Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Моят пазарлък с парижкото правосъдие. Госпожица Везиан.

По-младата дъщеря на моята хазайка, момиче на петнадесет или шестнадесет години, идваше често при мене, без да я викам. Забелязах скоро, че ме обичаше, и бих станал смешен пред себе си, ако се покажех жесток към една сладка, жива и любезна брюнетка с очарователен глас.

През време на първите четири или пет месеца между мен и нея съществуваха само детски шеги; но една нощ, когато се върнах много късно вкъщи, аз я намерих да спи дълбоко в леглото ми; сметнах, че не бива да я будя, съблякох се и легнах до нея. Тя ме напусна с настъпването на деня.

Не бяха минали и три часа, след като Мими ме беше напуснала, когато ме посети една модистка със своята прелестна дъщеря и се самопокани на закуска. Намерих, че младото момиче заслужаваше една закуска, но понеже имах нужда от почивка, помолих ги да си вървят, след като бях разговарял един час с тях. Едва си бяха отишли, влязоха госпожа Кенсон и дъщеря й, за да ми оправят леглото. Аз облякох нощницата си и седнах до писалището.

— О, тези отвратителни жени! — извика внезапно майката.

— Кого ругаете, госпожо Кенсон?

— Не е трудно да отгатнете, господине, вижте как са омърсени чаршафите ви.

— Съжалявам, мила госпожо, но ги сменете и бедата ще бъде отстранена.

Тя излезе, като мърмореше заплахи: ако дойдат някога пак, ще имат разправии с нея.

Когато Мими остана сама с мен, аз я укорих заради непредпазливостта й. Тя ми отговори, смеейки се, че любовта изпратила тези жени, за да закрилят невинността.

От този ден нататък Мими не се въздържаше повече; тя споделяше леглото ми, когато пожелаеше. Сутрин тя се промъкваше отново незабелязано в стаята си. След четири месеца обаче красавицата ми съобщи, че тайната ни щяла да бъде скоро разкрита.

— Съжалявам — отговорих й аз, — но не мога да направя нищо.

— Тогава помисли.

— За какво да мисля? Ах, да става каквото ще, няма да мисля повече за това.

Към шестия месец закръглеността на тялото й стана толкова голяма, че майката не можеше да се съмнява; тя избухна в ярост и започна да бие момичето, за да узнае кой е бащата. Мими назова мен и може би не излъга.

Направила това откритие, госпожа Кенсон се втурна като фурия в стаята ми. Хвърли се на едно кресло, за да си поеме дъх; след това ме обсипа с ругатни и, най-сетне ми заяви, че трябва да се оженя за дъщеря й. Понеже знаех за какво се отнасяше и тъй като исках да свърша бързо с тази история, на нейното предложение отговорих, че съм женен в Италия.

— Така ли? Тогава защо сте направили дете на дъщеря ми?

— Уверявам ви, че не съм имал такова намерение, освен това кой ви каза, че тъкмо аз съм го направил?

— Самата тя, господине, и е сигурна в това.

— Поздравявам я; но аз, госпожо, ви заявявам, че съм напълно готов да се закълна, че това съвсем не е сигурно.

— Значи?

— Значи нищо. Ако тя е бременна, ще роди дете!

Тя си излезе с проклятия и заплахи и на следващата сутрин бях извикан пред комисаря на квартала. Отзовах се на поканата и намерих при него госпожа Кенсон, въоръжена с всевъзможни доказателства. След обикновените уводни протоколни думи, комисарят ме попита, дали признавам, че съм опозорил момичето, за което се оплаква присъствуващата майка.

— Господин комисар, желаете ли, моля, да запишете дума по дума отговора, който ще ви дам?

— С удоволствие.

— Аз съвсем не съм опозорил Мими, дъщерята на тъжителката; за удостоверяване се позовавам на самото момиче, което винаги е изпитвало към мен също такова приятелство, каквото аз съм него.

— Тя заявява, че е бременна от вас.

— Това е възможно, но не е сигурно.

— Тя казва, че е сигурна; понеже уверява, че не е виждала друг мъж, освен вас.

— Ако това е вярно, то тя е нещастна; защото по тази точка никой мъж не може да вярва на друга жена, освен на своята.

— Какво сте й дали, за да я прелъстите?

— Нищо, защото далече съм от мисълта, че съм я прелъстил. Аз бях прелъстен от нея; но ние веднага се разбирахме, понеже аз лесно се поддавам на красиви жени.

— Беше ли девствена?

— Не съм бил нито преди, нито после любопитен да видя това, тъй че, господине, не знам.

— Майка й иска от вас удовлетворение и законът ви осъжда.

— Не дължа на майка й никакво удовлетворение, а ще се подчиня на закона само тогава, когато ми докажат и ме убедят, че съм го нарушил.

— Вие вече сте убеден в това, защото не намирате ли, че един мъж, който прави дете на едно почтено момиче в къщата, където живее, накърнява с това законите на обществото?

— Признавам това, ако майката бъде измамена. Но ако същата тази майка изпраща дъщеря си в стаята на един млад мъж, не трябва ли да се приеме, че тя е склонна да приеме всичко, което би могло да се случи?

— Тя я е изпратила при вас само за да ви обслужва.

— И тя ме обслужи точно така, както и аз я обслужих; и ако госпожа Кенсон я изпрати тази вечер при мене, и ако се хареса на Мими, то ще я обслужа, доколкото мога, но никога с насилие и никога извън стаята ми, за която винаги съм си плащал навреме наема.

— Можете да говорите каквото искате, но ще платите глобата.

— Плащам само това, което считам справедливо. Сега няма да платя, защото не следва глоба там, където няма нарушение на закона. Ако ме осъдят, ще се оплача и ще отида чак до най-горната инстанция, докато признаят правото ми. Зная, господине, че аз, такъв какъвто съм, не ще бъда никога толкова несръчен и жалък, да откажа милувките си на едно красива младо момиче, когато то ми харесва и когато идва заради това в моята собствена стая, особено когато съм твърдо убеден, че тя идва със съгласието на своята майка.

Прочетох протокола, подписах го и си отидох. На следния ден полицейският наместник прати да ме повикат; след като изслуша мен, майката и дъщерята, той ме освободи и осъди майката да заплати разноските. Това все пак не ми попречи да се поддам на сълзите на Мими и да заплатя на майка й разноските за раждането и лежането. Тя доби момче, което за благото на нацията бе изпратено в яслите. Скоро след това Мими избяга от жилището на майка си, за да се яви на сцената на театъра на панаира в Сен Лоран. Понеже не беше известна, тя намери без мъка един любовник, който я счете за девица. Стори ми се много красива, когато я срещнах случайно отново.

— Съвсем не знаех — й казах аз, — че си музикална.

— Такава съм, както и всички мои колежки, нито една от които не познават нотите. Момичетата от операта също не разбират повече и въпреки това се пее възхитително, ако човек има що-годе хубав глас и вкус.

Поканих я да даде на мен и на Патю вечеря и той я намери прелестна. По-късно тя пропадна.

По това време италианците получиха разрешение да дават в техния театър пародии на комедии и опери. В този театър се запознах с прочутата Шантиѝ, предишната любовница на маршала на Саксония, която наричаха Фавар, защото поетът с това име се беше оженил за нея. Тя пееше при оглушителни ръкопляскания ролята на Тонтон в операта Тетида и Пелей от Фонтнел[1]. Тя плени със своята грация и своята дарба един мъж с големи заслуги, абат Воазенон, с когото аз станах също така интимен, както с Кребийон. Всички, театрални пиеси, които се считаха за произведения на госпожа Фавар и носеха нейното име, бяха от този прочут абат, който след заминаването ми от Париж бе избран за член на академията. Аз поддържах усърдно това познанство, което съумях да оценя, и той ме почете с приятелството си. Чрез мен абат Дьо Воазенон дойде до мисълта да съчинява оратории в стихове; те бяха изпълнени за първи път в Тюйлери в дните, когато театрите са затворени по религиозни причини. Този любезен абат, таен автор на много комедии, имаше крехко здраве и дребно тяло: той беше само дух и изтънченост и беше прочут със своите хапливи и остри шеги, които въпреки това не обиждаха никого. Беше невъзможно да има врагове, защото неговата критика едва докосваше. Един ден, когато се завърна от Версай, го попитах какво ново има:

— Кралят се прозява — отговорили той, — защото утре ще трябва да иде в парламента, за да държи там една Lit de Justice.

— Защо се нарича така?

— Не зная, може би защото правосъдието спи отгоре.

В Прага намерих отново живия портрет на прочутия писател в лицето на господин граф Франц Хардег; понастоящем пълномощен министър на императора в Саксонския двор.

Абат Дьо Воазенон ме представи на Фонтнел, който тогава беше на двадесет и три години. Фонтнел беше остроумен човек, любезен, учен, голям познавач на природните науки, прочут със своите шеговити забележки. Той не можеше да направи нито един комплимент, без да го одухотвори с ум и любезност.

Казах му, че идвам от Италия специално, за да го видя.

— Признайте, господине — отговори ми той, — че вие оставихте да ви чакат твърде дълго!

Един учтив и същевременно критичен отговор, който по остроумен и същевременно фин начин изложи лъжата в моя комплимент.

Той ми подари произведенията си и ме полита дали френските пиеси ми харесват; отговорих, че съм видял Thetis et Pelee. Тази пиеса е негова и, когато аз я похвалих много, той ми отговори, че тя била една плешива глава.

— Снощи бях във Френския театър, даваха „Италия“.

— Тя е шедьовърът на Расин и Волтер ме обвини несправедливо, че съм желал да го критикувам, като ми приписа епиграма, чийто автор никога не бе открит.

Чух да говорят, че господин дьо Фонтнел бил нежният приятел на госпожа дьо Тансен. Господин Д’Аланбер бил плодът на нейните тайни връзки, а Льо Рон го бил само отгледал. Запознах се с Д’Аланбер у госпожа Дьо Графини. Великият философ притежаваше тайната да не изглежда никога учен, когато се намира в общество на любезни хора, които нямаха никакви претенции за научно образование и владееше изкуството да прави остроумни хората, които разговаряха с него.

Когато след бягството ми от оловните килии се върнах повторно в Париж, си устроих едно тържество, като потърсих любезния и достоен за уважение Фонтнел, но той умря четиридесет дни след пристигането ми, в началото на 1757 година.

Когато се върнах за трети път в Париж с намерението да довърша дните си там, разчитах на приятелството на господин Д’Аланбер, но той умря към края на 1783 година. Днес чувствувам, че съм видял Париж и Франция за последен път. Революционното движение на народа ме отблъсна, а аз съм много стар, за да смея да се надявам, че ще доживея края му.

Посланикът на полския крал и курфюрста на Саксония във Версайския двор, граф Фон Лооц, ме покани в 1751 година да преведа една френска опера на италиански. Тя трябваше да бъде творение, в което се допускаха богати преобразования и големи балети, но последните трябваше да са във връзка със сюжета. Избрах „Зороастър“ на господин Каюзак. Трябваше да нагодя думите към мелодиите на пеенето, което е трудно нещо. Затова пък музиката си остана красива, но италианската поезия не беше блестяща. Въпреки това разточителният монарх ми изпрати една красива златна табакера, а аз доставих с работата си голямо удоволствие на майка ми.

По това време в Париж пристигна госпожица Везиан със своя брат. Тя беше млада, добре възпитана, съвсем неопитна и извънредно красива и любезна, брат й живееше при нея, баща й, бивш офицер на френска служба, беше умрял в родния си град Парма. Понеже като сираче беше без всякакви средства, тя последва съвета, който й дадох, продаде всички мебели и ценни неща, които нейният баща й беше оставил, и отиде във Версай, където искаше да се опита да получи от справедливия и добър крал една пенсия, за да преживее. Със слизането си от пощенската кола, тя взела файтон и помолила да я отведат в някой хотел, който да е в непосредствена близост до италианския театър. Случаят нареди така, че тя да отседне в „Хотел Дьо Бургон“, където живеех аз. На сутринта ми казаха, че в съседна до моята стая имало двама новодошли италианци, брат и сестра, двамата били много красиви, но имали твърде малко багаж. Италианци, млади, бедни новодошли — това бе повече от достатъчно, за да възбуди любопитството ми. Отидох до вратата им, почуках и един млад мъж по риза ми отвори, като каза:

— Господине, моля за извинение, задето ви отварям в такова състояние.

— Напротив, аз трябва да ви се извиня. Идвам в двойното си качество на съсед и на съотечественик, за да ви предложа услугите си.

На пода лежеше един дюшек, той представляваше леглото, на което бе спал младият човек; едно легло, което изпълваше алкова, скрито зад завеси, ми подсказа къде е сестрата. Помолих я за извинение, че съм я обезпокоил, без да се осведомя дали е станала. Без да се покаже, тя ми отговори, че уморена от пътуването е спала малко по-дълго отколкото обикновено; но би станала, ако й дам време за това.

— Отивам в стаята си, госпожице, и ще имам честта да се върна отново щом ме повикате.

Вместо да прати да ме повикат, четвърт час по-късно в стаята ми се появи една красива млада дама, която ми направи един скромен, но пълен с грация поклон, като ми каза, че искала да върне визитата ми, а брат й щял да дойде веднага. Благодарих й, като я поканих да седне, и й изказах пълното си съчувствие. Благодарността й се изрази повече в тона на гласа, отколкото чрез изразите. Спечелил нейното доверие, тя ми описа по наивен начин, но не без известно достойнство, своята история, или по-добре казано, своето положение и завърши с думите:

— Днес трябва да си намеря по-евтино жилище, защото имам само още шест франка.

Попитах я, дали има препоръчителни писма и тя извади от чантата си пакет книжа, който се състоеше от около седем-осем свидетелства за честност и бедност, и от паспорт.

— Това е значи всичко, което имате, красива моя съотечественице?

— Да, аз ще се представя с моя брат на военния министър, надявайки се, че той ще се смили над мен.

— Не познавате никого?

— Никого, господине! Във Франция вие сте първият, комуто разказах историята си.

— Аз съм ваш съотечественик и вие сте ми препоръчана както с вашето положение, така и с вашата добродетел. Искам да бъда ваш съветник, ако сте съгласна.

— Ах, господине, колко много ще ви бъда задължена!

— Съвсем не. Дайте ми вашите документи, ще видя какво мога да направя. Не разказвайте историята си никому. Никой не трябва да подозира положението ви, преди всичко не напускайте къщата. Ето ви два луи, аз ви ги заемам и вие ще ми ги върнете, когато можете.

Тя прие парите с дълбока благодарност.

Госпожица Везиан беше брюнетка на шестнадесет години, интересна в пълния смисъл на думата, говореше добре френски и италиански, беше оформена, имаше грациозни маниери и благороден вид, който й придаваше голямо достойнство. Описа ми положението си, без да се унижи, но и без онзи израз на срамежливост, който може да бъде предизвикан от страх, че слушателят би могъл да използува повереното му бедствие. Тя се държеше нито прекалено смирено, нито прекалено самомнително: надяваше се, без да се гордее със своята смелост. В нейното държане не се забелязваше нищо, от което би могло да се заключи, че тя иска да парадира със своята добродетел, макар че й беше присъща една срамежливост, която правеше впечатление всекиму, който би искал да се държи с нея непринудено. Аз почувствувах това въздействие върху мен самия; защото въпреки хубавите очи, красивите форми, свежестта на лицето й, хубавата кожа, въпреки всичко, което би могло да изкуши един мъж и което у мен възбуждаше най-горещи желания, не загубих нито за момент самообладанието си — тя ми беше вдъхнала едно чувство на уважение, което ми даваше воля да се владея и аз твърдо реших не само да не предприемам нищо срещу нейната добродетел, но и в никакъв случай да не съм първият, който би я повел по лош път. Даже намерих, че е правилно да избягвам временно разговори на такива теми, защото по този начин те биха могли да ме отведат другояче до целта. Казах й само следното:

— Вие сте дошли в един град, където трябва да се изпълни вашата съдба и където всички предимства, с който природата богато ви е надарила, и които, изглежда, са определени да създадат щастието ви, могат, напротив, да станат причина за вашето пропадане, защото, мила съотечественице, богатите тук презират всички леки жени, с изключение на онези, които са им пожертвували своята добродетел. Ако вие сте добродетелна и искате да останете такава, то бъдете готова да изтърпите голяма нищета, ако някакъв особено щастлив случай не би ви дошъл на помощ. Но ако мислите, че можете да бъдете над тъй наречените предразсъдъци, искам да кажа, ако сте готова на всичко, за да водите един охолен живот, то пазете се, защото може да бъдете измамена. Не вярвайте на златните огнени думи, които някой мъж ще ви каже, за да спечели вашето благоволение, не вярвайте на думите му, преди да сте видели дела, защото огънят изгасва след насладата и вие ще се видите излъгана. Пазете се също да вярвате на неегоистични чувства у мъжете, когато са изненадани от вида на вашите прелести: те ще ви дадат в изобилие фалшиви монети, не се оставяйте да бъдете лесно прелъстена! За себе си съм сигурен, че няма да ви причиня никакво зло и се лаская от надеждата да мога да ви направя нещо добро. За да бъдете напълно спокойна за мен, ще се отнасям към вас като към моя сестра; защото съм още млад, за да се държа към вас като баща, а и не бих ви говорил така, ако не ви намирах прелестна.

Докато още говорех, влезе нейният брат. Той беше красив и строен младеж на осемнадесет години, но не знаеше да се държи, говореше малко и лицето му беше неизразително. Ние закусвахме заедно и на въпроса към коя професия има най-голямо влечение, той ми отговори, че е готов на всичко, за да изкарва по честен начин своята прехрана.

— Имате ли някаква дарба?

— Пиша доста добре.

— Това е все нещо. Ако излизате, пазете се от всякакво общуване: не влизайте в никое кафене и не говорете с никого в обществените градини. Хранете се вкъщи с вашата сестра и поискайте да ви дадат една малка стая за вас. Напишете днес какво да е на френски, дайте ми го утре сутринта и след това ще видим. За вас, госпожице, ето тук книги, които ви оставям на разположение. Аз имам вашите книжа, утре ще мога да ви съобщя нещо, защото днес няма да се видим повече, тъй като обикновено се връщам много късно вкъщи.

Тя взе няколко книги, поклони ми се скромно и с очарователен тон каза, че има пълно доверие в мен.

Имах най-доброто намерение да й бъда полезен и затова навсякъде, където отидох тази вечер, говорих само за нея и нейните желания и навсякъде господата и дамите ми казваха: ако е красива, то тя сигурно ще постигне своята цел, но, разбира се, трябва да положи нужните усилия. Братът би могъл да бъде настанен в някакво бюро, ме уверяваха. Потрудих се да намеря дама от висшето общество, която би била съгласна да я представи на господин Д’Аржансон. Това беше правилният път за нея и аз се почувствувах в състояние да се грижа за нея, докато тя беше принудена да чака. Помолих Силвия да говори по този въпрос с госпожа Дьо Монконсей, която имаше голямо влияние върху министъра на войната. Тя ми обеща, но пожела да се запознае преди това с младото момиче.

Върнах се вкъщи в единадесет часа и, тъй като в стаята на младото момиче светеше още, почуках на вратата й. Тя ми отвори, като ми каза, че не си е легнала, понеже се надявала да ме види още веднаж; разказах й всичко, което бях направил. Тя се съгласи с всичко и беше изпълнена с благодарност. Говореше за своето положение с израз на благородно равнодушие, но си беше наложила последното само за да не се разплаче. Задържаше сълзите си, но влажните й очи издаваха какъв труд й струваше това. Ние разговаряхме цели два часа и по време на разговора узнах, че тя не беше обичала още никого и затова беше достойна за един любовник, който би я обезщетил по подходящ начин, ако би изпаднала в положението да трябва да пожертвува своята добродетел. Би било смешно да се изисква това обезщетение да се състои в женитба: младата Везиан не беше извършила своята тъй наречена грешна стъпка, но тя беше съвсем далеч от добродетелното лицемерие на известни момичета, които казват, че не биха направили тази стъпка за всичкото злато в света, а обикновено биват побеждавани още при първото нападение. Везиан не искаше нищо друго, освен да бъде победена по един почтен и изгоден начин.

Аз въздъхнах, когато чух нейните разсъждения, които в положението, в което злата съдба я бе поставила, бяха в основата си разумни. Нейната откровеност ме възхити: аз горях. Спомних си отново за Лучия от Пазеано; спомних си за моето разкаяние, задето оставих едно нежно цвете да бъде откъснато от друг, по-малко достоен от мен. Тя стоеше пред мен като едно агне, което щеше да стане може би плячка на някакъв свиреп вълк. Със своето възпитание тя не беше предназначена да потъне в позора, имаше благородни чувства, но въпреки всичко нейната невинност би могла чрез някакъв нечист полъх да бъде безвъзвратно унищожена. Съжалявах, че не съм в състояние да я направя щастлива, без тя да трябва да жертвува чест и добродетел. Чувствувах, че не можех да я притежавам чрез прелъстяване, но не исках и да бъда пазител на нейната добродетел и че, явявайки се като неин закрилник, щях да й принеса повече вреда, отколкото полза. С една дума, може би, само бих допринесъл да бъде напълно опростена, вместо да й помогна да се освободи от мъчителното положение, в което се намираше. Тъй тя седеше до мен и аз й говорех прочувствено, но не казвах нито дума за любов; доста често обаче целувах ръката й чак до рамото, без да мога да дойда до някакво решение; защото и най-малкият повод би довел бързо развръзката и би ме принудил да я запазя за себе си. Но тогава нямаше да мога повече да се надявам да й създам щастие, а за мен нямаше да има начин да се освободя от нея. Обичал съм лудо жените, но преди тях съм предпочитал винаги свободата и когато съм в опасност да загубя последната, съм бил спасяван като по някакво чудо.

Бях прекарал с госпожица Везиан вече около четири часа, горещите пламъци на страстта ме изгаряха, но имах силата да се владея. Тя не можеше да припише въздържанието ми на добродетел и може би не знаеше какво ме възпира да пристъпя към крайната цел; затова предполагам ме смяташе за импотентен или болен. Когато най-сетне я напуснах, поканих я на следния ден на обяд.

Обядът бе много приятен и когато след това нейният брат излезе да се разходи, ние седнахме до прозореца и гледахме многобройните екипажи, които се отправяха за италианския театър. Попитах я дали би й направило удоволствие да отиде, тя се засмя щастливо и ние тръгнахме. Намерих място в амфитеатъра, където я оставих сама, като й казах, че ще се видим отново в единадесет часа вкъщи. Не исках да остана при нея, тъй като исках да избегна въпроси, които сигурно биха ми се задали, защото тя беше наистина много обикновено облечена, но тъкмо поради това — двойно по-интересна; след представлението вечерях у Силвия и си отидох вкъщи. За моя изненада видях, че пред вратата е спряла много елегантна кола. Попитах каква е тази кола и ми се отговори, че принадлежи на един млад кавалер, който вечеря у госпожица Везиан. Значи тя беше на добър път.

Когато на следната сутрин, веднага след ставане, погледнах през прозореца, забелязах файтон, който спря пред хотела; от него слезе млад господин, облечен в хубав сутрешен костюм. Непосредствено след това го чух да влиза при моята съседка.

Но самообладание! Моето решение беше непоколебимо: преструвах се на равнодушен, за да се самозалъгвам. Облякох се за излизане и докато се занимавах с тоалета си, Везиан дойде при мен и каза, че не смее да влезе в стаята на сестра си, тъй като младият господин, който вечерял с нея, току-що бил влязъл там.

— Това е съвсем в реда на нещата — отговорих му аз.

— Той е богат и много красив, иска да ни заведе лично във Версай и да ни намери служба.

— Поздравлявам ви за това, кой е той?

— Това не зная.

Поставих всичките й книжа в един плик и му го дадох, за да ги предаде на сестра си; след това излязох. Когато към три часа се върнах вкъщи, хазайката ми предаде едно писъмце от госпожица Везиан, която бе излязла.

Отидох в моята стая, отворих писмото и прочетох следните думи:

„Връщам ви парите, които ми заехте, като ви благодаря. Граф Нарбон се интересува от мен и съм сигурна, че ще направи за мен и за брат ми само добро. Ще ви уведомявам за всичко и ще ви съобщя адреса на къщата, където ще трябва да живея съобразно неговото желание, и където според неговото уверение няма да ми липсва нищо. Държа много на вашето приятелство и ви моля то да продължи и занапред. Моят брат остава тук, а моята стая ми принадлежи за целия месец, тъй като всичко съм предплатила.“

„Аха, казах си аз, една втора Лучия от Пазеано! Значи за втори път се подвеждам от моето глупаво нежно чувство; защото предвиждам, че този граф няма да създаде щастието й. Но измивам ръцете си!“

Облякох се и отидох във френския театър, за да се осведомя за този Нарбон. Още първият, към когото се обърнах, ми каза, че е син на богат човек, голям развратник, потънал до гуша в дългове. Хубави сведения! В продължение на осем дни посещавах всички театри и обществени увеселителни заведения с надеждата да се запозная с този граф Нарбон, но понеже това не ми се удаде, започнах вече да забравям историята, когато една сутрин към осем часа Везиан влезе при мен и ми каза, че сестра му била в неговата стая и желае да говори с мен. Отидох веднага и я намерих тъжна и със зачервени очи от плач. Тя каза на своя брат да отиде да се разхожда, след което ми разказа следното:

— Господин Дьо Нарбон, когото мислех за честен човек, седна до мен в театъра; аз седях още на мястото, където ме бяхте оставили. Той ми каза, че моето лице му направило впечатление и ме попита коя съм. Казах му същото, което казах и на вас. Вие обещахте да помислите за мен, а Нарбон каза, че той няма нужда да мисли, а може веднага да действува. Аз му повярвах и моята доверчивост ме излъга: той ме прелъсти, той е подлец.

Сълзи заглушиха нейния глас, отидох при прозореца, за да я оставя да се наплаче необезпокоявана. След няколко минути седнах отново до нея:

— Кажете ми всичко, мила Везиан! Облекчете сърцето си от мисълта, че сте виновна пред мен, защото всъщност аз нося по-голяма вина от вас. Вие не бихте имали скръбта, която разкъсва сърцето ви, ако не бях имал непредпазливостта да ви заведа на театър.

— О, не казвайте това; трябва ли да ви се сърдя, че сте се отнесли към мен като към една разумна жена? С една дума негодникът ми обеща по най-любезен начин да се грижи за мен при условието, че му дам едно неоспоримо доказателство за моята нежност и за моето доверие; това доказателство за доверие трябваше да се състои в това, да живея без моя брат при една напълно почтена жена в едно наето от него жилище. Той настоя брат ми да не идва с мен, тъй като лошите хора биха го счели за моя любовник. Оставих се да бъда убедена. Аз, нещастната! Как можах да му се отдам, без да се посъветвам с вас! Той каза, че почтената жена, при която ще ме настани, ще ме отведе във Версай; а той сам ще се погрижи да отиде също и моят брат там и ще представи и двама ни на министъра. След вечерята си отиде, като ми каза, че на следната сутрин ще дойде отново, за да ме вземе с файтон. Даде ми два луи и златен часовник и аз помислих, че мога да приема подобен подарък от един млад кавалер, който се отнасяше към мен със съчувствие. Жената, на която ме представи, не ми се видя толкова почтена, колкото трябваше да бъде според неговото твърдение. Прекарах тези осем дни у нея, без той да направи нещо съществено за мен. Идваше и си отиваше безразборно и непрекъснато казваше: „Утре!“, но на следния ден му се явяваше винаги някаква пречка. Днес сутринта в осем часа дойде при мен жената и ми каза, че господинът бил принуден да замине за провинцията, един файтон ще ме върне в хотела, откъде ме е взел, а след неговото завръщане той ще ме потърси отново там. След това тя ми каза с престорено тъжно лице, че трябва да й върна часовника, защото господин графът забравил да го плати на часовникаря. Дадох й го моментално, без да възразя нито дума, и преди половин час пристигнах тук.

— Надявате ли се да го видите отново след завръщането му от провинцията?

— Да го видя отново! О, господи, защо изобщо го видях!

Тя проливаше горещи сълзи и аз признавам, че никога едно младо момиче не ме е затрогвало толкова с израза на своята скръб, както тя. Нежните чувства, които ми беше вдъхнала преди осем дни, се заместиха със състрадание. Подлото поведение на Нарбон ме възмути до такава степен, че аз бих му поискал веднага сметка, ако знаех къде бих могъл да го срещна. Въздържах се да разпитвам бедното момиче за подробности по нейното пребиваване у почтената съучастница на господин Дьо Нарбон; отгатвах повече, отколкото исках да зная и бих унизил госпожица Везиан, ако бях поискал от нея подобно описание. Впрочем прозирах цялата подлост на този господин граф в низостта да й отнеме часовника, който като подарък по правило й е принадлежал, и който нещастното момиче е напълно заслужило. Направих всичко възможно да спра сълзите й, а накрая тя ме помоли да покажа към нея бащинско сърце, тъй като тя вече няма да прави нищо, което би било недостойно за моето приятелство, а за в бъдеще тя ще се ръководи само от съветите ми.

— Ето какво, мила моя! Сега трябва да забравите не само недостойния граф и неговото подло поведение към вас, а изобщо, цялата извършена от вас грешна стъпка! Станалото — станало, защото срещу миналото няма средство; но успокойте се и нека хубавото изражение, което имахте преди осем дни да блесне отново на вашето лице. Тогава върху него се четеше честност, невинност, откровеност и онова благородно упование, което събужда чувства у ония, които познават неговата прелест. Всичко това трябва да се покаже отново на вашето лице, понеже само то събужда съчувствието на доблестните хора, а за вас е повече от необходимо да будите такова съчувствие. Моето приятелство няма голямо значение, но върху него сега имате право, което преди осем дни още не притежавахте. Моля ви да бъдете уверена, че няма да ви напусна, преди да сте настанена по подходящ начин. Засега не мога да ви кажа нищо повече, но бъдете напълно уверена, че ще мисля за вас.

— Ах, мили приятелю, щом ми обещавате, че ще мислите за мен, то аз не желая нищо повече. Аз нещастната, никой друг в света не мисли за мен!

Тя беше толкова развълнувана, че припадна. Аз скочих, без да викам за помощ, и щом дойде отново на себе си и малко се поуспокои, й разказах хиляди истински и измислени историйки за хитростите на хората, които в Париж се свеждат само до прелъстяване на момичета. За да я развеселя, разказах също весели истории от този род, а накрая й казах, че трябва да бъде благодарна на небето, че на нея това се е случило с граф Нарбон, тъй като това нещастие ще й послужи, за да я направи за в бъдеще по-предпазлива.

По време на този дълъг разговор на четири очи не ми струваше ни най-малко труд да се въздържа от всякакви любовни милувки; не докоснах даже ръката й, понеже не изпитвах към нея никакво чувство, освен едно тъжно състрадание и за мен беше истинска радост, когато след два часа я видях спокойна и решена да понесе като героиня своето нещастие.

Внезапно тя се изправи, погледна ме с израз на скромно доверие и ме попита:

— Предстои ли ви днес нещо важно?

— Не, скъпа моя.

— Тогава имайте добрината да ме изведете някъде извън града, за да подишам чист въздух на свобода, там лицето ми ще получи отново израза, който според вас то трябва да има, за да създава една благоприятна преценка за мен, а ако след това бих могла да прекарам тази нощ в блажен сън, то чувствувам, че ще мога да стана отново щастлива.

— Благодарен съм ви за това доверие; ще се облека и ще излезем. Междувременно вашият брат ще се върне.

— Ах, какво значение има той!

— Много голямо. Помислете, мила Везиан, че вие трябва да принудите Нарбон да се срамува от своето поведение. Ако той узнае, че същия ден, когато ви е отпратил, вие сте отишли с мен сама на полето, то той ще триумфира и, разбира се, ще каже, че само ви е третирал по начин, който сте заслужавали. Но, ако вие сте с вашия брат, и с мен, вашият съотечественик, то няма да дадете никакъв повод на лошите езици и на клеветата.

— Срамувам се, че не помислих толкова разумно, да почакаме, докато се върне брат ми.

Последният не ни накара да чакаме дълго, повиках един файтон и ние вече тръгвахме, когато дойде Балети, който искаше да ме посети. Представих го на младите хора и го поканих да вземе участие в излета. Той се съгласи и ние отпътувахме. Тъй като нямах друго намерение, освен да развеселя младото момиче, казах на файтонджията да кара за Гранд-Кайю, там получихме отличен импровизиран обяд, при който беше толкова по-весело, колкото по-примитивно беше обслужването.

След ядене младия Везиан беше с натежала глава и отиде на малка разходка, а аз останах сам с неговата сестра и моя приятел. Забелязах със задоволство, че Балети намери младото момиче любезно и реших да му предложа да го научи да танцува. Разказах му за нейното положение и причината, която я бе довела в Париж, описах му, че тя има твърде малка надежда да получи пенсия от краля и че се намира пред необходимостта да се залови с някаква работа, за да може да живее. Балети каза, че бил готов да стори за нея всичко, и след като разгледа фигурата и формите й, заяви:

— Струва ми се, че мога да я настаня у Лани, като фигурантка в балета на операта.

— Тогава значи — казах му аз, — би трябвало да започнем още утре да й даваме уроци. Госпожица Везиан е моя съседка.

Младата Везиан беше съвсем смаяна от този план, тя се засмя сърдечно и извика:

— Но може ли да се импровизира една танцьорка, както един министър-председател? Аз мога да танцувам и имам достатъчно слух, за да мога да танцувам една контра; извън това обаче не мога да направя нито стъпка.

— Повечето фигурантки — каза Балети, — не могат повече от вас.

— А колко да поискам от господин Лани? Струва ми се, че не мога да искам твърде много.

— Нищо. Фигурантките в операта не са платени.

— Тогава аз съм напреднала извънредно много! — каза с въздишка тя, — но какво да започна, за да мога да живея?

— Не се грижете за това. Такава, каквато сте, вие скоро ще намерите десетина богати господа, които ще се стремят да заместят липсващата ви заплата. Ваша работа ще бъде да направите добър избор и аз съм убеден, че не ще мине дълго и ще ви видим покрита с диаманти.

— Сега разбирам. Вие мислите, че някой знатен господин ще ме издържа.

— Точно така и това ще е много по-добре, отколкото пенсия от четиристотин франка, която бихте получили вероятно също с цената на толкова голяма жертва.

Съвсем учудена, тя ме погледна, дали всичко това е сериозно или само лоша шега.

Когато Балети излезе за момент, аз й казах, че тя не би могла да вземе по-добро решение, в случай че не предпочете тъжната чест да стане камериерка при някоя знатна госпожа.

— Не бих желала да бъда такава даже и при кралицата.

— А фигурантка в операта?

— Предпочитам.

— Смеете се?

— Та не е ли за смях? Любовница на някой знатен господин, който ще ме покрие с диаманти! Аз ще си избера най-възрастния.

— Отлично, любов моя; но не му давайте повод за ревност.

— Обещавам ви, че ще му бъда вярна. Но ще намери ли той също служба за моя брат?

— Не се съмнявайте!

— Но кой ще ме издържа, докато постъпя в операта и докато се яви моят стар любовник?

— Аз, любов моя; аз, моят приятел Балети и всички мои приятели; и ние не целим с това нищо друго, освен да ви услужим, с надеждата, че ще се държите разумно. Убедена ли сте в това?

— Напълно. Аз реших да се ръководя само от вашите съвети и ви моля най-сърдечно да останете винаги мой най-добър приятел.

С настъпването на нощта се завърнахме обратно в Париж. Заведох моята Везиан вкъщи и придружих Балети при майка му. На вечерята моят приятел взе обещание от Силвия, че ще говори с господин Лани в полза на нашата любимка. Силвия каза, че този план бил по-добър, отколкото постъпките за една мизерна пенсия, която би могла и да не се получи.

Тогава в операта имаше много, заслужаващи да бъдат наречени не непоносими, а по-скоро грозни, фигурантки, певици, както и танцьорки, които нямаха никаква дарба и въпреки това живееха в охолство; защото общественото мнение е такова, че момиче от операта трябва да се откаже по професионални съображения от добродетел и приличие, ако не иска да умре от глад. Но когато някоя новопостъпила е толкова ловка, че остане макар и един месец порядъчна, то несъмнено, щастието й е създадено; защото тогава богатите господа, ползуващи се със славата на един почтен начин на живот, се стараят да овладеят този образец на добродетелност. Тези хора са възхитени, когато при появяването на тяхната красавица на сцената, публиката изговаря имената им, те ги допускат даже да направят някои отклонения от пътя на добродетелта, когато изневярата им не е особено очебиеща.

Към единадесет часа се завърнах вкъщи и понеже видях отворена вратата на госпожица Везиан, влязох при нея. Тя лежеше в легло, но ми каза:

— Ще стана, защото искам да ви говоря.

— Без церемонии, ние можем да си говорим и така. Освен това, аз ви намирам по-красива така, както сте.

— Това ме радва.

— И тъй, какво имате да ми кажете?

— Нищо, исках само да поговоря с вас за моята бъдеща професия. Аз ще поддържам значи добродетелта на висота, за да намеря някого, който я обича само затова, защото ще я разруши.

— Без съмнение, това е вярно, но на този свят с всичко е така. Всеки тегли чергата към себе си и всеки е тиран по свой маниер. Забелязвам с радост, че вие сте на път да станете философка.

— Как се става такава?

— Мисли се.

— Трябва ли да се мисли дълго?

— В продължение на цял живот.

— Значи никога не се свършва?

— Никога, но при това се печели, доколкото изобщо може да се печели, и се придобива всичкото щастие, което е отредено изобщо някому.

— И в какво се изразява това щастие?

— С всички радости, които философът си доставя, когато има съзнанието, че ги е създал чрез собствен труд, особено с това, че е пренебрегнал множеството предразсъдъци, които правят от повечето хора тълпа от големи деца.

— Какво значи радост? И какво се разбира под предразсъдъци?

— Радост аз наричам истинската чувствена наслада; едно пълно задоволяване по отношение на всичко, към което се стремим и, когато изтощените чувства поискат почивка, за да се поеме дъх или да се съберат нови сили, тогава въображението доставя нови радости. Затова философ е тъкмо онзи, който не си отказва никаква радост, даже ако тя е свързана с най-големи страдания.

— И вие казвате, че това става, като се освободим от предразсъдъците? Но кажете ми какво са предразсъдъците и как може човек да се освободи от тях.

— Задавате ми един въпрос, любов моя, на който не може лесно да се отговори, тъй като философията на морала не познава по-важен въпрос. Това ще рече: нито един въпрос, чието разрешение да представлява такава трудност. Затова и тази лекция продължава през целия човешки живот. Съвсем накратко ще ви кажа само това, че предразсъдък се нарича всеки така наречен дълг, който не намира основанието си в природата.

— Философът значи трябва да изучава преди всичко природата?

— Друга задача той изобщо няма и най-мъдър е този, който се заблуждава най-малко.

— Кой философ според вас се е заблуждавал най-малко?

— Сократ.

— Но и той се е заблуждавал?

— Да, в метафизиката.

— Е, това не е от значение за мен, понеже вярвам, че той е могъл да се лиши от изучаването й.

— Лъжете се, защото самият морал е метафизика на физиката. Всичко е природа и вие можете според мен да наречете глупак всекиго, който ви каже, че е направил ново откритие в областта на метафизиката. Но ако продължа да разисквам тази тема, любов моя, то скоро може би бих ви се видял неясен. Не избързвайте! Мислете! Доведете със здрав разум принципите си в съгласие и дръжте винаги под око щастието си; така ще бъдете най-сетне щастлива.

— Урокът, който ми дадохте в този момент, ми е много по-приятен от онзи, който трябва да получа утре от господин Балети; защото предвиждам, че ще се отегчавам от него, а сега, във вашата компания, не се отегчавам.

— По какво познавате, че не се отегчавате?

— По моето желание да не ме напускате.

— Наистина, мила моя Везиан, никога един философ не е определял отегчението по-добре от вас преди малко. Какво удоволствие! На какво се дължи, че имам желанието да ви го докажа чрез една прегръдка?

— Защото без съмнение нашата душа може да бъде щастлива само тогава, когато се намира в съгласие с нашите чувства.

— Как, божествена Везиан! Вашият ум ме възхищава!

— Вие, мили приятелю, станахте причина той да се развие и съм ви толкова благодарна за това, че споделям желанието ви.

— Какво ни пречи да задоволим едно толкова естествено желание? Ела в прегръдките ми!

Какъв урок по философия! Той ни се стори толкова сладък и нашето щастие беше така пълно, че при настъпването на деня ние се държахме все още прегърнати и едва при появяването на слънцето забелязахме, че вратата беше останала отворена през цялата нощ.

Балети й даде няколко урока и тя бе приета в операта; но беше фигурантка само в продължение на два или три месеци, понеже се съобразяваше грижливо с предписанията, които й бях дал и които тя беше схванала със своя превъзходен ум като единствено правилни. Тя се отдаваше вече на нарбоновци; най-сетне тя изслуша предложенията на един кавалер, който се различаваше от останалите, защото започна с това, че я взе от сцената. Никой друг не би сторил това, защото по това време то не спадаше към добрия тон. Щастливецът беше граф Дьо Тресан или Дьо Треан — не си спомням вече точно името му. Тя се държеше много добре и остана при него до смъртта му.

Сега никой не говори вече за нея, макар че живее в голямо охолство; но е на петдесет и шест години, а на тази възраст в Париж една жена е почти несъществуваща.

От момента, в който тя напусна „Хотел Дьо Бургон“, аз не я видях повече. Когато я видях отново покрита с диаманти, нашите души се поздравиха радостно, но щастието й ми беше твърде скъпо, за да се осмеля да я последвам. Нейният брат получи служба, но аз го изгубих от очи.

Бележки

[1] Бернар льо Бавие дьо Фонтнел (1658–1757), френски писател. — Б.пр.