Дейвид Морел
Призрачни светлини (80)

79.

В един момент Пейдж се канеше да прелети над Лошата земя и да се приземи върху тъмната трева. Ала в следващия миг самолетът бе погълнат от въртящи се цветове. И ако времето, през което се носеха към земята, бе минавало бавно, сега ходът му се забави още повече.

Чесната беше спряла да се движи.

От цветовете се изстреля лъч светлина и се блъсна в дясната страна на самолета. Илюминацията, която последва, беше толкова силна, че Дан видя порутените хангари на старото летище. Лъчът се стрелна към един от тях, после продължи под ъгъл към разположената на северозапад радиообсерватория.

В далечината лъчът се издигна отново към небето, отрази се в нещо — Пейдж предположи, че е сателит, — и се стрелна обратно към земята още по на северозапад.

— Чувам бръмченето на мотор! — извика Тори.

— Не е нашият!

През цветовете от лявата му страна премина сянка.

— Друг самолет! — изкрещя той.

Не беше какъв да е самолет. Беше биплан — като онези, правени по времето на Първата световна война. Млад мъж с мустаци и пилотски очила седеше зад пулта за управление на задната седалка, а зад него се развяваше краят на шал.

В цветовете се появиха и други образи: пастир с говеда, жена върху кон, която препуска по тъмен път…

Красив младеж — Джеймс Дийкън, — облегнат на ограда и загледан в мрака.

Тийнейджър с мотоциклет, пресичащ тъмно поле.

Войници, които стискат главите си, сякаш се страхуват, че ще експлодират.

Едуард Мълан, който стреля по светлините, а след това по тълпата.

Тори, която седи на пейката на платформата за наблюдение и гледа прехласнато в далечината.

Внезапно всички тези образи, заедно с биплана, изчезнаха. Шумът от мотора му заглъхна.

Чесната продължи да се плъзга във въздуха. Светлините, които сега се намираха зад нея, осигуриха достатъчно светлина на Пейдж, за да види прашната, буренясала писта.

— След миг кацаме!

Земята се надигна рязко към тях.

— Пред нас има някой! — извика жена му. — По пистата залита някакъв мъж!

Тогава Дан също го видя. Мъжът гледаше с отворена уста самолета, а главата и дрехите му бяха покрити с кръв.

— Тори, отвори си вратата! — Той натисна дръжката на собствената си врата и я отвори. Сред плевелите на пистата имаше камъни.

Самолетът не можеше да се задържи повече във въздуха. Дан дръпна лостовете за управление, за да изправи носа му, като се надяваше, че предният колесник няма да се закачи в камъните. Левият колесник се блъсна в нещо и се счупи. Самолетът се наклони на една страна. Лявото крило застърга в земята, после се огъна. Корпусът се килна наляво.

Перката загреба пръст, едно от остриетата се счупи и отхвръкна настрани, а двигателят излезе от гнездото си. По кабината се посипа пръст. Докато корпусът се накланяше все повече наляво, Пейдж откри, че лежи на една страна. Към стърженето и тракането на метал се прибави скриптенето от плъзгането на самолета по пръстта. После спряха рязко, при което гърдите на Дан щяха да се блъснат в таблото за управление, ако коланът на седалката и предпазните ремъци не го бяха спрели. Ремъците се впиха в гърдите му.

Беше му трудно да си поеме дъх.

— Тори — успя най-накрая да каже. — Добре ли си?

Тя не отговори.

— Тори?

— Мисля, че съм добре.

„Слава богу“ — помисли си Пейдж.

— Трябва да излезем навън, може да избухне пожар.

Вратата му беше заклещена в земята. Като се мръщеше болезнено, той успя да откопчае колана и ремъците.

— Излез с пълзене през вратата!

Понеже корпусът беше наклонен, Дан успя да се понадигне и помогна на Тори да се освободи от своите ремъци. После я хвана и я избута през разположената вдясно врата. Като трепереше от усилието, той се набра нагоре, измъкна се през вратата, пропълзя настрани и се претърколи на земята.

Гръдният кош го болеше, но той не му обърна внимание, защото надуши миризмата на авиационно гориво.

— Бягай! — изкрещя Пейдж.

Тори не се нуждаеше от подканяне. Тя хукна по старата писта. Пилотът побягна след нея.

Пред тях лежеше мъжът, когото бяха видели от самолета. Без да се замислят нито за миг, те коленичиха до него и го обърнаха по гръб. Лицето му беше покрито с кръв, но Дан знаеше, че го е виждал и преди. Предната нощ двамата с Тори бяха минали с колата покрай изоставената въздушна база. И бяха видели един четиридесетгодишен мъж — плешив и мускулест, с изправени рамене и властно изражение, — да отключва портата.

— Можете ли да се надигнете? — попита го Пейдж. — Трябва да ви отведем оттук.

Мъжът промърмори нещо, което звучеше като „прадядо“.

Двамата с Тори го изправиха на крака и тръгнаха с него по пистата. Светлинният лъч все така излизаше от вътрешността на един от хангарите, насочваше се на северозапад, издигаше се в небето, после се спускаше под ъгъл надолу към някаква далечна точка на хоризонта. Чуваше се някакво съскане, прашене и жужене и въздухът миришеше на електрическа буря. Пейдж усети, че косата му настръхва.

Докато влачеха мъжа към пътя, Дан погледна назад и остана поразен от това колко ярки са станали светлините. В далечината земята се разлюля от експлозии — старите бомби гърмяха. Тревата гореше и пламъците се приближаваха към пистата. Когато стигнаха до чесната, резервоарите й се възпламениха и в небето се издигна огнена топка.

Съскането, прашенето и жуженето станаха непоносими. Докато Пейдж се чудеше дали дрехите им няма да се подпалят от горещината на светлинния лъч, в небето внезапно избухна нещо като гигантски фойерверк — по-висок от която и да е празнична заря. Във всички посоки се посипаха искри.

— Какво е това, по дяволите? — попита смаяно Тори.

Искрите се разпръснаха по целия хоризонт. На тяхно място се появиха огнени цветя във всевъзможни цветове, а гледката беше толкова изумителна, че Дан се закова на място, изпълнен с благоговение.

Цялото небе гореше.

После пожарът започна да намалява.

И изчезна напълно в момента, в който се чу експлозия от мястото, където се намираше обсерваторията. Цветовете взеха да избледняват. Искрите падаха, а блясъкът им гаснеше. Съскането, прашенето и жуженето замлъкнаха и единствената светлина, която остана, беше тази на горящото пасище.

Пейдж се разкашля от дима и откри, че може отново да се движи. Двамата с Тори продължиха с мъжа към тъмнината. Стигнаха до някаква ограда, пренесоха непознатия над нея, минаха между два паркирани автомобила и излязоха на пътя.

Нощта се изпълни с нови звуци — плача на стотици хора.

— Прадядо — промълви мъжът.

Покрай тях залитаха хора. Някои се качиха в колите си, но двигателите им не искаха да запалят. Други викаха по име близките си. Към плача се присъединиха викове за помощ. На пътя се събра тълпа от хора с вид на бежанци от военна зона, която тръгна бавно към Ростов. Откъм града се чу воят на сирени.

Огньовете осветиха Медрано, който тъкмо се качваше върху един пикап.

— Всички да запазят спокойствие! — извика той. — Ще се погрижим за вас! Иде помощ!

Дан погледна към непознатия, когото бяха оставили на пътя. Лицето му се чернееше от кръвта.

— Чухте ли онези сирени? Дръжте се, всичко ще бъде наред — опита се да го увери той.

Мъжът не отговори. Отначало Дан се разтревожи, че е умрял, но после видя, че очите му са отворени и се взират немигащо в нещо, което се намираше много далече или беше само в съзнанието му.

Пейдж хвана Тори за ръка.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Живи сме — отговори тя. — По-добре от това не бих могла да бъда.

Сирените се приближиха и в мрака се появиха червено-сини премигващи светлини.