Дейвид Морел
Призрачни светлини (47)

46.

Пикапът на Хариет потегли по вече познатия маршрут.

— Водите ни към наблюдателната платформа? — попита Пейдж. Той седеше до вратата на пасажерската седалка, а Тори — до него.

— Отвъд нея — отговори възрастната жена.

На двата банкета пред тях бяха паркирани още повече коли. Имаше и няколко камиона с полуремаркета, натоварени с бетонни заграждения. Един кран вдигаше загражденията и ги нареждаше в редица покрай входа на зоната за наблюдение, като по този начин образуваше висока стена. Работата надзираваха двама мъже в костюми. Строителните им каски бяха в контраст с каубойските шапки на Медрано и патрулния полицай до него.

— Изглежда, затварят мястото — рече Хариет. — Ако са умни, ще съборят наблюдателната платформа барабар с историческия паметник и ще натоварят преносимите тоалетни на онези камиони. Никога не съм одобрявала това, което направиха местните власти. Светлините не трябва да бъдат туристическа атракция. Не ми пука, че туристите подпомагат бизнеса в града. Светлините трябва да се пазят в тайна. Нека хората ги намират сами, ако им е писано.

— Ако им е писано? — повтори въпросително Тори.

— Смятате ли, че тези хора заслужават да видят светлините? Повечето не успяват. А другите не могат да оценят това, което имат късмета да видят. — В гласа й се прокрадна някаква нотка, каквато Дан не беше чувал до този момент.

Пътят беше задръстен от хора, които се оплакваха от високата барикада. Хариет се принуди да спре пикапа.

— Пречите на движението! — чу Пейдж да вика Медрано.

Тълпата се раздели неохотно.

Възрастната жена подкара отново пикапа и подмина паркираните коли. Отвъд оградата от бодлива тел полето, обрасло с рядка трева, се простираше и в двете посоки. След осем километра тя зави наляво към една порта в оградата. Дан слезе, отвори портата и изчака пикапа да мине, после я залости.

Сега пътуваха по черен път. Горещото слънце беше пресушило локвите от снощната буря. Под гумите им се вдигаха облачета прах. Тревистото море се простираше чак до далечните планини — обширен район, който беше толкова равен и лишен от дървета, че единствено пасящият добитък нарушаваше еднообразието на пейзажа.

„Почакай — каза си Пейдж, докато се взираше в далечината. — Там има нещо“.

В края на пътя се виждаше някакво неясно петно. Той се наведе напред в опит да разбере какво вижда. Петното нарастваше с приближаването им.

— Това е сграда — отбеляза любопитно Тори.

— Защо имам чувството, че съм бил тук и преди? — намръщи се Дан, като си припомни чувството за дежа вю, което го бе обзело, когато бе прелетял над добитъка и вятърната мелница на път за Ростов. И по-късно, когато беше минал за пръв път по главната улица на града.

Сградата придоби по-ясни очертания и стана още по-загадъчна. Беше впечатляваща фермерска къща на три етажа. Пред широката й фасада имаше покрита веранда. На покрива й стърчаха няколко комина. В десния ъгъл се извисяваше квадратна кула, завършваща с купол, който придаваше на къщата вид на замък. Но колкото и величествено да изглеждаше цялата постройка, в нея имаше нещо мрачно и готическо.

— Виждала съм тази къща и преди — каза Тори на Пейдж. И внезапно направи връзката. — „Рождено право“?

— Разбира се! — възкликна Дан. — Ето защо всичко ми изглеждаше познато, когато пристигнах със самолета. Това е къщата, за която говореше капитан Медрано, къщата, която Едуард Мълан е искал да види.

Пейдж си спомняше осъвременената версия на „Рождено право“, която бяха пуснали по кината по случай петдесетгодишнината на актьора. Двамата с жена му бяха слушали толкова много за тази класика, която бяха давали рядко по телевизията, че бяха отишли да я гледат.

— Луди сме по филма — каза Тори.

— Да, впечатляващ е — отговори Хариет, а къщата ставаше все по-ясно различима, докато караше към нея. — Във всеки случай хората тук, в Тексас, го обожават. Романът не им харесва, защото са пренебрегнати в него, но смятат, че филмът показва силата и решителността им, да не говорим за необятната природа. Без днешните фалшиво изглеждащи компютърни ефекти. Стоте хиляди говеда, които сте видели, са съвсем истински. Необятната фермерска земя. Безкрайното небе. Не мисля, че някога е имало по-голям филм. Голям колкото самия щат. А и актьорите пасват на величието на филма. Джеймс Дийкън, Вероника Пейджънт, Бък Ривърс. Легенди.

Дан се взираше в извисяващата се къща. Тъмната й, проядена от времето дървесина засилваше меланхолията, която се излъчваше от нея. Скоро пикапът бе достатъчно близо, за да види, че част от гредите са паднали, че в стената зеят дупки, че верандата може всеки миг да се срути.

— Нима никой не се грижи за нея? — попита изненадано Тори.

— След като снимките за филма приключиха, семейството, чиято собственост беше фермата, се грижеше известно време за къщата, но после я заряза — отговори Хариет. — А и защо да я поддържат? Не искаха разни туристи да се разхождат из земята им и да оставят портите отворени, така че добитъкът да избяга на шосето и бъде блъснат от някоя кола. Когато по-възрастните измряха, децата им вече бяха забравили за къщата. А когато най-накрая се сетиха за нея, беше късно. Сега сградата е в толкова лошо състояние, че не може да бъде ремонтирана, освен ако не бъде построена наново.

Тя спря пикапа до рушащите се стълби, които водеха нагоре към срутилите се греди на верандата. Украсената с орнаменти входна врата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне от ръждясалите панти.

Пейдж слезе от колата и под маратонките му изхрущяха буци пръст и дребни камъчета. Той помогна на Тори да слезе и видя, че Хариет заобикаля пикапа, за да се присъедини към тях. Възрастната жена нахлупи каубойската си шапка. Слънцето беше толкова силно, че на Дан му се прииска да се беше сетил да си вземе шапка с козирка. Тори носеше своята и тя скриваше по-голяма част от червената й коса.

— Във филма на това място имаше ливада — отбеляза той.

— И вита алея за коли, обградена от цветни лехи — добави жена му. — Говедата ги изпотъпкаха по време на едно паническо бягство. Вероника Пейджънт и Бък Ривърс възстановиха всичко. После го направиха още веднъж, защото мина торнадо. Имаше и ужасяваща суша, но те успяха по някакъв начин да разширят империята си.

— Тексаската решителност — каза Хариет.

— А Джеймс Дийкън беше белият боклук, когото унижаваха, докато не намери петрол и не им го върна тъпкано с помощта на парите и властта си. Има една сцена, в която минава с очукания си стар пикап по тази ливада. Омазан е с петрол от първия си кладенец. Изскача от колата и удря с юмрук Ривърс. — Пейдж се огледа. — Само че тук не виждам никакви петролни кладенци.

— На шейсет километра от тук са — рече Хариет. — Там ще ги намерите. Една от причините да заснемат филма тук беше, че това не е богата на петрол земя и няма кладенци, които да развалят илюзията, че Тексас изглеждал по същия начин, по който е изглеждал преди сто години, когато е започнал петролният бум. — Тя направи пауза. — Казах, че не са използвали компютърни ефекти, но това не означава, че не са приложили някой и друг филмов трик. Ако заобиколите къщата, ще видите какво имам предвид.

Обзети от любопитство, Дан и Тори го направиха. Щом зави зад ъгъла, Пейдж зяпна. Зад него нямаше нищо друго, освен още трева.

— Няма никаква къща! — възкликна удивено Тори.

— Построили са само фасадата. — Той не можа да скрие изненадата си. — А във филма изглеждаше съвсем истинска.

— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза им възрастната жена. — Но това, което виждаш, невинаги е истинско.

„Като сепиите“ — помисли си Дан.

— Намеквате, че със светлините е същото?

— Окото на зрителя — отговори Хариет. — Понякога виждаме това, което искаме да видим, понякога виждаме каквото трябва да видим, а понякога онова, което не трябва да виждаме.

— Не разбирам.

— Много от жителите на този град са били статисти в масовите сцени в „Рождено право“. Разпитайте наоколо и ще чуете най-различни истории за времето, когато по улиците на Ростов са се разхождали филмови звезди.

— Това какво общо има със светлините? — попита Тори.

— Звездите са живели тук, в града, близо три месеца. Тогава Ростов е бил още по-малък от сега и всичко, което са правели, е било публично достояние, не че е имало нещо особено шокиращо. Градът предлагал толкова малко забавления, че филмовият екип — в това число и актьорите — играел бейзбол всяка неделя следобед срещу един местен отбор. Хората канели актьорите на барбекю. Всяка вечер режисьорът изкарвал на открито един прожекционен екран и показвал сцените, които бил заснел преди няколко дни. Знаете ли, че по онова време и трите филмови звезди са били едва по на двадесет и три години?

— Двадесет и три? — повтори като ехо Тори. — Но те изглеждат като четиридесет или петдесетгодишни през половината от филма!

— Режисьорът е имал две алтернативи: да наеме четиридесетгодишни актьори и да използва грим, за да изяждат по-млади в началото на филма, или да наеме млади актьори и да използва грим, за да ги състари. Славата на Дийкън, Пейджънт и Ривърс го накарала да избере по-младите. Но играта и гримът са толкова блестящи, че сте повярвали на онова, което сте видели на екрана.

— Още илюзии — обади се Пейдж. — Добре, схванах.

— Нямах това предвид обаче — продължи Хариет. — Дийкън се е снимал само в три филма. Първо е изиграл ролята на по-малкия брат в семейство, което притежава риболовно корабче в Северна Калифорния.

— „Блудният син“ — каза Тори.

Хариет кимна.

— После в онзи филм за улични банди — „Бунтът на Тридесет и втора улица“. И накрая в „Рождено право“. Снимал се е в трите филма един след друг, но е загинал при автомобилна катастрофа, преди да пуснат по кината който и да е от тях. И никога не е разбрал каква голяма звезда е станал.

— Знаех, че е умрял млад, но нямах представа, че е било преди излизането на филмите му — заяви Дан.

— Каква загуба — промълви Тори. Нещо в гласа й го накара да се запита дали не се е сетила за собствената си болест. — Като си помисля за всички онези страхотни филми, които е можел да направи…

— Феновете му обаче били убедени, че не е загинал в автомобилната катастрофа — продължи възрастната жена.

— Вярвали, че е бил обезобразен и че се е скрил от обществото, за да не шокира хората и да не съсипе онова, което е оставил след себе си.

Тя направи многозначителна пауза.

— Дийкън бил непослушно фермерско момче от Оклахома. Майка му избягала с работника, когото били наели. Баща му бил суров и мрачен като бащата в „Блудният син“. Като тийнейджър бил толкова буен, че го обвинили в кражбата на кола и едва не го изпратили в поправително училище. Когато бил в гимназията, един учител го запалил да играе в училищни пиеси. На Дийкън му харесало до такава степен, че се хванал да работи почасово на няколко места, събрал сто долара и отишъл на стоп в Ню Йорк, където убедил Лий Страсбърг да го пусне на прослушване и му позволили да се запише на курсове в „Актърс Студио“.

Хората обичат да забравят, че в началото на кариерата си Дийкън е получил малки роли в два-три филма, но нито една от тях не е била впечатляваща. Изиграл е второстепенни роли и в множество телевизионни пиеси на живо, но и те не са привлекли вниманието на публиката, при това с основание. Въпреки че е бил ученик на Страсбърг, Дийкън е бил ужасен актьор. Непохватен, отегчителен и муден. Ако не е бил толкова привлекателен, навярно никога нямало да го наемат.

Накрая се обезсърчил до такава степен, че се отказал и тръгнал да обикаля страната с мотора си. Това се случило през лятото на петдесет и шеста. През есента се върнал отново в Ню Йорк, където успял да убеди един режисьор да му даде малка роля в бродуейска пиеса. И играта му този път била така блестяща, че един откривател на млади таланти го накарал да изиграе малка пробна роля от „Блудният син“. Играта му била толкова забележителна, че режисьорът го пробвал още веднъж и му поверил главната роля.

Според DVD версията на филма това е една от най-успешните кариери в историята на Холивуд. Според вас каква е причината за тази драстична разлика в играта на Дийкън?

Пейдж сви рамене.

— Предполагам, че пътешествието с мотор му е дало възможност да стане по-вглъбен.

— Или е получил помощ — подхвърли Хариет.

— Помощ?

— Онова лято Дийкън е пътувал от Ел Пасо към националния парк „Биг Бенд“, който се намира на югоизток от тук. И е минал случайно през Ростов.

Тори пристъпи напред.

— Видял е светлините?

— Прекарал е по-голямата част от август и септември. Всяка нощ е шофирал до зоната за наблюдение, където тогава дори е нямало паркинг. И е стоял там до зори. После се е връщал в града и е спял в една палатка, която бил разпънал в парка. Следобедите е обикалял из града и е завързвал приятелства. Изглеждал е толкова добре, че едва ли му е било трудно. Един ден си е тръгнал, върнал се е в Ню Йорк и е направил големия си пробив в киното.

Дан се намръщи.

— Казвате, че светлините имат нещо общо с това?

— Те са били единственото различно нещо в живота му — отговори Хариет. — Представям си го как се е взирал в светлините в продължение на седмици. Нощ след нощ. Като омагьосан. В ранните роли на Дийкън очите му са мрачни. В последните три филма блестят. Когато го наели за ролята на един от главните герои в „Рождено право“, той разказал на режисьора за Ростов и го убедил, че мястото е идеално за снимки. Бил е толкова убедителен, че режисьорът дошъл да се увери със собствените си очи и незабавно решил да построи фермерската къща точно тук. — Тя махна с ръка към порутената постройка. — Не е ли невероятно съвпадение, че се намираме на някакви си шестнадесет километра от мястото край пътя, на което Дийкън е видял за пръв път светлините?

— А режисьорът видял ли ги е? — полюбопитства Дан.

— Не. Тукашните хора, участвали във филма, си спомнят, че Дийкън е ходел там всяка нощ, като на няколко е вземал със себе си Пейджънт, Ривърс и режисьора. Те така и не разбрали за какви светлини им говори. Хората от снимачния екип също, така че накрая Дийкън продължил да ходи сам.

Хариет си пое дъх.

— Освен това не му е трябвал грим, за да изглежда по-стар.

Въпреки жегата Пейдж усети как по кожата му пробягаха студени тръпки.

— Какво имате предвид?

— Режисьорът заснел филма на части. Когато Дийкън трябвало да изглежда по-стар, той наистина изглеждал такъв. Носели се слухове, че не ходел всяка нощ да гледа светлините, както самият той твърдял, а вместо това се наливал с алкохол и вземал наркотици. Накрая изглеждал толкова изтощен, че режисьорът го помолил да спре да злоупотребява със здравето си. Говорело се, че снимките ще бъдат прекъснати и Дийкън ще бъде изпратен да се лекува в болница. Но всяка вечер, когато градът се събирал да види заснетите до момента сцени, той изглеждал толкова убедителен в ролята си, така истински, че режисьорът продължавал да снима. И гримьорите трябвало да използват всичките си умения, за да накарат Пейджънт и Ривърс да изглеждат състарени колкото Дийкън.

Застанала в сенките на рушащата се къща, Тори попита:

— Какво го е състарило така?

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че хората разправят, че когато снимките на финалната сцена завършили и Дийкън заминал с мотора си, той изглеждал на шейсет години. Пет дни по-късно загинал със спортната си кола на път за състезание в Северна Калифорния, недалече от мястото, на което се бил снимал в „Блудният син“. Карал със сто и шейсет километра в час, когато един пикап изскочил на пътя. Очевидец видял слънчевата светлина, която се отразявала от предното стъкло на пикапа. Има теория, че блясъкът е заслепил Дийкън и му е попречил да завие, за да избегне другата кола.

Дан се загледа в начупените дъски, които лежаха на земята.

— Защо никои не говори за тези неща?

— Смъртта на Дийкън е травмирала всички, които били свързани по някакъв начин с филма. Те не претендирали, че го разбират, но уважавали блестящата му игра и не искали да петнят спомена за него с твърдения, че е злоупотребявал с алкохол и наркотици. И със сигурност не искали да споменават за светлините, в които така или иначе никой не вярвал, за да не излезе, че му е хлопала дъската.

Хариет млъкна. Под жаркото слънце не се чуваха никакви звуци, освен мученето на говедата някъде в далечината и шума на вятъра в рядката трева.

— Значи светлините са вдъхновили Дийкън, а после са го обсебили до такава степен, че са го съсипали? — попита Тори.

— Зависи какво разбирате под съсипали. Последната му игра пред камерите граничи със съвършенство.

— Но в крайна сметка е умрял — натърти Тори.

— Може би така е пожелал самият Дийкън. Може би животът му през последната година е бил толкова интензивен, че му е омръзнало да живее.

— Значи смятате…?

— Блясъкът на слънцето в предното стъкло на пикапа, в който се е блъснал. Може да е бил толкова объркан, че е решил да кара към светлината.

Вятърът утихна и сякаш всичко застина.

— Вчера ни казахте, че хората в града се чувстват благословени, защото са виждали светлините — наруши мълчанието Дан.

— При мен поне беше така.

— Но не при всички — добави той. — Възможно ли е да сте се преситили? Чух в града една продавачка да казва, че когато била малка, ходела да гледа светлините, но вече не го правела. А вчера вие също казахте, че вече не ги гледате.

Хариет погледна многозначително Тори.

— Когато началник Костиган ми се обади вчера, за да ме предупреди, че идвате да ме видите, той ми каза, че сте обсебени от светлините. Доведох ви тук, за да разберете, че е напълно възможно да се преситите от тях.