Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (46)

Глава двадесет и пета

Продължение от предната глава. М.М. оздравява. Тонина ме утешава. Любовта ми към М.М. отслабва. Доктор Ригелини. Своеобразен разговор с него. Последици от този разговор по отношение на М.М. Г-н Мърей разкрива заблудата и бива отмъстен.

Тонина беше тактична и разумна. Тя разбираше, че състоянието ми изисква внимание и се отнасяше с голяма деликатност. Винаги си лягаше едва след като бе приела писмата ми и се беше уверила, че не се нуждаех повече от нея. Влизаше в стаята ми вече само прилично облечена и й бях благодарен за това. В продължение на две седмици положението на М.М. беше толкова лошо, че всеки момент очаквах да получа съобщение за нейната смърт. В деня на Заговезни Ч.Ч. ми пишеше, че приятелката й нямала вече сили да прочете писмото ми. Щяла да получи последното миропомазване. Това съобщение ме засегна толкова силно, че не бях в състояние да стана от леглото. Прекарах целия ден в плач и писане и Тонина ме напусна едва в полунощ. Не можах да заспя цялата нощ. В сряда след Заговезни получих рано писмо от Ч.Ч., че лекарят е загубил всякаква надежда за приятелката й. Давал й най-много още четиринадесет дни. Една бавна треска я разяждала. Била толкова слаба, че не можела да погълне дори и малко бульон. За нещастие, била измъчвана, освен всичко това и от нейния изповедник, който я плашел с всички ужаси на смъртта. Можех да облекча болката си само чрез писане, а Тонина си позволяваше понякога свободата да забележи, че съм подхранвал изкуствено мъката си и ще бъда виновен за смъртта си. Чувствувах, че наистина усилвам сам мъката си и че лежането, недостатъчното хранене и непрекъснатото писане съвсем ще ме побъркат. Със скръбта си бях заразил и младото момиче.

Тя не знаеше какво повече да ми каже и главното й занимание се състоеше в избърсване на сълзите ми. Съжалих я.

Няколко дни по-късно писах на Ч.Ч., че ако приятелката ми умре, то не бих я преживял. Помолих я да й каже, че ако иска да давам на живота си някаква цена, то тя трябва да ми обещае, че ще се съгласи да я отвлека, при положение че имам щастието да оздравее.

„Аз имам — писах на Ч.Ч. — четири хиляди цехини, а М.М. — диаманти на стойност шест хиляди. Това е достатъчен капитал, за да си осигурим навсякъде в Европа едно прилично съществуване.“

На следната сутрин Ч.Ч. ми отговори, че моята любима, след като прочела писмото ми, изпаднала в делириум със спазми, забравила се и говорила три часа на френски такива неща, от които всички калугерки биха избягали, ако ги бяха разбрали.

Бях в отчаяние от това съобщение и малко оставаше да изпадна и аз в същото това трескаво лудуване както моята бедна калугерка. Нейният делириум продължи три дни. Щом дошла на себе си поръчала на младата си приятелка да ми пише, че знае със сигурност, че ще оздравее, ако обещая да изпълня обещанието си и да я отвлека, щом здравето й позволи да понесе напреженията на едно продължително пътуване. Естествено, отговорих й, че може да разчита на това, още повече че животът ми зависи само от изпълнението на този план.

Така, като се заблуждавахме взаимно с искрено убеждение и двамата оздравяхме, защото всяко писмо от Ч.Ч., което ми съобщаваше за напредващото оздравяване на М.М., беше балсам за сърцето ми. Колкото повече се успокоявах, толкова повече се подобряваше и апетитът ми. Здравето ми се възстановяваше ден след ден и скоро наивните приказки на Тонина започнаха несъзнателно да ме развеселяват. Беше придобила навика да си ляга, след като види, че съм заспал.

Към края на март М.М. ми писа сама, че се мисли за вън от всякаква опасност и при подходящо гледане ще бъде в състояние след Великден да напусне стаята. Отговорих й, че няма да напусна Мурано, преди да съм имал щастието да я видя на решетката. Там ще можем, без да избързваме да уговорим всичко относно изпълнението на нашия план.

Господин Де Барагадино не ме беше виждал от седем седмици. Вероятно беше обезпокоен за мен и реших да го посетя още същия ден. След като казах на Тонина, че преди десет часа вечерта няма да се върна вкъщи, отпътувах за Венеция без палто. Тъй като бях отишъл в Мурано с домино, бях забравил да взема със себе си и палто. Бях прекарал в стаята си двадесет и осем дни, без да изляза нито веднъж. Почти всичките дни бях изживял в скръб и сълзи, а някои от тях и без храна и сън. Това, което бях направил, ласкаеше самочувствието ми. Бях обслужван от младо момиче, което във всички страни в Европа с право би минало за красиво. Беше кротка като агне, грижовна и нежна и без да преувеличавам, можех да си представя, че беше влюбена в мене или най-малко бях я намерил напълно готова да ми хареса. Въпреки това можах да устоя на силата на нейните прелести, дори вече бях престанал да се опасявам изобщо от тяхното въздействие. Навикът да я виждам постоянно явно беше премахнал всякакви любовни чувства, като изглеждаше, че пълно господство имат само приятелството и благодарността, защото трябва да призная, че очарователното дете се беше грижило за мен най-внимателно и старателно. Цели нощи бе прекарала в едно кресло до леглото ми, беше се отнасяла с мен като майка и не беше ми дала никакъв повод за оплакване.

Не я бях целувал, не си позволих да се съблека в нейно присъствие, а тя, с изключение на онзи първи път, беше влизала в стаята ми винаги прилично облечена. Въпреки това знаех, че бях водил борба със себе си и бях горд от моята победа. Само едно не ми харесваше. Бях убеден, че нито М.М., нито Ч.Ч. биха повярвали, че това е възможно, а дори и самата Лаура, на която дъщеря й сигурно бе разправила всичко, не би повярвала, макар че от добрина би се престорила, че вярва.

Влязох у господин Де Брагадино точно в момента, когато се поднасяше супата. Той ме посрещна с радостен вик и се разсмя, че предчувствието му, че съм щял да го изненадам именно по този начин, се било изпълнило. Освен двамата ми други приятели, на масата бяха още Дьо ла Хей, Бавоа и лекарят Ригелини.

— Как? Без палто? — ме попита господин Дандоло.

— Да. Излязох с домино и не се сетих да взема от предпазливост палто.

Всички се изсмяха, но не им обърнах внимание и седнах. Никой не ме запита къде съм бил, защото, разбира се, само аз можех да говоря за това. Единствено господин Дьо ла Хей, който се пукаше от любопитство, не можа да се стърпи да направи някои намеци.

— Вие сте толкова отслабнал — каза ми той, — че лошите езици биха си помислили нещо лошо.

— Надявам се, че няма да се каже, че съм прекарал времето си при йезуитите.

— Вие сте хаплив. Може би ще се каже, че сте прекарали цялото време в болнична стая и сте се посветили на бога Меркур.

— Успокойте се, скъпи господине. За да не се изложа на една толкова смела присъда, ще замина отново още тази вечер.

— О, твърдо съм убеден, че няма да направите това.

— Вярвайте ми, господин Дьо ла Хей — отговорих подигравателно, — ценя твърде много вашето мнение, за да се съобразявам с него.

Когато моите приятели забелязаха, че вземам работата сериозно, те му се скараха и той се смути.

Ригелини беше близък приятел на посланика Мърей. Той ми каза любезно, че е нетърпелив да съобщи на последния, че съм възкръснал от мъртвите и че мълвата, разпространена за мен, е лъжлива. Отговорих му:

— Ние ще отидем при него, ще вечеряме там, а след яденето ще отпътувам.

И тъй като видях, че Брагадино и приятелите му се обезпокоиха, обещах им, че на деня на Св. Марко, 25 април, ще се храня пак с тях.

Когато Мърей ме видя, се хвърли на врата ми и ме целуна като истински немец. Представи ме на жена си и последната много учтиво ме покани на вечеря. Мърей ми разказа множество лъжливи истории, които се разпространявали относно моето изчезване и между другото ме запита дали съм чел един малък роман от абат Киари, издаден към края на карнавала. Понеже не познавах книгата, той ми я подари. Увери ме, че ще я намеря забавна и имаше право. Това беше една сатира против партията на Цорзи. На мен мизерният абат беше определил в нея нищожна роля. Поставих романа в джоба си и го прочетох едва по-късно. След вечерята, която мина много приятно, взех гондола за преминаване и се върнах в Мурано.

Беше среднощ и много тъмно, така не забелязах, че гондолата е недостатъчно покрита и изобщо в много лошо състояние. Когато се качвах, ръмеше студен ситен дъжд и понеже дъждът се все повече усилваше, скоро съвсем се намокрих. Но нещастието не беше голямо, защото не бях далеч от къщичката си. Изкачих пипнешком стълбата и почуках на вратата на преддверието. Тонина не ме очакваше вече и си беше легнала.

Събудена от чукането ми, в уплахата си тя дойде по риза и без свещ, за да ми отвори. Тъй като носех свещ, й казах да донесе огниво. Това тя извърши веднага, но със скромен и мил глас ми обърна внимание, че не била облечена.

— Щом си покрита — казах аз, — това няма значение.

Тя не отговори нищо и запали една свещ, но когато ме видя съвсем измокрен, се разсмя.

— Не се нуждая от нищо друго, мило дете, освен да изсушим косата ми — й казах.

Тя взе пудрата и с кичура в ръка, започна своята работа. Но ризата й беше доста къса и горе много широко изрязана. Малко по-късно съжалих, че не съм й оставил време да се облече. Чувствувах, че съм загубен, още повече че двете й ръце бяха заети и тя не можеше да придържа ризата си, за да прикрие от погледа ми две изпъкнали ябълки, които бяха по-съблазнителни от тези на Хесперидите. Какво можех да направя, за да не ги гледам? Да затворя очите си? Пфуй! Отдадох се на природата и насладих погледа си с такава алчност, че бедната Тонина съвсем се изчерви.

— Знаеш ли какво? — й казах. — Захапи горната ивица на ризата си. Тогава няма да виждам нищо.

Но сега стана по-лошо. Бях налял масло в огъня. Тъй като ризата беше много къса, видях двете колони на нейните крака, почти и фризът. Без да искам, издадох вик на изненада и наслада. Тонина вече не знаеше какво да направи, за да прикрие от погледа ми всичките си прелести. Тя легна на софата, но аз, обзет от любовен огън, стоях пред нея. Не можех да дойда до никакво решение.

— Е? — каза тя най-после. — Трябва ли да изляза, за да се облека и тогава да свърша фризирането ви?

— Не, седни на коленете ми и завържи очите ми.

Тя изпълни послушно заповедта ми, но огънят бе вече запален. Не можех повече. Взех я в обятията си, без да мисля повече да играем на сляпа баба, сложих я в леглото си и я покрих с целувки. Когато, й се заклех, че ще я обичам вечно, тя отвори обятията си по начин, който ми доказваше, че е копняла отдавна за този момент.

Откъснах розата и естествено намерих я както винаги много по-хубава, отколкото всички други, които бях скъсвал, от както обработвах плодовитите полета на любовта.

При събуждането си бях толкова влюбен в Тонина, както вярвах, че никога не съм бил влюбен в друга жена. Тя беше станала, без да ме събуди. Щом ме чу, влезе. Смъмрих я нежно, че не е чакала за сутринния поздрав от мен. Без да ми отговори, тя ми даде писмо от М.М. Взех го, благодарих й, но оставих писмото настрана, прегърнах я и я притеглих до себе си.

— Как? Какво чудо! — извика Тонина. — Как? Не бързате да прочетете писмото? Непостоянен мъж! Защо не остави да те излекувам още преди шест седмици? Колко съм щастлива! О, прекрасен дъжд! Не ти правя никакъв упрек, любимо съкровище, само ме обичай както обичаш тази, която ти пише всеки ден, и аз ще бъда доволна.

— Знаеш ли коя е тя?

— Една пансионерка, красива като ангел, но тя е в манастира, а аз съм тук. Ти си моят повелител и ще бъдеш такъв, докато желаеш.

Бях много доволен, че тя се заблуждаваше и й се заклех, че ще я обичам вечно. Тъй като по време на разговора ни се беше измъкнала от леглото, я помолих да легне пак. Но тя ми каза, че напротив, и аз трябва да стана, за да получа добър апетит, тъй като ще ми поднесе вкусно ястие, приготвено по венециански начин.

— Кой го е приготвил? — попитах аз.

— Аз! През петте часа, откакто съм станала, вложих цялото си готварско умение.

— Та колко е часът?

— Минава един.

Момичето ме заинтересува, изненада ме. Това не беше вече моята вчерашна боязлива Тонина! Лицето й имаше тържествуващ израз, който се придава от щастието, и онова сияние от задоволство, което една щастлива любов отпечатва върху лицето на една млада красавица. Не разбирах как не съм оценил нейните прелести още първия път, когато я видях при майка й. Но тогава бях твърде много влюбен в Ч.Ч., мъката ми беше много голяма, а и Тонина не беше още толкова развита.

Намерих писмото на М.М. нежно, но не толкова интересно, колкото предния ден. Седнах веднага да отговоря и бях много изненадан, че тази задача за пръв път ми беше мъчителна. Но малкият излет до Венеция ми даде материал, за да изпълня с думи четири страници.

С моята прелестна Тонина имах отличен обяд. Съзирах в нея едновременно жена, любовница и домакиня и ми беше приятно да бъда щастлив на такава ниска цена. Останахме целия ден на масата, говорихме за нашата любов и я доказвахме взаимно чрез хиляди дребни комплименти. Няма по-изобилен и по-приятен материал за разговор, когато говорещите са едновременно съдия и страна. С очарователна откровеност тя ми каза, че знаела добре, че не би могла да ме накара да се влюбя в нея, защото съм обичал вече друга, затова се е надявала да ме спечели само чрез някаква изненада. Разбрала веднага, че този момент е дошъл, когато съм й казал, че няма нужда да се облича, за да се запали свещта.

— Досега — завърши тя, — казвах на майка си чистата истина, а тя не ми вярваше. Отсега нататък няма да й казвам нищо.

Тонина имаше природен ум, но не знаеше нито да чете, нито да пише. Радваше се, че е станала богата, защото се считаше за такава, без някой в Мурано да може да каже нещо лошо за нейната чест. Прекарах с прелестното дете двадесет и два дни и смятам тези три седмици и до днес за едни от най-щастливите в моя живот. Това именно прави старостта ми тъй ужасна, че с жадуващото си сърце нямам вече нужната сила да изживея поне един от тези дни, които дължа на онова възхитително момиче.

Към края на април видях М.М. при решетката за разговори. Беше отслабнала и много променена, но вън от опасност. Благодарение на ласкателствата и нежното съчувствие, което проявих към нея при тази среща, съумях да се държа така, че тя не беше в състояние да забележи промяната, която новата любов беше причинила в мен. Всеки лесно ще повярва, че не бях толкова непредпазлив да я оставя да забележи, че съм се отказал от плана за бягство, на който тя разчиташе повече отвсякога. Изпитвах голям страх да не припадне, ако й отнема тази надежда. Задържах квартирата си, която не ми струваше скъпо. Понеже посещавах М.М. всяка седмица по два пъти, то тези два дни спях в Мурано и се отдавах с моята Тонина на радостите на любовта.

В деня на Свети Марко обядвах, както бях обещал, при моите трима приятели, а след това отидох с доктор Ригелини в стаята за разговори в манастира Де ла Вержини, където една девица даваше обет за калугерка. Девическият манастир е под личната съдебна власт на дожа, комуто калугерките дават титлата Светлейши баща. Последните принадлежат към първите венециански семейства.

Когато похвалих на доктор Ригелини майка М. Е., която беше извънредно хубава, той ми прошепна, че бих могъл да я имам за пари, ако съм любопитен. Исканата цена беше сто цехини за нея и десет за посредника. Той ме увери, че Мърей я е имал и може да я има, когато поиска. Когато видя, че съм изненадан каза, че във Венеция изобщо няма калугерка, която да не може да се притежава с пари, ако човек знае как да постъпи.

— Мърей има смелостта да похарчи петстотин цехини, за да има една изключително красива калугерка от Мурано. Тогава тя се издържаше от френския посланик.

Макар че страстта ми към М.М. беше поугаснала, все пак почувствувах сърцето си стиснато като от желязна ръка. С голямо усилие на волята издържах да изглеждам равнодушен. Въпреки това не се усъмних нито за момент. Бях убеден, че се касае за отвратителна клевета. Но въпросът ме засягаше твърде отблизо, за да не положа всички усилия да го изясня.

Затова отговорих на Ригелини с най-спокоен вид, че е твърде възможно да може да се притежава тази или онази калугерка срещу пари. Но това се случва рядко, тъй като излизането из манастира е много трудно.

— А що се отнася до известната с основание поради своята красота калугерка М.М. от манастира в Мурано, то не само не вярвам, че Мърей някога я е имал, но съм убеден, че тя никога не е била издържана от господин Де Берни. Ако френският посланик я е познавал, то той се е срещал с нея само при решетката за разговори, а какво може да се направи там, наистина не зная.

Ригелини беше умен и почтен човек. Отговори ми с хладен тон, че английският посланик е честен човек, а той е чул това от самия него.

— Ако Мърей не беше ми поверил работата при условие да я пазя в тайна, то бих го помолил сам да потвърди. Ще ви бъда задължен, ако той не узнае никога, че съм говорил с вас за това.

— Можете да разчитате на мълчанието ми.

Същата вечер се храних с Ригелини в дома на Мърей. Историята ми тежеше на сърцето и понеже имах пред себе си двамата души, от които можех да получа желаните осветления, започнах да хваля въодушевено хубавата М. Е., която съм видял в девическия манастир.

Посланикът подзе веднага темата и каза:

— Между нас казано — вие бихте могли да си набавите насладата от нейните прелести, ако искате да пожертвувате известна сума, която, впрочем, не е много висока, но човек трябва да е посветен.

— Вероятно са ви разказали нещо?

— Не, доставиха ми се доказателства и работата беше по-малко трудна, отколкото мислите.

— Ако са ви доставени доказателствата, то ви правя комплимент и не се съмнявам повече. Завиждам на щастието ви, тъй като не вярвам, че във венецианските манастири би се намерила втора такава съвършена красота.

— Лъжете се. Майка М.М. от манастира при Мурано е положително по-хубава.

— Чух да се говори за нея и веднаж я видях, но вярвам, че е невъзможно да се притежава с пари.

— А аз вярвам, че да! — каза той с усмивка. — А когато вярвам в нещо, то е сигурно.

— Вие ме изненадвате. Въпреки това, бих се хванал на бас, че са ви излъгали.

— Ще загубите баса. Вие сте я видели наистина само веднъж, но бихте ли я познали отново по портрета й?

— Разбира се! Нейното лице ми направи силно впечатление.

— Почакайте!

Той стана, излезе и се върна след минута с една кутия, в която се намираха осем или десет миниатюрни портрета. Всичките бяха бюстове с еднаква изработка: разплетени коси и разголени гърди.

— Това са все забележителни хубавици — казах му аз, — безсъмнено опознали сте ги отблизо.

— Вярно, ако познаете някоя от тях, ще пазите тайна.

— Разбира се. Тези три познавам. Тази прилича на М.М., но признайте, че може би са ви излъгали, било когато сте я имали само в манастира или когато лично сте я взели, защото има жени, които си приличат.

— Та как може да са ме излъгали? Притежавах я тук, в моето казино, в нейното монашеско облекло и прекарах цяла нощ с нея. Предадох й лично една кесия, съдържаща петстотин цехини. Доблестният сводник получи петдесет.

— Мисля, че след като сте я видели тук, вие сте я посещавали в стаята за разговори.

— Не, никога. Тя се опасяваше, да не би да узнае нейният официален любовник. Както ви е добре известно, това беше френският посланик.

— Но тя го приемаше само при решетката за разговори.

— Тя отиваше при него в светско облекло толкова често, колкото той желаеше. Това зная от същия човек, който ми я доведе.

— Много пъти ли е идвала при вас?

— Само веднъж. Това ми е достатъчно. Но за сто цехини мога да я имам, когато поискам.

— Всичко това изглежда като вярно, но бих искал да се басирам на петстотин цехини, че са ви измамили.

— След три дни ще ви дам отговор.

Повтарям още веднъж, че не се съмнявах нито за момент, че цялата история е голяма изненада, но аз трябваше да бъда сигурен за това, тъй като изтръпвах само при мисълта, че все пак би могла да бъде вярна. Това би било едно прегрешение, което би ме освободило от множество задължения, но вътрешно бях напълно убеден в нейната невинност. Ако тя наистина се окажеше виновна, което все пак не беше изключено, то бих загубил с удоволствие петстотинте цехини. Тази цена нямаше да бъде много висока, за да се обогати моето познание за хората чрез едно такова ужасно откритие.

Измъчваше ме отвратително безпокойство, което е, може би най-лошото терзание за душата. Ако доблестният англичанин е станал жертва на някаква мистификация или по-точно на някаква измама, то честта на М.М. изискваше задължително да го извадя от заблудата му, без да я изложа. Бях твърдо решен на това и щастието ми помогна.

Три или четири дни по-късно Мърей казал на доктора, че иска да ме види. Отидохме при него и той ме посрещна с думите:

— Работата е наред. Сигурен съм, че за сто цехини ще получа хубавата калугерка.

— Добре, значи се басираме за петстотин цехини!

— Не, не за петстотин, драги ми! Бих се срамувал да ви взема петстотин цехини чрез такъв абсолютно сигурен бас, но стоте, които тя ще ми струва, бих взел с удоволствие. Спечеля ли, то насладата ми ще платите вие. Загубя ли, няма да й дам нищо.

— Кога ще се разреши загадката?

— Моят Меркурий ми каза, че трябва да почакаме един ден, докато настане маскарадна свобода. Сега трябва да се обмисли как да направим, за да получим и двамата необходимото уверение, защото в противен случай някой от нас няма да се счита за задължен да плати баса. Но за да получим и двамата това доказателство, ми изглежда доста трудно, защото, ако наистина притежавам М.М., би било против моята чест, ако тя се усъмни, че съм издал тайната й.

— Не, това би било наистина непростима подлост. Имам следния план, който може да задоволи и двама ни, защото след неговото провеждане всеки от нас, независимо дали е спечелил или загубил, ще бъде убеден, че всичко е било редовно. Веднага щом сте в притежание на истинската или лъжлива калугерка, вие ще я напуснете под някакъв предлог и ще се срещнете с мен на някое предварително уговорено място. Ще отидем заедно в манастира и аз ще кажа да повикат М.М. Щом я видите и говорите с нея, вие ще се убедите, че тази, която сте напуснали във вашата къща, е една измамница.

— Разбира се, тогава ще бъда напълно убеден и ще платя баса с най-голямо удоволствие.

— В същото мога и аз да ви уверя. Ще наредя да повикат М.М. в стаята за разговори. Ако сестрата прислужница ни каже, че е болна или заета, то ще си отидем и вие печелите. Вие ще отидете да вечеряте с вашата хубавица, а аз ще отида другаде.

— Отлично, но понеже срещата може да стане само нощно време, то възможно е вратарката да ви отговори, че по такова време не може да се извика някоя от сестрите.

— В такъв случай пак аз губя.

— Значи, вие сте сигурен, че тя ще дойде, ако е в манастира?

— Това е моя работа. Повтарям ви, че ако не ви се даде възможност да говорите с нея, ще се обявя за победен и губя стоте цехини, а даже и хиляда, ако искате.

— Уговорено е ясно и недвусмислено, мили приятелю, и ви благодаря предварително.

— Моля ви само за едно. Бъдете съвсем точни и нека часът да не бъде много неподходящ за един манастир.

— Например един час преди залез-слънце, добре ли е?

— Отлично.

— Ще се погрижа също и маската да остане на мястото, на което съм й определил среща даже и да е истинската М.М.

— Тя няма да чака дълго, дори ако й определите да дойде в едно казино, което аз имам в Мурано и където притежавам едно момиче, в което съм влюбен. Ще се погрижа това момиче да не е там в определения ден и ще ви дам ключа от казиното. Ще се погрижа даже да намерите там отлична студена вечеря.

— Превъзходно! Но трябва да мога да означа мястото на Меркурий.

— Имате право. Каня ви утре на вечеря, но всичко трябва да се пази в пълна тайна. Ще отидем в казиното с една гондола и след ядене ще напуснем къщата през вратата откъм улицата. По този начин ще научите как можете да стигнете по вода и по суша. На вашия посредник е необходимо да покажете само мястото за спиране на лодки и къщната врата. В деня, за който той ще ви обещае калугерката, ще получите ключа. В къщата ще намерите само един стар човек, който живее в приземието. Той няма да ви забележи, нито при идването, нито при отиването. Моята малка няма нищо да види и няма да бъде видяна, и всичко ще се изпълни отлично. На това можете да разчитате.

Англичанинът беше много зарадван от всички тези разпоредби и ми каза:

— Започвам да считам баса за изгубен, но това няма значение. Ще се радвам толкова и на загубата, колкото на печалбата.

Уговорихме се за следния ден.

На другата сутрин отпътувах за Мурано, за да уведомя Тонина, че вечерта ще се храня при нея и че ще доведа двама приятели.

Но понеже нашият мил англичанин беше толкова голям приятел на Бакхуса, както и на любовта, то предадох на моята малка домакиня множество бутилки отлично вино. Тонина беше възхитена, че ще ги гощава и само ме попита, дали двамата ми приятели ще си отидат веднага след яденето.

— Да, мое съкровище.

При този отговор тя светна от удоволствие. Измъчваше я въпросът за десерта.

После отидох в манастира, където прекарах с М.М. един час в стаята за разговори. Виждах с удоволствие, че всеки ден тя ставаше все по-здрава и по-красива и й направих комплимент за това.

Вечерта моите двама приятели бяха точно на уговореното място, два часа след залез-слънце се отправихме към малкото казино.

Нашата импровизирана вечеря беше вкусна, а моята малка Тонина имаше едно миловидно държание, което ме възхити. Каква наслада беше за мен да видя Ригелини като омагьосан и посланика ням от удивление!

Когато бях влюбен, тонът ми не беше насърчителен за приятелите ми да ухажват предмета на моята любов, но бях много снизходителен и услужлив, когато времето беше вече намалило моя жар. Към среднощ се разделихме. Придружих Мърей до мястото, където трябваше да го чакам в решителния ден. След това си отидох отново вкъщи, за да отдам почитанията си на моята очарователна Тонина, които тя наистина заслужаваше. Тя говори с голямо възхищение за двамата ми приятели и постоянно изтъкваше изненадата си, че англичанинът напуснал къщата свеж и трезвен, макар че изпил сам шест бутилки от най-хубавото ми вино.

На Петдесетница при мен дойде Ригелини и каза, че английският посланик уговорил всичко с привидния Меркурий за М.М. за по следния ден.

Дадох му ключа от жилището си в Мурано и го помолих да каже на приятеля ни, че ще бъда точен.

Нетърпението ми причиняваше неприятно сърцебиене и аз прекарах двете нощи, без да мога да заспя, защото макар да бях сигурен, че М.М. ще се окаже невинна, все пак бях твърде неспокоен. Откъде идваше това неспокойствие? Очевидно само от моето нетърпение да видя, че посланикът е заблуден. В неговите очи М.М. сигурно изглеждаше като някаква проститутка. Едва когато той ще е принуден да признае, че е излъган от измамници, честта на калугерката ще бъде напълно възстановена.

Мърей беше също нетърпелив като мен, с тази разлика, че намираше приключението много комично и се смееше от сърце, докато в моите очи то беше ужасно трагично и ме караше да треперя от възмущение.

Във вторник сутринта отидох в Мурано и казах на Тонина да приготви в стаята ми студена вечеря, за която й дадох меню.

Освен това й заповядах вечерта да отиде в стаята на стария домопритежател и да излезе оттам едва когато си отидат лицата, които ще използуват моето жилище. Тя обеща да изпълни всичко точно и не си позволи нито един въпрос.

След това отидох в стаята за разговори в манастира и казах да повикат М.М. Тя не очакваше посещението ми и ме попита, защо не съм взел участие в отпътуването на Бученторо. Последното беше същият ден, тъй като времето беше благоприятно. Не си спомням вече какво й отговорих, но още си спомням, че тя намери думите ми несвързани. Най-после дойдох до важната точка и й казах, че трябва да я помоля за една услуга, от която зависи душевното ми спокойствие, но тя трябва да изпълни молбата ми сляпо и без да задава какъв да е въпрос.

— Заповядай, сърце мое, бъди уверен, че доколкото зависи от мен, няма нищо да ти откажа.

— Тази вечер, един час след залез-слънце, ще дойда и ще кажа да те повикат на тази решетка. Моля, ела! С мен ще бъде един друг господин. Моля те да му отправиш няколко учтиви думи. След това ще си отидеш. Сега трябва да намерим още някакъв претекст, за да оправдаем неподходящия час.

— Ще изпълня желанието ти, но ти нямаш представа с колко трудности е свързано това в нашия манастир, защото след залез-слънце стаите за разговори се заключват и ключовете се намират в игуменката. Но понеже се касае само за пет минути, ще кажа на игуменката, че чакам писмо от моя брат, което може да ми се предаде само тази вечер. Ще ми предадеш едно писмо, за да може калугерката, която ще ме придружи, да засвидетелствува, че не съм излъгала.

— Значи, няма да дойдеш сама?

— Не, за това не смея да помоля.

— Добре, но нареди така, че да имаш за придружителка късогледа старица.

— Ще поставя свещника в задната част на стаята.

— Не, ангел мой, много те моля, не прави това. Напротив, ти трябва така да го поставиш, че да можеш да бъдеш видяна съвършено ясно.

— Това е странно, но ти обещах сляпо подчинение и затова ще дойда с два свещника. Смея ли да се надявам, че при следващата ни среща ще разрешиш загадката.

— Най-късно утре ще научиш всичко с всички подробности.

— От любопитство няма да мога да спя.

— Не, сърце мое, спи спокойно и бъди сигурна, че ще ти бъда благодарен.

Читателят вероятно вярва, че след този разговор сърцето ми трябва да се е успокоило. Но нищо подобно! Когато се връщах към Венеция, измъчваше ме страхът да не би Мърей да ми каже вечерта, че неговият Меркурий му е съобщил, че калугерката е била принудена да отложи срещата. Ако стане това, то не бих подозрял точно М.М., но посланикът би могъл да помисли, че работата е осуетена по мой почин.

Със сигурност, тогава не бих го завел в стаята за разговори, а бих отишъл тъжен сам.

Така прекарах мъчително целия ден, който ми се стори безкрайно дълъг. Вечерта поставих едно писмо в джоба си и се отправих за уговореното място, където трябваше да чакам посланика. За щастие, Мърей също беше много точен.

— Дойде ли калугерката? — извиках аз, щом го видях.

— Да, мили приятелю. Ако желаете, да отидем в стаята за разговори, но ще видите, че ще ви се каже, че тя е болна или заета. Ако искате, можете още да се откажете от баса.

— За бога, не! Държа извънредно много на тези сто дукати! Напред!

Позвънихме на вратата. Казах да повикат М.М. и ключарката ми възвърна живота, като ми каза, че ме чакат. Влязох с моя мил англичанин в стаята за разговори, която намерих осветена от четири свещи. Когато си спомням за тези моменти, животът ми става приятен! От това разпореждане се убедих не само в невинността на моята благородна и чистосърдечна възлюбена, но се възхитих от нейната проницателна мъдрост. Мърей беше станал сериозен и вече не се усмихваше.

Сияеща от миловидност и красота, М.М. влезе. Придружаваше я една сестра прислужница и двете носеха по един свещник. На отличен френски език тя ми отправи един ласкателен комплимент. Подадох й писмото. Тя разгледа надписа и печата и го сложи в джоба си, като ми благодари и каза, че ще отговори веднага. След това се обърна към моя придружител.

— Може би съм виновна, господине, че сте пропуснали първото действие от операта.

— Честта да ви видя за момент, мадам, струва повече от всички опери на света.

— Струва ми се, че сте англичанин?

— Да, мадам.

— Английската нация днес е първата в света, защото е свободна и мощна. Господа, аз съм ваша покорна слугиня.

Никога не бях виждал М.М. тъй красива, както в този момент. Напуснах стаята за разговори, горящ от любов. Изпълваше ме една радост от съвсем нов вид, каквато дотогава не бях познавал. Забързах с големи крачки към моето казино, без да се грижа за министър резидента, който нямаше защо да бърза, за да ме следва. Пред вратата го почаках.

— Е — казах аз — сега убеден ли сте, че сте бил измамен?

— Само спокойствие! Ще имаме достатъчно време да говорим за това. Елате горе!

— Да дойда горе?

— Моля ви за това.

— Та какво да правя четири часа със съществото, което ме чака горе?

— Да си направим шега с нея.

— По-добре, изхвърлете я!

— Не, нейният сводник трябва да дойде рано сутринта в два часа, за да я вземе. Тя ще го предупреди и той ще избегне справедливото ми отмъщение. Да изхвърлим двамата през прозореца.

— Въздържайте се! Честта на М.М. изисква тази история да не става известна. Добре, да отидем горе. Ще се пошегуваме. Любопитен съм да видя мръсницата.

Мърей влезе пръв. Когато ме видя, момичето постави кърпа на лицето си и каза на посланика, че постъпката му е недостойна. Мърей не отговори. Тя не беше толкова висока като М.М. и се беше изразила на лош френски.

Палтото и маската й лежаха върху леглото. Освен това беше облечена като калугерка. Понеже държах много да видя лицето й, помолих я любезно да ми го покаже.

— Не ви познавам — ми каза тя. — Кой сте вие.

— Вие сте в моята къща и не знаете кой съм?

— Във вашата къща съм, защото ме измамиха. Не вярвах, че имам работа с мошеник!

При тези думи Мърей й заповяда да мълчи, като я нарече с титлата на нейната достойна професия. Жената стана и поиска да вземе палтото си, като каза, че иска да си отиде. Но Мърей я блъсна назад и й обясни, че трябва да почака, докато дойде благородният й сводник. Той я посъветва да не вдига шум, освен ако няма желание да отиде в затвора.

— Аз в затвора!

При тези думи тя посегна към цепнатината на роклята си, но хванах бързо едната й ръка, а Мърей другата. Поставихме я върху един стол и й отнехме пистолетите, които тя имаше в джобовете си.

Мърей разкъса отпред светата й одежда и измъкна един дълъг осем цола меч. Фалшивата калугерка плачеше отчаяно.

— Искаш ли — попита посланикът — да мълчиш и да се държиш спокойно, докато дойде Капучефало или искаш да отидеш веднага в затвора?

— А щом той дойде?

— Тогава обещавам да те пусна да си отидеш.

— С него?

— Може би.

— Добре, ще бъда спокойна.

— Имаш ли още оръжия?

На този въпрос жената отговори, като съблече роклята си и долната си фуста. Ако я бяхме оставили, тя би се привела в състоянието, както е създадена от природата — безсъмнено, с надеждата да постигне чрез нашата животинска чувственост онова, което не можеше да очаква от нашия разум.

Бях извънредно учуден, когато видях, че тя имаше съвсем малка прилика с М.М. Казах това на посланика и той се съгласи, но аз пък от своя страна трябваше да се съглася с него, че при неговото предубеждение грешката му беше обяснима и че мнозина други също биха могли да се заблудят на негово място. Желанието да се притежава калугерка, която по призвание и чрез тържествен обет, независимо дали последният е доброволен или принудителен, се е отказала от радостите на този свят и особено от плътското общуване с другия пол — това желание към забранения плод възбужда и човек не се замисля много.