Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Моето кратко пребиваване в укреплението Сант Андреа. Моята първа галантна поука. Сладко отмъщение и хубаво алиби. Затварянето на граф Бонефеде. Освобождаването ми от затвора. Идването на епископа. Напускам Венеция.

В укреплението, в което републиката държеше обикновено само един гарнизон от сто славонски инвалиди, се намираха по това време две хиляди албанци, така наречените чимариоти.

Военният министър, наричан в републиката, както вече споменах, Мъдрец на писмото, ги беше превел като повишение от Леванте[1]. Офицерите трябваше да бъдат в състояние да докажат сами своите заслуги, за да получат възнаграждението си. Те всички произхождаха от онази принадлежаща на републиката част от Епир, наречена Албания. Двадесет и пет години по-рано те бяха се отличили в последната война, която републиката водеше срещу турците. Чимариотите ми дадоха нов и изненадващ пример: видях осемнадесет до двадесет стари, но пъргави офицери, с лица и гърди, покрити с белези, които от военна гордост не скриваха. С получените рани се отличаваше особено полковникът, тъй като му липсваше фактически почти четвърт от главата. Той имаше само едно око и едно ухо и от челюстта му не се виждаше почти нищо. Въпреки това ядеше и говореше много ясно, беше весел и шегаджия. С него беше и цялото му семейство, състоящо се от две хубави момичета, особено интересни в тяхната селска носия, и седем сина, всичките войници. Подполковникът беше висок шест стъпки, отлично развит, но поради ужасните белези така грозен в лицето, че беше страшен за гледане. Въпреки това в него открих нещо толкова привлекателно, че го обикнах още от пръв поглед. И навярно бих поговорил с него, ако от устата му не се носеше ужасен и непоносим мирис на чесън. Всички тези албанци носеха винаги пълни джобове с чесън, една глава чесън за тях бе нещо като бонбон за нас. И как може след това да се твърди, че този зеленчук е отрова?! Единственото медицинско свойство, което той притежава, се състои в това, че отваря апетита, като подтиква дейността на отпуснатия стомах.

Подполковникът не знаеше нито да чете, нито да пише, но не се срамуваше от това, тъй като всъщност, с изключение на свещеника и лекаря, никой не притежаваше такива способности. Всички офицери и войници имаха пълни джобове със злато и най-малко половината от тях бяха женени. Затова в укреплението се намираха пет-шестстотин жени и красиво поколение деца. Тази нова за мен гледка ме интересуваше много. Щастлива младост! Често се сещам за нея със съжаление, защото тя ми поднасяше различни нови неща. Затова се отвращавам и от старостта, която винаги ми повтаря познати неща, с изключение на нерадостните и ужасни неща, писани във вестниците, от които тогава не се интересувах.

В стаята прегледах цялото съдържание на куфара си, извадих настрана всичко, което принадлежеше към духовното облекло и го продадох безжалостно на един евреин, когото пратих да доведат. После изпратих на господин Роза разписките за всички заложени от мен вещи с молба да продаде всичко без изключение и да ми изпрати остатъка. Благодарение на тези две операции вече бях в състояние да отстъпя на обслужващия ме войник нещастните десет солди, които получавах дневно.

Един друг войник, бивш бръснар, се погрижи за косите ми, които бях пренебрегнал съгласно предписанията на семинарията. Обикалях из казармите, за да търся развлечение. Жилището на майора и това на албанеца бяха единствените убежища, където намирах съчувствие и малко любов. Албанецът от сигурно място знаеше, че неговият полковник ще бъде произведен в чин бригаден генерал и затова се домогваше до командуването на полка. Имаше обаче още един кандидат и той се страхуваше, че този друг ще бъде предпочетен пред него. Хрумна ми да му напиша едно заявление. Беше късо, но толкова енергично, че военният министър, след като го попитал за автора на молбата, се съгласил на всичко, каквото той искал. Светнал от радост, доблестният мъж се завърна в укреплението, притисна ме до гърдите си и ми каза, че дължал щастието си само на мен. Покани ме на обяд със семейството си, при което техните чеснови ястия ми изгориха душата. Освен това ми подари дванадесет кутии с хайвер и един килограм отличен турски тютюн.

Успехът на моето заявление събуди във всички останали офицери вярата, че не могат да постигнат нищо без помощта на перото ми и аз не я отказвах никому. Възникваха и спорове, понеже обслужвах едновременно и съперника на всеки един, който по-рано ми беше платил за услугата. Но тъй като се видях притежател на около четиридесет цехини, аз ги оставях да спорят, защото бях вече предпазен от безпаричието. Все пак случи се едно произшествие, което ми докара шест много неприятни седмици.

На втори април, най-важният ден от моето появяване на този свят, веднага след ставането ми от леглото видях да влиза при мен една хубава гъркиня. Тя ми каза, че мъжът й бил портупей юнкер и имал много силно желание да стане подпоручик. Той щял да стане такъв, ако капитанът му не бил неприятелски настроен към него, понеже тя му отказала известни услуги, които могла да направи само на своя съпруг. Гъркинята ми предаде книжата на мъжа си и ме помоли да напиша заявление, което сама щяла да предаде на военния министър. Накрая добави, че била бедна и можела да ми се отплати само със сърцето си. Отговорих й, че сърцето й би трябвало да бъде цената на любовта и се отнесох към нея по подобаващ начин. Не срещнах никаква съпротива, каквато една хубава жена оказва винаги само формално. След това й казах да дойде към обяд; тогава заявлението ще бъде готово. Тя дойде и нямаше нищо против да ме възнагради за втори път. Вечерта дойде отново под предлог, че трябвало да се направят някои подобрения и ми даде възможност да получа и трето възнаграждение.

За жалост, няма рози без бодли. Сутринта на третия ден забелязах с ужас, че една „змия“ се е скрила между цветята. След шестседмично въздържание аз бях отново напълно здрав, но докато се излекувам, получих доста укори от друга хубавица.

Когато един ден срещнах отново моята гъркиня, бях така глупав да я укоря за това. Тя ме накара да мълча, като ми отговори, смеейки се, че ми е дала само това, което е имала и аз сам съм си бил крив, загдето не съм внимавал. Читателят едва ли може да си представи как това нещастие ме засрами и наскърби; чувствувах се пред себе си като обезчестен. Бедата има за последица и друго приключение, което ще даде на любопитния читател представа каква луда глава съм бил тогава.

Една сутрин зълвата на майора, госпожа Вида, остана сама с мен и в момент на сладка самозабрава ми повери, че нейният съпруг я измъчва ужасно със своята ревност и е толкова лош, че от четири години я оставя да спи сама, въпреки че е в разцвета на живота си.

— Дано Бог даде — продължи тя — той да не научи за нашата среща, иначе не зная какво бих направила.

Нейната скръб ме бодна в сърцето. Доверието й направи и мен доверчив и аз извърших глупостта да й призная до какво състояние ме е докарала хубавата гъркиня. Казах й, че чувствувам това още по-мъчително, тъй като иначе щях да имам щастието да я удовлетворя заради студенината на ревнивия й мъж. Едва изговорил тези думи с цялата невинност на моето откровение, тя стана и ме обруга с тон, какъвто само една оскърбително наругана, благоприлична жена може да употреби към безсрамно отблъскващ я мъж. Съкрушен — понеже осъзнах грешката си — аз й се поклоних дълбоко. Тя обаче продължи със същия тон и ми забрани да я виждам повече. Нарече ме глупак, който не бил достоен да говори с една порядъчна жена. Отидох си, но не можах да се въздържа да не й кажа, че една порядъчна жена по такива въпроси би трябвало да бъде по-въздържана. Като обмислях случая, скоро открих, че ако не й бях поверил моята болка, а бях напълно здрав, тя не би имала нищо против да бъде утешавана от мен.

Няколко дни по-късно имах истинско основание да съжалявам за познанството си с гъркинята. Беше Възнесение и понеже тържеството с Бученторо се състоя съвсем близко до укреплението, дойде господин Роза с госпожа Орио и нейните две хубави племенници, и аз имах удоволствието да им предложа обяд в моята стая. По-късно останах сам с моите приятелки в едно отстранено помещение на укреплението и те ме покориха със своите целувки. Чувствувах, че те очакват от мен няколко доказателства за любов, но за да не трябва да правя и пред тях това мъчително признание, престорих се, че се страхувам да не ни изненада някой и те трябваше тъй или иначе да се задоволят с това.

Описах на майка си с всички подробности какво ми се е случило и как абатът Гримани си е позволил да се отнася с мен. Тя ми отговори, че му е писала, както подобава, и не се съмнявала, че ще ми върне свободата. Парите от мебелите, които продал чрез Рацета, господин Гримани се задължил да даде на моя най-малък брат като част от наследството. Последното обещание беше пълна измама. Тъй като това наследство бе изчислено едва след тринадесет години и дадено само привидно. Ще говоря на подходящо място за този нещастен брат, който умря в сиромашия преди двадесет години в Рим.

В средата на юни чимариотите се върнаха обратно в Леванте и в укреплението остана само обичайният гарнизон. В моето положение на изоставен скуката ме измъчваше тъй силно, че понякога получавах страхотни пристъпи на гняв.

Жегата беше много силна и жестоко ме измъчваше. Това ме принуди да пиша на господин Гримани и го помоля за два мои летни костюма. Посочих му мястото, където би трябвало да се намират, ако Рацета не ги беше продал. Осем дни по-късно, тъкмо бях при майора, видях да влиза този мизерник и заедно с него един индивид, който той ни представи като Петрило, прочутия любимец на руската императрица, дошъл от Петербург. Вместо прочут, той трябваше да каже подъл, а вместо любимец — палячо.

Майорът ги покани да седнат. Рацета взе от гондолиера на Гримани някакъв пакет и ми го подаде с думите:

— На, нося ти твоите парцали.

Отговорих му:

— Ще дойде ден, когато аз ще ти донеса твоето ригано[2].

При тия думи дангалакът се осмели да вдигне бастуна си, но майорът го постави на тясно, като го попита гневно дали би желал да прекара нощта в караулното помещение. Петрило, който дотогава не бе проговорил, ми каза, че съжалявал, че не ме намерил във Венеция, тъй като бих могъл да го заведа в „известни къщи“, които съм познавал добре.

— Сигурно там бихме срещнали жена ти! — му отговорих.

— Аз гадая по лицата! — продължи той. — Един ден ти ще бъдеш обесен.

Разтреперих се от гняв и майорът, за когото без съмнение забележките на този човек бяха също отвратителни, стана и каза, че имал работа. Те си отидоха. На раздяла майорът ми каза, че щял да се оплаче на следващия ден пред военния министър и Рацета щял да заплати за своето безсрамие.

Изпълнен от негодувание, аз мислех само как бих могъл да си отмъстя.

Укреплението беше изцяло обградено с вода и никакъв часовой не можеше да види моите прозорци. Ако дойдеше лодка на това място, тя можеше през нощта да ме откара във Венеция и преди съмване да ме върне отново в укреплението. Трябваше само да намеря лодкар, който за пари би рискувал в случай, че ни открият, да отиде на каторга. В укреплението редовно идваха много лодкари и донасяха припаси. Между тях си избрах един, чието лице ми хареса, и му обещах една цехина. Каза ми, че на следващия ден ще ми отговори. Той пристигна точно и заяви, че е готов. Обясни ми, че преди да приеме предложението ми, искал първо да узнае дали не съм затворен за важно престъпление, но жената на майора го уверила, че съм затворен само за младежки лудории. Затова можело да разчитам на него. Уговорихме се да дойде след настъпването на нощта под моя прозорец и в лодката му да има мачта, достатъчно дълга, за да мога да се спусна по нея.

На уговорения час всичко бе готово: аз се спуснах в лодката и ние отплувахме. Небето бе облачно и водата се бе вдигнала. Слязох, при надгробния камък на славонския бряг, като заповядах на лодкаря да ме чака. С моряшка шапка на главата, аз се упътих към Сан Салваторе и помолих един келнер от някакво кафене да ме заведе до вратата на Рацета.

Уверен, че по това време той не е в къщи, позвъних и чух гласа на неговата сестра, която ми каза, ако съм искал да го видя, да дойда сутринта.

Бях доволен от тази информация и седнах накрая на моста, за да видя от коя страна ще дойде. Малко преди полунощ го видях да идва откъм площад Сан Паоло. Повече не ми трябваше да зная. Върнах се в лодката и без трудности влязох отново в укреплението. Към пет часа сутринта целият гарнизон можеше вече да ме види да се разхождам по насипите.

След като бях обмислил добре всичко, взех следните мерки, за да мога с пълна сигурност да задоволя своята омраза и същевременно да докажа моето алиби, в случай че ми се удаде да убия подлеца, защото това беше моето твърдо решение.

През деня преди определената за изпълнение на моето намерение нощ, отидох със сина на адютанта младия Алоизио Дзено да се разхождам из укреплението. Той беше на дванадесет години, но ми харесваше със своята хитрост. В спомените си за хиляда седемстотин седемдесет и първа година ще имам случай отново да говоря за него. При разходката аз скочих от една количка и се престорих, че съм си навехнал крака. Двама войници ме отнесоха в моята стая. Лекарят на укреплението помисли, че съм си изкълчил крака и каза, че трябва да остана в леглото. След това ми обви глезена с ленен бинт, натопен в камфоров спирт. Посетиха ме много хора и аз поисках да повикат моя войник да ми прислужва и да спи в стаята при мен. Познавах го добре и знаех, че една-единствена чаша ракия е достатъчна, за да го опие и потопи в дълбок сън.

Изчаках го да заспи и отпратих лекаря и изповедника на укреплението, който живееше над моята стая. Към десет и половина часа благополучно се качих в моята лодка.

Пристигнал във Венеция, влязох в един магазин и си купих за едно солдо здрав бастун. След това седнах на прага на някаква врата при входа на улицата към площад Сан Паоло. Един малък канал, който минаваше покрай улицата, изглеждаше като направен специално да хвърля там неприятеля си. В днешни дни този канал вече не съществува.

Към единадесет и четвърт видях моя човек да се приближава с бавни, отмерени крачки. Тичешком излязох от улицата, като се придържах близо до къщите, така че той да бъде принуден да ми направи място. Нанесох му из невиделица удар по главата и след това втори — по рамото. Третият, при който замахнах особено силно, го строполи във водата. Той извика и спомена моето име. В същия миг видях да излиза от една къща вляво един фурлан[3] с фенер в ръката си. Един удар с бастуна улучи ръката му, той изпусна фенера и побягна от страх. Аз захвърлих бастуна и полетях като стрела през площада, изтичах по моста и достигнах лодката, докато от всички страни се стичаха хора към мястото на шума. Скочих в лодката. Силен благоприятен вятър наду платното, което веднага опънах и лодката ме понесе обратно към укреплението. В момента, в който влязох в стаята си през прозореца, удари полунощ. Съблякох се бързо и щом легнах в леглото, събудих с пронизителен вик моя войник и му заповядах да повика веднага фелдшера, защо го умирам от колики.

Изповедникът се събуди от моя вик, слезе долу и ме намери да се гърча от болки. С надежда да ме облекчи, честният човек изтича навън и ми донесе церове. Докато обаче търсеше вода, аз скрих церовете, вместо да ги взема. След като половин час правих ужасни гримаси, казах, че се чувствувам по-добре благодарих на присъствуващите и ги помолих да ме оставят сам. Така и направиха, като ми пожелаха лека нощ.

На следната сутрин, макар че бях спал отлично, не станах поради мнимото си изкълчване на крака. Майорът бе така любезен да ме потърси, преди да отиде във Венеция. Каза ми, че за моите колики е виновна без съмнение динята, която ядох един ден преди това. Към един часа следобед майорът отново дойде.

— Мога — извика той, смеейки се, — да ви съобщя една приятна новина. Тази нощ Рацета е бил здравата набит и хвърлен в един канал.

— Не са ли го убили?

— Не! Но радвайте се за това, понеже иначе би било много по-лошо за вас. Твърди се, че се знаело с положителност, че вие сте извършили престъплението.

— Много ми е приятно, че мислят така. Това все пак е известно отмъщение за мен, но мъчно ще могат да го докажат.

— Разбира се, че не. Между това Рацета е казал, че ви е познал. Същото твърди и фурланът, комуто вие, както казва той, сте наранили ръката с удар от бастун, така че фенерът му паднал. На Рацета е счупен носът, липсват му три зъба и на дясното си рамо има голяма рана. Вие сте посочен на авогадора (главния държавен адвокат) и господин Гримани се е оплакал писмено на военния министър, че ви е пуснал на свобода, без да уведоми вашия настойник. Тъкмо в момента, когато той четеше това писмо, аз влязох в бюрото и уверих Негово превъзходителство, че подозрението е неоснователно, понеже когато съм излязъл, вие сте лежали в легло поради изкълчване на става. След това му казах, че към дванадесет часа през нощта сте имали ужасен пристъп на колики.

— Рацета към дванадесет часа ли е бил бит?

— Така пише в показанията. Военният министър е уведомил веднага господин Гримани, че не сте напускали укреплението, а се намирате още там, и тъжителите могат да изпратят комисари, които да установят истинското положение. Значи, бъдете готов, мили абате, за разпит.

— Готов съм. Ще отговоря, че съжалявам за това, че съм невинен.

Три дни след това дойде комисар с писмо от авогадора и процесът бързо завърши. Тъй като цялото укрепление знаеше за моята изкълчена става, дяконът, фелдшерът, войникът и много други се заклеха в моя полза: към дванадесет часа през нощта аз съм бил в леглото си и съм имал ужасен пристъп на колики. Щом моето алиби бе потвърдено с доказателства, авогадорът осъди Рацета и носача да заплатят всички разноски при запазване на моите права.

След издаването на тази присъда майорът ме посъветва да подам заявление до военния министър с молба за освобождаване от затвора. Майорът лично подаде молбата ми. Съобщих на господин Гримани за тази си постъпка и осем дни след това майорът ми предаде, че съм освободен и сам той щял да ме заведе при абата Гримани. Седяхме на масата и се веселяхме, когато той ми съобщи това. Аз не го повярвах и понеже не исках да забележат това, му казах, за да му направя комплимент, че неговата къща ми харесва повече от живота и скитанията из Венеция и за да го уверя заявих, че с удоволствие бих останал още осем дни. Когато обаче два часа по-късно той ми потвърди своето съобщение, така че вече нямаше място за съмнение, аз съжалих, че така глупаво му бях подарил осем дни от времето си. Все пак нямах смелостта да оттегля думите си, тъй като радостният израз, особено на жена му, бе така жив, че би било срамно да се откажа. Великолепната жена знаеше, че дължа всичко на нея и щеше да й е неприятно, ако не бях отгатнал това.

Накрая в укреплението ми се случи още едно приключение, което не мисля, че бих могъл да премълча.

В деня, след като военният министър бе одобрил моето освобождение, в стаята на майора влезе един офицер във венецианска униформа. Съпровождаше го господин на около шестдесет години, който носеше меча си отстрани. Офицерът предаде писмо с печата на военното министерство и си отиде веднага, щом получи писмения отговор на майора.

След това майорът се обърна към възрастния господни, когото титулуваше граф и му обясни, че по висша заповед го задържа и му предоставя цялото укрепление като затвор. Графът искаше да му предаде меча си, но майорът отказа с благородно достойнство, като го заведе в отредената за него стая. Един час по-късно един слуга в ливрея му донесе легло и куфар, а на следващата сутрин същият слуга дойде при мен и ме помоли от името на господаря си да направя на същия честта да закусвам с него. Последвах поканата и графът ме прие с думите:

— Господин абате, във Венеция се говори толкова много за храбростта, с която доказахте вашето невероятно алиби, че не можах да устоя на желанието да направя приятното запознанство с вас.

— Но, господин графе, моето алиби беше напълно истинско и затова не беше нужно никаква храброст, за да го докажа. Позволете ми да ви обърна внимание, че този, който се съмнява в него, ми прави много лош комплимент, понеже…

— Да не говорим повече за това и ме извинете! Но тъй като сме станали добри познати вече, надявам се, че ще ме удостоите с вашето приятелство. Предлагам да закусим сега.

През време на закуската осведомих графа за моя живот и след ядене той ми се отплати със същото доверие, като ми разказа:

— Аз съм граф Бонефеде. На младини служих при принц Евгений, но напуснах военната служба и постъпих като чиновник в австрийското адмиралтейство, поради дуел трябваше да замина по-късно в Бавария. Там, в Мюнхен, се запознах с една благородна дама, отвлякох я и я отведох във Венеция, където се ожених за нея. От двадесет години живея тук, имам шест деца и съм известен на целия град. Преди осем дни пратих лакея си във Фландърската поща, за да получи писмата ми, но не му ги дали, защото нямал пари в себе си, за да плати таксите. Самият аз отидох там и обясних, че ще заплатя таксите на следващия пощенски ден, но напразно — не получих писмата си. Разгневен, отидох при директора на пощата барон Таксис и му се оплаках. Той ми отговоря, че са действували само по негова заповед и че моите писма нямало да ми се връчат, докато не платя таксите за тях. Това той изрече с толкова груб тон, че бях извън себе си от негодувание. Тъй като се намирах в неговата къща, аз имах достатъчно самообладание да се сдържа, но четвърт час след това му написах писмо и поисках удовлетворение. Съобщих му, че ще излизам вече само с меч и че където го срещна, ще го принудя да ми даде удовлетворение.

Не го срещнах никъде, но вчера ме заговори секретарят на инквизицията. Каза ми, че трябвало да забравя неучтивостта на барона и да отида с офицера, който бил с него, като затворник в укреплението Сант Андреа. Увери ме същевременно, че щял да ме задържи само за осем дни в затвора. Значи, господин абате, ще имам удоволствието да прекарам тази седмица във вашата компания.

Отговорих му:

— От двадесет и четири часа съм свободен, но за да покажа благодарността си за оказаното към мен доверие, ще имам честта да остана, за да ви правя компания. — Тъй като вече се бях задължил към майора, това бе една благоприлична лъжа, която може да бъде извинена по законите на учтивостта.

Когато следобед стоях с него в главната кула на укреплението, обърнах вниманието му върху една гондола с двама гребци, която спря на страничната порта. Той погледна със своя далекоглед и каза, че това са жена му я дъщеря му, които идвали да го посетят. Отидохме при дамите, първата от които си заслужаваше труда да бъде отвлечена. Втората, едно младо момиче на четиринадесет-шестнадесет години, ми се стори да притежава съвсем особен род красота. Имаше хубава светлоруса коса, красиви сини очи, орлов нос и хубава уста, чиито полуотворени усмихнати устни оставяха да се видят два реда ослепително бели зъби. Лицето й би било също така бяло като зъбите, ако известна розовина не покриваше страните й. Снагата й беше толкова тънка, че изглеждаше неестествена, но нейните безупречно оформени гърди приличаха на олтар, върху който богът на любовта с наслада би вдъхвал най-сладкия тамян. Видимата й красота придобиваше особена прелест поради нейната слабост. Погледът й ме възхищаваше и аз не можех да отклоня ненаситните си очи от нея. Моята фантазия допълваше пълнотата, която липсваше още на тези гърди. Отправил най-сетне поглед в нейните очи, техният засмян израз ми се стори, като да казва: почакай още една или две години, тогава ще видиш всичко, което днес само фантазията ти подсказва.

Тя беше облечена елегантно, според най-новата мода. Носеше широка рокля и останалите дрехи, присъщи на благородно младо момиче, което още не е достигнало своята зрялост. Между впрочем, младата графиня беше вече зряла за женитба. Никога не съм могъл да гледам безсрамно гърдите на някоя млада благородна дама. Струваше ми се обаче позволено да се гледа място, където всичко още е в период на развитие.

След като в началото графът размени с госпожа графинята няколко думи на немски език, той ме представи с най-ласкателни изрази на своите дами и те ми изказаха най-прелестните комплименти. Майорът дойде при нас, смятайки се задължен да покаже на графинята укреплението. Аз използувах веднага моя по-нисък ранг и предложих на госпожицата ръката си, а графът се прибра в стаята си.

Тогава умеех да водя дами само по стария венециански обичай и госпожицата ме намери несръчен. Мислех, че й услужвам много учтиво, като пъхнах ръката си под нейната мишница, но тя я дръпна назад, като се изсмя високо. Майка й се обърна и я попита защо се смее. Бях много смутен, като я чух да казва, че съм я гъделичкал.

— Вижте — каза тя, — така се подава ръка на една млада дама! — При това тя пъхна ръката си под мишницата ми, която сигурно съм държал много несръчно, тъй като не ми беше съвсем лесно да възвърна тъй бързо самообладанието си. Сигурно си е помислила, че има работа със съвсем недодялан новак и вероятно затова тя намисли да се пошегува с мен. Каза ми, че когато държа ръката си така крива и я отдалечавам от тялото си, с това се разваляли правилните отношения на очертанието. Казах й, че за съжаление не разбирам нищо от очертания и я попитах дали и рисуването спада към нейните дарби.

— Аз го изучавам — отговори тя, — и ако ни посетите, ще ви покажа Адам и Ева от Кавалиере Либерж. Копирала съм картината и професорите намериха копието за много хубаво, без да знаят, че е направено от мен.

— Защо скрихте вашето име?

— Защото двете фигури са твърде голи.

— Не съм много любопитен за вашия Адам, но вашата Ева бих видял с удоволствие и няма да издам тайната ви.

На това тя се изсмя отново и майка й повторно се обърна. Аз започнах да се преструвам на дебелак от момента, в който тя поиска да ме научи как се подава ръка, понеже видях веднага, че нейното невярно мнение за моята личност можеше да ми бъде полезно.

Тъй като ме считаше за идиот, тя мислеше, че може да ми каже, че намира своя Адам много по-хубав от нейната Ева, защото не пропуснала нищо и всеки негов мускул можел да се различи, докато на Ева не се забелязвало нищо.

— Но аз ви уверявам, че тъкмо тя би ме интересувала.

— Не, вярвайте ми! Адам повече ще ви хареса.

Този разговор ме възбуди силно. Поради жегата аз носех ленени панталони. Страхувах се, че майката и майорът, които бяха само на две-три крачки пред нас, биха могли да се обърнат. Вървях като на тръни. За да докара смущението ми до краен предел, младата дама измъкна при една погрешна стъпка едната си обувка. Тя протегна хубавия си крак напред и ме помоли да й обуя отново обувката. Отпуснах се на едно коляно и тя повдигна — сигурно без да си мисли нещо при това, малко роклята си. Носеше широка рокля, без долна фуста. Това бе достатъчно, за да ме накара да падна като мъртъв. Когато се изправих отново, тя ме попита да не ми е лошо.

Когато малко след това излязохме от едно подземие, тя ме помоли да поправя прическата й, която се беше малко развалила. Тъй като трябваше да наведе глава, моето състояние не можеше повече да остане незабелязано от нея. За да ми помогне да изляза от затруднението, ме попита кой е изработил верижката на часовника ми. Казах й, че е подарък от сестра ми. Помоли ме да я покажа и когато й отговорих, че е закрепена за джоба на жилетката ми, не искаше да повярва. Казах й, че може сама да се увери в това и тя протегна ръка. С едно неволно, но при тия обстоятелства обяснимо движение, аз станах непредпазлив. Очевидно тя погледна зле на това, тъй като видя, че ме е преценила невярно, стана свенлива и престана да се смее. Приближихме се при нейната майка и майора, който ни показа ковчега на маршал фон Шуленбург. Ковчегът бе поставен в гробницата временно, докато станеше готов мавзолеят. Мъчеше ме неизвестността, дали поведението на младото момиче е съвсем непреднамерено, дали не сбърках чрез прекалено голямо въздържание или чрез прекалено очевидния израз на събуденото от нея желание и не я обидих, дали да отида по-далеч или да се опитам да загладя работата. Струваше ми се, че съм първият виновник, който е смутил нейната добродетел и бях готов на всичко, стига да ми посочи някакво средство да поправя грешката си. Толкова деликатно бе по онова време моето нежно чувство към това момиче. Към това следва да отнеса и високото мнение, което имах за обидената от мен личност, в което мнение, може би, се лъжех. Трябва да призная, че времето полека-лека премахна напълно това нежно чувство. Въпреки всичко не вярвам да съм по-лош от другите, които са на моята възраст и имат същия голям опит.

След това ние се върнахме в главната постройка. Остатъкът от деня премина доста тъжно. Надвечер дамите си отидоха, като майката ме накара да обещая, че ще ги посетя във Венеция.

Младата госпожица, която смятах, че съм оскърбил, ми направи толкова силно впечатление, че прекарах седем дни в най-голямо нетърпение. Не можех да дочакам деня да я видя отново и помоля за прошка.

На другия ден графът бе посетен от неговия най-голям син. Той беше грозен, но с благородна осанка и много скромен. Двадесет години по-късно го срещнах отново като кадет в гвардията на испанския крал. За да стигне до този малък чин, той беше прослужил цели двадесет години като обикновен гвардеец. На друго място ще говоря за него повече. Сега искам само да отбележа, че в Мадрид той твърдеше, че никога не ме е виждал. Неговата суетност го принуждаваше на тази лъжа, за което аз го съжалявах.

Сутринта на осмия ден графът бе освободен от укреплението. Същата вечер си заминах и аз, като се уговорих с майора да се срещнем в едно кафене на площад Сан Марко и отидем заедно у абата Гримани. Сбогувах се с неговата съпруга, споменът за която и днес ми е скъп и тя ми каза:

— Радвам се, че всичко мина така добре и вие доказахте своето алиби. Но трябва да благодарите и на мен, че бях така разумна да ви разбера напълно. Мъжът ми едва по-късно научи всичко.

Пристигнал във Венеция, аз веднага отидох у госпожа Орио, където ме посрещнаха най-сърдечно. Вечерях у тях. Двете ми прелестни приятелки, които биха се радвали, ако епископът умреше по пътя, ми оказаха най-скъпото гостоприемство.

На следващия ден по обяд отидох заедно с майора, когото намерих точно на уговореното място, у абата Гримани. Той ме прие с израз на виновник, който моли за прошка. Неговата глупост съвсем ме смути, когато започна да ме увещава да простя на Рацета и на Фурлана, тъй като се били заблудили. След това ми съобщи, че епископът ще пристигне в най-близки дни и че той, абатът, ми е определил вече стая в дома си и аз мога да се храня на неговата маса. После майорът дойде с мен при мъдрия господни Балаверо, който вече не беше военен министър, тъй като срокът за изпълнението на тази длъжност — полугодие, бе вече изтекъл. С дълбоко почитание му изказах моята благодарност. Така продължихме да разговаряме за най-различни безинтересни теми, докато най-после майорът си отиде. Щом останахме сами, господин Балаверо ме помоли да му кажа честно дали аз съм набил Рацета. Откровено му признах всичко и той се смя от сърце на разказа ми. Според него не съм могъл да извърша това точно посред нощ, така че глупаците са се излъгали при своето обвинение. Освен това не е било необходимо да докажа своето алиби, тъй като изкълчването на ставата се считало за действително и това било достатъчно.

Читателят сигурно не е забравил, че носех голям товар в сърцето си. Действително, държах много да се освободя от него. На всяка цена трябваше да видя богинята, владетелка на всички мои мисли, и да получа прошка от нея или да умра в краката й.

Намерих дома без затруднение. Графът не беше в къщи. Уважаемата госпожа ме прие много любезно, но видът й ме учуди толкова, че не знаех какво да кажа.

Очаквах да видя ангел, обитаващ истински рай, а не виждах нищо друго, освен грамадна зала, чиято украса се състоеше само от четири проядени от червеи стола и една много нечиста маса. Капаците на прозорците бяха почти съвсем затворени и в залата цареше здрач. Наистина, би могло да се помисли, че това е направено за предпазване от горещината. Аз обаче бях уверен, че прозорците са затворени само с цел да се прикрие от посетителя, че всички стъкла са счупени. Въпреки слабата светлина, можах да забележа, че госпожа графинята бе облечена в окъсана рокля и че ризата й не бе от най-чистите. Когато забеляза моята разсеяност, тя ме остави сам, като каза, че ще изпрати дъщеря си при мен. Миг след това младото момиче влезе с благороден благоприличен израз на лицето и ми каза, че ме очаквало с нетърпение, но не и в този час, в който обикновено не приемало никого.

Бях затруднен да отговоря, тъй като ми се стори, че това не е същата девойка. В своята мизерна домашна рокля тя изглеждаше почти грозна и аз се чудех, как е могла да ми направи толкова силно впечатление. Видяла изписаната на лицето ми изненада, тя отгатна част от мислите, които се рееха в главата ми, но аз не забелязах по лицето й никакъв израз на гняв, а само болка, която ме наскърби дълбоко. Ако тя можеше да мисли философски или се осмелеше да стори това, би имала пълното право да ме презре като човек, който се интересува от нея само заради хубавите й дрехи или заради невярната представа за нейното благородно съсловие или материално състояние. Тя обаче се опита с откровеност да ми помогне да изляза от затруднение. Усещаше със завидна точност, че чувството би говорило в нейна полза, ако й се удаде да докосне вярната струна.

— Виждам, че сте изненадан, господин абате — каза тя — и добре зная защо! Без съмнение, вие сте очаквал да намерите великолепие и блясък, а намирате очевидна сиромашия. Правителството дава на баща ми нищожна пенсия, а ние сме девет души. Понеже трябва всеки ден да ходим на църква и то в облекло, което подхожда на нашето съсловие, често сме принудени да се отказваме от храна, за да можем да освободим дрехите, които от нужда сме заложили. На следния ден ги отнасяме отново в заложна къща. Ако свещеникът не ни види на литургията, той би зачеркнал имената ни от списъка на получаващите милостиня от братството на бедните, а ние живеем от тази милостиня.

Какъв разказ! Тя позна какво става в мен. Съчувствието ме бе напълно завладяло, но аз бях изпълнен по-скоро със срам, отколкото с вълнение. Понеже сам не бях богат и не изпитвах вече никаква любов, станах по-студен от лед и изпуснах дълбока въздишка. Но тъй като нейното положение ми причиняваше скръб, като всеки честен човек, аз й заговорих нежно и съчувствено:

— Ако бях богат — казах аз, — лесно бих ви доказал, че не сте поверили вашето нещастие на някой безчувствен или неблагодарен човек. Но аз не съм богат, а ми предстои и скорошно заминаване, затова не мога да ви бъда полезен дори с моето приятелство.

След това обърнах разговора върху общи теми и й казах, че се надявам благодарение на своите прелести тя да намери щастието си.

— Възможно е — отговори тя, — само че този, върху когото тези прелести упражнят влияние, трябва да знае, че те са неделими от моите чувства. Той би трябвало да се нагоди към тях и да ми отдаде справедливостта, която изисквам. А аз не искам нищо друго, освен законен брак. Не желая благородство и богатство — зная какво се получава с благородството, а от богатството мога да се откажа, тъй като вече съм свикнала от дълго време с оскъдицата и се лишавам дори от най-необходимото. Но нека разгледаме моите рисунки!

— Вие сте много добра, уважаема госпожице!

Изобщо бях забравил за нейните рисунки, а нейната Ева вече не ме интересуваше. Въпреки това я последвах.

Влязохме в стая, мебелирана само с един стол, малко огледало и едно ненаредено легло, в което се виждаше долнището на обърнатия сламеник. Може би с това трябваше да се създаде впечатление, че има чаршафи. Особено отблъскващо обаче ми подействува определена миризма, чийто произход бе съвсем скорошен. Дори да бях влюбен, това щеше да е достатъчно да ме излекува моментално. Чувствувах необходимостта веднага да се отдалеча, за да не се върна вече никога и ми стана наистина тежко, че не можех да хвърля шепа дукати на масата, с което моята съвест би се облекчила значително.

Бедната девойка постави пред мен своите рисунки. Те ми се сториха хубави и аз я похвалих, но не се спрях на нейната Ева и не се шегувах вече с нейния Адам, което сигурно би станало, ако се намирах в друго душевно състояние. От учтивост я запитах защо не използува своята дарба — би могла да се научи да рисува с цветни моливи.

— На драго сърце бих го сторила — отговори тя, но една кутия бои струва цели два цехина.

— Бихте ли ми простили, ако се осмеля да ви предложа шест?

— О, ще ги приема дори с благодарност и съм щастлива, че ще имам това задължение към вас.

Тя не можеше повече да сдържи сълзите си и се обърна, за да ги скрие от мен. Използувах този момент да сложа парите на масата. За да й помогна да надвие чувството на унижение и същевременно от учтивост, аз я целунах в устата. Тя трябваше да припише моето укротяване на уважението, което ми е вдъхнала, а и освен това — от нея зависеше да приеме или не моята целувка като израз на нежност. Разделих се с обещанието да дойда отново да посетя баща й. Не удържах на думата си. Читателят ще види в какво положение я видях десет години по-късно.

С какви размишления напуснах къщата! Каква поука извадих от това посещение! Сравних действителността и въображението и се видях принуден да поставя въображението по-високо, понеже действителността зависи винаги от фантазията. Още тогава чувствувах смътно това, което по-късно ми стана ясно: любовта е само едно повече или по-малко живо любопитство, към което се прибавя и вложеният от природата в нас нагон за продължението на вида. Жената е като книга, която — добра или лоша, трябва винаги да ни хареса най-напред със заглавната страница. Ако тя не е интересна, не ще събуди никакво по-нататъшно желание за четене, тъй като желанието стои винаги в съотношение със събудения интерес! Заглавната страница на жената, както тази на книгата, трябва да се прочита от горе на долу. Нейните крака, за които всеки, който споделя моя вкус, би се интересувал, притежават привлекателна сила. Както повечето любовници отделят съвсем малко или дори никакво внимание на краката на харесваната жена, така и повечето читатели не се интересуват от издателските данни на книгата. Във всеки случай жените имат право като обръщат голямо внимание на своето лице, на облеклото си и на държането си, по този начин те могат да привлекат вниманието на всички, които не са осъдени от природата по рождение на слепота, и да пробудят в тях желание да ги прочетат. Както хората, които много са чели, търсят постоянно нови книги за четене, пък били те и лоши, така и мъжът, който е познавал много и все хубави жени, става най-после любопитен и към грозните, стига те да са нови за него. Дори когато окото му вижда ясно червилото, прикриващо действителността, неговата станала вече порок страст му говори различни неща в полза на фалшивата заглавна страница. Може би, казва си той, творението е по-добро от заглавието, може би действителността е по-добра от червилото, което я скрива от мен. И той се опитва да прелисти книгата, но се оказва, че тя не е била прелиствана преди него и той среща съпротивление. Живата книга иска да бъде четена по правилата и възбуденият до крайност четец става жертва на кокетството, това чудовище, което преследва всички, направили от любовта върховна задача на своя живот.

Разумни читателю, ти, който си прочел тези последни редове, вдъхнати ми от самия Аполон, позволи ми още да ти кажа: ти си загубен и ще бъдеш до последните си мигове жертва на красивия пол, ако тези редове не ти помогнат да се спасиш от заблудата. Ако моята откровеност не ти е станала противна, аз те поздравявам.

Надвечер направих посещение на госпожа Орио, за да кажа по този повод на нейните прелестни племенници, че живея у Гримани и не ще мога още в първите дни да преспивам вън от къщи. При тях намерих верния стар Роза, който ми довери, че в целия град се говори само за моето алиби и то затова, че всички били убедени в неговата неистинност. Ето защо трябвало да се страхувам от съответно отмъщение от страна на Рацета и съм щял да направя добре да внимавам, особено нощно време. Почувствувах колко добър е съветът на умния стар господин и вече излизах само съпроводен от някого или наемах гондола. Госпожа Мандзони ме хвалеше много, казваше, че правосъдието ме е оправдало, но общественото мнение знаело как е станало това и Рацета едва ли би ми простил.

Три или четири дни по-късно Гримани ми съобщи за пристигането на епископа. Бил се настанил при своите братя от ордена в манастира на минимитите Сан Франческо ди Паола. Той сам ме заведе и представи на прелата като скъпо струваща скъпоценност. Направи така, като че само той може да покаже красотата й.

Видях един хубав монах с епископски кръст на гърдите. Напомни ми за отец Манча, но изглеждаше по-силен и по-малко въздържан от него. Беше на около тридесет и четири години, станал епископ по волята на Бога, на Светия трон и на моята майка. След като ми даде благословията си, която приех коленичил, той ми подаде ръка за целувка и ме притисна до гърдите си, наричаше ме на латински свой любим син. По-късно той разговаряше с мен само на латински. Мислех, че се срамува, може би, да говори италиански, защото е калабриец, но скоро ме извади от тази заблуда, като заговори на господин Гримани на италиански. Каза ми, че не може да ме вземе със себе си във Венеция, понеже трябва да отиде в Рим. Господин Гримани ще ми даде необходимите нареждания, в Анкона ще науча адреса му от един негов приятел, монаха-минимит Лазари, който и ще ми осигури пътни пари.

— След пристигането ви в Рим — продължи той — ние вече няма да се разделяме и ще отпътуваме заедно през Неапол за Марторано. Елате утре много рано при мен. Щом прочета литургията, ще закусим заедно. Вдругиден ще отпътувам.

По пътя за в къщи господин Гримани ми държа морална проповед, при което на десет пъти щях без малко да се изсмея високо. Между другото, той ме предупреди да се пазя от прекалено усърдно учене, тъй като в гъстия въздух на Калабрия се таи страшно умствено напрежение и мога да заболея от охтика.

На следния ден още в зори отидох при епископа. След литургията и закуската с шоколад той ме взе за молитва в продължение на три часа. Забелязах ясно, че никак не му харесвам, но аз бях доволен, че съм с него. Изглеждаше ми честен човек, а и освен това чувствувах се привързан към него, тъй като благодарение на неговата помощ щях да тръгна по пътя към високите санове на църквата. Тогава не притежавах и най-малката самонадеяност, макар да имах добро мнение за личността си.

След отпътуването на добрия епископ господин Гримани ми предаде едно оставено от него писмо, което трябваше да дам на отец Лазари в манастира на минимитите в Анкона. Абатът Гримани ми каза, че ще замина за Анкона в свитата на венецианския посланик, чието пътуване е предстоящо. Очевидно трябваше да бъда готов и тъй като бързах да се откопча от ръцете му, намерих всички приготовления за превъзходни.

Щом узнах деня, определен за заминаването на посланика Кавалиере да Леце и неговата свита, аз се сбогувах с всички мои познати. Брат си Франческо оставих в училището на прочутия художник на декорации Йоли.

Понеже пеотата[4], в която щях да се кача, щеше да отплува чак на разсъмване, прекарах нощта при моите два ангела, които се бяха примирили с мисълта, че няма никаква надежда да ме видят отново. Аз, разбира се, не знаех какво ми предстои, но се осланях на ловкостта си и считах за излишен труд да мисля за бъдещето. Така нощта премина в радост и скръб, в наслада и сълзи. На сбогуване им върнах ключа, който бях дал да направят и който ми беше доставил толкова сладки мигове.

Тази първа моя любов не ме научи на почти нищо ново, което би могло да ми послужи в училището на живота. Тя беше напълно щастлива, несмущавана от никаква грижа, непомрачавана от никаква себелюбива проява. Често ние тримата чувствувахме необходимостта да възвисим душите си в благодарност към Вечното Провидение, което винаги ни покровителствуваше и задържаше далеч от нас всяко нещастие, което би смутило нашия прелестен мир.

Оставих у госпожа Мандзони всички мои документи и забранени книги, които притежавах. Прекрасната жена, която беше двадесет години по-възрастна от мен и вярваше в съдбата, чиято голяма книга на драго сърце прелистваше, ми каза, смеейки се, че знаела с положителност всичко, което й оставях и щяла да ми го върне най-късно през следващата година. Нейните предсказания ме учудваха и забавляваха и понеже много я уважавах, ми се струваше, че би трябвало сам да помогна за сбъдване на предсказанията й. Впрочем този неин поглед в бъдещето не я правеше нито суеверна, нито я изпълваше с празно предчувствие, което трябва винаги да се отрича от разума, а й служеше за опознаване на света и характера на ония, за които се интересуваше. Тя се смееше, че предчувствията й досега никога не са я лъгали.

На площада се качих в гемията. Господин Гримани ми беше дал предишния ден десет цехина, които според него трябвало да стигнат за определеното за карантина време, в лазарета на Анкона. Невъзможно било при напускането на лазарета да нямам достатъчно пари! Понеже господата бяха така сигурни, би следвало и аз да споделя тяхната увереност! А пък и в своето безгрижие аз съвсем не се и замислях повече върху това. Всеки случай, съдържанието на моята кесия, което всъщност никой не знаеше, също ми вдъхваше сигурност, тъй като четиридесет хубави цехини повдигаха значително моята младежка смелост. Така напуснах моята родина с весело сърце и без ни най-малко съжаление.

Бележки

[1] Така италианците наричат близките източни страни. — Б.пр.

[2] Дреха на затворник на галера. — Б.пр.

[3] Носачите и слугите във Венеция произхождали в по-голямата си част от областите Фриуле (с главни градове Триест, Горица и Удине). — Б.пр.

[4] Малка бърза гемия. — Б.пр.