Дейвид Морел
Призрачни светлини (3)

2.

В брифинг залата имаше черна дъска, а пред нея — няколко редици метални столове. Бръмчащите на тавана флуоресцентни лампи караха всички да изглеждат бледи, докато шефът на полицията изслушваше докладите им. Пейдж погледна през прозореца и видя на паркинга пред полицейското управление няколко подвижни телевизионни станции.

— Добре, казахте ми всички правилни неща, които сте извършили. Тогава къде допуснахте грешка? — попита началникът. — Пресконференцията е след петнадесет минути. Не искам изненади.

— Ние не го преследвахме — заяви Анджело, един от полицаите. — Не сме застрашили живота на цивилни граждани. Единственото, което направихме, беше да се опитаме да го изпреварим и да му препречим пътя.

— Точно така — обади се неговият колега Рафаел. — Не сме предприели нищо прибързано и необмислено, въпреки че копелето застреля Боби.

— Той караше със сто и шейсет километра в час — намеси се полицайката Вера. — Истинско чудо е, че единственият шофьор, когото уби, беше онзи от пламналата цистерна.

Началникът погледна към Пейдж.

— Ами ти?

Дан се помъчи да не мисли за агонията на шофьора.

— Полицейският хеликоптер е на ремонт в хангара, така че полицията можеше да използва единствено моя самолет. Предупредих авиодиспечера да не допуска други самолети над града. Летях над минималната позволена надморска височина. Не наруших нито една от разпоредбите на ФАА. Не изложих никого на риск.

Началникът огледа отново групата.

— Някой ще добави ли нещо? Има ли друга щуротия, за която трябва да знам?

Всички мълчаха.

— Тогава съм готов да разговарям с репортерите.

Полицаите изглеждаха облекчени.

Пейдж изчака отзад, докато всички станат и напуснат стаята.

— Искаш ли да дойдеш с нас да пием по една бира? — попита го Анджело.

— Веднага щом съобщя на жена ми, че съм добре — отговори Дан. Не беше необходимо да пита къде ще се срещнат. Сбирките винаги се правеха на едно и също място — в един спортен бар на „Серилос Роуд“.

Когато остана сам в брифинг залата, той позвъни вкъщи по мобилния си телефон. Правеше го за трети път, откакто беше кацнал, и за трети път чу собствения си глас да казва „Моля, оставете съобщение“.

Набра номера на мобилния телефон на Тори и отново чу нейния глас да изговаря „Моля, оставете съобщение“.

Въпреки това повтори:

— Хей, аз съм. Обади ми се, щом чуеш това.

Погледна часовника си, който показваше 7:23. „Къде може да е?“ — запита се той.