Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (45)

Глава двадесет и четвърта

Г-н Де Берни заминава и ми прехвърля всички права върху своето казино. Дава ми мъдри съвети, които изпълнявам зле. Има опасност да се удавя с М.М. Английският посланик Мърей. Нямаме казино. Срещите ни се прекратяват. М.М. заболява тежко. Цорзи и Кондулмер. Тонина.

Макар че поради изневярата на Ч.Ч. я гледах с по-други очи, отколкото по-рано и макар че не можеше да става вече дума да я направя своя приятелка в живота, все пак не можех да се противопоставя на убеждението, че зависеше само от мен да я предпазя от падането в пропастта. Вследствие на това схващах като свой дълг да остана привързан към нея като неин постоянен и верен приятел.

Ако бях разсъждавал разумно, то относно нея бих дошъл безсъмнено до съвсем други заключения. Бих разбрал, че аз й дадох пример за неверност, след като я бях прелъстил, аз й заповядах да следва сляпо съветите на своята приятелка, макар да знаех, че съветите и примерът на М.М. ще я покварят. Нанесох й в лицето най-тежкия позор, какъвто може да се нанесе на една нежна възлюбена. Как можех след всичко това да бъда толкова несправедлив като тълпата и от една слаба жена да изисквам повече, отколкото може да постигне един мъж, който се перчи със своята сила? С такава присъда бих осъдил себе си и затова спрямо нея бих останал същия. Вярвах, че съм се издигнал над всякакви предразсъдъци и все пак бях роб на най-ниския, именно на онзи предразсъдък, с който силният си служи само за да потиска по-слабите.

В деня след Заговезни отидох в Мурано и намерих там едно писмо от М.М., което съдържаше две неприятни съобщения: Ч.Ч. загубила добрата си майка и бедното момиче било в отчаяние от това. Освен това, сестрата прислужница била оздравяла от нейната настинка и беше заела отново мястото си. Това принудило приятелката й да се отдели от нея в един момент, когато имала най-голяма нужда от утеха, която тя можела да й даде. Ч.Ч. преминала като гостенка в стаята на леля си, за което старата калугерка, която много я обичала, получила разрешение от игуменката. Това събитие отнемаше на посланика удоволствието да вечеря повече с нея и аз бих бил много радостен, ако случаят бе поставил тази пречка няколко дни по-рано.

Но всичко това ми се струваше незначително в сравнение с нещастието, от което се страхувах. Ако Ч.Ч. трябваше да изкупи изпитаните наслади с една нова бременност, аз се виждах все пак като първия причинител на нейното нещастие и затова щях да се считам задължен да не я напускам никога. А това би ми създало ужасни затруднения.

М.М. ме канеше за следния понеделник на вечеря с нейния приятел. Отидох и намерих двамата много тъжни. Той беше разстроен поради това, че бе загубил новата си любовница, а тя, че нямаше при себе си приятелката, която й правеше по-поносима принудата на манастирските стени.

Към полунощ господин Де Берни ни напусна. На сбогуване каза с много тъжно изражение, че поради важни преговори може би ще е принуден да ни напусне. Едновременно ние се уговорихме, щото нашите вечери да се състоят всеки петък.

Когато останахме сами, М.М. ми каза, че посланикът ще ми бъде много благодарен, ако идвам в казиното винаги два часа по-късно. Разбрах. Духовитият, любезен бонвиван имаше твърде естествения предразсъдък да се отдава на изблиците на своята нежност само когато е сигурен, че е сам.

До заминаването си за Виена, господин де Берни идваше редовно на нашите вечери и си отиваше винаги в полунощ. За скривалището не ставаше повече дума, тъй като ние спяхме само в алкова. Впрочем, до моето идване той имаше достатъчно време за любов, тъй че страстите му бяха задоволени. М.М. ме намираше винаги влюбен, даже по-пламенен отколкото по-рано, защото виждайки я в осем дни само веднаж и понеже й бях верен, то жътвата беше винаги изобилна. Писмата на Ч.Ч., които тя ми поднасяше, ме разплакваха, защото ми пишеше, че след като е имала нещастието да загуби майка си, тя не може да разчита на приятелството на никой роднина. Наричаше ме неин единствен приятел, неин единствен покровител, описваше ми мъката си от това, че не може да се надява повече на среща с мен и ме заклеваше да бъда винаги верен на любимата й приятелка.

Когато на Велики петък отидох в казиното, намерих двойката дълбоко наскърбена. Яденето бе донесено, но посланикът седеше съкрушен, с втренчен поглед. Не яде нищо и не продума почти нищо. М.М. изглеждаше като някаква статуя, която се движеше само от време на време като чрез пружина. Дискретност и чувство на благоприличие ми забраняваха да им отправя какъв да е въпрос. Когато обаче М.М. ни остави сами, господин де Берни ми каза, че тя е натъжена и има основания за това, тъй като той е принуден да отпътува за Виена четиридесет дни след Великден.

— На вас мога да поверя. Мисля, че няма лесно да ми се удаде да се върна отново във Венеция, но не бива да й казваме това, понеже това би я довело до отчаяние.

След малко М.М. влезе. Можеше лесно да се види, че тя е плакала.

След няколко незначителни забележки, господин де Берни, виждайки М.М. все още тъжна, каза:

— Не тъжи, мила приятелко, моето заминаване е неизбежно, но ще се върна със сигурност щом свърша важната работа, която ме вика във Виена. Казиното остава на теб, но, любов моя, съветвам те от приятелство и предпазливост да не го посещаваш по време на отсъствието ми, тъй като щом няма да съм тук, не мога да разчитам вече на верността на гондолиерите, които са на служба при мен, а от друга страна, се съмнявам дали на нашия приятел ще се отдаде да намери неподкупни гондолиери. Даже не искам да премълча, че имам сериозни основания да приема, че нашите отношения са известни на държавните инквизитори и те се правят, че не ги виждат само от политически съображения. Но не мога да гарантирам, че тайната няма да бъде скоро открита, когато не съм вече тук и когато калугерката, която улеснява твоите излизания, научи, че не излизаш вече заради мен. Единствените, за които мога да ти гарантирам са икономът и неговата жена. Преди отпътуването си ще им заповядам да се отнасят с нашия приятел както с мен самия и вие ще се разберете помежду си. Надявам се, че до завръщането ми всичко ще бъде добре, ако двамата се държите разумно. Ще ти пиша чрез моя иконом. Жена му ще ти предава писмата ми, както е правила досега и ти ще следваш същия начин, за да ми отговаряш. Трябва да замина, нежна приятелко, но сърцето ми остава тук и до завръщането те предавам в ръцете на приятел, познанството с когото за мен е голяма радост и успокоение. Той те обича, смел е и опитен. Няма да те остави да направиш грешна стъпка.

Тези думи развълнуваха толкова М.М., че тя ни помоли да я оставим да си отиде. Имала нужда да бъде сама и да си легне. Преди да си отиде, се уговорихме да вечеряме заедно следния четвъртък.

Когато останахме сами, посланикът ми каза:

— Необходимо е безусловно да крием от нея, че заминавам завинаги. Ще взема участие в изготвянето на един договор с австрийския кабинет, за който ще заговори цяла Европа. Моля ви да ми пишете като приятел напълно откровено и ако обичате нашата обща приятелка, да имате грижа за нейната чест. Преди всичко бъдете достатъчно силен, ако се появи нужда да се противопоставите на всичко свързано с известна опасност, която би могла лесно да се предположи и която и за вас би могла да бъде съдбоносна. Известно ви е какво се случи с госпожа да Рива, която беше калугерка в манастира С.

Когато се узна, че е бременна, тя изчезна, и моят предшественик, господин де Фрулей скоро след това се умопобърка и умря. Ж. Ж. Русо ми разказа, че е отровен, но той вижда навсякъде привидения и всичко в черни бои. За себе си вярвам, че той умря от тъга, защото не можа да направи нищо за нещастната. След това папата я освободи от нейния обет, тя се омъжи и сега живее в Парма без чест и достойнство. Нека любовните чувства замълчат пред чувствата на едно искрено и предпазливо приятелство! Посещавайте М.М. понякога в стаята за разговори, но въздържайте се от всяко посещение тук в казиното, понеже гондолиерите ще ви издадат. Сигурността, че тя не е бременна намалява значително моята мъка, но признайте, че и вие сте бил твърде неразумен! Защото вие не бихте я напуснал, в това съм убеден. Тя вярваше, че опасността би могла да се отстрани посредством средства за помятане, но й отнех тази вяра. За Бога бъдете за в бъдеще разумни! Пишете ми всичко, тъй като ще се интересувам винаги за нейната съдба, не само от чувство за дълг, но и от любов.

Върнахме се заедно във Венеция, където се разделихме и аз прекарах останалата част от нощта в голяма възбуда. На следната сутрин написах писмо на нашата хубава опечалена. Не се скъпях с утешителните изрази, които вярвах, че ще й помогнат да се съвземе, като едновременно се опитвах да я убедя в необходимостта да се държим предпазливо и да избягваме всяка стъпка, която би могла да ни доведе до нещастие.

На следния ден получих отговора й. От всеки ред личеше най-дълбоко отчаяние. Природата я беше надарила с горещ темперамент и нейният разгулен живот беше развил последния до такава степен, щото манастирът й беше станал непоносим. Предвиждах, че й предстоят тежки борби.

Видяхме се в четвъртък след Великден, бях й писал преди това, че ще дойда в казиното едва в полунощ. Тя беше имала време да прекара четири часа с приятеля си в оплаквания и тъжни спомени, като проклинаше често жестоката си съдба и своя каприз да стане калугерка. Хранехме се трима, но не отдадохме голяма почит на яденето, макар че беше великолепно и вкусно приготвено. Веднага след вечерята посланикът си отиде. Той ме помоли да остана и аз направих това, но без да мисля ни най-малко за радостите на любовта. Защото Амур не запалва своя факел, когато двама любещи се са потиснати от грижа и са потопени в дълбока скръб. М.М. беше отслабнала, нейното състояние изискваше моето състрадание и изключваше всякакво друго чувство. Държах я дълго в обятията си и я покрих с нежни и изпълнени с любов целувки, но бях далеч от мисълта да доведа до възбуда страстите й, в които сърцето не може да вземе участие. На сбогуване ми каза, че сега съм й доказал, че действително я обичам и с едно божествено изражение ме помоли да имам предвид, че освен мен тя няма вече друг покровител и приятел.

Когато следващата седмица бяхме заедно както обикновено, господин де Берни повика малко преди яденето иконома и в негово присъствие ми издаде документ, който той накара да подпише. Чрез този документ той ми прехвърляше правата си върху цялата собственост на казиното и му заповяда да гледа на мен във всяко отношение като на негов господар.

Уговорихме се да се съберем два дни след това още веднаж на една прощална вечеря, но когато аз пристигнах, М.М. стоеше сама в салона бледа като смъртта или по-добре бяла като статуя от карарийски мрамор.

— Той замина — каза тя, — и те поздравява! Съдбоносен човек! Може би ми е съдено никога да не го видя. Вярвах, че го обичам само като приятел, но сега, когато го загубвам, виждам заблудата си. Преди да го познавам, не бях щастлива, но не се считах за нещастна. А сега чувствувам, че съм такава.

Прекарах с нея цялата нощ и се опитвах с най-нежно внимание да облекча болката й, но не ми се отдаваше. През тази дълга и мъчителна нощ пред мен се откри целият й характер. Колкото страстно се отдаваше нейната душа на насладата, когато се мислеше за щастлива, толкова безгранично се отдаваше на скръбта, когато щастието я напускаше.

Каза ми в кой час на следния ден да бъда в стаята за разговори. Когато дойдох, бях очарован, като я намерих по-малко тъжна. Тя ми показа едно писъмце, което нейният приятел й писал от Тревизо. След това ме помоли да я посещавам два пъти седмично. Тя ще идва ту с една, ту с друга калугерка, защото предвижда, че моите посещения ще станат голяма манастирска новина, щом се узнае, че съм същият кавалер, който посещаваше богослужението в тяхната църква. За това би трябвало също да казвам друго име при идването си, за да не се яви някакво подозрение у лелята на Ч.Ч.

— Впрочем — прибави тя, — това няма да ми попречи да дойда сама, когато имам да ти казвам нещо особено. Обещай ми, приятелю, да ядеш и да спиш в казиното най-малко веднаж всяка седмица и всеки път ми пиши по едно писъмце. Икономката ще ми го предава.

Не ми беше трудно да й обещая това.

Така ние прекарахме четиринадесет дни доста спокойно, докато се върна отново веселото й настроение, а също и нейната жажда за любов стана толкова силна, както по-рано. По това време получих от нея едно съобщение, което ми достави голямо удоволствие. Ч.Ч. беше вън от всяка опасност.

Бяхме и двамата все още силно влюбени и понеже нямахме друго удоволствие, освен това да се гледаме през една решетка, което повече ни възбуждаше, то ние измъчвахме нашите мозъци, за да намерим някакво средство, как бихме могли да се виждаме сами на свобода и без опасност.

— На верността на жената на градинаря — каза ми тя, — мога все още да разчитам. Мога да излизам и да се връщам, без да се страхувам, че ще бъда видяна, тъй като задната врата към манастира не може да се види от никой прозорец, освен това, тази врата се счита омагьосана. Никой не може да ме види, когато отивам през градинката към задния бряг, също се мисли, че там не може да спре никаква лодка. Не ни е нужно нищо друго, освен една лодка с едно весло и не ми се струва невъзможно да купиш с помощта на много пари услугите на някой доверен лодкар.

От всички тези думи заключих, че тя подозираше, че съм охладнял и това подозрение ме прободе в сърцето.

— Слушай — казах, — аз сам ще бъда лодкарят, ще сляза на брега, ще вляза през задната врата в манастира и ти ще ме заведеш в твоята стая, където ще прекараме с теб цялата нощ, а дори и през следния ден, ако мислиш, че би могла да ме скриеш.

— Този план ми създава голям страх, изтръпвам само при мисълта за опасността, на която би се изложил. Не, бих била много тъжна, ако стана причина да те постигне нещастие. Но понеже можеш да гребеш, то ела с една лодка. Кажи ми предварително колкото е възможно по-точно времето на твоето пристигане. Доверената жена на градинаря ще бъде на пост и няма да те оставя да чакаш повече от четири минути. Ще се кача в твоята лодка, ще отпътуваме към нашето мило казино и там ще бъдем щастливи без никаква грижа.

— Обещавам ти да помисля върху това.

За да задоволя нейното желание, направих следното: купих една малка лодка, без да й кажа предварително нищо, и отплувах през нощта съвсем сам около острова, за да разгледам стените на манастира откъм водата. С труд открих една малка врата, която според мен беше единствената, през която тя можеше да напусне манастира, но да се стигне оттам до казиното трябваше да се заобиколи половината остров, а това не беше лесна работа, тъй като се излизаше в открито море и само с едно весло беше необходимо при голямо напрежение най-малко четвърт час пътуване. Но бях сигурен, че ще успея в това пътуване и споделих този си план с хубавата калугерка. Едва ли някога е посрещано съобщение с по-голяма радост. Ние сверихме часовниците си и определихме срещата за следния петък.

В уговорения ден отидох един час преди залез-слънце в Сан Франциско де ла Вина, където бях оставил лодката си. След като приведох лодката в ред и се преоблякох като гондолиер, се качих и заплувах право към задната вратичка, която се отвори веднага с пристигането ми. М.М. излезе, а вратата след нея бе отново заключена. Обвита в наметката си, тя се качи в моята лека лодка и след четвърт час ние бяхме в нашето казино. М.М. влезе бързо вътре, аз обаче останах още навън, за да прикрепя лодката си със синджир и с един предпазен ключ, та да я запазя по този начин от крадци, за които нощем е удоволствие да откраднат толкова лодки, колкото имат възможност.

Макар че гребането не ми беше създало голям труд, все пак бях цял изпотен, но това не попречи на моята обожаема възлюбена да падне на врата ми. Благодарността изглежда подканяше любовта и аз съвсем горд от своето постижение се радвах на нейните трепети.

Не бях помислил, че можех да имам нужда от смяна на бельото и затова не бях взел такова, но тя съумя да се справи веднага с липсата. Съблякох се, тя ме изсуши грижливо с нежната си ръка и ми облече една от нейните ризи, в която аз се чувствувах извънредно добре.

Ние не бяхме се наслаждавали един другиму твърде дълго време, за да можем да мислим за ядене, преди да отдадем богата жертва на любовта. Прекарахме два часа в най-сладко опиянение и нашите радости ни се струваха по-силни, отколкото първия път. Въпреки моя огън, въпреки жарта на моята любима, все пак умеех достатъчно да се владея, за да я заблуждавам в критичния момент. Картината, която нашият приятел ми беше нарисувал, стоеше твърде ясно пред очите ми. М.М. ме намери нов като гондолиер, тя беше весела и разпусната и оживяваше нашите наслади чрез всевъзможни любовни шеги, но беше излишно да разпалва още повече моята жар, понеже я обичах повече от себе си.

Нощта беше къса, тъй като в три часа тя трябваше да бъде отново в манастира. Когато седнахме на масата, биеше един. За наш ужас, внезапно се изви буря докато се хранехме. Косите ми настръхнаха. Можехме да се надяваме само на това, че такива бури рядко траят повече от час. Надявахме се също, че бурята няма да бъде последвана от твърде силен вятър, което понякога се случва. Въпреки че бях смел и силен, все пак съвсем нямах опитността и ловкостта на един професионален лодкар. За по-малко от половин час бурята достигна най-висшата си степен, светкавица следва след светкавица, гръмотевици трещят, а вятърът духа с ужасна сила. Но едва ли измина и час и след един проливен дъжд, небето се изясни. За жалост месецът не светеше. Удари два часа. Показах главата си през прозореца и почувствувах силен вятър, който за съжаление духаше в неблагоприятно за нас направление.

Не оставих нищо да се забележи, но почувствувах страх. Казах на приятелката си, че за предпазливост трябва да пожертвуваме непременно един час от насладата.

— Да тръгнем веднага, защото ако вятърът се усили, ще ми бъде невъзможно да заобиколя острова.

Тя видя, че е необходимо да последва съвета ми и отвори само още шкафа си, понеже имаше нужда от пари. За голяма нейна радост тя намери състоянието си четворно. Тя ми благодари, задето не съм й казал нищо за това и ме увери, че не желае нищо друго, освен моето сърце. След това тръгнахме, тя се качи в моята лодка и легна на пода, за да не пречи на движението. Изпълнен със смелост и страх, застанах на задната част и заобиколих за пет минути успешно върха на острова. Но тук ме очакваше морският тиран. Скоро забелязах, че в борбата с непрекъснатия натиск на вятъра силите ми бяха се изчерпали. Гребях с всички сили, но не постигах нищо друго, освен да задържа лодчицата си да не бъде тласната назад. Намирах се вече от половин час в това лошо положение, чувствувах, че силите ми отпадаха, но не смеех да кажа нищо. Бях съвсем отмалял, но не биваше да мисля за отдъхване, най-малкото отслабване би ме върнало далеч назад и нещастието не би могло да бъде поправено. М.М. лежеше неподвижно в пълно мълчание, понеже чувствуваше, че няма да съм в състояние да й отговоря. Започнах да мисля, че сме загубени.

И ето, забелязах в далечината една барка, която идваше бързо към нас. Какво щастие! Почаках докато се приближи, тъй като едва ли биха могли да ме чуят. Но щом дойдоха на разстояние няколко разтега от лявата ми страна, извиках високо:

— На помощ, за две цехини!

Платното бе свалено и барката, карана от четири весла, се приближи до нас. Когато лодките ни бяха една до друга, помолих да ми се даде само един човек в моята лодка, който да ни откара до отсрещния край на острова. Поискаха ми една цехина в предплата, дадох я и обещавах да дам другата на човека, след като ми помогне да стигна до целта си. За по-малко от десет минути се видях срещу манастира, но моята тайна беше много ценна, за да остава да бъде открита. Щом стигнахме до ъгъла платих на моя спасител и го освободих. Обърнах и понеже сега вятърът беше благоприятен, стигнах лесно до малката врата. М.М. излезе и на прощаване ми каза:

— Иди в казиното и спи там.

Намерих съвета й много разумен и го последвах. Понеже имах вятър в гърба си, достигнах до целта без труд. Спах до обяд. След събуждането си писах веднага на моята многообичана, че съм добре и че ще се видим на решетката за разговори. След като откарах лодката си в Сан Франциско, се маскирах и отидох в Ридото.

Следният ден М.М. дойде сама на решетката. Разгледахме обстойно вчерашната случка, но вместо да дойдем до решението, което мъдростта трябваше да ни внуши, да не се излагаме втори път на опасност, ние мислехме, че сме извънредно умни, като си казвахме, че когато в бъдеще забележим, че ще се яви буря, трябва да оставим всичко и веднага да прекъснем. Но трябваше да признаем пред себе си, че ако богът на любовта или случаят не беше ни изпратил спасителната барка, то щяхме да бъдем принудени да се върнем в казиното и да останем там, тъй като М.М. не можеше да влезе в манастира по друг път, а как биха я приели след това? Трябваше да напусна с нея Венеция, и то завинаги. Тогава моят живот щеше да бъде безвъзвратно свързан с нейния и безсъмнено не биха съществували никога преживяванията, които най-после доведоха дотам, да пиша днес на седемдесет и две години в Дукс спомените си.

Три месеца продължихме по същия начин да се виждаме всяка седмица по веднъж.

М.М. не можеше да не съобщи на посланика всичко, което ни се случи. Също и аз бях обещал да му пиша и в изложенията си да се ръководя винаги от истината. В отговора си той ни поздравяваше за нашето спасение, но ни предсказваше, че щом не сме били толкова предпазливи да преустановим съвсем нашите излети, то не сме се спасили от нещастието.

Английският министър резидент Мърей, един красив, духовит и учен човек, голям любител на нежния пол, на виното и на удоволствията от трапезата, забавляваше хубавата Анчила, която ме запозна с него в Падуа. Този доблестен човек стана скоро мой приятел, приблизително по същия начин, както господин де Берни, с тази разлика, че на французина му доставяше удоволствие да бъде зрител, а англичанинът, напротив, предпочиташе сам да даде зрелището. Бях винаги желан свидетел на неговите любовни деяния, при които той се държеше много храбро и сладострастната Анчила беше във възторг, че я гледах. Но никога не си направих удоволствието да се намеся в техните борби. Обичах М.М., но трябва да призная, че верността, която запазих към хубавата калугерка, не биваше да се приписва изключително на моята любов към нея. Въпреки красотата си Анчила предизвикваше у мен известно отвращение. Тя имаше дрезгав глас и се оплакваше постоянно от една остра болка в гърлото. Макар че любовникът й се чувствуваше много добре, все пак се страхувах и не без основание, защото болестта, от която умря френският крал Франциск Първи, отнесе следната есен и нея в гроба. Четвърт час преди да издъхне, нейният британец, поддавайки се на похотливата молба на тази нова Месалина, извърши с нея в мое присъствие последното жертвоприношение, въпреки че една огромна рана беше обезобразила ужасно лицето й.

Този акт на един наистина героичен цинизъм стана известен в целия град, тъй като Мърей разправяше сам навсякъде за това и се позоваваше на мен като свидетел.

Когато порочната, но поради красотата си станала с право известна куртизанка, се почувствува разяждана от едно вътрешно страдание, тя обеща сто луидора на един лекар на име Лукези, който даваше дума да я изцери чрез живачно лекуване. Но върху записа, който тя издаде за тази сума, Анчила поставяше изрично условие, че няма да изплати сумата преди споменатият Лукези да принесе с нея една любовна жертва. След като докторът я беше излекувал толкова колкото можеше, той поиска да му се плати, като отказа обаче да се подчини на условието на договора. Но Анчила настояваше за това и спорът дойде до съд.

В Англия, където изрично уговаряне трябва да бъде изпълнено, Анчила би спечелила делото, но във Венеция тя го загуби. Съдията мотивира присъдата си е това, че неизпълнението на едно наказуемо условие не е нарушение на договора. Една мъдра присъда, особено в този случай.

Два месеца преди Анчила да бъде обезобразена тъй отвратително от нейните рани, моя приятел Мемо — по-късно прокуратор на републиката Сан Марко — ме помоли да го заведа при нея. Точно когато водехме забавен разговор, дойде внезапно една гондола, от която видяхме да слиза австрийският посланик граф Розенберг. Мемо изтръпна, защото един венециански благородник не бива да се среща никъде с чужд посланик, тъй като само за това той бива обвинен в държавна измяна. Напусна бързо салона на Анчила и аз го последвах, но на стълбата той срещна посланика, който се изсмя високо, като видя смущението му, а след това продължи пътя си. Качих се веднага с Мемо в неговата лодка и отидохме право при секретаря на държавните инквизитори господин Кавали. Това беше най-доброто, което Мемо можеше да направи, за да избегне възможните опасни последици от неприятната среща и нему беше много приятно, че присъствувах и аз, понеже можех да свидетелствувам, че се касаеше за най-обикновена случка, в която той е съвсем невинен. Секретарят прие Мемо с усмивка и му каза, че е сторил добре, като е дошъл да изповяда незабавно всичко. Твърде изненадан от този прием, Мемо му разказа късата история за срещата, а секретарят му отговори с най-сериозно изражение, че не се съмнява в истинността на думите му, тъй като обстоятелствата се покриват напълно с това, което му е известно.

Този отговор на секретаря ни даде повод да се замислим и когато бяхме навън, говорихме дълго за случая, но дойдохме до заключението, че господин Кавали не можеше да знае всъщност нищо преди идването ни в неговата къща и странните му думи трябваше да се обяснят само с това, че държавните инквизитори обикновено искат да създадат вярата, че от тях не може да остане нищо скрито.

След смъртта на Анчила, Мърей не си взе официална любовница, но като хвърчаща наоколо пеперуда сменяше една след друга най-хубавите девойки на Венеция. Две години по-късно любезният епикуреец замина за Константинопол, където в продължение на двадесет години беше представител на кабинета от Сент Джеймс пред Високата порта. В 1778 година се върна във Венеция с намерение да завърши дните си далеч от всякакви занимания, но умря в лазарета осем дни преди изтичане на предписаната карантина.

Щастието все още продължаваше да ме облагодетелствува в играта. Срещите ми с М.М. не можеха да бъдат открити, тъй като аз бях лодкар, а и калугерките, които знаеха за тайната, имаха само интерес да я пазят. Водих впрочем много приятен живот. Но предвиждах, че рано или късно господин де Берни ще съобщи на М.М., че няма да се завърне във Венеция и ние няма да имаме повече казино. Освен това, знаех, че с настъпване на най-лошото годишно време не бих могъл да ползвам за нашите пътувания моята неустойчива лодка.

Когато в първия понеделник на октомври театрите бяха отново отворени и започна пак маскарадната свобода, взех в лодката си моята приятелка и отпътувах с нея за нашето казино. Нощите бяха станали вече дълги, така че за радостите на любовта оставаше достатъчно време, но първо правехме една отлична вечеря. След това се отдавахме последователно на насладите на Купидон и на обятията на Морфей. Внезапно, когато плувахме в най-блажена наслада, някакъв шум в канала ме обезпокои. Изтичах до прозореца и видях съвсем изненадан и разгневен, че лодката ми беше отвлечена от една голяма лодка. Успях да овладея първата си възбуда и да извикам на крадците, че ще им подаря десет цехини, ако ми върнат лодката. Очевидно не ми повярваха, защото се изсмяха и спокойно продължиха. Какво можех да направя? Да викам за помощ против крадците? За бога, в никакъв случай! Да ги преследвам? Не можех да ходя по водата. Бях неутешим, а също и М.М. този път наистина се изплаши, защото не виждаше никаква възможност да намеря изход.

Без да мисля повече за любовните наслади, се облякох бързо. Единствената ми утеха беше, че имах пред себе си още два часа, за да се снабдя с лодка. Бих платил за такава сто цехини. Ако можех да намеря някаква гондола, затруднението не би било голямо, но разбира се, следната сутрин гондолиерите биха раздрънкали в цяло Мурано, че са докарали една калугерка в този и този манастир и тогава всичко би било загубено за нас.

Не ми оставаше нищо друго, освен да набавя с пари лодка или да направя същото, което направиха дангалаците с моята лодка. Затъкнах пистолетите си, взех меча си и една кесия пълна със злато в джобовете, също едно весло и една лодкарска кука на рамо и се отправих на път. Крадците бяха претъркали един пръстен от синджира на моята лодка. Това средство не можех да използвам, можех само да се надявам на щастливия случай да намеря някоя лодка, която беше вързана само с въжета.

При големия мост видях множество лодки, но на брега имаше хора, тъй че не се решавах да открадна някоя. Тичах по кея като полудял, а на края на същия видях кръчма, която беше още отворена. Влязох и попитах дали има лодкари, келнерът ми отговори:

— Ето там двама, но са съвсем пияни.

Приближих се до тяхната маса и казах:

— Кой иска да спечели четири лири и да ме откара до Венеция?

— Аз. Аз!

Прекъснах спора им, като дадох на по-пияния четиридесет солди, а с другия излязох.

По пътя му казах:

— Ти си много пиян, заеми ми твоята лодка, утре ще ти я върна.

— Та аз не те познавам.

— Ще ти оставя залог десет цехини. Лодката ти не струва повече, кой ще ми гарантира за теб?

— Елате с мен, господине!

Върнахме се в кръчмата и келнерът гарантира за него. Силно зарадван се оставих да бъда заведен до лодката му, която той снабди с две куки и с второ весло. Зарадван, че ме е измамил, той се отдалечи, а аз бях също така зарадван, че съм измамен от него. Беше изминал цял час, за да поправя нещастието. Отпътувах към казиното, където моята любима М.М. ме очакваше в смъртен страх. Но когато видя радостното ми лице, веднага се успокои. Откарах я до нейния манастир и се върнах сам в Сан Франческо, където човекът, от когото бях наел лодка, очевидно ме помисли за луд, когато му казах, че съм сменил лодката му с тази, докарана от мен. След като си поставих маската и доминото, аз си отидох бързо вкъщи и си легнах. Неприятната история съвсем ме беше изтощила.

По същото време съдбата пожела да се запозная с патриция Маркантонио Цорзи. Той беше умен човек и прочут със своите шеговити стихове на венециански диалект. Като страстен поклонник на театъра, Цорзи полагаше всички усилия да принадлежи към жреците на Талия.

Написа една комедия, която публиката си позволи да освирка. Той обаче си втълпи, че пиесата е пропаднала само поради машинациите на абат Киари, който пишеше за театър Сан Анджело. Затова започна да преследва с омраза всички творения на абата.

Не ми костваше никакво усилие да се присъединя към кръга на Цорзи, тъй като той имаше отличен готвач и прелестна жена, а не обичах и Киари като поет и това му харесваше. Господин Цорзи дори плащаше на хора, които безмилостно, но без всякакъв усет и разум, освиркваха всички пиеси на абата. Направих си шега, като критикувах и последните по един особен начин с повишаване на интонацията, а Цорзи се погрижи те да бъдат разпространени в преписи. Това им създаде мощен неприятел в лицето на господин Кондулмер, който не можеше да ме търпи и за това, че госпожица Цорзи ми даваше благоволението, а последната, преди да се появя аз, беше ухажвана усърдно от него.

Но човек не можеше да се сърди на господин Кондулмер, задето не ме обичаше, тъй като театър Сан Анджело беше до голяма степен негова собственост и пропадането на пиесите на поетизиращия абат представляваше загуба за него, защото за ложите се намираха посетители само при много ниски цени.

Добрият господин Кондулмер беше шестдесетгодишен, но все още напълно запазен, той обичаше жените, и парите. Беше дори лихвар, но притежаваше изкуството да минава за малък светец, тъй като държеше да бъде виждан всяка сутрин на богослужението в катедралата Св. Марко и не пропускаше да поплаче пред разпятието. На следната година стана член на Съвета на десетте и като такъв — държавен инквизитор в продължение на осем месеца. Тази висока длъжност му даваше дяволска сила и не му беше трудно да убеди двамата си колеги, че аз като смутител на общественото спокойствие, трябва да бъда поставен в оловните килии.

В началото на зимата се разнесе изненадващата новина за сключения съюзен договор между Франция и Австрия, чрез който политическата система в Европа се промени из основи. Това съобщение изглеждаше толкова невъзможно, че европейските сили не искаха да повярват. Цяла Италия трябваше да се радва на този съюз, тъй като той предпазваше за в бъдеще хубавата страна от опасността да стане бойна арена между двете сили при най-малкото недоразумение между тях. Най-много изуми мислещите глави фактът, че този прекрасен договор бе изработен почти изцяло от един млад дипломат, който дотогава минаваше за шегобиец. Договорът беше изработен съвсем тайно през 1750 година и действуващите лица бяха госпожа Помпадур, граф Кауниц, който получи за това княжеската титла, и абат Де Берни, който стана известен в по-широките кръгове едва следната година, когато кралят го провъзгласи за посланик във Венеция. В продължение на двеста и четиридесет години Бурбоните и Хабсбургите бяха воювали като неприятели, преди да се създаде този съюз, но той не беше дълготраен, защото продължи само четиридесет години, а и не е възможно един съюз между два толкова коренно различни двора да продължи по-дълго.

Скоро след сключването на договора, абат Де Берни стана министър на външните работи. Три години по-късно той възстанови отново парламента, след това стана кардинал, после изпадна в немилост и отиде като посланик в Рим. Там умря.

Смъртта заличава всичко.

Това, което трябваше да предвидя, се случи. Девет месеца след заминаването си от Венеция, той съобщи на М.М. за своето отзоваване. Направи го по най-деликатен начин. Въпреки това ударът беше толкова тежък за М.М., че той би я съсипал, ако дълго преди това не бях я подготвил предпазливо и постепенно. Господин де Берни изпрати на мен всички свои нареждания. Всичко, което се намираше в казиното, трябваше да бъде продадено и сумата да получи М.М., само книгите и портретите икономът трябваше да му занесе в Париж. Последните бяха хубава молитвена книга за един кардинал, но да пази Бог, ако има по-опасни за обществото от тях.

Докато М.М. се беше отдала на своята скръб, изпълних нарежданията на господин де Берни и към средата на януари 1755 година ние нямахме вече казино. М.М. задържа за себе си две хиляди цехини и своите украшения, които мислеше по-късно да продаде, за да си осигури доживотна рента. Парите за игра тя предостави на мен, защото ние играехме все още на обща сметка, аз имах тогава три хиляди цехини. Ние можехме да се виждаме вече само на решетката за разговори. Скоро след това тя заболя тежко от тъга, когато я видях за последния път, носеше по лицето си всички признаци на близка смърт. Даде ми своето сандъче с всички диаманти, всички пари, с изключение на една малка сума, всички непозволени книги, които притежаваше, и всички свои писма. Ако не умреше, щях да й върна всичко обратно, но то щеше да бъде моя собственост ако, както тя вярваше, умре от болестта.

Каза ми, че Ч.Ч. ще ме държи в течение на нейното състояние и ме помоли да имам милост към нея и да й пиша, защото моите писма ще й бъдат единствената утеха и че до последния си миг ще има поне толкова сила, за да може да ги чете.

Слушах нейните думи, облян в сълзи, защото я обичах до полуда. Обещах й да живея в Мурано, докато оздравее. Поставих всички неща в една гондола и отпътувах в палата Брагадино, за да ги заключа на сигурно място. След това се върнах в Мурано и натоварих Лаура да ми потърси една мебелирана стая, където да мога да живея необезпокояван от никого.

— Зная — каза тя, — едно хубаво жилище с кухня, ще живеете там добре срещу нисък наем и ще имате пълно спокойствие, а ако поискате да предплатите наема, дори няма да има нужда да казвате кой сте. Старият човек, комуто принадлежи къщата, живее в приземието. Той ще ви даде всички ключове и ако не искате, няма нужда да виждате никого.

Тя ми даде адреса, отправих се веднага и намерих всичко според желанията си. Предплатих за три месеца и всичко се уреди. Къщичката се намираше в края на една задънена уличка, която отвеждаше към канала. Отидох още веднъж при Лаура и й казах, че ще ми е нужно момиче, за да ми донася яденето и да почиства стаята ми. Тя обеща да ми намери такова за няколко дни.

След като уредих всичко това, се върнах във Венеция и опаковах куфара си, като че ли ми предстоеше далечно пътуване. След вечерята се сбогувах с господин Брагадино и двамата му приятели, казах им, че поради важна работа ще отсъствувам няколко седмици.

На другата сутрин отидох в моето ново жилище и намерих там за голяма моя изненада дъщерята на Лаура Тонина, едно красиво дете на петнадесет години. Зачервена, но с известна сръчност, която не очаквах от нея, тя ми каза, че ще се осмели да ме обслужва толкова ревностно, колкото би могла да направи това нейната майка. Бях твърде съкрушен, за да бъда благодарен на Лаура за този красив подарък и дори си внуших, че трябва да бъде другояче, а не както тя вероятно си бе мислила, тъй като дъщеря й не би могла да остане на служба при мен. Читателят ще види как се изпълняват подобни решения. Временно се отнасях само приятелски с младото момиче.

— Убеден съм в твоята добра воля — й казах, — но трябва да говоря първо с твоята майка. Имам нужда да бъда сам, защото трябва да пиша целия ден и ще ям едва довечера. Погрижи се за необходимото!

Тя ми даде едно писмо, като ме помоли за извинение, че не ми го е предала по-рано.

— Не бива никога да забравяш да изпълняваш възложените ти поръчки — й казах, — защото, ако ми беше предала писмото по-късно, може би щеше да се случи голямо нещастие.

Тя се изчерви, помоли за извинение и излезе.

Писмото беше от Ч.Ч. Пишеше ми, че приятелката й е на легло и лекарят установил треска. Прекарах остатъка от деня, за да подредя всичко в стаята си и да пиша на Ч.Ч. и нейната болна приятелка. Надвечер Тонина донесе свещ и каза, че яденето било готово.

— Прислужвай ми — казах аз. Видях, че бе поставила само един прибор и нейната скромност ме радваше. Казах й да сложи втори прибор, защото желая да ми прави винаги компания в яденето. Не можех да си обясня защо постъпих така. Исках да бъда само любезен и нямах никакви други намерения.

Нямах никакъв апетит и затова не ядох нищо. Все пак намерих всичко за добро, с изключение на виното. Тонина обеща да намери за следния ден по-добро. След това тя си легна в преддверието. След като запечатах писмата си, поисках да проверя дали е заключена вратата на жилището. Излязох и видях Тонина да лежи в леглото и да спи спокойно или поне изглеждаше така.

На следната сутрин се събудих много рано. Повиках я и тя влезе напълно, и то чисто облечена. Дадох й писмото за Ч.Ч., в което беше приложено и това за М.М. и й казах да го отнесе на майка си и веднага да се върне, за да ми приготви кафе.

— Днес ще обядвам тук, Тонина. Приготви навреме всичко.

— Вчера ви приготвих сама вечерята и ако желаете, мога изобщо да ви готвя.

— Много се радвам, че можеш това. Продължавай. Ето ти една цехина за разходите.

— От цехината, която ми дадохте вчера, имам още шестнадесет лири. Достатъчни са ми.

— Не, остатъка ти подарявам и така ще правя всеки ден.

Нейната радост беше толкова голяма, че въпреки съпротивата, тя целуна ръката ми. Не биваше да отдръпвам ръката си, а да я прегърна, но понеже чувствувах, че в такъв случай не бих сдържал смеха си, а смятах, че това би осквернило моята скръб, се въздържах. Вторият ден измина както първият. Тонина се радваше, че не става вече дума да говоря за майка й. Затова тя смяташе, че нейните услуги са ми приятни. Чувствах се отпаднал и се страхувах, че на следната сутрин няма да се събудя навреме, за да мога да изпратя писмото си в манастира. Но понеже не исках да събудя Тонина, в случай че още спи, то я повиках тихо. Тя стана веднага и влезе при мен облечена само по долна рокличка. Престорих се, че не виждам нищо, и й заповядах да го отнесе рано на майка си. Тя отговори, че ще изпълни заповедта ми и излезе. Трябваше неволно да си кажа, че е много хубава и мисълта колко лесно би било за младото момиче да ме утеши, ме натъжи и обърка. Моята скръб ми беше скъпа и реших да държа Тонина, която можеше да ме излекува от нея, далеч от себе си. Обещах си да говоря с Лаура да ми намери по-малко съблазнителна прислуга.

Но добрият съвет идва след пренощуване и на следната сутрин се въоръжих със софизми, като си казах, че всъщност младото момиче не е виновно за моята слабост и не бива да я наказвам за това, като й причиня най-голяма неприятност.

Ние ще видим, драги читателю, докъде доведе всичко това.