роди син, Джакомо, който през 1680 г. се ожени за Ана Роли. Те имаха два сина — Джанбатиста и Гаетано Джузепе Джакомо. По-големият от тях напусна Парма през 1712 г. и изчезна, а по-малкият деветнадесетгодишен се отдели през 1715 г. от семейството си.

Тези бегли сведения намерих в един бележник на моя баща. Останалото научих от майка ми.

Гаетано Джузепе Джакомо напусна бащиния си дом, увлечен от красотата на някаква артистка, тъй наречената Флаголета, изпълняваща роли на весела любовница. Влюбен и без средства, той реши да се прехранва със своите лични способности. Стана танцьор, пет години по-късно актьор и като такъв се отличи повече с безукорния си характер, отколкото със своя талант.

Може би защото й се бе наситил, а може би и защото беше ревнив, той напусна Флаголета и стана във Венеция член на друга актьорска трупа, която играеше в театъра „Сан Самуеле“. Срещу неговата стая живееше обущар на име Джеронимо Фарузи с жена си Марция и единствената им дъщеря Дзанета, съвършена красавица на шестнадесет години. Младият актьор се влюби в момичето и съумя да разбуди нежността й и да я придума да избяга с него. Това бе единственият начин да я притежава, защото Марция никога не би дала дъщеря си на артист, още по-малко на Джеронимо. В нейните очи един комедиант бе крайно презряна личност. Младите влюбени се снабдиха с нужните документи и съпроводени от двама свидетели, отидоха при кардинала на Венеция, който благослови брака им. Майката на Дзанета, Марция, плачеше и проклинаше сполетялото я нещастие, а бащата умря от скръб. Този брак даде поколение: девет месеца след сватбата, на 2 април 1725 г. съм се родил аз.

На следващата година майка ми ме е предоставила на грижите на Марция, която й била простила, като узнала, че баща ми й обещал никога да не я принуждава да излиза на сцена. Всички актьори давали такова обещание, когато се женели за някое момиче от градско семейство. Обещанието обаче никога не се удържало, защото самите жени също не настоявали да удържат думата си. Освен това за майка ми е било голямо щастие, че се е научила да играе в комедии, тъй като в противен случай, останала след девет години вдовица с шест деца, тя не би имала средства да ги издържа.

Бил съм, значи, на една година, когато баща ми ме оставил във Венеция, за да поеме ангажимент в Лондон. В този голям град майка ми е стъпила за пръв път на сцената. Тук се е родил през 1727 г. моят брат Франческо, който като прочут художник баталист живее сега във Виена, отдаден от 1783 г. насам на призванието си.

Към края на 1728 г. родителите ми се завръщат във Венеция, където майка ми — веднъж станала актриса, си остава актриса.

През 1730 г. се роди моят брат Джовани, който в края на 1795 г. почина като директор на художествената академия на курфюрста в Дрезден. През следващите три години майка ми ражда две дъщери, едната от които умря като невръстно дете, а другата, омъжена, продължава да живее и днес — през 1798 г. в Дрезден. Аз имах още един, най-малък брат, който стана свещеник и умря преди 15 години в Рим.

Сега вече достигаме до началото на моето съществувание като мислещо същество.

Органът на паметта се разви у мен в началото на август 1733 г. Бил съм, значи, на осем години и четири месеца. За събития, станали преди това време, нямам дори бегъл спомен. Първото нещо, което си спомням, е следното:

Стоях в ъгъла на стаята си, наведен до стената. Държах главата си с ръце и гледах втренчено кръвта, която се стичаше на тънка струя от носа ми и капеше на пода.

Баба ми Марция, чийто любимец бях, дойде при мене, изми лицето ми със студена вода, качи ме, без никой в къщи да забележи това, в една голяма гондола и ме отведе в гъсто населения остров Мурано, на половин миля от Венеция.

Тук слязохме и отидохме в някаква пещера, където намерихме една стара жена, седнала с черен котарак в скута върху мръсно легло. Около нея се излежаваха още пет-шест котки. Тя беше вещица. Двете старици поведоха дълъг разговор, воден на фриулски диалект, в края на който баба ми й даде един сребърен дукат. Тогава тя отвори някакъв голям сандък, хвана ме под мишниците, сложи ме вътре и затвори капака, като ми каза да не се страхувам. Дори само тази забележка би била достатъчна да ми внуши страх, ако тогава изобщо притежавах способността да мисля, но аз и така си бях съвсем замаян. Лежах си спокойно, свит в един ъгъл, държах си кърпичката под носа, понеже още ми течеше кръв, и не се интересувах ни най-малко от шума, който проникваше отвън. Чувах последователно ту смях, ту плач или песен, ту викане и тропане по сандъка; всичко това обаче ми беше напълно безразлично. Най-сетне ме извадиха оттам — кръвта беше спряла. Страшната старица ме милва и гали около стотина пъти, съблече ме и ме постави в леглото, след което изгори някакви треви, улови дима им в кърпа, с която ме обви, промърмори някакви заклинания, после отново ме отви и ми даде пет много сладки бонбончета. След това намаза слепите ми очи и тила ми с някаква приятно миришеща помада и отново ме облече. После каза, че кръвотеченията ще спрат постепенно, но не трябва да разказвам никому какво е направила, за да ме излекува. Заплаши ме, че ако посмея да разкажа някому за нейните тайни, ще изтече цялата ми кръв и ще умра. След като ми внуши това, тя добави, че през следващата нощ една красива жена ще дойде при мен и от нея ще зависи моето щастие, стига да имам достатъчно воля да не разкажа никому за това посещение.

Едва легнал в леглото, аз заспах, без да мисля за хубавото посещение, което ми предстоеше, но когато няколко часа по-късно се събудих, видях или най-малкото повярвах, че действително виждам — една ослепително красива жена, която се приближаваше към мен откъм камината. Тя бе облечена в прекрасна рокля и имаше на главата си корона, украсена със скъпоценни, както ми се стори, искрящи камъни. Красавицата пристъпи бавно с царствена и нежна усмивка към леглото ми и седна на него, след което извади от джоба си няколко малки кутийки и изпразни съдържанието им върху главата ми, шепнейки някакви неразбираеми думи. После ми държа някаква дълга реч, от която нищо не разбрах, целуна ме и изчезна по същия път, по който беше дошла. Веднага след това аз заспах отново.

На другата сутрин дойде баба ми да ме облече; едва пристъпила до леглото ми, тя каза, че трябва непременно да мълча; защото ще умра, ако посмея да разкажа за видяното през нощта. Всъщност тези думи от устата на единствената жена, която имаше неограничено влияние върху мен и която ме бе научила сляпо да изпълнявам заповедите й, ме подсетиха за видението, което трябваше да държа запечатано в най-скрития ъгъл на моята току-що пробудила се памет. Освен това аз и сам не се изкушавах да разкажа някому за случката; първо, защото не знаех дали другите ще я намерят интересна, и второ, защото всъщност нямаше кому да я разкажа, тъй като моята болест ме бе направила тъжен и неразговорчив и всички ме съжаляваха и ме оставяха на мира. Вярвайки, че не ще живея дълго, дори собствените ми родители изобщо не разменяха и дума с мен.

След пътуването до Мурано и нощното посещение на феята пак продължаваше от време на време да тече от носа ми кръв, но кръвоизливите ставаха от ден на ден по-слаби и паметта ми започна постепенно да се развива и укрепва. За по-малко от месец аз се научих да чета.

Без съмнение би било наивно да приписвам излекуването си на тази смешна магия, но в същото време аз мисля, че не би било и справедливо да отрека, че и тя е допринесла за това. Явяването на красивата фея си обяснявах винаги като сън — ако това не е било маскарад, устроен единствено за мое добро. Какво пък, цяр против най-тежките болести невинаги се намира в аптеките! Всекидневно някой нов феномен се явява да докаже нашето незнание и аз и сега вярвам, че тази е основната причина, поради която така рядко се срещат учени с дух, освободен от всякакво суеверие. Безспорно, на този свят никога не е имало вещици и магьосници, но също така вярно е, че хората през всички времена са вярвали на изкусните измамници, притежавали таланта да минават за магьосници.

Насън виждаш привидения и тесалийски чудовища.

Това, което отначало се възприема само като фантазия, постепенно се превръща във факт. Следователно, възможно е това или онова влияние, което приписваме само на вярата, да не е всъщност никакво чудо и въпреки това то да се възприема като такова от онези, които приписват на вярата безгранична мощ.

Второто мое приключение, за което си спомням, се случи три месеца след пътуването до Мурано и шест седмици преди смъртта на баща ми. И сега, ако го съобщавам на читателя, то е, за да му дам известна представа за начина, по който се е развил характерът ми.

Един ден през средата на ноември бях заедно с две години по-малкия си брат Франческо в стаята на баща ми и го наблюдавах внимателно при работата му с оптическите инструменти.

Вниманието ми привлече голям кристал, кръгъл и шлифован на фасети. Аз го взех в ръка, но държах го пред очите си и бях просто омагьосан от това, че виждам всички предмети отразени по няколко пъти. Веднага ми се прииска ужасно да си присвоя този кристал и понеже никой не ме наблюдаваше, използвах удобния момент и го пъхнах в джоба си. Веднага след това обаче баща ми стана и го потърси. И понеже не го намери, обяви, че някой от нас двамата трябва да го е взел. Брат ми заявя, че не то е пипал. След него и аз, въпреки съзнанието за вината си, казах същото. Но баща ми беше сигурен в твърдението си и ни заплаши, че ще претърси джобовете ни и който е излъгал, ще бъде бит. Аз си дадох вид, че търся кристала по всички ъгли на стаята и в удобен момент успях да го пъхна сръчно в джоба на брат ми. Веднага съжалих за това, тъй като спокойно можех да се престоря, че съм го намерил някъде паднал, но злината бе вече сторена. Баща ми стана нетърпелив и като не намерихме нищо, ни претърси, откри съдбоносния кристал в джоба на невинния ми брат и му стовари обещаната порция бой. Три или четири години по-късно аз дотолкова изглупях, че се похвалих пред брат ми с тази лудория. Това той никога не можа да ми прости и не изпускаше случай да си отмъсти.

Когато при една пълна изповед разказах този си грях с всичките му подробности, получих обяснение, което направо ме развесели. Изповедникът — един йезуит, ми каза, че понеже се казвам Джакомо, аз в този случай съм действувал според точното значение на името си. На еврейски Яков значело „Изтиквач“. Затова и Бог дал на първосвещеника Яков ново име — Израил, което значело „Виждащият“ Яков фактически изтикал от поста първосвещеник брат си Исав.

Шест седмици след тази случка баща ми заболя от цирей в главата, който само за осем дни го изпрати в гроба. Лекарят Дзамбели предписа на болния най-напред запичащи лекарства, след което опита да поправи глупостта си, като му даде боброви жлези, стрити на прах. Вследствие на това баща ми умря от спазми. Минута след смъртта му циреят се пукна и гнойта изтече през ухото — махна се, след като умъртви баща ми, като че ли знаеше, че няма вече какво да прави при него.

Моят баща се прости с живота в цветуща възраст — едва 36-годишен. В гроба му го съпроводи съжалението на публиката, особено на благородниците, които почитаха в него човека, издигнал се над своето съсловие чрез начина си на живот и познанията си по механика.

Два дни преди смъртта си баща ми почувствува, че наближава краят му. Той повика жена си и всички нас до леглото си и помоли благородника г-н Гримани след смъртта му да ни стане закрилник.

След като ни благослови, баща ми поиска от разплакалата ни майка да се закълне, че не ще подготви нито едно от децата за сцената, която сам той никога не би пристъпил, ако не го бе принудила неговата нещастна страст. Тя се закле и присъствуващите трима благородници гарантираха за спазване на клетвата. Обстоятелствата й помогнаха да изпълни обещанието си.

Понеже по това време майка ми бе бременна в шестия месец, тя бе освободена от участие в пиесите чак до Великден. Хубава и млада, каквато си беше, тя отклони всички предложения за женитба. Надявайки се на Провидението, тя упорито вярваше, че ще може сама да ни отгледа.

Тя реши, че най-напред трябва да се занимае с мен, и то не толкова от някаква особена любов, колкото поради моята болест, която ме доведе до такова състояние, че не знаеха какво да правят с мен. Бях много слаб, нямах никакъв апетит, не бях способен на никакво усилие и изглеждах направо като глупак. Лекарите спореха за причината на моето страдание. Той губи, казваха те, седмично два фунта кръв, а има всичко на всичко само шестнадесет до осемнадесет фунта. Откъде може да се явява такава голяма загуба на кръв? Един казваше, че целият ми стомашен сок се превръщал в кръв, друг твърдеше, че поетият от мен при всяко вдишване въздух увеличавал количеството на кръвта в белите дробове и затова съм си държал устата непрекъснато отворена. Всичко това ми бе разказано шест години по-късно от господин Бафо, доверен приятел на покойния ми баща.

Най-после г-н Бафо се консултира с прочутия лекар Макопо от Падуа, който писмено му съобщи мнението си. В това мнение, което още пазя, се казваше, че кръвта била еластична течност, която може да увеличи или намали само гъстотата си, но не и количеството. А моите кръвотечения могли да произтичат само от това, че кръвната маса е много гъста и по естествен път си прави място, за да улесни кръвообращението. Казваше също, че аз бих умрял, ако природата, която иска да живее, не си е помогнала сама. И накрая: понеже причината за тази гъстота могла да се търси само във вдишвания въздух, то трябвало да променя въздуха, иначе щели да ме изгубят. Според неговото мнение глупавият израз на лицето ми се дължал също на гъстотата на кръвта ми.

Господин Бафо, благороден дух и поет, който пишеше само двусмислени стихове (където обаче бе силен и неповторим), накара моето семейство да реши да ме изпрати в пансион в Падуа. Следователно, единствено нему дължа живота си. Той умря двадесет години по-късно, последен потомък на своя стар патрициански род. Неговите стихове, колкото и двусмислени да са, ще направят името му безсмъртно. Венецианските държавни инквизитори сигурно от набожност са допринесли за неговата слава — преследвайки неговите разпространявани в препис стихотворения, те фактически ги правеха по-ценни. А те би трябвало да знаят, че това, на което не се обръща внимание, е осъдено на забрава.

Щом тълкуването на професор Макопо беше прието за вярно, господин абатът Гримани се зае посредством един живеещ в Падуа химик да ми намери добър пансион. Той се казваше Отавиани и беше същевременно антиквар. За няколко дни пансионът бе намерен и на моя девети рожден ден, 2 април 1734, аз заминах с едно малко корабче през канала Брента за Падуа. Това корабче можеше да мине за малка плаваща къща. В средата му имаше голяма зала с кабинети в предния и задния край, а за персонала помещения, разпределени на кърмата и на носа. Пътуването продължи осем часа. Съпровождаха ме абатът Гримани, господин Бафо и майка ми. Аз и майка ми спахме в залата, а двамата приятели прекараха нощта в един от двата кабинета. С появата на деня майка ми стана и отвори прозореца срещу леглото. Лъчите на изгряващото слънце паднаха върху лицето ми и аз отворих очи. Леглото бе толкова ниско, че от прозореца не можех да виждам брега, а само върховете на дърветата, които заобикаляха канала. Корабчето се движеше така равномерно и спокойно, че не забелязвах това, ето защо останах извънредно учуден, че дърветата се изплъзват едно след друго от погледа ми.

— О, майчице! — извиках аз. — Какво е това! Виж, дърветата тичат!

В същия миг излязоха двамата ни придружители и като видяха смаяното ми лице, попитаха какво ми е.

— Как става така — повторих аз, — че дърветата тичат?

Те се засмяха. Майка ми обаче въздъхна и тъжно промълви:

— Корабът се движи, а не дърветата. Облечи се!

Благодарение на моя събуждащ се вече и все по-развиващ се, но непредубеден ум, аз схванах веднага причината на явлението.

— Тогава, значи, е възможно — казах на майка си — и слънцето да не се движи, а напротив, нашата земя да се върти от запад на изток.

Добрата ми майчица се ужаси от тази безсмислица, а г-н Гримани съжали моята глупост и аз стоях пред тях съвсем смален, смаян, тъжен, почти разплакан. И ето че г-н Бафо неочаквано ми възвърна живота! Той ме прегърна, целуна ме нежно и каза:

— Имаш право, дете мое; слънцето не се движи, утеши се! Разсъждавай и изследвай всичко винаги сам и остави хората да си се смеят!

Майка ми го попита изненадана да не е луд, та ми дава такива съвети, но философът не й отговори, а продължи да ми обяснява по начин, подходящ за моя прост и непокварен ум. За пръв път в живота си почувствувах истинска радост! Ако г-н Бафо тогава не присъствуваше, сигурно този момент щеше да е достатъчен да накара желанието ми за познание да изчезне, защото в мен би се прокраднал страхът от лековерието. Незнанието на другите двама сигурно би притъпило остротата на способността ми да мисля. Не зная дали съм напреднал много в тази си способност, но съм уверен, че само на нея дължа щастието, което изпитвам, когато остана сам.

Пристигнахме навреме в Падуа и отидохме у Отавиани, чиято жена ме обсипа с милувки. В тяхната къща видях пет или шест деца, между които едно осемгодишно момиченце на име Мария и друго, седемгодишно, на име Роза, хубаво като ангел. Десет години по-късно Мария стана жена на комисионера Колонда, а няколко години след това Роза се омъжи за патриция Пиетро Марчело, когото дари с един син и две дъщери. Едната от останалите сестри стана жена на г-н Пиетро Мочениго, а другата се омъжи за благородник от фамилията Карара, но този брак беше обявен после за недействителен. Споменавам всички тези особи, защото в спомените си ще разкажа и за тях.

Отавиани ни заведе веднага в пансиона, където трябваше да бъда настанен. Той се намираше само на 50 крачки от неговия дом — в Санта Мария да Ванцо, която беше дала под наем първия етаж на г-жа Мида, съпруга на славонски полковник. Отвориха пред нея моето куфарче и й дадоха шест цехина, стойността на храната и жилището ми за половин година. За тази малка сума хазайката трябваше да ме храни, да поддържа бельото ми чисто и да се грижи за обучението ми. Оставиха я да си мърмори, че парите не били достатъчни, прегърнаха ме, наредиха ми да се подчинявам винаги на нейните заповеди и си отидоха. Така се отърваха от мен.