Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (37)

Глава шестнадесета

Спечелвам отново пари. Приключението ми в Доло. Разбор на едно дълго писмо от моята приятелка. Лоша шега, която П. Ч. ми изиграва във Виченца. Трагикомичната случка в странноприемницата.

Нуждата, тази неумолима повелителка и мое единствено извинение, ме направи съучастник на този разбойник. Оставаше само да намеря нужните триста цехини, но преди да се заема с това, исках първо да опозная избраните за оскубване жертви и идола, към който те отправяха своите почитания. Кроче ме заведе до Прато де ла Вале, където намерихме в кафенето уважаемата госпожа, заобиколена от кръг непознати господа. Тя беше красива, но тъй като един секретар на императорския посланик граф Розенберг се беше сближил с нея, никой венециански благородник не се осмеляваше да я доближи. Господата, за които се интересувах, бяха шведът Гиленспец, англичанинът Мендекс, за когото вече говорих, един хамбургчанин и трима или четирима други.

След отличното ядене, гостите пожелаха фараонова банка, но Кроче не се съгласи. Това ме изненада, защото като сръчен играч той би могъл да пробва щастието си дори и с триста цехини^[1]. Работата ми изглеждаше подозрителна, но той не ме остави дълго в неизвестност, а ме заведе в кабинета си и ми показа петдесет дублони, те правеха повече от триста цехини. Когато видях, че нечестният играч не искаше да ме обере, му казах, че ще набавя сумата, а той покани веднага всички присъствуващи за следващия ден на вечеря. Уговорихме се, че ще делим всяка вечер и че той не бива да приема залози не в брой.

Трябваше да намеря парите, но към кого можех да се обърна? Не знаех никого, когото бих могъл да помоля, освен господин Де Брагадино. Добрият и великодушен стар господин не притежаваше сумата, защото както обикновено, касата му бе празна, но той намери един лихвар — за жалост, винаги се намират такива изчадия за опропастяване на младежта — и последният ми даде срещу една приподписана и от него полица хиляда венециански дуката. Това бе точно сумата, която ми бе нужна.

Отидох на вечерята, Кроче държа банката чак до зори и ние си поделихме шестстотин цехини. На следния ден се игра отново, Гиленспец загуби сам две хиляди цехини, Мендекс — хиляда. В чест на неделята се направи пауза, но в понеделник банката спечели четири хиляди цехини. Във вторник всички се хранихме заедно и веднага след ядене играта започна отново, едва бяха поставени няколко залога, когато влезе един полицай ефрейтор на подеста^[2] и каза на Кроче, че имал заповед да му каже две думи на четири очи. Те излязоха, скоро след това Кроче се върна малко смутен и ни каза, че току-що получил заповед да не държи повече банка в своето жилище. Красавицата припадна, играчите се разбързаха, а аз последвах техния пример, след като бях прибрал половината от лежащото на масата злато. Страх ме беше, че би могло да дойде и нещо по-лошо, затова си отидох. На сбогуване Кроче ми каза, ще се видим отново във Венеция, защото получил заповед да напусне града за двадесет и четири часа. Не се учудих на това, понеже той беше общоизвестен, но в очите на подеста най-голямото му престъпление беше това, че той скубеше играчите, а желателно беше те да носят парите си във фоайето на операта, където повечето държатели на банки бяха венециански благородници.

При ужасно време, с настъпването на нощта отпътувах на кон с отпуснати поводи, нищо не би могло и да ме задържи, защото на следния ден трябваше да получа писмо от моята мила затворница. На шест мили от Падуа конят ми падна и левият ми крак остана под него. Пощальонът, който яздеше пред мен, бе чул шума от падането, изтича и ме освободи, не бях ранен, но конят ми окуця. Възползувах се от правото си и се качих на коня на пощальона, но безсрамният дангалак го хвана за юздата и не искаше да ме пусне да продължа. Опитах се да му обясня, че не е прав, но той не искаше да разбере и не ме пускаше. И тъй като бързах да пристигна във Венеция стрелях срещу него с пистолета си, но не го улучих. Уплашен, той избяга и аз препуснах стремглаво. Пристигайки в Доло, отидох в обора и оседлах сам един кон, който пощальонът ми посочи като много добър.

Беше един часа през нощта, от проливния дъжд пътищата се бяха размекнали и беше така тъмно, че не се виждаше нищо на две крачки. Започна да се зазорява, когато пристигнах във Фусине.

Лодкарите ми казаха, че ще има нова буря, но не обръщах внимание на никаква опасност, качих се на една четиривеслена лодка и пристигнах вкъщи здрав и читав, но измокрен до кости. Не бе изминал и четвърт час, когато пратеницата от Мурано ми предаде едно писмо. Тя каза, че ще се върне след два часа, за да вземе отговора. Писмото беше дълъг седем страници дневник, чието дословно възпроизвеждане сигурно ще отегчи читателя, затова предавам само една извадка.

След разговора с господин Де Брагадино бащата на Ч.Ч. отишъл вкъщи, повикал майката и дъщерята в своята стая и попитал приятелски любовницата ми, къде се е запознала с мен. Тя му отговорила, че говорила с мен четири или пет пъти в стаята на брат си, там аз съм я попитал дали е съгласна да ми стане жена и тя отговорила, че това зависело от баща й и от майка й. Баща й отговорил, че е още много млада, за да мисли за женитба, освен това не била още самостоятелна. След като издал тази присъда, отишъл в стаята на своя син и заключил малката врата, също и вратата, водеща към стаята на майката. Заповядал на дъщеря си да ми съобщи, че ще отиде на село, в случай че бих се отбил у нея да я посетя.

Два дни по-късно я потърсил и я намерил да седи до леглото на болната си майка. Казал й, че леля й щяла да я отведе в манастир и там щяла да остане като пансионерка до момента, когато получи съпруг от ръцете на родителите си. Тя му отговорила, че се подчинява напълно на волята му и ще бъде послушна. Зарадван от това, баща й обещал да я посети и я уверил, че и майка й ще дойде, щом бъде отново здрава. Изпратили дрехите и леглото й в манастира, където тя била много доволна от стаята си и от калугерката, на която била дадена, за да й служи. Под страх от папска анатема, вечно проклятие и някои други заплахи, тя й забранила да получава писма или посещения, или да пише някому, впрочем същата калугерка й дала книги, хартия и мастило, и нощем моята приятелка, престъпвайки манастирските правила, ми описваше всички тези подробности. Съобщаваше ми, че считала пратеницата за мълчалива и вярвала, че ще остане такава, защото била бедна и моите цехини представлявали едно малко състояние за нея.

Пишеше с шеговити изрази, че най-красивата от всички калугерки в манастира била лудо влюбена в нея, давала й два пъти дневно уроци по френски език и й забранила приятелски да завързва запознанства с останалите пансионерки. Тази калугерка била едва на двадесет и две години, била красива, богата и щедра, всички останали калугерки я уважавали. „Когато сме сами — така ми пишеше моята приятелка, — тя ми дава толкова нежни целувки, че би я ревнувал, ако тя не беше жена. Относно плана за отвличане ми пишеше, че считала изпълнението му за не много мъчно, но все пак предпазливостта би трябвало да ни посъветва да почакаме дотогава, докато тя опознае достатъчно местността. Напомняше ми за вярност, и накрая ме молеше да й подаря портрета си в един пръстен, но той трябвало да бъде направен тайно, тъй че никой освен нас да не знае за това. Могъл съм да й изпратя пръстена чрез нейната майка, последната била оздравяла и отивала всеки ден на първа литургия в тяхната енорийска църква. Добрата й майка щяла да бъде много зарадвана да ме види отново и щяла да направи всичко, което бих поискал от нея. Освен това, така завършваше тя, надявам се за няколко месеца да бъда в едно състояние, което ще причини неприятност на манастира, ако са решили непременно да не ме пуснат.“

Тъкмо бях готов с отговора си, когато пратеницата Лаура дойде отново, за да го вземе. След като й подарих обещаната цехина, дадох й един пакет с червен восък, хартия, пера и запалка. Обеща да го предаде на моята красавица. Приятелката ми й казала, че съм неин братовчед и Лаура се преструваше, че вярва на това.

Не знаех какво да правя във Венеция, а освен това мислех, че честта ми изисква да се покажа в Падуа, защото иначе би могло да се предположи, че и аз съм получил като Кроче същата заповед за интерниране. Затова закусих набързо и взех един щемпелуван пътнически билет от римската поща. Предполагах, че моят пистолетен изстрел и окуцелият кон са разсърдили съдържателите на пощите, но те не можеха да ми откажат коне, щом им покажех моя щемпелуван билет. По отношение на пистолетния изстрел не ме беше страх, защото не бях улучил нарочно безсрамния пощальон, а дори и да го бях прострелял на земята, това не би имало никакви последствия. Във Фусине наех двуколка, понеже бях толкова уморен, че не бих могъл повече да яздя. И тъй пристигнах в Доло, където ме познаха и отказаха коне. Вдигнах шум, съдържателят на пощата излезе и заплаши, че ще накара да ме арестуват, ако не му платя увредения кон. Отговорих му, че ако конят е умрял, то аз трябва да оправя сметките си със съдържателя на пощата в Падуа, но последният не бе ми отказал незабавно бодри коне. С тези думи му показах вдъхващия уважение щемпелуван билет. При вида му той намали чувствително тона, но все пак каза, че ако ми даде коне, то те нямало да ми бъдат от полза, защото съм се отнесъл толкова лошо с пощальона, че никой няма да иска да ме придружи.

— Тогава вие ще ме придружите! — извиках аз.

Той се изсмя в лицето ми и ми обърна гръб. Взех двама свидетели и отидох при един нотариус, който състави протокол, чрез който приканвах съдържателят на пощата да ми даде веднага коне при глоба от десет цехини за всеки час закъснение.

Без съмнение постмайсторът очакваше вече това, защото, щом узна за моя документ, нареди да доведат два диви коня от обора. Видях, че имаше намерението да ме събори по пътя, може би даже да ме изтърси в реката, но казах хладнокръвно на пощальона, че в същия момент, в който ме събори, ще му пратя един пистолетен куршум в челото. Силно уплашен, той заведе конете отново в обора и обясни на господаря си, че няма да пътува с мен. По това време дойде един куриер и поиска шест впрегатни коне и два коня за езда.

Дадох на постмайстора да разбере, че никой няма да замине преди мен, а ако се противи, ще се пролива кръв. За да подсиля действието на заплахата, извадих пистолета си. Човекът псуваше и проклинаше, но понеже никой от присъствуващите не му даде право, той си отиде.

Пет минути по-късно дойде внезапно в красива берлина Кроче със своята жена, една камериерка и двама лакеи с големи ливреи. Той слезе, ние се прегърнахме, а аз му казах с тъжно изражение, че не може да продължи пътуването си.

Разказах му случката, той се съгласи с мен и така ругаеше като големец, че всички затрепериха от страх. Съдържателят на пощата беше изчезнал, дойде обаче жена му и заповяда да ме обслужат. Между другото Кроче ми каза, че правя добре, като се връщам в Падуа, тъй като там се носел слух, че съм отпътувал по висша заповед. Обещах му да го посетя през следващата седмица. За четири вечери той беше спечелил от игра десет хиляди цехини, от които аз получих половината. Изплатих бързо дълговете си и освободих всички заложени ценни предмети. Мошеникът ми беше донесъл щастие и нещастието, което дотогава ме следваше по петите, изчезна веднага.

Пристигнах благополучно в Падуа и пощальонът, който може би от страх ме бе возил отлично, остана доволен от мен. Наградих го богато, защото исках да живея в мир с подобни хора. Моите трима приятели бяха извънредно зарадвани от пристигането ми, защото бързото ми отпътуване ги беше обезпокоило. Разбира се, господин Де Брагадино не се беше загрижил, защото ден преди заминаването си му бях предал моята касета. Неговите двама приятели обаче бяха повярвали на носещия се в града слух, че подестът изпратил и на мен заповед да напусна града. Те не бяха и помислили, че срещу мен като венециански гражданин не можеше да се приложи подобна принудителна мярка.

Бях уморен, но вместо да си легна в леглото, се наконтих и отидох немаскиран в операта. Казах на моите приятели, че трябва да се покажа, за да накажа лошите езици. Дьо ла Хей обаче не пропусна да отбележи:

— Радвам се извънредно много, ако всичко, което се говори, не е вярно, но сам вие сте виновен, защото прибързаното ви отпътуване даде добър материал за предположения.

— И за клевети…

— Възможно е, но публиката иска да знае всичко и това, което не може да отгатне, тя го измисля.

— А глупаци и зложелатели проявяват усърдие да разпространяват тези измислици.

— Все пак установено е, че сте искали да застреляте пощальона. И това ли е клевета?

— Най-голямата от всички! Вярвате ли, че една сигурна ръка би могла да не улучи един човек на разстояние колкото една ръка?

— На това, разбира се, трудно може да се повярва, но поне е сигурно, че конят е мъртъв и че вие ще го заплатите.

— Не. Не съм длъжен да го заплатя дори и да беше ваш, тъй като пощальонът яздеше пред мен. Вие знаете толкова много — не ви ли е известно това предписание на пощите? Освен това бързах, защото бях обещал на една красива жена да закусвам на другия ден с нея, а известно ви е, че подобно обещание не бива да не се удържи.

Господин Дьо ла Хей изглеждаше малко обиден от твърде хапливата ирония, с която водех този разговор. Но той бе още по-дълбоко засегнат, когато извадих от джоба си фишек цехини и му върнах сумата, която ми бе заел във Виена. Никога човек не е толкова остроумен, както когато има добре натъпкана кесия в джоба, тогава се намира тъй лесно точната дума. Господин Де Брагадино намери, че явяването ми немаскиран в операта е много правилно.

Когато се явих в партера, всички направиха учудени лица и множество хора ме поздравиха, може би искрено, може би не. След първия балет отидох в игралната зала и в пет раздавания на картите спечелих петстотин цехини.

Полумъртъв от глад и умора, си отидох вкъщи, за да се похваля с победата си пред тримата приятели. Приятелят Бавоа, който тъкмо беше там, използва случая да ме помоли да му заема петдесет цехини, които никога не ми върна. Но, за да бъда справедлив, трябва да кажа, че никога не съм му ги искал.

Мисълта ми беше заета постоянно с моята любима Ч.Ч. и аз прекарах целия следващ ден, като накарах един сръчен пиемонтски художник, който тогава се бе спрял в Падуа и по-късно спечели много пари във Венеция, да ме нарисува в миниатюра. Когато портретът бе завършен, той ми нарисува в същата величина една красива Света Катерина, а един опитен златар от Венеция ми направи великолепен пръстен. В рамката се виждаше само светицата, но една почти незабележима синя точка върху бялата емайлена основа бе свързана с пружина, която откриваше моя портрет, щом се натиснеше с върха на игла върху точката.

В петък ми предадоха едно писъмце в момента, когато ставахме от масата. За голяма моя изненада познах почерка на П. Ч. Съобщаваше ми да го потърся в гостоприемница „Звезда“, имал да ми съобщи нещо, което щяло да ме заинтересува. Тъй като помислих, че би могло да бъде нещо, което се отнася до сестра му, отидох веднага.

Намерих го заедно с госпожа Ч. и след като го поздравих за освобождаването му, го попитах какво има да ми съобщи.

— Зная положително — каза ми той, — че сестра ми е в един манастир и бих могъл да ви кажа името на този манастир, щом се върна във Венеция.

Престорих се, че не зная нищо и му казах:

— Много ще ви бъда задължен.

Но тази новина бе само предлог, за да ме накара да го посетя, а неговото голямо усърдие имаше по-друга причина, отколкото желанието да ми услужи.

— Продадох — каза той, — срещу петнадесет хиляди дуката моя договор за доставка на провизии за три години. Човекът, с когото сключих тази сделка, издействува освобождаването ми от затвора за дългове, като поръчителствува за мен и освен това ми даде предплата от шест хиляди гулдена в четири менителници.

Той ми показа книжата, които бяха заверени с един подпис, който не познавах, но който той обяви за солиден и след това продължи:

— Искам да купя във Виченца копринени платове за шест хиляди гулдена и ще платя на фабрикантите с тези менителници. Сигурен съм, че ще мога да продам бързо платовете с печалба десет на сто. Елате с нас, ще ви дам платовете за двеста цехини и по такъв начин ще имате покритие за поръчителството, което бяхте така добър да дадете за пръстена ми. В двадесет и четири часа всичко ще бъде уредено.

Историята не бе по моя вкус, но се заслепих от желанието да добия покритие на сумата, за която бях поръчителствувал, защото предвиждах, че рано или късно трябваше да я платя. Ако не отида с тях, мислех си аз, той ще продаде платовете с двадесет и пет процента загуба, и аз не ще получа нищо. Обещах му да отида. Той ми показа различни препоръчителни писма до първите фирми във Венеция и ние се уговорихме да отпътуваме на следната сутрин много рано.

На разсъмване бях в „Звездата“. Пристигна една кола с четири коня, а съдържателят дойде със сметката и П. Ч. ме помоли да я платя. Сметката възлизаше на пет цехини, в които влизаха четирите, които съдържателят бе платил за колата, с която те бяха пристигнали от Фусине. Видях, че ме мамят, но се престорих на равнодушен и платих. Хитрецът беше отпътувал от Венеция без нито един хелер.

След три часа пристигнахме във Виченца, където отседнахме в „Шапката“. Господин П. Ч. поръча изтънчен обяд и след това ме остави сам с дамата си, за да потърси своите фабриканти.

Когато останахме насаме с нея, тя започна да ме укорява с любезен тон.

— Обичам ви от осемнадесет години — каза тя, — тъй като ви видях за пръв път в Генуа, когато бяхме на девет години.

Наистина не си спомнях за това, но то бе вярно. Тя беше дъщеря на един антиквар, приятел на господин Гримани, който ме бе настанил у лошата славонка. Трябваше неволно да се засмея, защото си спомних, че майка й ме бе обичала.

След малко дойдоха прислужници от различни магазини и донесоха платове, при вида на които лицето на госпожа Ч. се проясни. За по-малко от два часа цялата стая се изпълни с тях и П. Ч. се върна с двама търговци, които бе поканил на обяд. Госпожа Ч. блестеше с любезни закачки, яденето се донесе и се лееха превъзходни вина. След обяд бяха донесени още стоки. П. Ч. се споразумя с господата относно цените. Но той поиска още стоки и те му обещаха, че ще ги получи на следния ден, макар да е празник.

На смрачаване дойдоха графовете, понеже във Виченца всеки благородник е граф. П. Ч. им беше оставил своите препоръчителни писма. Имаше един Бело, един Сесо, един Тренто — всички много любезни господа. Те ни поканиха в казиното на благородниците и там Ч. блестеше с прелестите и кокетството си. След като прекарахме два часа, П. Ч. покани всички присъствуващи господа на вечеря. На богато наредената трапеза цареше голямо веселие. Всичко това ми беше много отегчително и поради това не бях любезен, затова никой не размени нито дума с мен. Оставих веселата компания на масата, станах и отидох да си легна. На сутринта слязох на закуска. Стаята беше претъпкана със стоки и ми се струваше невъзможно П. Ч. да може да ги плати със своите шест хиляди гулдена. Той ми каза, че цялата сделка шест хиляди уредил на следващия ден и че сме били поканени на бал, в който щели да вземат участие всички благородници.

Фабрикантите, с които бе сключил сделка, дойдоха да се хранят у нас и трапезата бе отново уредена с най-голямо прахосничество.

Отидохме на бала, но не след дълго се разсърдих сериозно, защото всички гости говореха с Ч. и с П. Ч., който дрънкаше всевъзможни глупости, а когато аз си отварях устата, се правеха, че не ме чуват. Поканих една дама за менует, тя танцуваше с мен, но постоянно гледаше ту наляво, ту надясно и ме поставяше в ролята на някакво чучело. Започна се контратанц и те се наредиха така, че аз бях изключен. Ако бях в добро настроение, не бих позволил подобно отнасяне. Но сега й хвърлих само един поглед, пълен с презрение и предпочетох да напусна бала. Не разбирах какъв повод биха могли да имат благородниците от Виченца да се отнасят с мен по такъв начин. Може би ме пренебрегваха, защото в препоръчителните писма на П. Ч. не се споменаваше моето име, но те би трябвало да познават поне обикновените правила на учтивостта.

Показах се търпелив, тъй като на следната сутрин и без това щяхме да си заминем.

В понеделник уморената от бала двойка спа до обяд, след ядене господин П. Ч. излезе, за да плати избраните от него платове.

Във вторник трябваше да отпътуваме и аз копнеех, въздишайки за този миг с някакво мрачно предчувствие. Графовете, които П. Ч. беше поканил, бяха възхитени от неговата любовница и дойдоха на вечеря, но аз избягнах да седна с тях на масата.

Във вторник сутринта ми съобщиха, че закуската е сложена, и понеже закъснях малко, келнерът дойде още веднъж и ми каза, че моята съпруга ме молела да побързам. При думата съпруга залепих на дангалака силна плесница, в яда си го преследвах с ритници по цялата стълба. Силно разгневен, се втурнах в стаята, където ме очакваха и попитах П. Ч. кой нехранимайко ме е препоръчал в гостоприемницата за съпруг на уважаемата госпожа. Той ми отговори, че не знаел нищо, но в същия миг влезе съдържателят с голям нож в ръка и ме попита ядосано, защо съм изхвърлил келнера му надолу по стълбите. Извадих бързо един пистолет, насочих го към него и му заповядах да ми каже, кой ме е препоръчал в гостоприемницата за съпруг на дамата. Съдържателят отговори:

— Сам господин капитан П. Ч. ни каза да запишем така в книгата за чужденците.

Едва чул това, сграбчих безсрамника за яката и го блъснах в стената, ако съдържателят не бе застанал помежду ни, бих му смазал черепа с дръжката на пистолета. Красавицата се престори, че пада в несвяст — дами от нейната категория имат под ръка винаги сълзи и припадъци, мизерният П. Ч. викаше непрестанно:

— Това не е вярно! Това не е вярно!

Съдържателят изтича навън и донесе своята книга за чужденците, тикна я с яростен поглед под носа на подлеца и го покани да каже още веднъж, че не е диктувал сам П. Ч., императорски капитан и госпожа и господин Казанова. Хлапакът отговори, че го е разбрал криво, след което съдържателят го удари с книгата по лицето така силно, че той политна съвсем замаян към стената.

Когато видях, че мизерният страхливец допуска подобно унизително отнасяне, без да помисли, че носеше шпага, аз излязох, като помолих съдържателя да ми доведе една карета с два коня за Падуа. Почервенял от срам и побеснял от гняв, се качих в стаята си, разбирайки твърде късно огромната грешка, която бях направил, като се поведох с един нехранимайко.

Опаковах с възможната бързина ръчните си куфари. Тъкмо исках да изляза, когато в стаята ми влезе Ч.

— Излезте — казах й аз, — в яда си бих могъл да забравя уважението, което дължа на вашия пол.

Проливайки сълзи, тя се отпусна на един стол и ме замоли горещо да й простя, уверяваше ме, че била невинна, защото не присъствувала, когато хитрецът дал сведенията си. Дойде и жената на съдържателя и потвърди това. Моят гняв се изрази в думи, а и скоро видях да идва поръчаната от мен кола с два добри коня. Повиках съдържателя, за да му платя моята част от сметката, но той ми отговори, че понеже нищо не съм поръчвал, не съм му дължал нищо. Докато говорехме, дойде граф Бело.

— Държа бас, господин графе, че вие сте повярвали, че дамата тук е моя жена?

— Това е известно на целия град.

— Как? Гръм и мълнии! И вие сте могли да вярвате в това, макар да знаете, че живея сам в тази стая и макар да сте видели как завчера вечерта напуснах сам бала и как вчера не се храних с вас, а оставих дамата сама между всички господа?

— Има такива удобни съпрузи.

— Мисля, че нямам вид на такъв и ако вие не разбирате от честни мъже, елате с мен, ще ви го докажа!

Графът се спусна бързо по стълбата и напусна гостоприемницата. Нещастната Ч. бе полузадавена от сълзи, аз я съжалих, защото женските сълзи са оръжие, на което никога през живота си не съм могъл да противостоя. Размислих, че не би било добре, ако си отида, без да платя нещо, защото биха могли да се шегуват поради вдигнатия от мен шум и да ме заподозрат, че съм съучастник в измамата. Затова заповядах на съдържателя да ми донесе сметката, исках да платя половината. Той отиде да я донесе. Внезапно, проливайки сълзи, госпожа Ч. се хвърли в краката ми и извика, че ако я изоставя, щяла да бъде загубена, защото нямала никакви пари, а също и никакви вещи, които би могла да заложи.

— Как, уважаема госпожо? Нямате ли менителници на стойност шест хиляди гулдена или поне платовете, които купихте за тази сума.

— Платовете не са вече тук. Взеха ги всички обратно, защото фабрикантите само се изсмяха на полиците, които видяха и които според нас бяха налични пари. Те накараха да приберат отново всичко. Можеше ли да се предполага подобно нещо?

— Мошеник! Той е предвиждал какво ще се случи и затова ме е поканил да го придружа. Пада ми се! Трябва да понеса наказанието за моята грешка.

Сметката, която съдържателят ми донесе, възлизаше на четиридесет цехини — една огромна сума за тридневен престой, но в нея имаше много разноски на гостилничаря в пари. Разбрах веднага, че моята чест изискваше да платя цялата сметка и затова не се поколебах нито миг. Все пак, бях тъй предпазлив да поискам да ми се издаде разписка в присъствието на трима свидетели. След това дадох на племенника на съдържателя две цехини като обезщетение и удовлетворение за получените плесници и ритници. Но отказах същата сума на мизерната Ч., която ме помоли за това чрез съдържателката.

Така завърши това отвратително приключение, което ми даде горчива поука, от която би трябвало повече да се нуждая. Две или три седмици след това узнах, че граф Тренто накарал печалната двойка, за която не исках вече да чуя нищо, да замине на негови разноски. Един месец по-късно П. Ч. попадна отново в затвора, понеже човекът, който бе поръчителствувал за него, изпадна в несъстоятелност. Той беше достатъчно безсрамен, за да ме помоли коленопреклонно в едно дълго писмо да го посетя, но не му отговорих. Неумолим бях също и спрямо Ч., на която отказах твърдо трите й молби за свиждане, и тя изпадна в най-голяма мизерия.

Завърнах се в Падуа, където обаче останах само толкова, колкото бе нужно, за да взема пръстена си и да се нахраня с господин Де Брагадино, който няколко дни по-късно се върна във Венеция.

Пратеницата от манастира ми донесе в ранен утринен час моето писмо, прочетох го жадно, то беше нежно, но не съдържаше нищо ново. В отговора си описах на моята приятелка всичките подробности на отвратителната шега, която нейният брат — нехранимайко ми бе изиграл, същевременно й съобщих, че пръстенът е готов и описах тайното му устройство.

Следвайки дадените ми от моята Ч.Ч. указания, отидох една сутрин до едно място, откъдето можех да видя майка й да влиза в църквата. Влязох непосредствено след нея, коленичих до нея и й казах, че трябва непременно да й говоря. Тя ме последва в кръстообразния свод.

След като се опитах да й вдъхна смелост, като я уверих, че принадлежа с ненарушима вярност на нейната дъщеря, попитах я, дали ще я посети наскоро.

— В неделя — отговори ми тя — възнамерявам да прегърна моето мило дете, ще й разкажа за вас и това ще я зарадва много, но за мое голямо огорчение аз не смея да ви кажа къде е тя.

— Съвсем не искам да ми казвате, добра майко. Позволете ми само да ви помоля да й предадете този пръстен. Той носи образа на нейната светица-покровителка и вие трябва да й напомните да го носи винаги на пръста си, трябва само да й се моли всеки ден, понеже без нейната помощ няма да стане никога моя жена. Кажете й също, че аз от своя страна ще се обръщам всеки ден към свети Якоб, като казвам по едно кредо^[3].

Възхитена от моите набожни чувства и от вероятността да може да внуши на дъщеря си този нов набожен мироглед, добрата жена обеща да изпълни всичките ми желания. Сбогувах се, като я помолих да предаде на дъщеря си за дребни нужди десет цехини, които й дадох. Тя взе парите, но ми обясни също, че мъжът й се грижел дъщеря й да не чувствува никога нужда.

Писмото, което моето момиче ми писа следващата сряда, бе преизпълнено с най-нежните и най-живите чувства. „Щом остана сама, — пишеше тя, — вземам веднага иглата и светицата се обръща, за да предостави на страстните ми целувки милите черти на съществото, което е всичко за мен. Непрестанно те целувам, дори и някоя калугерка да ме изненада, защото, когато дойде съвсем близо до мен, нужно е само да спусна капака и моята добра светица закрива всичко. Калугерките са възхитени от моята набожност и от моето доверие в покровителството на светлата ми патронка, която, както те казват, ми приличала напълно“. Това бе едно създадено само по фантазия красиво лице, но моята мила малка жена беше толкова красива, че красотата винаги й приличаше. Тя ми каза, че калугерката, при която учела френски език, й предложиха петдесет цехини за пръстена, но само заради приликата на образа със светицата, а не от любов към нейната покровителка, защото с последната тя се подигравала, като й прочитала историята на нейния живот. Благодареше ми за десетте цехини, които й бях пратил, понеже майка й ги предала в присъствието на няколко калугерки. Доставяло й удоволствие да прави малки подаръци на пансионерките и сега се видяла в положение да може да задоволи тази си склонност. „Моята майка — пишеше тя още — ми говори с най-голямо признание за твоята набожност. Тя е съвсем възхитена от нея. Моля те, не ми говори повече за моя недостоен брат.“

В продължение на четири или пет седмици тя пишеше в писмата си само за света Катерина. Пишеше, че треперела от страх всеки път, когато трябвало да я повери на тайнственото любопитство на някоя стара сестра от манастира, която държала пръстена на разстояние два пръста пред очите си, за да може да го види по-добре с очилата си и непрекъснато разглеждала емайла. „Треперя да не би случайно да натисне върху едва видимото копче! Защото какво бих правила, ако моята светица предложи внезапно на погледа й едно божествено, но съвсем неприличащо на светец лице? Кажи ми, как би трябвало да се държа в подобен случай?“

Един месец след повторното затваряне на П. Ч. търговецът, при когото бях поръчителствувал за пръстена ми показа моя подпис. Споразумях се с него и той ме остави на спокойствие, след като му заплатих двадесет цехини и му предоставих изключителните претенции върху изискуемостта на дълга. Недостойният П. Ч. ме отегчаваше непрекъснато от затвора със своите плачевни умолителни писма.

Кроче беше във Венеция и вдигаше голям шум около себе си. Построи си голяма къща, даваше добри угощения и държеше една фараонова банка, в която глупците изпразваха кесиите си. Тъй като предвиждах какво ще се случи рано или късно, не бях стъпил в къщата му, но когато се срещнехме някъде, ние се отнасяхме един с друг като добри приятели. Неговата жена доби момченце и той ме помоли да го кръстя. Не смятах, че мога да му откажа това, но след кръщенето и вечерята не стъпих повече в къщата на моя кум и сторих добре. Невинаги съм постъпвал така добре.