Дейвид Морел
Призрачни светлини (18)

17.

— Вече е достатъчно тъмно — каза Костиган, чийто силует бе едва различим във вътрешността на полицейската кола. Двамата бяха мълчали толкова дълго, че гласът му прозвуча изненадващо силно.

— Най-накрая — обади се Пейдж. — Време е да получа отговорите, които ми обещахте.

— Не ви обещах отговори — възрази началникът на полицията. — Обещах ви, че ще разберете.

Дан поклати раздразнено глава, отвори вратата на автомобила, стъпи на настлания с чакъл паркинг. Протегна се и се разтъпка, за да раздвижи схванатите мускули на краката и раменете си. През това време възрастният мъж заобиколи колата, отвори багажника и извади нещо отвътре.

— Ето. — Костиган му подаде един анорак. — Ще имате нужда от него след няколко часа. Тук навън става доста студено.

— След няколко часа? — Объркан, Пейдж взе дрехата, но не я облече.

В здрача всичко изглеждаше сиво. Само върху страничната стена на наблюдателната платформа падаше слаба светлина. Последният отблясък на залязващото слънце се скри зад хоризонта.

Докато минаваше покрай автомобила на Тори на път към платформата, чу зад себе си шум от двигател. Обърна се и видя фаровете на микробус „Фолксваген“, който отби от пътя и спря недалече от полицейската кола. Озадачен, Дан също спря, за да види кой пристига.

Фаровете на микробуса угаснаха. Вратите му се отвориха и лампите във вътрешността му светнаха. Пейдж различи силуетите на мъж и жена на средна възраст. Те слязоха от колата и разкършиха рамене, за да се раздвижат след очевидно дългото пътуване.

— Дано да си заслужава — каза раздразнено мъжът. — Отклонихме се от маршрута си с двеста и четиридесет километра.

— Нали каза, че искаш да се пенсионираш рано и да разгледаш страната — отговори жената.

Мъжът огледа тъмния пуст район.

— И се намираме някъде насред провинцията, сигурен съм. Тази полицейска кола вероятно е тук, за да пази хората от грабежи. Хайде, давай да приключваме.

Те затвориха вратите на микробуса и светлината във вътрешността му угасна. Стъпките им заскърцаха по чакъла, като поеха към наблюдателната платформа.

Дан продължи в същата посока. Костиган се отклони за миг, за да хвърли смачкания хартиен плик с останките от хамбургерите и картофките им в една кофа за боклук, после го последва през паркинга. Преди да направят и десет крачки, Пейдж чу приближаването на втори автомобил, после на трети. И двата завиха в паркинга, като осветиха с фаровете си дървеното съоръжение, но този път той не се обърна.

Стигна до страничната стена и откри, че платформата е дълга около девет и широка около три метра. Имаше дървен под, покрив и вградена пейка, която се простираше по цялата дължина на задната стена. Всеки, който седнеше там, щеше да се озове с лице към пасището отвъд оградата.

В средата на пейката седеше една самотна фигура и гледаше към тъмния хоризонт.

Беше жена. С маратонки, дънки и пуловер. Не показа по никакъв начин, че е забелязала сенките на мъжа и жената на средна възраст, които се приближиха до оградата и се загледаха в нощта.

Дан се съсредоточи върху нея, опитвайки се да разбере какво прави.

— Нищо не виждам — оплака се мъжът.

— Та ние току-що пристигнахме. Нека постоим още малко.

Дойде някакво семейство и застана пред наблюдателната платформа — родители, хванали за ръка малко момче и момиче.

— Когато стигнем в мотела, времето им за лягане отдавна ще е минало — отбеляза майката.

— Така и така минаваме оттук, нищо не ни коства да спрем. Не е като да сме се отклонили от пътя — отговори бащата.

— Но температурата пада. Децата сигурно ще настинат.

Жената на пейката не обърна никакво внимание на семейството. Нито на Пейдж. Просто продължи да се взира в нощта.

Той подуши цигарен дим и когато се огледа, видя, че Костиган е облегнал високото си слабо тяло на един стълб, който подпираше покрива на платформата. Полицейският началник си беше нахлупил каубойска шапка и поднасяше към устата си димяща цигара. Жената игнорира и неговото присъствие.

Съвсем объркан, Дан погледна в посоката, в която се взираше Тори. Над хоризонта се виждаха изумително много звезди и с изчезването на последната слънчева светлина броят им непрекъснато се увеличаваше.

Той разгледа тъмното пасище. Вдясно забеляза далечни точки от фарове — изглежда, няколко коли се приближаваха към Ростов откъм мексиканската граница, която се намираше на деветдесет километра оттук.

„Какво трябва да разбера, по дяволите?“ — запита се Пейдж. Започваше да се чувства като жертва на конспирация, въпреки че все още не можеше да проумее каква може да е тя.

Мъжът на средна възраст до оградата проговори отново, повтаряйки като ехо мислите му:

— Точно както ти казах. Нищо. Най-обикновен капан за туристи. Изненадан съм, че не се опитват да ни продадат някои неща.

— Честно казано — отговори жената, — не разбирам закъде си се разбързал толкова. Да постоим още.

Междувременно пред друга част на оградата двете деца задърпаха още по-силно ръцете на родителите си.

— Татко, нищо не виждам — каза момиченцето.

— Ето, сега ще те повдигна — отговори бащата.

— И мен — настоя момчето.

— Ще трябва да почакаш реда си. Не мога да вдигна двама ви едновременно.

— Аз ще го взема. — Майката повдигна момчето.

— Все още не виждам нищо — оплака се момиченцето.

— Тате, тъмнината ме плаши.

— Мамо, гладен съм — изхленчи момченцето.

— Мисля, че е най-добре да тръгваме — рече бащата уморено. — Така или иначе там няма нищо. На сутринта можем да потърсим мястото, където е сниман онзи филм с Джеймс Дийкън. Снимачната площадка трябва да е била някъде тук, а чувам, че голямата стара фермерска къща още не е разрушена.

Докато родителите отнасяха изнервените си деца към колата, на паркинга спря пикап, от който изскочиха трима тийнейджъри. За нещастие на Пейдж се показа и един автобус с надпис „Тексас Турс“, от който се изсипаха около тридесет души. Всички новодошли изпитаха едновременно желание да споделят мислите си на глас и настана истинска глъчка.

„Какви са всичките тези хора?“ — зачуди се Дан. Той беше дошъл тук, за да поговори със съпругата си и да открие защо беше заминала така внезапно. Колкото повече хора пристигаха, толкова по-малко вероятно му се струваше да успее да се разбере на спокойствие с нея.

За жената на пейката обаче целият този народ сякаш не съществуваше. Тя продължаваше да се взира в хоризонта и нито веднъж не отмести поглед.

Пейдж осъзна, че се колебае, защото въпреки усилила, които беше положил да дойде тук, и нетърпението, което беше демонстрирал пред Костиган, всъщност се страхуваше от отговорите, които можеше да получи.

Накрая събра смелост и тръгна в тъмнината към съпругата си.