Дейвид Морел
Призрачни светлини (48)

47.

Събуди го статичният шум.

Главоболието.

И миризмата.

Халоуей вдигна лице от плота. Бузата му беше изтръпнала от дългото притискане към дървото. Слушалките все още бяха на главата му. Чувстваше се скапан, сякаш беше изпил безбройните чаши с водка и портокалов сок, които очарователната музика го беше накарала да си представи.

Още усещаше аромата на канела. И топлината на чувствената жена, с която беше танцувал бавно във фантазиите си.

Бяха танцували, танцували…

И после беше припаднал.

Лежеше върху някакво бюро. Когато се изправи, усети, че панталоните му са влажни отпред. Ърл вдигна глава към болезнено ярките лампи на тавана и свали пращящите слушалки. Изложени най-сетне отново на въздух, ушите му забучаха. Беше се надявал, че без гадното пращене главоболието му ще намалее, но болката в черепа му стана още по-силна, защото вече нищо не заглушаваше бръмченето, което се излъчваше от всички повърхности на подземната база.

„Само да можех да разбера какво го причинява“.

Но главоболието му не беше единственото нещо, което се беше усилило. Вече усещаше толкова ясно миризмата, че чак му се догади.

Халоуей погледна надолу към труповете. Толкова много трупове. Изследователите. Другите пазачи. Кръвта и покриваше пода, а вонята му напомни за иракската кланица, която беше претърсил за бунтовници заедно с други рейнджъри. Електричеството в онази част на град Фалуджа беше спряло и месото се разлагаше заради жегата.

Тук, в обсерваторията, кръвта далече не беше най-лошото. Смрадливи телесни течности бяха изтекли от няколко трупа. Лицата на някои от тях бяха започнали да се подуват.

„Разложението не би трябвало да започне толкова бързо“ — помисли си Халоуей. Той погледна часовника си и видя, че стрелките показват четири без седем. Беше кипнал от яд около девет и половина. Обърканото му съзнание успя някак да пресметне разликата. По-малко от седем часа.

Изправи се рязко, обзет от подозрение. Тръгна с несигурни крачки между труповете, като се стараеше да не стъпва върху кръвта. Излезе в коридора и намери още един мъртъв пазач — лицето му беше така раздробено от куршумите, че не можа да го познае.

Зави надясно и пое по другия коридор, но колкото и да беше силен, шумът от стъпките му не успя да заглуши бръмченето. Влезе в залата за наблюдение и зяпна от изненада, щом видя изображенията на мониторите. Нито едно от тях не беше оцветено в зелени нюанси. Сателитните чинии, трите реда огради, обширните пространства с рядка трева и далечните планини — всичко беше окъпано в блясъка на слънцето.

„Не са седем часа — помисли си шокирано той, — а деветнайсет“.

„Боже мой, никога не съм спал толкова дълго през живота си“.

Телефонът иззвъня. Беше един от четирите в сградата и също като останалите беше снабден със скрамблер^[1]. Ърл го изгледа втренчено и вдигна слушалката.

— База „Зулу“.

— Тук е „Алфа Контрол“ — каза нетърпелив мъж глас. — Идентифицирайте се.

— Ърл Халоуей. Аз съм от охраната.

— Халоуей — повтори гласът. — Бивш сержант и рейнджър. Сражавал се е в Ирак.

Ърл разпозна твърдия като стомана повелителен тон. Принадлежеше на мъжа, който командваше екипа, пристигнал с хеликоптер вчера следобед. Полковник Рейли.

— Да, сър.

— Добре, бивш сержант Халоуей. — От гласа на Рейли капеше отрова. — От шест часа се опитвам да се свържа с вашата база. Защо, за бога, никой не вдига телефона?

Приливът на адреналин прочисти обърканите мисли на Ърл.

— Сър, снощи имаше гръмотевична буря. — Имаше смътен спомен, че бе чул периодични тътнежи, докато пиеше водка с портокалов сок, вдишваше уханието на канела и танцуваше.

— Знам за проклетата буря. Намирам се само на тридесет километра от теб. И нас ни хвана.

— Добре, сър, бяхме ударени от светкавица. — Вече мислеше по-бързо. — Тя засегна средствата ни за комуникация.

— Казваш ми, че едни от най-добрите учени, работещи за правителството, не са способни да отстранят със съвместни усилия щетите, нанесени от обикновена електрическа буря? Базата е заземена чак до пъкъла. Трудно ми е да повярвам, че една светкавица може да причини каквото и да било.

— Сър, при цялото ми уважение към вас, аз не съм специалист по комуникациите. Само повтарям това, което ми казаха техниците. Допреди малко се мъчиха да отстранят повредата.

— И междувременно никакви данни не са получавани и изпращани до Форт Мийд? — Гласът на полковника стана още по-яростен.

— И аз така разбрах.

— По дяволите, когато всичко това свърши, ще науча кой не си е свършил работата. А сега искам да ме свържеш с контролната зала.

Халоуей усети пристъп на паника.

— Сър, опасявам се, че не мога да направя това.

— Не можеш? Как така не можеш?

— Телефонът, от който говоря, се намира в залата за наблюдение и е единственият, който работи в момента.

От другата страна на линията настъпи тишина. Ърл имаше чувството, че усеща нарастващия гняв на полковника. Внезапно се зарадва, че се намира на безопасно разстояние от него.

— Бивш сержант Халоуей, искам да отидеш в контролната зала и да извикаш на телефона Гордън.

— Сър? Там ли сте, сър? Не ви чувам.

— Как така не ме чуваш?

— Сър?

— По дяволите, аз пък те чувам отлично — отговори Рейли, като постепенно повишаваше глас.

— Сър? Ако все още сте на линия, не ви чувам. Изглежда, системата отново се разпада.

— Сержант, извикайте Гордън на телефона!

— Сър? Сър?

Ърл затвори слушалката и прекъсна връзката.

Втренчи се в пода и се съсредоточи. После излезе в коридора и се върна в контролната зала. Въпреки че се беше нагледал на трупове по време на двете си назначения в районите с най-ожесточени боеве в Ирак, от вонята му се повдигна.

„Трябва да почистя това място — помисли си той. — Не мога да се наслаждавам на музиката, ако стомахът ми се бунтува“.

Това го наведе на още една мисъл.

„Освен това не мога да отбранявам мястото, ако не ми е добре“.

Погледна часовника си и усети хлад, когато видя, че е почти пет часът. Неусетно бяха минали петдесет минути. Сякаш отново е бил в безсъзнание. Времето не течеше нормално.

„Мърдай!“ — подкани се сам.

Наведе се над трупа на Гордън, хвана вкочанените му ръце и започна да го влачи по пода. Изкара го в коридора, подмина залата за наблюдение и го завлече чак до стълбището. Опита се да издърпа тялото по него, но коланът на мъртвеца се закачи за една от металните стълби. Освободи го, но няколко стъпала по-нагоре се закачиха обувките му.

„Така става много бавно“.

Халоуей придърпа Гордън към себе си, докато трупът не застана почти във вертикално положение. Прегърна го с една ръка през гърба, после пъхна другата под коленете — които останаха изпънати, — и го вдигна.

Тежестта го накара да се олюлее.

„По дяволите, как е възможно осемдесет килограма мъртва плът да тежи повече от осемдесет килограма жива плът? — запита се той. — Би трябвало да е обратното, щото нещо липсва“.

Като дишаше тежко, Ърл тръгна нагоре. Ехото от стъпките му беше оглушително заради тежестта, която носеше.

На върха на стълбите се олюля и едва не падна назад. Щом възстанови равновесието си, облегна трупа на металния парапет и отвори първата блиндирана врата.

„Опитах се да се сприятеля с теб, Гордън, но ти не ми позволи. Единственото, което трябваше да направиш, беше да бъдеш пич и да споделиш с мен музиката, но не — ти я искаше само за себе си. Видя ли сега какво стана, като се държиш като копеле?“

Той задърпа вкочаненото тяло към втората блиндирана врата. Отстрани движението им приличаше на танц. Облегна трупа на стената, отвори вратата и примигна заслепен от ярката слънчева светлина.

След вонята на толкова мъртви тела вятърът му се стори божествен.

„Зад радиотелескопите има ивица земя, която никой не може да види“ — рече си Халоуей.

Той наклони Гордън и започна да го влачи натам. Но само след миг спря и се прокле заради глупостта си.

„Използвай проклетия камион“.

Както обикновено, той стоеше паркиран до наклонената хоризонтално антена. Ключът за запалване се държеше в кабината. Камионът беше защитен от три огради — едната, от които бе от бодлива тел, а по другата течеше ток, — и шансът някой да го открадне клонеше към нулата.

Ърл хукна под жестокото слънце към камиона и усети, че се запъхтява още повече.

Радиотелескопите се извисиха над него, кацнали на подобните си на крака метални греди. Всеки от сферичните им рефлектори беше блестящобял и се издигаше на осемнадесет метра над земята. Те се простираха в редица, дълга осемстотин метра, и докато бързаше покрай тях, Халоуей се почувства като джудже.

Нищожен.

Застрашен…

Когато стигна до камиона, ризата му вече беше мокра от пот. Той се навря в кабината и както можеше да се очаква, ключът за запалване беше в стартера. Ърл го завъртя, но двигателят само изхърка.

„Акумулаторът е почти празен!“

Той завъртя отново ключа. Двигателят реагира още по-слабо.

„Хайде! Хайде!“

Внезапно моторът изрева и заработи. Халоуей извика победоносно, включи на скорост и направи полукръг. Камионът се понесе бавно към бетонната сграда, като бълваше облак дим. Като стигна там, пазачът скочи на земята, вдигна Гордън и усети как сърцето му се разтуптя бясно от усилието да натовари трупа в каросерията.

„Сега разполагам с конкретен план. С другите трупове ще е по-лесно. Трябва да приключа, преди да е започва музиката“.

Ърл се намръщи.

„Или преди полковникът да реши да направи изненадваща проверка“.

Той погледна отново часовника си и зяпна. Вече беше почти шест без двадесет. Бяха минали четиридесет минути, а можеше да се закълне, че не са били повече от двадесет. Набра кода за достъп на електронното табло отвори тежката метална врата и посегна към вътрешната.

„Трябва да взема карабините и всички муниции, които успея да намеря. Ще имам нужда и от гранати. Това място е проектирано да издържи на масирана атака. Ако Рейли се появи и се опита да влезе, ще се разкайва горчиво, че не ме е оставил на мира.

Единственото, което искам, е да слушам на спокойствие музиката“.

Халоуей се втурна надолу по металните стъпала и докато се бореше с нов пристъп на гадене, осъзна, че трябва да погребе телата, а не просто да ги стовари някъде. В противен случай над тях можеха да се съберат лешояди и да привлекат нечие внимание. Трябваше да е напълно сигурен, че полковникът няма да заподозре какво е станало тук.

„Багерът — сети се Ърл. — Изоставиха го, след като изкопаха ров за ново заграждение. Ще изкопая с него дупката. Чудесно. Всичко ще се нареди“.