Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (3)

Глава втора

Моята баба ме дава на пансион у доктор Гоци. Първото ми нежно запознанство.

Щом останах сам със славонката, тя ме заведе на тавана и ми показа леглото, на което трябваше да спя, близо до четири други легла. Три от тях бяха на три момчета на моята възраст, които в този момент бяха на училище. Четвъртото бе на слугинята, която имаше задължението да следи да не се отдадем на обикновено срещаните ученически извращения. След това слязохме долу и тя ме заведе в градината, където ме остави да се разхождам до обяд.

Не бях нито щастлив, нито нещастен — не казах нито дума. Не чувствувах нищо — нито страх, нито надежда, нито любопитство, не бях нито радостен, нито тъжен. Дразнеше ме само лицето на хазайката. Беше ми противно. Макар да нямах понятие за красота или грозота, всичко в нея ме отблъскваше: лицето, изразът, тонът, говорът й. Нейните мъжки черти ме смущаваха всеки път, когато я погледнех, за да чуя какво ми казва. Тя бе едра и набита като войник, имаше жълтеникав цвят на кожата, черни коси, дълги, гъсти вежди и брадата й красяха няколко дълги косъма. За да допълня картината, ще кажа още, че нейните отвратителни сбръчкани полуоткрити гърди висяха до средата на удължената й горна част на тялото. Беше около 50-годишна. Слугинята беше също едра, дебела селянка, наета за всякаква работа, а така наречената градина представляваше правоъгълник, тридесет на четиридесет стъпки, в който единственото приятно нещо беше зеленият цвят.

Към обяд пристигнаха тримата ми съквартиранти и веднага започнаха да ми разказват много неща, като да бяхме стари познати. Мислеха си, че имам предварителни познания, каквито всъщност не притежавах. Не им отговарях нищо, но те не се смущаваха от това и накрая ме принудиха да взема участие в невинните им удоволствия: надбягване, носене на гръб и замерване. Аз с удоволствие се оставих да бъда посвещаван във всички тези чудеса, докато ни повикаха на обяд. Седнах на масата, но като видях пред себе си дървена лъжица, отблъснах я с отвращение и си поисках моите сребърни прибори, който много обичах, защото ми бяха подарени от добрата ми баба. Слугинята отговори, че хазайката искала всички да сме на равна нога и аз трябвало да се подчиня на волята й. Така и сторих, макар с неудоволствие. Започнах като другите да греба супата от паницата, без да се оплаквам от бързината, с която другарите ми ядяха, но не и без учудване, че това им е позволено.

След отвратителната супа получихме по една малка порция сушена риба, после по една ябълка и с това обедът приключи — бе време на пости. На масата нямаше никакви чаши или бокали, та пиехме всички от една глинена кана някакво неприятно питие, наречено граспия, което се приготовлявало от варени гроздови зърна без семките. Следващите дни пиех само чиста вода. Яденето ме озадачи — не знаех дали ми е позволено да кажа, че не го харесвам.

След обяда слугинята ме заведе в училището при един млад свещеник на име доктор Гоци; славонката беше уговорила да му плаща за обучението по четиридесет солди на месец — една единадесета от цехина.

Понеже най-напред трябваше да се науча да пиша, ме сложиха да седна при пет-шестгодишни деца, които веднага започнаха да ми се надсмиват.

След връщането ми в пансиона получих вечеря, която беше още по-лоша от обяда. Бях изненадан, че не ми се позволява да се оплача. Сложиха ме в леглото, където поради безпокойството от трите известни вида паразити не можах да затворя очи. Освен това плъховете, които топуркаха навсякъде и се качваха дори по леглото ми, ме уплашиха до такава степен, че кръвта ми замръзна в жилите. През тази нощ разбрах за пръв път какво значи нещастие и се научих да го понасям търпеливо.

Хапането на паразитите намаляваше страха от плъховете и това раздвояване на моето страдание беше добре дошло за душата ми. Слугинята остана напълно глуха за моите стенания.

Щом започна да се развиделява, аз напуснах мъчителния си одър и след като се оплаках на слугинята за всички претърпени страдания, й поисках нова риза, понеже моята беше направо гнусна за гледане. Тя обаче ми отговори, че ризата се сменя само в неделя, и ми се изсмя, когато я заплаших, че ще се оплача на хазайката.

За пръв път през живота си плаках от яд и мъка, като чух другарите си да ми се подиграват — нещастниците, та те се намираха в същото окаяно положение като мен, но бяха вече привикнали! С това въпросът се изчерпа.

Убит от скръб, спах в училището през целия преди обяд. Само за да ме осмее, един от другарите ми каза на доктор Гоци причината за това. Но младият свещеник, когото без съмнение Провидението бе избрало за мен, ме повика в кабинета си. След като чу всичко и се убеди със собствените си очи в истинността на моите думи, той остана потресен, като видя отоците, с които бе покрита невинната ми кожа. Тогава бързо наметна пелерината си, заведе ме в пансиона и показа на хазайката-чудовище ужасния ми вид. Тя се престори на учудена и хвърли цялата вина върху слугинята. И все пак той я принуди да се подчини на настоятелното му изискване да му покаже леглото ми. Аз бях не по-малко учуден от него, като видях колко мръсни са били чаршафите, в които съм прекарал ужасната нощ. Проклетата жена продължи да хвърля вината все върху слугинята и заяви, че ще я изпъди, но в същия момент слугинята влезе и дочула разговора, възмутено отхвърли упреците, като й каза право в лицето, че тя самата е виновна за това. След като откри леглата и на другите момчета, ние можахме да се убедим, че и те не са по-добри от моето. Ядосана, господарката й удари плесница, но и слугинята не искаше да й остане длъжна и й върна плесницата, след което побягна. Докторът ме остави и си отиде, като каза, че няма да ме допусне отново в училището, докато не стана толкова чист, колкото са и другите ученици. Сега пък трябваше да понеса ужасните укори на хазайката, които се превърнаха в заплаха, че ще ме изхвърли от къщата, ако й причиня още веднъж подобно безпокойство.

Не разбирах вече нищо. Все още бях невеж и чист като новородено дете, познавах само къщата, в която бях роден и отрасъл и в която цареше безупречна чистота и голямо изобилие. Изведнъж се видях малтретиран, обруган, въпреки че бях убеден, че съм напълно невинен. Най-сетне фурията ми хвърли чиста риза на главата, а час по-късно видях и нова слугиня да поставя чисти чаршафи на леглата, след което обядвахме.

Моят учител изглеждаше особено разположен да ме обучава. Той ми посочи място на същата маса, на която седеше самият той и аз, за да му покажа, че ценя това отличие, напрегнах всичките си усилия да науча нещо. След месец само аз вече пишех така добре, че преминахме към граматиката.

Новият живот, който водех, постоянния глад, който ме мъчеше, и без съмнение най-вече самият въздух на Падуа ми създадоха здраве, каквото по-рано не познавах. Но тъкмо това здраве правеше глада, който бях принуден да търпя, още по-свиреп. Той бе станал просто нетърпим. Растях неимоверно бързо, всяка нощ спях по девет часа здрав сън, който не смущаваха никакви други сънища, освен този, че седях на маса, отрупана с богати ястия и задоволявам ужасния си глад. Но и всяка сутрин разбирах колко неприятни могат да бъдат такива лъстящи сънища. Разкъсващият глад вероятно скоро би ме изтощил напълно, ако не бях започнал да си присвоявам и изяждам всичко годно за ядене, което намеря, и съм уверен, че никой няма да ме види.

Нуждата научава човека. Бях забелязал в един кухненски долап около петдесет пушени херинги. Изядох ги всичките една по една, а така също и всички салами, които висяха над огнището. За да мога да върша това незабелязано, ставах нощем и се разхождах на пръсти из къщата. Изяждах още топли всички прясно снесени яйца, които набирах в полозите — за мене те бяха просто деликатес. Правех дори грабителски походи в кухнята на моя учител, за да намеря нещо за ядене.

Славонката беше в отчаяние, че не може да открие крадеца и изпъждаше слугите една след друга. Въпреки всичко, бях слаб като скелет, понеже невинаги намирах удобен момент за плячкосване.

За четири или пет месеца постигнах такъв напредък в учението, че докторът ме направи десетник в училището. Аз преглеждах работите на моите тридесет съученици, поправях грешките им и ги докладвах на учителя за похвала или укор. Моята строгост не трая дълго, понеже мързеливците скоро откриха как да спечелят благоразположението ми. Когато техният латински гъмжеше от грешки, те спечелваха снизхождението ми с печени ребърца или пиленца, а често ми даваха дори и пари. Това събуди моята алчност или по-скоро моята лакомия; отсега нататък облагах с данък не само слабаците, но станах тирании и отказвах да предложа за похвала тези, които напълно я заслужаваха, щом не искаха да ми дават определения от мен подкуп. Моята несправедливост стана толкова непоносима, че те се оплакаха на учителя, който веднага ме отстрани, щом видя, че съм прекалил. След това отстраняване сигурно би ми тръгнало твърде зле, ако съдбата не бе турила скоро край на жестоките ми страдания.

Докторът, който ме обичаше, ме повика един ден в кабинета си и ме попита на четири очи дали съм готов да последвам съвета му и да направя опит да се освободя от пансиона на славонката и да се преместя при него. Бях възхитен от това предложение. Той ме накара да напиша три писма, които пратих на абата Гримани, на приятеля ни Бафо и на баба ми. Тъй като полугодието изтичаше и майка ми по това време не беше във Венеция, нямаше време за губене. В тези писма описах моите страдания и обясних, че скоро ще умра, ако не ме изтръгнат от ръцете на славонката и не ме дадат на моя учител, който е готов да ме вземе при себе си, но за това иска две цехини месечно.

Г-н Гримани не ми отговори, но ме наруга чрез своя приятел Отавиани, задето съм се оставил да ме подведат. Г-н Бафо обаче отиде при моята баба, която не можеше да пише, обсъдиха заедно въпроса и той ми писа, че до няколко дни ще бъда ощастливен. И наистина, след осем дни пристигна в Падуа, и то тъкмо в момента, когато седях на масата да обядвам с тази забележителна жена, която обичах до края на живота й. Тя влезе заедно с хазайката в стаята и щом я видях, аз се хвърлих на врата й и излях порой сълзи, в който тя смеси и своите. Когато след това седна и ме взе в скута си, почувствувах да се събужда отново смелостта ми и й изброих в присъствието на славонката всички мои страдания. След като й показах просяшката маса, на която ядяхме, аз я заведох при леглото си. Накрая я помолих да ме вземе със себе си на обяд, след като шест месеца бях гладувал и линял. Славонката не се противопостави. Тя каза само, че не може да прави повече за парите, които й дават. В това тя имаше известно право, но пък кой я караше от алчност да държи пансион, в който да мори от глад поверените й деца, нуждаещи се всъщност от питателна храна?

Баба ми потвърди съвсем спокойно, че ще ме вземе със себе си и й нареди да сложи всичките ми дрехи в куфара. Зарадван при вида на моите сребърни прибори, аз ги грабнах и сложих в джоба си. За пръв път почувствувах могъществото на задоволството, което кара този, който го изпитва, да прости и забрави всички сторени му злини.

Баба ми ме заведе в гостилницата, където живееше, и ние обядвахме заедно. Но тя не яде почти нищо от учудване пред моята лакомия. В това време дойде доктор Гоци, когото тя бе уведомила, и самата негова поява я предразположи. Той бе красив свещеник на двадесет и шест години, леко закръглен, с интелигентна и почтена външност. В четвърт час всичко бе уговорено. Добрата ми баба му предплати за една година двадесет и четири цехина за храна и взе квитанция за тях. След това обаче тя ме задържа три дни при себе си, за да ме облечал като абат и да ми поръча перука, понеже поради моята нечистоплътност се наложи да ми острижат косата.

След изтичането на тези три дни тя сама ме заведе у доктора, за да ме представи на майка му. Последна веднага й заръча да ми изпратят легло или да ми поръчат ново в Падуа. Докторът обаче се намеси и заяви, че аз ще спя с него в широкото му легло. Баба ми остана много благодарна за тази му добрина. След това ние съпроводихме до корабчето и тя се върна във Венеция.

Семейството на доктор Гоци се състоеше от неговата майка, която го гледаше с голямо уважение, понеже като проста селянка не се считаше достойна да има за син свещеник, при това доктор. Тя беше много грозна, стара и свадлива. Освен нея — неговият баща, който беше обущар, работеше по цял ден и не произнасяше нито дума, дори на масата. Той ставаше общителен само в празници, които прекарваше редовно с приятели в кръчмата. Оттам се връщаше в къщи посред нощ, пеейки романси от Торкуато Тасо и тъй пиян, че не можеше да се държи на краката си. В такова състояние добрият човек не искаше да легне в леглото си и ставаше груб, когато го принуждаваха да стори това. Той имаше само толкова ум и разум, колкото му даваше виното, защото, когато беше трезвен, не можеше да разреши дори най-незначителните семейни проблеми. Жена му твърдеше, че той никога не би се оженил за нея, ако от предпазливост не бяха го оставили да си подложи добре с винце, преди да влезе в църквата.

Доктор Годи имаше също една тринадесетгодишна сестра, Бетина. Тя беше хубава, весела и обичаше да чете романи. Баща й и майка й се караха непрекъснато с нея, понеже постоянно стоеше на прозореца, а докторът я закачаше за настървението й да чете. Момичето веднага ми хареса, без да зная защо. По-късно разпали в сърцето ми първите искри на една страст, която впоследствие стана господствуваща в мен през целия ми живот.

Шест месеца след моето настаняване в къщата докторът нямаше вече никакви ученици. Всички го напуснаха, тъй като аз бях станал единственият обект на неговото внимание. Това го доведе до решението да основе малко заведение, в което да приема млади ученици и на храна, но изминаха две години, за да се изпълни този план. През това време той ми преподаваше всичко, каквото знаеше. То не бе много, но все пак достатъчно, за да ме въведе във всички науки. Така той ме научи да свиря и на цигулка, едно изкуство, което използувах по-късно при различни обстоятелства, както читателят ще се увери по-нататък. Добрият доктор, който съвсем не беше философ, ме научи на логиката на перипатетиците и на космографията на старата Птолемеева система, при което аз се забавлявах, като го докарвах до отчаяние, задавайки му въпроси, на който не можеше да отговори. Между другото, неговият морал беше безукорен и в религиозно отношение той беше много строг, без да се преструва на набожен. И понеже за него всичко беше догма, не намираше и нищо трудно за разбиране. Според неговото мнение потопът някога е залял цялата земя. Преди тази катастрофа хората са били на по хиляда години и Бог е разговарял с тях. Ной е строил ковчега си цели сто години, а земята стои неподвижно в центъра на Всемира, който Бог е сътворил от нищото. Когато му повтарях и доказвах, че съществуването на нищо е безсмислица, той ме прекъсваше и ми казваше, че съм глупак.

Доктор Гоци обичаше доброто легло, своя половин литър вино и веселието в семеен кръг. И напротив, не обичаше остроумните хора, шегите, критиката, понеже тя лесно се обръщала в клевета, смееше се над глупостта на хората, които се занимават с четене на вестници, защото тези вестници — казваше той — лъжат и повтарят винаги едно и също. Казваше, че нищо не е по-отегчително от несигурността и проклинаше мисленето, защото от него произлизало съмнението.

Главната му страст беше проповядването. При това му помагаха лицето и ръцете, тъй като слушателите му бяха само от женски пол. Въпреки това той беше заклет враг на жените и никога не поглеждаше някоя в лицето, ако трябваше да й говори. Плътският грях беше според него най-тежък от всички, затова ужасно се ядосваше, когато му казвах, че тъкмо той би могъл да бъде най-малкият. Неговите проповеди бяха изпъстрени с цитати от гръцката литература, които обаче превеждаше на латински език. Когато един ден дръзнах да му кажа, че би трябвало да ги превежда на италиански, защото жените разбират толкова латински, колкото и гръцки, той така се разсърди, че никога вече не посмях да му говоря за това. Впрочем пред приятелите си той ме представяше за детето-чудо, понеже бях научил да чета гръцките автори съвсем сам, без ничия помощ, освен тази на граматиката.

През постите на 1736 г. майка ми писа на доктора, че скоро ще трябва да замине за Петербург и иска преди това да ме види, поради което го моли да ме заведе за три или четири дни във Венеция. Тази покана го накара да се замисли, тъй като не беше виждал Венеция, а и никога не бе попадал в добро общество. В същото време обаче той не искаше да се покаже като новак. След като се приготвихме за път, цялото семейство ни изпрати до корабчето.

Моята майка ни посрещна с най-голямо благоприличие, но тъй като бе все така хубава, както преди, учителят ми изпадна в голямо смущение. Той не смееше да вдигне поглед към лицето й, а трябваше да разговаря с нея. Майка ми забеляза това и реши при удобен случай да се пошегува с него. Самият аз привлякох вниманието на всички познати и роднини. Запомнили ме като едва ли не глупак, всички останаха силно учудени колко много съм се развил в краткото време от две години. Самият доктор изпитваше голямо задоволство, когато му приписваха цялата заслуга за моето превъплъщение.

Първото нещо, което майка ми не хареса, беше моята руса перука, която контрастираше рязко с мургавото ми лице и съвсем не подхождаше на черните ми вежди и очи. Докторът, когото тя запита защо не е наредил да се причесват моите собствени коси, отговори, че благодарение на перуката сестра му можела по-лесно да ме поддържа чист. Този наивен отговор предизвика всеобщ смях, който се удвои, когато на въпроса, дали сестра му е омъжена, аз взех думата и отговорех, че Бетина е най-хубавото момиче в целия квартал и е едва на четиринадесет години. А щом майка ми каза на доктора, че ще направи на сестра му един хубав подарък при условие, че ми прави прически, той й обеща да изпълни волята й. След това майка ми повика един перукер, който донесе подходяща за цвета на лицето ми перука.

Тъй като след обяда цялото общество, с изключение на доктора се нареди около игралните маси, аз потърсих братята си, които бяха в стаята при баба ми. Франческо ми показа архитектурни чертежи, които аз с доброжелателно изражение на лицето обявих за сносни. Джовани не ми показа нищо и аз реших, че е много незначителен. Останалите ми братя бяха още твърде малки.

На вечерята докторът, който седеше до майка ми се държа много несръчно. Той сигурно не би казал и думица, ако един присъствуващ английски учен не бе го заговорил на латински, а той, след като не разбра нищо, отговори скромно, че не знае английски. Това предизвика голямо веселие. Господин Бафо ни помогна в затруднението, като каза, че англичаните четат и произнасят латински като собствения си език. На това аз отговорих, че по този въпрос англичаните не са прави също тъй, както и ние не бихме били прави, ако изговаряхме техния език по правилата на латинския. Англичанинът намери забележката ми за много уместна и веднага написа едно известно старо двустишие, което ми даде да прочета:

Кажете, граматици, защо cunnus^[1] е от мъжки род

и защо mentula^[2] е от женски род?

След като го прочетох високо, аз извиках:

— Това е без съмнение истински латински!

— Ние разбираме това — се намеси майка ми, — но ти трябва да ни го преведеш.

— Не е достатъчно да се преведе — казах аз. — Това е въпрос, на който искам съответно да отговоря. И като помислих за миг, аз написах следния пентаметър:

Знай, че слугата получава името си от господаря.

Това беше моето първо литературно постижение и аз мога със задоволство да кажа, че именно този момент пося в душата ми семето на силното желание за литературна слава. Защото одобрителното ръкопляскане ме издигна на върха на щастието. Англичанинът остана силно учуден. Той каза, че такова нещо не е било постигнато никога досега от единадесетгодишно момче. След това ме прегърна няколко пъти и ми подари часовника си. Майка ми попита любопитно г-н Гримани какво значат стиховете. Но тъй като и абатът не бе разбрал повече от самата нея, г-н Бафо й го разтълкува тихичко на ухото. Изненадана, от моите познания, майка ми стана, донесе един златен часовник и го подари на моя учител. Сега пък той не знаеше как да се държи, за да изрази голямата си благодарност и от това сцената изглеждаше много смешна. За да му спести всички комплименти, майка ми му подаде страната си. Той трябваше просто да я целуне два пъти, което в доброто общество е нещо просто и незначително. Но бедният човек стоеше като на тръни и беше така смутен, че според мен по-скоро би умрял, отколкото да я целуне. Той отстъпи назад с наведена глава и до прибирането ни в стаята за нощувка всички го оставиха на мира.

Щом останахме сами в нашата стая, той изля сърцето си пред мен. Каза ми, че било много жалко, гдето не може да разкаже в Падуа нито двустишието, нито моя отговор.

— А защо не?

— Защото е мръсотия.

— Но възвишена.

— Хайде да си лягаме и да не говорим повече за това. Твоят отговор е странен, тъй като нито имаш необходимите познания, нито си се учил да пишеш стихове.

Но по това време аз вече имах известни познания по въпроса, макар и на теория, тъй като тайно бях прочел Мьорзиус и то тъкмо затова, че бяха ми забранили да го чета. Но учителят ми с право се учуди, че можех да съчинявам стихове, тъй като самият той, който ме беше учил на прозодия^[3], не бе в състояние да съчини дори един стих. (Никой не може да даде нещо, което сам не притежава) е поучението, което обаче не важи за духовната сфера.

Четири дни по-късно при нашето заминаване майка ми изпрати по мен пакет за Бетина, а абатът Гримани ми подари четири цехина, с които да си купя книги. Седмица след това майка ми отпътува за Петербург.

След като се върнахме в Падуа, моят учител в продължение на три-четири месеца споменаваше всеки ден и при всяка възможност моята майка. Бетина, която намери в пакета пет лакти черна лъскава коприна и дванадесет чифта ръкавици, изведнъж почувствува силна симпатия към мен и положи такива грижи за косата ми, че след шест месеца аз вече можех да сваля перуката си. Тя идваше при мен всеки ден да ме реши и понякога това ставаше преди още да съм станал от леглото. Казваше, че нямала време да ме чака да стана. Миеше ми лицето, врата и гърдите, даряваше ме с детски милувки, които считах за невинни и които ме караха да се укорявам, че ме възбуждат. Понеже бях с три години по-млад от нея, все ми се струваше, че тя, галейки ме, не си мисли нищо друго и се ядосвах, че аз пък мисля. Когато, седнала върху леглото, ми казваше, че съм напълнял и го доказваше с ръцете си, това ме възбуждаше много силно, но я оставях да продължава, защото се страхувах да не забележи възбудата ми. Когато ми казваше, че имам нежна кожа и ме гъделичкаше, аз се насилвах да се отдръпна. Тогава се ядосвах сам на себе си, загдето не се осмелявах да направя същото с нея, но същевременно се радвах, че тя не забелязва колко голямо желание имах да сторя това. Когато бях вече облечен, тя сладко ме целуваше и ме наричаше нейното мило дете, но колкото и голямо желание да имах да последвам примера й, все не се осмелявах да го направя. И все пак, когато след известно време Бетина се смееше над моята свенливост, аз започнах да се осмелявам да й връщам целувки, още по-пламенни от нейните, но спирах веднага, щом усетех в себе си желанието да отида по-далеч. Обръщах глава встрани, като че търсех нещо, и тя се отдалечаваше. Щом излизаше, аз изпадах в отчаяние, че не съм последвал естественото си влечение. Бях учуден, че Бетина, без да се възбужда, може да върши с мене всичко, каквото пожелае, докато аз с мъка се въздържах да не отида по-далеч и винаги си казвах, че следващия път ще постъпя другояче.

Към началото на есента докторът се сдоби с трима нови питомци. Единият от тях, петнадесетгодишен, изглежда, за по-малко от месец успя да се разбере, и то твърде добре с Бетина.

Това подозрение възбуди у мен ново чувство, за което нямах представа и чиято същност си обясних едва след много години. То не беше нито ревност, нито негодувание, а някакво благородно презрение, което не вярвах, че мога да потисна, защото Кордиани беше само един неук, недодялан и невъзпитан обикновен селянин и по никакъв начин не можеше да се сравни с мен. Той нямаше никакво друго предимство пред мен, освен това, че беше вече възмъжал. Не ми изглеждаше и толкова обаятелен, за да бъде предпочетен пред мен — моето събудено самочувствие ми подсказваше, че съм далеч по-добър от него. В мен се надигна някакво смесено чувство на гордост и презрение към Бетина, която обичах, без да съзнавам това. Тя го забеляза по начина, по който приемах милувките й, когато ми правеше прическата в леглото. Аз отблъсквах ръката й и не отговарях на целувките й. Един ден тя ме попита защо съм така настроен против нея и ядосана, че не посочих никаква причина, ми каза, гримасничейки, че й е жал за мене, защото съм бил ревнувал от Кордиани. Този упрек ми се стори унизителна клевета. Отговорих й, че според моето мнение Кордиани е напълно достоен за нея, както и тя за него. Тя си отиде, смеейки се. Но в желанието си да ми отмъсти, тя правеше всичко, за да предизвика ревността ми. Естествено този резултат тя не можеше да постигне, без да ме накара да се влюбя в нея. И това започна по следния начин:

Една сутрин Бетина дойде до леглото ми и ми подаде чифт бели чорапи, които беше изплела за мене. След като вчеса косата ми, каза, че тя самата трябвало да ми обуе чорапите, за да види дали няма нещо сбъркано, та да го оправи при следващите, които ще ми изплете. Докторът беше излязъл да чете литургия. Докато ми обуваше чорапите, тя каза, че краката ми са нечисти и без да поиска предварително позволение, започна веднага да ги мие. Не исках да й се покажа засрамен, затова я оставих да продължава, още повече че не предполагах какво ще последва. Сядайки на леглото ми, Бетина отиде в своето усърдие за чистота толкова далеч и нейното любопитство ми причини такова сладострастие, че не се въздържах, преди да отида докрай. След като отново се успокоих, почувствувах се виновен, и смятах за свое задължение да я помоля за извинение. Това тя не очакваше. Помисли за миг и ми отговоря с любезен тон, че тя самата има вина за случилото се и че то никога вече няма да се повтори. След това си отиде и ме остави сам с мислите ми.

А те бяха толкова горчиви! Въобразих си, че съм я обезчестил, че съм злоупотребил е доверието на семейството й, че съм нарушил свещените закони на гостоприемството, с една дума, че съм извършил ужасно престъпление, което можех да поправя само като се оженя за нея и то ако тя изобщо реши да вземе за съпруг един толкова недостоен и безсрамен човек като мен.

След тези размишления последва период на мрачна скръб. Тази скръб ставаше от ден на ден все по-силна, понеже Бетина вече не идваше при мен в леглото. През първите осем дни въздържането на момичето ми се виждаше нормално и моята тъга би взела скоро характера на идеална любов, ако държането й към Кордиани не беше вляло в гърдите ми отровата на ревността, макар и да не мислех, че тя може да е извършила и с него същия грях като с мен.

По известни причини реших, че Бетина тогава е била наясно какво върши и сега не идва само защото се разкайва. Това ласкаеше моята суетност, понеже вярвах, че е влюбена в мен. Обхванат от тези погрешни мисли, аз реших да я насърча с писмо. Съчиних веднага едно писъмце. То беше късо, но достатъчно да я успокои, в случай че се чувствува виновна или ако ми приписва друго чувство, различно от онези, които нейното самосъзнание би трябвало да изисква. Писмото ми изглеждаше майсторски написано. Струваше ми се повече от достатъчно, за да подействува така, че тя да започне да обожава мен и да ми даде предпочитание пред Кордиани, който според мен не беше човек, достоен да я накара да се замисли дори и за момент при избора между двама ни. Половин час след получаването на писмото тя ми отговори устно, че на следната сутрин ще дойде както по-рано в стаята, но аз напразно я очаквах. Бях възмутен от това. Колко голямо беше обаче учудването ми, когато на масата тя ме попита дали искам да ме преоблече като момиче, за да посетим бала, който един от нашите съседи, лекарят Оливо, мислеше да даде след пет или шест дни. Тъй като всички присъствуващи намериха предложението за много интересно, аз се съгласих. Съзрях в това удобна възможност да предизвикам обяснение, да се оправдаем взаимно и да станем отново доверени приятели, без да се боим от изненади при плътска слабост. От тази идея обаче произлезе нещо, което се превърна в истинска трагикомедия.

Някакъв богат кръстник на доктора, който живееше на село, решил, че след дългото боледуване е дошъл краят му, изпрати кола с молба докторът и баща му да отидат незабавно при него, за да присъствуват на смъртта му и да се помолят за душата му. Старият обущар изпразни най-напред една бутилка, облече празничните си дрехи и замина със сина си.

Този случай ми се видя много подходящ и аз реших да го използувам. Удаде ми се да кажа на Бетина, че ще оставя вратата на стаята си отворена към коридора и ще я чакам, след като всички си легнат. Отговори ми, че ще дойде непременно. Тя спеше в една стая в приземието, отделена от спалнята на баща й само с най-обикновена стена. Докторът беше вече отпътувал, а аз бях сам в голямата стая. Тримата пансионери заемаха друга обща стая, така че нямаше защо да се страхувам от каквато и да било пречка. Бях във възторг, че най-сетне очакваният с такова нетърпение момент идва.

Още с влизането си в стаята повдигнах мандалото и отворих вратата, водеща към коридора, така че Бетина трябваше само леко да я бутне, за да влезе. Угасих светлината, но не се съблякох и зачаках.

Чаках до полунощ, без да се безпокоя. Но когато измина вторият, третият и четвъртият утринен час, без Бетина да се появи, кръвта ми кипна и аз се разгневих. Снегът навън падаше на големи парцали, но аз страдах повече от обзелия ме гняв, отколкото от студа. Около час преди съмване не можах повече да сдържам нетърпението си. Реших да сляза долу бос, за да не събудя кучето, и да седна под стълбата, която беше на четири крачки от вратата на Бетина. Ако тя не беше в стаята, тази врата трябваше да бъде отворена. Отидох до вратата, но тя беше затворена и понеже се затваряше отвътре, реших, че Бетина сигурно е заспала. Исках да почукам, но не го направих, защото се боях да не събудя кучето. От тази врата до вратата на стаичката на Бетина ме деляха десет-дванадесет крачки. Потиснат от скръб и не знаейки какво да реша, седнах на последното стъпало на стълбата. Малко преди съмване обаче бях вече така смазан, вдървен и треперещ от студ, че реших да се върна обратно в стаята си. Страхувах се също, че слугинята може да ме намери на стълбата и да помисли, че съм полудял. Изправих се. В този момент чух шум от стаята на Бетина. Сега вече бях сигурен, че тя ще дойде. Надеждата ми даде нови сили, изтичах към вратата и в този момент тя се отвори. Но вместо Бетина оттам изхвърча Кордиани, който ме ритна така ужасно в корема, че аз прелетях през вратата и се проснах вън на снега. Вместо да се спре, Кордиани побягна бързо и се затвори в стаята, която заемаше заедно със своите другари, двамата Фелтрини.

Скочих бързо, за да си отмъстя веднага на Бетина. Нищо в този момент не би могло да я спаси от нарастващия ми гняв. Вратата й беше заключена, затова опитах да я отворя със силен ритник. Кучето започна да лае и аз изтичах бързо по стълбите нагоре към моята стая, където се заключих и легнах в леглото, за да стопля отново унизеното си тяло и душа. Бях като мъртъв.

Излъган, малтретиран, презрян от един щастлив и триумфираш Кордиани, аз прекарах три часа в обмисляне на най-черни планове за отмъщение. Да отровя и двамата ми се струваше в този ужасен и нещастен момент твърде леко наказание. Изоставих този план и минах на друг, също тъй необмислен и подъл. Исках веднага да стана и да разкажа всичко на брат й. Бях едва на дванадесет години и моят ум още не беше се научил да крои хладнокръвно героични планове за отмъщение, които водеха началото си само от фалшиво честолюбие. Бях още новак в работи от такова естество.

В такова мрачно настроение бях потънал, когато внезапно чух пред вратата дрезгавия глас на майката. Тя ме призоваваше да сляза веднага долу, защото Бетина лежала на умиране. Би ме било яд, ако умреше, преди да съм й отмъстил, затова скочих бързо от леглото и слязох тичешком долу. Видях я да лежи в леглото на баща си, гърчейки се в ужасии конвулсии. Всички обитатели на къщата стояха разтревожени около нея. Полуголото й тяло се огъваше, тя се виеше ту наляво, ту надясно, като удряше с крака и ръце наоколо, осуетявайки всеки опит да я задържат.

Още силно впечатлен от случилото се през нощта, не знаех какво да кажа при тази гледка. Не познавах нито природата, нито хитростите на хората и бях учуден, че се виждам тук като някакъв зрител и запазвам хладнокръвието си при вида на двамата, единия от които смятах да убия, а другата — да обезчестя. След около час Бетина заспа. В този момент дойдоха едновременно една бабичка и лекарят Оливо. Жената каза, че конвулсиите на Бетина се дължат на истерична болка, а докторът твърдеше противното и предписа почивка и студени бани. Не казах нито дума, но в себе си се подсмивах тихичко над двамата, понеже знаех или мислех, че зная, че болестта на момичето е предизвикана само от нощното похождение или може би от страх пред срещата ми с Кордиани. Както и да е, реших да отложа отмъщението си до идването на брат й, макар че не считах по никакъв начин болестта на Бетина за преструвка. Изглеждаше ми невъзможно тя да има толкова енергия.

За да отида в стаята си, трябваше да мина през стаята на Бетина. На леглото й лежеше нейната чанта, при вида на която ме обзе силно желание да я претърся. Вътре намерих едно писъмце и понеже познах почерка на Кордиани, взех го, за да го прочета в стаята си на спокойствие. Бях учуден от непредпазливостта на момичето — та нали майка й можеше да намери писмото и понеже не знаеше да чете, щеше да го даде на сина си, доктора! Помислих, че трябва да е изгубила ума си, но представете си моите чувства, когато прочетох следното:

Понеже баща ви замина, не е необходимо да оставяте вратата както обикновено отворена. Веднага след вечеря ще вляза във вашата стая; там ще ме намерите.

Отначало се вкамених от учудване. След това размислих и се разсмях, като видях колко жестоко съм бил подигран. Почувствувах се излекуван от любовта си. Кордиани ми се стори достоен за извинение, а Бетина — за презрение. Поздравих се, че съм получил отличен урок за през целия си живот. Стигнах дори дотам да си призная, че Бетина е имала право да предпочете 15-годишния Кордиани пред мен, който бях още почти дете. Но колкото и да бях склонен да прощавам и да забравям, ритникът на Кордиани ми тежеше на душата и аз не му го простих.

Когато на обяд седнахме на масата в кухнята, където се хранехме поради студа, внезапно прозвуча отново викът на Бетина. Всички се втурнаха при нея. Само аз останах спокоен и си доядох храната докрай, след което се отдадох на заниманията си.

Вечерта при сядането ни на масата видях в кухнята леглото на Бетина до това на майка й, но не се обезпокоих от това, както и от шума през цялата нощ и общото възбуждение, когато на следната сутрин тя отново получи конвулсии.

Вечерта докторът и баща му се върнаха. Кордиани, опасявайки се от отмъщението ми, дойде при мен и ме запита какво мисля да правя. Когато ме видя обаче да се приближавам към него с отворен нож в ръка, той начаса избяга. След това и не помислих вече да разправям на доктора тази проклета история. Подобен план можеше да се яви в ума ми само в момент на силно раздразнение.

На следната сутрин майка й ни прекъсна по време на учебния час, за да каже с много заобиколки на доктора, че е разбрала каква е болестта на дъщеря й. Според нея тя била омагьосана от една магьосница, която познавала.

— Може и да е така, мила майко, но по тези неща не бива да се заблуждаваме. Коя е магьосницата?

— Старата ми слугиня. Току-що се уверих в това.

— Как?

— Препречих вратата на моята стая с две кръстосани метли: Който искаше да влезе, трябваше да развали кръста. Но щом слугинята го видя, тя се обърна и влезе през другата врата. Съвсем ясно е: ако не беше магьосница, щеше да развали кръста.

— Това все пак не е достатъчно ясно, мила майко. Повикай жената тук.

— Защо — запита абатът влязлата слугиня — днес сутринта не си влязла в стаята през вратата, през която минаваш обикновено?

— Не знам. Какво искате от мен?

— Не си ли видяла пред вратата андреевския кръст?

— Какъв е пък този кръст?

— Не се прави на глупава! Това няма да ти помогне! — извика майката. — Къде спа миналия четвъртък?

— Ами при сестра ми. Тя роди дете.

— Това не е вярно. Била си на събор, понеже си магьосница и си омагьосала дъщеря ми!

Възмутена, бедната жена я заплю в лицето. Майката грабна в гнева си една тояга, за да я набие. Абатът поиска да задържи майка си, но вместо това хукна след слугинята, която, викайки и проклинайки, вече тичаше надолу по стълбите, за да съобщи на съседите. Той успя да я настигне и да я успокои, като й даде малко пари.

След това колкото комично, толкова и неприятно произшествие абатът облече своите богослужебни дрехи, за да прочете молитва на сестра си и да разбере дали тя наистина е обсебена от дявола.

Новината за всички тези мистерии привлече цялото ми внимание. Всички в къщата ми изглеждаха полудели или съвсем оглупели. Разсмиваше ме дори мисълта, че в тялото на Бетина може да се е вселил дявол. Когато пристъпихме до леглото й, видяхме, че тя не може да си поеме въздух, но задухът й не изчезна от заклинанията на брат й.

Когато малко след това останах сам с Бетина, пошепнах на ухото й: „Бъдете смела! Оздравейте и се осланяйте на моето мълчание.“ Тя обърна глава на другата страна, без да ми отговори. Целият ден измина, без да получи пови конвулсии. Смятах, че вече съм я излекувал, но на следния ден треската й се възобнови и в унеса си тя започна да произнася несвързани гръцки и латински думи. Сега вече не се съмняваха, че наистина е обладана от зъл дух. Майката излезе и след около час се върна, водейки най-прочутия заклинател на зли духове в Падуа, един грозен монах на име брат Просперо де Боволента.

Щом Бетина видя заклинателя, тя му отправи, смеейки се високо, най-ужасни обиди. Всички присъствуващи се зарадваха, понеже само дяволът можеше да бъде толкова дързък, та да третира един капуцин по този начин. Той обаче, като чу да го наричат глупак, нахалник и вонящ козел, започна да бие Бетина с едно голямо разпятие, казвайки, че удря злия дух. Когато обаче видя, че Бетина сграбчи нощното гърне с намерение да го запрати по главата му, той веднага престана да я налага.

— Ако този, който те обиди с думи — извика тя, — бе наистина зъл дух, хайде удари го и ти с твоите думи, магаре недно! Но ако това съм аз, разбери, простако, че трябва да ме уважаваш. А сега пръждосвай се оттук!

Видях как доктор Гоци цял почервеня от притеснение. Монахът обаче, брониран от глава до пети в своята вяра, дори не помръдна. Той прочете една анатема и поиска накрая от злия дух да му каже името си.

— Казвам се Бетина.

— Не! Това е името на едно кръстено момиче!

— Значи, ти си мислиш, че дяволът трябва да носи само мъжко име? Научи се, невежи попе, че дяволът е ангел, който не може да има пол. Но понеже вярваш, че този, който ти говори чрез устата ми, е дяволът, обещай ми, че ще ми отговаряш само с истината и аз също ще ти обещая да се подчиня на твоите заклинания.

— Добре, обещавам ти.

— Кажи ми тогава: мислиш ли се за по-умен от мен?

— Не, но аз се считам по-силен в името на пресветата Троица и по силата на моето осветено свещеническо достойнство.

— Ако си по-силен, то попречи ми да ти кажа истината за тебе. Ти се пъчиш горделиво с твоята брада, вчесваш я по десет пъти на ден и не би се съгласил да отрежеш половината от нея, ако се закълна, че ще изляза, така ли е?

— Лъжец на лъжците, аз ще удвоя наказанието ти!

— Само посмей!

При тези думи Бетина избухна в такъв буен смях, че без да искам, аз също трябваше да се изсмея. Тогава монахът се обърна към доктора и му каза, че аз не съм имал никаква вяра и трябва да изляза. Подчиних се, като му отговорих, че правилно е отгатнал. Още не бях излязъл, когато монахът, който протегна ръката си към Бетина, за да я целуне, има удоволствието да види как тя плю върху нея.

Загадъчно и талантливо момиче! Тя надхитри монаха и никой не се учуди на това. Защото всичките й отговори бяха приписвани на злия дух. Не разбрах обаче каква цел всъщност тя преследваше с това.

Монахът се нахрани заедно с нас и по време на обяда надрънка куп глупости. Следобед той отново отиде в стаята на Бетина, за да й даде благословията си. Щом го видя, тя обаче грабна една голяма чаша с някаква черна смес, която аптекарят й беше изпратил, и я хвърли по главата му. Кордиани, който стоеше до него, получи обилна порция от нея, което ми достави неизказано голямо удоволствие. Бетина имаше право да използува положението, тъй като всичко, което правеше, се преписваше на горкия дявол. Във всеки случай, не особено доволен, отец Просперо при сбогуването си каза на доктора, че девойката без съмнение е обладана от дявола, но че трябва да се търси друг заклинател, тъй като нему Бог е отказал да окаже милостта да я освободи от злия дух.

Когато той си отиде, Бетина прекара шест часа напълно спокойна и изненада всички ни, когато вечерта неочаквано дойде и седна при нас на масата. Тя увери родителите си, че се чувствува добре, и поговори с брат си. След това се обърна към мене и ми каза, че балът ще се състои утре и че тя ще дойде рано при мен, за да ме вчеше като момиче. Аз й благодарих и отговорих, че е била много болна и трябва да се пази. Скоро тя си легна. Ние останахме още на масата и не говорихме за нищо друго, освен за нея.

Когато се върнах в стаята си и поисках да си легна, намерих в нощната си шапчица бележка със следното съдържание:

Или ще дойдете преоблечен като момиче с мен на бала, или ще видите нещо, за което дълбоко ще се каете.

Почаках, докато докторът заспа и написах отговора си:

Няма да дойда на бала, тъй като съм твърдо решил да избягвам всяка възможност да бъда с вас. Вие ме заплашвате, че ще видя нещо ужасно. Зная, че ще удържите думата си, но ви моля да пощадите моето сърце, защото ви обичам като сестра. Аз ви простих, мила Бетина, и искам да забравя всичко. Прилагам тук едно писмо, което сигурно с радост ще държите отново в ръцете си. Вие виждате сама на каква опасност се бяхте изложили, оставяйки го в чантата на леглото. Връщането на това писмо трябва да ви увери в моето приятелство.