Дейвид Морел
Призрачни светлини (11)

10.

Пейдж кацна на летището край Розуел, Ню Мексико. Този слънчев район беше мястото, откъдето бе започнала американската истерия по неидентифицираните летящи обекти през 1947 година. Тогава един фермер бе намерил останките на голям паднал от небето обект, който военните отначало бяха описали като летящ диск, а по-късно — като синоптичен балон. Различните обяснения може би бяха резултат от лоша комуникация, но поддръжниците на теорията за конспирацията се бяха възползвали от тях, за да обвинят правителството, че се опитва да потули случая.

От този момент нататък Розуел се беше превърнал в неофициалната столица на НЛО-та в света, и то до такава степен, че на всеки Четвърти юли^[1] градът организираше фестивал. Тогава скептиците и така наречените експерти спореха, актьори от различни научнофантастични филми раздаваха автографи, а разни ентусиасти се разхождаха маскирани като „малки зелени човечета“.

Преди няколко години Дан и Тори бяха дошли с чесната на фестивала. Насладиха се на карнавалната атмосфера на шествията, на конкурса за костюми и на концертите, в които бе взела участие група, свиреща кавъри на песните на „Пинк Флойд“ от албума „Тъмната страна на Луната“. Рядко им се отдаваше възможност да отидат заедно на почивка, тъй като работата му беше прекалено натоварена. Затова той още помнеше смеха на жена си, докато гледаха как група „клингони“^[2] изпълняваше добросъвестно сватбена церемония.

Примесеният с горчивина приятен спомен засили нетърпението на Пейдж да види Тори. Цистерната напълни резервоарите на самолета му. Той се увери, че горивото е синьо на цвят — от вида, който му трябваше, — и че не съдържа примеси. После се качи отново в самолета, излетя от пистата и продължи на югоизток.

Грижливо избраният маршрут му позволяваше да се движи във въздушен коридор, който минаваше между големи военни зони на север, изток, юг и запад. Те бяха отбелязани на въздушната му топографска карта като места, на които военни самолети извършват бойни маневри. Още по на запад се простираше далеч по-опасна зона — ракетната база „Уайт Сендс“, известна някога като полигон „Аламогордо“ и Артилерийския полигон, където бяха взривили първата атомна бомба през 1945 година.

Каменистата околност беше поразителна. Хората, които никога не са пилотирали самолет, обикновено си мислеха, че една от привлекателните страни на летенето е страхотната гледка. Но Дан беше станал пилот, защото харесваше усещането да се движи в три измерения. Освен това поддържането на определена надморска височина, скорост и направление, следенето на радиосъобщенията и сравняването на конкретен сектор от картата с действителните характеристики на терена изискваха толкова силна концентрация, че на летците рядко им оставаше време да се наслаждават на пейзажа.

В летенето имаше и още нещо, което много приличаше на пиенето след работа с колегите му полицаи. Обичаше да лети, защото това му помагаше да не мисли за ужасните страдания, които хората си причиняваха един на друг. Беше видял твърде много жертви на огнестрелни оръжия, ножове, бирени бутилки, отвертки, бейзболни бухалки и дори на пистолет за пирони. А преди шест месеца се беше озовал пръв на местопроизшествие, при което пиян шофьор се беше блъснал в движещата се срещу него кола и беше убил пет деца и жената, караща ги на парти за рожден ден. Имаше толкова много кръв, че Пейдж още сънуваше кошмари.

Приятелите му смятаха, че се шегува, когато казва, че най-хубавото на летенето е „да бъдеш над всичко“, но той беше сериозен. Различните дейности, които извършваше, докато управляваше самолета, му помагаха да не мисли за това, което искаше да забрави.

Помогнаха му и сега. Объркването му, нетърпението, нуждата да получи отговори пораждаха емоции, които на земята го бяха извадили от равновесие. Ала щом се озова във въздуха, дисциплината, нужна за управлението на чесната, го накара някак да се слее със самолета. В спокойното небе, сред монотонното приглушено бръмчене на двигателя, Дан сякаш се носеше по повърхността на вода. Той посрещна с радост усещането, въпреки че продължаваше да се страхува от това, което можеше да открие на земята.

Когато навлезе в Тексас, планините Дейвис се ширнаха от лявата му страна, докъдето стигаше погледът. Те обхващаха само тази част от щата и му напомняха на обраслите с трепетлики и борове върхове, които беше свикнал да вижда в Ню Мексико.

Пейдж следеше радиочестотата за съобщения от летището в Ростов. От предварителното си проучване знаеше, че няма контролна кула и че трябва да обяви намерението си да кацне пред всеки летателен апарат в района, за да не се пресекат пътищата им. Докато се приближаваше към летището, улови съобщение от един-единствен пилот — жена със силен тексаски акцент, която го извести, че се движи в противоположната посока.

На въздушната топографска карта беше отбелязано къде се намира забранената въздушна зона на обсерваторията, но Дан и без това не би могъл да я пропусне. Големите бели чинии отразяваха слънцето и блестяха ослепително. Приличаха на гигантски версии на сателитната чиния върху покрива на дома му в Санта Фе. Контрастиращи с околния пейзаж, те излъчваха усещането за могъщество, което ги караше да изглеждат огромни дори и от това разстояние.

Пейдж остана изненадан, че обсерваторията е построена на сравнително нисък терен, особено на фона на далечните планини. Не работеха ли обсерваториите най-добре, когато се намираха на високи върхове? Ала скоро любопитството му беше заменено от практически мисли, свързани с пилотирането. Като се стараеше да стои далече от антените, той продължи по маршрута си към Ростов.

Малките населени места обикновено се забелязваха трудно от въздуха и Ростов не правеше изключение, сливайки се със сякаш безкрайната фермерска земя, която се простираше навсякъде. За момент Дан изпита невероятното чувство, че е бил тук и преди, че вече е летял над този район по някакъв друг повод и е виждал населените с добитък пасища. Особено го порази живописната вятърна мелница до едно изкуствено езеро, служещо за водопой, — гледка, за която беше убеден, че вече й се е наслаждавал. Само че никога преди не беше идвал в този край на Тексас.

„Просто прилича на място, над което съм летял в друга част на страната — каза си той. — Трябва да се съсредоточа върху това, което правя“.

На картата му имаше отбелязани железопътна линия и път, които минаваха през Ростов. Като летеше успоредно на пътя, който се забелязваше по-лесно от въздуха, Пейдж скоро видя малка група ниски постройки.

Според картата летището се намираше на пет километра североизточно от града, но когато се появи пред очите му и той се приготви да завие към него, внезапно изпита объркване, защото съзря втора писта от другата страна на Ростов, на югоизток.

Това летище го нямаше на картата.

Дан снижи самолета, за да го разгледа по-отблизо, и видя, че пистата е напукана и неравна, като голяма част от нея бе покрита с пръст и на места обрасла с бурени и кактуси. Недалече от нея се издигаха разпадащите се руини на хангари. Много хангари, отбеляза заинтригувано той. Останки от някакво доста голямо съоръжение.

„Какво ли се е случило с него?“ — зачуди се Пейдж.

После забеляза още нещо: необичаен топографски обект, който се простираше отвъд разрушената писта. Там, контрастирайки силно с кафявите пасища, имаше обширна зона, осеяна с големи черни камъни, приличащи на застинала лава — вероятно доказателство за вулканична активност, която преди цяла вечност бе изхвърлила на повърхността отломки от подземните пластове. Късовете лава бяха образували конуса на вулканичен кратер, половината от който се беше разрушила с времето, а другата продължаваше да стърчи над земята.

Когато и да беше станало изригването, силата му беше разпръснала буците лава навсякъде. Пейдж беше виждал подобни райони, докато беше летял над Аризона. Наричаха ги „лошата земя“ — доста подходящо име за толкова пуста и неприветлива местност. Той си помисли, че обликът на мястото съответства на начина, по който се чувстваше в момента.

Изгарящ от нетърпение да открие Тори, Дан се отдалечи от порутения неотбелязан на картата аеродрум и се отправи към действащото летище. Мислите му отново се насочиха към нещата, които трябваше да направи. Той обяви по радиостанцията намерението си да се приземи и провери посоката на вятъра, после намали мощността на двигателя и се понесе плавно надолу.

Когато се озова на едно крило разстояние от осевата линия на пистата, уравновеси самолета, почувства го как започна да се спуска и дръпна ръчката за управление на елеваторите. После се приземи гладко на двете основни колела, като остави носовото колело да се спусне само, за да не пострада колесникът.

Пейдж се придвижи бавно до стоянката в съседство с една постройка, която приличаше на стара бензиностанция, само че отпред нямаше бензинови колонки. Вместо това държаха горивото в малка цистерна. Той побърза да прогони спомена за цистерната, която беше избухнала пред очите му в Санта Фе преди броени дни. Край постройката имаше хангар с отворени врати, в чиято вътрешност се виждаха хеликоптер и пътнически самолет. Наличието им в този малък град щеше да е озадачаващо, ако не се намираше в прочутия с животновъдството щат Тексас. Привързаният към земята самолет беше с четири пропелера, всеки от които по-мощен и по-скъп от този на чесната, — още един показател за богатство.

Дан слезе от пилотската кабина, обезопаси самолета и взе чантите с багажа си от задната седалка. Ала изведнъж откри, че сега, когато не му се налагаше да пилотира, е неспособен да помръдне. Сякаш се схвана веднага щом объркването му се беше освободило от тясната въображаема клетка, в която беше успял временно да го затвори. Вече не беше „над всичко“. Не му се налагаше да прави сто неща, докато се рее във въздуха. Внезапно напрежението от изминалите два дни го заля отново. „Защо Тори замина, без да ми каже нищо?“

„Какво търси тук?“

„И изобщо, какво става, по дяволите?“

Въпреки мрачното предчувствие, което го обзе, Пейдж успя да се поокопити и пренесе чантите през горещия тротоар. Сградата, която му приличаше на стара бензиностанция, имаше кирпичени стени и покрив от вълнообразна ламарина, чиято ръжда подсказваше, че постройката е отпреди много години.

Той отвори една скърцаща мрежеста врата и влезе в малка приемна, в която имаше очукана дървена маса и протрит кожен диван. Автомат за шоколадови десертчета стоеше до охладител за вода и стенен телефон.

Вдясно имаше друга врата, водеща към офис, от който се появи едър около шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Беше облечен във вехт работен гащеризон и бършеше с парцал изцапаните си със смазка пръсти. Дан остави чантите си и се здрависа с механика, без да обръща внимание на мръсната му ръка, защото знаеше, че така ще си спечели уважение.

— Тази сутрин ви се обадих от Санта Фе за кола под наем.

— Дан Пейдж ли се казвате?

— Същият. Не знам колко време ще остана, но бих искал да ми откриете сметка по кредитна карта, за да ме таксувате за гараж. Освен това напълнете резервоарите ми със 100 LL.

Повечето самолети с пропелери използваха такова гориво. Съкращението LL означаваше, че е с ниско съдържание на олово — един от малкото оловни бензини, които все още се продаваха в Съединените щати.

— Чудесно, колата е зад сградата — каза механикът. — Трябва само да подпишете документите, които съм подготвил.

Като се стараеше да прикрие емоциите, които бушуваха в него, Пейдж му подаде шофьорската си книжка и една кредитна карта.

— Тук не идват много непознати пилоти — добави прошареният мъж. Това беше учтив тексаски начин да попита Дан по каква работа е в града.

Пейдж сам се изненада от отговора си:

— Имам семейни проблеми за оправяне.