Дейвид Морел
Призрачни светлини (45)

44.

Пейдж се събуди стреснато и изтръпна, когато осъзна, че Тори наистина е болна от рак и че снощните събития не са били плод на въображението му.

„Трябва да свиквам с толкова много неща“.

През пролуката между евтините пердета се процеждаше слънчева светлина, но той изобщо не се чувстваше отпочинал, въпреки че бързият поглед към будилника до леглото му разкри, че е един и четиринадесет на обяд и че е проспал още дванадесет часа.

Този път жена му си беше в леглото.

Дан влезе замаяно в банята, като затвори тихо вратата след себе си, и се обръсна, като гледаше да пуска колкото се може по-рядко чешмата, за да не вдига шум.

Когато излезе, Тори тъкмо обуваше чифт спортни панталони.

— Извинявай, ако съм те събудил.

— И без това спах лошо.

— Аз също. — Той пипна ризата и дънките, които беше оставил на закачалките. — Още са мокри. — Погледна надолу към дрехите, с които беше спал. Те бяха смачкани и продължаваха да миришат на пожара отпреди две нощи.

— Май ще трябва да отидем да пазаруваме — отбеляза Тори.

Когато излязоха от стаята и се озоваха под ярката слънчева светлина, Пейдж се разтревожи от броя на превозните средства, които минаваха покрай мотела, — бяха далеч повече от предишния ден. А на жена му й беше нужно още повече време да намери пролука в трафика, за да излезе със сатурна на пътя.

Улиците на града бяха пълни с коли. Всички места за паркиране бяха заети. Тори остави Пейдж пред един магазин на име „Готово облекло“, в който имаше толкова много туристи, че му се наложи да чака петнадесет минути, за да плати новите си дрехи. И после още петнадесет, за да влезе в една от пробните. Вътре облече чифт панталони и тениска, а отгоре — риза, за да не се вижда пистолетът му. Когато излезе от пробната, понесъл старите си дрехи в найлоновата торбичка, Дан чу един клиент да пита една от продавачките:

— Хората наистина ли виждат светлини в околността?

— Да — отговори му продавачката. — Но аз не съм ходила да ги гледам от години.

— Не ви ли е любопитно какво представляват? — продължи клиентът.

— Любопитно ми беше, когато бях малка. После свикнах с тях.

Докато вървеше към изхода на магазина, Пейдж чу друг клиент да казва на друга продавачка:

— Съпругата ми има диабет. Чухме, че на това място ставали чудеса като в Лурд^[1]. И че ако види светлините, ще се излекува.

Дан излезе на тротоара, където го чакаше Тори с два сандвича и две бутилки вода, които беше взела от един съседен ресторант.

„Излекувана? — помисли си той. — Няма ли да е чудесно?“

Изминаха пеша трите пресечки, които ги деляха от болницата, като междувременно си изядоха сандвичите. Там жена му отново се спря нервно на напечените от слънцето стълби пред входа.

— Един ден по-близо до остатъка от живота ти — опита се да я окуражи Пейдж.

Тя си пое дълбоко дъх и се насили да влезе.

Миризмата на дезинфектанти се засилваше все повече, докато вървяха по ярко осветения коридор към стаята на Костиган.

Отвътре се чу познатият дрезгав глас на полицейския началник, който казваше на някого:

— Бог да ни е на помощ, ако следващите размирици обхванат града. Колко хора са пострадали?

— Двадесет и трима — отговори му непознат глас. — Дванадесет от тях са се наранили доста лошо на оградата от бодлива тел.

— А останалите?

— Шестима са били стъпкани почти до смърт. Останалите са пострадали при сбивания.

На Пейдж му стана неловко да подслушва. Даде знак на Тори да го последва и прекрачи прага.

Един мъж се обърна към тях, щом чу стъпките им. Беше прехвърлил петдесетте, набит, със слънчев загар. Спортното му сако имаше характерна за уестърните кройка и зигзагообразна шарка на предниците. Носеше колан с голяма катарама и държеше в ръка каубойска шапка.

— Извинете, че ви прекъсваме — каза Дан. — Искахме само да видим как е началник Костиган.

— Много по-добре, благодаря. — Костиган седеше облегнат в леглото си и вече не изглеждаше толкова блед. Сега мустаците се открояваха на лицето му, а мониторите, които показваха пулса и кръвното му налягане, бяха изчезнали. Системата за кръвопреливане също бе махната от ръката му, но превръзката на главата му си стоеше.

— Казаха, че утре ще ме пуснат да си ида вкъщи, стига междувременно да не си ударя някъде главата. Това е Ханк Уагнър. Той държи градската аптека. Освен това ни е кмет, за което в момента ужасно съжалява.

Пейдж се здрависа с Уагнър.

— Дан Пейдж. Това е жена ми, Тори.

— Началникът ми разказа за вас. Вие сте двойката, спасила онези хора от автобуса в четвъртък вечер. А вие сте жената, която… — Кметът забеляза смущението й. — Е, благодарни сме ви за стореното. Без помощта ви положението можеше да е още по-лошо. — Той погледна ръчния си часовник. — Моля да ме извините. Трябва да свикам извънредно събрание на градския съвет.

Те го изпратиха с поглед, после насочиха вниманието си към Костиган.

— Наистина ли се чувствате по-добре? — попита го Тори.

— Главоболието ми е по-слабо. От вените ми вече не стърчат онези проклети игли. И докторът най-накрая смени диетата ми от бульон и желе. — Началникът посочи подутата устна на Пейдж. — Май и вие сте сред хората, които са пострадали снощи.

— Беше голям хаос. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Питайте. — Гласът на Костиган увисна във въздуха сякаш се канеше да добави „но аз мога да не ви отговоря“.

— Мъжът, който е застрелял баща ви…

Присвитите от болка очи на началника се фокусираха за миг върху миналото.

— Какво за него?

— Казахте, че е дошъл в Ростов няколко месеца преди това.

— Загубил работата си във Форт Уърт, когато фабриката, в която работел, се преместила в Мексико. Не успял да си намери друга работа. Тук имал някакъв роднина, който му намерил място в оборите за добитък.

— Освен това ми казахте, че е бил пияница и че се биел по баровете. Жена му ходела със закопчана яка и блуза с дълъг ръкав дори през лятото, за да прикрива синините си.

— Точно така.

— Ако бях на ваше място, предвид това, което се е случило с баща ви, щях да разгледам случая от всички страни. Щях да отида до Форт Уърт и да поговоря с хората, които са познавали мъжа, когато семейството му е живеело там. Открихте ли дали поведението му се е променило, след като е дошъл в Ростов?

Костиган остана втренчен в него за момент.

— Да, вие сте добър полицай.

— Знаете не по-зле от мен, че най-важното е да бъдат зададени правилните въпроси.

Началникът кимна.

— Поразпитах тук-там. Поведението на съпруга определено се е влошило след пристигането му. Бил е избухлив, особено когато е пиел, но тук нещата са ескалирали. Хората, които го познаваха от Форт Уърт, смятаха, че се е вкиснал, защото е бил принуден да напусне годния град и да заживее насред нищото.

— А вие бяхте ли на същото мнение?

— Аз имах друга теория.

— И това е истинската причина, поради която ме накарахте да оставя пистолета си в куфара, когато тръгнахме към наблюдателната платформа, за да разбера какво прави там жена ми, прав ли съм?

— Прав сте.

— За какво става дума? — попита неразбиращо Тори.

Костиган я погледна.

— Хората харесват моментално това място или го намразват от пръв поглед. Видяхте го сами в четвъртък вечер. Някои слизаха от колите си и виждаха светлините, а други нямаха търпение да се върнат на пътя. Имаше и такива, които се ядосваха, защото не виждаха онова, което твърдяха, че виждат другите. Като полюсите на магнита, които се отблъскват също толкова силно, колкото се и привличат.

— Мъжът, който е застрелял баща ви, ходил ли е там да гледа светлините? — попита го Дан.

— Направил е няколко опита да ги види. Накрая е решил, че хората, които са му казали за тях, са се пошегували с него.

— И вие се опасявахте, че ако аз не видя светлините, ще се ядосам също като мъжа, който е убил баща ви.

— Да.

— Защо не ми го казахте?

— Нямаше да разберете какво имам предвид. Как бих могъл да ви обясня подобно нещо? Казах ви го и по телефона — трябваше да ги видите със собствените си очи.

— Или да не ги видя — добави Пейдж.

Началникът махна безсилно с ръка.

— Няма как да предвидя кой ще види светлините и кой няма да ги види, нито как ще му въздействат те. Дори онези, които не ги виждат… — Той потърка бинтованото си чело. — Смятате ли, че е възможно да почувствате светлините, без да ги видите в действителност?

— Вчера ни казахте, че са мираж, предизвикан от температурна инверсия — напомни му Тори.

— Да, така е.

— Но сега, изглежда, ги смятате за нещо много повече.

— Температурна инверсия. Аха. Това е разумното обяснение. Но за над двадесетгодишната си служба като полицай съм научил едно нещо и то е, че хората не са разумни.