Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (5)

Глава четвърта

Венецианският епископ ме ръкополага. Моите познанства; Сенаторът Малипиеро; Тереза Имер, племенницата на свещеника; Синьора Орио; Нанета и Мартина; Каваками. Аз ставам проповедник. Приключенията ми с Лучия от Пазеано. Свиждане на третия етаж.

„Той идва от Падуа, където е следвал“ — така бях представян навсякъде и това предизвикваше мълчаливото наблюдение на моите другари до съсловие и възраст, комплиментите на всички глави на семейства и милувките на старите дами. Между тях имаше в същност и не малко по-млади жени, но в този случай минаваха за възрастни, за да могат да ме целуват без стеснение. Свещеникът от Сан Самуеле, Тозело, ме зачисли към църквата си и ме представи на венецианския епископ, монсиньор Кореро, който ми изряза тонзура и четири месеца по-късно, като особена личност, ме ръкоположи в нисш чин. Задоволството на баба ми беше огромно. След това ми потърсиха добри учители, при които да продължа образованието си. Господин Бафо избра абата Скиаво, който да ме научи да пиша на правилен италиански език, особено обичания от мен език на поезията. Имах на разположение чудесно жилище, заедно с моя брат Франческо, който изучаваше театрална архитектура. Сестра ми и най-малкият ми брат живееха при баба ми в нейната къща, в която тя искаше да умре, понеже и мъжът й бил умрял там. Обитаваната от мен къща бе същата, в която умря баща ми и която майка ми още държеше под наем; тя беше голяма и много добре подредена.

Абатът Гримани виждах рядко, въпреки че той бе определен за мой покровител; напротив, завързах тесни връзки с господин Де Малипиеро, комуто свещеникът Тозело ме бе представил. Той беше сенатор, около седемдесетгодишен, който не искаше вече да се занимава с държавни работи, а си живееше щастливо в своя дворец, хранеше се добре и всяка вечер приемаше отбрано общество от дами, които явно добре бяха използували най-хубавите си години, и от остроумни господа, които бяха в течение на всичко, дето ставаше в града. Г-н Де Малипиеро беше богат и нежен, но имаше нещастието да страда три или четири пъти в годината от атаки на подагра, които нападаха ту един, ту друг негов орган, така че бяха осакатили почти цялото му тяло. Само главата, белият дроб и стомахът бяха пощадени от тях. Беше красив и показваше изтънчен вкус към добрите ястия; притежаваше тънък хумор, завидни светски познания, красноречието на венецианец и непогрешимата житейска мъдрост на сенатор. Вече се бе оттеглил от обществения живот, след като в продължение на четиридесет години е участвувал в ръководенето на държавните работи. Престанал бе да ухажва и прекрасния пол, след като е имал двадесет любовници и след като е трябвало да се примири, че повече не може да се харесва на никоя. Макар че беше почти напълно осакатен, това не се забелязваше, когато седеше, говореше или се хранеше. Хранеше се само веднъж дневно и винаги сам, защото нямаше вече нито един зъб и ядеше много бавно, не искаше да бърза само от учтивост към своите сътрапезници, а в същото време би му било неприятно и да ги застави да го чакат. Това чувство го лишаваше от удоволствието да събере на масата си приятни гости, което за отличния му готвач бе особено неприятно.

Когато свещеникът ми направи честта да ме представи на Негово превъзходителство, успях да оборя причината, която го караше да се храни сам, като го убедих, че трябва да кани само хора, които имат апетит за двама.

— Но къде да ги намеря? — попита той.

— Наистина, работата е деликатна — продължих аз, — но Ваше превъзходителство трябва просто да потърси всред гостите си. След като намерите между тях търсените, е необходимо само да ги задържите, без да се усетят, защото никой добре възпитан човек няма да е доволен да се разчуе, че има честта да се храни с Ваше превъзходителство само затова, че яде за двама.

Сенаторът оцени значението на изтъкнатите от мен доводи и каза на свещеника, че би искал на следващия ден да се храни с мен и като се убеди, че на практика съм още по-силен, отколкото на теория, той ме направи свой постоянен сътрапезник.

След като се беше отказал от всичко, но не и от собствената си природа, той се поддаде, въпреки възрастта и подаграта си, на едно любовно увлечение: влюби се в едно младо момиче, Тереза Импер, дъщеря на един актьор, която живееше в съседство с неговия дворец, така че той можеше да вижда от спалнята си нейните прозорци. Девойката бе седемнадесетгодишна, красива, своенравна и кокетна. Учеше пеене с намерение да се подготви за сцената и показвайки се постоянно на прозореца, беше подлудила стареца, но проявяваше жестокост към него. Разбира се, Тереза идваше всеки ден при него, но винаги съпроводена от майка си, една стара актриса, която беше напуснала театъра, за да спаси душата си, но си беше начертала същевременно „набожния“ план да съчетае изискванията на небето със земните дела. Тя водеше всеки ден дъщеря си на литургия и изискваше да се изповядва всяка седмица, но не пропускаше всеки следобед да я довежда при влюбения стар господин. Бях свидетел на ужасната ярост, която го обзе, когато веднъж девойката му отказа целувка под предлог, че сутринта се е причестила и не може да се реши да обиди Бога, който може би е в тялото й.

Каква гледка беше за мен, петнадесетгодишното момче, единственото, когото старият господин допускаше като мълчалив свидетел на тези еротични сцени! Бедната майка похвали отказа на младото момиче и се осмели дори да смъмри стареца, който не смееше да възрази нищо срещу нейните твърди християнски или съвсем нехристиянски доводи, макар че с мъка се противопоставяше на изкушението да захвърли първия попаднал му предмет върху главата й. Достигнал до това състояние на безпомощност, гневът взе надмощие над страстта и щом жените си отидоха, той облекчи сърцето си, като се отдаде с мен на философски съждения.

Мисълта за момичето обаче не го напускаше и тъй като не знаех как да го утеша, предложих му да се ожени. За мое най-голямо учудване той ми отговори, че тя не искала да се омъжи за него, защото се бояла от омразата на роднините му.

— Тогава предложете й някаква голяма сума или доживотна рента.

— Казва, че дори и за корона не би извършила смъртен грях.

— Трябва да я вземете насила или да я прогоните от дома си, да я махнете далеч от себе си.

— Не мога: за първото ми липова телесна сила, а за второто — морална смелост.

— Убийте я!

— Дотам и ще стигна, ако не умра преди това.

— Ваше превъзходителство е наистина за оплакване!

— Посещаваш ли я понякога?

— Не, защото бих могъл да се влюбя в нея, а това би ме направило нещастен.

— Имаш право.

След като преживях такива сцени и бях удостоен с подобни разговори, аз станах любимец на стария господин. Той ми позволи да присъствувам на вечерните му приеми, на които, както вече споменах, идваха по-възрастни дами и остроумни господа. Каза ми, че в такъв кръг бих придобил много по-голяма мъдрост, отколкото от философията на Гасенди^[1], която по-рано изучавах по негов съвет, вместо Аристотеловата, която той намираше смешна. Даде ми наставления, които, както казваше, трябвало да запомня добре, когато трябва да отговарям на конкретни въпроси и преди всичко да не изказвам мнението си за нищо, тъй като на моята възраст човек не бива да има още собствено мнение.

Верен на поученията и послушен на заповедите му, аз за няколко дни само успях да спечели уважението му и да бъда третиран от дамите, които идваха у него, като вътрешен човек. Като незначителен млад абат, аз трябваше да ги придружавам при посещенията им в манастирите при настанени там като пансионерки техни дъщери и сестриници. Добил бях правото без предизвестие да ходя у тях по всяко време на деня и ме коряха, ако понякога не ги посещавах. Когато влизах в стаите на младите момичета, те в първия момент се разбягваха, но щом видеха, че съм аз, се връщаха отново. Това доверие намирах направо за прелестно.

Преди ядене господин Де Малипиеро често си правеше удоволствието да ме разпитва какво приятно или интересно съм намирал у дамите от неговия кръг, но преди още да съм му отговорил, ме предупреди, че те всички били самата добродетел и ще направя лошо впечатление, ако кажа някога нещо, което не подхожда на положението, което те заемат в обществото. С такива намеци той ми даваше мъдрата поука за мълчанието.

У този сенатор се запознах със синьора Мандзони, съпруга на нотариус, за която ще говоря по-нататък. Тази достойна дама ми вдъхна най-голяма симпатия и ми даде много разумни наставления и съвети. Ако аз се бях вслушал в тях и ги следвах, животът ми нямаше да премине толкова бурно, но от друга страна, не би си струвало и труда да го описвам.

Многото интересни запознанства с дами от така нареченото висше общество разбудиха у мен желанието да добия привлекателна външност. Това обаче не се харесваше на моя свещеник, а и добрата ми баба в това отношение споделяше мнението му. Един ден той ме дръпна настрана и деликатно ми намекна, че в призванието, което съм си избрал, трябвало да мисля повече как да се харесвам на Бога със сърцето си, а не на света — с лицето си. Той ме укори за грижливо направената ми прическа и твърде нежния аромат на употребяваната от мен пудра. Каза ми, че дяволът ме е хванал за косите и че ще бъда анатемосан, ако продължавам да се държа така, и накрая ми цитира следната сентенция от един вселенски събор: „Свещеник, който се грижи за косата си, да бъде проклет“. В отговор аз му цитирах стотици примери за миришещи на мускус абати, които не са анатемосани, а оставени на мира, въпреки че са употребявали четворно повече пудра от мен. Освен това те употребяваха амброва помада, от която на дамите направо прилошаваше, докато моята жасминова помада предизвикваше комплименти във всички среди, където се появявах. Приключих с думите:

— Съжалявам, но не мога да ви послушам. Ако исках да живея в мръсотия, щях да стана капуцин, а не абат.

Без съмнение моят отговор го разсърди. Три или четири дни наред след това той придумва баба ми да го пусне в стаята ми сутринта, докато спя. Отмъстителният и фанатичен свещеник се бе промъкнал тихо до леглото ми и безмилостно отрязал с остри ножици красивите ми кичури коса отпред, от едното ухо до другото. Моят брат Франческо, който спеше в съседната стая, видял всичко, но не ме бе събудил, дори бе се зарадвал, защото самият той носеше перука и завиждаше за моята хубава, гъста коса. Между другото през целия си живот той остана завистник, макар че — обяснимо за мен — завистта му не изключваше приятелството. Неговият урок, както и всички мои, сигурно по-късно е изчезнал с настъпването на старостта.

След това геройство свещеникът се отдалечил със съвсем невинен израз на лицето. Когато малко след това се събудих и проумях целия ужас на извършеното насилие, аз бях извън себе си от гняв и негодувание.

Ах, какви планове за отмъщение кроях в сърцето си, докато видях в огледалото как ме бе докарал този мръсен свещеник! На шума, който вдигнах се притече баба ми и докато брат ми се смееше, добрата старица ми се кълнеше, че ако само е знаела намеренията на този човек, никога не би го пуснала в стаята. Най-сетне тя успя да ме поуспокои, като се съгласи с мен, че свещеникът е преминал границите на позволеното.

Решен да си отмъстя, аз обмислях, докато се обличах, десетки тъмни планове. Струваше ми се, че имам право да си отмъстя с кръв и никой закон не би ме наказал за това. И понеже театрите бяха вече отворени, за да не ме познаят, излязох с маска и отидох при адвоката Карара, с когото се бях видял в къщата на сенатора. Попитах го дали мога да дам свещеника под съд, и той ми каза, че цяло едно семейство е било осъдено само задето отрязало мустаците на някакъв славонец, а това е все пак по-малко, отколкото цялата коса. Ако искам да заведа дело срещу свещеника, което положително ще спечеля, трябва само да реша. Съгласих се и го помолих да съобщи вечерта, а господин Де Малипиеро причината, поради която няма да отида — естествено, не желаех да се покажа никъде, преди косите ми да израснат отново.

Върнах се в къщи, за да обядвам с моя враг, обяд, тъй оскъден в сравнение с богатите ястия у сенатора! Лишаването ми от изтънчените ястия, на които Негово превъзходителство ме бе приучил, бе също едно от най-неприятните последици, които отмъщението на свещеника — при това мой кръстник — имаше за мене. От яд плаках горчиво и ставах все по-гневен, чувствувайки при това, че в нанесената ми обида имаше всъщност нещо комично, което ме правеше смешен, а това ме принизяваше в собствените ми очи повече от извършено престъпление.

Легнах си рано и здравият десетчасов сън ме ободри. Не бях вече толкова разярен, но все още твърдо решен да дам свещеника под съд.

Тъкмо се обличах, за да отида при моя адвокат и подам жалбата, когато видях да влиза един сръчен бръснар, с когото се бях запознал у госпожа Контарини. Той ми каза, че господин Де Малипиеро го изпраща да ме вчеше така, че да мога да изляза, тъй като искал още същия ден да ме види отново на масата си. След като огледа нещастната ми глава, той започна да се смее, но помоли да започне работа, като обеща да ме нагласи така, че да изглеждам още по-елегантен от преди и спокойно да мога да изляза. След като вчеса косите ми en vergette^[2] аз реших, че изглеждам достатъчно добре, за да се считам отмъстен.

И понеже не мислех вече за обидата, отидох при адвоката и му казах да не завежда дело, след което побързах към дома на господин Де Малипиеро. Там случайно заварих свещеника, комуто, въпреки подобреното си настроение хвърлих порядъчно враждебен поглед. Не стана и дума за случилото се. Сенаторът ни наблюдаваше известно време мълчаливо и свещеникът най-сетне се сети да си отиде. Без съмнение, той трябваше да съжали за постъпката си, тъй като сега действително заслужавах анатема за моята нова извънредно гиздава прическа.

Когато неприятният ми кръстник си отиде, аз не млъкнах. Обясних на господин Де Малипиеро, че ще си потърся друга църква, понеже не искам вече да имам нищо общо с такава невъздържана и склонна към подобни прояви особа. Мъдрият стар човек се съгласи, че имам право и с това спечели готовността ми да направя всичко, каквото би пожелал. Вечерта обществото, което вече бе научило за случилото се, ме обсипа с комплименти. Уверяваха ме, че изглеждам очарователно красив. Бях като в опиянение и моето добро настроение продължи и през следващите четиринадесет дни, през които господин Де Малипиеро дори не намекна за това, че трябва да се върна отново в моята църква. Само баба ми ме молеше и повтаряше непрестанно, че трябва да се върна там. Но това излезе само затишие пред буря, тъй като в момент, когато бях най-безгрижен, господин Де Малипиеро ме изненада, като ми заяви, че се явява удобен случай да се върна отново към моята църква и същевременно да бъда подобаващо възмезден от свещеника.

— Като председател на братството на светото тайнство — ми каза сенаторът — аз имам правото да избера проповедник, който да държи празничната проповед в четвъртата неделя на този месец, която тази година съвпада с втория ден на Коледа. Ще предложа теб и съм сигурен, че той няма да ми откаже. Какво ще кажеш за този триумф? Не ти ли се струва чудесен?

Бях ужасно изненадан от това предложение, понеже никога не бе ми идвало наум да проповядвам, а и не се считах способен да съчиня и произнеса някаква проповед. В първия момент помислих, че се шегува, но когато потвърди, че говори съвсем сериозно, достатъчен ми беше само един миг, за да се убедя сам и добия самочувствие, че съм предопределен да стана най-прочутият проповедник на века, стига само да съумея да надебелея, тъй като бях много слаб и никак не отговарях на това изискване. Не се съмнявах, че моят глас и жестикулациите ми съответствуват на всички изисквания, а що се отнася до проповедта, вече се чувствувах напълно годен да сътворя едно майсторско съчинение.

Отговорих на господин Де Малипиеро, че приемам с удоволствие предложението. Изгарях от нетърпение да се върна веднага в къщи и се заловя за работа. Макар и да не бях теолог, все пак владеех добре материята и можех да кажа много чудни и нови неща.

Когато на другия ден се видях отново с благородника, той ми съобщи, че свещеникът бил възхитен от избора му, а още повече от моята готовност да приема предложението, но настоява, щом напиша моята проповед, да му я дам, тъй като се отнася за най-висшите въпроси от теологията и той може да ми позволи да се кача на амвона само ако е сигурен, че няма да произнеса някаква ерес. Съгласих се с това и в следващата седмица съчиних моята проповед и я преписах на чисто. Тази проповед пазя и до днес и мога да заявя, че все още я намирам отлична, въпреки че бе само юношеска работа.

Радостта на баба ми бе неописуема: тя плачеше от щастие, че ще види своя внук като проповедник. Помоли ме да й прочета проповедта и я изслуша, бавно прехвърляйки броеницата си^[3]. Намери я много хубава и обратно, господин Де Малипиеро, който при слушането не бе прехвърлил броеницата си, ми заяви, че проповедта няма да хареса на свещеника. Бях взел темата си от Хораций:

И защото очакваното благоволение не отговаряше на заслугите й, тя плачеше.

Изпитвах мъка заради злобата и неблагодарността на човешкия род, с които той осуетява намерението на божествената мъдрост да го освободи от грехове. На свещеника явно щеше да е по-приятно, ако бях заел текст не от езичник, но общо взето, той се радваше, че моята проповед е изпъстрена с латински цитати.

Отидох при свещеника, за да му прочета работата си, но тъй като не го намерих в къщи, а исках да го дочакам, останах на приказка с неговата Анджела. Веднага се влюбих в нея. Тя работеше на гергеф и когато седнах до нея, ми каза, че би искала да ме опознае, но нямало да й бъде приятно да й разказвам историята за кичура коса, който нейният уважаем вуйчо ми бил отрязал.

Любовта към Анджела има за мен съдбоносни последици, защото тя стана причина за две други любовни връзки, които доведоха до много и много други и най-сетне ме принудиха да се откажа от духовния си сан. Ще разказвам обаче бавно, за да не изпреваря хода на събитията.

Когато свещеникът се върна в къщи, намери ме в компанията на своята племенница, моя връстница, и това изглежда, не му бе неприятно. Предадох му моята проповед, прочете я и каза, че била едно чудесно академично упражнение, но съвсем неподходящо за амвона.

— Аз ще ви дам — каза той — една съчинена от мен проповед, която никой не е чувал. Вие ще я научите наизуст и аз ви обещавам да кажа, че е съчинена от вас.

— Благодаря, предостойни отче, но аз искам да прочета или мое собствено произведение, или никакво.

— Но не можете да произнесете тази проповед в моята църква.

— По този въпрос ще трябва да говорите с господин Де Малипиеро. Междувременно аз ще дам моята творба на цензор, а след това и на Негова милост кардинала; и ако и той я отхвърли, ще я дам да я отпечатат.

— Елате с мен, млади момко! Ще видите, че кардиналът ще одобри моето мнение.

Вечерта, у господин Де Малипиеро разказах пред събралите се гости спора си със свещеника. Помолиха ме да прочета проповедта си и получих всеобщо одобрение. Похвалиха скромността ми, че не съм цитирал църковните отци, тъй като на моята възраст не бих могъл още да ги познавам достатъчно добре. Особено жените намираха чудесно това, че в проповедта ми не се среща никакъв друг латински цитат, освен този от Хораций, който през живота си е бил голям развратник, но често е правел много уместни забележки. Една от племенниците на кардинала, която случайно присъствуваше тази вечер, ми обеща да говори с чичо си, към когото мислех да се обърна. Господин Де Малипиеро ме посъветва, преди да предприема нещо, да говоря първо с него. Послушах го.

Когато на следния ден отидох при него, той повика свещеника и той дойде незабавно. Тъй като знаеше за какво се отнася, свещеникът се потопи в дълъг словоизлив. Щом обаче свърши със своите възражения, аз заявих твърдо:

— Има само две възможности: или кардиналът ще одобри моята проповед, която ще му прочета от начало до край, или няма да я одобри. В първия случай аз ще я прочета в църквата, без да носите каквато и да било отговорност, а във втория ще се подчиня.

Засегнат от моята непоколебимост, свещеникът каза:

— Няма да ходите при него. Аз одобрявам проповедта, но ви моля само да промените цитата, тъй като Хораций беше грешник.

— А защо вие цитирате Сенека, Тертулиан, Ориген, Боеций? Те всички са били еретици, следователно би трябвало да ги считате много по-достойни за презрение, отколкото Хораций, който не е могъл да бъде християнин.

Но понеже забелязах, че ще направя удоволствие на господин Де Малипиеро, най-после аз се съгласих да заменя цитата с един друг, който свещеникът ми даде, макар че той не подхождаше на съдържанието. За да имам предлог да видя отново племенницата му, аз му дадох моята проповед, като му казах, че ще си я взема обратно на следния ден. От суетност изпратих на доктор Гоци препис от нея, но честният човек ме накара да се разсмея от сърце, като ми я върна, и ми съобщи по приносителя, че трябва да съм полудял и ако ми позволят да държа тази проповед от амвона, ще изложа и себе си, и своя учител.

Неговата присъда не ме засегна и на определения ден държах празничното си слово в църквата на светото тайнство пред съвсем отбрани служители. Получих всеобщо одобрение. Всеки ми предричаше, че съм предопределен да стана най-добрият проповедник на века, защото на петнадесет години никой досега не бе успял да съчини такова изявено творение.

След като изпразни торбичката, в която всеки пусна дар за свещеника, клисарят преброи над петдесет цехини и няколко любовни писма, което силно подразни благочестивите. Едно анонимно писъмце, чиято авторка мислех, че съм познал, ме подтикваше към погрешна стъпка, която ще отмина с мълчание. В паричната нужда, в която се намирах, тази богата жена ме накара да помисля сериозно да стана проповедник и аз съобщих решението си на свещеника, като го помолих да ми помогне. Така той ми позволи да го посещавам всеки ден и аз се възползувах от това да разговарям с Анджела, в която се влюбвах с всеки изминат ден все повече. Но Анджела беше разумна: беше й приятно, че я обичам, но настояваше да се откажа от духовния сан и да се оженя за нея. Аз обаче, въпреки влечението ми към нея, не можех да се реша на това и продължих посещенията си с надеждата да променя мнението й.

Един ден свещеникът, комуто моята първа проповед все пак му бе харесала, ме натовари да напиша втора за деня на Свети Йосиф и да я произнеса на 19 март 1714 г. Написах проповедта и добрият свещеник говореше с въодушевление за нея. Било ми писано обаче да проповядвам само веднъж в живота си. Защото по това време се случи една отвратителна история, която за жалост е твърде истинска и която оскърбително намирам и за смешна.

Млад и самонадеян, какъвто си бях, аз реших, че няма да ми бъде трудно да науча проповедта наизуст.

Бях авторът, мислите течаха в главата ми и ми се струваше просто невероятно да ги забравя. И ако все пак се случеше да не си спомня точно това или онова изречение, можех веднага да го заменя с друго, равностойно нему, така, както някога ми се случваше да не намеря най-подходящата дума, когато се налагаше да кажа нещо в добро общество, така и сега смятах за невъзможно да ми се случи да замълча пред слушатели, от които не познавам никой способен да ме смути или прекъсне внезапно хода на мислите ми. Постъпих по възприетия от мен начин, като всяка сутрин и вечер прочитах отново проповедта си, за да я запомня добре, начин, който никога дотогава не ме бе подвеждал.

Така дойде 19 март, денят, когато към четири часа следобед трябваше да се кача на амвона. В настроението, в което се намирах, не можах, за жалост, да се откажа от удоволствието да обядвам у граф Монте Реале. Той живееше в моята къща и беше поканил на обяд Патриция Бароци, който веднага след Великден щеше да омъжи дъщеря си. Все още стоях с цялото отбрано общество на масата, когато дойде църковният прислужник и ми каза, че ме чакат в църквата. С пълен стомах и разгорещена глава аз се сбогувах, изтичах до църквата и самонадеяно се качих на амвона.

Произнесох въведението много добре, после направих почивка, но едва изрекъл първите изречения от темата и вече не знаех как да продължа и какво да кажа. Напразно се мъчех да събера мислите си. Това, което съвсем ме обърка, бе едно замайващо мърморене между неспокойните слушатели, всеки от които бе забелязал моето смущение. Видях някои да напускат църквата, стори ми се, че чувам присмехулен смях, от което се забърках съвсем и напълно изгубих надежда да се измъкна с достойнство от създалото се неприятно положение.

Невъзможно ми е и сега да си дам сметка дали се престорих на припаднал, или наистина припаднах. Знам само, че се строполих върху амвона и ударих силно главата си в стената. В този миг бих предпочел да умра.

Двама църковни служители се притичаха и ме отнесоха в църковната канцелария. Без да кажа и дума, аз взех наметалото и шапката си, отидох в къщи и се затворих в стаята си. После облякох едно късо палто, каквото носят свещениците по полето, сложих вещите си в едно куфарче и отидох при баба да я помоля за пари. Така заминах за Падуа, за да положа третия си изпит. Към полунощ пристигнах и отидох да спя при добрия доктор Гоци, но не се изкуших да му разкажа за нещастното си приключение.

В Падуа прекарах времето, необходимо ми да се подготвя за доктората си през следващата година, и след Великден се върнах обратно във Венеция, където вече бяха забравили позора ми. Не ставаше и дума да държа проповеди или, ако правеха опити да ме придумат, бях достатъчно твърд да удържа решението си да изоставя окончателно това занятие.

В деня преди Възнесение Господне Мандзони ме представи на една млада куртизанка, която по това време предизвикваше удивлението на цяла Венеция. Наричаха я с прякора Каваками, понеже баща й бил кърпач. Това име явно я унижаваше и тя настояваше да я назовават с фамилното й име Преати, но напразно: приятелите й се задоволяваха с малкото й име Джулиета. Тази млада личност бе станала прочута благодарение на един благородник от Парма, маркиз Санвитали, който й бе заплатил сто хиляди дуката за проявената от нея благосклонност. В цяла Венеция се говореше навсякъде само за красотата на тази млада дама и посещението в дома й се считаше за връх на светската изисканост. Считаше се за щастие дори разговорът с нея и особено влизането в тесния кръг от нейни приятели. Понеже по-нататък ще говоря още много за нея, мисля, че на читателя ще е приятно да научи още повече от сега.

Един ден Джулиета, едва четиринадесетгодишна, била изпратена от баща си при един венециански благородник, Марко Муацо, да му занесе закърпената от него дреха.

Въпреки парцаливия й вид благородникът забелязал красотата й и отишъл, придружен от един известен адвокат на ме Бастиано Учели при баща й, за да я види по-отблизо. Бастиано останал изумен повече от романтичния и пъргав ум на Джулиета, отколкото от нейната красота и прелестно тяло. Той й наел отделно жилище, намерил й учител по музика и я направил своя любовница. По време на годишния панаир Бастиано я водел по всички обществени места, където тя привличала всеобщо внимание и възхищение. Джулиета напреднала в пеенето толкова бързо, че и след шест месеца е била достатъчно школувана да сключи договор с един театрален директор, който я отвел във Виена. Там играла ролята на кастрат в една опера на Метастазио^[4].

Адвокатът междувременно решил да я изостави и да я преотстъпи на един богат евреин, който също така скоро се отказал от нея, след като й подарил няколко разкошни диаманти.

Джулиета се появила на виенската сцена и хубостта й спечелила такива аплодисменти, каквито нейният посредствен талант никога не би могъл да й донесе. Но тъй като тълпата обожатели, която искала да се принесе в жертва на своя кумир, се увеличавала с всяка седмица и това направило приключенията й премного очебийни, благородната Мария Тереза не счела, че трябва да търпи този нов култ в собствената си столица и дала на хубавата актриса да разбере, че трябва незабавно да напусне Виена.

Граф Спада я обсебил и довел отново във Венеция, откъдето тя се преместила в Парма, за да пее в тамошната опера. Тук тя запалила маркиз Санвитали, но една вечер жена му я заварила в своята ложа и при някаква неуместна забележка й залепила една здрава плесница. Така Джулиета се отказала от сцената. Върнала се отново във Венеция, където, вследствие изгонването й от Виена, не могла да намери щастие. По това време изгонването бе станало любим похват за злепоставяне на актриси и подобни дами. Когато искаха да унижат някоя певица или танцьорка, просто казваха за нея, че не е била достатъчно ценена, щом са я изгонили от Виена.

Стефано Кверини ди Папоце стана неин официален любовник, но в началото на 1740 г. маркиз Санвитали отново се яви на арената и прогони всички. Та и как може да се устои на този маркиз! Той започна с това, че подари на хубавицата сто хиляди дуката, и за да не смятат това за слабост и безумно разсипничество, каза, че сумата едва ли би стигнала, за да обезщети Джулиета за плесницата, получена от жена му. Впрочем, обидената никога не призна тази плесница, тъй като разбираше чудесно, че такова признание би я унижило. Тя предпочете да отдаде подаръка само на великодушието на своя любовник. И имаше право: една призната плесница би била петно за нейните прелести, така че тя реши, че има повече сметка да ги цени по тяхната интимна стойност.

И така, в 1741 господин Мандзони ме представи на тази нова Фрина като млад абат, започнал да си създава име. Намерихме я обиколена от седем-осем поклонници, заети да я ухажват. Лежеше в небрежна поза върху една кушетка до Кверини. Нейният вид ме изненада. Тя ме изгледа от главата до петите, като че бяха ме изложили за продан, и с тон на господарка ми каза, че й е приятно да се запознае с мене. След това ме покани да седна. Сега дойде моят ред да я наблюдавам внимателно и много добре, тъй като малкият салон бе осветен от не по-малко от двадесет свещи.

Джулиета бе вече на осемнадесет години. Кожата й бе ослепително бяла, но розовината на страните й, пурпурната червенина на устните й, черните, тънки и красиво извити вежди ми изглеждаха по-скоро изкуствени, отколкото естествени. Зъбите й бяха като два реда перли и толкова красиви, че човек забравяше устата, която бе като че ли прекалено голяма. Изглеждаше, че се усмихва постоянно и това бе може би естествено, а може би и навик. Покритите й с лек воал гърди като че канеха боговете на любовта, но аз издържах на тяхната прелест. Гривните и пръстените, с които бяха обсипани ръцете й, не ми попречиха да установя, че ръката й бе доста голяма и месеста, и макар че грижливо криеше краката си, един предателски чехъл, който се подаваше изпод роклята й, бе достатъчен, за да ми подскаже, че те бяха в подходящо съотношение с нейния ръст, едно неприятно съотношение, което не се харесва не само на китайците и испанците, но и на всички мъже с добър вкус. От една едра жена се иска да има малък крак и този вкус съвсем не е нов, тъй като го е притежавал още господин Олоферн, иначе не би намерил госпожа Юдит^[5] за толкова хубава. (Сандалите й му грабнаха погледа). Общо взето, аз я намирах привлекателна, но след като я наблюдавах достатъчно време и съвсем подробно и сравних хубостта й със стоте хиляди дуката, които бяха платени за нея, за голямо мое учудване намерих, че съм твърде безразличен и не чувствувам ни най-малко изкушение да дам дори и една-единствена цехина, за да видя онези прелести, които дрехите скриваха от погледа ми.

Бях едва от четвърт час там, когато плясъкът на весла възвести пристигането на разточителния маркиз. Ние станахме и господин Кверини напусна бързо своето място, без да се притесни ни най-малко. Маркиз Де Санвитали, вече възрастен господин, който беше пътувал много, седна до нея, но не на кушетката. Това накара хубавицата да се обърне. Сега можех да виждам пред себе си и това, което дотогава можех да наблюдавам само отстрани.

След като посетих Джулиета още четири-пет пъти, реших, че съм направил вече пълна преценка на нейната истинска цена, така че когато една вечер ме запитаха за нея в обществото на сенатора Малипиеро, казах, че тя може да се хареса само на лакомници или на хора с притъпен вкус, понеже не притежава нито естествени природни прелести, нито тона на елегантното общество, няма особен талант и изискани маниери, с една дума, липсва й всичко онова, което хората от доброто общество очакват да открият в една жена. Моята присъда допадна на цялото общество, но господин Де Малипиеро ми прошепна на ухото, че Джулиета сигурно ще научи как съм я обрисувал и ще стане моя неприятелка. Предположението му се потвърди.

Направи ми впечатление, че Джулиета много рядко се обръщаше към мен и всеки път, когато ме поглеждаше, си служеше с очила или свиваше клепачите си, като че искаше да ме лиши от честта да се порадвам на нейните неописуемо красиви очи. А те наистина бяха много изразително очертани, сини като синчец, с невероятно бляскав ирис, какъвто понякога природата дарява само в младостта, защото обикновено към четиридесетата година, след като вече е направил куп чудеса, той изчезва постепенно. Само Фридрих Велики е запазил този блясък на очите чак до смъртта си.

Описанието, което дадох за Джулиета у господин Де Малипиеро, й бе предадено веднага от един бъбрив доносник, държавния книговодител Савиеро Кортантини. Когато един ден бяхме заедно с господин Мандзони у нея, тя му каза, че някакъв голям познавач открил недостатъци у нея, което би трябвало да я натъжи, но тя се пази да изброи тези недостатъци поотделно. Естествено, забелязах, че с това иска да ме засегне, но ме остави да чакам цял час. Когато най-сетне разговорът се пренесе върху един концерт, който артистът Имер беше уредил и в който беше блеснала неговата дъщеря Тереза, тя се обърна към мене и ме попита какво прави господин Де Малипиеро с нея. Отговорих й, че я възпитава.

— Той може да прави това — ми отговори тя, — защото е много умен, но бих искала да зная какво прави за вас?

— Всичко, каквото може.

— Казаха ми, че ви намирал малко глупав.

Естествено, избухна смях. Аз бях малко объркан, понеже не съобразих какво да отговоря, и след като останах още около четвърт час там смутен и в неудобство, взех твърдото решение да не стъпвам повече в дома й. Когато на другия ден по време на ядене разказах тази история на моя стар сенатор, той се разсмя сърдечно.

През цялото лято мечтаех за моята Анджела, която срещнах при учителката по плетене, но нейното прекалено въздържание ме нервираше и любовта ми вече се бе превърнала в мъка. За моята пламенна природа бе нужна любовница като Бетина, която знаеше да задоволява страстта ми, без да я гаси. Поради това, че самият до известна степен бях още чист, оказвах на младото момиче най-голямо уважение. В моите очи тя беше като паладиума на Кекропс^[6]. Бях още новак, понякога свенлив в обществото на дами и моята глупост стигаше дотам, че ги ревнувах дори от съпрузите им.

Анджела отказваше всичко, което й предлагах, макар че не беше кокетка. Страстта ми към нея ме гореше. Възторжените речи, които й държах, имаха по-голямо въздействие върху две сестри, нейни приятелки, отколкото върху нея самата и ако погледът ми не беше прикован само в това безсърдечно момиче, без съмнение бих забелязал, че другите две бяха много по-красиви и по-чувствителни. Моите заслепени очи обаче виждаха само нея. На всички мои нежности тя отговаряше, че е готова да стане моя жена, и казваше, че моите желания не бива да отиват по-далеч, а когато се реши да ми признае, че страда също като мен, вярваше, че ми е оказала най-голямата възможна милост.

В такова настроение се намирах, когато в началото на есента получих писмо от графиня Монте Реале. Тя ме молеше да прекарам известно време в нейното имение Пазеано. Очакваше блестящо общество и посещението на дъщеря си, която беше омъжена за един благородник във Венеция. Дъщерята се оказа духовита и хубава, с такива очарователни очи, че тяхната красота компенсираше липсата на други прелести. Аз приех поканата и намерих в Пазеано удоволствие и весело настроение. Не беше трудно и аз от своя страна да допринеса още за това и да забравя за известно време упоритостта на моята жестока Анджела.

Дадоха ми хубава стая на партера, с изглед към градината. Чувствувах се добре в нея, без да ме е грижа кои бяха моите съседи. Сутринта след пристигането ми, още сънен, съзрях да влиза една очарователна особа, която ми носеше кафето. Беше съвсем младо момиче, но с развити форми за седемнадесетгодишна, макар да беше едва на четиринадесет. Кожата й беше бяла като алабастър, косите й черни като абанос, тъмните й очи едновременно горещи и невинни, а косата й във възхитително безредие. Облеклото й се състоеше от една риза и къса пола, която позволяваше да се види добре оформен крак и най-прелестно малко стъпало. Всичко това ми се стори неповторима и съвършена красота. Наблюдавах я с голям интерес. Очите й се спряха върху мен, като че бяхме стари познати.

— Останахте ли доволен от леглото? — ме полита тя.

— Много доволен. Сигурен съм, че е било приготвено от вас. Коя сте вие?

— Аз съм дъщерята на вратаря и се казвам Лучия, нямам нито братя, нито сестри и съм на четиринадесет години. Радвам се, че нямате слуга. Така аз ще ви прислужвам и съм убедена, че ще останете доволен.

Възхитен от това начало, аз се изправих в леглото и тя ми помогна да облека нощницата си, разказвайки ми различни неща, които не разбирах. Колкото непринудено бе момичето, толкова объркан бях аз, докато пиех кафето си. Нейната хубост, към която човек бе невъзможно да остане равнодушен, ме омая напълно. Тя си позволи свободата да седне на края на леглото ми и обясни поведението си с многозначителен смях.

Още пиех кафето си, когато влязоха бащата и майката на Лучия. Тя не помръдна от мястото си, като че се гордееше с това, че е седнала на леглото ми. Добрите хора й отправиха нежни укори, помолиха ме да я извиня и тя отиде да се занимава с домашните си работи.

Щом излезе, баща й и майка й ми наговориха хиляди любезности и едва тогава започнаха да хвалят дъщеря си:

— Тя е нашето единствено дете, едно сърдечно момиче, надеждата на нашата старост. Обича ни, добра е и набожна, здрава е като риба и виждаме само един недостатък в нея.

— Какъв недостатък?

— Много е млада.

— Това е един прелестен недостатък, който ще изчезне с времето.

Скоро се убедих, че в лицето на тия добри хора виждах олицетворение на справедливост, чистосърдечност, домашни добродетели и истинско щастие. Ето че докато се радвах вътрешно на тази си мисъл, Лучия влезе отново, весела като птичка, току-що измита, напълно облечена, с коса, сресана по селския обичай и на краката с хубави обувки. След като ми се поклони, както е обичаят по селата, тя целуна баща си и майка си и седна в скута на добрия човек. Казах й, че може да седне на леглото ми, но тя ми отговори, че не й е позволена такава голяма чест, щом вече е облечена. Простодушието и невинността, които личаха в този отговор, ми се виждаха очарователни и аз неволно се засмях. Междувременно я разгледах, за да преценя дали изглежда по-красива в скромния си накит, отколкото преди, и присъдата ми бе в полза на предишния й вид. С една дума, струваше ми се, че Лучия има големи предимства не само пред Анджела, но и пред Бетина.

След като си отиде и бръснарят, отидох при графинята и нейната любезна дъщеря. Денят премина много весело, както изобщо се прекарва на село, когато си в отбрано общество.

На следната сутрин позвъних веднага след събуждането си и Лучия се появи проста и естествена, както предишния ден и все пак изненадваща с неочакваните си забележки и държанието си.

Всичко в нея блестеше под възхитителното було на откровеността и невинността. Не можех да разбера как едно непорочно, порядъчно и съвсем не глупаво момиче може да бъде така доверчиво към мен, без да се бои, че мога да се влюбя в него. Сигурно, мислех си аз, тя не отдава голямо значение на известни закачки, те не й правят впечатление. Реших да се убедя в това. Към нейните родители не се чувствувах задължен, понеже видях, че и те не обръщат на тези неща повече внимание от самата нея. Не се страхувах също, че ще бъда първият, който смущава нейната невинност и внася опасната светлина на познанието в душата й. Не исках нито да оглупявам от чувството си, нито да действувам против него, затова реших начаса да си изясня всичко. Направих едно смело движение с ръката си, Лучия се дръпна неволно назад и почервеня. Веселостта й в миг изчезна и тя извърна глава встрани, като че ли търси нещо и почака така, докато смущението й премине. Всичко стана за по-малко от минута. После тя отново се приближи до мен малко засрамена, със страха да не я помисля за неучтива, или пък разбрала погрешно моя жест, който може би е бил съвсем невинен, или пък е нещо обикновено в доброто общество. Скоро тя отново се засмя с естествения си смях. Всичко това прочетох за миг в душата й и побързах веднага да си възвърна отново доверието й. Усетих, че съм бил твърде смел с действията си и реших на другата сутрин да започна с разговор.

Съгласно моя план използувах случая, като в отговор на една нейна забележка, че е студено, й казах, че няма да почувствува студа, ако легне до мене.

— Няма ли да ви бъде неудобно? — попита тя.

— Не, мисля, че ако дойде майка ти, ще се разсърди.

— Тя няма да помисли нищо лошо.

— Тогава ела! Но, Лучия, ти знаеш ли на каква опасност се излагаш?

— Сигурно, но вие сте разумен и още повече сте абат.

— Не, не! Понеже тогава ще си помислят какво ли не.

Най-сетне тя легна до мен; говореше непрекъснато, но не разбирах нищо от това, което казваше. Намерих се в много особено положение: от една страна, не исках да се поддам на страстта си, а от друга, щеше да излезе, че съм много бавен.

Доверието на девойката към мен, което съвсем не беше лицемерно, ми бе направило толкова силно впечатление, че бе срамно да злоупотребя с него. Най-сетне тя ми каза, че е ударило петнадесет часа^[7] и ако старият граф Антонио слезе и ни намери така, ще започне да се подиграва, което би я ядосало.

— Той е човек — каза тя, — от когото бягам, щом го видя.

С тези думи тя стана от леглото и си отиде.

Останах дълго да лежа неподвижно; бях като замаян от учудване и чувствата ми бяха така объркани, както и мислите ми.

На следващата сутрин й казах да остане седнала на леглото ми, понеже искам да запазя спокойствието си. Нейните отговори на задаваните й от мен въпроси ме увериха напълно, че почтените й родители с право я боготворят и че свободата на духа й и непринуденото й държане се дължат само на нейната невинност и чистота на душата й. Наивността й, жизнерадостта, любопитството и срамливата червенина, която обагряше красивото й лице, щом забавните неща, които ми разказваше без всякаква злоба, неволно ме разсмиваха — всичко това ми доказваше, че тя е ангел, който лесно ще падне в ръцете на първия развратник, решил да я прелъсти.

Чувствувах се достатъчно силен да действувам така, че да не трябва после да се укорявам. Самата мисъл за това ме отвращаваше и собственото ми самоуважение осигуряваше честта на Лучия и на нейните добри родители, които ми я оставяха доверчиво поради доброто мнение, което имаха за мен. Бих се презирал, ако не оправдаех доверието, което ми оказваха. Така или иначе, реших да се въздържам. И тъй като бях сигурен, че мога винаги да победя изкушението, реших да се боря със себе си и да търся награда за своите усилия само в нейното обикновено присъствие. Още не знаех поговорката, че победата не е сигурна, докато борбата продължава.

Утринните приказки с нея ми харесваха, затова, без да влагам никаква умисъл, й казах, че ще ми направи удоволствие, ако идва по-рано, дори да ме събужда, ако спя. И за да придам повече тежест на молбата си, добавих:

— Колкото по-малко спя, толкова по-добре се чувствувам.

Така ми се удаде да удължа нашата връзка от два на три часа и въпреки всичко времето минаваше светкавично бързо.

Понякога, докато разговаряхме, идваше и майка й. Веднъж добрата жена, виждайки Лучия да седи на леглото ми, не направи никаква забележка, а само се учуди на моята добрина, че търпя това. Лучия я разцелува бурно и извънредно добродушната жена ме помоли да я поучавам и възпитавам. След като майка й си излезе, Лучия дори не помисли, че отсега нататък може да се държи по-свободно, а запази държанието си непроменено.

Общуването с този ангел ми причиняваше ужасни мъки, но същевременно ми доставяше и върховна наслада. Често, когато страните й бяха на два пръста разстояние от устата ми, ме обземаше желание да ги покрия с целувки и кръвта ми кипваше, когато я чувах да казва, че би могла да бъде моя сестра. Но аз се въздържах твърдо, като избягвах и най-малкото докосване, защото чувствувах, че една-единствена целувка ще бъде искрата, която ще хвърли всичко във въздуха. Всеки път, когато тя си отиваше, оставах учуден, че съм могъл да се удържа, но винаги жаден за нови лаври, аз въздишах в очакване на следващата сутрин, когато ще подновя тази сладка и опасна борба. Малките страсти правят младежа смел, а големите го завладяват напълно и му поставят прегради.

След десет или двадесет дни аз разбрах, че трябва или да прекратя играта, или да постъпя като подлец. Реших се на първото, още повече че съвсем не бях сигурен, дали ще имам успех във втория случай. Ако Лучия решеше да изиграе ролята на героиня и да се защищава от моите нападки, наградата ми сигурно щеше да бъде само срам и безсмислено разкаяние. Тази мисъл ме уплаши. От друга страна, не знаех как да започна, за да сложа край. Не можех повече да устоявам на една красота, която в ранно утро полуоблечена, нахълтваше в стаята ми, доближаваше се до леглото ми, питаше ме дали съм спал добре, притискаше доверчиво лицето до страната ми и говореше, тъй да се каже, в устата ми. В един подобен опасен момент аз обърнах главата си настрана. Тогава тя ми натякна с невинен тон, че ме било страх, докато тя самата се чувствувала съвсем сигурна. Обърнах разговора на смях и отговорих, че се лъже, ако мисли, че ме е страх от едно дете. На това тя отговори, че разликата от две години не значи нищо. С всеки момент чувствувах как нараства страстта ми и това започна да ме изтощава. Не издържах вече и реших да я помоля да не идва повече при мен. Това решение ми се стори възвишено и сигурно, но понеже отложих изпълнението му за следващ ден, прекарах една нощ, която трудно мога да опиша. Виждах постоянно образа на Лучия пред мене и мисълта, че утре ще я видя за последен път, не ме напускаше. Представях си, че Лучия не само ще се съгласи с плана ми, но ще запази за цял живот добър спомен за моя характер.

С разсъмването Лучия се появи, сияеща, блестяща, с щастлива усмивка на прелестната си уста. Хубавата й коса падаше в очарователно безредие. С прострени ръце тя се спусна към леглото ми, но внезапно спря, лицето й стана изведнъж тъжно и тревожно, като ме видя така бледен, посърнал и разстроен.

— Какво ви е? — ме попита съчувствено тя.

— Не можах да спя цяла нощ.

— И защо?

— Понеже се реших да ви поверя един план — един план, който е много тъжен за мен, но ще ми спечели вашето дълбоко уважение.

— Ако планът ви ще спечели уважението ми, то той, напротив, би трябвало да ви достави радост. Но кажете, ми, абате, защо довчера ми говорехте на ти, а днес се отнасяте с мен като с госпожица? Сега ще ви донеса веднага кафето и след като го изпиете, ще ми разкажете всичко. Много съм любопитна да чуя какъв е този план.

Тя излезе бързо, върна се веднага и ми поднесе кафе. Виждайки ме все така сериозен, тя се опита да ме развесели, сполучи да ме разсмее и се зарадва на това. След като отнесе съдовете, тя затвори вратата, понеже духаше и за да не пропусне нито дума от това, което щях да й кажа, наивно ме помоли да й направя местенце до себе си. Изпълних желанието й, тъй като се чувствувах съвсем омаломощен. После чистосърдечно й разказах до какво състояние са ме довели нейните прелести и след като й описах какви мъки съм изтърпял, за да устоя на силното си желание, да й докажа любовта си, й обясних, че не мога да понасям това и я моля да не се явява повече пред очите ми. Силата на думите, истината за моята страст, желанието да види в моя план възвишения порив на волята ми като резултат на една съвършена любов, всичко това ме правеше необикновено красноречив, особено когато се помъчих да й опиша ясно какви ужасни последствия може да има за нея едно друго държане, различно от предложеното от мен, и колко нещастни би могло да ни направи то.

Когато в края на моята дълга реч Лучия видя очите ми плувнали в сълзи, тя се разголи, за да ги изсуши, без да мисли, че открива така две полукълба, чиято красота би била в състояние да накара и най-опитния кормчия да претърпи корабокрушение.

След като помълчахме няколко мига, прелестното дете ми каза с тъжен тон, че моите сълзи я наскърбяват, тя никога не би могла да повярва, че мога да плача заради нея.

— Всичко, което ми казахте — продължи тя, — ми доказва, че ме обичате много, но аз не зная защо трябва да бъдете толкова угрижен, след като вашата любов ми доставя такава безкрайна наслада. Вие искате да ме прогоните от вас, понеже вашата любов ви плаши, но какво бихте направили, ако ме мразехте? Виновна ли съм, че ви харесвам? Ако любовта, която съм ви вдъхнала, е престъпление, то повярвайте ми, не съм го искала. Затова не можете с чиста съвест да ме накажете. Разбира се, не мога да премълча едно нещо: радвам се, че ме обичате. Наистина, опасно е, когато се обича, и аз познавам тази опасност много добре, но ние може да я отблъснем. Чудно ми е, че на мен, неукото момиче, тая работа не ми изглежда чак толкова страшна. Вие, един учен мъж, както казват всички, толкова се страхувате. Чудно ми е и това, че любовта, която не е болест, може да ви разболее. А при мен е тъкмо обратното. Нима съм се лъгала и чувството ми към вас да е нещо по-друго от любов? Тъй е, защото цяла нощ ви сънувах. Въпреки това спах много добре, само дето се събуждах пет или шест пъти, за да видя дали сънят ми не е истина. Защото сънувах, че съм при вас и когато виждах, че не е така, бързо заспивах отново, понеже исках да продължа съня си и това ми се удаваше. Е, тогава, нима не съм имала право да съм така весела тази сутрин? Мой мили абате, ако любовта е мъка за вас, аз съжалявам за това, но може ли да сте създаден така, че да не обичате? Ще направя всичко, каквото ми заповядвате, само никога, дори ако вашето оздравяване зависи от това, да престана да ви обичам. Това наистина не мога да сторя. Но ако, за да оздравеете, е нужно да не ме обичате повече, тогава направете каквото искате. Защото аз предпочитам да живеете без любов, отколкото да умрете, тъй като вие обичате много силно. Моля ви само все пак да помислите дали не бихте измислили нещо друго, тъй като предложеното от вас ме наскърбява дълбоко. Помислете върху това, може би все пак този начин не е единственият и вие можете да откриете нещо по-малко болезнено. Предложете ми нещо, което е по-лесно изпълнимо и се уповавайте на Лучия.

Тази искрена, наивна и естествена реч ме научи колко много красноречието на природата превъзхожда това на философския дух. За пръв път прегърнах възхитителното момиче и казах:

— Да, моя мила Лучия, да, ти можеш да донесеш най-ценното облекчение на страданието, което ме разяжда: предостави на горещите ми целувки твоята божествена уста, която твърди, че ме обичаш!

Така прекарахме един час в очарователно мълчание, прекъсвано само от думите, които Лучия повтаряше от време на време „Боже мой, истина ли е? Не сънувам ли?“ Аз обаче уважих невинността й и то може би само заради това, че тя ми се отдаде без никаква съпротива. Най-сетне тя се освободи тъжно от прегръдките ми и каза:

— Сърцето ми започва да говори — трябва да си отида!

И веднага се изправи. След като приведе дрехите си донякъде в ред, тя седна. Няколко мига след това влезе майка й, която ме поздрави за добрия ми изглед и хубавия цвят на лицето ми. След това каза на дъщеря си да се облече и да отиде на литургия. Един час по-късно Лучия се върна и ми каза, че чудото, което е извършила, я прави щастлива и много горда, защото моето очевидно здраве за нея е много по-сигурен признак за любовта ми, отколкото достойното за съжаление състояние, в което се намирах сутринта.

— Ако пълното ти щастие — продължи тя — зависи само от мен, тогава вземи го, няма да ти откажа нищо.

След като излезе, аз обмислих моето положение. Колебаех се между опиянението и страха, но ми стана ясно, че стоя на края на пропастта и се нуждая от свръхестествена сила, за да не падна в нея.

Останах в Пазеано целия месец септември и последните единадесет нощи на моето пребиваване там прекарах в спокоен и свободен допир с Лучия, която бе сигурна в съня на майка си и идваше при мене, за да преживее отново в прегръдките ми най-блажените часове. Моята страст не намаляваше, а напротив, растеше поради наложеното ми въздържание, от което Лучия се опитваше да ме отклони с всички възможни средства. Тя би могла да опита сладостта на забранения плод едва тогава, когато без съпротива би се оставила да го откъсна и когато младото момиче не би могло повече да противостои на сладостната тръпка от постоянния допир на телата ни. Лучия направи всичко възможно, за да ме отклони. Тя казваше, че съм получил вече най-голямото й благоволение. Но аз бях получил от Бетина такъв урок, че знаех много добре как да постъпя. И тъй наближи краят на моя престой, без да се поддам на сладкото изкушение.

Когато си тръгнах от Пазеано, обещах й да дойда пак през следващата пролет. Раздялата ни беше колкото тъжна, толкова и нежна. Оставих я в състояние, което без съмнение по-късно стана причина за нейното нещастие — нещастие, за което се укорявах, когато двадесет години по-късно я срещнах в Холандия. Нещастие, за което ще се укорявам вечно.

Бях едва от няколко дни във Венеция и започнах отново да живея постарому. Полагах отчаяни усилия да се домогна до Анджела, с която се надявах да стигна също толкова далеч, колкото с Лучия. Един страх, който днес не е вече в природата ми, някакъв панически ужас от последиците, които може би биха повлияли неблагоприятно върху моето бъдеще, ме възпираха от предвкусваната наслада. Не зная дали някога съм бил напълно почтен човек, но съм сигурен, че чувствата, които таях в младостта си, бяха много по-нежни от тези, които по-късно придобих в живота. Една скептична философия може да намали значително броя на така наречените предразсъдъци.

Двете сестри, които заедно с Анджела изучаваха изкуството да плетат, бяха нейни доверени приятелки, посветени във всичките й тайни. Когато най-сетне се запознах с тях, научих, че те са осъждали нейната твърдост спрямо мен. Тъй като ги виждах постоянно заедно с Анджела и познавах тяхното интимно приятелство, аз споделих с тях мъката, която ми причиняваше коравосърдечната им приятелка. Не бях обаче толкова наивен да допусна младите момичета да се влюбят в мен. Целият огън ме изгаряше отвътре, нещо, което не бих се осмелил никога да сторя в присъствието на обожаваното от мен момиче. Истинската любов ни прави винаги въздържани, страхуваме се да не изглежда преувеличено, ако изкажем съкровените си чувства, които благородната страст ни е вдъхнала. Скромният любовник често казва много малко от страх да не каже много.

На учителката по плетене, една стара калугерка, която в началото изглеждаше напълно равнодушна спрямо моята склонност към Анджела, честите ми посещения станаха най-сетне отегчителни и тя говори със свещеника, вуйчото на моята възлюблена. Последният ми каза един ден приятелски да ходя по-рядко в къщата на учителката, понеже честите ми посещения можело да бъдат изтълкувани зле и с това да се навреди на доброто име на неговата племенница. Тези думи ме удариха като гръм, но все пак имах достатъчно самообладание да не оставя да забележи нещо, което би го направило недоверчив. Казах само, че ще последвам съвета му.

Три или четири дни по-късно отидох при учителката по плетене, като демонстрирах, че правя посещение на нея, лично и внимателно отбягвах да се застоя при момичетата. Все пак успях да пъхна в джоба на по-голямата от сестрите писъмце, в което имаше друго за Анджела. В него й съобщавах причините, които ме карат да прекъсна посещенията си, естествено, аз я молех да помисли по какъв начин бих могъл да имам щастието да й говоря за моите чувства. От Нанета само исках да предаде писмото ми на приятелката си, а след два дни — пишех — ще отида у тях с надеждата, че тя ще ми предаде отговора на Анджела. Нанета отлично изпълни поръчката ми и когато два дена по-късно отново ги посетих, тайно ми пъхна едно писъмце, без някой да я забележи. Към писмото на Нанета имаше само няколко реда от Анджела, която не обичаше да пише. Не ми казваше нищо друго, освен да изпълня по възможност всичко, което приятелката й ми пише. Писмото на Нанета, което запазих — както, и всички писма, които споменавам в моята история, гласеше следното:

Няма нищо на света, господин абате, което да не съм готова да сторя за моята приятелка. Тя идва всеки петък у нас, вечеря с нас и спи у нас. Предлагам като средство да се запознаете с нашата леля, госпожа Орио. Ако Ви се удаде да бъдете въведен в нашата къща, обръщам Ви внимание, че не бива да допускате да се забележи, че харесвате Анджела. Нашата леля би се разсърдила, ако идвате в къщи, за да виждате младо момиче, което не принадлежи на нейното семейство. Най-добрият начин да установите контакт с леля ми е следният: госпожа Орио произхожда от благородно семейство, но не е богата, поради което желае да се запише в списъка на благородните вдовици, получаващи подкрепа от братството на светото тайнство. Председателят на това братство е господин Де Малипиеро. Миналата неделя Анджела й каза, че Вие се ползувате от благоволението на този господин и най-сигурното средство да се постигне ходатайството му е Вие да го помолите за това. Тя й каза надуто, че сте влюбен в мен и идвате толкова често при учителката по плетене само за да можете да говорите с мен. Ето защо за мен не би било трудно да Ви накарам да се заинтересувате от нея. Моята леля отговори, че няма от какво да се страхуваме, след като сте свещеник, и аз бих могла да Ви пиша да я посетите. Аз обаче отказах. Адвокатът Роза, много интимен приятел на нашата леля, присъствуваше на този разговор. Той ми даде право, като каза, че не трябва аз да Ви пиша, а по-скоро тя трябвало да стори това. Тя лично трябвало да Ви помоли да й направите честта да говорите с нея по една много важна за нея работа и ако Вие наистина сте ме обичали, щели сте сигурно да дойдете. Поради това леля ми написа писмото, което ще намерите във Вашето жилище. Ако искате да намерите Анджела у нас, то отложете посещението си за неделя. Ако можете да спечелите доброжелателството на господин Де Малипиеро за нашата леля, Вие ще бъдете приет като член от семейството ни. Но ще трябва да ме извините, ако се отнасям с Вас зле, тъй като казах, че не Ви обичам. Ще направите добре, ако любезничите с моята леля, която е шестдесетгодишна. Господин Роза няма да ревнува и Вие ще бъдете обичан от всички ни в къщи. Аз ще Ви дам възможност да видите Анджела и да поговорите с нея на четири очи. Ще направя всичко, за да Ви уверя в моето приятелство. Останете със здраве.

Намерих този план за отлично скроен и тъй като получих още същата вечер писъмцето на госпожа Орио, още на следващия ден, неделя, изпълних поканата й. Бях приет отлично. Дамата ме помоли да се заинтересувам за нея и ми даде всички книжа, необходими за добрия изход на работата. Заявих, че съм готов да й услужа и нарочно говорих много малко с Анджела. Затова пък отправях нарочно любезности към Нанета, която се държеше с мен много зле. Междувременно спечелих приятелството на стария адвокат Роза, който по-късно ми беше доста полезен.

Успехът на молбата на госпожа Орио бе много важен за самия мен, поради което насочих цялото си внимание за удовлетворяването й. Понеже познавах добре влиянието на хубавата Тереза Имер върху нашия влюбен сенатор и бях убеден, че старият господин ще се чувствува щастлив от възможността да й бъде приятен, аз реших още на другата сутрин да отида при нея и влязох в стаята й, без да предупредят за мен. Намерих я насаме с лекаря Доро. Той се престори, че е дошъл само като лекар, написа някаква рецепта, провери й пулса и си отиде.

Всички мислеха, че докторът е влюбен в Тереза. Господин Де Малипиеро го ревнуваше, беше й забранил да го приема и тя му беше обещала това. Тереза знаеше, че бях в течение на всичко. Появяването ми вероятно й е било неприятно, понеже сигурно не би желала старият господин да научи, че не е удържала обещанието си. Затова моментът ми изглеждаше извънредно удобен да постигна от нея всичко, което бих поискал.

Най-напред й казах кратко и ясно какво ме води при нея. Не пропуснах да я уверя, че може да разчита на моето мълчание и че няма да й навредя. Тереза ми благодари и разпалено ми отговори, че й е много приятно да ми услужи. След като взе книжата на дамата, за която се интересувах, тя ми показа документите на една друга дама, за която току-що се съгласила да ходатайствува, но ми обеща да пожертвува тази дама заради покровителствуваната от мен. Тя удържа думата си и два дни по-късно държах в ръцете си заповедта, подписана от Негово превъзходителство като председател на братството. Госпожа Орио беше записана първа — докато се намери нещо по-добро в списъка за помощите, които се раздаваха два пъти годишно по жребий.

Нанета и сестра й Мартина бяха сирачета, дъщери на сестрата на госпожа Орио. Цялото състояние на добрата жена се състоеше само от къщата, в която живееше и чийто първи етаж даваше под наем, и от годишната рента, която й отпускаше нейният брат, секретар на Съвета на десетте^[8]. При нея живееха само двете й племеннички, по-възрастната от които бе на шестнадесет, а по-малката — на петнадесет години. Слугуваше им само една стара жена, която за един талер месечно носеше вода и разтребваше къщата. Адвокатът Роза беше единственият й приятел. Той беше като нея на шестдесет години и чакаше момента, когато ще остане вдовец, за да се оженят.

Двете сестри спяха на третия етаж в едно широко легло, при всеки празник споделяха с Анджела като трета.

Щом получих желания от госпожа Орио документ, побързах да направя посещение на учителката по плетене, за да дам на Нанета едно писъмце, в което й съобщавах щастливия изход на моите усилия и че след два дни, беше празничен ден, ще предам на леля й заповедта на сенатора. Не забравих също да я помоля най-настойчиво да ми уреди свиждане с моята хубавица.

На определения ден Нанета ме чакаше. Тя умело ми пъхна писъмце, като ми прошепна да го прочета, преди да съм напуснал къщата. Влязох в стаята и видях, освен госпожа Орио още Анджела, стария адвокат и Мартина. Понеже горях от желание да прочета писмото, отказах предложения ми стол, предадох документа на госпожа Орио и помолих за позволението като единствена награда да й целуна ръка, тъй като нямам време и трябва да си тръгна незабавно.

— О, драги абате, — каза ми дамата — Вие можете да ме прегърнете и никой няма да каже нещо, тъй като съм тридесет години по-стара от вас!

Е, без да се лъже, тя би могла спокойно да каже и четиридесет и пет. Аз й залепих две целувки, от които без съмнение тя остана доволна, тъй като ми каза да прегърна и нейните две племеннички, но те побягнаха и само Анджела издържа на смелостта ми. След това вдовицата ме покани да седна.

— Не мога, уважаема госпожо.

— Защо не, моля?

— Аз имам…

— Разбирам. Нанета, покажи на господин абата…

— Мила лельо, освободете ме от това, моля!

— Тогава иди ти, Мартина.

— Мила лельо, оставете ме, нека по-голямата ми сестра изпълни това, което й казахте.

— Уважаема госпожо, младите дами имат пълно право. Аз си отивам.

— Не, господин, абате, моите племеннички са истински глупави гъсета. Господин Роза ще има добрината да ви съпроводи.

Добрият адвокат ме взе приятелски подръка и ме заведе на третия етаж, където ме остави сам. Несмущаван, аз нетърпеливо прочетох следното писъмце:

Моята леля ще Ви покани на вечеря, но недейте приема. Тръгнете си веднага, щом седнем на масата. Мартина ще Ви свети до пътната врата, но не излизайте навън. Щом вратата се затвори, всички ще помислят, че сте си отишли. Тогава тихичко се качете на третия етаж и ни чакайте там. Ние ще дойдем, щом господин Роза си отиде и нашата леля си легне. Тогава само от Анджела ще зависи да останете заедно през цялата нощ, което, вярвам, ще Ви направи много щастлив.

Каква радост! Как бях благодарен на случая, който нареди така, че прочетох това писмо на същото място, където щях да очаквам обекта на моята любов! Бях сигурен, че ще се оправя без никаква трудност и преизпълнен от щастие, се върнах отново при госпожа Орио.

Когато влязох в салона, госпожа Орио ми благодари хиляди пъти и ми каза, че за в бъдеще ще се ползвам от всичките права на домашен приятел. След това прекарахме четири часа в смях и шеги.

Щом стана време за вечеря, аз представих такива ловки извинения, че госпожа Орио трябваше да ги уважи. Мартина взе лампата да ми свети надолу. Лелята обаче, предполагайки, че предпочитам Нанета, така енергично й заповяда да ме изпрати, че тя послуша, слезе бързо надолу по стълбата, отвори вратата, затвори я шумно, духна лампата и се качи обратно, като ме остави сам в тъмното. Аз изкачих тихо стълбите до третия етаж, влязох в стаята на младите момичета, седнах на една кушетка в очакване на щастливия час.

Така прекарах около час в най-сладки мечти. Най-после чух вратата на къщата да се отваря и затваря и няколко минути по-късно видях да влизат двете сестри и моята Анджела. Аз я привлякох към себе си и забравил всичко, освен нея, й говорих цели два часа. Стана полунощ. Младите момичета ме съжаляваха, загдето не съм вечерял, но тяхното съжаление ми се струваше обидно. Отговорих им, че в лоното на щастието не изпитвам необходимост от нищо. А те лукаво ми подхвърлиха, че сега съм техен пленник: ключът от къщата бил под възглавницата на леля им, а тя отваряла вратата едва когато отивала на утринна служба. Демонстрирах учудване, загдето мислят, че това е лошо известие за мен. Напротив, казах им, че се радвам да имам на разположение още пет часа и съм сигурен, че ще ги прекарам с обожаваното от мен момиче. Един час по-късно Нанета започна да се смее. Анджела поиска да узнае причината. Мартина й пошепна нещо на ухото и също започна да се смее. Аз любопитно поисках също да узная причината на тяхната веселост. Най-сетне Нанета ми каза с привидно тъжно изражение, че нямала друга свещ и след няколко минути ще останем на тъмно. Тази новина направо ме възхити, но скрих това и им казах, че искрено съжалявам. Предложих им да си легнат спокойно да спят и да бъдат сигурни, че ще уважа почивката им. На това предложение те само се усмихнаха.

— Какво ще правим на тъмно?

— Ще си приказваме.

Бяхме четирима. Три часа траеше вече нашият разговор и аз бях неговият герой. Любовта е голям поет: нейният словесен материал е неизчерпаем, но когато вижда, че не се приближава до желаната цел, тя се уморява и замлъква. Моята Анджела ме слушаше, но понеже бе по характер мълчалива, рядко отговаряше и отговорите й съдържаха повече здрав разум, отколкото чувство. За да опровергае доводите ми, тя от време на време вмъкваше по някоя поговорка, както старите римляни са стреляли е техните катапулти^[9]. Колкото пъти моята любов викаше ръцете й на помощ, толкова пъти тя се дърпаше назад и ме отклоняваше с най-неприятна кротост. Въпреки всичко аз продължавах да говоря и ръкомахам, без да загубя смелостта си, но изпадах в отчаяние, когато забелязах, че доста остроумните ми аргументи само я зашеметяват, вместо да я убедят и слабо трогват сърцето й, без да го смекчат. От друга страна, останах съвсем учуден, като погледнах лицата на двете сестри и забелязах, че отправените към Анджела стрели бяха засегнали всъщност тях. Тази метафизична крива ми се видя неестествена. Трябваше да има ъгъл. За нещастие по него време изучавах геометрия. Създалото се положение толкова ме измъчи, че въпреки студеното годишно време, силно се изпотих. Най-сетне свещта бе пред угасване и Нанета стана да я изнесе навън.

Щом стана тъмно, разбира се, протегнах ръце да хвана жадуваното от душата ми, но като не намерих нищо, се засмях, защото Анджела своевременно бе използувала момента, за да не бъде изненадана. Цял час настоявах да седне отново до мен, като й казвах всички възможни весели и нежни неща, които любовта можеше да ми внуши. Струваше ми се невъзможно нейното поведение да не е само шега. Най-сетне нетърпението ми взе връх и извиках:

— Шегата продължава прекалено дълго! Не е естествено да ме карате да тичам така по вас. Чудя се, че не ви чувам да се смеете. Щом се държите така особено, мога само да предположа, че се шегувате с мен. А сега седнете и тъй като трябва да ви говоря, без да ви виждам, позволете ми да се уверя с ръце, че не говоря с въздуха. Вие трябва да разберете, че ме обиждате, като се шегувате така. А любовта, струва ми се, не трябва да се изпитва с обиди.

— Първо, успокойте се. Аз слушам всичко и не изпускам нито дума, но трябва и вие да ме разберете, че от благоприличие не мога да седна до вас в тази тъмнина.

— Искате да седя така чак до настъпването на деня?

— Легнете в леглото и спете.

— Учудвам ви се, че считате това за възможно и вярвате, че моята страст ще го понесе. Знаете ли какво? По-скоро бих приел да играем на сляпа баба.

Скочих и започнах да я търся на длъж и на шир по стаята, но все напразно. Ако улавях някого, беше винаги Нанета или Мартина, които веднага се обаждаха и аз, глупавият Дон Кихот, веднага ги пусках. От любов и предразсъдъци не чувствах колко глупаво бе това уважение. Още не бях се запознал с анекдотите за френския крал Людвиг Тринадесети, но вече бях чел Бокачио.

Продължавах да търся Анджела, като я укорявах за нейната твърдост и й предлагах да се остави да я намеря, но тя ми отговаряше, че и за нея също е трудно да ме намери. Стаята не беше голяма и аз бях разярен, че не мога да я хвана.

Не бях уморен, но ми стана скучно. Седнах и разказвах в продължение на цял час историята на Руджеро, от когото неговата Анджелика избягала, когато влюбеният рицар в своята наивност й дал вълшебния пръстен:

Той каза. И щастието тръгна да търси

на длъж и на шир, но всичко напразно!

Като сляп пипнешком краката си влачи,

скърби, че му липсва девойката прекрасна.

Анджела не познаваше Ариосто, но Нанета го бе чела няколко пъти. Тя пое защитата на Анджелика и каза, че виновна била наивността на Руджеро. Ако той беше разумен, никому не би поверил пръстена на хубавицата. Нанета ме възхити, но аз бях още новак, за да насоча вниманието си към наблюдения, които биха ме опомнили.

Имах пред себе си още само един час, тъй като не трябваше да стоим, докато съмне. Госпожа Орио по-скоро би умряла, отколкото да пропусне службата. Използувах този последен час, за да говоря съвсем сам с Анджела, да я придумвам и убеждавам да седне до мен. Душата ми премина през всички степени на адските мъки. Читателят едва ли може да си представи състоянието ми, ако не е изпадал в същото положение. След като бях изчерпал най-силните си доводи, преминах към молби и най-сетне към сълзи, но когато видях, че всичко е напразно, овладя ме онова благородно негодувание, което възвишава гнева. Ако не беше тъмно, бих могъл дори да ударя гордото чудовище, което можа да ме остави да чезна пет часа в най-ужасна мъка. Изредих й всичките обиди, които измъчената любов може да внуши на една разгневена душа. Обсипах я с ужасни проклятия. Заклех й се, че цялата ми любов се е превърнала в омраза и на края й казах да се пази от мен, защото ще я убия, щом се яви пред очите ми.

С тъмнината спряха и гневните ми речи. Когато се появиха първите лъчи на утринното слънце, големият ключ и резето на къщната врата издрънчаха — госпожа Орио отваряше вратата, за да достави, както всеки ден през време на службата, спокойствието на душата си, от което се нуждаеше. Взех пелерината и шапката си, за да си вървя. Но как да опиша смущението, което ме обхвана, когато погледнах трите момичета и ги видях облени в сълзи! Извън себе си от срам и отчаяние почувствувах за момент желанието да се убия. Седнах отново и се укорих за суровостта, с която бях докарал трите прелестни момичета до сълзи. Не ми беше възможно да кажа нито дума. Чувството ме задушаваше. Тогава сълзите ми дойдоха на помощ и аз заплаках с наслада. Най-после Нанета ми каза, че леля й скоро ще се върне. Избърсах очите си и побързах да изляза, без да ги погледна и без да кажа нито дума. Легнах, но не можах да заспя.

По обяд господин де Малипиеро, като ме видя съвсем променен, ме попита за причината и понеже чувствувах нужда да облекча сърцето си, му разказах всичко. Мъдрият стар човек не ми се присмя, а с разумни съждения вля балсам в душата ми. Той се виждаше в същото положение със своята жестока Тереза. На масата все пак се разсмя, като ме видя как гълтам ястията. Не бях вечерял и той ме поздрави за моето здраво телосложение.

Тъй като бях решен да не отивам вече при госпожа Орио, през следващите дни се занимавах със защитата на един спорен метафизичен въпрос: твърдях, че нещо, за което можем да имаме само абстрактно понятие, съществува само на теория. Имах право, но не беше трудно да дам на моята теория такъв обрат, че тя да добие вид на безбожна и да бъда осъден да я отрека. Няколко дни след това отидох в Падуа, където получих титлата doctor utruisque juris^[10].

След завръщането си във Венеция получих писмо от господин Роза. Той ме молеше от името на госпожа Орио да я посетя. След като бях сигурен, че няма да намеря Анджела при тях, отидох още същата вечер. И двете сестри прогониха със своята веселост срама, който изпитвах да се появя отново пред тях след два месеца. Моята теза и докторският ми изпит послужиха за извинение пред госпожа Орио, която не можеше да ме укори в нищо друго, освен че не съм я посещавал.

Когато, си отивах, Нанета ми предаде писмо, в което имаше и друго от Анджела. То гласеше:

Ако имате смелостта да прекарате още една нощ с мен, няма да съжалявате, защото аз Ви обичам и искам да узная от устата Ви дали бихте ме обичали и в бъдеще, ако се съглася да стана презряна.

Писмото на Нанета, която единствена от момичетата притежаваше остър ум, гласеше така:

Понеже господин Роза си предложи услугите да Ви накара да ни посетите отново, държа това писмо готово, за да Ви съобщя, че Анджела е отчаяна при мисълта, че Ви загуби. Признавам, че нощта, която прекарахте у нас, беше ужасна, но струва ми се, това не трябва да е причина да не идвате. Най-малкото, можехте да посетите госпожа Орио. Ако още обичате Анджела, аз Ви съветвам — рискувайте още една нощ. Може би тя ще се оправдае и работата ще свърши, както Вие желаете! И тъй, елате! Останете със здраве.

Тези две писма ме зарадваха, защото ми даваха приятната възможност да отмъстя на Анджела с най-хладно презрение. На следващия празник отидох при дамите с две бутилки кипърско вино и един пушен език в джоба. За моя голяма изненада, не намерих моята мъчителка. Нанета насочи сръчно разговора върху нея и каза, че Анджела й казала сутринта в църквата, че ще може да дойде едва за вечеря. Разчитащ на това, не приех поканата на госпожа Орио за вечеря, а се сбогувах малко преди да седнат на масата и отидох на определеното място. Изгарях от нетърпение да играя ролята, която бях добре обмислил, защото бях убеден, че Анджела, дори да е решила да се държи по друг начин, би ми позволила само малки благоволения, а такива аз вече не исках. Чувствувах се овладян единствено от желанието за отмъщение.

Три четвърти час по-късно чух да се затваря къщната врата и скоро видях пред себе си Нанета и Мартина.

— Къде е Анджела? — попитах Нанета.

— Трябва да е била възпрепятствувана да дойде, дори да ни извести. Все пак тя знае много добре, че сте тук.

— Тя мисли, че ме е измамила. Жалко, че не съобразих. Но сега и вие я опознахте по-добре. Тя се подиграва с мен, тържествува. Послужила си е с вас, за да ме примами в клопката. Наистина, може да се поздрави, защото, ако беше дошла, аз щях да се подиграя с нея.

— О! Позволете ми да се съмнявам в това!

— Не се съмнявайте, хубава Нанета! Вие ще се уверите в това след приятната нощ, която ще прекараме без нея.

— Мога да кажа, че като умен човек ще знаете да се справите с един неуспех, но вие ще легнете тук в леглото, а ние двете ще спим на канапето в съседната стая.

— Няма да ви попреча, но ако направите това, ще ми изиграете много лоша шега. Освен това аз няма да лягам.

— Как? Вие бихте се решили да прекарате сам с нас цели седем часа? Убедена съм, че щом няма да има вече какво да кажете, ще заспите.

— Ще видим. Засега искам да разопаковам моята храна. Ще бъдете ли толкова жестоки да ме оставите да се храня сам? Имате ли хляб?

— Да, и няма да бъдем жестоки, ще вечеряме още веднъж с вас.

— Във вас трябваше да се влюбя! Кажете ми, хубава Нанета, ако бях така влюбен във вас, както в Анджела, бихте ли ме направили нещастен, както ме направи тя?

— Мислите ли, че подобен въпрос е позволен? Само някой глупчо може да го зададе. Не мога да ви кажа нищо друго, освен че не зная.

Те бързо сервираха три прибора и с весел смях донесоха хляб, пармезанско сирене и вода. Седнахме и се заловихме за работа. Кипърското вино, на което не бяха свикнали, скоро се качи в главите им и веселостта им стана възхитителна. Като ги гледах така, бях учуден, че не съм оценил по-рано техните предимства.

След превъзходната малка вечеря седнах между двете, хванах ръцете им и, като ги поднесох към устните си, попитах ги дали са ми истински приятелки и дали одобряват недостойния начин, по който се беше отнесла с мен Анджела. Отговориха ми едновременно, че са плакали за мен.

— Тогава позволете — извиках аз — да ви предложа моята братска нежност и я споделете, като че сте мои сестри. Нека невинността на нашите сърца бъде залог за това и се закълнем във вечна вярност.

Първата целувка, която им дадох, бе вече пречистена от любовно чувство и от всякакво желание да ги прелъстя. Двете момичета ми потвърдиха няколко дни по-късно, че са отговорили на моите целувки, само за да ме убедят, че споделят моите почтени братски чувства. Но тези невинни целувки във въпросната нощ твърде скоро запалиха такъв пожар в нас, че останахме изумени и няколко мига по-късно спряхме милувките и се погледнахме съвсем изненадани с много сериозни лица. Двете момичета се изправиха непринудено и аз се намерих сам с моите мисли. Не беше никак чудно, че тези целувки разпалиха огън в душата ми и че топлината, която се разливаше по жилите ми, ме изпълни внезапно със страстна любов към тези прелестни млади създания. И двете бяха по-красиви от Анджела. Нанета я надминаваше далеч и по ум, а Мартина — с нежния си и невинен характер. Бях много изненадан, че не съм оценил по-рано техните прекрасни качества, но понеже младите дами произхождаха от благородно и много порядъчно семейство, случайността, която ги постави в ръцете ми, не трябваше да бъде съдбоносна за тях. Не бях толкова суетен да повярвам, че ме обичат, но можех да предположа, че моите целувки упражниха върху тях същото въздействие, което техните върху мен.

Размишлявайки върху това, ми стана ясно, че с хитрост и с помощта на подходящи похвати, чието значение те не познаваха, в продължение на дългата нощ, която трябваше да прекарам с тях, лесно можех да ги склоня на благоволения, чиито последици биха били, може би, от голямо значение за тях. Тази мисъл ме изпълни с ужас и аз си поставих като строг закон да пазя тяхната невинност. Не се съмнявах, че ще имам силата да остана верен на решението си.

Когато отново се появиха, видях по лицата им израза на сигурност и задоволство и приех веднага същото изражение, твърдо решен да не се излагам повече на опасността от техните горещи целувки.

Прекарахме цял час в разговор за Анджела и аз им казах, че съм решил да не я виждам повече, тъй като съм уверен, че тя не ме обича.

— Тя ви обича, — ми каза наивната Мартина, — в това съм убедена. Но ако нямате намерение да се ожените за нея, ще направите добре да скъсате напълно, понеже тя е решила да не ви даде нито една-единствена целувка, докато сте само неин любим. Вие ще трябва да се решите да я оставите или да се примирите с това, че няма да получите нищо.

— Вие говорите като ангел, но как можете да сте толкова положителна, че тя ме обича?

— Знам това съвсем сигурно и понеже сме си обещали братска любов, ще ви кажа защо. Когато Анджела спи у нас, тя ме прегръща нежно и ме нарича неин любим абат.

При тези думи Нанета високо се засмя и запуши устата й с ръка. Но това наивно признание ме възбуди до такава степен, че ми беше много трудно да се овладея.

Мартина каза на Нанета, че след като съм толкова умен, не е възможно да не зная какво става между млади момичета, когато спят заедно.

— Естествено, — побързах да кажа — тези малки шеги са познати всекиму и аз не вярвам, моя мила Нанета, че сте намерили това приятелско признание на вашата сестра за непредпазливо.

— Станалото, станало, но такива неща не се разправят. Ако Анджела узнаеше!

— Ще бъде отчаяна, но Мартина ми даде с това доказателство за приятелство и аз ще съм й благодарен цял живот. Въпросът е изчерпан. Отвращавам се от Анджела и не ще й кажа повече нито дума. Тя е неискрена. Просто иска да ме опропасти.

— Но ако ви обича, има право да иска да се омъжи за вас.

— Признавам това, но тя мисли само за себе си. Знае, че страдам. Би ли могла да действува по такъв начин, ако ме обича заради самия мен? Междувременно нейната фантазия измисля средства да уталожи страстта си с нашата прелестна Мартина, която е така любезна да заема при нея мястото на съпруг!

При тези думи Нанета се засмя още по-сърдечно, но аз останах сериозен и говорих още известно време на сестра й в същия тон, като казвах, че Анджела в отговор на нейната благосклонност вероятно също играе за нея ролята на съпруг. Но тя отговори усмихната, че Анджела била мъж само на Нанета и Нанета бе принудена да признае това.

— Но как Нанета нарича своя мъж при техния любовен екстаз? — попитах отново аз.

— Никой не знае.

— Значи, вие обичате някого, Нанета?

— Това е вярно, но никой никога няма да научи моята тайна.

Това въздържане ме наведе на мисълта, че е възможно сладката тайна да е свързана с моята собствена личност и че, може би, Нанета беше съперница на Анджела. Вследствие на увлекателния разговор добих постепенно желанието да не прекарвам нощта напразно при две толкова прелестни момичета, които бяха създадени за любов.

— Аз съм твърде щастлив — им казах, — че изпитвам към вас само приятелски чувства, тъй като иначе бих бил в голямо затруднение как да прекарам нощта с вас, без да изпадна в изкушение да ви дам доказателства за моята нежност и да изисквам такава от вас, понеже вие и двете сте удивително красиви и създадени да очаровате всеки мъж, на когото дадете възможност да ви опознае по-добре.

Докато продължавах да говоря в същия дух, дадох вид, че ми се спи. Нанета първа забеляза това и ми каза:

— Без церемонии, легнете си в леглото. Ние отиваме в другата стая и ще спим на канапето.

— Бих изглеждал пред себе си като съвсем жалък човек, ако направя това. Нека продължим разговора. Моята умора ще премине. Жал ми е за вас. Легнете си в леглото, мои прелестни приятелки. Аз ще отида в съседната стая. Ако ви е страх, заключете се, но ще постъпите несправедливо спрямо мен, тъй като аз ви обичам само като брат.

— Никога няма да направим това! — извика Нанета. — Но съгласете се, спете тук!

— Не мога да спя с дрехи.

— Но съблечете се! Ние няма да гледаме.

— Не ме е страх от това, но никога няма да мога да заспя, като виждам, че вие трябва да бодърствувате заради мен.

— Ние също ще легнем в леглото — каза Мартина, но без да се събличаме.

— Това е проява на недоверие, което е обида за моята честност. Кажете ми, Нанета, считате ли ме за честен човек?

— Да, разбира се!

— Добре, но трябва да ме убедите в това. Легнете съблечена до мен и разчитайте на честната ми дума, че няма да ви докосна. Освен това вие сте две срещу един. От какво можете да се страхувате? С една дума, ако не се съгласите да ми дадете това доказателство за доверие, поне докато ме видите заспал, аз няма да легна в леглото.

След това замълчах и се направих, че заспивам.

След като си поговориха един момент тихо, Мартина ми каза да легна само аз в леглото, а те щели да ме последват, щом като се уверят, че съм заспал. Тъй като и Нанета ми потвърди същото, аз им обърнах гръб, съблякох се и легнах, като им пожелах лека нощ. Едва легнал и се престорих на заспал. Скоро обаче сънят наистина ме обори и се събудих едва когато усетих, че лягат при мен. Обърнах се на другата страна, като че исках отново да заспя и останах да лежа спокойно, докато реших, че са заспали или ако още не са заспали напълно, да могат да заспят. Бяха обърнати с гръб към мен и светлината бе угасена. Посегнах напосоки и отправих първо нежността си към тази, която лежеше отдясно, без да зная дали е Нанета или Мартина. Намерих я със свити колена, увита в ризата, която единствено бе задържала. Без да употребя сила и щадейки нейната срамежливост, аз я докарах постепенно до състояние да се признае за победена и да не може да стори нищо друго, освен да ме остави да действувам, като се преструва на заспала. Скоро природата заговори и в нея и тя негласно ме подкрепи. Постигнах целта си. Моите усилия бяха увенчани с пълен успех и за мен не съществуваше вече никакво съмнение, че съм получил нейната девственост, на която ние може би само от предразсъдък придаваме такава голяма цена. Възхитен, че изпитах наслада, с която едва сега се запознах в пълния й размер, се отстраних тихо от моята хубавица, за да отдам на сестра й нов дан за моята любовна страст. Намерих я да лежи неподвижно по гръб в положението на човек, потънал в дълбок, спокоен сън. Приближавайки се предпазливо, като че се страхувах да не я събудя, аз започнах най-напред с това, да лаская чувствата й, при което се убедих, че те са също така недокоснати като у сестра й. Но щом забелязах по едно неволно движение, че богът на любовта е готов да приеме дара, започнах да принасям жертвата. Сега тя внезапно се поддаде на силното чувство, което я вълнуваше, и като че ли уморена да играе комедията по-нататък, сама ме притисна силно в обятията си в момента на опиянението, покри ме с целувки, отговори на моя екстаз със същото въодушевление и любовта съедини душите ни в еднакво сладострастие.

По този признак помислих, че съм познал Нанета. Казах й го.

— Да, аз съм! — каза тя — и заявявам, че аз и сестра ми ще сме щастливи, ако ти останеш честен и верен към нас.

— До смърт, ангеле мой! И понеже всичко, което сторихме беше дело на любовта, между нас няма повече да става дума за Анджела!

Помолих я да стане и запали свещта, но Мартина скочи веднага с готовност и ни остави да лежим. И както държах в прегръдките си въодушевената от огъня на любовта Нанета, а Мартина със свещ в ръка, застанала пред нас като че ли с поглед искаше да ни обвини в неблагодарност, понеже не й казахме нищо, макар че тя първа се съгласи с моите милувки и с това окуражи сестра си да я последва, изведнъж почувствувах пълното си щастие.

— Да станем, мили мои — извиках аз — и да се закълнем във вечно приятелство!

Веднага станахме, измихме се взаимно, при което те се смяха сърдечно, и това поднови желанията ни. После в костюми от златния век изядохме останките от нашата вечеря. След като си бяхме казали хиляди неща, които само опиянението от любовта може да внуши, легнахме отново в леглото и очарователната нощ продължи във взаимни доказателства на нашата страст. Нанета получи последното доказателство за моята нежност. Понеже госпожа Орио беше отишла вече на литургията, ние трябваше да побързаме с раздялата. Още веднъж им дадох уверение, че са угасили в сърцето ми всички чувства към Анджела. Пристигнал в жилището си, легнах в леглото и спах блажено, докато стана време за обяд.

Господин Де Малипиеро забеляза веселото ми лице и уморени очи, но аз замълчах, не му казах нищо и го оставих да си мисли каквото иска. Два дни по-късно посетих госпожа Орио и, тъй като Анджела не беше там, останах на вечеря и си отидох заедно с господин Роза. По време на моето посещение Нанета намери удобен случай да ми предаде писмо и пакетче. Пакетчето съдържаше парче восък с отпечатък на ключ, а в писмото се казваше, че трябва да дам да ми направят ключ и да го използувам, за да прекарвам нощта с тях, колкото пъти пожелая. Освен това тя ми съобщаваше, че Анджела е била у тях предишната нощ и е отгатнала всичко случило се. Те признали и я укорили, че само тя била виновна за това. Тя ги обидила с най-тежки думи и заявила, че няма да стъпи повече в къщата им, но това им било съвсем безразлично.

Няколко дни след това щастието ни освободи от Анджела. Нейният баща бе поканен за няколко години във Виченца да рисува там фрески в някои къщи и той я взе със себе си. Благодарение на нейното отсъствие аз се намирах в спокойно притежание на тези две прелестни момичета, с които прекарвах най-малко две нощи в седмицата, тъй като имах лесен достъп с помощта на ключа, който дадох веднага да ми направят.

Бяха последните дни на карнавала, когато господин Мандзони ми каза, че прочутата Джулиета иска да говори с мен. Тя много съжалявала, че не ме вижда повече у нея. Бях любопитен да знам какво има да ми казва и отидох заедно с него при нея. След като ме прие много учтиво, тя каза, че знаела, че имам хубава зала в къщата си и желаела да дам бал, всичките разноски, по който щяла да понесе. Съгласих се. Даде ми двадесет и четири цехина и изпрати свои хора у нас, за да поставят полилеи в залата и в стаята ми. От своя страна аз трябваше да се погрижа за оркестъра и за вечерята.

Господин де Санвитали беше вече отпътувал и правителството на Парма го беше поставило под попечителство. Видях кавалера десет години по-късно във Версай. Тогава той беше декориран с кралския орден като главен началник на дворцовия манеж на херцогинята на Парма, най-възрастната дъщеря на Людвиг петнадесети, която, като всички принцеси от френския двор, никога не можа да привикне към живота в Италия.

Моят бал се състоя и всичко мина много добре. Гостите принадлежаха изцяло към кръга на Джулиета, с изключение на госпожа Орио, нейните племеннички и адвоката Роза, които се намираха в съседната стая, тъй като бях изпросил позволение да поканя и тях, макар че не принадлежаха към висшето общество.

Когато след вечерята се танцуваше менует, хубавицата ме дръпна настрана и ми каза:

— Заведете ме във вашата стая; дойде ми нещо весело на ум, ще се посмеем.

Моята стая беше на третия етаж. Поведох я нагоре. Щом влязохме вътре, видях я да заключва, но не знаех какво да мисля за това.

— Искам — каза ми тя — да ме облечете напълно като абат в един от вашите костюми. Аз пък ще ви облека в моите дрехи. Така преоблечени ще слезем долу и ще танцуваме заедно. Бързо, драги приятелю, най-напред да си направим косите!

Сигурен в сладката награда и възхитен от рядкото приключение, аз наредих дългата й коса в кръг около главата, а после се оставих тя да ми направи прическата. Сложи ми червило, изкуствени бенки, изобщо оставих се да направи всичко с мен, като я уверих, че това ми доставя удоволствие. След всичко тя се съгласи любезно да я целуна при условие, че няма да искам повече.

— Само от вас, красива Джулиета — отговорих аз — зависи всичко. Казвам ви искрено: аз ви обожавам!

Поставих върху леглото си една риза, яка с широки гънки, долни гащи, черни чорапи и костюм. Тя свали роклята си и сръчно облече долните гащи, като отбеляза, че са удобни, но когато стигна до обуването на панталоните се яви затруднение: коланът им бе много тесен и не оставаше нищо друго, освен да се разпори отзад или да се изреже малко. Аз се заех да оправя всичко и седнах на леглото. Тя застана с гръб пред мен. Започнах да работя, но тя намери, че искам много да видя, че работя несръчно и че я докосвам там, където не трябва. Стана нетърпелива, отдръпна се от мен, раздра колана на две и сама оправи всичко, доколкото бе възможно. След това й помогнах да обуе чорапите и обувките и й облякох ризата. Когато обаче поставях набраната яка, тя реши, че ръцете ми са много любопитни — гърдите й всъщност не бяха много добре развити! Наруга ме с хиляди обиди, нарече ме нечестен. Аз я оставих спокойно да се издума. Държах главно да не ме счита за глупак. Освен това бях на мнение, че една жена, за която някой е платил сто хиляди дуката, си струва труда да бъде разгледана по-подробно. Най-сетне тя бе готова и сега дойде моят ред. Свалих бързо панталоните си, макар че тя бе против това. След това тя трябваше да ми облече ризата и полата, накратко да ме облече. Но изведнъж тя започна да се сърди за това, че съвсем не скривам очевидното въздействие на прелестите й върху мен и отказа да се съгласи на милостта, която веднага би ме успокоила. Понечих да я целуна, но тя се възпротиви. Аз обаче станах нетърпелив и я принудих въпреки волята й да види крайния акт на моята възбуда. При това зрелище тя започна отново да ругае. Доказвах й, че не е права, но напразно. И въпреки яда й все пак се наложи тя да ми помогне да се облекча напълно.

Очевидно една порядъчна жена, която се е впуснала в подобно приключение, би имала по-нежни намерения и не би ги отрекла в момент, когато вижда, че се споделят и от другата страна. Но жени от типа на Джулиета таят духа на съпротивата, който всъщност ги прави врагове на самите себе си. Освен това Джулиета вероятно мислеше, че сама се е измамила, когато видя, че не съм срамежлив и моята опитност й се струваше като липса на уважение. Вероятно би й било по-приятно, ако само си откраднех от нея няколко дребни благоволения, но с това бих поласкал твърде много нейното самочувствие.

Когато бяхме вече напълно преоблечени, слязохме заедно в залата, където множеството похвали ни върнаха бързо доброто настроение. Всички ми приписваха любовно приключение, каквото всъщност не бях имал, но ми беше приятно да оставя хората с това убеждение и започнах да танцувам с моя мним абат, когото за голямо съжаление намирах прелестен. Джулиета се държеше с мен през цялата вечер така добре, че счетох промененото й държане като един вид разкаяние и почти съжалявах за моето отношение към нея, но за тази моя самоизмама скоро бях наказан.

Когато след контра танца всички кавалери се почувствуваха свободни да си позволяват волности с преоблечения абат, аз също отидох при младите момичета, които не бягаха от моите милувки, за да не изглеждат смешни поради съпротивата си.

Господин Кверини ми отправи глупавия въпрос дали съм запазил панталоните си и когато му отговорих, че е трябвало да ги дам на Джулиета, той седна натъжен в един ъгъл на залата и не танцува повече.

Тъй като цялото общество скоро забеляза, че нося женска риза, никой не се съмняваше повече, че жертвата е принесена. Изключение правеха само Нанета и Мартина, които не можеха да си представят, че съм в състояние да им изневеря. Джулиета забеляза, че е направила много необмислена постъпка, но нещастието бе станало и не можеше да се поправи.

Когато след известно време отидохме отново в моята стая, мислех да я прегърна и да хвана ръката й, за да й докажа, че съм готов да й дам удовлетворение. Мислех, че тя съжалява за поведението си и освен това бях наистина малко влюбен в нея. Но в същия миг тя ми удари толкова силна плесница, че аз в раздразнението си почти щях да й отвърна с удар. Съблякох се бързо и без да я погледна. Тя също се преоблече и така отидохме отново при гостите. Въпреки че се бях добре измил със студена вода, все пак всеки можеше да види по лицето ми следите, които грубата й ръка беше оставила.

Преди да си отиде, тя ме дръпна настрана и ми каза с твърд и най-сериозен тон, че ако имам желание да бъда изхвърлен през прозореца, трябва само да се явя при нея; би ме убила, ако станалото се разчуе. Пазех се да й дам повод както за едното, така и за другото, но не можах да попреча да се разчуе за сменяването на ризите ни. Понеже не ме виждаха повече у нея, решиха, че това се е наложило като удовлетворение за господин Кверини. Читателят ще види, че шест години по-късно това особено момиче се направи, като че ли е забравило случката.

Прекарах постите отчасти с моите два ангела, които все повече ме ощастливяваха, отчасти с изучаването на опитната физика в манастира дела Салуте. Вечер посещавах събраното в къщата на господин де Малипиеро общество. След Великден обаче отидох по покана на графиня Монте Реале в Пазеано, нетърпелив да видя отново моята Лучия. Там намерих друго общество, съвсем различно от онова, което беше предишната есен. Граф Даниело, най-старият син в семейството, се беше оженил за една кръщелница на старата графиня и гостуваше с жена си и балдъзата си. Вечерята ми се стори много дълга. Дадоха ми отново старата стая и аз копнеех да видя Лучия, с която вече не смятах да се отнасям като с дете. Понеже не я видях преди лягаме, очаквах да я видя непременно на следващата сутрин при събуждането. Но кого видях да се появява вместо нея? Една грозна дебела слугиня. Попитах я за семейството. Тя ми отговори на нейното наречие, от което не разбрах нищо.

Обезпокоен се питах какво може да е станало с Лучия. Дали са открили нашата тайна връзка? Дали не е болна или умряла? Облякох се и тръгнах да я търся. Ако са й забранили да ме посещава, си казвах аз, ще си отмъстя. По някакъв начин щях да намеря възможност да й говоря и за отмъщение ще сторя с нея това, което въпреки любовта си не направих от честност. В този миг влезе вратарят с тъжно лице. Попитах как е жена му, как е дъщеря му, но при това име в очите му се появиха сълзи.

— Умряла ли е?

— Ако Бог е поискал, може и да е умряла!

— Какво напрани тя?

— Избяга с бързоходеца на господин граф Даниело и не знаем къде може да е.

Дойде и жена му. От разговора скръбта й се събуди отново и тя припадна. Когато вратарят видя, че искрено се присъединявам към скръбта им, ми каза, че нещастието ги е сполетяло само преди осем дни.

— Познавам бързоходеца — казах аз. — Той е подлец. Помоли ли ви за ръката на дъщеря ви?

— Не, защото беше сигурен, че не бихме му я дали.

— Аз се учудвам на Лучия.

— Той я е измамил и чак след бягството им предположихме истината. Напоследък беше много надебеляла.

— Значи са имали от дълго време отношения?

— Тя се запозна с него около месец след вашето заминаване. Той трябва да я е омагьосал, тъй като Лучия беше невинна като гълъб. Мисля, че можете да потвърдите това с чиста съвест.

— И никой ли не знае къде са?

— Никой! Бог знае какво ще направи негодникът с нея!

Наскърбен като тези добри хора, излязох и се разхождах наоколо из гората, за да разсея мъката си. Прекарах два часа в разни разсъждения, като всичките започваха с „ако“. Ако бях дошъл още преди осем дни, което лесно можех да сторя, моята нежна Лучия би ми доверила всичко и аз бих предотвратил това позорно дело. Ако бях направил с нея, както с Нанета и Мартина, тя при заминаването ми не би се намирала в състояние на възбуда, която без съмнение е било главната причина за погрешната й стъпка. Ако не ме познаваше преди бързоходеца, нейната чиста дотогава душа не би го послушала. Отчаян признах пред себе си, че бях оръдието на подлия измамник.

Цветето, което правеше ме Бог,

Цветето, което аз не докоснах,

Нейната невинност, за да не премахна,

Той го, ах! откъсна, даже го потъпка!

Ако знаех къде мога да я намеря, сигурно бих отишъл, за да я доведа обратно при нейните родители, но липсваше всякакво указание къде би могла да бъде.

Преди да узная за нещастието на Лучия бях суетен, дори горд от това, че имах достатъчно самообладание да я оставя недокосната. Сега се срамувах и съжалявах за моето въздържание. Реших твърдо за в бъдеще да се държа по-разумно в това отношение. Бях неутешим от мисълта, че нещастното момиче може би е изпаднало в нужда или, безчестие, че проклина спомена за мен и ме мрази като виновник за нейното нещастие. Вследствие на тази тъжна случка, аз възприех една нова система, с която по-късно отидох твърде далеч.

Отидох в градината при веселото и шумно общество, което ме прие така добре и така повдигна настроението ми, че при ядене развеселявах всички. Огорчението ми беше така голямо, че можех да го надвия само с дива веселост, иначе би трябвало да замина. Силен подтик ми даде красивото лице и още повече съвсем новия за мен характер на младоженката. Нейната сестра бе по-хубава, но аз започнах да се страхувам от такива още неизлъгани момичета — те създаваха много грижи.

Младата съпруга, която бе около деветнадесет или двадесетгодишна, влезе в очите на цялото общество със своето неестествено държане. Тя беше бъбрива, главата й бе пълна с поговорки, с които искаше да блесне и които употребяваше често и не намясто. Беше набожна и така влюбена в своя съпруг, че не можеше да скрие неудоволствието си, когато той любезничеше на масата със своята балдъза, срещу която седеше и се възхищаваше от нейната красота. Така тя ставаше твърде смешна. Нейният мъж беше объркана глава, който може би обичаше много жена си, но считаше за уместно да се показва безразличен към нея и от суета намираше удоволствие в това да й дава разни поводи за ревност. Тя, от своя страна, се страхуваше да не я сметнат за глупава, ако не даде вид, че забелязва всичко. Доброто общество я правеше несръчна именно защото постъпваше така, като че ли е свикнала само на подобно общество. Когато говорех разни безсмислици, тя ме слушаше внимателно и се смееше на неподходящи места, понеже не искаше да мине за ограничена. Нейното особено, несръчно и неестествено държане ми достави удоволствието да я опозная по-добре и аз започнах да любезнича с нея.

Моите големи и малки учтивости, моите услуги, даже моите щуротии скоро дадоха повод на всички да се сетят, че имам известни намерения спрямо нея. Съпругът й бе открито предупреден, но той се правеше на герой и когато му казаха да внимава, прие това откъм смешната му страна. Аз от своя страна се правех на скромен, понякога дори на безгрижен. Верен на своята роля, той ме подбуждаше да любезнича с жена му, която от своя страна много несръчно ми отвръщаше.

Пет или шест дни любезничех усърдно с нея, докато веднъж тя бе тъй непредпазлива да ми каже при една разходка в градината защо е така неспокойна и че мъжът й нямал право да й дава повод за това. Отговорих й с приятелски тон, че най-доброто средство да го поправи, е привидно да не забелязва вниманието на своя мъж към сестра й и да се прави на влюбена в мен. За да я склоня да последва предложението ми й казах, че моят план е труден за изпълнение, тъй като е нужно много голям ум, за да се играе роля, която изисква голямо умение да се преструва. С това засегнах чувствителното й място и тя веднага ме увери, че може да изиграе отлично тази роля. Въпреки уверенията си обаче тя се държеше много несръчно и всички разбраха, че планът е мой.

Един ден се намирах сам с нея в една от градинските алеи и понеже бях сигурен, че никой не може да ни види, поисках да превърна комедията в истина. Тогава тя прибягна до опасното средство да избяга и да се върне сама при останалото общество. Естествено, щом се появих, бях подигран като несръчен ловец. При първа възможност я порицах за бягството й, като обясних, че с това е дала големи предимства на своя съпруг. Похвалих нейния ум и порицах фалшивото й възпитание. Казах й, че тонът, който употребявам спрямо нея, отговаря на приетите форми в доброто общество и че е доказателство колко високо ценя нейния ум. На единадесетия или дванадесетия ден обаче тя ме изкара извън себе си, когато при едно от най-хубавите ми излияния ми каза, че като свещеник трябвало да зная, че извънбрачните любовни връзки са смъртен грях. Бог виждал всичко и тя не искала да отиде в ада. От друга страна, не трябвало да казва на изповедника си, че се е забравила дотам, че да греши с един свещеник. Аз възразих, че не съм никакъв свещеник, но тя ме постави в затруднение, като ме попита дали възнамеряваното от мен не е грях. Понеже нямах смелостта да откажа, чувствувах, че трябва да поставя край на моето приключение.

Промененото ми, вече спокойно поведение бе забелязано на масата и старият граф, който с удоволствие се шегуваше, каза високо, че историята била приключена. Това бе за мен благоприятен завършек. Казах на моята коравосърдечна и набожна хубавица, че отношенията ни са известни на всички, но това не помогна и аз изчерпах лъжите си. Случаят обаче ми дойде на помощ. Сплетнята внезапно взе съвсем друг обрат.

На Възнесение всички направихме посещение на госпожа Бергали, прочутото украшение на италианския Парнас. Когато същата вечер тръгвахме обратно за Пазеано, моята хубавица — арендаторка поиска да седне в една четириместна кола, в която седяха вече нейният мъж и сестра й, докато аз бях самичък в една красива двуколка. Вдигнах шум, че това е знак на недоверие и обществото й направи бележка да не ми нанася такава обида. Тя се качи при мен. Казах на кочияша да кара по най-късия път и той се отдели от другите коли, като избра един път през гората Чеквини. Когато тръгвахме, небето бе ясно, но не мина и половин час, започна буря, каквито на юг често се разгарят. Изглеждаше като че всички стихии искат да обърнат света с главата надолу, но нищо подобно не става. Небето скоро се изяснява наново и въздухът се пречиства и освежава. Затова такива бури всъщност са само приятни.

— О, небе! — извика моята арендаторка — наближава буря!

— Да, и въпреки покрива на нашата кола, дъждът ще развали хубавото Ви облекло. Много съжалявам за това.

— Не ми е до облеклото, но ме е страх от гръмотевиците.

— Запушете си ушите.

— А светкавиците?

— Кочияш, искаме да се отбием някъде.

— Най-близките къщи, господин абат, са отдалечени на половин час. Докато стигнем до тях, бурята ще премине.

Той продължи спокойно по-нататък. Светкавиците раздираха небето, гръмотевиците трещяха, моята арендаторка трепереше с цялото си тяло. Дъждът се изливаше на потоци. Аз съблякох пелерината си, за да се покрием отпред. В същия миг бяхме заслепени — на сто крачки пред нас пламна светкавица. Конете изплашено се дръпнаха и моята бедна спътница се разтрепери от ужас. Инстинктивно се хвърли върху мен и ме прегърна здраво. Аз се наведох да вдигна падналата пелерина, при което използувах случая да й вдигна полата. Тя направи движение да свали отново полата си, но в същия миг изтрещя нова гръмотевица и тя се вцепени от страх. Покрих я бързо с пелерината си и я притеглих към себе си. Движението на колата ми помогна в това и тя падна в най-удобно за мен положение върху мен. Естествено, аз не губих време, престорих се, че оправям часовника в джоба на жилетката си и се приготвих за нападение. Тя почувствува, че не би могла да ме избегне, ако не попречи бързо на намерението ми. Започна да се противи, но аз я държах здраво, като й казвах, че ако не се престори на припаднала, кочияшът ще види всичко, щом се обърне. Доставих й удоволствието да ме нарече безчестен нехранимайко и да изсипе още куп проклятия, но междувременно, постигнах най-пълната победа, която някой атлет е спечелвал някога.

Дъждът продължаваше да вали на потоци и силният вятър да го духа срещу нас. Така тя бе принудена да остане в същото положение, но ми каза жално, че опропастявам нейната чест, тъй като кочияшът може да види всичко.

— Та аз го наблюдавам — отговорих аз, — той даже не мисли да се обръща, но дори и да направи това, пелерината добре ни пази от погледа му. Бъдете разумна и останете така, като че сте в несвяст, тъй като нямам намерение да ви пусна.

Изглежда тя се помири със съдбата, си и ме попита само как съм се осмелил да предизвикам светкавиците.

— Ами те са в съюз с мен! — й отговарям.

Изглеждаше почти склонна да ми повярва. Страхът й изчезна и понеже почувствува, че вече съм в екстаз, ме попита дали най-сетне съм задоволен. Смеейки се, отговорих отрицателно. Трябваше да изисквам съгласието й чак до края на бурята.

— Съгласете се или ще оставя пелерината да падне!

— Отвратителен човек, който ме направи нещастна за цял живот! Доволен ли сте сега?

— Не.

— Какво още искате?

— Потоп от целувки!

— Колко съм нещастна! Но — на!

— Кажете, че ми прощавате и признавате, че сте споделила моята наслада!

— Вие сам знаете. Да, аз ви прощавам.

Сега аз й върнах свободата, оказах й известни услуги и я помолих да направи същите на мен, което тя стори с усмивка.

— Кажете ми, че ме обичате! — извиках аз.

— Не! Вие сте безбожен човек и ще отидете в ада.

Времето отново се бе оправило. Поставих всичко в ред, целунах ръцете й и казах, че може да бъде сигурна, че кочияшът не е видял нищо. Убеден съм, че съм я излекувал от страха от бури и че тя няма да издаде на никого тайната на своето излекуване. Тя ми отговори, че знаела поне това, че никога една жена не е била излекувана чрез подобно средство.

— Това трябва да се е случило — възразих аз — най-малко един милион пъти в течение на хиляда години. Дори искам да ви призная, че разчитах на това, когато се качихте в двуколката, тъй като не виждах никакво друго средство да ви притежавам. Утешете се и ми повярвайте — не съществува страхлива жена, която би могла да противостои в такъв случай.

— Вярвам в това, но за в бъдеще ще пътувам само с моя мъж.

— Няма да направите добре, понеже вашият мъж едва ли би се досетил да ви утеши по начина, по който ви утеших аз.

— И това е вярно. Човек научава от вас особени неща, но ние няма вече да пътуваме друг път сами.

С такива разговори пристигнахме в Пазеано един час преди другите. Слязохме и моята хубавица изтича с всички сили в стаята си, докато аз търсех в кесията си един талер за кочияша. Видях, че той се смееше.

— Защо се смееш?

— Вие знаете защо!

— Вземи един дукат и си дръж устата затворена!