Дейвид Морел
Призрачни светлини (73)

72.

Брент стоеше на покрива на караваната и описваше пощурялата тълпа под себе си. След снощната случка му се искаше да коментира събитията от земята или от място, което не е толкова високо.

„Но какво ще си помислят зрителите, по дяволите? Уж съм най-коравият репортер, а съм се качил на маса за пикник?“

Въпреки това всеки път, когато тълпата се блъснеше в караваната, Лофт се олюляваше и си припомняше какво е усещането да паднеш на земята. Нито един оператор не беше проявил куража на Анита да се качи заедно с него на покрива. Накрая режисьорът беше сложил горе дистанционно управляема камера. Заедно с ръчните камери на операторите сред тълпата и камерата на носа на хеликоптера щяха да осигурят достатъчно покритие. Но нямаше никакво съмнение накъде ще бъде насочено вниманието на зрителите, когато един от репортерите рискуваше живота си върху покрива на каравана, а всички останали се спотайваха на земята като пъзльовци.

Когато светлините на прожекторите угаснаха, Брент вкара драматизъм в момента.

— Да не би някой да саботира осветлението? — попита той, после осъзна, че и неговите прожектори са угаснали, да не говорим за светлините на камерите, колите и хеликоптерите.

„Исусе, не ми казвай, че вече не съм в ефир“.

Заслепен от внезапната тъмнина, Лофт затърси пипнешком разположената отстрани стълба. Хората се блъскаха и крещяха паникьосано. Брент потрепери, напипа стълбата, тръгна да се спуска по нея и застина на място, когато хеликоптерите започнаха да се сриват на земята и да избухват в пламъци.

Един метален къс прелетя край главата му, репортерът прегърна стълбата и зачака ударните вълни да преминат. После погледна към бетонните заграждения и полето отвъд зоната за наблюдение.

Нещо светеше и се приближаваше.

Отначало Лофт си помисли, че това е остатъчен образ от светлините на телевизионните прожектори, който се е запечатал върху ретината му. После си даде сметка, че светлината, която виждаше, се простира на стотици метри наляво и надясно. Тя продължи да расте и да се приближава — беше толкова силна, че прогони тъмнината, — същинска приливна вълна от цветове, която бушуваше сърдито и се носеше през пасището право към него.

„Микрофонът може още да работи!“

Той заговори трескаво в него:

— Тази вечер аз, вашият репортер, станах свидетел на най-мощната проява на светлините на Ростов. Те са обхванали целия хоризонт и се приближават към насъбралата се тук тълпа.

Светлината стана болезнено ярка.

— В сърцевината им сякаш има светкавица! Зрителите са изпълнени със страхопочитание!

Хората от тълпата започнаха да плачат, да хленчат и да се молят. Но звуците, които издаваха, не бяха достатъчно силни, за да заглушат нарастващото бръмчене на светлините, които летяха с главоломна скорост към тях.

— Въздухът става все по-горещ! — извика Брент. — Тревата се подпалва! Почакайте малко, нещо излиза от светлините! Микрофонът е толкова нажежен, че едва го държа! Лицето ми…

Той изпищя.