Дейвид Морел
Призрачни светлини (22)

21.

Брент Лофт погледна развеселено в камерата и каза:

— Недалече от парк „Аройо“ разплакано десетгодишно момиченце спря полицейска кола и посочи към свилата се на върха на един стълб за високо напрежение котка. Служители на електрическата компания в Ел Пасо пристигнаха на местопроизшествието с кран и свалиха внимателно котката, която, както виждате, беше по-уплашена от тях, отколкото от мястото, на което се бе покатерила. Дебелите гумени ръкавици на мъжа върху крана го предпазиха както от електрическите жици, така и от ужасения домашен любимец.

Колежката на Лофт, Шарън Ривера, се изкиска и прочете следващия параграф от аутокюто:

— Момиченцето и неговата четиринога приятелка се събраха отново, но очевидно това не е първият път, когато се налага да я спасяват. Миналия месец извадили животинката от една отводнителна шахта.

— Значи й остават още седем живота — намеси се Брент, като се стараеше да говори сериозно. Той се обърна към мъжа от лявата си страна: — Франк, каква е последната синоптична прогноза?

— Утре ще бъде още един горещ слънчев ден, а през нощта е възможно да има гръмотевични бури.

— Дъждът винаги е добре дошъл за нас — каза Шарън.

— Разбира се — съгласи се Лофт. — Това бяха късните новини от Ел Пасо. Не пропускайте сутрешната ни новинарска емисия от шест до осем. Ще се видим отново утре вечер в седемнадесет, осемнадесет и двадесет и два часа. Благодаря, че бяхте с нас.

Усмихнати до уши, те изчакаха да приключи музикалната шапка на предаването. Червените лампички на камерите угаснаха. Ярката светлина от прожекторите на тавана стана по-приглушена.

Брент последва примера на другите телевизионни репортери и откачи микрофона от ревера си. След което извади от ухото си радиослушалката, по която режисьорът на предаването можеше да му нареди да пропусне някое съобщение, да добави пристигнала в последния момент новина или да пусне някоя шега.

Слушалката на Шарън се заплете в гъстата й коса.

— Мразя репортажите за спасени домашни любимци — оплака се Лофт.

— Да, но хората обичат да си лягат в добро настроение — отбеляза спортният репортер Том Монтоя, докато излизаше иззад бюрото си. Носеше сако и вратовръзка за пред камерите, но останалата част от облеклото му, която зрителите не виждаха, се състоеше от шорти, къси чорапи и маратонки. Беше играл баскетбол в паузата между новинарските емисии, беше влязъл в гримьорната в последния момент и не беше сварил да облече докрай костюма си.

Шарън носеше елегантен тъмносин блейзър и светлосиня вталена блуза, която подчертаваше бюста й. Когато стана от мястото си зад новинарското бюро, се видяха евтините й дънки. Страдаше от хронични болки в краката и не носеше обувки. Беше обута с дебели вълнени чорапи, защото стъпалата й бяха чувствителни към студа, който се излъчваше от циментовия под на студиото.

За разлика от тях Брент беше с костюм, скъп колан от телешка кожа и дизайнерски обувки, които винаги лъскаше, преди да го пуснат в ефир. Обувките бяха най-важната част от облеклото му — той имаше чувството, че блясъкът им добавя лустро към образа му пред камерите. Не би излязъл в ефир с протрити обувки, така както не би допуснал да го снимат, ако не е с грижливо сресана коса.

Въпреки това му се бе наложило да използва всичките си умения, за да звучи искрено, докато четеше материала за онази проклета котка. Лофт си обеща, че следващия път, когато режисьорът поиска някоя сладникава новина, ще накара Шарън да я прочете сама.

— Искаш ли да пийнем някъде по едно питие? — попита я той.

— Брент, колко пъти да ти казвам, че вече си имам гадже?

— Хей, просто питам. Ако отношенията ви с този мъж са сериозни, защо не го доведеш някой път, за да видим как изглежда?

— Мъж? — Тя го изгледа странно.

— Много смешно.

— Работиш тук от три месеца и никой не ти е казал, че съм лесбийка?

— Да бе. Я не ме будалкай.

— Защо си мислиш, че те будалкам?

— Добре, добре, хубава шега. — В този момент в студиото влезе режисьорът и го спаси от нелепото поведение на Шарън.

— Брент, трябва да поговорим.

Тонът му не се понрави на телевизионния репортер. „Мирише ми на неприятности“ — помисли си той.

Лофт беше започнал кариерата си в малка телевизия в Оклахома, после се беше прехвърлил в една средно голяма в Канзас и накрая се бе издигнал до настоящия си пост в по-голямата телевизия на Ел Пасо. Целта на всеки телевизионен репортер беше да работи за частен новинарски кабелен канал, като Си Ен Ен или „Фокс“, или за мрежа от телевизионни станции в Лос Анджелис, Чикаго, Вашингтон и Ню Йорк. Или, още по-добре, да го вземат в национална телевизия и да води вечерните новини по Ей Би Си, Ен Би Си или Си Би Ес.

Брент беше преминал като ракета през по-малките телевизии, но трябваше да признае, че не е набрал необходимите сили, за да напусне Ел Пасо след една година както бе планирал. Освен това не беше успял да се сближи с останалите от екипа. Може би бяха усетили решимостта му да не остава при тях повече от необходимото. В резултат на това не му бяха дали нито един силен материал, който да го издигне в кариерата. А и имаше чувството, че директорът на новините съжалява, че го е наел. Вероятно бе решил, че Брент е твърде посредствен за тази работа.

„По дяволите, сигурно ще ме скастри заради начина, по който прочетох материала за проклетата котка“.

— Шарън, ти също ми трябваш — рече режисьорът. Лицето му беше мрачно и той се взираше в обувките си за тенис, сякаш не смееше да ги погледне в очите.

— Слушай, мога да обясня за котешката история… — започна Лофт.

Режисьорът вдигна очи и го изгледа объркано.

— Какви ги говориш?

Шарън се приближи до тях, стъпвайки безшумно с дебелите си вълнени чорапи по бетонния под.

— Случило ли се е нещо?

— Имало е стрелба и масово убийство. — Мрачното изражение на режисьора се смени и на лицето му се изписа решителност.

— Какво?

— В околностите на някакво градче на име Ростов. Намира се на приблизително триста и двадесет километра югоизточно от тук. Информаторът ни от Магистрална полиция твърди, че са били простреляни поне двадесет души, повечето от тях — смъртоносно. Случило се е до някаква крайпътна туристическа атракция.

Брент пристъпи към режисьора. Масовото убийство на пет или шест души с огнестрелно оръжие си беше гореща новина дори и в тези странни времена. Но двадесет?

— Кой ги е убил? — попита Шарън.

— Стрелецът не е бил идентифициран. Изглежда, някаква жена го е застреляла на местопроизшествието.

— Жена? — „Историята става все по-интересна“, помисли си Лофт.

— Все още чакаме подробностите. Но не искам зрителите ни да научат цялата информация от Си Ен Ен или „Фокс“. Това е новина от Западен Тексас. Емисията ни се нарича „Първи от мястото на събитието“ и, ей богу, ние ще защитим името й. Шарън, искам да се върнеш в ефир с „горещи“ новини. Информаторът ни в Магистрална полиция се съгласи да даде телефонно интервю по време на извънредната емисия. Брент, хеликоптерът те очаква. Заминаваш незабавно за Ростов. Разбери какво се е случило. Да се надяваме, че ще бъдеш готов с репортажа, когато Шарън пристигне с телевизионния екип на сутринта.

Репортерката се втурна към бюрото си, а режисьорът извика след нея:

— Шарън, ще предаваш на живо от Ростов през целия ден. Утре вечер ще завършиш с картина от мястото, където е станала стрелбата. Това ще бъде специално предаване и ще вдигнем много шум около него. Дай всичко от себе си. Не искам да изглеждаш уморена.

— Значи ще водим репортажа заедно с Шарън? — попита Лофт, като си представяше колко впечатляващо ще изглежда това в работното му портфолио^[1].

— Не, Шарън ще бъде водеща. Ти ще й подготвяш информацията. Ако проучваш фактите през цялата нощ и през целия ден, по време на предаването утре вечер ще изглеждаш, сякаш те е драла котка. — Режисьорът натърти на думата „котка“, но Брент се опита да си внуши, че само така му се е сторило. — А сега побързай, че хеликоптерът те чака.

— Но аз трябва да отскоча до вкъщи, за да си сложа други дрехи — възрази Лофт. — Този костюм ще стане на нищо до утре.

— Нямаш време. Настоявам да си на местопроизшествието преди онези проклети репортери от Си Ен Ен. — Режисьорът му обърна гръб и се насочи към тримата оператори в студиото. — Кой иска извънредна работа?

— Аз — отговори женски глас. — Колата ми има нужда от нови спирачки.

Когато жената се появи иззад апаратурата, Брент видя, че това е симпатичната операторка с латиноамерикански произход, която наскоро се беше присъединила към екипа им. Казваше се Анита еди-коя си. Беше на двадесетина години, ниска и със спортна фигура, с блестяща тъмна коса, прибрана в конска опашка. Носеше туристически обувки и панталони с два пъти повече джобове от обичайното. Ризата й също изобилстваше с джобове.

— Вземи камера и единия от микробусите — инструктира я режисьорът. — Заминаваш веднага за Ростов. По това време на нощта вероятно ще успееш да стигнеш дотам за два часа и половина.

— Даже за по-малко — заяви убедено Анита.

— Както и да е. Не ме интересува колко глоби за превишена скорост ще отнесеш. Само не потрошавай микробуса. Трябва да си близо до Ростов по времето, когато Брент ще е приключил с въздушните снимки на местопрестъплението и с първите коментари.

— Един момент — намеси се Лофт. — Значи трябва да снимам с камерата на хеликоптера, така ли?

Режисьорът не му обърна внимание и продължи да говори на операторката.

— Много е възможно труповете още да не са преместени. Щом хеликоптерът свали Брент долу, двамата с него ще започнете да интервюирате полицаите и всеки свидетел, когото намерите. Брент, казах ти да се размърдаш. Ако отразим събитието от всеки възможен ъгъл, от Си Ен Ен няма да си направят труда да изпращат там свои хора. Вместо това могат да откупят от нас репортажите на Шарън. Все пак не можем да се състезаваме с тях по рейтинг.