Дейвид Морел
Призрачни светлини (77)

76.

Рейли усети някаква вибрация.

— Да не би подът да се клати? — попита той мъжете пред електронните уреди. Гласът му прозвуча приглушено заради тапите в ушите му.

— Всичко започва да се клати — призна един от тях. — Освен това чувам някакво бръмчене.

— Напъхайте тапите по-навътре в ушите си.

— По-навътре от това няма накъде.

— Тогава си сложете шумоизолиращите слушалки.

Полковникът и останалите членове на екипа си сложиха слушалките.

— Продължавам да чувам бръмчене — чу се слабият глас на същия мъж.

Рейли погледна към единия монитор и видя пламъците, които поглъщаха разбилите се хеликоптери. С изключение на тях, зоната беше тъмна, а хората търчаха панически насам-натам, оцветени в гротескно зелено от камерите за нощно виждане. На друг монитор се виждаше пощурялата немска овчарка. Като оголи челюсти, тя се нахвърли върху водача си.

„Застреляй я“ — помисли си настойчиво полковникът.

Водачът действително посегна към скрития под ризата му пистолет, но тракащите челюсти го накараха да залитне назад и да падне на земята. Когато животното скочи отгоре му, той стреля еднократно във въздуха, после пусна повода и побягна в нощта.

— Бръмченето се засилва — каза някой със силно приглушен глас.

— Масата се тресе.

— Исусе, носът ми кърви!

„Сигналът е твърде силен! Защитните устройства не работят!“ — помисли си уплашено Рейли.

На друг екран видя как огромна вълна от светлина залива земята, като подпалва тревата по пътя си. От светлината се изстреля лъч и се насочи към старата въздушна база. Стигна до скритата сателитна антена, отрази се в нея и продължи с още по-голяма скорост към обсерваторията.

Внезапно всички монитори угаснаха. Камерите не бяха издържали на горещината.

От очите на един от мъжете потече кръв.

Полковникът отстъпи назад.

— Изключете оборудването! — изкрещя някой.

— Не! — извика Уорън, като продължи да отстъпва. — Оставете апаратурата включена колкото се може по-дълго!

— Ушите ми!

Някой повърна кръв.

Рейли стигна до входа на кабинета, мина през него, затвори стоманената врата и я заключи. Стаята му имаше три пъти по-силно електромагнитно поле от останалите помещения в подземния комплекс. Той се загледа в мониторите на бюрото, за да види какво правят мъжете отвън.

Някои от тях разбраха, че полковникът е изчезнал, втурнаха се към вратата и започнаха да я блъскат с юмруци. Френетичните движения на устните им му подсказаха, че го молят да ги пусне вътре. Един от тях грабна карабина с подцевен гранатомет и разбута останалите.

Стреля по вратата.

Чу се трясък. Уорън видя на мониторите пушека от експлозията и щетите, които шрапнелите бяха нанесли на част от екипа. Вратата, разбира се, остана непокътната. Като крещеше беззвучно, мъжът изстреля още една граната, която не постигна по-голям ефект от първата. Но болката, която експлозията и шрапнелите причиниха на останалите от екипа, накараха друг мъж да вземе своята карабина и да застреля човека с гранатомета.

После същият мъж застреля с карабината си още трима членове на екипа, с което доказа, че светлините действително са способни да предизвикат неоправдано насилие. Рейли искаше да провери тази теория, затова се бе погрижил оръжията винаги да са им под ръка. Миг по-късно мъжът захвърли карабината и стисна с ръце главата си, а лицето му се сгърчи в непоносима агония.

Мониторите върху бюрото на полковника угаснаха.

Уорън се отпусна на стола зад бюрото си. Зашеметен от станалото, той опита да се убеди, че никога не е вярвал, че това убежище действително ще му потрябва. Енергийният щит на целия комплекс беше толкова мощен, че Рейли бе сигурен, че ще издържи. Въпреки това бе имало само един начин да провери докъде се простира издръжливостта му.

Той погледна часовника си. Беше девет и четиридесет и седем вечерта. „До изгрева има още много време. Но какво от това. Имам достатъчно храна и вода, за да прекарам тук нощта. Едва ли ще е проблем да изчакам да съмне и тогава да се махна“.

Светлината на лампите над главата му намаля — генераторът беше спрял да работи.

„Спокойно. Много важно, като спре генераторът. Просто ще отпусна глава върху бюрото си и ще правя това, което правя обикновено нощем — ще спя. Времето ще мине неусетно“.

„Нещастните копелета отвън…“

Лампите угаснаха. И Рейли се озова в най-непрогледния мрак, в който някога беше попадал.

„Тук съм в безопасност. Само това е от значение. На сутринта ще разполагам с всичката светлина, която искам“.

„Заспивай“.

Щом полковникът положи глава на бюрото си и затвори очи, видя въображаеми светли точици от вътрешната страна на клепачите си — номер на мозъка. Той отвори очи и мракът му се стори още по-плътен.

Слабото бучене в ушите му го разтревожи, ала после реши, че е нормално да го чува, след като е изолирал всички звуци от околната среда.

„То е там през цялото време. Но винаги е заглушено от други звуци“.

„Въпреки това…“

„Възможно ли е да чувам светлините?“

Не, не можеше да си позволи да се паникьосва.

„Мисли за нещо друго!“

„Например?“

Но отговорът дойде от само себе си.

„За дядо ми“.