Дейвид Морел
Призрачни светлини (28)

27.

Когато слънцето започна да се спуска на запад, хеликоптерът „Блек Хоук“ летеше в небето с 260 километра в час. Без да обръща внимание на приглушеното вибриране на моторите, полковник Уорън Рейли погледна наляво към планините Дейвис, които се издигаха успоредно на хоризонта. Минута по-късно се взря напред към облаците, които се носеха от Мексиканския залив.

Долу, на покритите с рядка трева поля, които сякаш се простираха до безкрая, пасяха стада говеда.

— Голяма страна — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Рейли.

— Някои фермери притежават по половин милион акра земя — каза полковникът в микрофона си. — Доста голямо уединение.

В шест часа сутринта Рейли и неговият екип бяха излетели от летище „Глен Бърни“, близо до седалището на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд. Самолетът им „Фалкон 2000“ бе собственост на Командването за военно разузнаване и сигурност на Съединените американски щати (INSCOM), но беше регистриран на името на фиктивна гражданска корпорация. С него прелетяха две трети от континента до военновъздушната база във Форт Блис, в Ел Пасо, Тексас. Там взеха оборудването, което Рейли бе поръчал да ги чака. Освен това към тях се присъединиха двама членове на екипа. Единият беше водач на куче. Другият бе немска овчарка.

Хеликоптерът, на който се прехвърлиха, не беше накичен с оръжия. Представляваше транспортен вертолет без драматично изглеждащите установки за изстрелване на ракети и картечници „Гатлинг“ и нямаше да привлече внимание. Макар че това бе почти без значение за този район, където по-голяма част от тези, които щяха да го видят, бяха говеда и койоти.

Той погледна часовника си.

— Трябва да сме там всеки момент.

— Точно по график. — Пилотът посочи с ръка напред към някакви странни блясъци.

Десетте радиотелескопа пред тях бързо нарастваха. Бяха изминали три години, откакто Уорън за последен път бе посещавал тези съоръжения. Той лично бе надзиравал инсталирането на новото оборудване и бе наредил един от телескопите да бъде насочен към района близо До Ростов. Сега изгаряше от нетърпение да се върне там.

В слушалките си чу сержант Локхарт да казва на мъжете: „Една минута до приземяването“.

Полковникът наблюдаваше как все повече се приближаваха към радиотелескопите. Всеки от тях бе толкова огромен, че военният хеликоптер изглеждаше като джудже пред него. Взети заедно, бяха нещо повече от огромно. Единствената дума, която му дойде наум, бе „грандиозно“. Като човек, който не се впечатляваше лесно, той намираше ослепителната им белота за внушителна.

Когато хеликоптерът прелетя над трите концентрични огради, перките му вдигнаха вихрушка от прах. Рейли усети как плъзгачите докоснаха земята и вертолетът спря. После скоростта на въртене на перките намаля бръмченето им се превърна в свистене и Локхарт отвори задния капак, давайки знак на мъжете да грабват раниците си и да излизат навън.

Полковникът отдаде чест на козируващия пилот, скочи на земята и се присъедини към екипа си на безопасно разстояние от прашната вихрушка. Когато хеликоптерът се издигна и се насочи обратно към Форт Блис, на хоризонта се появи втори „Блек Хоук“.

Осемте мъже бяха около двадесет и пет годишни. Косите им бяха късо подстригани, но не дотам, че да си личи, че са военни. Всеки от тях носеше здрави обувки, джинси с малко по-голям размер, тениска и широка, пусната над панталона риза, която скриваше затъкнатия в колана деветмилиметров пистолет „Берета“.

Това ръчно огнестрелно оръжие не можеше да се мери с любимата на Рейли Д4, но докато някой не измислеше как да се скрие карабина, пистолетът трябваше да свърши работа. А пък и в сандъците с оборудване, които бе поръчал, имаше няколко Д4.

Освен прекрасните радиотелескопи на обсерваторията единствената постройка над земята бе бетонната сграда, откъдето изскочиха на слънчевата светлина двама пазачи с жълтеникаво-кафяви униформи. Те държаха карабините си измамно небрежно, но Уорън забеляза, че всеки момент са готови да открият стрелба.

Лицето на единия от охранителите беше изопнато, сякаш го мъчеше някаква болка.

— Чувам глас, който вие не можете да чуете — каза мъжът.

При други обстоятелства неговото на пръв поглед объркано изявление щеше да накара полковника да се намръщи, но вместо това той веднага отговори:

— Който казва, че аз не трябва да оставам.

Пазачът продължи:

— Виждам ръка, която вие не можете да видите.

— Която ми прави знак да се махам — допълни Рейли.

Като приключи кодовото разпознаване, охранителят отдаде чест:

— Добре дошли в обекта, господин полковник.

— Как се казваш?

— Ърл Халоуей, сър.

Уорън си спомни името от документите, които бе чел по пътя.

— Сражавал си се в Ирак. Бивш армейски рейнджър. Точно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава вече няма нужда да ми отдаваш чест.

— Вкоренен навик, сър.

— Да, така е. В случай че те интересува, тези стихове са от английския поет Томас Тикъл, живял през XIII век.

— Боя се, че никога не съм чувал за него, сър.

— Никой не е. Следващите поколения не са били благоразположени към него. — „Но към мен ще бъдат“, помисли си Рейли. — Изглеждаш притеснен, Ърл. Нещо не е наред ли?

— Просто ме мъчи главоболие, сър. Нищо особено. Изпих един аспирин. Скоро ще ми мине.

Но напрегнатото изражение на лицето му подсказа на полковника, че болката въобще не намалява.

Прекъсна ги вторият хеликоптер, който прелетя с бръмчене над оградите и се приземи на мястото на първия. Когато прахта се слегна, от него слязоха водачът на кучето и немската овчарка. Стоейки настрана от кучето, екипът побърза да разтовари дървените сандъци.

— Ърл — каза Уорън.

— Да, сър?

— Когато се обадих по радиостанцията, дадох нареждане двата джипа в подземния гараж да бъдат готови за тръгване.

— Погрижихме се за тях, сър — отговори Халоуей. — Те чакат отзад.

— Тогава единственото, което ни трябва, е да ни дадеш ключовете.

Пазачът се поколеба.

— Може би ще искате първо да влезете вътре, сър.

— О? — Полковникът се намръщи. — И защо е нужно да го правя?

— Има нещо, което трябва да научите. — Охранителят като че ли изпита още по-голяма болка. — Ако не се лъжа, сър, вие сте тук заради музиката.

— Музиката ли? — попита изненадано Рейли. — Ти знаеш за нея? — „Колко ли зле охраняват тук?“, запита се той.

— Снощи я чух, сър.

— Чул си я?

— Малко след това вие се свързахте с нас, за да ни кажете, че идвате, затова предположих, че има връзка. Радиотелескопът, който е насочен към Ростов.

— Изясни какво имаш предвид, Халоуей.

— Предполагам, че той е насочен към източника на музиката.

Полковникът беше смаян. Това бе един от най-секретните военни проекти, а този бивш армейски сержант говореше за него, сякаш беше нещо всеизвестно.

Помъчи се да прикрие колко е раздразнен.

— Добре, Ърл, покажи ми това, което смяташ, че трябва да видя.

Оставяйки екипа отвън да подготвя джиповете, Рейли последва охранителя в малката бетонна постройка. След като преминаха през две блиндирани врати, те слязоха по кънтящо метално стълбище в ярко осветеното подземие със студен филтриран въздух.

Когато влязоха в наблюдателната зала, Уорън чу глас, за който първоначално предположи, че е на друг охранител. Ала после погледна многобройните монитори, които показваха района около телескопите, и за негова изненада единият от екраните се оказа телевизор.

— Гледате тук телевизия ли? — изумено попита той, като дори не направи опит да прикрие неодобрението си.

На екрана се виждаше тълпа пред полицейски заграждания. На преден план един репортер в смачкан костюм държеше микрофон и гледаше към камерата.

— Какво става, по дяволите? — повиши глас полковникът.

— Започнаха да излъчват това в ранните сутрешни новини. Тогава вероятно сте били във въздуха и не сте чули за него. Снощи са били застреляни двадесет души.

— Непрекъснато се случват лоши неща. Защо трябва да ме касае това?

Халоуей посочи репортера на телевизионния екран.

— Този беше първият журналист, който пристигна на въпросното място. Непрекъснато говори за светлините, каквито и да са те.

— Светлините? — Рейли пристъпи по-близо до телевизора. — Я почакай. Искаш да кажеш, че убийствата са станали в Ростов?

— На осем километра от него, на онова, което наричат „наблюдателната платформа“. Както изглежда, стрелецът е полудял заради светлините. Започнал е да крещи: „Всички вървете в ада“, и е открил огън по група туристи.

Полковникът видимо се напрегна. „Отново се случва“ — помисли си той.

— Този репортер вдигна голяма шумотевица, твърдейки, че светлините са причината за убийствата. И неговите колеги също заговориха за това — продължи Ърл. — Сега отвсякъде прииждат хора, за да се опитат да видят тайнството. Градът се превърна в зоологическа градина. Помислих си, че ако ще ходите там, трябва да го знаете.

Докато гледаше суматохата на телевизионния екран, полковникът усети как пулсът му се ускори, сякаш се отправяше на война.

„Точно като през 1945 година. Боже, наистина се случва отново“.