Дейвид Морел
Призрачни светлини (83)

82.

Реактивният самолет „Фолкън 2000“ излетя от въздушната база във Форт Блис и започна четиричасовия си полет към летище „Глен Бърни“ до Форт Мийд, Мериленд. Пилотираха го служители на Военното разузнаване, които бяха агенти и на АНС. На борда му пътуваха медицински екип и полковник Рейли.

Полковникът гледаше право пред себе си и от време на време примигваше, но иначе не помръдваше.

— От колко време е така? — попита някой.

Рейли беше в състояние на кататония и не можеше да обърне глава, затова не видя лицето на говорещия.

— От десет и двадесет снощи — отговори друг. И той се намираше извън зрителното поле на полковника.

— Какво му има?

— Най-доброто ми предположение за момента е предизвикана от травма парализа. Не знам дали причината е физическа, психическа или и двете. Трябва да бъде прегледан.

— Не съм изненадан, че е превъртял след бъркотията, която заварихме в онзи подземен комплекс.

— Терминът не е много научен, но да, в общи линии е станало точно това. Превъртял е.

— Мислиш ли, че ни чува?

— Нямам представа. Ушите му кървяха. Може да е загубил завинаги слуха си или шокът от преживяното да е предизвикал психично разстройство.

— Да, но въпросът е какво е станало. Видеокамерите долу бяха спрели да работят. Всички дигитални записи бяха изтрити. Разполагаме единствено с труповете. С изключение на мъжете, които са се застреляли взаимно, всички останали нещастници са умрели от кървенето.

— Никога няма да разберем, освен ако полковникът не проговори.

Неспособен да помръдне, Рейли продължи да се взира пред себе си.

Свистенето на самолетните двигатели постепенно се превърна в бръмчене на перки и стар двигател. Вътрешността на самолета избледня и той се оказа на задната седалка на биплан, който летеше в осеяното със звезди небе над някакво тъмно поле.

Носеше пилотски очила и шал, а единият му край се развяваше зад гърба му. Той пое управлението и се насочи към хоризонта.

Пред него блещукаха цветове и го зовяха.