Дейвид Морел
Призрачни светлини (60)

59.

Превишението на ростовското летище бе хиляда петстотин двадесет и четири метра. Пейдж се издигна с хиляда и шейсет метра по-високо и се насочи на запад по протежение на главното шосе, което според въздушната му топографска карта представляваше едната граница на забраненото за достъп въздушно пространство на обсерваторията. Височината му осигуряваше добра видимост върху равното тревисто поле вдясно от него.

Тори нагласи микрофона на слушалките си.

— Два стълба дим — каза тя и посочи с ръка.

Макар и далече, белите радиотелескопи на обсерваторията се виждаха ясно, дори и онзи, който бе наклонен настрани и насочен на югоизток. Единият източник на дим се намираше близо от лявата страна на антените. Другият бе пред тях, като пушекът се издигаше от черния път, който водеше от обсерваторията до главното шосе.

Черният дим напомни болезнено на Дан за цистерната с бензин, която бе видял да избухва в Санта Фе четири дни по-рано.

Докато летеше с чесната над главното шосе, двамата с Тори се озоваха успоредно на пожарите вдясно от тях, придобивайки по-близка видимост. Тя извади бинокъла от пилотската му чанта и погледна през него, като го нагласи на фокус.

— Виждам останки близо до радиотелескопите. — В гласа й се долови по-голяма тревога. — Роторни перки. Изглежда като разбит хеликоптер. — Тори насочи бинокъла към черния път. — Другите пламъци излизат от превозно средство. Микробус. На покрива му има антена. Прилича на новинарски бус.

Пейдж включи полицейската радиостанция.

— „Чесна“ Четири Три Алфа вика капитан Медрано!

Гласът на капитана незабавно прозвуча в слушалките му.

— Казвайте.

— Виждаме нещо, приличащо на разбит хеликоптер близо до обсерваторията. Той и един телевизионен микробус са обгърнати в пламъци.

— Какво?

— Не е ясно какво е станало. Казах ви, че забранените за достъп летателни зони обикновено са свързани с националната сигурност. Мислите ли, че там има някакъв специален правителствен обект? Такъв, който терористите биха искали да нападнат?

— От ФБР явно се тревожат за същото — отговори рязко Медрано. — Дадоха ви разрешение за по-близък оглед, а на мен — да изпратя там полицейски коли.

— Разбрано. Имам разрешение за влизане в зоната.

Дан направи вираж надясно към стълбовете дим. През гъстия пушек белите сателитните антени ставаха по-големи.

Тори продължаваше да гледа през бинокъла.

— Виждаш ли оцелели? — попита я Пейдж.

— Да. Но не при хеликоптера. Виждам двама души да се препъват по пътя. Вървят в нашата посока. Мъж и жена. Жената изглежда ранена.

Когато самолетът наближи, те влязоха в зрителното поле на Дан. Вървейки с мъка по черния път, мъжът придържаше жената с лявата си ръка. Той носеше нещо в отпуснатата край тялото му дясна ръка.

— Това телевизионна камера ли е? — попита учудено Тори. — Боже мой, това е телевизионният репортер, който ни търсеше.

Коленете на жената долу сякаш се подкосиха. Тя падна, повличайки мъжа със себе си, и двамата се строполиха на земята.

Тори регулира фокуса на бинокъла.

— Жената е обляна в кръв.

Гласът на Медрано избоботи в слушалките на Пейдж:

— От ФБР отмениха разрешението за достъп. Обръщайте! Махайте се оттам!

Дан погледна намръщено към жена си.

— Какво става?

Канеше се да натисне бутона за прекъсване на радиовръзката, но капитанът продължи да говори:

— Бяхте прав — това има нещо общо с националната сигурност. И е замесена някоя влиятелна личност. Там е изпратен екип от спецчасти.

Пейдж продължаваше да лети към обсерваторията.

— Разбрахте ли ме? — попита Медрано. — Разрешителното ви за влизане в забранената зона вече не е валидно. Обръщайте!

— Напоследък полицейската радиостанция не работи добре — каза Дан на Тори. — Чувам само пращене.

— Да, и аз това чувам.

Пейдж посочи към мъжа и жената на пътя. Тя лежеше по гръб, а мъжът бе коленичил до нея и правеше нещо на лявата й ръка.

— Според теб колко време ще отнеме на специалния екип да се организира? — попита той. — Най-близкото място, откъдето може да дойде, е Ел Пасо. А може би и от по-далече. Предполагам, че ще са нужни поне два часа, докато пристигне помощ. Дотогава жената може да умре.

— Разбирате ли? — Гласът на капитана звучеше тревожно и настоятелно. — Нямате разрешение да навлизате в това въздушно пространство!

Дан изключи радиостанцията.

Отвъд горящия микробус видя три високи огради, които обграждаха радиотелескопите на обсерваторията. До една от тях, която приличаше на хангар, бе паркиран открит камион.

Сателитните антени внезапно станаха по-големи. Пейдж прелетя на триста метра над тях, направи вираж и се отправи обратно към мъжа и жената, проснати на земята.

Когато самолетът беше точно над обсерваторията, Тори погледна надолу.

— Камионът до ниската постройка… Мисля, че видях… — Тя млъкна внезапно.

— Какво има? — изгледа я разтревожено Пейдж.

— Има трупове в каросерията.

— Трупове ли?

— Нахвърляни са един върху друг — отвърна ужасено тя.

Дан незабавно зави наляво. Направи кръг и се върна над радиотелескопите, като се насочи към камиона. Този път зае позиция със самолета, така че да погледне долу от страничния прозорец.

В каросерията на камиона бяха натрупани човешки тела със стърчащи във всички посоки крайници. Не можа да ги преброи. Някои носеха жълтеникавокафяви униформи, други — лабораторни престилки.

— Мили боже! — възкликна той.

В този миг мъжът под тях погледна отчаяно нагоре, но Пейдж се бе съсредоточил върху пътя. Беше черен път и изглеждаше равен, ала това не означаваше, че по него няма камъни и дупки, които можеха да спукат гума или да счупят колесник. Ако кацнеше там, рискуваше самолетът да се преобърне.

— Тори, стегнат ли е коланът на седалката ти?

Тя кимна утвърдително и той дръпна назад дросела, за да намали височината. Същевременно освободи ръчката за управление на елеваторите, като наведе носа на самолета леко надолу и намали скоростта. За да я намали още повече, спусна максимално предкрилките и задкрилките.

Чесната се понесе устремно към земята. Щом забави полета, той изравни самолета спрямо пътя и почувства как се снишава.

При повечето кацания Дан предпазваше носовия колесник, като първо приземяваше задните. Обаче сега целта му беше да постигне възможно най-кратък спирачен път, което означаваше, че нямаше време предният конник плавно да докосне земята. Вместо това той се приземи на трите колесника едновременно. Щом усети разтърсването, натисна педалите на спирачките и издърпа ръчката за управление на елеваторите. Спря на шейсет метра от мястото на кацането.

Изключи бързо двигателя, отбелязвайки между другото изтракването на предпазните колани, когато двамата с Тори ги откопчаха. Отвори вратата, скочи на земята, грабвайки походната аптечка изпод задната седалка, и се затича към ранените на пътя.

Съпругата му го следваше задъхано.

Стигнаха до мъжа и жената и се увериха, че пострадалият наистина бе телевизионният репортер. Само дето изглеждаше по-мършав, ухото му кървеше, а костюмът и русата му коса бяха покрити с прах. Ала Пейдж нямаше време да го оглежда подробно, когато клекна до жената и се ужаси от кръвта, обагрила дрехите й.

— Дръжте ниско главите си, защото онзи отново ще стреля! — предупреди настойчиво мъжът.

— Какво се е случило с нея? — попита Пейдж.

— Беше простреляна. Дръжте ниско главите си!

— Простреляна? — Дан отвори походната аптечка.

— Пазачът може да се върне всеки момент. — Пребледнелият репортер погледна назад към обсерваторията.

— Прострелял я е охранител? — попита смаяно Тори.

Пейдж огледа вратовръзката, която служеше за турникет.

— Вие ли направихте това? — попита той репортера.

— Беше единственото, което ми дойде наум.

— Спасили сте живота й.

Дан разгледа внимателно дълбоката и опасна рана. Стори му се, че видя костта. Нямаше време да я почиства.

— Тори, отвори тези пакети.

Докато тя се оправяше с пакетите, извади от аптечката малка ролка лейкопласт.

— Съжалявам, че нямам нищо обезболяващо — каза той на жената.

Тя не отговори. Очите й бяха полуотворени.

Тори му подаде пакетите. Пейдж изстиска антисептичен крем в раната и я покри с марлен тампон.

— Ножици — каза, докато ровеше в аптечката. — Трябват ми ножици.

— Използвайте този нож. — Репортерът измъкна от джоба на панталоните си черен сгъваем нож с бутон отстрани на острието. — Неин е.

Дан отряза дълго парче лейкопласт. Уви го около ръката на жената, после отряза второ парче и го залепи отгоре.

— Аз ще режа, а ти го увивай — предложи Тори и взе ножа и ролката.

Докато слагаше още лейкопласт, за да направи стегната превръзка, вниманието му бе привлечено от червена лампичка. Тя беше на телевизионната камера, която репортерът бе насочил към него, очевидно правейки запис.

Ала Пейдж не можеше да си позволи да се разконцентрира. Довърши превръзката и махна турникета, изчаквайки да види дали кръвта ще избие през лейкопласта.

Внезапно върху него се посипа пръст и проехтя далечен пукот.

— Какво става, по дяволите…

Още пръст изригна като фонтан в лицето му. Между далечните пукащи звуци видя облачета прах да се вдигат от пътя.

— Някой стреля по нас.

— О, мамка му, пазачът отвори портите. Той идва! — изпъшка репортерът.

— Защо стреля по нас? — попита Тори. — Защо има трупове в онзи камион?

Дан погледна край горящия микробус към радиотелескопите. Сега портите и на трите огради бяха отворени. Някакъв мъж стоеше пред третата порта и се прицелваше с карабина, която отскочи при отката.

На пътя се вдигна фонтан от пръст. Проехтя пукотът от изстрела.

— Ние сме просто извън обсега му.

Пазачът пристъпи напред и отново стреля. След миг куршумът изора пръстта малко по-близо.

— Трябва да стигнем до чесната — каза Пейдж. — Побързайте, преди да е приближил.

Той внимателно вдигна на ръце ранената жена. Острият мирис на кръвта й изпълни ноздрите му, когато пое по пътя. Въпреки че беше слабичка, отпуснатото й тяло тежеше — нозете й се люлееха във въздуха.

Репортерът тичаше пред него с телевизионната камера.

Тори стигна до пасажерската врата на самолета, отвори я широко и наклони седалката напред. Дан спря под високото крило и настани ранената жена на задната седалка.

— Качете се тук! — каза той на репортера. — Закопчайте предпазния й колан! Закопчайте и вашия!

Докато заобикаляше отзад чесната, забеляза ужасен, че пазачът тича към тях с все сили.

В следващия миг спря и стреля. Близо до опашката на самолета се вдигна фонтанче пръст.

„Куршумът е рикоширал някъде в земята“ — помисли си Пейдж.

Измъкна пистолета си и се прицели високо. Ако стреляше право напред, куршумите му щяха да заорат в пръстта доста преди да достигнат далечната мишена. Като се целеше високо обаче, те щяха да опишат дъговидна траектория, което увеличаваше обсега им. Естествено, така губеха по-голяма част от мощта си, но той се надяваше, че ще се забият достатъчно близо до пазача, за да го накарат да спре.

Дан стреля шест пъти в бърза последователност. Шест облачета прах се вдигнаха на пътя пред охранителя, принуждавайки го да отстъпи. Пейдж незабавно изтича край лявата страна на самолета, отвори вратата на кабината и се покатери вътре.

Тори бе заела мястото си на пасажерската седалка закопчаваше предпазния си колан.

Дан натисна главния ключ, завъртя ключа за запалване и даде газ. Витлото рязко се завъртя със силно бръмчене. Когато отпусна спирачките, почувства как чесната заподскача по черния път. Допълнителното тегло на двамата нови пасажери намаляваше мощта на двигателя.

„Хайде! — изруга наум Пейдж. — Тръгвай!“

Докато самолетът се тресеше все по-силно по пътя той си представи как пазачът тича с всичка сила, за да попаднат в обсега на карабината му. Стегна се в очакване на куршумите, които щяха да пробият задното стъкло и да го улучат в гърба или да повредят задните крила и да направят невъзможно излитането на чесната.

— Самолетът вдига облак прах — извика репортерът отзад. — Не мога да видя охранителя.

„Което означава, че той пък не може да види чесната — помисли си Дан. — Ала това няма да го спре да стреля по нас“.

Набирайки достатъчно скорост, Пейдж дръпна ръчката за управление на елеваторите и усети, че самолетът се отдели от земята. Задържа го ниско, тъй като искаше да вдигне по-голяма скорост, преди да се издигне. Точно сега беше важно да се спечели дистанция, а не височина. Когато реши, че се е отдалечил достатъчно, дръпна ръчката за управление на елеваторите и насочи носа на самолета към хоризонта.

Изведнъж си даде сметка, че ризата му е подгизнала от пот.

— Тори, поеми управлението.

Той си сложи слушалките. Те заглушиха бръмченето на двигателя, когато включи радиосистемата.

— Поемам отново управлението — каза Дан.

Не можа да се свърже с Медрано по полицейската радиостанция. В крайна сметка извинението му, че е влязъл в забраненото въздушно пространство, беше, че тя се е развалила. Ето защо използва радиовръзката на самолета. Въпреки че ростовското летище нямаше контролна кула, надяваше се, че някой в тамошното управление ще го чуе.

— Ростовски въздушен трафик! На борда на „Чесна“ Четири Три Алфа има ранен пътник. Бил е прострелян. Нуждаем се от линейка на летището. Очаквано време на пристигане след пет минути. Ростов!

— Чувам ви, Четири Три Алфа — каза нечий глас в слушалката на Пейдж. Принадлежеше на мъжа с протрития гащеризон, който му беше дал документите за колата под наем. — Ще осигуря линейката.

Дан наклони глава към репортера отзад.

— Как е тя?

— В безсъзнание, но, изглежда, лейкопластът е затворил раната.

Вдясно от Пейдж се появиха загражденията за добитък в покрайнините на Ростов, както и сградата на градския съвет на главната улица. Сякаш навсякъде имаше хора и автомобили, които обикаляха из града, докато падне нощта, за да се отправят към зоната за наблюдение.

Той се заспуска към летището североизточно от Ростов. Преди това огледа изпитателно порутените ръждясали хангари и напуканата и буренясала писта на изоставената военновъздушна база в противоположната посока. Нямаше и следа от джиповете, които бе видял предишната вечер. Погледна намръщено отвъд руините към големите скални блокове. Те наистина изглеждаха като гигантски изгаснали въглени, разпръснати в хаотичен полукръг, — всичко, което бе останало от вулканичното изригване, което ги бе изхвърлило на повърхността преди цяла вечност.