Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Аз се влюбвам в Кристина и й намирам достоен съпруг. Тяхната сватба.

— Тези лодкари — ми каза побелелият свещеник, за да започне разговор, — имат голям късмет. Съгласиха се да ни вземат в Риалто за тридесет солди при условие, че намерят и други пътници и ето, един вече се появи. Сигурно ще намерят и други.

— Когато аз съм в някоя гондола, Ваше Високопреподобие, в нея вече няма място за други.

С тези думи аз подадох на лодкарите още четиридесет солди и те, доволни, започнаха да ми благодарят, наричайки ме превъзходителство. Добрият абат взе всичко това за чиста монета и ме помоли за извинение, задето не ми е дал тази титла.

— Тъй като не съм никакъв венециански благородник, Ваше Високопреподобие, тази титла не ми приляга.

— Ах! — намеси се младото момиче. — Това наистина ме радва!

— А защо, госпожице?

— Защото не се чувствувам свободно в присъствието на някой благородник. Но все пак предполагам, че вие сте известен човек.

— Също не, госпожице, аз просто съм писар при един адвокат.

— Това ме радва още повече, тъй като предпочитам да съм в обществото на хора, които не се считат за нещо повече от мен. Моят баща беше арендатор, брат на моя чичо, когото виждате тук. Той е пастор в Пр., където съм родена и възпитана. Тъй като съм единствена дъщеря, ще наследя имуществото на моя баща, който е умрял, и това на моята майка, която боледува отдавна и не ще живее още дълго. Това много ме наскърбява, обаче лекарят вече ни предупреди. Но да се върна на думата си. Вярвам, че разликата между един адвокатски писар и дъщерята на богат арендатор не е чак толкова голяма. Казвам го само така, между другото, тъй като зная, че на път човек среща всевъзможни хора, нали, чичо?

— Вярвате ли, господин абате, че щях да дойда, ако не бях привлечен от красотата на вашата хубава племенница?

При тези думи добрите хора избухнаха в смях. Понеже не намирах забележката си чак толкова смешна, счетох, че спътниците ми са малко простовати, но съвсем не се подразних от това си откритие.

— Защо се смеете така, красива госпожице? — запитах я аз. — Искате да ми покажете белите си зъби ли? Признавам, че във Венеция не съм виждал никога толкова хубави зъби.

— О, съвсем не, драги господине, макар че във Венеция всеки ми правеше този комплимент. Уверявам ви, че в Пр. всички момичета имат също такива бели хубави зъби, като моите. Нали, скъпи ми чичо?

— Да, мила племеннице.

— Господине, аз се смеех за нещо друго, което никога не бих ви казала.

— Кажете ми го все пак, моля ви се.

— О, не, никога!

— Аз сам ще ви го кажа — обади се пасторът.

— Недей! — каза тя, като смръщи красивите си вежди. — Недей, или ще си ида.

— Хайде стига, скъпа моя. Знаете ли какво ми каза тя, когато ви съгледа на кея? „Виж там този красив младеж, който ни гледа. Ядосва се, че не е при нас.“ И когато видя, че накарахте гондолиерът да спре, изведнъж й стана много приятно.

Докато пасторът разказваше, разсърдената племенница го удряше по рамената.

— Защо, мила ми Кристина, се сърдите, задето съм узнал, че ви харесвам? Аз, напротив, съм много доволен, че знаете колко хубава ви намирам.

— Вие само за момент сте възхитен от мен. Добре познавам венецианците. Те всички ми казваха, че били възхитени от мен, но никой от тези, които биха ми подхождали, не ми се обясни.

— Какво обяснение очаквахте?

— Обяснението, което мога да изисквам, господине, едно предложение за женитба в църквата в присъствието на свидетели. А ние останахме цели четиринадесет дни във Венеция, нали, чичо?

— Моето момиче — каза пасторът — е добра партия, както сам виждате. Освен това притежава три хиляди талера. Тя винаги е казвала, че иска да се омъжи за венецианец и аз я съпроводих до Венеция, за да има възможност там да завърже подходящи запознанства. Една жена от добро семейство ни даде подслон в продължение на четиринадесет дни и я заведе в доста къщи, където са я видели мнозина млади хора на възраст за женитба. Тези обаче, които са й харесали, не искали и да чуят за женитба, а онези пък, които пожелали да се оженят за нея, не били по нейния вкус.

— Та мислите ли — казах му аз, — че една женитба става така лесно, като да забъркаш омлет? Четиринадесет дни във Венеция са нищо, там трябва да се прекарат най-малко шест месеца. Аз, например, намирам племенницата ви за извънредно красива и бих се счел за щастлив, ако жената, която Бог ми е определил, прилича на нея, но дори веднага да ми наброи тук в този час петдесет хиляди талера, за да се оженя за нея, пак не бих се съгласил. Един млад, разумен човек, преди да се ожени за някоя девойка, трябва да опознае характера й, защото нито парите, нито красотата могат да осигурят щастието в един дом.

— Какво разбирате вие под характер[1]? — попита Кристина. — Имате предвид красив почерк?

— Не, ангеле мой. Вие просто ме карате да се смея. Отнася се до качествата на сърцето и ума. Аз също ще трябва да се оженя някога и търся партньорка от три години насам, но все напразно. Опознах много момичета, почти толкова красиви като вас, всичките с добра зестра, но след като общувах по два-три месеца с тях, се убеждавах, че няма да ме направят щастлив.

— Че какво им липсваше?

— Ще ви кажа на драго сърце, госпожице, понеже не ги познавате. Едната, за която сигурно бих се оженил, тъй като я обичах много, бе извънредно суетна. Достатъчни ми бяха само два месеца, за да го забележа. Тя би ме съсипала с рокли, мода и лукс. Помислете само, та тя даваше по една цехина месечно за фризьор и най-малко още по една за помада и благоуханни води.

— Това сигурно е била някоя глупачка. Аз давам само десет солди годишно за восък, който смесвам с козя мас и така си правя сама чудесна помада.

— Друга една, за която без малко щях да се оженя преди две години, страдаше от нещо, което би ме направило нещастен за цял живот. Щом забелязах това, аз незабавно прекъснах посещенията си.

— И какво беше това страдание?

— Тя имаше такава конструкция, че не би могла да стане майка, а това е направо ужасно, тъй като, ако се оженя, аз обезателно ще искам да имам деца.

— Единствен Бог е господар на това, господине. Впрочем аз знам, че съм напълно здрава, нали, чичо?

— Друга пък беше прекалено набожна, а аз и това не желая. Тя бе толкова съвестна, че всеки трети или четвърти ден ходеше да се изповядва и изповедта й траеше най-малко един час. Аз бих искал жена ми да е добра християнка, но не и калугерка.

— Била е, може би, някоя голяма грешница или много проста личност. Аз се изповядвам веднъж месечно и казвам всичко за две минути. Нали така, чичо? И ако не ми задавахте въпроси, не бих знаяла какво да ви кажа.

— Друга пък искаше да се покаже по-образована от мен, макар че всяка минута казваше по някоя глупост. Друга една беше постоянно тъжна, а аз обичам веселите хора.

— Виждате ли, чичо, а вие с мама винаги ме упреквахте, че съм непрекъснато весела.

— Една друга, която много скоро напуснах, постоянно се страхуваше да остане с мен и когато я целунех, веднага тичаше да разкаже това на майка си.

— Тя е била наистина глупава. Аз не съм изслушвала още нито един любовник в Пр., защото там има само груби селяни, но все пак съм сигурна, че има известни неща, които не бих разказала на майка си.

— На друга пък дъхът й ужасно миришеше, друга пък се пудреше непрестанно. Тези отвратителни недостатъци за жалост притежават всички момичета. Затова много се страхувам, че никога няма да се оженя. Аз държа, например, тази, за която ще се оженя, да има черни очи, а днес почти всички момичета изучиха тайната да си ги боядисват. Но аз не ще се оставя да бъда измамен, защото вече имам голям опит.

— Моите очи черни ли са?

— Ха, ха!

— Какво „ха-ха“, защо се смеете?

— Смея се, защото изглеждат черни, но не са. Въпреки това вие сте много мила.

— Та това е смешно. Вие мислите, че очите ми са боядисани? А казвате, че сте опитен! Очите ми, господине, могат да са красиви или грозни, но са такива, каквито Бог ми ги е дал. Нали, чичо?

— Аз винаги съм го вярвал, мила племенничке.

— А вие не го вярвате? — ме попита живо тя.

— Не, те са много красиви, за да ги считам за естествени.

— Боже мой! Това е твърде силно казано.

— Извинете, красива госпожице, виждам, че съм бил твърде откровен с вас.

След този спор последва мълчание. Пасторът се усмихваше от време на време, а момичето се мъчеше да прикрие своето недоволство.

Погледнах я скришом и видях, че сълзи напират в очите й. Това ме наскърби много, тъй като тя беше наистина прелестна. Натруфена като богата селянка, тя носеше на главата си златни игли и фиби на стойност над сто цехина, които придържаха плитките на абаносовочерните й коси. Дълги масивни обици и една златна верижка, която опасваше поне двадесет пъти алабастровата й шия, придаваха на лицето й с цвета на лилия и роза очарователен блясък. Това бе първата селска красота, която виждах с такъв накит. Шест години по-рано в Паезано милата Лучия ме бе пленила по друг начин.

Кристина не отронваше нито дума, но личеше, че е близо до отчаяние, тъй като тъкмо очите й бяха най-красивото нещо в нея, а аз извърших варварството да оспоря тяхната естественост! Вероятно тя вече ме презираше и ако не плачеше, то бе само заради това, че е много сърдита. Между това аз се въздържах от поучения, тъй като очаквах тя самата да предизвика развръзката.

Когато гондолата навлезе в дългия канал на Мангера, попитах пастора дали има вече осигурена кола за Тревизо, тъй като, за да стигне в Пр., той трябваше да мине през Тревизо.

— Ще вървя пеш — ми отговори добрият човек, — тъй като моята енория е бедна, а за Кристина все ще намеря място в някоя кола.

— Ще ми направите истинско удоволствие, ако и двамата седнете в моята кола. Тя е четириместна и ще се чувствуваме в нея съвсем удобно.

— Това е цяло щастие, на което не сме се и надявали.

— Не, не, чичо! Не искам да пътувам с този господин.

— Че защо не, мила племенничке?

— Защото не искам!

— Аха! — казах аз, без да я погледна. — Така обикновено се награждава откровеността.

— Не беше никаква откровеност от ваша страна, господине — отговори тя бързо. — Беше си чиста злоба! За вас не ще се намерят вече в целия свят никакви черни очи, но понеже казахте, че обичате тъкмо такива, това ме радва много!

— Вие се лъжете, хубава Кристина, тъй като аз притежавам средство да узнавам истината.

— И какво е това средство?

— Потребно е само да се измият очите с малко хладка розова вода, и дори и това понякога не е нужно, защото цялата боя се измива, щом момичето заплаче.

При тези думи като по вълшебство сцената изведнъж се измени. Лицето на красивото момиче, което досега изразяваше негодувание, гняв и презрение, прие изведнъж весело и доволно изражение, което я правеше наистина прелъстителна. Тя отправи една усмивка към пастора и той остана възхитен от промяната, тъй като това безплатно пътуване с кола му се нравеше извънредно много.

— Заплачи, племенничке, и господинът ще отсъди вярно за твоите очи.

И Кристина действително заплака, но от силния смях, който я обзе.

Бях извънредно радостен да се срещна с толкова естествена природа и докато изкачвах стъпалата, за да стигна на брега, до такава степен я уравновесих, че тя прие предложението да се качи с мен в колата ми. Поръчах да ни сервират закуска и същевременно наредих на един колар да впрегне хубава кола, докато закусим, но пасторът настоя преди това да прочета една молитва.

— Много добре — му казах аз. — Ние ще ви слушаме, а аз ви моля да прочетете молитви и заради мен.

Едновременно с това му пъхнах един сребърен дукат в ръката.

— Това, Ваше Високопреподобие, е моето обикновено подаяние.

Моята щедрост го учуди толкова много, че той поиска да ми целуне ръка. След това се упъти към църквата и аз предложих ръката си на племенницата. Тя обаче не знаеше дали трябва да я приеме или да откаже и ми каза:

— Мислите ли, че не мога да вървя сама?

— Това не, но ако не ви подам ръка, хората ще кажат, че съм неучтив.

— А какво ще кажат сега, когато ви я давам?

— Ще кажат, може би, че се обичаме, а дори, може би, че добре си подхождаме.

— А ако кажат на вашата възлюблена, че се обичаме или дори само да й донесат, че сте подал ръка на друго момиче?

— Аз нямам възлюблена и не искам да имам такава, защото във Венеция не бих намерил толкова красиво момиче като вас.

— Тогава ми е жал за вас, защото ние няма вече да се връщаме във Венеция, а дори и да се върнем, как бих могла да остана шест месеца там? Това е времето, както казахте, което ви е необходимо, за да опознаете едно момиче.

— Аз бих платил на драго сърце разноските.

— Наистина ли? Тогава кажете това на моя чичо той ще реши, тъй като аз не мога да отида сама.

— За шест месеца и вие бихте ме опознала.

— О, аз ви познавам вече достатъчно добре.

— Значи, бихте свикнала с мен?

— Защо не?

— И бихте ме обичала?

— Да, много, ако станете мой съпруг.

Погледнах младото момиче с нескрито удивление. Тя правеше впечатление на облечена като селянка принцеса. Роклята й от тежка коприна, обшита със златни бродерии, бе скъпа и вероятно струваше двойно повече от най-хубавата градска рокля. Нейните гривни, които отговаряха на украшението на шията й, допълваха този богат накит. Притежаваше кръстчето на нимфа и тъй като модата на наметките не бе проникнала още по селата, виждах най-хубавите гърди, които може да си представи човек, макар роклята й да бе закопчана чак до шията. Краят на богато обшитата й рокля стигаше само до глезените и позволяваше да се види съвсем малкото й краче, обуто в най-фина обувка. Имаше сигурна и непринудена походка, движенията й бяха плавни, свободни и естествени. Нейният очарователен поглед като да казваше: „Аз съм много доволна, че ме намирате красива!“ Всичко това ме опияняваше от щастие. Стана ми неприятно, че едно толкова красиво момиче е могло да прекара цели четиринадесет дни във Венеция, без да се намери някой, който да се ожени за нея или поне да я измами. Моето възхищение нарастваше още повече под влияние на нейното безгрижно бърборене и нейната наивност, която аз като жител на големия град считах за глуповата.

Зает с моите наблюдения и решен да поднеса на прелестите й заслужаващото блестящо почитание по свой начин, очаквах с нетърпение края на литургията.

След като закусихме, положих много труд да обясня на пастора, че трябва да заеме последен мястото си в колата. По-малко труд ми струваше да го убедя при пристигането ни в Тревизо да останем за обяд и вечеря в една не много посещавана гостилница, за което аз ще поема разноските. Прие поканата веднага щом му казах, че след вечеря ще ги чака готова кола, която при хубавата лунна светлина ще ги откара за един час до Пр. Той нямаше друга причина да бърза, освен необходимостта на следващата сутрин да отслужи литургия в своята църква.

След като наредих в гостилницата да запалят хубав огън и поръчах добър обяд, изведнъж ми мина през ума, че пасторът може да заложи моя диамант, така че да остана за малко насаме с племенницата му. Помолих го, като му казах, че не искам да направя това сам, тъй като не желая да бъда разпознат. Той прие с готовност предложението ми, доволен, че може да ми направи такава услуга.

Така успях да остана сам с прелестната Кристина. Прекарах един час с нея, но не се опитах дори да я целуна, макар че умирах от желание за това. Само подготвих сърцето й за желанието, от което бях възпламенен, с всички онези приказки, които тъй лесно разгорещяват въображението на едно младо момиче.

Пасторът се завърна и ми предаде пръстена с думите, че поради празника на Светата Дева ще мога да го заложа чак след два дена. Говорил с касиера на заложната къща и той му казал, че могат да ми дадат двойна сума от тази, която съм поискал.

— Господин пасторе — му казах аз, — ще ми направите голяма услуга, ако вдругиден дойдете от Пр. и заложите сам пръстена, тъй като, след като сте го доказали вече, би могло да възбуди подозрение, ако го занесе някой друг. Разбира се, ще ви платя разноските за колата.

— Обещавам ви да дойда.

Надявах се, естествено, че ще доведе и племенницата си.

По време на обяда, седнал срещу Кристина, аз откривах у нея всеки миг по някоя нова прелест. Тъй като се страхувах да не загубя доверието й, а и през деня вече се бях сдобил с известно незначително благоволение, реших да не прибързвам и да докарам нещата така, че добрият пастор да я върне във Венеция. Само там можех, по мое мнение, да събудя любовта й, на която да дам подходяща храна.

— Господин пасторе — казах аз, — съветвам ви да заведете вашата племенница отново във Венеция. Аз поемам всички разноски по престоя ви там. Ще ви заведа при една добродетелна личност, където госпожица Кристина ще бъде така сигурна, както пред очите на майка си. Искам да я опозная добре, преди да мога да се оженя за нея. В такъв случай, вярвам, работата няма да излезе несполучлива.

— Господине, аз сам ще доведа моята скъпа племенница веднага, щом ми съобщите, че сте намерил къща, в която да мога със сигурност да я поверя.

Докато разговаряхме, погледнах към Кристина и я видях да се усмихва със задоволство.

— Скъпа моя Кристина — й казах аз, — най-късно след една седмица работата ще бъде уредена. През това време ще ви пиша и се надявам, че ще ми отговорите.

— Чичо ми ще ви пише вместо мен, тъй като аз никога не съм имала желанието да се науча да пиша.

— О, скъпо дете, как искате да станете жена на венецианец, щом не знаете да пишете?

— Необходимо ли е да зная да пиша, за да стана жена? Мога отлично да чета.

— Това не е достатъчно и макар жената да може да стане съпруга и майка, без да може да тегли дори чертицата на буква „А“, все пак желателно е едно младо момиче да умее да пише. Аз дори се учудвам, че вие не можете.

— Ха, та това не е за чудене! При нас няма нито едно момиче, което да може да пише, нали така, чичо?

— Това е вярно, но пък и никоя не си е наумила да се омъжва във Венеция. Щом ти желаеш да направиш това, ще трябва да се научиш и да пишеш.

— Непременно — допълних аз, — и то дори преди да дойдете във Венеция, понеже там всички ще ви се надсмиват, ако не умеете да пишете. Знам, че това ви наскърбява, моето момиче, и съжалявам.

— Това повече ме ядосва, господине, защото е невъзможно за една седмица да се науча да пиша.

— Аз се задължавам — обади се чичо й — да те науча за четиринадесет дни, ако вложим цялото си старание. Ще знаеш достатъчно, за да се дообразоваш след това сама.

— Това е голямо начинание, но ще го поема и ви обещавам да уча ден и нощ. Ще започна още от утре.

След като се нахранихме, казах на пастора, че би направил добре, ако вместо да отпътува след вечеря, остане да си отпочине през нощта и тръгне един час преди съмване. Така той би стигнал навреме за своята литургия, но би бил много по-бодър. Вечерта поднових предложението си и понеже видя, че на племенницата му се спи, остави се лесно да бъде убеден. Повиках гостилничарката, за да й поръчам кола за сутринта. Когато й възложих да запали за мен огън в съседната стая и да приготви там легло, набожният пастор се намеси, като каза, че това не било необходимо, защото в стаята, в която се намираме, има две легла и едното щяло да бъде за мен, а другото за него и неговата племенница.

— Ние ще спим облечени — добави той, — но вие можете свободно да се съблечете, защото, тъй като няма да пътувате с нас, можете да си останете в леглото, докогато пожелаете.

— О! — каза Кристина. — Аз искам да се съблека, защото иначе не бих могла да заспя, но няма да ви оставя дълго да чакате. Нужен ми е само четвърт час да се приготвя.

Не казах нищо, но не можех да дойда на себе си от изумление. Кристина, прелестното момиче, създадено да съблазни дори един Ксенократ, щеше да спи голо до своя чичо, пастора, който наистина беше вече стар, много набожен и неспособен в никакъв случай да счете това положение за нередно. Можете да казвате каквото си щете, обаче пасторът все пак беше мъж, на младини той трябва да е бил също такъв като всеки друг, и би следвало да знае на каква опасност се излага! За моя насочен всецяло към плътското разум, това бе нещо нечувано. И все пак всичко бе невинно и то толкова невинно, че той не само не го прикри, но и сам дори не помисли за възможността това да се стори някому непочтено. Аз виждах всичко това, но не бях привикнал на подобно нещо и съвсем не можех да го проумея. По-късно, в по-напреднала възраст, и с по-голяма опитност, бях свидетел на същия този обичай в много страни у честни хора, за чиито добри нрави не се и съмнявах. Само че, повтарям, това може да става само между честни хора, а аз съвсем не претендирам да принадлежа към тях.

На обяд не бяхме яли месо и моето изтънчено небце не остана много доволно от това. Слязох в кухнята и казах на гостилничарката да ми приготви най-хубавото, което може да се намери в Тревизо и преди всичко най-доброто вино.

— Ако цената не е от значение за вас, господине, оставете на мен. Ще бъдете напълно доволен и ще получите вино от Гата.

— Добре, само пригответе вечерята навреме.

Качих се отново горе и изненадах Кристина да милва бузите на своя стар седемдесет и пет годишен чичо. Добрият старик се засмя.

— Знаете ли защо ме гали така усърдно? — ме попита той. — Защото настоява да я оставя тук до завръщането ми. Каза ми, че тази сутрин, когато ви оставих насаме с нея, сте прекарали двата часа като брат и сестра и аз вярвам напълно, че това е така. Тя мисли, че оставайки, няма да ви досажда.

— Напротив, бъдете сигурен, че ще ми направи голямо удоволствие, тъй като я намирам за много мила. Че тя и аз ще имаме предвид нашия дълг, на това, мисля, можете напълно да разчитате.

— Не се и съмнявам. Оставям ви я до вдругиден. Ще ме видите отново тук навреме, за да уредя вашата работа.

Вследствие на тази така изненадваща и неочаквана за мен спогодба, кръвта ми се качи в главата и аз получих кръвотечение от носа, на което вече бях свикнал. Добрият пастор обаче се уплаши, защото се страхуваше кръвоизливът да не се усили.

Щом се поуспокои, той излезе по свои работи, като ни предупреди, че ще се върне не по-рано от вечерта. Отново бях сам с милата Кристина и побързах да й благодаря за доверието, което ми оказва.

— Уверявам ви — каза тя, — че имам голямо желание да ме опознаете напълно. Ще видите, че нямам недостатъци, които толкова са ви отвратили у познатите ви момичета във Венеция. Освен това обещавам ви да се науча да пиша веднага, щом се върна в Пр.

— С вашата откровеност вие сте напълно достойна за обожаване, но в Пр. трябва да пазите тайна и да не казвате никому, че сте се споразумели с мен. Ще се съобразите с това, което вашият чичо ви нареди, защото аз ще му пиша за всичко.

— Можете да разчитате на моето мълчание. Даже майка ми няма да узнае нищо, преди да сте ми разрешил да й го кажа.

Така прекарах деня, като си забранявах и най-малката волност. Усещах обаче, че се влюбвам все по-дълбоко в това прелестно момиче. Разказвах й малки галантни истории, които замъглявах по такъв начин, че да я заинтересувам, без да я изплаша, и видях, че макар да не разбира всичко, тя се правеше, че е наясно, за да не се покаже невежа.

Когато чичо й се завърна, аз започнах да кроя разни планове какво да направя, че да я омъжа. Реших да настаня и нея при добрата вдовица, която бе дала подслон на моята хубава графиня.

Седнахме на масата и вечерята ни се стори превъзходна. Трябваше да науча Кристина да яде стриди и трюфели, каквито тя виждаше за пръв път. Виното от Гата прилича на шампанско — развеселява, но не опива. За жалост то се запазва само от един гроздобер до друг. Легнахме си преди полунощ. Събудих се късно на следващата сутрин. Духовникът бе излязъл толкова тихо, че дори не го бях усетил.

Обърнах се към другото легло и видях в него да спи само Кристина. Пожелах й добро утро. Тя се събуди, дойде на себе си и се засмя, като се облегна на лактите си.

— Чичо е излязъл, без да го чуя.

— Скъпа приятелко, ти си красива като ангел. Умирам от желание да те целуна.

— Щом имаш такова желание, приятелю, ела и ме целуни.

Скочих веднага от леглото. Беше студено, благоприличието я застави да отстъпи, аз бях влюбен и се намерих в прегръдките й с едно от тези внезапни движения, каквито само необузданото чувство предизвиква. Вече си принадлежахме един на друг, без да помислим, че се отдаваме, тя — щастлива и малко смутена, аз — сияещ и все пак учуден от една победа, постигната без борба.

След един час сладка забрава ние се поуспокоихме и се погледнахме с възторг, без да си кажем нищо. Кристина първа наруши мълчанието:

— Какво направихме! — каза тя с най-нежно изражение и гальовен тон.

— Оженихме се.

— Какво ще каже утре чичо ми?

— Той ще го узнае едва след като ни даде брачната си благословия в своята църква.

— И кога ще ни я даде?

— Щом свършим всички необходими за един официален брак приготовления.

— И колко време ще е нужно за това?

— По-малко от месец.

— През време на постите венчавките са забранени.

— Аз ще получа разрешение за това.

— Ти няма да ме измамиш, нали?

— Не, разбира се, аз те обожавам!

— Значи вече няма нужда да ме опознаваш?

— Не, защото вече те познавам напълно и съм сигурен, че ти ще бъдеш моето щастие.

— И ти моето.

— Надявам се.

— Хайде да ставаме и да вървим на литургия. Кой би помислил, че за да си намеря мъж е трябвало не да отида във Венеция, а да се върна оттам!

Станахме и след като закусихме, отидохме на литургия. Остатъкът от предобеда протече незабелязано. След като видях, че Кристина е по-различна от вчерашния ден, попитах я за причината.

— Трябва да е същата — ми каза тя, — която прави и теб така замислен.

— Моето замисляне, скъпа моя, се дължи на щастливата любов, която се обяснява с честта. Работата стана вече съвсем сериозна и любовта се вижда принудена да размисли върху станалото. Отнася се за нашата църковна сватба и ние не можем да я направим през постите, понеже сме в последните дни на карнавала, но пък и не можем да чакаме до Великден, защото времето би ни се сторило твърде дълго. Нужно ни е законно разрешение, за да отпразнуваме нашата сватба. И тъй, нямам ли важна причина, която да ме кара да се замисля?

Вместо отговор тя стана и ме прегърна с нежност. Това, което й казах, бе самата истина, само че не можех да й кажа всичко, което ме правеше замислен. Видях се обвързан със задължение, наистина приятно, но което не бих желал да се осъществи толкова бързо. Не можех да скрия от себе си, че в моята влюбена и благосклонна душа се промъкваше вече известно разкаяние. Това, естествено, ме огорчаваше. Впрочем, бях сигурен, че това очарователно същество не би ме укорило никога за своето нещастие.

Ние имахме цялата вечер пред себе си и понеже тя ми бе казала, че не е виждала никога театър, реших да й предложа това удоволствие още същата вечер. Повиках един евреин, който ни снабди с всичко необходимо за маскиране, и ние отидохме. Влюбеният намира истинска наслада в удоволствието, което доставя на любимото същество. След представлението я заведох в казиното и тя ме разсмя с учудването си, което показа, като видя за пръв път банка за фараон. Нямах достатъчно пари, за да играя сам, но предостатъчно, за да й доставя забавление с една дребна игра. Дадох й десет цехина, като й обясних какво трябва да прави. Тя не познаваше картите, но за по-малко от час пред нея се натрупа купчина от около сто цехина. Накарах я да прекъсне играта и се прибрахме в странноприемницата. Когато бяхме вече в стаята си, й казах да преброи парите, които бе спечелила, и като узна, че всичкото това злато й принадлежи, тя помисли, че сънува.

— О! Какво ли ще каже чичо ми! — извика развълнувано тя.

Хапнахме лека вечеря, след което прекарахме една наистина чудесна нощ. Все пак имахме предвидливостта да се разделим на разсъмване, за да не ни намери добрият пастор заедно. Той дойде много рано и намери всеки в леглото си, потънал в дълбок сън. Събуди ме и аз му дадох пръстена. Той веднага излезе, за да го заложи. Два часа по-късно се върна и ни намери вече облечени, разговарящи до горящата камина. Щом го видя, Кристина скочи и го прегърна, след което му показа всичкото злато, на което бе станала ненадейно притежателка. Каква сладка изненада за добрия стар пастор! Той не знаеше как да изрази възхищението си! Благодари на Бога за чудото, както той го наричаше, и заключи, че ние сме били родени да се ощастливим взаимно.

Когато стана време да се разделим, аз му обещах да ги посетя в началото на постите, но при условие, че при пристигането ми никой няма да знае името ми, нито по каква работа пристигам. Той ми предаде кръщелното свидетелство на племенницата си и списъка на зестрата й. Веднага след отпътуването им аз поех пътя за Венеция, влюбен и решен да не наруша верността си към това прелестно момиче. Знаех, че лесно ще убедя тримата си приятели, че женитбата ми е предопределена, явно, в голямата книга на съдбата.

При моята поява тримата прекрасни мъже полудяха от радост. Тъй като не бяха свикнали да липсвам повече от три дни, господата Дандоло и Барбаро се бяха изплашили да не ми се е случило някакво нещастие. Господин Де Брагадино обаче, който имаше по-силна вяра, ги утешавал с думите, че не би могло да ми се случи каквото и да било нещастие, тъй като съм имал за пазител Паралис.

Още на следващата сутрин аз вече бях решил да уредя щастието на Кристина, без сам да се свързвам с нея. Наистина, първоначално бях възнамерявал да се оженя за нея, тъй като я обичах повече от самия себе си. След изпитаното наслаждение обаче везните се бяха наклонили толкова към моята страна, че самолюбието ми се оказа по-силно от любовта. Не можех да се реша току-така да се откажа от предимствата и надеждите, свързани с моята независимост. Въпреки това бях все още роб на обзелото ме чувство. Да напусна това наивно и невинно момиче ми се струваше толкова недостойно, че — добре знаех — би било пряко силите ми. Само мисълта за това ме караше да потръпвам. Чувствувах, че вече носи, може би, в утробата си залога на нашето щастие и взаимна любов и треперех пред опасението да не заплати доверието си към мен с позор и нещастие през целия си живот. Обсъждах мисълта да намеря някой мъж, който би ме превъзхождал във всяко отношение, мъж, чрез когото тя не само да ми прости срама, който й бях причинил, но дори да ме цени за тази моя измама и още повече да ме обикне.

Да се намери такъв мъж едва ли щеше да бъде толкова трудно, тъй като Кристина бе образец на красотата, в селото си се ползуваше с добро име и притежаваше, освен това, зестра от четири хиляди венециански сребърни дуката.

Затворих се заедно с тримата почитатели на моя оракул и с перо в ръка поставих въпрос на Паралис относно проблема, който потискаше сърцето ми. Отговорът гласеше:

— Повери тази работа на Серенус.

Това бе кабалистичното име на господин Де Брагадино и тъй като честният мъж се подчиняваше доброволно на всичко, което Паралис му заповядваше да направи, трябваше само да го осведомя.

— Касае се — започнах аз, — да се получи от Светия отец разрешение за женитба на едно много честно момиче, така че то да може да отпразнува публично своята сватба в църквата на селото си по време на постите. Момичето е млада селянка, ето и нейното кръщелно свидетелство. Съпругът е още неизвестен, но това няма голямо значение, тъй като Паралис ще го открие.

— Разчитай на мен — ми каза моят баща. — Ще пиша на нашия посланик в Рим и ще наредя така, че министърът, който е дежурен през седмицата, да изпрати бързото ми писмо с нарочен пратеник. Предостави всичко на мен, ще придам на този въпрос вид на държавно дело и Паралис ще бъде съвсем добре обслужен, тъй като предвиждам, че съпругът ще бъде някой от нас четиримата. Трябва да сме готови да се подчиним.

Трябваше да употребя наистина огромно усилие да не избухна в смях като видях, че само от мен зависи да направя Кристина венецианска благородничка и жена на сенатор. Но в действителност аз не мислех така. Когато попитах отново моя оракул къде се намира съпругът на младото момиче, отговорът му бе, че с това трябва да се заеме господин Дандоло. Той трябваше да намери един млад, красив, разумен и подходящ за служба във вътрешните или външните работи на Републиката гражданин, но не биваше да предприема нищо, без предварително да се е посъветвал с мен. Аз го окуражих, като му казах, че младото момиче притежава зестра от четири хиляди дуката в налични пари и че той има четиринадесет дни на разположение, за да направи своя избор. Господин Де Брагадино бе възхитен, задето не бе натоварен той самият с такава поръчка, и умираше от смях.

След тази двойна стъпка аз се почувствувах напълно спокоен. Бях убеден, че господин Дандоло ще намери съпруг, какъвто аз самият желаех за Кристина. Мислех, следователно, само как да завърша добре карнавалните веселия и то така, че да не се окажа в някой особен момент с празна кесия.

Щастието ме направи скоро собственик на хиляда цехина. Постарах се най-напред да платя дълговете си. Когато след десет дни пристигна разрешението от Рим, аз предадох на господин Де Брагадино стоте римски талера, които то бе струвало. Това разрешение позволяваше на Кристина да се омъжи във всяка християнска църква, като се постави печатът на епископската канцелария, което всъщност заместваше възприетото публикуване на обявлението.

Липсваше само още една дреболия — съпругът! Господин Дандоло ми бе предложил вече трима или четирима кандидати, за които аз по основателни причини не исках и да чуя. Най-сетне той намери един, който напълно отговаряше на представите ми.

Междувременно трябваше да освободя отново пръстена си, но тъй като не исках да се явявам лично, писах на пастора да бъде така добър да дойде на определения от мен ден и час в Тревизо. Близко до ума е, че съвсем не останах изненадан, когато в уречения час го видях да пристига, съпроводен от красивата си племенница. Убедена, че съм дошъл в Тревизо да направя разпорежданията си относно нашата сватба, тя се държеше съвсем непринудено. Прегърна ме нежно и аз сторих същото. Тази сладка прегръдка би стопила положително целия мой героизъм на взетото решение, ако не присъствуваше чичо й. Поставих в ръцете на пастора папското разрешение и красивото лице на Кристина засия от радост. Естествено, тя не можеше да си представи, че ще работя така усърдно за другиго, освен за себе си, и тъй като не бях още сигурен, не исках в този миг да я разочаровам. Обещах й да отида след осем до десет дни в Пр., за да уговорим окончателно всичко. След вечеря дадох на пастора заложната квитанция и парите, за да освободи пръстена от заложната къща, след което се прибрахме да спим. Този път за щастие имаше само стаи с по едно легло, така че трябваше да спя отделно.

На следващата сутрин влязох в стаята на Кристина. Намерих я още в леглото. Чичо й бе вече излязъл, за да откупи моя диамант, и аз, отново сам с това очарователно момиче, имах възможността да установя, че стига да поискам, мога да бъда и въздържан. Понеже не гледах на нея вече като на мое притежание и тъй като трябваше да променя сърцето й в полза на друг, аз я прегърнах нежно, но останах разумен. Прекарахме един час заедно, през време на който трябваше да се боря като свети Антоний срещу плътта. Гледах прелестното момиче влюбено и изненадано и се възхищавах от нейната добродетел, тъй като вроденото й благонравие не й позволяваше първа да ме доближи. Тя стана, облече се и не показа лошо настроение. Сигурно би се обидила, ако можеше само да й дойде наум, че бих могъл да я пренебрегна или да подценя стойността на нейните прелести.

Чичо й междувременно се завърна, предаде ми диаманта и ние слязохме да обядваме. След ядене той ми показа едно малко чудо: племенницата му се беше научила да пише! За да ми докаже това, тя писа под негова диктовка в мое присъствие и направи това много красиво и сръчно.

Малко след това се разделихме, след като им повторих обещанието си да дойда отново след десетина дни. Вечерта се завърнах обратно във Венеция.

На втората неделя през постите, веднага след проповедта, господин Дандоло ми каза с победоносно изражение, че щастливият съпруг бил вече намерен и той бил уверен, че този път ще получи съгласието ми. Назова ми господин Карло ххх, когото познавах по лице. Това беше красив, млад и благонравен мъж на почти двадесет и две години, писар в Раджонато[2] и кръщелник на граф Алгароти, една от сестрите на когото бе омъжена за брат на господин Дандоло.

— Младият човек — ми каза господни Дандоло, — няма нито майка, нито баща и аз съм убеден, че неговият кръстник ще поръчителствува за зестрата, която съпругата му ще донесе. Аз го разпитах подробно и разбрах, че е готов да се ожени за някое честно момиче, което би му донесло толкова, че да може да откупи мястото, което сега заема само в качеството си на писар.

— Всичко това е отлично, но аз не мога да реша нищо, преди да съм говорил лично с него.

— Той ще дойде утре у нас на обяд.

Действително, на другия ден младият човек дойде и аз намерих, че похвалите на господин Дандоло са напълно оправдани. Ние станахме приятели. Той имаше влечение към поезия, аз му показах някои от моите творби и когато на следния ден го посетих, той от своя страна също ми прочете няколко свои малки произведения, които приех за добре написани. Представи ме на своята леля, у която живееше със сестра си, и аз бях възхитен от нейната любезност и от приема, който ми оказаха. Когато бях насаме с него в стаята му, аз го попитах какво мисли за любовта.

— Не й придавам никакво значение — каза той, — а търся да се оженя, за да получа независима служба.

Завърнал се в двореца, казах на господин Дандоло, че сега вече може да уговори работата с граф Алгароти.

Той от своя страна разговарял с Карло, който отговорил, че в момента не може да отговори нито с да, нито с не, тъй като не е видял своята бъдеща съпруга, не е говорил с нея и не се е осведомил за всичко, което се отнася до нея. Впрочем графът бе готов да поръчителствува за своя кръщелник, което значи, че бе готов да гарантира четирите хиляди дуката на съпругата, ако зестрата й струваше толкова. След тези преговори дойде и моят ред.

Понеже господин Дандоло бе казал на Карло, че грижите по тази работа съм поел изцяло аз, той ме потърси и ме запита кога ще имам любезността да го запозная с младото момиче.

— На този и този ден — му казах аз, — но за това трябва да се пожертвува цял ден, защото бъдещата ви съпруга живее на двадесет мили оттук. Ще обядваме с нея и вечерта ще се върнем обратно за спане във Венеция.

Той ми обеща на разсъмване да бъде на заповедите ми и ние се разделихме. Веднага изпратих бърз пратеник до пастора, който да го предизвести, че ще го посетя с един приятел и че искаме да обядваме тримата заедно с неговата племенница.

На уговорения ден Карло дойде точно навреме и аз имах грижата да му разкажа по пътя, че преди около месец се бях запознал при едно пътуване до Местре с едно младо момиче и с нейния чичо и че аз сам бих се оженил за нея, ако имах сигурна служба и можех да й гарантирам нейните четири хиляди дуката. Не смятах за нужно да се разпростра по-нататък с моите поверителни съобщения.

Пристигнахме при добрия пастор два часа преди обяд. Четвърт час по-късно се появи Кристина със съвсем свободно държане. Тя поздрави чичо си с „добър ден“ и ми каза, че се радва много да ме види отново. Карло само й кимна с глава и тя ме попита дали и той е писар като мен. Карло й отговори, че е писар в Раджонато и тя, за да не се покаже невежа, се направи, че го разбира.

— Искам — каза ми тя, — да ви покажа моя почерк и тогава ще посетим майка ми, ако ви е приятно.

Възхитена от похвалата, която даде Карло на почерка й, когато узна, че едва преди месец се е научила да пише, тя ни покани да я последваме. По пътя Карло я попита защо е чакала чак до деветнадесетата си година, за да се научи да пише, и тя незабавно отговори:

— Първо, господине, какво ви интересува това? И второ, аз не съм на деветнадесет години, а само на седемнадесет.

Карло я помоли за извинение, като се усмихна на грубия й тон.

Тя бе облечена като просто селско момиче, но много чисто. На ръцете и шията си носеше своите великолепни златни верижки. Казах й да ни подаде ръцете си и тя го стори, като хвърли послушен поглед към мен. Намерихме майка й, която някакво болезнено страдание в бедрата я бе приковало в леглото. Един добре изглеждащ мъж, който седеше до болната, стана при нашето влизане и прегърна Карло. Оказа се, че този господин е лекарят и това ми направи удоволствие.

След като зарадвахме добрата жена с обичайните комплименти, лекарят запита Карло за сестра му и леля му. Понеже се заговори за сестра му, която боледуваше от някакво странно страдание, Карло помоли лекаря да поговорят настрани и те излязоха. Останал сам с майката и дъщерята, която бе седнала на леглото й, аз похвалих Карло, неговото поведение, нравите му, неговата сръчност и възхвалих щастието на жената, която небето му е определило за съпруга. И двете потвърдиха моите похвали.

Понеже нямах никакво време за губене, казах на Кристина да бъде внимателна на масата, защото е възможно той да е именно съпругът, който небето й е отредило.

— На мен?

— Да, на вас. Той е рядък младеж и с него ще бъдете много по-щастлива, отколкото с мен и тъй като лекарят го познава добре, от него ще можете да научите всичко, което поради липса на време аз сега не мога да ви разкажа.

Представете си мъката, която това ми обяснение следваше да й причини, и моята изненада, когато видях колко спокойно и съвсем равнодушно тя прие това съобщение! Това задържа сълзите, появили се издайнически на очите ми. След като помълча около минута, тя ме попита дали съм убеден, че този красив младеж ще я поиска. Този въпрос, който ми доказа състоянието на Кристининото сърце, ме успокои и разпръсна мъката ми. Видях, че все пак не съм я опознал достатъчно добре! Казах й, че такава, каквато е, тя не може да не се хареса всекиму.

— През време на яденето, мила Кристина, моят приятел ще ви изучава и само от вас зависи сега да блеснат всичките добри качества, които Бог ви е дарил. Дръжте се тъй, обаче, че той да не заподозре нито за миг за нашето интимно приятелство.

— Това е много странно. Осведомен ли е чичо ми за тази смяна на положението?

— Не.

— И ако му се харесам, кога ще се ожени за мен?

— Най-късно след осем — десет дни. Аз ще имам грижата за всичко. Ще ме видите отново тук през следващите дни.

Когато Карло влезе отново с доктора, Кристина стана от леглото на майка си и седна на стола срещу нас. Тя отговаряше разумно на всички въпроси, които Карло й поставяше, като понякога го караше да се смее на нейната наивност, но никога на проява на глупост! Прелестна наивност! Дете на духа и незнанието! Твоето обаяние е прелестно и само ти притежаваш силата да казваш всичко, без да обиждаш! Но колко грозно си ти, когато не си естествено! И ти си оставаш майсторското творение на изкуството, дори когато си съвършено негово подражание.

Обядът продължи доста време и аз непрекъснато внимавах да не заговорвам Кристина и да не я поглеждам, за да не я отклоня от Карло. Той я занимаваше непрекъснато и аз виждах с голямо задоволство, че тя му дава аванси с лекота и в добро настроение. Когато след привършване на обяда трябваше да се разделим, тя му каза нещо, което направо ме прободе в сърцето.

— Вие сте създадена — каза й Карло, — да ощастливите някой княз.

— Аз бих се считала щастлива — отвърна му тя, — ако вие ме намерите достойна да ощастливя вас.

Тези думи съвсем разпалиха Карло. Той ме прегърна и ние си отидохме.

Кристина бе проста, но нейната простота произтичаше не от ума, а от сърцето й. Простотата на ума е глупост, а тази на сърцето е само невежество, невинност, тя е истинска добродетел, която остава дори тогава, когато причината изчезнала. Младото момиче, което бе почти съвсем примитивно, имаше неподправени маниери, но бе наистина прелестно с онези хиляди дреболии, които просто не могат да се опишат. Тя бе откровена, защото знаеше, че прикриването на чувствата е едно от предписанията за благоприличие. И понеже намерението й бе винаги чисто, тя не страдаше от онзи отвратителен привиден срам, от онази неистинска скромност, която принуждава лицемерната невинност да се изчервява вследствие на лоши намерения.

През време на цялото пътуване Карло говореше само за своето щастие. Той бе съвсем влюбен.

— Още утре — палеше се той, — ще отида при граф Алгароти, а вие можете да пишете на пастора да дойде с всички необходими документи, за да се състави брачният ни договор, който страстно желая да подпиша.

Той се смя от щастие и изненада, когато му казах, че бях издействувал на неговата бъдеща съпруга едно папско позволително писмо, благодарение на което тя можеше да се омъжи още през време на постите.

— Следователно — каза той, — работата може да се свърши много бързо!

В разговора, който моя млад заместник има на следния ден с господин Дандоло и със своя кръстник, бе решено да се пише на пастора веднага да дойде със своята племенница. Аз се нагърбих да изпълня лично поръчката и след като напуснах Венеция два часа преди разсъмване, се отправих за Пр. Тъй пасторът, за да ме последва, поиска само толкова време, че да отслужи литургията си. Междувременно аз се отправих при годеницата и й държах една прочувствена бащинска реч, с чиито наставления имах за цел да й обрисувам пътя към щастието в новото съсловие, в което й предстоеше да влезе. Казах й как трябва да се държи със своя мъж, с неговата леля, със сестра му, за да спечели обичта и приятелството им. Краят на речта ми бе патетичен и за самия мен малко стеснителен, тъй като, препоръчвайки й вярност, естествено, аз я помолих да ми прости, задето я бях прелъстил.

— Когато ми обещахте за пръв път да се ожените за мен, тъй като допуснахме слабостта да се отдадем един на друг, тогава имахте ли намерението да ме измамите?

— Не, разбира се!

— Тогава, значи, не сте ме измамили. Напротив, аз ви дължа благодарност за това, че сте размислили. Ако нашето съединяване се окажеше нещастно, то по-добре е, че сте ми намерили друг съпруг. Благодаря на Бога, че това ви се е удало така добре. Кажете ми сега обаче, какво трябва да отговоря на вашия приятел, ако ме попита през първата брачна нощ защо не съм девствена.

— Не вярвам Карло, който е така внимателен и благороден, да ви зададе подобен въпрос. Но ако това стане, кажете му смело, че никога не сте имали любовник и че не вярвате да се различавате от всяко друго момиче.

— Дали ще ми повярва?

— Положително, защото и най-опитният може да се излъже в това.

— Но ако не ми повярва?

— Ще заслужи вашето презрение и сам ще съжалява за това. Но бъдете напълно спокойна, това няма да стане. Един умен мъж, мила Кристина, който е получил добро възпитание, никога не ще рискува да зададе подобен въпрос, понеже е убеден, че с това не само няма да се хареса, но и че никога няма да узнае истината. Ако тази истина вреди на доброто мнение, което всяка жена е длъжна да внуши на своя мъж, само една глупачка би се решила да му я открие.

— Разбирам напълно това, което ми казваш, скъпи приятелю. И тъй, нека се прегърнем за последен път.

— Не, защото сме сами, а моята добродетел е слаба. Аз винаги ще те обожавам.

— Не плачи, скъпи приятелю, защото аз наистина не държа много на това.

Това наивно и смешно основание промени внезапно настроението ми и вместо да плача, аз започнах да се смея. Тя се облече напълно и след като закусихме, ние отпътувахме. Пристигнахме във Венеция след четири часа. Настаних я в една странноприемница и веднага се упътих при господин Де Брагадино. Казах на господин Дандоло, че нашите хора са вече пристигнали. На следващия ден той трябваше да срещне Кристина с Карло и оттук нататък да поеме цялата работа, тъй като честта на съпрузите, тази на роднините и благоприличието не ми позволяваха да взема по-нататък участие в уреждането на женитбата.

Той разбра основанията ми и действуваше според тях. Потърси Карло и дойде заедно с него при мен. След като представих двамата на пастора и племенницата му, аз им казах сбогом.

Както научих отпосле, те отишли при граф Алгароти, а след това при нотариуса и Карло завел годеницата си обратно в Пр. като определил деня за отпразнуване на сватбата.

След завръщането си Карло ме посети и ми каза, че годеницата му възхитила със своята красота и приветливостта на характера си леля му, сестра му и кръстника, който поискал да поеме всички разноски по сватбата.

— Тя ще се отпразнува — каза ми той, — в Пр., на този и този ден и аз се надявам, че вие ще ни направите удоволствието да увенчаете своето дело с присъствието си там.

Противопоставих му се по много причини, но той ме молеше така настоятелно, че накрая трябваше да се съглася. Слушах го с истинско удоволствие да описва говора на възхитителното момиче и цялостното впечатление, което красотата, наивността и богатият накит направили на семейството му и на самия граф.

— Аз съм ужасно влюбен — призна младият човек, — и чувствувам, че само на вас дължа щастието, което вярвам ще намеря с това прелестно момиче. Тя ще се постарае да изостави своето селско наречие във Венеция, където завистта и подигравките лесно биха я укорили.

Наслаждавах се на неговото въодушевление и очакващото го щастие и се поздравлявах, че всичко това всъщност е мое дело. Чувствувах впрочем и известна доза ревност и му завиждах за щастието, което можех, при добра воля да запазя за себе си.

Понеже Карло бе поканил и господата Дандоло и Барбаро, аз пътувах заедно с тях до Пр. У пастора намерихме богата трапеза, наредена от прислугата на граф Алгароти, когото Карло бе определил за свой шафер. Тъй като графът бе поел всички разноски по сватбата, той се бе погрижил да изпрати в Пр. своя готвач и дворцовия си управител.

Когато малко след това видях Кристина да влиза, очите ми се просълзиха и аз бях принуден да изляза. Тя бе облечена в селска носия и сияеше като звезда. Съпругът й, нейният чичо и граф Алгароти се бяха опитвали напразно да я придумат да облече венецианска носия. Разумно тя им бе отказала.

— Когато бъда ваша съпруга — бе казала тя на Карло, — ще се обличам както вие желаете, но тук ще се явя пред очите на моите другари така, както те винаги са ме виждали. С това ще избегна срама всички момичета, с които съм била възпитавана, да ми се присмеят и да ми припишат грозното намерение да ги обидя.

В това решение имаше нещо толкова вярно, благородно и великодушно, че Карло гледаше на своята любима като на свръхестествено същество. Той ми каза, че се осведомил у жената, при която Кристина прекарала четиринадесетте дни, и научил за двама млади хора, които тя отблъснала. Бил много изненадан от това, тъй като те били във всяко отношение отлична партия.

— Кристина — добави той, — е единственият късмет, който ми е бил запазен от небето, за да сътвори щастието ми и неговото притежание дължа само на вас!

Признателността му ми хареса и, за да бъда справедлив към себе си, трябваше да кажа, че не мислех да извлека някаква полза от това. За мен бе радост да правя щастливи и другите.

Към единадесет часа се отправихме към църквата. Бяхме много изненадани, че така трудно успяхме да влезем вътре. От Тревизо бяха надошли множество благородници, любопитни да видят дали е вярно, че ще се празнува публично през постите сватбата на една селянка, нещо, за което бе нужно да се чака цял месец, за да се получи разрешение. Това бе наистина чудо за всички и на дъното сигурно имаше някаква тайна причина, която за всеобщо отчаяние, никой не можеше да открие.

Въпреки завистта, когато двойката се появи, по всички лица се изрази задоволство. Всеки призна, че тази красива любовна двойка заслужава полученото блестящо отличие, това изключение от всички правила.

Графиня Този от Тревизо, кръстница на Кристина, се приближи към нея след богослужението, прегърна я като нежна приятелка и съвсем леко я упрекна, че не й е съобщила това щастливо събитие, когато е минавала през Тревизо. В своята наивност Кристина й отговори също така скромно и нежно, че това опущение на дълга си трябва да припише само на бързината, с която сватбата е била уредена. Същевременно тя я представи на своя съпруг и помоли граф Алгароти да поправи допуснатото опущение, като покани кръстницата да вземе участие в сватбената трапеза, което графинята милостиво прие. Това държание, което би трябвало да бъде резултат от едно добро възпитание и познание на светския живот, у тази селянка бе само проява на прям и нежен дух, който би блестял по-малко, ако се бяха опитали да го шлифоват изкуствено.

Завърнали се от църквата, новобрачните коленичиха пред креслото на майката и тя ги благослови с насълзени от радост очи.

Седнахме на масата и според обичая Кристина и нейният съпруг заеха първите места. Аз седнах с най-голямо удоволствие на последното и макар всичко да бе отлично, ядох малко и не казах почти дума.

Единственото занимание на Кристина бе да каже на всеки присъствуващ по някоя учтивост, като всеки път поглеждаше своя съпруг, за да се увери в одобрението му.

На два-три пъти тя каза на неговата леля и на сестра му такива мили неща, че те не можаха да се въздържат да не станат и я прегърнат и да поздравят съпруга й за щастието му. А аз, който седях близо до граф Алгароти, го чух за радост на душата ми да уверява повторно кръстницата на Кристина, че той никога не бил изпитвал такова голямо удоволствие до днес.

Към двадесет и два часа[3] Карло каза нещо тихо на своята прелестна съпруга, която кимна на своята кръстница и всички станаха. След обикновените комплименти — тук те носеха печата на откровеността — младоженката раздаде на всички момичета от селото, които бяха се събрали в съседната стая, кесии с бонбони от една приготвена за целта кошница. След това си взе сбогом с тях, като ги прегърна без каквато и да било следа от гордост. След кафето граф Алгароти покани цялата компания да пренощува в една къща, която той притежаваше в Тревизо, и всички да обядват там в деня след сватбата. Само пасторът се извини, а за майката не можеше да става дума, тъй като нейното болезнено състояние не й позволяваше никакво движение. Тя умря три месеца по-късно.

Така Кристина напусна своето село и последва във Венеция съпруга си, чието щастие действително създаде и който също я ощастливи напълно.

Кръстникът на Карло и кръстницата на Кристина пътуваха с моите двама благородни приятели. Младите съпрузи, както си е редно, бяха в отделна кола, а в друга кола аз правех компания на лелята и сестрата на щастливия съпруг, на когото неволно завиждах, макар че в дълбочината на сърцето ми неговото щастие ми действуваше все пак добре.

Тази сестра не бе лоша и като млада вдовица на двадесет и пет години заслужаваше искрени почитания, но аз предпочетох лелята. Тя ми каза, че снаха й била истинска скъпоценност, създадена да бъде обожавана от цял свят, само че би трябвало да се покаже в обществото едва когато се научи да говори добре венециански.

— Нейната веселост, нейната непринуденост и свободният й дух са неща, които трябва да се облекат съобразно модата, подобно на тялото й. Ние сме много доволни от избора на моя племенник и за това той трябва да ви дължи вечна благодарност, която никой не ще оспори. Аз се надявам горещо, господине, че за в бъдеще вие ще считате нашия дом като ваш.

Поканата бе учтива и откровена, но аз не се възползувах и мисля, че заслужавам благодарност за това.

След една година Кристина даде на съпруга си залог за тяхната взаимна любов, с което щастието им стана още по-голямо.

В Тревизо бяхме настанени много добре и след като се освежихме, отидохме да спим.

На следващата сутрин бях седнал с граф Алгароти и моите двама приятели, когато влезе Карло, красив, свеж и цял сияещ. Докато отговаряше с много хумор и добро настроение на няколкото шеги, аз го наблюдавах не без известно безпокойство. Той обаче ме прегърна сърдечно и, признавам си, никога една целувка не ми е била по-приятна от неговата в този момент.

Някои се учудват, че имало набожни злосторници, които се обръщат към своя светия, когато вярват, че имат нужда от помощта му, или когато му благодарят, въобразявайки си, че им е помогнал да постигнат нещо. Те не са прави, защото така именно е по-добре и това действува против безбожието.

Лелята и сестрата, които по покана на Карло бяха отишли при младата съпруга, за да й пожелаят добро утро, се върнаха един час по-късно заедно с нея. Никога щастието не се е изписвало така ясно върху по-красиво женско лице!

Господин Алгароти отиде насреща й и я запита със симпатия дали е прекарала добре нощта. Вместо отговор, тя се спусна към мъжа си и го прегърна. Това бе най-наивният и същевременно най-красноречив отговор, какъвто можеше да се даде. След това тя обърна красивите си очи към мен, подаде ми ръка и каза:

— Господин Казанова, аз съм много щастлива и се радвам, че дължа щастието си именно на вас.

Целунах ръката й и сълзите ми й доказаха колко доволен се чувствувам.

Нахранихме се, изпълнени с възхищение към младата двойка, и след обяда отидохме в Местре, откъдето се отправихме за Венеция. Оставихме новобрачните пред дома им, след което се упътихме към господин Де Брагадино. Той сърдечно се смя на разказа ни за нашия излет. Своеобразният учен изказа стотина абсурдни или дълбоки разсъждения относно тази женитба. Аз обаче се смеех вътрешно на тях, защото, единствен притежател на ключа на тази тайна, само аз виждах смешното в нея.

Бележки

[1] В италиански език думата carattere има две значения: 1) характер, природа; 2) буква; почерк. — Б.пр.

[2] Раджонато — учреждение по морско дело. — Б.пр.

[3] Четири часа следобед. — Б.пр.