Дейвид Морел
Призрачни светлини (8)

7.

Дан се обади в полицейското управление и каза на дежурния полицай, че днес няма да отиде на работа и че вероятно ще отсъства до понеделник. После събра багажа си в един куфар, взе пилотската си чанта и отпътува с колата до малкото летище на Санта Фе. Пренесе нещата си до рецепцията и поздрави младата жена зад гишето.

До нея лежеше разтворен днешният вестник, но преди да коментира водещата статия, той тръгна наляво и влезе в компютърната зала, за да разгледа прогнозите за времето в Ню Мексико и Тексас. Според тях в близките два-три дни можеше да има гръмотевични бури, но нищо обезпокоително през следващите няколко часа.

Последното нещо, което винаги правеше, беше да потърси съобщения за забранени зони. Те предупреждаваха пилотите за въздушни пространства, в които нямаха право да влизат, обикновено правеха това от съображения за сигурност. Всеки пилот, който нарушеше забраната, рискуваше да бъде обграден от бойни реактивни самолети и да получи сърдити заповеди да се приземи на най-близкото летище.

В Ню Мексико нямаше подобни зони, но Пейдж с изненада установи, че в Ростов, Тексас, има една такава. Озадачен, той натисна нужния клавиш, за да получи повече информация, и откри, че зоната обхваща пространството над група астрономически сателитни антени на тридесет и два километра северозападно от града. Не ставаше въпрос за националната сигурност. По-скоро обсерваторията беше забранена за посещения, защото летящите над антените самолети можеха да причинят електрически смущения, които да попречат на опитите за събиране на радиосигнали от астрономически явления, като слънчеви изригвания и завихряне на галактики.

„Чудесно, просто ще стоя надалече от нея“ — помисли си Дан.

Той извади картите от пилотската си чанта и начерта набързо маршрута си до Ростов. Както му беше казал началник Костиган, градът се намираше на неколкостотин километра югоизточно от Ел Пасо. Доста далече от Сан Антонио.

Обзет от вълнение, Пейдж пое към зоната на стоянките на летището. Там, под топлата слънчева светлина, бяха строени цял рояк малки самолети, чиито криле и опашки бяха вързани с въжета към бетонната писта. Един от тях беше неговата „Чесна“. Давайки си сметка, че времето го притиска, Дан се насили да запази спокойствие, докато оглеждаше внимателно самолета. След всеки полет пълнеше догоре резервоарите. Сега източи малко гориво в една чаша, за да се увери, че в него няма водни мехурчета или други вредни примеси.

„Съсредоточи се!“ — каза си той.

След като развърза самолета, Пейдж се качи в кабината, защипа картите и маршрута на полета за клипборда, който беше прикрепил към бедрото си, и пое дълбоко дъх.

„Трябва да внимавам — помисли си той. — Независимо колко много искам да стигна при Тори, в момента най-важен е самолетът. Нужно е да се съсредоточа само върху него“.

Пое си още веднъж дълбоко дъх и прегледа списъка с нещата, които трябваше да направи, преди да излети.

„Какво, за бога, търси Тори в Ростов, Тексас?“

Включи радиостанцията си и поиска разрешение от авиодиспечера да се придвижи до зоната за излитане. Няколко минути по-късно — по-малко от два часа след телефонния разговор с началник Костиган — той беше във въздуха и летеше към Тексас.