Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (18)

Глава седемнадесета

Нередовен начин на живот. Завойски. Риналди. Л’Абади. Младата графиня. Стефани става капуцин. Анчила. Качвам се в Сан Джобе в една гондола, за да отплавам към Местре.

Щастието изглежда бе намерило удовлетворение в това, да ми даде пример за своето насилническо своенравие. То ме направи щастлив по един непознат на мъдростта начин, не притежавайки силата да ме накара да следвам една система на умереност и разумност, която сигурно би уредила бъдещето ми. Така започнах да живея, без да ограничавам своите наклонности, и вярвах, че ще мога да се издигна над всички предразсъдъци, стига да спазвам закона. Смятах, че мога да живея напълно свободен в една страна, която изцяло бе подчинена на аристократичното управление. Бих се излъгал в своите съждения, ако съдбата ме бе направила член на правителството, защото република Венеция, която счита за свой основен дълг собственото си самосъхранение, по такъв начин сама става робиня на заповедническия държавен разум. Тя трябва, ако това е необходимо, да пожертвува всичко заради този дълг, за който дори законите не са вече ненарушими.

Но да оставим този почти всеизвестен въпрос. Човечеството, поне в Европа, е убедено, че безграничната свобода никъде не е съвместима с общественото положение. Аз засягам този въпрос само за да дам на читателя възможност да разбере поведението ми в моето отечество, в което през тази година започнах да следвам път, дето щеше да ме отведе в някой държавен затвор. Затворът, който, също поради своята незаконност, бе непроницаемо изолиран от външния свят.

Бях достатъчно богат, облагодетелствуван от природата с красива и приятна външност, смел картоиграч, непоправим разсипник, приказлив, винаги остър в хумора си, съвсем нескромен, безстрашен, преследвах всички хубави жени, изкарвах съперниците си от строя, признавах за добро само онова общество, което ме забавляваше. Така можех да бъда само мразен, но тъй като бях винаги готов да нося лична отговорност, вярвах, че всичко ми е позволено; считах, че трябва да се опълчвам грубо срещу злоупотреблението, което ми пречеше.

Подобно поведение можеше само да не се хареса на тримата честни мъже, чийто оракул бях станал, но те не се осмеляваха да ми го кажат открито. Добрият господин де Брагадино се задоволи да ми загатне, че съм водил пред очите му същия живот, какъвто той е водил на моята възраст, но че трябва да бъда готов да го изкупя и да се видя наказан, когато достигна неговата възраст. Без да наруша уважението, което му дължа, аз дадох на ужасните му предсказания весело тълкувание и продължих своя път. Но той ми илюстрира примери от своята мъдрост, първия по следния повод:

Бях се запознал у госпожа Авогадро, една духовита и въпреки шестдесетте си години много запазена жена, с един млад полски благородник на име Завойски. Той очакваше пари от родината си, но докато чакаше, венецианките му набавяха достатъчно, тъй като неговата красива фигура и полските му обноски ги възхищаваха. Ние станахме добри приятели и аз му отворих своята кесия. Двадесет години по-късно той ми се отплати в Мюнхен и то още по-щедро. Завойски бе честен човек. Притежаваше незначителни интелектуални дарби, но достатъчни за неговото благополучие. Преди пет или шест години почина в Дрезден като секретар на курфюрста на Трир. На съответното място ще говоря за това.

Този любезен млад човек, когото всички обичаха и считаха за свободомислещ, понеже посещаваше господата Анджело Куверини и Лунардо Вениеро, ме запозна при разходка в градината на Зуека с една чужденка графиня, която ми хареса. Посетихме я вечерта и след като ме представи на своя съпруг, граф Риналди, тя ни покани на вечеря.

Съпругът устрои банка на фараон, аз играх като партньор на неговата жена и спечелих няколко петдесетака дукати.

Възхитен от това хубаво запознанство, аз ги посетих на другата сутрин сам. След като графът се извини, задето жена му още не е станала, той ме покани да вляза. Графинята ме прие съвсем непринудено. Останах насаме с нея, а тя притежаваше изкуството да ме накара да се надявам на всичко, без да се излага. Когато забеляза намерението ми да си вървя, тя ме покани на вечеря. Съгласих се, като играх както предишната вечер партньорство с нея и спечелих отново. Отивайки си, бях вече напълно влюбен. Естествено, посетих я на следващата сутрин с надеждата да я намеря по-отстъпчива или поне любезна, но когато съобщиха за мен, казаха ми, че била излязла.

Побързах да отида отново вечерта. След хиляди извинения банката отново се държа и аз загубих всичко, което бях спечелил с нея. Вечеряхме и след като другите се оттеглиха след ядене, останах заедно със Завойски, понеже граф Риналди искаше да ни даде реванш. Тъй като нямах повече пари, играх на честна дума, но когато графът видя, че му дължа вече петстотин цехина, той остави картите. Отдалечих се много натъжен. Честта ме задължаваше да платя на следващия ден, а аз нямах нито едно солдо. Любовта повиши отчаянието ми, тъй като рискувах да се покажа жалък в очите на една жена, в която бях влюбен. Безпокойството от това положение се изписа върху лицето ми и не убегна на следния ден от господин де Брагадино. Той ме попита приятелски и ме насърчи да му се доверя. Чувствувах, че не мога да сторя нищо по-добро и му разказах откровено цялата история, като завърших, че се считам обезчестен и ще умра от срам. Той ме утеши с думите, че ще изплати дълга ми още същия ден, ако му обещая да не играя никога вече на честна дума. Заклех му се, като целунах ръка и отидох, облекчен от този чудовищен товар, да се разхождам. Бях сигурен, че моят достоен баща ще ми даде веднага дължимите петстотин дуката и вече предчувствувах радостта от въздействието, което моята точност щеше да окаже пред очарователната графиня. Това повдигна отново надеждите ми и ми попречи да съжалявам за загубата на толкова голяма сума. Покъртен обаче от извънредното великодушие на моя благодетел, аз бях твърдо решил да удържа думата си към него.

Обядвах много весел с тримата си приятели, без да стане дума за случилото се. Миг след като бяхме станали от масата, един слуга подаде на господин де Брагадино едно писмо и пакетче. След като баща ми прочете писмото и отпрати слугата, той ме помоли да го последвам в кабинета му. Щом влязохме, ми каза: „Ето тук един пакет, който ти принадлежи.“ Отворих го и намерих вътре около четиридесет цехина. Когато господин де Брагадино ме видя така изненадан, започна да се смее и ми предаде и писмото, което съдържаше следните думи: „Господни де Казанова може да бъде сигурен, че нашата игра предишната нощ е била само шега. Той не ми дължи нищо. Моята жена му изпраща половината от парите, които загуби в брой. Граф Риналди.“

Загледах учудено господин де Брагадино, а той продължаваше да се смее с цяло гърло. Отгатнах всичко, благодарих му, прегърнах го нежно и му се заклех за в бъдеще да бъда по-разумен. Превръзката, която закриваше очите ми, се разкъса, почувствувах се излекуван от любовта си и съвсем засрамен, че съм бил двойно измамен от мъжа и от жената.

— Тази вечер — каза моят мъдър лекар — ще вечеряш много доволен с твоята прекрасна графиня.

— Тази вечер, достойни ми благодетелю, ще се храня с вас. Като голям майстор, вие ми дадохте добра поука.

— Следващия път, ако загубиш на честна дума, ще направиш добре да не плащаш нищо.

— Това би било безчестие.

— Все едно, колкото повече бързаш да се безчестиш, толкова повече ще спестиш, тъй като и без това в края на краищата ще дойде момент, когато наистина ще стигнеш до безчестие, щом не намериш с какво да платиш. Затова много по-умно е да не дочакаш този съдбоносен момент.

— Но много по-добре е да се избегне този момент, като се играе само с налични пари.

— Без съмнение, понеже по такъв начин ще спасиш същевременно и честта, и парите си. Но тъй като обичаш хазартните игри, съветвам те никога да не залагаш. По-добре раздавай сам картите. Така ще имаш предимство.

— Да, но малко.

— Малко, признавам. Но ти ще го имаш и ще видиш, че в края на сметката ще има огромна разлика между загуба и печалба. Този, който залага, е луд, а които държи банката разумен. Вторият казва: „Обзалагам се, че няма да отгатнеш“; първият казва: „Обзалагам се, че ще отгатна“. Кой от двамата е глупакът? Кой е разумният?

— Отговорът е лесен.

— За Бога, бъди разумен, но ако при залагането спечелиш, то спомни си, че си само един глупак, защото пак ще загубиш накрая.

— Защо глупак! Щастието е променливо.

— И то трябва да е променливо според естеството на работата, ако не по други причини. Вярвай ми, престани да играеш, щом видиш, че щастието се променя, макар и да си спечелил само една стотинка.

Аз бях чел Платон и се учудвах, че този човек говори мъдро като Сократ.

На следния ден ме посети Завойски много рано, за да ми каже, че ме очаквали за вечеря и че съм прославил точността си при заплащането на дълговете на чест. Не сметнах за нужно да го извадя от заблуждението му, но и не отидох вече у граф Риналди, когото видях отново шестнадесет години по-късно в Милано. Завойски научи историята едва четиридесет години по-късно в Карлсбад, където го намерих, вече оглушал.

Три или четири месеца след това господин де Брагадино ми даде друга, още по-добра поука. Завойски ме беше запознал с един французин на име Л’Абади, който се домогваше при правителството за длъжността инспектор на всички сухопътни войски на републиката. Назначението му зависеше от сената и аз го представих на моя покровител, който му обеща своя глас. Едно събитие, което искам да разкажа, му попречи обаче да изпълни обещанието си.

Понеже се нуждаех от сто цехина за плащане на дългове, аз го помолих един ден да ми ги даде.

— Защо, драги мой, не помолиш за тази услуга господин Л’Абади?

— Не се осмелявам, татко!

— Осмели се, уверен съм, че той с готовност ще ти предложи тази сума.

— Много се съмнявам, но ще опитам.

На следващия ден отидох у него и след кратко и вежливо въведение го помолих за услугата, която очаквах. Той се извини с голяма учтивост и обоснова отказа си с хиляди празнословни думи, с които винаги си служат хората, когато не могат или не искат да услужат. Понеже дойде Завойски, аз се сбогувах и си отидох. Побързах при моя покровител, за да го известя за безрезултатната ми постъпка. Смеейки се, той ми каза, че французинът не бил много умен.

Точно на този ден трябваше да се разисква в сената неговото назначение. Напуснах двореца, за да се занимавам с моите дела, което значи с моите удоволствия. И понеже се върнах вкъщи едва в полунощ, легнах си, без да видя баща си. На следващия ден му пожелах добро утро и му казах, че искам да поднеса поздравленията си на новия инспектор.

— Спести си този труд, приятелю. Сенатът отхвърли предложението.

— Как стана това? Преди три дни Л’Абади бе сигурен в противното.

— Той не се е излъгал, тъй като решението би било в негова полза, ако аз не бях говорил против него. Доказах на сената, че една разумна политика не ни позволява да поверим този важен пост на чужденец.

— Аз съм изненадан, понеже вие завчера не мислехте така.

— Това е вярно, но тогава не го познавах добре. Вчера се убедих, че този човек няма достатъчно разум за длъжността, към която се стреми. Би ли могъл, наистина, да ти откаже стоте цехина, ако беше разумен? Чрез този отказ той загуби една висока длъжност и един приход от три хиляди талера, които сега би притежавал.

Излязох и срещнах Завойски с Л’Абади, когото съвсем не се опитах да отбягна. Той бе вбесен, но човек би могъл да стане такъв и при по-незначителен повод.

— Ако ми бяхте загатнали — каза ми той, — че стоте цехина ще послужат, за да запушат устата на господин Де Брагадино, то щях да намеря начин да ги набавя.

— Ако имахте глава на инспектор, сам лесно щяхте да отгатнете това.

Този господин ми бе много полезен със своя гняв. Той разказа историята на всекиго, който искаше да я чуе, и оттогава всички, които се нуждаеха от гласа на моя покровител, се обръщаха към мен. Не ще кажа нищо по това. По-рано бе така и още дълго ще бъде така, понеже, за да се постигне най-голямото благоволение, е достатъчно само да се спечели любимецът на министъра или често само неговият камердинер. Дълговете ми бяха скоро изплатени.

По онова време във Венеция пристигна брат ми Джовани, заедно с покръстения евреин Гуариенти, най-големият познавач на картини, който пътуваше на разноски на Негово Величество полския крал, курфюрст на Саксония. Този бивш евреин бе посредничил на монарха при закупуването на галерията на херцога на Модена за сто хиляди цехина. Двамата отиваха в Рим, където брат ми остана в училището на прочутия Рафаел Менгс^[1]. Ще говоря по-късно за него.

Като достоверен историк аз дължа да съобщя на читателите би една случка, от която зависеха честта и щастието на една от най-милите жени в Италия. Тя би била нещастна, ако не бях достатъчно лекомислен и вятърничав.

Един ден в началото на месец октомври 1746 година аз се разхождах маскиран, понеже театрите бяха отворени. Внезапно забелязах на няколко крачки пред Римската врата една женска фигура, която, покрита с качулката на нейната пелерина, слизаше от току-що пристигналия от Ферара търговски кораб. Понеже виждах, че е сама и явно не знае накъде да се упъти, почувствувах се привлечен към нея като от някаква тайна сила. Приближих се и й предложих услугите си, ако се нуждае от тях.

Отговори ми със срамежлив глас, че трябвало да се добере до няколко сведения.

— Тук не сме на подходящо място — й казах аз, — но имайте добрината да ме последвате в някоя пивница, където ще можете да говорите свободно с мен.

Тя се поколеба, аз продължих да настоявам и накрая тя отстъпи. Пивницата бе отдалечена на по-малко от двадесет крачки. Влязохме вътре и се оказахме сами един срещу друг. Аз свалих маската си. Учтивостта я задължи да свали и тя качулката си. Една голяма тюлена забрадка скриваше половината от лицето й, но нейните очи, носът и красивата й уста ми бяха достатъчни, за да открия в чертите й красота, благородство, болка и онази невинност на добродетелта, която придава на младостта неописуема прелест. Няма нужда да казвам, че тази препоръка й осигури веднага моето пълно съчувствие. След като избърса няколко сълзи, които неволно си проправиха път, тя ми каза, че е младо, благородно момиче, избягало само под закрилата на Бога от бащината къща, за да намери един венецианец, който я прелъстил, измамил и направил нещастна за цял живот.

— Вие имате някаква надежда да го върнете към дълга му? Предполагам, че ви е обещал да се ожени за вас?

— Той ми даде писмено обещание. Моля ви за единствената милост да ме отведете при него, да ме оставите там сама и да не разказвате никому за това.

— Разчитайте, уважаема госпожице, на чувствата на един честен мъж, а аз съм такъв. Доверете ми се, тъй като се интересувам вече от всичко, което ви засяга. Кажете името му.

— Ах, господине, аз се предоставям на съдбата си.

При тези думи тя извади от пазвата си една хартия, която ми подаде. Познах почерка на Зането Стефани. Беше едно обещание за женитба, с което той даваше дума, че в разстояние на осем дни ще се ожени за младата графиня А. С. във Венеция. След като го прочетох, аз й го върнах с думите, че познавам добре написалия обещанието. Назначен е на служба в канцеларията, голям развратник, затънал сега в дългове, но ще стане богат след смъртта на майка си.

— Моля ви, моля, заведете ме при него.

— Ще сторя, госпожице, каквото ми заповядате, но имайте пълно доверие в мен и ме изслушайте. Съветвам ви да не отивате при него. Той ви е нанесъл вече голяма обида и ако наистина го намерите в къщи, твърде възможно е да се унижи дотам, че да ви приеме зле. Ако пък не е в къщи, вие ще бъдете вероятно приета нелюбезно от неговата майка, щом й кажете коя сте. Доверете ми се и вярвайте, че Бог ме е поставил на пътя ви, за да ви бъда закрилник. Обещавам ви, че най-късно утре ще научите дали Стефано е във Венеция, какви намерения има към вас и какво може да се постигне от него чрез принуда. Сега-засега обаче моят съвет е младият мъж да не научи, че сте във Венеция.

— Велики Боже! Но къде да отида тази нощ?

— В една почтена къща.

— У вас, ако сте женен.

— Аз съм ерген.

Познавах една почтена вдовица, която живееше в една тиха уличка и даваше под наем две стаи. Склоних момичето да ми се довери и ние се качихме в една гондола. По пътя тя ми каза, че Стефани пребивавал преди един месец в техния град, за да остави колата си на поправка, и още същия ден се запознал с нея в една къща, където тя отишла заедно с майка си, за да поздрави едни младоженци.

— Аз имах нещастието — каза тя, — да му вдъхна любов и той не помисли повече за заминаване. Остана цял месец в Ч., като излизаше само надвечер. Прекара всички нощи под моя прозорец, за да разговаря с мен. Закле се хиляди пъти, че ме обожава и че намеренията му са чисти. Аз го молех да се представи на родителите ми и да поиска ръката ми, но той изтъкваше различни причини, като ме уверяваше, че би могъл да се чувствува щастлив едва тогава, когато му окажа пълно доверие. Трябваше да се реша да отпътувам с него без знанието на никого и той ме уверяваше, че честта ми нямало да пострада от това, понеже три дни след моето бягство целият град щял да узнае, че съм негова жена. Обеща ми да ме върне официално като негова съпруга. Какво да ви разказвам, господине? Любовта ме заслепи, аз паднах в пропастта, повярвах му и се съгласих на всичко. Той ми предаде писмото, което вие прочетохте, и през следващата нощ аз му позволих да влезе в стаята ми през прозореца, на който разговаряхме. Съгласих се на едно престъпление, което трябваше да бъде изличено до три дни и той ме остави с клетвата, че ще дойде следващата нощ отново под същия прозорец, за да ме вземе в прегръдките си. Можех ли да се съмнявам в това след ужасната погрешна стъпка, която току-що бях извършила? Стегнах си вързопа и го очаквах през цялата следваща нощ, но напразно. Каква ужасна нощ! На следващата сутрин узнах, че чудовището отпътувало заедно със своя слуга един час, след като ме бе опозорило! Представете си моето отчаяние. Взех решението, което моето отчаяние ми подсказа, и то, естествено, можеше да бъде само лошо. Един час след полунощ аз самата напуснах бащиния си покрив, за да загубя честта си напълно. Бях решена да умра, ако жестокият човек, който ми бе отнел най-скъпото, не ми върне онова благо, което само той можеше да възстанови. Вървях пеша през цялата нощ и почти целия следващ ден, без да хапна каквото и да било, докато се качих на търговския кораб, който за двадесет и четири часа ме докара дотук. В корабчето се намираха петима мъже и две жени, но никой не видя лицето ми, нито чу звука на гласа ми. Седях постоянно с наведена глава, полузамаяна и в ръцете си държах винаги този молитвеник. Оставиха ме на спокойствие, никой не ме заговори и аз благодарих на Бога за това.

Едва бях стъпила на кея и вие не ми оставихте никакво време да размисля как да отида при неверния прелъстител. Но вие сам можете да отгатнете впечатлението, което ми направи един маскиран мъж, ненадейно предложил услугите си, като че ли провидението имаше пръст в това. Струваше ми се, че вие отгатнахте моята неволя и без да изпитвам нежелание, бях длъжна да приема предложението ви. Доверих ви се, макар че предпазливостта би трябвало да ме направи глуха за думите ви и за поканата да дойда сама с вас в пивницата. Сега, господине, вие знаете всичко, но аз ви моля да не ме съдите много строго. През целия си живот съм била честна, допреди един месец още нямаше нужда да се червя за никаква погрешна стъпка и жестоките сълзи, които сега проливам всеки ден, ще ми послужат, за да измия пред Бога моя позор. Аз съм получила грижливо възпитание, но любовта и липсата на опитност ме тласнаха в пропастта. Аз съм в ръцете ви и не вярвам, че някога ще се разкайвам, загдето съм ви се доверила.

Нейният дълъг разказ засили в мен интереса, който бе вече събудила. Казах й без всякакви задръжки, че Стефани я е прелъстил и измамил предумишлено и че тя би трябвало да си спомня за него само, за да му отмъсти заради неговото вероломство. При тези думи тя потрепери и скри красивото си лице в ръцете си.

Когато пристигнахме при вдовицата, аз я заведох в една хубава стая и й поръчах малка вечеря, като помолих добрата жена да положи всички грижи за нея, без да я лишава от каквото и да било. След това се сбогувах съчувствено с нея, като й обещах да я видя отново на следващата сутрин.

След като оставих интересната нещастница, отидох у Стефани. Научих от един от гондолиерите на неговата майка, че той се е завърнал във Венеция преди три дни, а двадесет и четири часа по-късно отпътувал отново съвсем сам. Никой не знаел накъде, дори и собствената му майка. Същата вечер срещнах един абат от Болоня и се осведомих за семейството на моята нещастна любимка. И тъй като се установи, че абатът го познавал добре, научих всичко, което бе важно за мен. Между другото узнах, че младата графиня имала брат, който бил на служба при папата като офицер.

Рано на следната утрин отидох при нея. Тя още спеше. Вдовицата ми каза, че се нахранила с добър апетит, но без да продума нито дума и веднага след това се заключила. Щом се дочу шум в стаята й, аз влязох и след като отсякох накъсо всичките й извинения, съобщих й всичко, което бях узнал.

Чертите й носеха изказа на дълбока скръб, но лицето й бе леко зачервено и тя изглеждаше съвсем спокойна.

— Не е ли вероятно — каза тя. — Стефани да е заминал, за да се завърне в Ч…

Тъй като намерих това предположение за много естествено, аз й предложих да се отправя веднага към родното си място, за да се уверя доколко съжденията й отговарят на действителността. Без да й дам време за отговор, разказах й след това всичко, което бях научил за нейното почтено семейство и тя се зарадва много.

— Нямам нищо против — каза тя, — да отидете в Ч. и признавам цялото великодушие на предложението ви, но имайте добрината да отложите засега изпълнението на този план. Изпитвам известна надежда, че Стефани ще се завърне и тогава ще мога да взема напълно спокойно някакво решение.

— Намирам — казах аз, — забележката ви за много разумна. Бихте ли ми позволили да закуся с вас?

— Можете ли да очаквате отказ?

— Бих изпаднал в отчаяние, ако ви безпокоя. Как прекарвахте дните си в къщи?

— Обичам четивото и музиката повече от всичко, а пианото ми доставяше най-висша наслада.

След закуската я оставих и вечерта се завърнах отново със сандък, пълен с избрани книги и ноти и с едно добро пиано. Това внимание я смути, но аз увеличих изненадата й, като извадих от джоба си три чифта пантофи. Червенината й се качи в лицето, когато ми поблагодари с неизразимо чувство. Тъй като бе изминала много дълъг за дама като нея път, обувките й вероятно се бяха износили и стъпалата й станали чувствителни. Би следвало да приеме моята загриженост като много нежен жест. Нямах скрити намерения, насладих се на благодарността й и се зарадвах, че вниманието ми й направи такова силно впечатление. Нямах друга цел, освен да успокоя сърцето й и да изтрия лошото впечатление в него, което тя, поради недостойния Стефани би трябвало да добие за мъжете. Нямах никакво намерение да й вдъхвам любов и не помислих нито за миг, че бих могъл да се влюбя в нея. Тя бе нещастна, затова заслужаваше от моя страна толкова съчувствие, колкото ми отдаде, доверявайки ми се, без да ме познава. Не бих я счел способна на нова авантюра и сам бих се отвратил, ако пожелая да я прелъстя.

Останах само четвърт час и я напуснах, за да я отърва от смущението, което присъствието ми в този момент можеше да й причини. Още повече, че тя не знаеше с какви изрази да изкаже своята благодарност.

Видях се заплетен в доста деликатна работа, чийто край съвсем не предвиждах. Това обаче не охлади усърдието ми и понеже издръжката й не ме поставяше в затруднение, не желаех да настъпи краят й. Тази необикновена среща, която ми донесе неоценимата придобивка да открия в себе си благородни наклонности, които бяха по-силни от влечението ми към разврат, ме поласка извънредно много. Придобих още по-голям опит и понеже знаех, че имам нужда да се самоизуча, отдадох се изцяло на това ми влечение.

На третия ден, когато отново ме обсипа с благодарности, които напразно се мъчех да прекъсна, тя ми каза, че не разбирала как съм могъл да проявя такъв голям интерес към нея, след като лекотата, с която ме е последвала в пивницата, не би могла да ми създаде добро мнение за нея. Когато й отговорих, че и аз също не разбирам как съм могъл да й вдъхна с маската на лицето достатъчно доверие за моята добродетел, още повече, че моят костюм би трябвало да предизвика точно обратното впечатление, тя се засмя.

— За мен, уважаема госпожице, бе лесно да отгатна под качулката ви нещастната красота. И това се потвърди, когато видях вашата младост, благородството на вашите черти и особено вашето чистосърдечие. Истинността, чийто отпечатък носеха още първите ви думи, не ми остави никакво съмнение, че сте станали жертва на най-естественото от всички чувства и че единствено само честта ви е накарала да избягате от бащиния дом. Вашата погрешна стъпка е била предизвикана от едно измамено сърце, над което разумът е изгубил господството си, а бягството ви е било действие на една благородна душа, която крещи за удовлетворение или отмъщение. Това ви оправдава напълно. Вашият недостоен прелъстител трябва да изкупи престъплението с живота си, а не да бъде възнаграден, като се ожени за вас. Той просто няма право да ви притежава, след като се е унижил чрез най-безчестната постъпка.

— Всичко, което казвате, е вярно. Аз имам брат, който, надявам се, ще отмъсти за мен.

— Вие се лъжете, ако вярвате, че Стефани ще се бие. Той е един страхливец, който не е в състояние да се изложи на почтена смърт.

Когато произнесох тези думи, тя бръкна в джоба си, размисли няколко мига, извади една кама и я постави на масата.

— Какво е това?

— Това е едно оръжие, с което до този момент мислех да си послужа срещу самата мен, ако не ми се удаде да поправя прегрешението си. Вие току-що ме просветихте. Моля ви, вземете тази кама, не се нуждая от нея. Разчитам на вашето приятелство и чувствувам, че на вас дължа честта и живота си.

Бях трогнат от тези думи и чувствувах, че те и погледите й бяха намерили пътя към сърцето ми по различен начин от този на благородно съчувствие. Взех камата и напуснах младата графиня в състояние, което ми разкриваше слабостта на един героизъм, на който почти бих се изсмял високо — толкова смешен започваше да ми се струва, но аз имах силата да бъда до седмия ден половина Катон^[2].

Между другото трябва да призная, че в мен се породи недоверие по отношение на младото момиче. Това недоверие потискаше сърцето ми, тъй като, ако се окажеше основателно, щях да бъда подведен, а тази мисъл ме унижаваше. Тя ми беше казала, че била музикална и същия ден й бях набавил едно пиано и ноти, но въпреки че инструментът стоеше от три дни на разположението й, тя още не го бе отворила, както старата ме увери. Струваше ми се, че тя би трябвало да ми благодари за моето внимание, като ми покаже дарбата си. Беше ли ме излъгала? Това щеше да я унижи значително в моите очи. Исках да избегна прибързана преценка, затова внимавах и реших да използувам първия удобен момент, за да разсея съмнението си.

На следния ден я посетих, противно на навика ми, след ядене, за да предизвикам по някакъв начин този момент. Изненадах я, седяща пред огледалото, когато вдовицата вчесваше чудно хубавите й руси коси. Извиних се поради необичайното си явяване и тя, след като се извини от своя страна заради безпорядъка, уравновеси смущението си. За пръв път виждах цялото й лице, шията и половината от закръглените й ръце. Мълчах и наблюдавах. Случайно похвалих миризмата на помада и старата използува това, за да й напомни, че била изхарчила за гребени, пудра и помада трите ливри, които й дала. Сега си спомних, че тя ми каза първия ден, че била тръгнала с двеста паола в джоба. Почувствувах да се качва в лицето ми червенина от смущение, тъй като би трябвало да помисля за това.

Когато вдовицата свърши, тя излезе да ни направи кафе. Аз взех един пръстен от тоалетната маса и видях портрет, който изцяло се отъждествяваше с нея, но се засмях на прищявката й да я рисуват като мъж с черни коси.

— Лъжете се — каза ми тя, — това е портретът на моя брат. Той е две години по-възрастен от мен и сега е офицер на служба при светия отец, както вече ви казах.

Помолих я за позволение да й поставя пръстена. Тя протегна пръста си, но когато поисках с обикновена галантност да й целуна ръка, тя я отдръпна, изчервявайки се. Понеже се страхувах, че може да се почувствува обидена, побързах да я уверя в моето уважение.

— Ах, господине — каза ми тя, — в положението, в което се намирам, упрек заслужавам много повече аз, отколкото вие.

Комплиментът ми се стори толкова фин и ласкателен, че по-добре би било да се престоря, че не съм го чул. Но тя можеше да прочете в очите ми, че нито би могла да изпитва напразно влечение към мен, нито би трябвало да се страхува да ме уличи в неблагодарност. Между това от този разговор любовният ми пламък толкова се усили, че не знаех вече как би трябвало да го прикривам.

Малко след това тя използува случая да ми благодари за книгите, които бях избрал за нея. Отгатнал съм нейния вкус, тъй като не обичала романи.

— Дължа ви хиляди извинения, задето не съм ви изпяла още нищо досега, доколкото, разбира се, мога, тъй като зная, че вие обичате музиката.

При тези думи отдъхнах, и без да дочака отговора ми, тя седна на пианото и изсвири няколко етюда с една лекота, сигурност и израз, които не могат да се опишат. Бях очарован. Помолих я да изпее една песен. След като изчака малко, взе една от тетрадките, които й бях донесъл, и запя със съпровод, който ме плени. Помолих я да ми даде ръката си за целувка, тя отказа. Но не се възпротиви, когато я взех и въпреки огъня, който ме изгаряше, въздържах се да я целуна само с нежност, която беше смесена с възхищение и уважение.

Най-после я оставих, влюбен неимоверно много и твърдо решен да й се обясня. Въздържанието се превръща в глупост, когато сме разбрали, че обожаваното същество споделя чувствата ни. Но до това убеждение още не бях стигнал.

Целият град говореше за изчезването на Стефани, но аз не споменах пред моята хубава графиня за това. Всички казваха, че неговата майка отказала да изплати дълговете му и че той бил избягал от своите кредитори. В това имаше нещо вярно. Но дали ще се върне или не, аз не можех да се помиря със загубата на едно съкровище, което имах в ръцете си. От друга страна, понеже не знаех как или под какъв предлог бих могъл да си доставя удоволствието, се оказах в голямо затруднение. Понякога ми идваше наум мисълта да искам съвет от баща си, но скоро отхвърлих тази мисъл с отвращение, тъй като от случая с Риналди и особено от този с Л’Абади, бях разбрал, че той е привърженик на силните лечения. Страхувах се от неговите лекарства толкова много, че предпочитах да си остана болен, отколкото да бъда излекуван чрез тях.

Една сутрин извърших глупостта да попитам вдовицата, дали дамата се е осведомила кой съм аз. Каква простащина! Съзнах това веднага, когато, добрата жена, вместо да ми отговори, каза:

— Та тя не знае ли кой сте?

— Отговорете и не питайте! — казах й аз, за да прикрия забъркването си.

Добрата жена имаше право. Естествено, сега тя беше станала любопитна да узнае каква е работата. Сплетните щяха да се умножат и всичко поради една несръчна необмисленост. Това беше непростимо. Никога не трябва да се внимава повече, отколкото когато се задават въпроси на полуглупави хора. От четиринадесет дни насам графинята беше под моя закрила и нито веднъж не бе проявила любопитство да узнае кой съм.

Бих сторил добре да й го кажа още в първия ден, но същата вечер поправих грешката си и като я осведомих за всичко, помолих я за извинение, задето не съм направил това по-рано. Благодарейки ми за доверието, тя призна, че била много любопитна да ме опознае, но също ме увери, че никога не би сторила неразумността да се осведоми за мен от хазайката си. Жените имат по-изтънчен и по-сигурен такт, отколкото мъжете и от тези последни думи аз си взех добра бележка.

Тъй като разговорът ни се въртеше около непонятно дългото отсъствие на Стефани, тя ми каза, че нейният баща вероятно мисли, че той се крие някъде с нея.

— Той трябва да е научил — добави тя, — че съм говорила всяка нощ с него под моя прозорец и сигурно не му е било трудно да открие, че съм отплавала с търговския кораб от Ферара за Венеция. Баща ми трябва да се намира във Венеция и съм убедена, че той прави всичко възможно да ме намери. Той отсяда обикновено у Бонкузен, опитайте се да узнаете дали е там.

За Стефани тя говореше само с израз на ужас и омраза. Искаше да се затвори в манастир, далеч от родното си място, където позорната й история няма да е известна никому.

Оставих я с намерението да събера на следния ден сведения, но от такива не се оказа нужда, тъй като вечерта на масата господин Барбаро ни каза:

— Препоръчаха ми един благородник, поданик на папата, когото да подкрепя в една деликатна и трудна работа. Един от нашите съграждани отвлякъл дъщеря му, и от четиринадесет дни насам се крие някъде с нея, но никой не знае къде. Работата трябваше да бъде изнесена пред Съвета на десетте. Майката на похитителя твърди, че била моя роднина, аз мисля обаче да не се намесвам.

Престорих се, че слушам този разказ без интерес и на следната сутрин отидох много рано при моята прелестна графиня, за да й съобщя тази интересна новина. Тя спеше още, но понеже бързах, пратих вдовицата да й каже, че се нуждая само от две минути, за да й съобщя нещо важно. Тя ме прие лежаща в леглото и беше дръпнала завивката чак до брадичката си.

Щом узна всичко, помоли ме настоятелно да закълна господина Барбаро да посредничи между баща й и нея, като ме увери, че по-скоро искала да умре, отколкото да стане жена на изверга, който я обезчестил. Обещах й и тя ми предаде писмото обещание за женитба, с което нечестивецът си беше послужил да я прелъсти, за да го покажа на баща й.

За да накарам господин Барбаро да изпълни желанието й, би трябвало да му кажа, че тя се намира под моето покровителство, като чувствувах, че това би навредило на моята любимка. Не можех да взема никакво решение, а причината за това беше отчасти и тази, че моментът, когато трябваше да я загубя, наближаваше, а това никак не ми беше приятно.

Следобед съобщих на господин Барбаро за граф А. С. Той влезе със своя син. Същинско подобие на сестра му. Господин Барбаро го заведе в своя кабинет, за да говори по техния въпрос и след един час се върна. Щом господата си отидоха, добрият господин Барбаро, както очаквах, ме помоли да запитам моя ангел, дали би трябвало да ходатайствам за граф А. С. Той написа въпроса и аз му написах небрежно следния отговор:

Вие трябва да се намесите в тази работа, но само за да накарате бащата да прости на дъщеря си, като остави мисълта да я принуди да се омъжи за нейния прелъстител, защото по Божията воля Стефани е осъден на смърт.

Този отговор предизвика удивление и аз самият бях твърде учуден, задето се бях осмелил да го дам. Но бях воден от едно предчувствие, че Стефани ще загине от нечия ръка и може би беше любовта, която ме караше да мисля така. Господин Брагадино, който считаше предположенията ми за безпогрешни, каза, че е твърде вероятно Стефани да е вече мъртъв.

— Поканете бащата и сина — каза Барбаро, — да дойдат утре за обяд. Трябва да бъдем много внимателни и преди да го склоним да прости на дъщеря си, е необходимо да узнаем къде е тя.

— Обещавам ви — отговорих, — да запитам утре добрия си гений.

Така спечелих време, за да мога да узная първо мнението на бащата и сина. Смеех се вътрешно при това, че се бях принудил да отправя Стефани на онзи свят, за да не засрамя гадателя си.

Прекарах цялата вечер при младата графиня, която не се съмняваше в добротата на своя баща и имаше пълно доверие в мен.

Какво удоволствие изпита прелестното момиче, кога й казах, че на следния ден ще обядвам с баща й и брат й, и след това ще й разкажа всичко, което ще се говори за нея! Но какво удоволствие намерих също и аз в убеждението й, че трябваше да ме цени и че без мен непременно би пропаднала в един град, в който политиката на правителството търпи благосклонно разврата като доказателство за привидно съществуващата лична свобода, която обаче съумява да ограничи отново посредством хиляди средства. Ние се поздравихме взаимно за нашата тъй неочаквана среща и за еднаквостта на нашите решения, които считахме за чудесни. Бяхме възхитени, че на притегателната сила на нашите лица трябваше да припишем готовността й да последва поканата ми, да послуша съвета ми, тъй като аз бях маскиран, а нейната качулка изпълняваше ролята на маска. Не се съмнявахме, че това беше наредено от небето, за да ни запознае, и ние се влюбихме един в друг, без да забележим това.

— Признайте — казах аз в момент на мечтание, обсипвайки ръката й с хиляди целувки, — признайте, че бихте се страхували от мен, ако бяхте разбрали, че съм влюбен.

— Ах, аз се страхувам само да не ви загубя.

Това признание, изказано с един тон и съпроводено от един поглед, които гарантираха истината, беше електрическата искра, която ме хвърли цял в огъня. Взех я внезапно в обятията си, притиснах устата си върху устните й и когато не видях в красивите й очи нито гордо негодувание, нито следа от студена услужливост, отдадох се на сладкото възбуждение, което любовта ми вдъхваше. И когато плувах в море от нарастващи възхищения, в лицето й четях удовлетворение, любов и срам и всички ония чувства, които повишават прелестта на най-хубавата победа.

Едва дошла на себе си, тя наведе очи и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Мислейки, че съм отгатнал причината, аз се хвърлих в краката й и я помолих с най-нежен тон да ми прости.

— Каква обида приятелю мой и какво да ви прощавам? Вие отгатнахте зле мислите ми. Вашата нежност ме накара да помисля за щастието си, и в същия момент един ужасен спомен изтръгна тази въздишка. Седнете.

Беше вече полунощ. Казах й, че нейната чест изисква да я оставя. Маскирах се отново и си отидох. Бях така трогнат, така очарован, задето бях постигнал едно щастие, за което не се считах още достоен, че отдалечаването ми трябваше да й се струва малко грубо. Не заспах. Прекарах една от ония неспокойни нощи, в които въображението на един млад влюбен гони непрекъснато призрака на действителността. Бях се насладил на тази действителност, но не бях я изчерпал, и мислено се нахвърлих върху обекта, който трябваше да направи насладата ми пълна. Главните артисти в тази нощна драма бяха любовта и въображението, надеждата идваше едва на втора линия и играеше повече мълчалива роля. Каквото и да се казва, по начало надеждата е само едно ласкаещо чувство, което разумът търпи, единствено защото има нужда от илюзии. Щастливи са хората, които, за да се насладят на живота, нямат нужда нито да се надяват, нито да се грижат за нещо.

Когато помислих при събуждането си за смъртната присъда, която бях издал над Стефани, бях малко смутен. Бил желал да я оттегля, както за честта на моя гадател, когото видях изложен по един опасен начин, така и за Стефани, когото вече не мразех толкова, откакто дължа нему съкровището, което притежавах.

Графът и синът му дойдоха на обяд. Бащата беше един съвсем обикновен човек, непресторен и естествен. В очите му се четеше мъка, поради неприятното приключение и затруднението да го изведе докрай, но липсваше и най-малка следа от гняв. Синът — хубав като бог на любовта, беше умен и приятен. Неговата непринуденост ми хареса и с намерение да спечеля приятелството му, аз се занимавах предимно с него.

При десерта господин Барбаро съумя тъй да убеди графа, че сме четирима души с една душа, щото добрият човек заговори вече без стеснение. Той похвали дъщеря си във всяко отношение, след това ни увери, че Стефани никога не е стъпвал в къщата му и затова той не можел да разбере чрез каква магия му се е удало да подведе момичето, с което не бил говорил другояче, освен през нощта, на улицата или на прозореца. А тя, два дни след като той отпътувал с пощенската кола, тръгнала сама и пеша.

— Не може — каза господин Барбаро, — нито да се твърди, че е прелъстена, нито да се докаже, че е отвлечена от Стефани.

— Чувствувам това и все пак фактът е факт. Тъй като сега, когато никой не го знае къде е, той може да бъде само с нея. Аз обаче не желая нищо друго, освен да се ожени за нея.

— Струва ми се, че би било по-добре да не извършваме никаква принудителна сватба, която би направила дъщеря ви нещастна, тъй като Стефани е във всяко отношение един от най-големите нехранимайковци измежду нашите секретари.

— Ако бях на вашето място — каза господин Брагадино, — бих се умилостивил при разкаянието на дъщеря си и бих й простил.

— Къде е тя! Готов съм да я прегърна, но не мога да повярвам, че тя се разкайва. Повтарям, тя може да бъде само при него.

— Сигурно ли е, че е дошла тук, след като е напуснала Ч.?

— Научих това от самия капитан на кораба. Слязла е на брега на двадесет крачки от Римската врата. Една маскирана личност, която я очаквала, пристъпила към нея и двамата изчезнали неизвестно къде.

— Тава е, може би Стефани.

— Не, понеже той е нисък, а маскираният бил висок. Освен това, научих, че Стефани бил заминал два дни преди пристигането на дъщеря ми. Маскираният, с когото е отишла, трябва да е приятел на Стефани, който я е завел при него.

— Но това са само предположения, драги ми графе.

— Четири лица, които са видели маската, твърдят, че знаят коя е тя. Но те не са на едно и също мнение. Ето показанието. Аз ще дам всички тези четири имена на членовете на съвета на десетте, ако Стефани отрече, че дъщеря ми се намира в негова власт.

Записката, която той предаде на господин Барбаро, съдържаше само имената на четири обвиняеми, но също и имената на обвинителите. Последното име, което господин Барбаро прочете, беше моето. Когато го чух, аз инстинктивно извих главата си, при което тримата приятели избухнаха едновременно във висок смях.

Когато господин Брагадино видя, че графът се учуди на тази веселост, той му каза:

— Казанова е мой син и ви давам думата си, че ако вашата дъщеря е в ръцете му, то тя се намира в сигурни ръце, макар той да не изглежда тъкмо човекът, на когото могат да се поверяват млади момичета.

Удивлението, изненадата и смущението на бащата и на сина бяха просто за рисуване. Добрият и нежен баща ме помоли със сълзи на очи за извинение, оправдавайки се с евентуалното ми поведение, ако съм на неговото място. Вместо отговор, аз го прегърнах няколко пъти. Доносчикът, който ме бе познал, беше един сводник, когото известно време преди това бях набил, защото ме беше измамил. Ако се бях забавил за миг да завладея нещастната графиня, тя не би му избягала и той би я напълно съсипал, като би я завел в някое лошо място.

Нашият разговор доведе до заключението, че графът не поиска да потърсим помощта на съвета на десетте, преди да се разкрие къде е Стефани.

— От шест месеца, господин графе — казах му аз, — не поддържам вече връзки с него, но обещавам ви да го убия на дуел, щом се появи.

— Вие ще го убиете, само тогава — каза със студено изражение младият граф, — когато той убие мен.

— Господа — извика господин Де Брагадино, — аз ви уверявам, че никой от вас двамата няма да се дуелира със Стефани, защото той е мъртъв.

— Мъртъв? — запита графът.

— Тази дума не трябва да разбирате буквално — каза предпазливия Барбаро, — но съвсем сигурно нещастникът е мъртъв за честта.

След тази истинска драматична сцена, която ми подсказа, че краят на драмата наближаваше, аз се отправих към моята обожаема графиня, като сменях на три пъти гондолата, една необходима предпазливост, за да заблудя шпионите.

Дадох на любопитната графиня, която беше нетърпелива да ме види, точен доклад за всичко. Тя заплака от радост, когато й съобщих казаното от нейния баща и копнежа му да я прегърне. Но когато я уверих, че никой не знае, че Стефани е бил в нейната стая, тя се хвърли на земята, за да благодари на Бога.

След това й повторих думите, които брат й беше казал с такова хладнокръвно изражение: „Вие ще го убиете само тогава, когато той убие мен.“ Сега тя ме прегърна, нарече ме неин ангел пазител, неин спасител и обля лицето ми със сълзи. Обещах й да доведа най-късно в по-други ден нейния любим брат, след това се нахранихме и за Стефани или за отмъщение не стана дума. След тази превъзходна вечеря се отдадохме в продължение на цели два часа напълно на любовта.

Напуснах я към полунощ с обещанието, че ще ме види отново много рано сутринта. Не прекарах нощта при нея, за да може хазайката с чиста съвест да се закълне, ако стане нужда, че не съм прекарал нито една нощ там. Между другото това беше добра идея, тъй като при завръщането си в къщи намерих още будни тримата си стари приятели, които ме очакваха с нетърпение, за да ми съобщят изненадваща новина, която господин Де Брагадино научил в сената.

— Стефани — каза Де Брагадино, — е мъртъв, както нашият ангел Паралис ни беше разкрил. Той е мъртъв за света, тъй като е станал капуцин. Знаем, че това е боже наказание. Да се преклоним пред Създателя на всички неща и пред небесните сили, които ни удостояват да знаем това, което никой не знае.

— Сега обаче делото трябва да бъде изведено докрай и добрият баща да бъде утешен. Ние трябва да попитаме Паралис къде е това момиче, вероятно тя не е при Стефани, тъй като не е прокълната да стане капуцинка.

— Няма нужда да искам съвет от моя ангел, мили татко, за да го чуя, трябваше да пазя досега в тайна мястото, където се намира младата графиня.

След това им разказах цялата история, с изключение на това, което не биваше да знаят, тъй като в главите на тези трима отлични мъже, които сами бяха задължени с големи лихви на любовта, в този случай греховната любов беше нещо отвратително. Господата Дандоло и Барбаро бяха много изненадани, когато научиха, че младата дама от четиринадесет дни се намира под моя закрила, но господин Де Брагадино ми каза, че няма нищо чудно в това, тъй като то се съдържа в кабалистичната система и освен това му било известно.

— Само че — добави той, — трябва да се пази в тайна от графа, докато бъдем уверени, че той й е простил и че ще я заведе в родния й град, или другаде, където тя пожелае.

— Трябва да й прости — допълних аз, — тъй като чудесното момиче никога не би напускало Ч., ако прелъстителят не беше й дал писмено обещание за женитба. То е отишло пеш до търговския кораб, от който слезе в момента, когато аз излизах пред Римската врата. Някакво внушение ме накара да я заговоря и да я поканя да ме последва. Самата тя се подчини като по внушение и аз я отведох на недостъпно за любопитството място, под закрилата на една благочестива жена.

Моите трима приятели слушаха така внимателно, че изглеждаха като три статуи. Предложих им да поканят за идущия ден графа на обяд, тъй като се нуждаех от време, за да се „посъветвам“ с Паралис. След като се разбрахме какво да говорим пред графа, всички отидохме да спим.

Спах само четири или пет часа, после се облякох бързо, отърчах при моя ангел и заповядах на вдовицата да донесе кафето едва когато я повикаме, тъй като се нуждаем от няколко спокойни часа, за да напишем множество писма.

Намерих моята богиня в леглото и доволна от появата ми. В продължение на десетина дни я бях виждал само тъжна, мрачна и замислена. Нейното ново задоволство, което можех да припиша на себе си, ме изпълни с ликуване. За първи път бяхме заедно като щастливи влюбени и се обсипвахме разточително с доказателства за любов, за нежност и за благодарност.

След нашите дивни любовни борби аз й дадох отчет за всичко, но любовта беше така изпълнила тази чиста и чувствителна душа, щото най-главното беше станало съвсем второстепенно за нея. Все пак тя беше съвсем смаяна от новината, че нейният прелъстител станал капуцин. Изказа много разумни разсъждения върху събитието и накрая го съжали. Когато съжаляваме, вече не мразим. Само възвишени и благородни души са способни на такова прощаване. Тя одобри напълно моето предоверяване на тримата ми приятели, че тя е под мое покровителство и ми предостави правото да направя всичко, за да я събера с нейния баща.

От време на време помисляхме за това, че моментът на нашата раздяла беше близък и тогава чувствувахме неприятен страх, който миг след това забравяхме в най-висше сладострастие.

— Защо не можем да си принадлежим за цял живот? — запита достойното за обожаване момиче. — Не познанството със Стефани ме направи нещастна, а твоята загуба ще причини това.

Най-сетне трябваше да прекъснем сладкото общуване, тъй като часовете протичаха с невероятна бързина. Напуснах я щастлива, с очи, влажни от сълзи на щастие.

На масата господин Барбаро ми каза, че посетил майката на Стефани, негова мнима роднина. Тя не била разсърдена от решението на сина си, макар че той бил единственото й дете. „Той трябваше да избира между смъртта и капуцинерското расо казала тя, и той взе най-умното решение.“

Графът и неговият син, много изненадани от решението на Стефани, желаеха само да намерят отново младата графиня, за да я отведат обратно в Ч. при семейството й. Но за да узнаят мястото на пребиваването й, графът беше решен да накара да призоват четиримата обвинени и тези, които ги посочваха, освен мен. Това ни принуди да му обясним, че тя е под мое покровителство и господин Де Брагадино се нагърби да му разясни работата.

Всички бяхме поканени на вечеря у графа, с изключение на господин Де Брагадино, който се беше извинил. Ние отидохме, и това ми попречи да посетя тази вечер моята богиня, но твърде рано на следния ден бях с нея, за да наваксам загубеното време. След като бе решено бащата да узнае още същия ден всичко, разделихме се едва към обяд.

Нямахме никаква надежда да бъдем отново сами, тъй като следобед аз трябваше да доведа брат й при нея.

Графът и неговият син се храниха с нас и когато станахме от масата, господин Де Брагадино каза.

— Нека се радваме, господин графе, вашата дъщеря е намерена!

Каква приятна изненада за бащата и сина! Господин Де Брагадино им показа обещанието за женитбата, което Стефани беше писал до графинята, и каза:

— Това, господа, е забъркало за момент главата на нашата любезна млада дама, когато е узнала, че той е напуснал Ч. без нея. Тя се е отправила сама пеша и едва пристигнала тук, случаят я събрал с младия човек, когото виждате тук. Той я убедил да го последва и я предал в ръцете на една почтена жена, от която тя оттогава не се е отделяла. Сега ще си тръгне само за да се хвърли в прегръдките ви, щом като е сигурна, че ще намери прошка и забрава за извършеното прегрешение.

— Тя може да бъде сигурна в моята прошка — каза бащата с нежно въодушевление. И обръщайки се към мен, продължи:

— О, господине, имайте добрината и не се бавете да ми доставите успокоението, от което зависи щастието на живота ми.

Аз го прегърнах сърдечно и му казах, че тя ще му бъде върната утре, но още днес ще заведа сина му при нея, за да я подготви за това сладко събиране. Господин Барбаро пожела да присъствува и младият граф ме прегърна, възхитен от това ми предложение. Закле ми се във вечно приятелство.

Излязохме и една гондола ни отведе за няколко мига до мястото, където съхранявах едно по-скъпоценно съкровище от ябълките на Хесперидите^[3]. Но уви! Трябваше да загубя завинаги това съкровище, което и днес още ми причинява сладко потръпване.

Избързах пред моите двама спътници, за да съобщя за приближаването им на моята млада и красива приятелка и когато й казах, че бях наредил работата така, щото баща й да я види едва на следния ден, тя извика с израз на щастие:

— Ах, значи ще можем да прекараме още няколко часа заедно! Иди, приятелю, и повикай брат ми.

Върнахме се с господата. Как да опиша драматичната сцена, която се разигра? Колко далеч от природата ще бъде винаги изкуството! Братската любов и възхищението, които се изписаха по тези две прелестни лица, със слаб примес от смущение по това на достойната за обожаване сестра, чистата радост, която блестеше през най-нежните прегръдки, най-красноречивите възклицания, последвани от едно още по-красноречиво мълчание, техните нежни погледи, които искряха като светкавици над роса от прочувствени сълзи, след това нейното объркване, когато внезапно се досети, че е забравила длъжностите на учтивостта спрямо един високопоставен знатен господин, когото виждаше за първи път, най-сетне и към моята личност, мълчаливият и същинският виновник на тази сцена, който обаче беше съвсем забравен поради всички тези изблици на чувства — всичко това представляваше една картина, която най-сръчният художник с мъка би могъл да предаде.

Най-после седнахме, графинята между брат си и господин Барбаро на един диван, аз срещу нея на една табуретка.

— Кому дължим, скъпа сестро, щастието да те намерим отново?

— На моя ангел пазител — каза тя, подавайки ми ръка, — на този благороден мъж, който ме очакваше, като че ли му беше внушено от небето да бди над твоята сестра. Той ме спаси, предпази ме от бездната, която се отвори пред краката ми. Той ме спаси от позора, който ме заплашваше и за който нямах никакво понятие. И той целува, както виждате, ръката ми за първи път.

Тя притисна кърпичката си към хубавите си очи, за да изтрие няколко сълзи.

Това е истинската добродетел, която не изгубва никога благородния си характер, дори когато срамът изтръгна от нея една невинна лъжа. И едва ли в този момент любезната графиня съзнаваше, че лъже. Чрез нейната красива уста говореше една чиста, добродетелна душа. Тази именно добродетел отразяваше нейния характер. Очевидно въпреки заблужденията си, тя никога не се бе отделяла от възвишените си добродетели. Едно младо момиче, което се подчинява на любовта и на чувството, че може да извърши престъпление и затова не може да има и никакви угризения на съвестта.

Когато нежното посещение свърши, тя каза, че желае страстно да се хвърли в краката на баща си, но иска това да стане едва надвечер, за да не се даде на съседите повод за клюки. Уговорихме се тази среща, която трябваше да донесе развръзката на драмата, да се състои едва с настъпването на следната нощ.

После отидохме у графа, който ни беше поканил за обяд. Този добър и честен човек, който беше твърдо убеден, че дължеше на мен своята чест и тази на неговата дъщеря и на неговото семейство, говореше само с мен и ме гледаше с възхищение. При това той се радваше, че знаел още преди моето признание, че съм бил този, който пръв е говорил с нея след слизането й от пазарския кораб. Преди да се разделим, господин Барбаро покани всички на обяд за следния ден.

Аз отидох при моята красавица твърде рано. Беше опасно да останем дълго заедно. Затова използувахме възможно най-добре малкото мигове, които любовта още ни предоставяше.

След като се насладихме до изтощение на всичко, каквото най-оживената нежност може да даде като блажено сладострастие на двама млади, силни и страстно влюбени, моята млада графиня се облече, обу си обувките и целувайки своите чехли каза, че само смъртта ще я раздели от тях. Аз я помолих за една къдрица от косите й, която получих веднага. Накарах да приготвят от нея симетрично парче към връзката от косите на госпожа Ф., която още носех.

На смрачаване графът, синът му, господата Дандоло, Барбаро и аз се отправихме към графинята. Щом видя баща си, тя се хвърли в краката му, проливаща горещи сълзи. Той я повдигна бързо, прегърна я, прости й и й даде своята бащинска благословия. Всичко това стана с нежност, с чувство и любов. Един час по-късно съпроводихме семейството до гостоприемницата и след като им пожелахме най-щастливо пътуване, аз се върнах с двамата си приятели при господин Де Брагадино, комуто разказах всичко, което се бе случило.

На следната сутрин мислехме, че те вече са отплавали, когато ги видяхме да идват към двореца. Не пожелали да напуснат Венеция, без да ни видят отново и да ни благодарят за голямата услуга, която ние, и особено аз, както вярваха, им бяхме направили. Господин Де Брагадино, който не беше виждал още младата графиня, беше много изненадан от извънредната прилика на брата със сестрата.

След като взеха няколко освежителни напитки, те се качиха отново в тяхната пеота, която трябваше да ги отведе за двадесет и четири часа в Понтелагоскуро на река По, тоест на границата на Папската държава. Аз можех само с очи да изразя на божественото момиче всичко, което сърцето ми чувствуваше в този момент. Тя разбра езика им, а нейният — лесно да отгатна.

Никога една препоръка не е била по-удобна от тази, отправена по този случай до господин Барбаро. Тя послужи за спасяването на едно почтено семейство и ми спаси неприятностите, които бих имал, ако трябваше да давам сметка пред съвета на десетте, какво е станало с госпожицата, защото без съмнение, щях да бъда изобличен, че съм я взел със себе си.

Няколко дни по-късно всички четирима отпътувахме за Падуа, за да останем там до края на есента. Изпитах болката да не намеря там доктор Гоци. Той беше станал пастор в едно градче, където живееше заедно с Бетина. Тя не могла да издържи при негодника, който се беше оженил за нея само за да й ограби малката зестра и да я направи неимоверно нещастна.

Спокойното безделие на големия град можеше малко да ми хареса и за да убия скуката, аз се залюбих с най-прочутата венецианска куртизанка. Наричаше се Анчила и бе същата, за която по-късно се ожени прочутият танцьор Кампиони. Отвеждайки я в Лондон, тя станала причина за смъртта на един много галантен англичанин. По-късно ще говоря по-обстойно за нея, сега искам да разкажа само за едно събитие, което стана причина любовта ми да продължи само три или четири седмици.

Граф Медини, един млад лудетина като мене и с наклонности като моите, ме представи на момичето. Графът беше неустрашим играч и отявлен враг на щастието. У Анчила, чийто главен любовник бе той, се играеше и добрият апостол ме удостои със запознанството с неговата любовница само за да може да ме измами в играта на карти.

Действително в началото бях измамван, но тъй като не забелязвах нищо, отнасях се любезно с измамника. Но когато един ден се видях ограбен по много очевиден начин, аз измъкнах револвер от джоба си, поставих дулото на гърдите му и заплаших да го убия, ако не ми върне обратно всичко, което ми бе откраднал. Анчила припадна, той обаче ми върна парите и ме покани да изляза заедно с него, за да кръстосаме шпагите си. Приех, поставих револвера на масата и ние излязохме. Пристигнали на едно удобно място, изтеглихме на лунна светлина шпагите и аз имах щастието да го набода в рамото. Тъй като графът не можеше вече да протяга ръката си, той бе принуден да ме помоли за пощада.

След тази победа легнах и дълго спах. Но когато рано сутринта разказах за случката на моя баща, разбрах, че трябваше да последвам съвета му и да напусна моментално Падуа.

Граф Медини беше през целия си живот мой враг. Ще имам случай да говоря отново за него, когато читателят ме открие в Неапол.

Останалата част от годината протече по обикновения начин на живеене, без големи събития и от щастието аз бях ту доволен, тя недоволен.

Към края на януари 1747 година получих писмо от младата графиня А. С., която не носеше вече името си, понеже се беше омъжила за някакъв маркиз. Тя ме молеше, ако случаят ме доведе в града, където тя живееше, да се престоря, че не я познавам, тъй като имала щастието да бъде свързана с мъж, който спечелил сърцето й, след като му дала ръката си.

Бях вече научил от брата й, че веднага след завръщането й майка й я отвела в града, откъдето тя ми пишеше. Там у един роднина, при когото живеела, се запознала с един мъж, който си поставил за цел да я направи щастлива. Аз я видях една година по-късно и без писмото, което ми бе писала, сигурно бих се представил на нейния съпруг. Сладостите на мира са за предпочитане пред прелестите на любовта, но човек не мисли така, когато е влюбен.

По това време ме беше пленила за около четиринадесет дни една млада, много красива венецианка, която баща й Рамон излагаше на възхищението на публиката, като я караше да танцува в театъра. Бих носил, може би, по-дълго време моите окови, ако Химен не ги беше строшил. Нейната покровителка, госпожа Чечилия Балмарно, намери подходящ за нея съпруг в лицето на един френски танцьор на име Бине, който прие името Бинети. По такъв начин винаги младата съпруга можеше да остане италианка и нямаше нужда да става французойка. Тази Бинети притежаваше особеното и рядко преимущество, че годините оставяха само леки следи по чертите й. Изглеждаше винаги млада за всички нейни любовници, дори и за най-големите познавачи на застарели черти. Мъжете не желаят обикновено нищо повече от това, да бъдат излъгани от една илюзия. Нещо повече — те имат право дори да не си дават труд да се убеждават в противното. Последният любовник, комуто тази рядка жена причини смъртта чрез прекалени удоволствия, беше някой си Мошчуски, поляк, когото съдбата доведе преди седем или осем години във Венеция. Тази Бинети беше тогава на шестдесет и три години.

Животът, който водех във Венеция, би могъл да ми изглежда щастлив, ако можех да се въздържам да залагам в басета^[4]. На Ридоти държането на банката беше позволено само на благородници, те не биваше да бъдат маскирани и бяха длъжни да носят облеклото на патриции, с голямата перука на главата, която от началото на столетието принадлежеше към служебното облекло. Аз играех и правех грешки с това, защото не притежавах нито разума да престана, когато щастието беше против мен, нито волята да спра, когато бях на печалба. Тогава играех, наистина, само от скъперничество. Обичах прахосничеството, но ми беше жално за всеки разход, ако той не ставаше за сметка на спечелените от игра пари.

Към края на месец януари имах нужда да се снабдя с двеста цехина. Госпожа Манцони ми предостави чрез една друга дама един брилянт, който заложих срещу петстотин цехина. Оставих го в заложната къща в Тревизо, на петнадесет мили от Венеция. Тази къща заемаше пари срещу пет процента от стойността на заложената вещ. Това добро и полезно заведение липсва във Венеция заради страхотната съпротива на евреите.

Станах рано и отидох пеша до края на канала Реджио с намерението да взема гондола до Местре, където щях да наема една пощенска кола, която за по-малко от два часа би ме отвела до Тревизо. Оттам бих се завърнал още същия ден, след като заложа брилянта и бих могъл да преспя отново във Венеция.

Когато минах по кея на Сан Джобе, видях в една гондола с две весла едно много богато натруфено селско момиче. Спрях се да я разгледам. Лодкарят на кормилото помисли, че искам да използувам случая, за да стигна по-евтино до Местре и нареди на колегата си в задната част на гондолата да спре на брега. Когато видях красивото лице на селянката, не се поколебах нито за миг, качих се и му платих двойно, за да не приема никого повече. Един стар свещеник бе седнал до момичето. Той стана, за да седна аз, но го принудих учтиво да запази мястото си.