Дейвид Морел
Призрачни светлини (9)

8.

Мъжът с карабина Д4 стоеше в сянката на малката бетонна сграда и се наслаждаваше на последната си цигара. Температурата беше приятна — около 30 градуса, — но той все още се придържаше към навиците, които беше придобил по време на двете си мисии в Ирак, и избягваше да се излага на пряка слънчева светлина.

Беше сутрин и слънцето се намираше от другата страна на ниската сграда, затова Ърл Халоуей не можеше да се наслади на суровото великолепие на планините Дейвис, които се издигаха на север. Вместо това пред погледа му се простираше безкрайно поле, осеяно с редки туфи кафява трева.

Заплетени изсъхнали бурени стърчаха в подножието на телената ограда на петдесет метра от него. Тя беше висока четири метра и бе обточена с бодлива тел на върха. По протежението й имаше табели, на които пишеше:

НАУЧНОИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОБЕКТ

ВХОД ЗАБРАНЕН

Вляво от Халоуей се издигаха девет големи сателитни антени, насочени под различен ъгъл към небето, а десетата беше наведена, така че бе успоредна на земята. До нея имаше камион, скеле и малък кран, сякаш беше в ремонт. Сателитните чинии се виждаха от доста голямо разстояние и привличаха вниманието.

На шосето, което минаваше на шестнадесет километра от обсерваторията, върху заключената порта на оградата имаше същата предупредителна табела. Хората, които спираха колите си, за да позяпат отдалечените сателитни антени, скоро се отегчаваха и продължаваха пътуването си.

Телената ограда беше една от трите, които обграждаха чиниите. По нея не течеше ток — в базата не искаха да си имат неприятности с фермери, чийто добитък случайно е налетял на жиците и е станал на пържоли. Въпреки това досега нито един глупак не се беше опитвал да я прескочи. Втората ограда бе изцяло от бодлива тел, а по третата течеше електрически ток и бе осеяна с множество набиващи се на очи табели: „ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!“.

Халоуей можеше да седи с часове в стаята за охраната, охладена от климатик, и да наблюдава мониторите, които щяха да му покажат всеки безплоден опит на някой нарушител да се прехвърли над третата ограда. Ако се случеше подобно нещо, той и другите пазачи после щяха да излязат, за да почистят останките. Обаче в стерилната сграда пушенето беше забранено, затова от време на време Халоуей излизаше навън. Оправдаваше пристрастеността си, като си казваше, че камерите и мониторите не могат да заместят човешкото око и е по-добре да се увери лично, че всичко е толкова спокойно, колкото изглежда. Та нали един от рейнджърите, с които бе служил в Ирак, беше снайперист, който можеше да се маскира толкова добре, че врагът да мине покрай него в открито поле и да не разбере, че е там, освен ако не го настъпи.

Тази мисъл накара Халоуей да се почувства неловко. Беше излязъл да попуши на спокойствие, а сега се оглеждаше за снайперисти. „Време е да се връщам вътре“ — реши той. Дръпна си със задоволство за последен път от цигарата, пусна я на земята, смачка я с кубинката си и хвърли прощален поглед на обширната пустош.

На тридесет и два километра югоизточно от обсерваторията се намираше град Ростов, но той никога не беше ходил там. Никой от базата не беше стъпвал в града. Беше им строго забранено. „Не искаме да ги караме да си мислят за нас“ — предупредиха Халоуей още когато постъпваше на тази лесна, както си мислеше тогава, служба.

Но след като беше прекарал три месеца затворен тук, той нямаше търпение заместникът му да пристигне, ала това щеше да стане след две седмици. Храната несъмнено беше по-добра от тази, която му бяха давали в Ирак. Освен това в базата имаше алкохол, до какъвто там не можеше да се добере. Не можеше да се оплаче и от възможността да сваля от интернет най-новите филми, някои от които още не бяха излезли на DVD.

Но единственото, от което наистина се нуждаеше, беше малко секс.

Като продължаваше да си мисли за евентуални скрити снайперисти, Халоуей набра кода за достъп на електронното табло до входа. Когато чу бръмченето, показващо, че ключалката е отключена, той отвори металната врата и влезе вътре. Филтрираният, охладен и стерилизиран въздух в базата моментално го обгърна. Той затвори вратата, като се увери, че електронната ключалка се е задействала. После отключи втората врата, мина през нея, заключи я и се спусна по металните стълби, които го отведоха в дълъг коридор, осветен от разположени на тавана лампи.